Не си мислете, че само Пеевски е виновен

Българската журналистика е в това състояние не само заради медийния магнат от ДПС

 

Татяна Ваксберг, Дойче веле

“Над какво работиш в момента?” – попита ме един колега преди пет години. Като чу, че пиша за поредното пропадане на България по отношение на свободата на словото, остана изненадан: “Свобода на словото ли? Та това интересува твърде малко хора. Защо не видиш онзи скандал в икономиката, например? Повече ще те четат.”

Прав беше. Достатъчно е да погледнем колко души четат публикациите за “онзи скандал в икономиката” (десетки хиляди) и колко души четат за липсата на свобода в медиите (няколкостотин), и картината става пределно ясна – читателят иска злободневна информация и не се интересува от механизмите, които правят същата тази информация невалидна. Казано грубиянски: не му пука, че го лъжат, важното е да пише нещо по темата на деня.

Като в черна дупка

В този безобиден разговор е заключено всичко, което може да се каже за българските медии. Например това: че те са отгледали невзискателни читатели, като по пътя са забравили да бъдат взискателни и към самите себе си. А ако свободата на словото наистина интересува “твърде малко хора”, това би следвало да е позор за медиите. Но те съвсем свободно говорят за черната дупка, в която оперират, а много от тях дори успяват да го правят еманципирано. Все едно казват нещо такова: положението е наистина тежко, но то не засяга нито мен, нито моята медия. Голямо нахалство, колеги!

И най-гениалният измежду нас, журналистите, е поставен тази година под един етикет, на който пише само едно: 113. Това е мястото, което “Репортери без граници” отрежда на България по отношение на медийната свобода. Измежду 180 възможни. Ето още една цифра: за 15 години влошаването е тройно! Макар че и тогава, преди 15 години, състоянието на българската журналистика изглеждаше плачевно.

И не, този път не става дума (само) за Пеевски. Вярно е, че той групира медии така, както се групира армия за настъпление към чужди територии. Вярно е, че по този начин той прокарва финансов интерес и смазва опоненти, превръщайки медията в корпоративна брошура, подправена със сталински сироп. Само че има подозрително много други действия, към които Пеевски няма никакво отношение. Първо, той не пише. Някой друг прави това и този някой се нарича журналист. Второ, той не държи пистолет до слепоочието на пишещия. Този, който пише, сам е избрал да го прави и продължава да се нарича журналист. Трето, той не управлява всички медии, а само част от тях. Но дава ли ни това основание да кажем, че във всички останали медии свободата на словото е на по-предно място от посоченото 113-о? Май не беше на Пеевски онази медия, която изгони карикатурист, за да достави радост на премиера. Не са на Пеевски и всички онези медии, които получават милиони от правителствени източници, за да подкрепят правителствената политика в дадена област. Не знам как точно ви звучи думата “всички”, но в “Репортери без граници” са я чули във вярната тоналност.

Като за 113-о място

Калният терен, в който виреят българските медии, съвсем разбираемо изтласква надалеч думата “свобода”. Ако тя беше тема на дебат, щеше да е ясно какво стои зад нея. Например, парите. Заплащането на журналистите извън частните телевизии е толкова ниско, че е по-добре читателят да не го знае. Защото ако узнае, едва ли би се доверил и на една написана дума – все би си спомнял за уязвимата позиция на автора. Свободата има отношение и към статута на пишещия. В огромната част от случаите журналистите пишат без договор или с подобие на договор. Нещо като положението на карикатуриста Чавдар Николов – може да бъдеш уволнен за секунди и това да е съвсем легално. Впрочем, покрай Чавдар Николов онова 113-о място вече хич не е гарантирано. Догодина ще има нов срив в класацията, която “интересува твърде малко хора”.

Свободата има отношение и към още две неща – професионализма и професионалната среда. Първото се оказа постижимо, но второто така и не възникна. Във всяка медия има поне един професионален журналист, който устоява на нечуван натиск, докато спазва правилата на играта. Той почтено събира факти и гледни точки, помни, че работи за обществото, а не за правителството, познава границите на свободата и знае къде е разликата между това да представиш един расист като коментатор или като гледна точка на участник в дадено събитие. Няма да вземе пари под масата, да “пипа мускула” на премиера или да препише чужда статия. Но и над него тегне числото 113. Просто защото е част от същата тази професионална среда, в която авторите на Пеевски и сие се ползват с названието журналисти. И където не съществува нито неформален съюз, нито ефективна организация, която да отстоява и професионалните стандарти, и журналистическите права. Именно тази среда направи възможно нашествието на Пеевски, а не обратното. Дотук – като за 113-о място.

Advertisements