Този срам, наречен „Обединени патриоти“

Майтапят се с Холокоста, налитат да бият възрастни жени, а за награда управляват България. Откъде ни дойде до главата този срам, наречен „Обединени патриоти“? Ами сами си го отгледахме, твърди Татяна Ваксберг и припомня:

Волен Сидеров, Валери Симеонов и Красимир Каракачанов

 

Онзи ден говорих с един белгийски колега, който е истински изумен от някои физически действия на “Обединените патриоти”. Идеологията им не го учудва, защото крайните десници навсякъде разпалват омраза към малцинствата. Дивашката реч пък обикновено се губи в превода, но и в нея няма кой знае каква изненада – с малки изключения вербалният финес е по принцип чужд на националистите.

Онова, което кара белгийския журналист да онемее, е следният факт: в България националистите са хора, които налитат на бой и разговарят с юмруци, но накрая биват обявени за най-подходящи да управляват страната.

Припомняхме си заедно неща, които българите много добре знаят, но твърде бързо забравят: че преди да станат депутати, министри и вицепремиери, националистите участват в побой и пукане на гуми на магистралата (Сидеров, 2006), палеж на молитвен килим, влизане с взлом в джамия и побой над мюсюлмани по време на молитва (Сидеров, 2011), нахлуване в академична сграда с насилие, инсцениране на побой (Сидеров, 2015), поставяне на физически пречки пред упражняването на вот, блокиране на границата с Турция, блъскане на възрастна жена (Каракачанов и Симеонов, 2017). И къде отвежда всичко това? Не в затвора, а в Министерския съвет и в Народното събрание.

Татяна ВаксбергТатяна Ваксберг

 

Как се стигна дотук

“Откъде трябва да сте тръгнали, за да сте стигнали дотук?” – пита белгийският журналист. И наистина: откъде ли?

Твърди се, че българският национализъм си има рожден ден – 17 април 2005 година, когато е сформирана първата националистическа партия „Атака”. Но това е вярно само формално. Истината е, че бедствието датира от ден първи на демокрацията – и никога нямаше да стигне дотук, ако не беше всеобщото мълчание и масовото пренебрежение към проявите на национализъм.

Помним ли изобщо, че българската демокрация започна не само с радостта от свалянето на Тодор Живков, но и с протестите срещу българските турци? В последните дни на 1989 година, когато цяла Източна Европа ликуваше от падането на Берлинската стена, а Вацлав Хавел вече беше президент на Чехословакия, в България имаше многохилядни протести заради възможността българските турци да си върнат отнетите им имена.

По-късни изследвания показаха, че огромна част от тези протести не са били организирани от някаква политическа сила. Повечето са били спонтанен протест срещу възможността мюсюлманите също да имат права.

Помним ли изобщо, че българският демократичен печат започна живота си не само с радостта от новопридобитата сводоба, но и със задоволството от факта, че може свободно да разпалва омраза? Във времето на „Газета виборча” и „Лидове новини”, Пресгрупа „168 часа” беше онзи флагман на свободното слово, в който за първи път сериозната информация започна да се преплита с уверения като тези: че даден политик е “долен десен педал”, а турците/циганите (редовно) изнасилват българки.

Помним ли изобщо, че редица вербални прояви на омраза или ревизионизъм бяха просто отминати: от трибуната на парламента евреите в Беломорска Тракия бяха определени като “враждебно население” (Дянко Марков, 2000); “Майн кампф” излезе на български без редакционни бележки (2001); след това излезе и първата антисемитска книга на Волен Сидеров (2002); а после първите си стъпки направи предаването на Сидеров по националистическата кабеларка “СКАТ” (2003-2004). Нищо чудно, че през 2005 „Атака” влезе в парламента след само три месеца формално съществуване.

Помним ли изобщо, че самото влизане на „Атака” в парламента дори не беше отбелязано от демократичните партии ДСБ и ОДС в нощта след изборите? Тогава те бяха заети с въпроса кой представлява по-автентичната десница.

Помним ли как маса политолози по-късно обявяваха, че било голямо преувеличение да се съзира заплаха в една партия-еднодневка със скромния палиативен успех от 9%? Само че тъкмо тази “партия-еднодневка” се разцепи на две, породи НФСБ, обедини се с ВМРО и в момента е част от една съуправляваща триглава ламя – може би не толкова могъща, колкото е ламята от приказките, но при гарантираното пренебрежение на българите към нейния пагубен потенциал, тя може да подпали не просто една черга в централната джамия на София, а чергата на една цяла страна.

Една дума

Впрочем, нека видим какво става с тези физически заякнали политици на крайната десница от 2005 насам. Само година по-късно Волен Сидеров прави опит да стане президент на страната и дори стига до втори тур. Още една година по-късно, на първите (частични) евроизбори, “Атака” успява да изпрати трима депутати в Европейския парламент.

Още шест години по-късно на тази партия негласно се крепи правителството на Пламен Орешарски, а през 2014 националистите вече официално са част от управлението – във втория кабинет на Борисов. От 2014 година датира и първият знак, че Борисов е готов да предостави на крайната десница точно онези постове, които здравият разум най-малко би асоциирал с такива формации.

Така например представител на Патриотичния фронт оглави тогава Комисията по етика в парламента – точно една крачка преди сегашното решение на Борисов да предостави на националистите грижата за малцинствата и демографията. Ще има и следваща стъпка, няма съмнение. А единственото, което може да я спре, е активната съпротива. И ако последната дума напомня за други времена, нека допуснем, че паралелът не е чак толкова далечен.

Съд реши: Референдумът на Трифонов не е задължителен

zx620y349_2980042Върховният административен съд (ВАС) реши, че референдумът, иницииран от „Шоуто на Слави“, не е задължителен.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.

ВАС е потвърдил решението, с което бе постановено към преброените от ЦИК гласове да добавят около 500, но броят им все пак не достига задължително определения по закон, за да станат резултатите от допитването задължителни.

През февруари първата инстанция във ВАС отмени решението на ЦИК, с което референдумът бе признат за незадължителен заради липсващи 12 027 гласа.

Магистратите са приели, че комисията не е преброила около 500 валидни гласа, което е показала назначената по делото експертиза. За да стане допитването задължително обаче, са нужни още над 11 500 гласа.

Тогава съдът постанови, че връща преписката за ново произнасяне от комисията при спазване задължителните указания на съда за тълкуването и прилагането на закона.

След окончателното съдебно решение ЦИК ще трябва отново да се произнесе, като добави около 500 гласа към резултатите от допитването, но това няма да направи референдума задължителен.

След предсрочния парламентарен вот на 26 март Слави Трифонов даде две седмици на новия парламент да приеме въпросите от референдума със заплаха за протест пред Народното събрание, която и реализира в продължение на няколко дни.

Той прекрати протеста си, след като депутатите от ГЕРБ внесоха проект за промени в Изборния кодекс, с които да се въведе „пълен мажоритарен вот в два тура“, като страната бъде разделена на 240 едномандатни избирателни района.

От управляващата партия мотивираха проекта с „изпълнение на волята на участвалите в инициирания в „Шоуто на Слави“ референдум“. Отделно от ГЕРБ предложиха промяна в Закона за държавния бюджет за 2017 г., така че партийните субсидии да бъдат намалени до 1 лев за всеки глас, получен на парламентарните избори.

Първоначално заканата на Трифонов за протест пред парламента доведе до спиране на епизод от предаването му, след което той и екипът му дадоха пресконференция, на която обявиха, че бТВ е упражнила цензура и те ще направят следващия епизод със същото съдържание, т.е. ще изчетат писмото на Трифонов до депутатите в ефир.

Това обаче не се случи, като водещият се отказа от официализиране на писмото си чрез предаването и епизодите бяха възобновени.

Макрон и игричките на Путин

Еманюел Макрон знае много добре какво може да очаква от Владимир Путин и надали ще се остави да бъде изигран. Вместо да се занимава с игричките на руския президент, Макрон му казва в прав текст какво очаква от него.

default

Коментар на Барбара Везел:

На първата официална среща между Путин и Макрон не се проведе състезание за най-силно ръкостискане. Двамата си подадоха вяло ръка, изчакаха търпеливо фотографите да си свършат работата, след което се оттеглиха да разговарят. Френският президент знае отлично, че руският му гост всъщност би предпочел в Елисейския дворец да се разпорежда някой друг.

Еманюел Макрон явно е твърдо решен да следва линията на Ангела Меркел в официалните си контакти с Москва и с президента Путин. С Русия трябва да се поддържа контакт, да се провеждат срещи и да се разговаря за проблемите. Пределно ясно е обаче, че от това няма да излезе никакво приятелство.

Само Тръмп играе в полза на Путин

За разлика от Доналд Тръмп, младият френски президент изглежда вече напълно пораснал. Той няма намерение да се занимава с дреболии като подривната дейност на Москва в ожесточената френска предизборна кампания. При това Путин беше приел демонстративно в Кремъл опонентката на Макрон – Марин льо Пен, за чиято партия е известно, че получава финансова подкрепа от Москва.

Междувременно обаче стратегията за дестабилизиране на Европа чрез поддържането на дяснорадикални политици се провали. Австрия устоя на бурята, от Геерт Вилдерс в Холандия не излезе нищо, а след него се провали и Марин льо Пен във Франция. Само Тръмп играе засега в полза на Путин, създавайки смущения в северноатлантическите отношения.

Руските хакери, които направиха опит да публикуват личната кореспонденция от електронната поща на Макрон и така да предизвикат скандал в последната минута преди изборите, също се провалиха. Вече беше прекалено късно, за да се влияе на изборните резултати.

Вместо да се занимава с игричките на руския президент, Еманюел Макрон просто му казва в прав текст какво иска от него. Например: нова среща във „Нормандския формат“ – за обсъждане на кризата в Украйна и неспазването на Минските договорености.

Френският президент изпрати ясно послание и във връзка с войната в Сирия: ако Асад отново използва химическо оръжие, Франция ще реагира незабавно. А за разлика от Обама, на Макрон може да се разчита, че говори това, което мисли.

Същото се отнася и за предупреждението на Макрон, че руското правителство трябва да зачита правата на малцинствата и на гражданите. След срещата между двамата бе казано, че „дискусията е била много открита и пряма“. А това означава, че Путин и Макрон не са си спестили нищо.

Макрон знае какво да очаква

Преди разговора с кремълския шеф, френският президент беше заявил, че забелязва определена логика в упражняването на властта при Путин, Ердоган и Тръмп – логика, която обаче изобщо не го впечатлява. Но ето, че в Париж руският гост опита с друго – с чар, защото двете страни трябвало да преодолеят недоверието помежду си.

Макрон обаче знае отлично какво може да очаква от човек като Путин. С поканата към него, френският лидер направи опит да го спечели отново като партньор за намирането на решение на международните конфликти. Но това функционира само тогава, когато обслужва и интересите на Путин.

Френският президент е наясно с това и надали ще се остави да бъде изигран от Путин. В лицето на Макрон германската канцлерка определено ще има един силен партньор в политиката си спрямо Русия.

Истината за „македонскиот jазик”, Коминтерна и българите

800px-St_Demetrius_Church_plaque

Дали трябваше да признаваме първи македонската независимост и дали гърците не са прави в отношението си към този коминтерновски продукт?

Христо Марков за Фактор

Международната организация на комунистите Коминтернът, воден от такива като Лев Бронщайн-Троцки, Георги Димитров и в крайна сметка Сталин, е нанесъл чудовищни злини на човечеството, разпореждал се е със съдбите на милиони, проливал е реки от кръв в името на някаква нереализирана никъде идея, но има един уникален случай, в който се подменя насилствено цяло народностно самосъзнание и се измисля език на несъществуващ народ.

В контекста на направеното изявление на Владимир Путин при посещението на македонския президент Георги Иванов в Москва е добре да си припомним

едно от големите престъпления на Коминтерна

Най-малкото, защото то става повод големият българин Иван Михайлов да каже: „Убедих се, че с тези хора може да се говори само с „Парабел”, те никога не са разбирали душата на народа.”

За съжаление, потърпевши от социалното комунистическо инженерство е българският етнос и българската държава, защото противно на установените хилядолетни традиции и православна вяра Коминтернът създава нов етнос /според тях/ и нов език.

В световната история, май, не е известен подобен случай на „строителство”. Естествено възниква големият въпрос за съществуването на подобна „нация” и „език” и чия нужда налага историческият парадокс. Отговорът се крие в държавната доктрина на Македония и реалностите на днешното й съществуване.

Републиката бе създадена като федерална структура на комунистическа Югославия през 1944 г. съгласно решение на Комунистическия интернационал от 1934 г., което постановяваше наличие на отделна македонска нация с неин собствен език и история, различни от българските, сръбските, гръцките и албанските.

Тази доктрина за изумление на политиците на околните държави бе възприета и при обявяването на независима Македония през 1991 г. Доктрината на държавата имаше един съществен недостатък – стъпила е върху стопроцентово невярна историческа база. Иначе казано, държавната доктрина на Македония е базирана на историята така, както са я съставили в Скопие от кражби на гръцката (за античността) и от българската (от Средновековието до 1944 г.) история.

Известно е, че изкуствени държави могат да се създадат /половината от африканските след края на колониализма/, но езикът е система устойчива, консервативна и трудно поддаваща се на външни влияния. И в него се намесват идеологическите наследници на Лео Троцки, Георги Димитров и Коминтерна. Лингвистичният им подвиг е достоен за специално внимание.

Претендирам да съм от малцината българи, които са чели  разсекретените документи от архивите за създаването на това явление и се изкушавам да ги разкажа. Това, което ще прочетете, драги любознателни читатели, не е плод на творческите усилия на комедиограф, нито сценарии за модернистична пародия, а съвсем, ама съвсем достоверна история. Насладете се!

Веднага след нахлуването на съветската армия в пределите на днешна Македония се създава формированието АСНОМ, което означава Антифашистко събрание на народното освобождение на Македония, т.е. нещо като нашия Отечествен фронт, ръководен от БКП.

Първото заседание на АСНОМ се провежда на 2.VIII.1944 г. в манастира „Прохор Пчински“ и издава декрет за „службен“ език, който да „влегува веднага во сила“. Няколко месеца по-късно – пак по административен път – този „език“ се досъчинява и утвърждава с гласуване от 10 учители, 1 поет и 1 политик – представител на АСНОМ, на заседание в Градския „одбор” (общината) в Скопие (27.ХI.-3.ХII. 1944 г.).

Самите „създатели” признават, че „новият език“ има за база югозападните български говори в географската област Македония. Характерните проблеми, които съставят дискусията на конференцията „За установуенье на македонската азбука и македонскиот литературен jазик“, не са нито научни, нито имат някакви исторически основания, а чисто коминтерновски.

Ето как започва самото сборище: „От това място искам да ви поканя да викнем: „Да е жив водачът на демократична и федеративна Югославия Маршал Тито (викове „Да е жив!“)! Да е жива комунистическата партия, която ни създаде възможност днес да се съберем тук… (викове „Да е жива!“).“ (Епаминонда Попандонов, Стенографски бележки, с. 1-2).

Това е атмосферата, но участниците са загрижени, тъй като преподавателите на бъдещия македонски литературен „jaзик“ също са слабограмотни: „Нашите учители ще бъдат с пети-шести клас. С недоучени учители много тежко ше бъде обучението“. (Круме Тошески,. с. 34)

Съвсем изпаднали в коминтерновски унес тези учени македонски глави направо тръгват към бъдещето и „Комисията”, освен със създаване на югославянски или общ славянски, се занимава и с футорология – правенето на общ световен език: „В далечно бъдеще, на стадия на капитализма и империализма ще се създаде общ славянски (!?), а не само югославянски jaзик (!?). Не можем да знаем в каква посока ще се развие този jaзик, но може да е вероятно това

да бъде руският jaзик (!?),

който ето и днес даде на германците и американците нови думи из областта на техниката. Но да определим времето кога ще бъде направен (!?) този jaзик няма смисъл, а не ни е работа.Едно може да бъде ясно: натам върви човечеството (!?). Отначало с мимика и жестикулация човекът достига до едносложни и двусложни думи и с правенето на думи – до разграничаването. И така са се развили толкова jaзици. По-нататък вярваме, че ще се дойде до създаването на един общ, световен jaзик“ (Даре Джамбаз, с. 40-41).

Някой си Георги Киселинов пък е изплашен от трудната задача да създадат нов световен език и решава въпроса като предлага за такъв направо руския, разбира се: „Но ако не можем да направим (!?) общ югославянски, можем да направим (!?) общ славянски, а това ще бъде руският език (!?), който може да се наложи заради пространството и широтата на руската душа“ (с. 38).

И така след дълги „научни прения” комунистическите оракули фиксират точно „утвърждаването на нов jaзик” със специална „Резолуциа: На 27 ноември 1944 во 6 часот пред ручек, во сградата на Општината, се собравме, за да го утвърдиме (!?) македонскиот книжовен jазик… Сите участвуеме во сите дискусии како по jазикот, така и по азбуката… Духот на сите реферати беше еден и ист. Единодушно се подвлече, дека ние не сме се собрали да измислуеме некаков jазик… Се согласивме (!?) сите дека това наречjе е централното наречjе… и установивме (!?)… Резолуциата (!?) се прими единодушио и сите членови jа потписава (!?). Со това конференциата довърши своjата работа на 4 декември 1944 година во 13 часот навечер.”

Струва си да се изброят имената на тези „първенци на македонската езикова мисъл” – Ристо Проданов, Ристо Зографски, д-р Гьорче Шоптраян, Даре Джамбаз, Васил Илиев, д-р Михаил Петрушевски, Круме Тошев, Мирко Павлов, Гьорге Киселинов, Блажо Конески, д-р Милка Балванлиева – учители, Венко Марковски – поет, Епаминонда Попандонов ( антифашист). Имената са изписани според протокола, стенографиран от Й. Костевски, за да остане като

бисер на коминтерновското езиково инженерство

Да, Венко Марковски е същия познат ни деятел на БКП, който по-късно намира убежище в България и, както става обикновено при комунистите, се отрича от всичко, което вършил срещу страната. Но вече отношенията на Тито със Сталин са вгорчени, а Георги Димитров си е „ревизирал” предишните коминтерновски идеи. Самият Марковски, когато е на доживотна хранилка в ЦК на БКП признава, че събранието им било „недостойна антибългарска кампания”, ама забравил, че е от най-дейните създатели на „македонскиот jазик”, който „влегува веднага во сила“.

Всичко написано по-горе можеше и да го спестя, но в изцепката на др. Путин пред македонският президент се възкреси старата комунистическа идея за изкуствената държава Македония. Ако отворите тамошните сайтове /написани на чист български език/ ще установите, че в тази уж братска страна коминтерновските глупости са си същите като през 1944 год., когато им влегувал jазикот.

Отношението към България е сериозен коз в цялостната им кампания – колкото си повече против нея, на толкова повече гласове разчиташ. Дори реалната албанска заплаха за Македония отстъпва на негативизма към нашата страна. И се питам

дали трябваше да ги признаваме първи

и дали гърците не са прави в отношението си към този коминтерновски продукт? В последно време клоня към второто.

Безспорно е, че последните години ребългаризационния процес набира скорост, но пък кръвта вода не става – на година има по около 35 000 желаещи за българско гражданство, а се удовлетворяват само 2-3 000 молби. Но това е въпрос на държавна далновидност, която при нашите политици винаги е липсвала, за съжаление. А може да се случат и прогнозите на гръцките служби за държавна сигурност.

Версията им е, че ще дойде време балканската държава с изкуствен език да се разпадне, според етническите, религиозни и езикови различия в нея. Тогава ще се питаме къде е нашето място в този „интеграционен процес”? Пак въпрос на далновидност, за съжаление.

Гавра на Путин с историята (ни), дойде и от френска земя

Може да е “слаба утеха” за безсилието на България пред руските подигравки, но Путин продължи с провокациите си на историческа основа и във Франция.

Там успя с един камък на удари и украинците и …отново българите, говорейки за Ана Киевска като за “руската френска кралица Ана”, която сближавала народите на Русия и Франция (от времето, когато не Русия, а Москва дори не е същуствувала, за разлика от Киев и България, откъдето е родословието на правнучката на Симеон Велики Ана).

От президентската администрация в Киев реагираха с обръщение към французите да не вярват на фалшификатора Путин. Интересен подход, трябва да се признае.

За разлика от реакциите на български политици срещу азбукарската провокация на Путин срещу България от 24 май, украинските власти явно демонстрират реализъма в преценката на ситуацията, при която няма смисъл да си хадят думите срещу руския самодържец.

Прескачат самия Путин и руснаците и се обръщат директно към французите. Защото знаят, че няма да накривят на Путин шапката (на Мономах – също руска кражба на история в Кремъл, където се съхранява този фалшификат, смятан от фалшификаторите за символ на създаването на Русия като приемник на Византия, макар е да тюбетейка, доукрасена в по-късни години). https://inforesist.org/u-poroshenko-otvetili-na-provokatsiyu-putina-o-russkoy-anne-yaroslavne/

Коментаторът АВН написа в ivo,bg по този повод:

“Отдавна е време ние, БЪЛГАРИТЕ, да отговорим достойно на домогванията на руските крадци на историята ни:

АНА КИЕВСКА, правнучка на българския цар Симеон Велики, родена в Киев, става кралица на Франция след брака си с Крал Анри I.

Аnne de Kiev носи като сватбен подарък т.нар. Реймско Евангелие, изработено във Велики Преслав. Евангелието е с 30 страници на преславската обла Глаголица, а останалите страници са на новата тогава Кирилица.

Рядко художествено произведение, куриозно с това, че ВСИЧКИ ФРЕНСКИ КРАЛЕ след нея – от Филип I, нейният син (многозначително е името!), до императора Наполеон Бонапарт, са се заклевали пред това Евангелие с Български Букви при своята коронация.

Днес това Евангелие се намира в музея на катедралата в Реймс. Вчера фашисткият диктатор Путин си е позволил да я нарича “руската френска кралица”, гад мръсен!”

Футбол, неписани правила и демокрация

resultГост: Даниел Смилов, Култура

Институциите са системи от формализирани правила. Те лесно се пренасят, трансплантират от една държава в друга, от един контекст в друг. По тази причина и ние имаме много институции – парламент, правителство, партии, а даже Конституционен съд, ВСС и главен прокурор. Това, че сме преписали формалните правила на други държави, обаче не означава, че нашите институции изпълняват същата роля и функции като при оригинала.

Основните неписани правила на демокрацията са три – уважавай волята на народа, разделението на властта и правата на хората. Демокрацията е легитимиране на властта чрез избори и гласуване, но с една много важна уговорка. Тази власт е ограничена, а не е произволна, абсолютна и безконтролна. Ограниченията са точно тези досадни конституционни принципи като правова държава, разделение на властите и човешки права, които също трябва да бъдат уважавани и вземани напълно сериозно от властимащите.

Практиката на спазване на неписаните правила на демокрацията е всъщност етос – ценностна система, интернализирана както от политиците, така и от обществеността като цяло.

Диагнозата на Източна Европа: Регионът е отличник по трансплантиране на формални институции на съвременната демокрация, но демократичният етос постепенно напуска географските му предели.

В Унгария, Полша, Македония – а да не говорим за Русия и част от постсъветското пространство – демократичният етос е изтънял до скъсване или е вече напълно изчезнал. Политиката се доминира от играчи, които използват демократичните институции основно, за да акумулират все повече власт, да маргинализират или репресират опозицията, да се окопаят в управлението за години напред. В една такава ситуация демокрацията се оказва празна формална черупка, в която автократи и разнообразни нейни врагове започват да се чувстват все по-комфортно и да ерозират нейните устои.

Тези процеси са най-напреднали в Турция и Русия, които вече трудно се различават от завършени автокрации. Политически плурализъм, разделение на властта, правова държава там все още съществуват, но само номинално и формално.

В Русия, например, по същество властта е концентрирана в президента Путин, а медиите облъчват населението, че това е единствената форма на управление, която може да ѝ върне „достойнството” и  „суверенитета”. В една такава среда конституционните институции запазват името си, но не и функциите си.

Уважаваният дългогодишен председател на Конституционния съд на Русия Зоркин например заявява, че човешките права не бива да разрушават „нравствените устои на обществото и неговата религиозна идентичност”.[i] Наглед мъдри или поне невинни думи, които обаче показват, че там правата на човека вече не са ограничение на властта и че Конституционният съд се заема с непривична за такава институция функция – а именно със защита на религиозната идентичност и нравствеността на обществото. Формално Русия е запазила институцията на конституционния преглед, но в нея вече се е населил етос, сходен на този в Ислямска република Иран. В тази република Великият Аятолах и Съветът на пазителите защитават религиозната идентичност и нравственост на обществото, а не правата на отделни индивиди, които могат да имат и други разбирания за морал и щастие.

Макар и не в такава степен, подобно изпразване на демократични институции от съдържание се случва и в Унгария. Наскоро Виктор Орбан използва „правовата” държава като извинение на опита си да закрие Централно-европейския университет (ЦЕУ) – една от най-уважаваните академични институции в Източна Европа. Поради очевидната несъстоятелност и манипулативност на аргументите му, в момента ЕК разглежда възможни реакции на действията на Орбан. А Европейският парламент направо призова Комисията с резолюция да започне процедура по чл. 7 от Лисабонския договор, която може да завърши с ограничаване на правата на Унгария в ЕС.

Но ЦЕУ е само върхът на унгарския айсберг. От 2010 г. насам Орбан успя здраво да се окопае във властта. Той смени конституцията, назначи партийни лоялисти с мандати до 12 години за ръководители на „независими институции”, овладя медиите, прие „кардинални закони” по почти всички важни въпроси (а тези закони могат да се променят само с 2/3 мнозинство), а наскоро подгони и структурите на гражданското общество, които не са съгласни с него.

Ето така една номинална демокрация прогонва демократичния етос и се превръща повече или по-малко в куха черупка.

КЪДЕ СМЕ НИЕ?   

Изводите за това къде сме ние в тази картина може да си извади всеки сам. Борисов – фигурата, която олицетворява последните десет политически години у нас, не е най-добрият пример за интернализация на демократичен етос. Той е по-скоро много талантлив ситуационен играч, който възприема демокрацията като футболен мач. И, общо взето, не се свени да вкара гол за своя отбор с ръка или от засада.

Другото е, че мачовете на Борисов са винаги домакински и под мощната хореография на медиите на Пеевски, които го изоставиха само в един кратък, макар и болезнен  сезон (2013-2014 г.). Но скандалите понякога просто укрепват връзката.

Главен съдия на мачовете на Борисов пък е по-скоро прокурор (а истинският съдия в момента е в „чувал” – или поне ВСС се опитва да го вкара в такъв). А когато реферът е твой човек, можеш да си позволиш и някои уредени мачове – особено с провинциални варненски отбори, турски грандове, патриоти или други подобни спаринг партньори. Уж се състезаваш с тях, а то си с два гола напред от съблекалнята…

Това е етосът на нашата футболна демокрация. Да, не е най-лошият възможен в региона. Но не е и някакво основание за гордост.

Два примера за финал. Неписаните правила на демокрацията са много ясни в поне два случая:

– Първо, не може след уредена среща на главния прокурор с бизнесмен, след която бизнесменът се оплаква от заплахи, да няма независима проверка на случая. В САЩ дори президентът ще бъде разследван за евентуални връзки с Русия под наблюдение на специален прокурор, независим от администрацията на Тръмп (който се ползва с доверие и от демократи, и от републиканци). У нас ВСС отказва дори да разгледа обвиненията срещу главния прокурор, които са достатъчно сериозни. А за да замаже случая, упражнява всякакъв натиск върху Лозан Панов – съдията, който просто си е изпълнил дълга, като е назовал очевидното;

– Второ, всеки има много широка свобода на словото и може да си прави всякакви шеги. Но ако хора се шегуват с Бухенвалд или се снимат с нацистки символи, очевидно нямат работа в българското правителство, дори и ако се ползват с подкрепа в част от обществото. Грешки се правят, но когато има грешка, трябва да има поне нейно осъзнаване и извинение за нея. А ако няма – тогава оставката е единствената възможност.

Оставките на заместник министри през седмицата са стъпка напред в укрепването на крехкия ни демократичен етос. Но са нужни още стъпки и извинения. А и процесът трябва да обхване не само патриотите, а и големите партии. Защото техните лидери все още се прехласват по Тодор Живков, снимат се с цветя пред паметника му и вербално му разтриват ушите. А по този начин непрекъснато цялостно „нормализират” обществения тоталитарен опит.

Да, сигурно и в социализма е имало добри неща. По тази логика и в робовладелския период е имало постижения. Но както не очакваме хора с манталитет на робовладелци да са на власт, така трябва да си изработим и неписани правила, които да не допускат хора с тоталитарни и антидемократични възгледи близо до управлението.

Ето това би бил един здравословен демократичен етос, който, за съжаление, все още не сме успели да утвърдим. Затова и футболът ни е такъв.

______________________________

[i] https://www.znak.com/2017-05-19/zorkin_zayavil_chto_prava_cheloveka_v_rossii_ne_dolzhny_sozdavat_ugrozu_gosudarstvu

Говори си, Жан-Клод…

Все повече сме обсебени от това кои сме, а не от това как живеем и как трябва да променим живота си. Някъде през последните години просто загубихме интерес и способност за сложната и търпелива работа по подобряването на нашия живот и просто се впуснахме в хаотични битки на идентичности.

Една фраза на руския президент чудесно илюстрира лекотата, с която влетяхме в чутовна истерия, вместо спокойно и твърдо да си съобщим реакцията и да приключим случая.

За най-бедна икономика в ЕС е впечатляващо мърлявото пренебрежение към въпросите и дилемите, които трябва да разрешим, за да се „отлепим от дъното“. Затова и надали много българи въобще са обърнали внимание какво ни каза европейската комисия миналата седмица точно за нашата икономика и финансова система.

Кой ли вече слуша такива неща, те не са медийно секси, изискват четене и мислене, в тях няма да откриете работещата смес за публична популярност. Пък и как да се конкурираш с роклята на т.н. „първа дама“. Просто някакви анализи, понятия, тежки теми за икономика, обществени поръчки, финансова система.

Две неща са най-впечатляващи около последните оценки и препоръки относно българската годишна програма за реформи. Едното бе колко различна от добре познатата картина на страната описват те и колко нелепо стоят целия този език и теми на местния фон.

По нашите земи вече всякакви пориви за промяна са притъпени. Накъдето и да се обърнете, ще чуете някой да обявява края на някоя реформа. Образователната е отдавна приключена и с всеки успех на някоя международна математическа олимпиада потъват надеждите за някакво проблематизиране на българската образователна система.

Говори се основно за пари и сегашното правителство изглежда обсебено от въпроса за увеличение на учителските заплати. Независимо какво се случва в самите училища и колко бързо изчезва способността на децата да са адекватни на времената, в които живеят.

Сегашният правосъден министър преди време и в друго качество вече обяви края на съдебната реформа. Надали са много хората, които си мислят, че ако не беше и без това доста хаотичния и неравномерен брюкселски натиск, и тя отдавна нямаше да е забравена. Сегашният подход е: да, реформа може, но само ако се прави от тези, които най-малко я искат.Погването на Лозан Панов най-отчетливо илюстрира тази маневра.

След турбуленциите на Петър Москов и здравната ще се окаже приключена. Най-много от време на време по някоя европейска програма да купят и шумно инсталират нова медицинска техника. Хардуър, за софтуеърът на правила, практики и институции няма желание и воля.

Какво обаче всъщност ни съобщи ЕК? Страната продължава да има сериозни макроикономически дисбаланси, свързани най-вече с продължаващи проблеми във финансовия сектор и високата корпоративна задлъжнялост в условия на висока дългосрочна безработица.

Проблемите с данъчната система и събираемост остават, както и делът на „сивата икономика“ и недекларираните доходи. Проведените стрес-тестове във финансовата система потвърждават цялостната устойчивост, но според ЕК страдат от сериозни недостатъци по ключови параметри, например кредитите между свързани лица.

Идентифицирани са различни проблеми в сектора на застраховането, както и на ниво надзор. Ясно е казано, че досегашните усилия на БНБ за коригиране на тези проблеми не са достатъчни и е нужно много повече.

Много ясно са идентифицирани проблема и последствията от високата корпоративна задлъжнялост, има множество препоръки и в тази посока. Особено неприятни са оценките за образователната и здравната системи със силно негативни последствия за бъдещето на българската икономика.

Има и по-дребни проблеми като например това, че страната не е подала навреме самата годишна програма за реформи и тази за конвергенция. Но да приемем, че това са сравнително маловажни чиновнически подробности. В документа има и някои добри новини. Например, по оценка на комисията България ще изпълни финансовите критерии на Пакта за стабилност и растеж за тази и следващата година.

Както обикновено, подобни анализи и оценки включват препоръки и предписания за реформи. Някои от тях са добре познати и доста общи, например тези за социалната сфера и данъчната система. Любопитно е обаче, че най-конкретните препоръки са в областта на финансовия сектор, от който вътре в страната постоянно струят положителни оценки и коментари.

Например, предлагат се последващи оценки с акцент върху четири конкретни параметри, както и подобряване на банковия и небанковия надзор „в тясно сътрудничество с европейските институции“.

Разбира се, ЕК не е последна инстанция на истината и много от нейните оценки спокойно могат да бъдат коментирани или пък проблематизирани. Например, някои от нейните прогнози за икономически растеж не са били исторически съвсем точни, но като цяло надали са много хората, което биха ги поставили под съмнение. Същото важи и за Световната банка и Международния валутен фонд.

Поразително е колко малко от всичко това се чу в българската политика и публичност. Вярно е, че различни доклади и препоръки излизат доста често и не можем всеки път да очакваме някакъв кой знае какъв резонанс.

В този случай обаче относителното съвпадение между стартирането на работата на новото правителство и доста неприятната очертана обща картина трябваше да доведат до много повече публичност и дискусия. Особено по въпросите на финансовата система и надзора, които в крайна сметка не сработиха преди няколко години и които се очертават като новата контролирана пробойна, през която да се случват множество безобразия. Още повече, че през последните месеци се изговори какво ли не по въпроса за членството на страната в еврозоната.

Очевидно подобно мълчание ще цели продължаване на засега успешното маскиране на случилото се преди няколко години и ще гарантира отсъствие на сериозен натиск за дълбоки промени, които в крайна сметка наистина да доведат до присъединяване към надзорните механизми на еврозоната. В които, впрочем, безобразия „ала КТБ“ нямаше да се случат.

Превръщането на европейските политики и препоръки в местна политическа, правна и институционална реалност става все по-трудно. Напълно изчезват опосредстващите субекти и механизми, защото противно на това, което пишат разни опорчици, ЕС не е СССР и това далеч не става автоматично.

Профанизацията на медиите е вече толкова необратима и коментирана, че трябва да бъде единствено припомнена. От тях подобна роля вече не може да бъде очаквана. Нещата са обаче още по-сериозни.

На практика в сегашния Парламент няма партия, която да е готова да се заеме с дълбоките промени, които не просто да отразяват препоръките на ЕС, но и да измъкнат страната от вечното опашкарство вътре в него.

ГЕРБ просто „крепят линията“, БСП отидоха на последните избори с най-откровената си анти-европейска платформа от началото на прехода. За ДПС, „патриоти“ и т.н. „Воля“ пък няма въобще смисъл да говорим.

На целия този фон е нулева изненада, че едно изследване наскоро показа страната ни като най-игнорирана и безинтересна за останалите страни-членки. Въобще, все по-трудно е да си представим как и кой може да промени това.

Russia Today и Sputnik са органи на пропагандата на Кремъл

russia-today-is-expanding-in-france-and-preparing-2-2101-1486985917-0_dblbigФренският президент Еманюел Макрон използва общата си пресконференция с Владимир Путин, за да осъди поведението на два от най-известните медийни чуждоезични канали на Русия – Russia Today и Sputnik.

Макрон беше попитан защо не е допуснал акредитации на журналисти от двете медии по време на предизборната си кампания.

„Винаги съм имал отлични отношения с чуждестранните журналисти, само че само с онези, които са наистина журналисти. Russia Today и Sputink не се държат като медийни издания, а като органи за влияние, за пропаганда. И то – за зловредна пропаганда. Затова прецених, че няма да им дам достъп до щаба ми“, коментира Еманюел Макрон.

Russia Today и Sputnik бяха създадени от Кремъл, за да пропагандират на френски, английски, испански, немски и много други езици позицията на руското правителство в чужбина.

Експерти посочват, че двата пропагандни канала не се стесняват да измислят новини, които нямат нищо общо с реалността. По време на предизборната кампания във Франция те твърдяха, че Макрон е гей и има приятел.

След разговорите в неделя във Версай Путин и Макрон бяха помолени да коментират атаките на руски хакери по време на френските президентски избори през май.

Владимир Путин отклони темата, като заяви, че никога не би коментирал „предположения“.

Еманюел Макрон, от своя страна, обяви, че „не е негова работа да коментира визитата на Марин льо Пен в Москва“ – кандидат-президентката на Националния фронт се появи в руската столица в края на март, месеци преди изборите във Франция, като беше приета лично от Путин в Кремъл.

„Изборите се решават от суверенния народ. Френският народ не даде властта на Марин льо Пен“.

Путин обяви, че „това не е първата й визита в Русия“ и че „мнението й за спасяването на европейската идентичност не е необосновано“.

„Ако поиска, не виждам защо трябва да й откажем тази визита“, каза Владимир Путин.

Макрон в откровен разговор с Путин

_96259299_039771458-1Френският президент Еманюел Макрон заяви, че е провел „откровени разговори“ с руския си колега Владимир Путин в първата им среща очи в очи.

Двамата са обсъдили „различията“ по време на срещата, проведена в двореца Версай край Париж.

Макрон обаче заяви, че иска да работи с Русия във връзка с конфликта в Сирия и борбата с тероризма.

В същото време Путин заяви, че иска да засили икономическите връзки с Франция след ограниченията през последните години, предизвикани от санкциите за анексирането на Крим и войната в Украйна.

Двамата лидери изглежда се опитват да поставят ново начало в отношенията между Париж и Москва след обтягането на връзките им през последните години.

По време на предизборната кампания във Франция екипът на Макрон обвини Русия, че се меси с кибер атаки.

Напрежението също така беше повишено от конфликтите в Украйна и Сирия, където Франция и Русия подкрепят различни страни.

По време на съвместната си пресконференция след разговорите в понеделник двамата лидери обявиха, че има възможност двете страни да работят заедно в по-близко сътрудничество.

Макрон каза, че иска Франция да засили партньорството с Русия в борбата с т.нар. Ислямска държава в Сирия. Той каза, че подкрепя демократичен преход, който ще запази сирийската държава.

Но употребата на химически оръжия е червена линия, която ще предизвика незабавна реакция от страна на Франция, заяви той.

Путин се съгласи, че единството срещу тероризма може да доведе до положителни резултати и каза, че не е възможно да се води борба с тероризма, ако се унищожи държавността.

Франция зае твърда позиция срещу Москва по повод намесата й в Украйна. Западните санкции, наложени на Русия за анексирането на Крим, бяха засилени, след като руски сепаратисти отцепиха два района в източна Украйна.

Путин призова за вдигане на санкциите, като заяви, че те не помагат да създаване на стабилност.

Двамата лидери се споразумяха да съживят общата работна група с участието на Германия и да проведат нови разговори.

Путин също така отхвърли въпроси на журналисти за руската намеса в избори в чужбина, като каза, че „няма какво да се обсъжда“.

 

Буря в Москва предизвика много жертви

_96260745_430bcba4-ca71-4497-b45e-de860de37aaf

Най-малко 11 души загинаха по време на буря в руската столица Москва, съобщиха властите.

Стотици дървета бяха изкоренени от бурята, а повече от 50 души потърсиха медицинска помощ.

Според съобщенията силните ветрове и проливният дъжд и градушка са нарушили снабдяването с електричество и са прекъснали кабели.

Вятърът със скорост от 110 км/ч беше окачествен от метеоролозите като изключително рядко явление за града и предизвика структурни разрушения по сградите.

Ако броят на жертвите бъде потвърден, това ще се окаже най-смъртоносната буря в последните 100 години от историята на Москва.

На много места в града изкоренените дървета са смазали най-малко петима пешеходци.

Възрастен мъж е загинал на автобусна спирка, докато 69 души са били ранени, съобщи държавната агенция ТАСС.

Двама души са починали, когато дърво е паднало върху тяхната дача, съобщи агенция Интерфакс.

Кметът на Москва Сергей Собянин написа в социална мрежа: Моите съболезнования за приятелите и семействата на загиналите.