Летище София: в капана на простащината

На летището в София действа капан, който използва незнанието на пристигащите чужденци. Той е нещо като умален модел на гигантския капан от злоба и простотия, в който се гърчат много от българите, пише Я. Бояджиев.

Bulgarien Flughafen Sofia Buslinie N 48 (BGNES)

Аз съм от онези многобройни български родители, на които често им се налага да ходят на летището – главно, за да посрещат и изпращат децата си. Докато изпращах сина си преди два месеца (беше си дошъл специално за изборите), на километър преди летището колата ни се развали и се наложи да продължим с такси. Така на връщане случайността ме „качи“ на автобус 84 – на първата му спирка точно пред централния вход на Терминал 2.

Ние сме си наши хора…

Докато обяснявах на шофьора къде ми е колата и защо е там, за да разбера дали автобусът спира близо до това място, една след друга три току-що пристигнали млади чуждестранни двойки го попитаха на английски дали автобусът отива до Терминал 1.

Шофьорът само повтаряше на български: „Терминал 1, Терминал 1…“. Те приемаха това за „да“, качваха се и сядаха някъде назад. Автобусът потегли, но след 15-20 секунди, в края на терминала при стоянката на такситата, отново спря (без там да има официална спирка) и отвори предната врата. Качиха се две контрольорки. Първи на пътя им бях аз и, без да ме питат нищо, си признах, че съм без билет, понеже още не съм успял да си купя.

Това явно изобщо не ги интересуваше, защото едната ме потупа свойски по рамото и с приятелска усмивка каза: „Нищо, нищо. Ние сме си наши.“ (Ако бяхме другаде в града, със сигурност отношението и към мен щеше да е различно). След което със строг вид двете се насочиха директно назад и отначало тихо и язвително, а после с крясъци и ръкомахания се нахвърлиха върху нищо не подозиращите чужденци.

Последното, което видях преди да сляза при развалената си кола, бяха изумените им погледи. Освен, че не знаеха български, явно не можеха да разберат как така са се оказали нарушители.

Организиран лов за чужденци „гратисчии“

Тази история толкова ме възмути, че няколко дни се чудех дали да не я напиша. Отказах се, защото реших, че може да е маловажен, изолиран случай. Оказа се, че не е. Първо моя позната ми разказа за идентична ситуация с възрастно английско семейство. Подложени на същата агресия, те хладнокръвно показвали самолетните си билети, в чиято цена, както навсякъде по света, влиза и трансферът между терминалите на летището.

После няколко сайта публикуваха свидетелството на българка, пристигнала от Белгия. В този случай става дума за 20-ина френскоговорящи младежи, решили да се придвижат от летището до града със същия автобус. Нареждат се чинно на опашка на предната врата с по една банкнота в ръка, за да си купят билет. Но не успяват, защото още след първите трима на шофьора му „писва“ да връща ресто, развиква се, че не е „продавач на билети“ и, размахвайки ръце сякаш „гони кокошки“, ги кара да се качват и „да не го занимават повече“. Точно като по сценарий на следващата спирка се качват лошо гледащи мъж и жена контрольори и се започва същата, че дори и по-възмутителна история.

Сега вече всичко беше ясно: на софийското летище се води организиран лов на чужденци „гратисчии“, вкарани преди това принудително в капан чрез липсата на каквато и да било достъпна за тях информация, на пункт или автомати за купуване на билети и т.н.

Решаващо, за да се захвана да напиша тези редове обаче, се оказа нещо друго: един интернет-форум под историята с белгийските младежи. Някои от коментиращите я определяха като срамна, но повечето бяха на друго мнение: „А нас как ни глобяват в чужбина?“, „В чужбина съм забелязал, че туземците въобще не знаят български“, „Никъде в Лондон, Париж или Брюксел не съм видял надписи на български“, „Поредно размахване на пръст от емигрантка“, „Отродителче, че дрънка“, „Основната задача на отродителите е денонощното насаждане на ненавист и омраза към България, Българите и Българското!“…

Въобще, преобладаващото мнение звучеше много „патриотично“, само дето няма нищо общо с истинския проблем.

Въпросът не е в езиците

Той изобщо не е в езиците, надписите, автоматите или организацията на транспорта. Още повече, че, както разбирам, софийската община бързо е подготвила и вече изпълнява „пакет от мерки“ в това отношение. Не е и „за да не се изложим пред чужденците“. Макар че, разбира се, това не е без значение. Особено при забележителния напоследък (след идването на нискобюджетните компании) наплив на чужденци в София, икономическите ползи от който са несъизмерими с мизерните глоби и „щетите“ от незакупените билетчета на летището.

Но да забравим чужденците (както и прословутата си претенция за „гостоприемност“). Дори и нито един да не пристига тук, истинският проблем пак ще си остане, защото той е в нас самите. Истинският проблем е, че се отнасяме един към друг също както контрольорите от автобус 84 към чужденците „гратисчии“.

Елементарното уважение, толерантността и човещината са изместени от грубиянщина, злоба, омраза, нахалство и войнстваща простащина. От несекващ стремеж да надхитриш, измамиш и да се изгавриш с другия. (Особено когато е безпомощен и слаб или пък ако е непознат, различен, чужд.) Всичко това е допълнено от ширещи се и задълбочаващи се невъзпитание, необразованост, невежество и неграмотност.

Разбира се, далеч не всички българи са такива. Въпросът обаче явно е в относителното тегло, в критичната маса, която накланя везните в едната или другата посока. Всъщност, капанът на летището е нещо като умален модел на гигантския капан от злоба и простотия, в който се гърчат много от българите.

Този капан не само прави живота им много по-неприятен и труден. Той има и огромен отрицателен икономически ефект, от който губят всички, независимо към коя категория принадлежат. Защото не е вярно, че причина за озверяването в отношенията между хората е бедността. По-скоро зависимостта е в обратната посока.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

И още една история

Накрая още една история. Късно вечерта, летището в Лисабон. Пред изхода за пристигналите пътници е спирката на автобуса – същия като софийския, обикновена градска линия. Шофьорът, около 65-годишен нисък мъж с бяла риза и вратовръзка, в отлично настроение, с неизменна и искрена усмивка не само продава билети на всички, но и подробно и спокойно, на беден, но ясен английски, отговаря на всички въпроси – кой къде трябва да слезе, за да стигне там, закъдето е тръгнал.

Млада чернокожа жена се притеснява, че не знае къде е хотелът ѝ, и получава подробни указания как да го намери. После потегляме и на всяка спирка шофьорът се обръща, за да подсети слизащите за спирката им, след което търпеливо ги изчаква и изпраща с добра дума. Чернокожата жена още веднъж получава подробни указания и приятелска усмивка. Ние също. Всичко е толкова лесно и просто, а всеки, който е пътувал по света, ще ме разбере.

Впрочем, недостигът на такова човешко отношение е една от причините, които правят все повече български родители изпращачи на летището. А децата им – „емигранти“ и „отродителчета“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s