Лява непокаяност

640_e6c7f99dee832ea1e8c84130a4336a7f

Калин Янакиев за Култура

Миналата седмица, в кулоарите на научна конференция, имах неочакван „сблъсък“ с неколцина млади колеги с леви убеждения. В непосредствена близост до мен те шумно се възмущаваха от нелепата фото-„шега“, в която висш чиновник от настоящото ни правителство позира пред музеен експонат, свързан с Холокоста, изпънал ръка в хитлеристки поздрав.

Младите колеги очевидно търсеха съчувствие за възмущението си. Отвърнах им, че, разбира се, намирам „шегата“ за гнусна, но се учудвам, че не чух кой знае какъв шум, когато по време на последната изборна кампания (само преди два месеца) някой си Крум Зарков (от младото попълнение на БСП), при това в телевизионен ефир се „пошегува“ по не по-малко грозен начин с комунистическите престъпления от близкото ни минало.

Не чух особен шум да се раздаде и когато на 9-ти май тази година, в деня „на Европа“ (който някои, като президента на републиката ни празнуваха като руския „ден на победата“ пред паметника на Съветската армия) – определени комунистически „ветерани“ развяха досами споменатия ни президент червени знамена със сърп и чук и издигнаха портретите на… Ленин, Сталин и Георги Димитров.

Забележката ми предизвика бурната реакция на младите левичари. Защо – завълнуваха се те – при всяко споменаване на престъпленията на нацизма, хора като мен им тикали в очите „комунизма“?

В този текст ще се опитам да им отговоря накратко.

1.

Не, разбира се, защото имам някакви непризнати сантименти към Хитлеровата идеология (не само тя, но и всеки национализъм ми е отвратителен). Но защото в отношението към тези два престъпни режима на ХХ век е налице съществена разлика. Нацизмът не просто е осъден (а неговите активисти – дори най-незначителните – са понесли своето наказание). За него целокупният германски народ – вече три генерации след края му не спира да извършва жестове на покаяние.

Известно е, че дори най-отдалеченият намек за антисемитизъм би могъл да коства публичното положение на всеки, който би си позволил да го направи. Партия, която би се одързостила да се назове „правоприемница“ на НСДАП (снела от „въоръжение“ някои „крайности“ на Хитлеровата) тутакси би била забранена, а пък ако някой беловлас германец би си позволил да издигне портрет дори на главния архитект на Хитлер Алберт Шпеер, вероятно тутакси би бил арестуван независимо от „почтената“ си възраст.

Цитиращите политическия философ Карл Шмит и пишещите дисертации върху основоположника на екзистенциализма Мартин Хайдегер и до днес задължително споменават – с осъждащо съжаление – тяхната (далечна) мисловна близост с нацистката идеология. С две думи – за нацизма е принесено и се принася обилно публично покаяние.

Нищо подобно с комунизма все още не се е случило обаче. За комунизма не просто никой не се кае, но дори всеки опит за определена (дори символична) санкция срещу него, веднага среща гласовит отпор от (съвсем легални) негови „адвокати“.

2.

Ще споделя с младите си колеги, че преди време, в телевизионно предаване, лично аз трябваше да отстоявам позицията си във връзка със закон, инкриминиращ комунистическите символи (смехотворен, разбира се, защото не предвиждаше никакви санкции спрямо нарушаващите го), като срещу мен – като нещо разбиращо се от само себе си – седеше представителят на „другата гледна точка“ – член на висшето ръководство на Българската социалистическа партия. Неговата „гледна точка“ в защита на петолъчката, сърпа и чука, следователно, бе абсолютно легитимна.

На бележката ми в студиото, че не бих могъл да си представя подобна дискусия за нацистката свастика в Германия, висшият представител на „социалистите“ ми отвърна, че за него комунизмът (и съответно неговите символи) е един „прекрасен идеал – може би неосъществим в нашия свят (призна все пак той) за социална справедливост и равенство между хората“. А това, че „определени комунисти“ някога били извършили „определени извращения“ с него, не можело да му се вменява – това от моя страна било „дори маниакално“.

Не успях да го кажа тогава (на всекиго от нас, защитниците на своите „гледни точки“ бяха предоставени по пет минути), но си представих как по германски телевизионен канал „правоприемник“ на националсоциализма обяснява, че той – националният социализъм – сам по себе си е един „прекрасен идеал“, движен от дълбока любов към „германското отечество“, и в името на която държавата е впрегнала цялата мощ на немския капитал за „благото на всички германци“.

Е, да – някога, в „зората на националсоциализма“ „определени дейци“ са обосновавали величието на „своя народ“ на погрешна биологическа основа (такова е било времето тогава) и в името на възвръщането на „изконното германско жизнено пространство (Lebensraum)“ са извършили определени „извращения“ спрямо останалите европейски народи. Но да се инкриминират символите на тази „родолюбива идея“ днес би било „абсолютно маниакално“.

3.

От личен опит, млади колеги, знам, че не можеш да поставиш лице в лице с престъпленията на комунизма някой „правоприемник“ на комунистическия „идеал“ и той да не започне да ти отвръща с апели да си спомниш за… не по-малко мащабните престъпления на колониализма (западния). Срещу числото на избитите от Ленин и Сталин руснаци тутакси започват да ти изчисляват убитите „автохтони“ на Северна Америка, на африканските народи („ами, френска Гвиана“, „ами Руанда“ – започват „да ти обръщат внимание“).

Започват да се „претеглят“ (неясно по коя измервателна система) тежестите на греха да дискриминираш и репресираш хора „заради цвета на кожата им“ в сравнение с този да ги репресираш заради „класова принадлежност“ (първото, разбира се, излиза по-тежко). Във всеки случай, ако не са чисто и просто мучащи носталгици по „времето на реда“ тези „диспутанти“ винаги ти посочват някое „алтернативно престъпление“. И ти го посочват, за да не кажат – защото просто не могат да кажат – елементарното „съжаляваме“.

Не, ние не „съжаляваме“, защото пък… „англичаните в Индия“, „французите в Африка“… И англичаните, уважаеми, и французите обаче отдавна са произнесли своето „съжаляваме“ за колониализма, а при „левите“ вместо „съжаляваме“ има винаги „а припомнете си за…“ Сякаш изобилието от зло, извършено в човешката история, изпарява злото на техните кумири.

4.

Още по-нататък: комунизмът и нацизмът, Хитлер и Сталин не можели да се равнопоставят, защото, видите ли, „комунистическа Русия е воювала със злото на нацизма и го е победила“. Комунизмът е „анти-фашизъм“, фашизмът е зло, следователно комунизмът е не-зло, а… анти-зло. Оставям на логиците да припомнят как точно се нарича логическата грешка в този тъп силогизъм, но ще припомня на „анти-фашистите“, че между 1938 г. (договорът „Молотов-Рибентроп“) и 1941 г. комунизмът въобще, въобще не е бил антифашизъм, а и един антифашизъм, който желае да унищожи фашизма, за да ликвидира на териториите му: „буржоазията като класа“, „кулака като класа“, „гнилата буржоазна интелигенция като класа“ не се различава кой знае колко от расизма на фашизма.

5.

Още по-нататък: на неимоверното количество жертви на комунизма (дори само в Русия и до Втората световна война) обичайно се противопоставя един особено типичен фасциниращ образ, който трябва, ако не тъкмо да ги оправдае напълно, то поне да ги трагизира и романтизира по начин, който да ни накара да замълчим напълно.

Комунизмът, казват, е рожба на „Революцията“ (задължително с главна буква), а Революцията е не някакво си престъпление (като нацизма), Революцията е… провиденциален катаклизъм, нещо като Ангел на Историята, пред размаха на чиито криле можеш само да занемееш, не обаче като някакъв сляп еснаф да протестираш и се възмущаваш. „Революцията“ е „динамически възвишеното“ (по Кант), следователно нейната „хекатомба“ също е „динамически възвишена“, тя не е престъпна. Не, не шайка разбойници (болшевиките), не разбесувала се руска „чернь“, не терористи с тужурки – Революцията е избила, уморила от глад милиони човеци от 1917 г. до 1941 г.

И ето: от Хитлер можеш да се възмущаваш (защото той е човек-злодей), но от „Революцията“ на сифилистика Ленин не може – понеже то би било все едно да започнеш да се съдиш със земетресение.

Непокаяност! Истинското определение на отношението към комунизма (за разлика от това към нацизма, колониализма и т. н.) е непокаяност. Упорстваща непокаяност. Заради нея и поради нея си припомних, млади колеги, за политическия пигмей Крум Зарков и за видиотените хоругвоносци на Ленин и Сталин от 9-ти май. Когато се опитвате да ме въвлечете във „възмущението“ си от опъналия ръка напред „коалиционен чиновник“, аз ви възразявам заради тази непокаяност.

Накрая и нещо за „русофилите“, които все по-често се припокриват с левите адвокати на „комунистическото минало“. Колкото и да позлатяват куполите на православните си храмове в Путинова Русия, с колкото и византийска и барокова витийност да ги обграждат, колкото и „челобитни поклони“ да сторват на светците-закрилници на „традиционните“ им ценности, докато ръководителите на руската държава не произнесат „съжаляваме“, докато не пропукат упоритата си непокаяност, въплътена в „анти-мощехранителницата“ на онзи Московски мавзолей в съседство със „Св. Василий Блажени“, в който лежи убиецът от „Революцията“, светците на Православието ще приемат тяхното „ново благочестие“ със свити устни. Ще мълчат. Защото Православието е в покаянието, а не в златното „благолепие“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s