За добрия Берия и добрия Путин

petar-volgin-388x420Тони Николов за Култура

Че историята е възстановка на дадена епоха и то със средствата на историческата наука, спор няма. Без това да означава подмяна на фактите или пък задължително да води до бутафория.

Театрални възстановки на исторически събития са се правили и се правят къде ли не, включително и у нас. Без тази, общо взето, читалищно-образователна развихреност да предполага пренаписване или фалшифициране на историята. Още по-малко пък подмяната на фактите е правило в кинодокументалистиката, която си е съвсем сериозен исторически и дори изследователски жанр.

Обратното на историческата достоверност е идеологията – имперска, националистическа, расистка, комунистическа или каквато искате друга, която  неистово жадува да пренапише миналото с оглед на актуалните си цели, издигайки на всяка крачка все нови и нови „потьомкински села”.

На интересуващите се от „потьомкинските практики” на фаворита на Екатерина Велика и неговите по-нови последователи препоръчвам да не пропуснат френския проект „Палат Потьомкин” в НХГ, организиран от нашия сънародник Емил Урумов. Още повече, че мотото на проекта е спомен от времето на сталинизма на друг наш именит сънародник – Христо Явашев, познат зад граница като Кристо:

През петдесетте години следвах история на изкуството в София. Единствената връзка с външния свят беше прочутият „Ориент Експрес” и правителството имаше голям интерес хората, които пътуват с влак и разглеждат околността, да добият впечатлението за едно функциониращо селско стопанство. Като студенти по изкуство ние трябваше да ходим в почивните дни в колхозите, за да обясняваме на селяните как да поставят селскостопанските инструменти, превозните средства и купите със сено, така че всичко да е чисто и да изглежда като благосъстояние. 

Русия със сигурност е „потьомкинска страна” и то по призвание, щом там имперското и съветското – независимо от кървавата бездна между тях – вече се сливат.

Доказателството за това е и „фестивалът на времената и епохите” в Москва, където в първата половина на юни чрез мащабни исторически възстановки с помощта на русофили от цял свят, ще се пресъздаде какво ли не – от руско-полската война през XVII в., през Кутузов и 1812 г., та до съветските сражения през ХХ в. И то забележете – с помощта на „Русский мир” – организацията, налагаща новото руско имперско съзнание и оглавявана от Вячеслав Никонов, внук на сталинския вожд Вячеслав Молотов.

И като говорим за съветските вождове, да не пропускаме друг един мащабен телевизионен проект, който вече породи скандал в днешна Русия с опита си за реабилитацията на сталинизма. Става дума за телевизионния сериал „Страната на Съветите. Забравените вождове”, излъчен от държавния Първи канал и пряко финансиран от Министерството на културата на Руската федерация, с който се прави опит за реабилитация на мрачни исторически персонажи като Феликс Дзерджински, Лаврентий Берия, Вячеслав Молотов и Виктор Абакумов.

Защо обаче цялата историческа мешавица с възстановките и реабилитациите е толкова важна за днешна Русия на Путин? Ще се опитам да го обясня накратко, преди с тази пропаганда да са се заели най-чевръстите български русофили.

Пък и щом Владимир Путин – с любезното съдействие на президента Румен Радев – влиза вече в ролята на „патрон на българската история”, може да се окаже, че едни такива обяснения са повече от своевременни.

Така че вниквайте, додето е време, в тънкостите на „доктрината Путин” за историята като политическа идеология.

А тя накратко се свежда до следното:

  1. Путин се стреми да въплъти неоимперското, съвместявайки най-противоположни идеологии. Така например през 2017 г. се навършват 100 години от Октомврийската революция, тоест от болшевишкия преврат, извършен от Ленин и Троцки, който преобръща руската история, а и хода на ХХ в. Въпросът обаче е деликатен. Как символът на новото руско самодържавие, Владимир Владимирович Путин – представян от най-разпалените си млади привърженици („нашистите”) като Владимир II – да благослови честването на едно събитие, разпаднало империята, стъпкало православието и причинило небивали нещастия на руския народ? Трудна задача.

От друга страна, самият Путин определено изпитва носталгия по СССР, бидейки съветски човек, а пък и като бивш офицер от КГБ е закърмен в традициите на „желязната гвардия” на ЧК и железния Феликс (Дзерджински).

  1. Видимо е и специфичното отношение на Путин към сталинизма: в речите си той не оправдава ГУЛАГ (което пак би било конфликт с имперското и най-вече с Руската православна църква), но пък изцяло одобрява геополитиката на Сталин.

Да не говорим за възторга му от победата на Сталин във Втората световна война – втория кит, върху който стъпва новото руско самодържавие – Победата и противостоянието на Запада. Това Путин не може по никакъв начин да пренебрегне.

  1. Така се стига до невероятна идеологическа „мешавица”, която наистина съвместява несъвместимото и е трудна за проследяване в сложните си обрати както от автохтонните привърженици на кремълския властелин, така и от чуждите, включително и българските му поклонници. Накратко: имаме в едно самодържавие, православие и славянофилско антисъветство, примесено с великодържавен сталинизъм и някакъв късносъветски национализъм.

4. В този смисъл октомври 1917 г. за Путин и новата кремълска идеология е наистина чужда дата. Пролетарският интернационализъм на Ленин и Троцки (да не говорим за Маркс и Енгелс) са чужди на Путиновата „консервативна революция”, вместила обаче в себе си 9 май 1945 г. като всеруски прорив в най-новата история.

Когато Путин говори за Ленин, то в негово лице – въпреки „монголоидните черти на  татарския визионер” (Е.М.Чоран), той не припознава себе си. Когато говори обаче за Сталин, то в „бащата на народите” Путин с лекота открива себе си.

В него той намира своя собствен портрет, потребен му пред света: на „патриота, дълго и здраво държал кормилото на властта в ръцете си, когото народът боготвори и от когото се боят враговете” (Иван Илин, „За руския управник”). А нали това е целта – „народният президент”, президентът на „антизападната антикоректност”.

Путин иска да е алтернативата на Запада във време на криза – уютна роля, от която той се стреми да извлече максимални дивиденти.

И той държи най-вече на две неща:

Първо, да изглежда като значим политик, комуто е отредена особена историческа мисия. Затова му е потребна цялата тази теория на евразийството за особената роля на Русия. Затова са и всички тези цитати в речите му от руски мислители. От Николай Данилевски – за да покаже, че Европа, която се разлага, е вечен враг на Русия. От Николай Бердяев –  че консерватизмът е противоотровата срещу либерализма. От Иван Илин – че демокрацията в Русия трябва да е винаги друга, „управляема”, а не формално-разюздана, както в Европа.

И, второ, той държи да не се забравя откъде идва – от „органите”, както казват в Русия, които продължават да „респектират” населението на империята, претендираща да бъде отделна, тоест „руска цивилизация”.

Ето го хоризонтът, който задава сложните траектории на днешните държавно-исторически интерпретации в Русия – хем имперски, хем съветски.

Доколкото схемата е черно-бяла и винаги трябва да има демон, днес тази роля определено е отредена на Ленин (в съучастие с Троцки, за което се изтъкват и някои „коренни обяснения”, давани къде полугласно, къде по-гласно). И все пак Ленин си остава изложен в Мавзолея, защото е първият, основоположникът на династията от съветските вождове (а първенството в Русия трябва да се зачита).

Със Сталин е доста по-сложно. От една страна, печели „Великата победа”, натрива носа на Запада в Студената война – роля, в която Путин охотно разпознава себе си. От друга страна, дадени са милиони жертви, но пък кога ли Русия не е давала жертви, не спира да повтаря днешната пропаганда.

Имало го е „Големият терор” и милионите в ГУЛАГ. Жестоко са пострадали селяните (Бог с тях!) и интелигенцията (така ѝ се пада!). Имало ги е гоненията над Православната църква (от днешната гледна точка – наистина осъдителни).

Но защо пък Сталин да е виновен? Може би, зает с индустриализацията на огромната страна, наистина да не е знаел какво се върши навсякъде?

Виновни всъщност са едни зли хора в кожени куртки, които арестували жертвите си в малките часове на деня и ги измъчвали или разстрелвали в подземията по заповед на някакви „тройки”.

Виновни са съответно и ръководителите на наказателните „органи”, но не всичките (нали трябва да има ред!). Виновен е Ягода, виновен все пак е Ежов (и „ежовщината) за пролятото море от кръв.

И тук нещо наистина любопитно – новата Путинова идеология тръгна да реабилитира не друг, а Лаврентий Берия, палачът с пенсне, чието име някога е карало да изтръпва от ужас цялото население на СССР.

В това отношение споменатата телевизионна поредица „Съветските вождове” явно играе ролята на идеологически ледоразбивач. Още в самото начало на филма (излъчен през май тази година, има го в Youtube) категорично се заявява:

Цели десетилетия в официалната историография Лаврентий Берия се представяше като една от най-мрачните фигури в цялата история на Русия. Представяха го само като глава на НКВД и организатор на репресиите, макар при него размахът на репресиите да е силно намалял (!). Като стопански ръководител, икономист и даже строител, Берия е практически неизвестен, макар това да са основните сфери на неговата дейност.

Рядко могат да се изрекат толкова неистини само в няколко реда.

Във филма Лаврентий Берия е представен като някакъв „съветски супер-мениджър”, а всичко започва и завършва със съветския ядрен проект и атомното оръжие, с което Русия продължава да плаши Запада.

Едва за миг на екрана се мяркат кадри с ядренатата вълна, помитаща наред сгради и техника. И нито дума за това, че ръководителят на ядрения проект Лаврентий Берия (в съгласие със сталинските маршали, сред които и Георгий Жуков) прави изпитания върху нищо неподозиращи реални войскови части, специално прехвърлени на полигона край Семипалатинск, за да се видят реалните поражения от бомбата. Оцелелите гаснат нейде из съветската периферия от лъчева болест. Едва неотдавна в Русия бяха оповестени първите документи за това престъпление, а колко ли по-страшна е истината.

Да не забравяме и за дейността на Лаврентий Берия и неговите палачи в България, за хората на генерал Филатов, които лично измъчват български арестанти или пък учат местните си другари как най-бързо да изтръгват признания (от Народния съд до процеса срещу Трайчо Костов). Още повече, че и страната ни плаща „цена” за успеха на Бериевия атомен проект. В спомените на ген. Павел Судоплатов, бивш началник на специалните операции в НКВД и заместник на Берия, четем следното:

Урановата руда от Бухово беше използвана при пускането на първия атомен реактор. Рудата в Судетските планини в Чехословакия се оказа по-некачествена. Добивът на уран се пазеше в тайна от американците и англичаните. На доставките на българския уран, поради по-високото му качество, се отделяше изключително внимание. Димитров лично следеше разработването на находищата. Изпратихме в България над триста минни инженери, които спешно демобилизирахме от армията. Районът на Бухово се охраняваше от вътрешните войски на НКВД. От Бухово получавахме около тон и половина уранова руда седмично. 

А какво ли е коствало на българите всичко това? С цената на колко ли незнайни човешки съдби, на какво ново робство е бил добиван този тон и половина уран седмично?

Знае се, че в мина „Бухово” са били изпращани политически затворници и неблагонадеждни войници. Колко ли българи са отдали живота си, за да се сдобие Лаврентий Берия с маршалските си пагони? Все още не знаем. Липсва историческо изследване за човешката цена на урана, с който е била създадена съветската атомна бомба.

Но, както виждаме, Лаврентий Берия е вече „добър”.

Той е бил забележителен организатор, крупен стопански ръководител и мениджър на органите. Е, вярно, още в родната си Грузия е участвал лично в изтезанията, но кой ли в съветско време не го е правил. Изнамерени са дори статистики, че по негово време от ГУЛАГ били освободени повече хора, отколкото Ежов е вкарал там. А пък в годините на войната жертвите сред политическите затворници в лагерите били дори по-малко (за което си има обяснение – все някой е трябвало да добива ресурси и да произвежда в тила).

Вярно, пак по негово време и то с активното му участие, са били арестувани, измъчвани и убити режисьора Всеволод Майерхолд, писателя Исак Бабел, публициста Михаил Колцов и хиляди други…

Изпълнявал е заповед.

По време на Втората световна война и след нея е „преместил” десетки „малки народи” от Кавказ в централно-азиатските степи или пък в Сибир, милиони са намерили там смъртта си…

Изпълнявал е заповед.

Какво означава днес да кажеш, че Берия е крупен функционер на мащабно-престъпна свръхдържава? Не означава нищо.

А и статистиките, следващи амплитудата на Путиновата пропаганда, показват, че мнозинството от хората в днешна Русия мислят по същия начин. По данни на независимия „Левада-център” през последните десет години е нараснал двойно броят на хората, които одобряват дейността на Сталин и неговите репресии, защото приемат, че са били „неизбежни. 36 % от анкетираните пък са готови да оправдаят всякакви човешки жертви, дадени през сталинската епоха, оправдавайки ги с постигнатите резултати. И едва 26 % от днешните руснаци смятат, че Йосиф Висарионович Сталин е бил „държавен престъпник”.

Ето какво означава да си успешен „патрон на историята” – роля, която Владимир Владимирович Путин няма нищо против да играе не само в историческите руски земи, а и другаде.

А пък Лаврентий Берия е „добър”, просто защото „добър” е и Йосиф Сталин. Както „исторически добър” ще бъде и Владимир Путин.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s