Захарта свърши, навличайте носиите

футболисти носии националиКогато ръцете (или краката) ти пречат, пробвай да се направиш на хайдутин или жътварка. И се надявай да помогне

Иван Бедров

Това с носиите вече е епидемия. То няма нищо лошо хората да се интересуват от тази част от миналото, да колекционират носии, да си ги поносват понякога, да се снимат, да им се радват – нали е свобода, кой каквото му е на сърцето. Но всеобщото приемане на хайдушките премени като някакво „свидетелство за достойнство” е потискащо глупаво.

„Националите ни по футбол станаха воеводи за ден. Целта е да надъхат феновете и те да ги подкрепят за предстоящите световни квалификации”, четем по медиите. Футболистите ще се явят в следващите квалификации за Световното първенство в Русия със специални екипи, посветени на Априлското въстание.

А пък няколко от играчите се облекли като воеводи и заснели клип. Надъхващ и той. „Националният отбор има много славни моменти, без да си ги припомним, няма как да вървим напред“, казал един шеф от БФС.

Да си призная, колкото пъти видя запасани мъже в хайдушки дрехи с бутафорни пушки в ръцете, винаги в главата ми се прожектира онзи пас от границата на наказателното поле, който се озова на главата на Данчо Лечков и така поведохме с 2:1 срещу Германия. Славните моменти, нали така.

Вероятно съм доста старомоден, но винаги съм си мислел, че футболистите печелят място в паметта на публиката със сърцата игра и вкарани голове. И хората ги обичат и помнят имената им, и скандират „Българи юнаци”, и веят български знамена. Иновацията с хайдушките униформи е тъпа имитация на вълната от автоматизиран патриотизъм. Не е важно да си велик българин, важно е да крещиш, че си велик българин.

„Гордост!”, „За пример!”, „Достойно!”… С тези думи пък започваха огромна част от заглавията за епидемията от народни носии по абитуриентските балове. А преди момичетата отделяха цяла година да търсят и избират най-красивата, най-екстравагантната, най-запомнящата се рокля.

Първо диети, после прически, грим… Овехтяла работа. Пък още по-преди, чувал съм, било модерно да завършваш училище с висок успех. Да си сред първенците на гимназията, дори и без лента „Отличник”. Сега успехът няма значение, приятелствата нямат значение, естественият стремеж на момичетата да са красиви също няма значение. Навличай носия на жътварка и си за пример. Учи там като идиот и се облечи стилно – за нищо не ставаш. Така излиза.

Кметове навличат носии с повод и без повод. Политици се костюмират за снимка с потури, калпаци, пафти и пендари. Дори на годишния бал на най-голямата бизнес организация високите коктейлни масички бяха покрити с… с червени битови каренца. И създаваха атмосфера на шкембеджийница в Китен.

Вижда се на снимките, не че съм бил там. Следващата стъпка е на годишния прием за националния празник при президента наздравиците да се вдигат с глинени чашки като от механата на Беклемето. Не им споделяйте идеята, моля ви.

А пък имаше години, когато бизнесът се гордееше със завладени пазари и открити работни места, а не с текстилен патриотизъм. Учениците се гордееха с успеха и оптимизма си за бъдещето. Футболистите се гордееха с победите си. А пък политиците се гордееха с извършената работа и полученото срещу това доверие. В модерните времена, очевидно, тези архаизми са изместени от всеобщата и неподлежаща на оспорване гордост от хайдушката опаковка.

Нали помните онзи кмет, който нямаше идея какво да направи, за да повиши сигурността по пътищата в общината. И ръсеше със захар. Не че ще помогне, но хората поне виждаха, че се старае. Сега наред са носиите – не знаеш с какво да изпъкнеш, не ти спори в работата, ръцете и краката ти пречат, но искаш да те запомнят. Винаги може да се бАрнеш патрЕотично.

П.П. Сега онези, които обичат да крещят, че са велики патриоти, ще се направят на много възмутени и ще заговорят за безродници, чуждопоклонници и т.н. Няма да смеят да използват думата „продажници“ обаче, защото откакто са на власт, много ги е страх да не им залепне.

Advertisements

Ние, болните

„Кирооо, не реви, мъжка жена съм, няма да те оставя да се мъчиш със седем деца. Два метра мъж си, стига си ревал, ами бегай да ми купиш любеница.“ Това е Гена. Ситна-черна като мравка, Киро си я носи под мишница. От десетина дни Гена е само с един бъбрек, Киро реве, та се къса, обаче Гена неотклонно го завръща към по-насъщни теми.

„Да ми купиш кебапчета, да ми донесеш…“, тук сложете каквото си искате, Гена яде от всичко и по много. Казаха ми, че си колабирала в банята, спри се с това ядене, викам. „Припаднах, вярно. Ама кат че ли съм знаела как се припада, докато падам съм закачила крана с ръката си, водата взе да плиска отгоре ми и ме свести.“

В стаята имаме и друга мъжка жена. Тя е от Галиче. Да живееш в царството на Ценко Чоков се иска женска храброст, мъжката не върши работа. „Той беше сиромах Ценко. Гледаше прасета. Ама взе да пребива хора и забогате.“ И ако не знаете какво е в състояние да направи една баба за внучето си, ще ви кажа – може да набие сина на Ценко Чоков, ей такъв подвиг може да извърши.

Любеница. „Подай ми порязаницата, молим ти се.“ Порязаница не е резен диня, филийка е. В болницата се научаваш да разбираш какво ти казват дори само с поглед, камо ли с думи от Северозапада. Болницата е столична, пациентите, които преминават през стаята, са все от този край, като че ли е купе от влак София-Видин, някой слиза от леглото, друг се качва, но все от тази дестинация.

„Пък кръвта във Видин е само 50 лева.“ Дали вече някой се е сетил да направи класация за стандарта на живот в отделните области в България според цената на човешката кръв? При всяко влизане за операция в болницата ти искат две бележки за кръводаряване в съответния кръвен център. И не дай боже да си от Русе, а да се оперираш в София. Трябва да си закараш кръводарителите от Русе в София, там да им вземат кръв, не може в Русе.

Толкова е голяма България, че където ти теглят ножа, там точат и дарителската кръв, да не стане…, какво всъщност да не стане? Да не стане по-удобно, по-разумно, по-бързо и по-практично и за болните, и за дарителите, и за болниците.

И понеже не ти се вижда човешко да транспортираш двама братовчеди от Русе, Габрово, Сливен или където и да било в София, да ги накараш да дарят кръв и после да се оправят как да се връщат обратно, ти отиваш пред кръвния център в града, в който ще е операцията,  и си купуваш кръв.

Казано съвсем директно: Купуваш си циганин, който ще даде кръв, а ти ще получиш заветната бележка. Трябват ти две бележки. Пазарлъкът в София почва от 380 лева. Продавачите на кръв чакат, имат си сценарий, отработен с годините. Ако не те набият, докато се пазарите, и особено ако си с някой по-благонадежден в пазаренето придружител, може да смъкнеш цената до 250 лева.

„Убедена съм, абсолютно съм убедена, че после оня не дава наистина кръв. Това е бизнес между някаква ромска мафия и работещите в центъра, сигурна съм, ама как да го докажа?“ Е, тя точно няма как да го докаже. Тя е била на онази борса за кръв като придружителка, доволна е, че е свалила цената до 250 лева, толкова може тя. Който може и който трябва да разнищи далаверата с кръвта, се прави, че няма такова нещо.

В същото време по коридора се чува съобщение: „Операциите на пациенти с отрицателна кръвна група са под въпрос, няма наличност.“ А кампании за даряване, организирани от кръвните центрове, има ли? Всички си купуваме и продаваме кръв като безбандеролни цигари в някакъв мълчалив заговор. Като всичко останало. Кръвта във Видин е 50 лева, човекът във Видин е евтино нещо. Повечето от продавачите на кръв са хора като Киро и Гена, затова Гена много се ядосва, ако някой пациент я гледа подозрително. „Циганка съм, не съм джебчийка. Децата ми ходят на училище, двете ми имат шестици.“

В този момент Гена ми е вече напълно ясна. Седем деца, които ходят на училище – ясно, пасторът не е разрешил нито предпазни мерки, нито аборт.Това е картинката в почти всички български села. Евангелски църкви, съответно брат Данчо, Митко, Пенчо или каквото е там името на произведения с три дни семинар пастор, ръководи демографските процеси. Много деца, но пък ходят на училище. През това време скролвам в телефона социалната мрежа и виждам снимка от официална среща на върха в НАТО.

Ами ако Гена всъщност е по-мощна от НАТО?! Ако Гена ражда християнче след християнче, не е ли тя истинският войн срещу Ислямска държава?! Какво ще я прави сега Валери Симеонов Гена? Ще я оприличава с животинския вид или ще я зачисли в армията на националната, че и континенталната сигурност?

И каква ще е основната му задача: да спре Гена да ражда или да прави българи от децата на Гена? Хубави момчета и момиченца са, видях ги с очите си, а кръвта на такива като тях вече тече в мнозина от нас през болничните банки. Какви само въпроси си задава човек в една болнична стая, тук гледната точка е толкова необикновена, че на човек му минават какви ли не мисли през главата.

Имаме си в стаята и жена от Перник. В момента някой я пита какво е станало с еди-коя-си фабрика. Ааа, там сега е „Лидл“, отговаря жената. Ами с тоя завод, с оня завод? Там пък станало Технополис, на другото място вече било Кауфланд… Все места за задоволяване потребностите на бивши пролетарии и настоящи потребители. Потребители от всички страни, обединявайте се?!

В леглото до прозореца настаняват новопостъпила пациентка. Ако някой реши да прави паметник на жертвите на несъстоялата се реформа в българското здравеопазване, препоръчвам му я за модел. В Монтана я разрязали да вадят камък от бъбрека, но как взело, че станало тъй, половината камък останал вътре, ама докторът не разбрал.

После във Враца вадили стента, но и там забравили част от него и пак се разбрало, чак когато бъбрекът се инфектирал от чуждото тяло. И ето го бъбрекът в последен възможен стадий за спасяване вече в столична болница, където лекарите си оставят в пациента усталъка, а не конкременти и чужди тела. Похабени в малки, недооборудвани, лишени от специалисти провинциални болници, хората постъпват в нормална столична болница, за да изболеят последиците от липсата на здравна реформа.

Аз ли не го знам, живея в град с една нормална многопрофилна болница и още няколко на брой имитации на болници, в които пациента постъпва колкото да изтеглят парите по пътеката му от здравната каса. После го препращат – изтощен, оболен, похабен и отвратен – в някоя болница, където все още се практикува истинска медицина.

Чувала съм депутати да се гордеят, че били спасили еди коя си болница в някой град. А тя си е не за спасяване, за взривяване е. Защото от нея е останало само една сграда, която е аргумент за източване на здравната каса. Колко такива има в страната, колко са доразболените и уморените в тях пациенти? Това трябваше да реши реформата в здравеопазването – да даде достъп на хора от всички населени места до истинско лечение, точно като ги предпази от имитиращите лечение сгради.

Жената, похабена от местен недоимък на компетентност, не може сега да направи нищо, освен да изтърпи всичко наново, да пъшка, да охка. Съветваме я да ги съди ония фалшификатори на лечение. Боже…, пъшка тя, само да ме оправят тук истинските доктори, искам да забравя всичко. Примирена. Примирени. Само Гена не се дава лесно. „Знаеш ли как се оправя с душманите моят брат? Той е много сериозен човек! Ама много сериозен ти казвам, цялата община Вълчедръм го мрази!“

Човек си въобразява, че от едно болнично легло най-добре се вижда как бедността е най-големият проблем на българите. Не, точно обратното е. Тъкмо от болничното легло се вижда,  че бедността не е най-големият проблем на българите.

Абитуриентите и нашествието на носиите

Защо все повече абитуриенти обличат народни носии? Нима отказват модерността и се връщат на село? Не е ли странно, че тъкмо в момента, в който трябва да вървят напред към университета, те се обръщат назад?

Bulgarien Trachten (BGNES)

Ивайло Дичев за Дойче Веле

Вече няма събитие, на което да не се появи народна носия – дали ще е празник на тиквата, възстановка на гладиаторски битки или ден на народните будители. Стожерът на управляващата партия Цветанов отново стана хит в социалните мрежи – въртейки чеверме в носия, той охотно се снимаше с всички желаещи. Преди него кметове идваха да молят г-н Борисов за някакви работи, и те пременени по народному.

Своеобразен връх за поредна година са абитуриентските балове, където все повече деца избират фолк-одеждите. Жестът действа като магнит за медиите: в него журналистите откриват бунт срещу простотията на баловете, окайвана от възрастните, както и демонстрация на светъл и чист патриотизъм.

Кметът на Враца дори предложи награда за „Най-патриотичен клас“, предлагайки на децата да облекат народни носии (баловете били близо до Ботевите дни). И тъй, днес на медийната сцена текат два информационни потока: в единия „лоши“ младежи хвърлят чалга-гюбеци в парвенюшки дрехи, в другия виждаме „добрите“ в ризи с шевици и елеци и с българското знаме в ръка. Тази година хит беше един момък от Котел, който отиде на бала на кон, пременен като хайдутин – зад него три синджира мадами във вечерни рокли.

Какво искат да ни кажат младежите?

Няма гаранция, че девойка в народна носия няма да завърши вечерта дрогирана да прави секс в някоя канавка, нали така. Не знам това да е краят и на глупавото надхарчване на родителите за абитуриентския потлач, защото носиите едва ли са много по-евтини от вечерните рокли. За неудобствата да танцуваш с цървули или бръчник, предполагам, е намерено решение с преобличане в тоалетната на ресторанта – въпросът е във фотосесията пред училището.

И все пак какво точно казват младежите, когато позират в този вид? Отказваме модерността, връщаме се на село, ще пасем патки? Не е ли странно, че тъкмо в момента, в който трябва да вървят напред към университета, те се обръщат назад? Ще кажете – патриотизъм, но откъде пък той се свърза с народните носии? Помислете, защо възрожденците, икони на днешната ни нация, никога не са в носии – обикновено те предпочитат да се снимат в дрехи „а ла франга“, т.е. стремят се да бъдат европейци.

Ботев в носия, Вазов в носия – звучи странно, нали? Петко Каравелов, Стамболов – искали ли са да изглеждат като селския орач? Вярно, има една снимка на Фердинанд с носия, но това може би защото е чужденец, изглеждало му екзотично или пък е искал да го припознаят като български княз.

Явно гордостта тук е от по-особен характер. От традицията се взима външната емблема, не съдържанието. Не да построим силна модерна страна, не да направим научни открития, не да сътворим нови произведения – а да изобразим локалност. От модуса „правя“ сме преминали в модуса „съм“ – трябва да ни разпознаят на глобалната сцена, а какво по-безспорно притежаваме от фолклора? Той върви заедно с природните пейзажи, един вид GPS на националното, който ни разтоварва от по-нататъшно мислене. Каква гордост може да генерира GPS-ът, аз лично не разбирам, но няма да преча.

Много народи са преминали в някакви моменти през фолклорната романтика. Руските славофили през последната третина на 19-ти век се разхождат с кафтани, в Австрия и до днес можеш да видиш покани, където се предвижда официално облекло, военна униформа или носия. Африканците седят в ООН с традиционното бубу, индийките изнасят лекции в сари, мюсюлманските страни са преработили тюрбана в различни варианти на градския по замисъл фес.

Странното е, че при нас народното се връща без всякаква стилизация, с претенция за музейна автентичност. Наследили сме това от „Балкантурист“ – от 60-те години на миналия век, когато фолклорът беше преизмислен, за да се привличат валутни постъпления по „второ направление“.

Операцията се състоеше в това да се заличат регионалните разлики и народните носии да бъдат превърнати в обобщен национален сувенир. Днес тази тенденция е родила една мощна индустрия, която произвежда чисто нови автентични носии, както впрочем и ятагани, хурки, черешови топчета.

Bulgarien Justizministerin Zezka Zacheva und Zvetan Zvetanovmit Смолян, есента на 2016: Цветанов в носия в подкрепа на Цачева, която тогава бе кандидат за президент

Кич или медиен театър?

Не ме разбирайте погрешно: чудесно ще е, ако някой се занимава с изучаване на местните облекла, да ги събира, да ги опазва в музеи. Но фолклорът е локално явление; нацията е нещо модерно и да се обозначава тя основно с фолклорни знаци е дори обидно. Още по-ценни днес са онези дизайнери, които творчески адаптират елементи от традицията към съвременния живот.

Вече има фирми, които произвеждат интересни дрехи и започват да налагат местен стил, както в Индия, в Мексико, в Африка. Те са май най-напред в играта с шевиците, където често виждам прекрасни неща. Всякак бих подкрепил това усилие. Но средния път на индустриално производство на обобщени знаци за българщина – това просто е кич.

 

Или по-лошо: медиен театър. Театър, който легитимира като патриоти хора, които са решили да се маскират за пред камерата. Който дава възможност на кметове да укрепват позициите си, като отчитат точки в иначе празния си културен календар, или пък на журналисти, като пълнят предаванията си в празните празнични дни.

Ако изгледате репортажа за хайдутина-абитуриент от училището в Котел, ще видите, че всъщност много повече говори гордата му майка – той май имал други идеи, за това пък тя подробно обяснява патриотичния смисъл на жеста му. И тук е моят проблем с фолк-абитуриентите: ако го правят за себе си, ако се бунтуват срещу досегашната практика, срещу глобализацията или каквото решат – чудесно.

Появяват се младежи в средновековни ризници, със смешни прически, във фентъзи одежди, с трактор… Може би абитуриентския бал постепенно ще се превърне в карнавал и наистина ще ни бъде весело. Въпросът е децата да не правят това, за да се харесат на родители, учители, журналисти. Това е момент, в който трябва да се откъснат от опека – след ученето да се докажат и в полето на въображението.

Миролюбивите “силоваци” делят бюджетната баница

В българския език и днес се налагат русизми по каналите на руското влияние, в които канализирано крачат т.н. силоваци у нас. С думата “силоваци”, нахлула насила от североизток, може да бъде описана една снимка, която казва много.

0238199001496133039_614242_395x301CНИМКА от Actualno.com

Ако не знаехте кои са персоните на картинката, за какви щяхте да вземете президента Радев, премиера Борисов и военния министър Каракчанов, освен за трима “силоваци”, които си мерят силата, позирайки в доста примитивния смисъл на думата?

Ако оставим настрана тази визия и си спомним как в края на август 2014 г. беше смачкана визията на онзи проект за доклад на Министерството на отбраната “Визия 2020” в частта, откровяща руската хибридна война срещу България, днес можем да си дадем сметка за устойчивостта на тази проруска тенденция.

Нито една от “говорещите” глави по темата за националната сигурност (сред които председателят на парламента Главчев, военният министър Карачанов и прочее гастрольори в сутрешните блокове на телевизионните канали)  не посмя да произнесе опасната дума “Русия”. Да не би да подразни Борисов, който гради отношението си към тази държавава на принципа “да не дразним Путин”.

Някой, някъде обаче явно се “издразнил” от опита на Борисов с една реплика пред камерите да зачеркне дългогодишната дискусия за превъоръжаване на военновъздушните сили с изтребители западно прозводство с “аргумента”, че и  сухопътните сили не били по-малко важни. По липса на “ястреби”, за каквито в предишния кабинет Борисов беше нарочил министрите Ненчев и Митов, сега по негова заръка в публичното пространство пърхат неговите пощенски гълъби на мира, намеквайки, че все пак темата за самолетите не е закрита.

Това се подразбира от увъртанията на гълъбите, докато Борисов млъкна царствено за “царицата на армията”, т.е. за пехотата, появила се в мимолетната му реч на крак пред репортери изведнъж като негов личен приоритет в превъоръжаването.

Външният министър Захариева вчера взе леко завоя с обяснения, че в НАТО различните страни се специализират в различни видове войски, един вид не е странно да наблегнем на пехотата, което е повече по нашия джоб. Каракачанов днес добави, че пехотата е важна, защото разчитаме на нея при бедствия и аварии. Но и двамата дадоха да се разбере, че няма радикална смяна на приоритетите, вадейки от огъня горещия картоф, подхвърлен от Борисов и подет след това като повод за опонираща теза от президента Радев.

Създаде се впечатление за разнобой и в тази тревожна атмосфера на борба между лобитата за един и същи кокал от бюджета беше свикан първият Кансултативен съвет по национална сигурност в мандата на президента Радев. Посланието от вчерашното му издание днес е “помирително”. Каракачанов подчерта специално в телевизионно интервю, че в изказването си президентът не е накланял везните в полза на военновъздушните сили. Най-важното било да се преодолее “недокомплекта” , т.е. кадровата дупка и недостига на съответната бойна техника в армията.

Сега да си представим една хипотеза под формата на въпрос, чиито отговор читателят сам може да даде за себе си: дали е случаен този апетит за възлагане на държавни поръчки на български производители ( да, да , патриотично е!) за бойна техника за сухопътните сили, вместо да се дават пари за междудържавни сделки ( за самолети и кораби със западни страни, контролиращи корупцията строго), от които доста по-трудно могат да се изстискат тайно комисионни?

Докато си отговаряте с “да”, замислете се и за друго: защо президентът Плевнелиев беше “много лош”, когато пледираше България да спази съюзническите си задължения, поети на срещата на върха на НАТО в Уелс през септември 2015 г. и страната ни да започне да заделя обещаните 2 процента от бюджета за отбрана, докато сегашните управляващи, искайки вече същото, се радват на пълен политически комфорт и дори представят себе си като “новатори” в това отношение?

Какво предизвика тази отприщена “щедрост” на Борисов междувременно, след като дълго и гневно игра ролята на яростен миротворец, обяснявайки, че има по-важни разходи от харченето за отбрана ( особено в Черноморския регион, където искал да вижда яхти и туристи, заплашавайки на 16 юни миналата година “войнолюбците” в кабинета си да ги прати да служат на корабите, щом толкова им се иска да враждуват с Русия)?

Конкретните отговори на тези въпроси – що се отнася до механизмите за “вътрешната мотивация” на Борисов (повлияна от външни фактори), които не са публично известни. Но и без човек да е “гадач” (по Сакскобургготски) може да се досети, че отново стува дума за пари и раздаване на порции в рамките на една и съща баница, наречена за благозвучие бюджет.

Можем само да се досещаме какво му струва на Каракачанов да противопостави на русофилството си необходимостта да отстоява представата за себе си като патриот, на която дължи сегашното си позициониране. Днес той оприличи провокацията на Путин по въпроса за азбуката с македонски адрес на същото, ако ние кажем, че културата е дошла в Русия от “украинските земи”, като имаме предвид Киевска Рус. Факт, че оттам е дошла, но е същото така факт, че Киевска Рус е била превърната в Русия, както и “македонските земи” са били част от България по времето, когато е създадена Кирилицата с подкрепата на българската държава.

Във всеки случай пробългарският реализъм на Каракачанов в случая е косвено признание, че русофилството изобщо не е печаливша карта, освен като “бонус” за онези, които ашладисват българския национализъм с русофилството в предизборните си кампании в количества, дозирани пресметливо при калкулацията на ползите и вредите от това кръвосмешение на взаимно изключващите се (в очите на просветените българи) величини.

Изобщо, както се вижда, едно са предизборните лъжи, друго са управленските реалности. Този урок обаче напомня на мотиката, която българският селянин в качеството си на гражданин упорито настъпва като във вица за мазохиста, обясняващ, че си причинява болка при всеки удар по една много чувствителна част от тялото заради удоволствието от липсата на болка в паузите между ударите.

Не ми остава друго, освен да пожелая на мазохистите да стискат зъби и да се наслаждават на това как предизборно залюбените от тях днешни управници са чувстват притиснати от реалностите да се оправдават за  русофилщината, с която са ги излъгали да си пуснат бюлетината.

Крали Марко между храните и политическата мисъл

7vvu1415020175Истината е, че истерията, която тече в момента за двойните стандарти на храните в големите търговски вериги, е ней-обикновена пропаганда, ежедневие на червени пиари

Иван Стамболов-Сула за Уебкафе

Животът може да е всякакъв, но поне не се скъпи, когато ни дарява поводи за възмущение. Ние се чувстваме най-добре, когато някой е искал да ни прекара, обаче сме успели да го гепим в крачка. Такъв един повод за възмущение и гняв е „двойният стандарт“ в храните за богатите и за бедните европейци – тема, която вълнува духовете в последно време.

Вълнува ги до такава степен, че в почивния съботен ден Бойко Борисов, погазвайки Кодекса на труда, свика своите министри на работа. Всъщност поводът оправдава средствата – нацията изчезва. Хората мрат. И мрат по две главни причини: войната по пътищата и отровните храни в големите търговски вериги. Ето това става ясно в онази злокобна съботна сутрин.

Да оставим настрана войната по пътищата, най-малкото защото продължава да не е съвсем ясно кой срещу кого воюва там, и да се концертираме върху храните. Употребявайки ярки думи като „апартейд“, Борисов споделя с министрите си обидата, че съставът на някои храни е различен за пазарите на Източна Европа в сравнение със западните. Казва още: „Всеки доктор ще каже, че една от най-големите опасности за здравето е именно това, което се яде и пие“.

Правилно, г-н министър председател! Вредно е да се пие по литър домашнярка на ден, вредно е да се пият по десет бири, вредно е да се тъпчат тлъсти кюфтета и кебапчета, вредно е да се пият сладки и газирани течности, докато се отхапват големи комати от мазни банички, кренвиршки и кашкавалки ей тъй, както си вървиш по улицата, вредно е задникът на 15-годишно момиче да е като ремарке от пасти и тулумби. Но къде тук е вината на търговските вериги? Къде са двойните стандарти?

Истината е, че истерията, която тече в момента за двойните стандарти на храните в големите търговски вериги, е ней-обикновена пропаганда, ежедневие на червени пиари. Тя казва: „Западът трови бедните си роднини! За него вие сте второ качество!“. А аз бих попитал червената пропаганда защо тези роднини са бедни, какво се е случило в историята на източноевропейските страни, че да са второ качество?

Нещо между 1945 и 1989? Ама нейсе, това е тема на друг разговор. Сега, като са ви толкова вредни и отровни западните търговски вериги, защо се държите все едно са задължителни – купувайте си риби втора преснота от Женския пазар или пък си намерете някакви евразийски вериги, дето да е евтино и качествено.

Ще ми се да видя в такъв хипотетичен евразийски хипермаркет и евродепутата Момчил Неков, който е едно от остриетата на тази кампания, а иначе е известен като „Младежът 15-15″, изместил Станишев от Европарламента поради електорално недоразумение. Той сега мизерства, пазарувайки с торбичката в отровните брюкселски бакалии, и се зъби на световния империализъм.

Такъв вид пропаганда се гради върху злобата и завистта. Върху омразата към богатия, към този, който печели и плаща данъци. Ало! Десните! Капиталистите! Либералите и либертарианците с вашите идеали за свободна конкуренция и честна размяна на блага! Къде сте?

Ето на тази пропаганда се хваща министър-председателят Бойко Борисов. Казвам „хваща“, защото не ми се ще да вярвам, че участва съзнателно. Нали е десен лидер, нали е даже консерватор! Да говори за апартейд в супера прилича повече на Корнелия Нинова или пък на някой от кресливите му коалиционни партньори, нежели на него!

Мислите на един десен, че даже консервативен лидер, трябва да текат не по този начин, а горе-долу така:

Съвременният свят е ляв. Ляв до нелогичност. Пълен е с хора, които си мислят, че планетата трябва да гъмжи от всякакви граждани и гражданки, които не само да доживяват дълбоки старини с помощта на модерни и безплатни антибиотици, но и да бъдат изхранвани. Изхранвани обаче не с ГМО и с евтини (но иначе безвредни) вещества като палмово масло, соя и други заместители, а с еко-био плодове и зеленчуци, с яйца от щастливи кокошки и най-фин и здравословен лимец.

Не дай Боже, да предложиш на такива граждани и гражданки сирене с палмово масло или салам със соя! Това е атентат! Това е посегателство над базисните им човешки права! Тогава към Била и Кауфланд, даже и към Лидл ще тръгнат „шопи със сопи, с пръсти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси…“, както пее Гео Милев.

Ако министър-председателят е безогледен популист, какъвто не ни се иска да вярваме, че е, просто ще ги поведе и ще си напише червена точка. Но ако е десен, че даже и консервативен лидер, ще се помъчи да обясни някои неща.

Защо има разлика в състава на някои продукти? Причините са две, като и двете са маркетингови: първо, заради вкусовите предпочитания на пазара, установени чрез скъпи проучвания и фокус групи; второ, заради цената – тя трябва да е приемлива, даже ниска според местните стандарти, иначе чувствителният потребител ще пищи, че му е скъпо и ще проклина мръсния капиталист, който печели на негов гръб.

А цената е вид природно явление. Тя се определя не само от състава на продукта и от производствените разходи, а също така и от логистиката, данъците и пазара на труда в съответната страна: работниците (и профсъюзите) искат високи заплати? Работодателят трябва да ги изкара отнякъде. Българският производител иска веригите да изкупуват продукцията му? Ако все още не са ги изгонили с камъни, веригите трябва да включат неговата цена в крайната.

И въпреки разликата в състава на продуктите (ако такава се установи), не трябва да се забравя, че никой продукт в хипермаркетите не претендира да бъде като някакъв друг продукт по света, а само да бъде такъв, какъвто е представен на етикета си. На етикета съдържанието е описано коректно и единствено тази коректност трябва да следят оторизираните органи – дали в пакета има това, което пише върху него.

Ако някому съдържанието на продукта не се вижда достатъчно качествено или изискано, то има предостатъчно гурме-магазини, еко-био магазини, слънца и луни, бутикови мандри, бутикови месарници и колбасарници – да пазарува там. Ама там е скъпо! Аааа, така ли… Това обаче е тема на съвсем друг разговор, който минава през рентабилност, конкурентоспособност, образование, квалификация, иновации и т.н., и т.н. Тук вече става въпрос за икономическа политика, а не за социална.

Големите и тъй мразени в епохата на хибридната война търговски вериги, у нас полагат искрени усилия да продават български стоки – едно защото непрекъснато ги заплашват с квоти от по 70% задължителни български производители (и го правят даже от страниците на предизборните програми на „десните“ партии), друго защото са чувствителни търговци и се стараят да уловят модерните патриотични пориви на масите и да им угодят. Даже понякога стават смешни.

Вижте рекламите на Била с българските домати и ягоди, вижте я как се е загрижила за Мадарския конник! Вижте кампанията, наречена „От любов към България“, организирана от веригата със звучното тевтонско име KAUFLAND! Вижте даренията за „Българската Коледа“, вижте кампанията „Великден за всеки“ съвместно с Българския червен кръст! Стараят се хората, бъдете по-снизходителни!

И все пак, дори на фона на това донякъде лицемерно рекламно поведение, когато се гневим за някакви двойни стандарти, на които уж сме подложени, не бива да забравяме разликите между различните видове хранителни продукти. Масовите храни биват: a) евтини, b) некачествени, c) вредни и d) ментета.Невинаги некачествените са евтини и невинаги евтините са вредни. А що се отнася до ментетата, струва ми се, че злите търговски вериги са последното място, където можете да попаднете на тях.

Така че правителството, като ще се грижи за здравето на народа и за демографския прираст на популацията, да не ограничава усилията си само в големите търговски вериги, за да угоди на някакъв моментен прилив на народен гняв, подклаждан кой знае от кого и с какви цели. Да види къде се произвеждат ментета, къде се продават, кой печели от това и плаща ли си данъци върху печалбите. А PR кампаниите да остави на пиарите.

Ето, така горе-долу би следвало да тече мисълта на един десен, че даже и консервативен лидер. Но един десен, че даже и консервативен лидер никога няма да спечели избори в страна като нашата. Тъй че, мислете както знаете, г-н Борисов, и както умеете, кой съм аз, че да Ви давам акъл! Вие сте народен закрилник.

Със сигурност и г-н Марко Мърнявчевич (по-известен като Крали Марко) би постъпил като Вас на Ваше място, ако през 14 век тогавашните търговски вериги постъпеха така несправедливо и унизително с невинните прилепски потребители. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен с всичките му там Били, Кауфланди и Лидли.

Защо никой не познава Пеевски

20_lvМирослав Иванов за Студия Трансмедия

Една млада, успяла, корпулентна фигура на депутат, a отскоро бизнесмен и издател, остава силно непозната за хората във властта.

„Не познавам Делян Пеевски. Не знам защо го свързват с мен. Това не ми харесва“.

Думите са на министъра на икономиката и бивш изпълнителен директор на Агенцията за приватизация (АП) Емил Караниколов от интервю за Нова телевизия.

С тях той се опита да парира опитите на водещите да му задават въпроси за приватизацията на „Булгартабак“, която често се свързва с ДПС депутата. И която стана ясно, че Караниколов намира за много успешна сделка.

И все пак е доста странно, че Емил Караниколов категорично се зарече да не познава Пеевски, който в управлението на Пламен Орешарски беше доста активен депутат.

Дори стана вносител на специален закон за ограничаване икономическата активност на офшорките в страната – „Законопроекта за икономическите и финансови взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици”. А това е в пряка връзка с работата на заемащия тогава позицията на изп.-директор на АП Емил Караниколов.

В първия мандат на Бойко Борисов пък Караниколов успя да сключи почти всичките приватизационни сделки с компании, които преминаха под контрола на Делян Пеевски – „Булгартабак холдинг“, „Техноекспорт стрй“, „Промишлено строителство холдинг“, сградата на ИПК „Родина“.

Но Караниколов не е сам в устрема към разграничаване от Пеевски. Предшественикът му на стола в министерството на икономиката Божидар Лукарски също упорито обясняваше как не се познава с ДПС депутата.

В последните дни на мандата на „Борисов 2“ същият Лукарски продаде Музея на виното на „София БТ“ – компания от структурата на „Булгартабак“, която пък Караниколов продаде, ама не на Пеевски, а на някой. И за Лукарски сделката за „Булгартабак“ беше перфектна, а купувачът за него беше ясен. Неясен бил купивачът на купувача, но това нямало значение.

„Нямам отношения с Делян Пеевски“, това са първите коментари на финансовия министър Владислав Горанов през ноември 2014 г., когато беше избран в предходното правителство на Борисов. По повод на „оная“ снимка, на която той седи на една маса с Пеевски в заведение в София Горанов обясни: „Оказахме се на едно и също място през 2010 г.“ и отказа повече коментари.

През ноември 2016 г. обаче Горанов вече има нова версия за познанството си с Пеевски. В предаването на Илияна Беновска в контролираната от Делян Пеевски телевизия Канал 3 Горанов каза: „Не, не съм го виждал (Пеевски – бел.ред.). Че се познаваме не е тайна, дори имаме снимка от 2010 г.“

„Аз не съм го виждал този човек (Пеевски – бел.ред.) през живота си, не го познавам и не съм работил с него“. Този път думите са на бившия служебен премиер проф. Георги Близнашки. Изречени са през април 2015 г. след като Близнашки вече не премиер, но пък по някакво странно съвпадение става съветник в ДПС по актуалната тогава конституционна реформа.

Колегата му конституционалист Цецка Цачева, двукратен председател на Народното събрание и настоящ министър на правосъдието и правосъдната реформа също не познава Делян Пеевски. Коментарът й за ДПС депуатат е от 2013 г., когато Пеевски е избран за шеф на ДАНС.

Само главният прокурор Сотир Цацаров е категоричен, че познава Делян Пеевски. Запознал се с него в Народното събрание. А веднъж се срещнал с него и в качеството му на шеф на ДАНС. Цацаров впрочем е единственият висш държавен служител, който успя да се срещне с Пеевски в тази му роля.

А иначе Делян Пеевски е един мандат заместник-министър на бедствията и авариите, четирикратен депутат, избиран е за евродепутат и за шеф на ДАНС.

Но пък явно е човек, който не обича познанствата. Не става за душа на компанията. Защото никой не познава Пеевски.

Свещено и шльокаво

215306Теодора Димова за Култура

Все по-креслив става българският патриотизъм, все по-запалянковски. Надпревара кой е пò патриот. Понякога надпреварата избива на пародия, понякога на гротеска, понякога на смешен плач.

Тази година 24 май беше със силно патриотичен акцент. Мнозина написаха поздравите си във фейсбук на шльокавица – 4estit praznik na kirilitzata! Шльокавицата силно вдигна рейтинга си заради издаването на Pod igoto. Виртуалното пространство се изпълни с коментари и мнения за и против. Тези проблеми се коментират предимно във виртуалното пространство.

Шльокавицата е проблем, но не е най-големият проблем. Това явление е по-скоро следствие от други проблеми, които нашето общество не успява да реши и те се задълбочават и мултиплицират. Струва ми се, че така ще се получи и с това издание на Под игото – то е замислено като реакция на проблемите с цел да заостри вниманието ни към тях, но като че ли имаме обратен ефект.

Нашето общество преживява вътрешен разпад поради липса на обединяващи ценности. Уж ценностите ги имаме, уж всички почитаме „най-българския празник“, но мненията ни, коментарите ни, позициите ни са разнопосочни, хаотични и накрая почти винаги се стига до конфронтация.

Не искам да кажа, че трябва да манифестираме в прави редици под едни и същи лозунги. Това време, слава Богу, остана назад в историята. Днес всеки може да избира как да пише и какво да пише. Но се оказва, че свободата за нас е проблем и препъникамък.

Имаме някакъв рефлекс или комплекс, който превръща свободата ни в разпуснатост. И още по-лошо – насочва я против свободата на другите. Под свобода разбираме да наложим своето мнение, своето виждане, своето разбиране. Не се стараем да търсим обединяващи позиции и ценности. Ценностите са обединяващи само тогава, когато сами се стремим към тях, а когато са налагани,  естествено е те да срещат отпор. И не стават общи.

Едни пишат на шльокавица, а други фетишизират кирилицата. Толкова народи пишат на латиница и не са по-зле от нас в никое отношение. Аз не зная другаде освен в България да се пише на шльокавица. Някои я наричат дори маймуница и това още по-точно отразява нейната същина. Проблемът с тази „писменост“ изпъква, когато я съпоставим с утвърдените азбуки.

И латиницата, и кирилицата са се развивали и утвърждавали  в течение на векове. Напоени са с история, пропити са с памет, осветени са с дух. Поколение след поколение са ги използвали и развивали като графика, като естетика, като традиция.

На тях са писани свещени текстове, изказвани са най-високите озарения на най-светлите умове на народите, но и най-простите истини на обикновените хора, истините, които са давали смисъл на живота им. На тях са писани любовни и предсмъртни писма, писани са на коляно писма от окопите, писани са на мъждукаща свещ монашески прозрения, писани са завети към идващите поколения. Маймуницата идва да омаймуни всичко това или може би се появява, защото то вече е омаймунено.

Графичните знаци на глаголицата, съставена от Светите Братя, са сакрални идеограми. Шльокавицата е крайната профанация на свещеното и стойностното. Тази профанация изразява тенденция на развитие. Има пряка връзка между неграмотното писане и функционалната неграмотност на 40 процента от днешните ученици.

Ние се гордеем с българските ученици, които участват в международни състезания и олимпиади и печелят награди и медали. Сега на празника научих, че това са всичко на всичко 150 ученика за цялата страна. Сто и петдесет! Тъжно е.

Това е мрачният фон на днешния ни креслив патриотизъм.

Но има и примери за непатетично вдъхновение.

Точно на 24 май се откри изложбата на Дамян Дамянов „Под езика”, представяща буквите и думите с лаконичния и изразителен език на идеограмата. Лаконичната форма винаги е била особено любима и на читатели, и на зрители още от древни векове. Да си спомним басните на Езоп, Характерите на Теофраст и разбира се, латинските сентенции и поговорките.

Едва ли има човек, който да не знае поне няколко сентенции и поговорки. Със своята парадоксалност и лаконичност кратките форми поразяват съзнанието, забиват се в него, озаряват го, очароват го, те се запечатват в паметта. Такава кратка форма са и знаците на Дамян Дамянов –  той ги нарича идеограми, аз бих ги нарекла шаржове – но не на човешки лица, а на понятия и състояния. А за да шаржираш съвременните понятия и състояния се изисква висока степен на художествено и абстрактно мислене.

Какво е шаржът? – нещо, което улавя характерните черти на лицето и ги хиперболизира. А Дамян улавя най-характерното от съвременното ни битие, поднася ни го в максимална концентрираност – и най-важното – усмихва ни се ласкаво. Той не съди, той не е язвителен, той не е саркастичен, той не е намръщен, не размахва пръст, не се смята за последна инстанция, когато показва язвите и глупостта на живота, който живеем.

И това е най-удивителното – през неговия добронамерен и усмихнат поглед проблемите ни не изглеждат така ужасяващи, така потискащи и смазващи, както обикновено ги виждаме, потънали в бита, засмукани от ежедневието. Дамян ни подарява глътката въздух, която ни е толкова необходима, за да се погледнем отстрани, да ни стане едновременно и мъчно, и радостно за нас, за живота ни, за изкривяването му, но пък и да почувстваме благодарност към някаква вътрешна устойчивост, която ни държи изправени.

Вижте как е нарисувал буквата Б на думата „бежанец“. Горната чертичка на  Б-то е останала горе по вълните на морето (или на житейското море), останалата част от Б-то сякаш потъва, дави се в морето, а и това вече не е Б, а е станало Ь. Да, сърцето на всеки бежанец, на всеки емигрант остава в дома му, в родното му място, той тръгва през морета и океани, пътува по талазите на изпитанията и премеждията, дави се във вълните, бяга от войната, от бедността, от безизходицата, накрая намира желания и мечтан вертикал, но той вече не същият, не е цялостен, една част от него я няма.

Или вижте буквата С на думата „самота“. С-то е изобразено като кръг, от който една частица е отчупена и отделена настрани. Нашата цялост е накърнена дори и само една съвсем малка частица от нас да я няма. Тази максимална изразителност е представена чрез минимални изразни средства; наблюдателност, находчивост, ласкавост, чувство за приятелска шега са смесени в едно и поднесени като дар за всички ни на най-обичания български празник.

Идеограмите на нашето объркано битие. Максимална идея в минимален изказ. Модерен патриотизъм. Тъга, изразена с усмивка.