Безработица и суджук

В политиката и в геометрията царски път няма. И другарски няма

Веселин Желев

Сергей Станишев. Снимка Веселин Боришев

 

Статистиката е скучна. Четат я само очиларковци, които са микроскопично малцинство сред малцинството, което изобщо си дава труда да чете каквото и да било.

Когато се появи статистиката, народът (каквото и да значи тази уморена дума) изключва телевизора или превключва на „Планета“.

Защото статистиката напомня за безполезните мъки с математиката в страна, където, за да имаш, не е задължително да знаеш.

Не само драгите зрители недолюбват статистиката. Мръщят ѝ се и някои уважаеми редактори с оправданието, че е суха.

И поради нетолкова видимата причина, че за да я цитираш, трябва да я разбираш. А  за да я разбираш, преди да пишеш, трябва да четеш. Пак мъка.

И в журналистиката няма царски път – също като в геометрията, на която Евклид се опитвал да учи египетския цар Птолемей някъде в III – IV век преди Христа.

Статистиката е едно от списъка скучни неща, които са важни.

И да знаете, че тези, които ухажват избирателя с „планета“-рни похвати, тайно четат статистика, или наемат някого да им я чете и тълкува.

Защо? Защото тя печели изборите. Хората гласуват с портфейлите си, а това, което става в тях, го отчита статистиката.

Днес например тя съобщи, че безработните в България през юни 2016 г. са били 255 000 или 7,8% от работната сила, а през юни 2017 г. са били 195 000 или 5,9 % от работната сила.

Значи за година у нас безработицата е намаляла с близо 2 процентни пункта или 60 000 души – един средноголям провинциален град.

„Евростат“, статистическата служба на ЕС,  съобщи също, че българската безработица през юни т. г. е била по-ниска от от средната за ЕС на 28-те, която е била 7,7% и от тази на 19-те в еврозоната, където тя е била 9,1%.

Най-сетне, „Евростат“ съобщи, че ЕС на 28-те отбелязва най-ниската си безработица за последните девет години, а еврозоната – най-ниската за последните осем. Т. е. създават се предпоставки за повишено търсене в страните, където отиват над две трети от българския износ.

Ако тази тенденция продължава, всеки ден БСП да вади по един „суджуков“ компромат и всеки ден да качва симпатизантите си на Бузлуджа, все тая. Изборният резултат е предрешен без „Медиана“ и без „Алфа рисърч“ дори.

Хората гласуват с портфейлите си. ГЕРБ научи това по трудния начин през февруари 2013 г.

И БСП го учи – и при Луканов, и при Виденов, и при Орешарски, но не изглежда нещо да е научила.

„Днес страната ни е изпаднала в униние и безпътица, а хората са смазани от тежестта на битовите проблеми на всяко семейство“, написа Станишев до червените симпатизанти на Бузлуджа.

(Няма да питам защо не отиде да им го каже лично – да не издребняваме дотам).

И най-черните очила да си сложи човек в тази жега, не това е изводът, който се налага поне от скучните и сухи статистически числа.

„Единствено БСП може да намери решения на реалните и все по-крещящи проблеми на България. Единствено БСП може да предложи план за ускорено развитие и модернизация на икономиката и държавата, за възстановяване на чувството за справедливост и общност, в която никой не е изоставен“, написа още Станишев.

Като подминем приликата с миналото (когато „единственото правилно учение“ беше марксизмът-ленинизмът и родителката на БСП беше единствената партия на държавата) , трябва да отбележим, че от 1989 г. насам БСП имаше многкратни шансове да изпълни списъка на Станишев – и при Луканов, и при Беров, и при Виденов, и при Станишев, и при Орешарски.

Тя обаче направи точно обратното – забави развитието на страната (със съпротивата си срещу пазарните реформи при Виденов), създаде отчайващо чувство за несправедливост с източването на държавните предприятия „на входа и изхода“ от „Мултигруп“ и с мутрорежима при Луканов и при Беров, с „Орион“ при Виденов и с кръговете фирми, с  батковците и братковците при Станишев, с предложението за шеф на ДАНС и с фалита на КТБ при Орешарски.

Логично БСП беше изоставена най-вече от своите избиратели, които преди това сама беше изоставила, за което свидетелства дългата серия изборни загуби при Станишев.

Каквито и заклинания да правят днес червените лидери, числата са неумолими.

В политиката царски път няма. И другарски няма.

С такива приятели нямаш нужда от врагове. ДС подкрепи масово Гарелов

85 популярни имена от културата, медиите и науката изразиха подкрепата си за кандидатурата на Иван Гарелов за генерален директор на БНТ. Бившият водещ на легендарното предаване „Панорама“ се включи в конкурса за поста заедно с още осем души. Сред конкурентите му е и Емил Кошлуков, който обаче е изразил подкрепа за Гарелов.

Деветима в битката за директор на БНТ

Списъкът бе изпратен до медиите от офиса на Иван Гарелов тази сутрин. Клуб Z потърси някои от включените имена за потвърждение. Те обясниха, че са били попитани преди няколко месеца дали биха подкрепили по принцип кандидатура на Иван Гарелов за генерален директор на БНТ още преди той да обяви публично намерението си.

Кандидатите са Иван Гарелов, Емил Кошлуков, Константин Каменаров, Валерий Тодоров, Сашо Йовков, Стоил Рошкев, Тома Иванов, Теодор Ангелов и Радослав Главчев. На 17 август ще е ясно кои кандидати са допуснати до интервю от СЕМ. Събеседванията са на 21 и 22 август, а името на новия директор на обществената телевизия се очаква да е ясно на 23 август.

Гарелов единствен публикува в профила си във фейсбук своята концепция. В нея се открои идеята централната емисия новини да бъде преместена в 19:00 часа, когато се излъчват емисиите на двете национални частни телевизии – бТВ и Нова.

Ето пълния списък с имена, които подкрепят Гарелов за генерален директор на БНТ. Титлите и информацията публикуваме така, както са изпратени:

1. Акад. Антон Дончев – писател, предлаган за Нобелова награда за литература;

2. Акад. Благовест Сендов – математик, политик, дипломат;

3. Акад. Светлин Русев – художник, общественик, колекционер, бивш депутат;

4. Акад. Стефан Воденичаров – машинен инженер, зам.-директор на Института по металознание, бивш Директор на БАН;

5. Проф. Божидар Димитров – историк, бивш Министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина при кабинет „Бойко Борисов I“, Директор на НИМ;

6. Проф. д-р Камен Плочев – Началник клиника по инфекциозни болести във ВМА;

7. Проф. Валери Стефанов – литературовед, писател;

8. Проф. Андрей Пантев – историк, член-академик на Световната академия „Платон“;

9. Проф. д-р Коста Костов, д.м. – Ръководи клиниката по белодробни болести във ВМА, Член на Академичния съвет на ВMА, Член на Европейската респираторна асоциация (ERS), Член (Fellow) на колегията на Американската асоциация на гръдните лекари (ACCP);

10.Костадинка Кунева – синдикалист в Гърция, евродепутат;

11.Вежди Рашидов – скулптор, член-кореспондент на БАН, бивш Министър на културата в кабинетите на „Борисов I“ и „Борисов II“;

12.Иван Попйорданов – бивш директор на Киноцентъра, бивш директор на Български културен център в Прага, бивш Ген. Директор на БНТ;

13.Ангел Симеонов – журналист, писател, меценат, член на църковното настоятелство на Патриаршията на катедрален храм „Ал. Невски“;

14.Проф. д-р ист. н. Драгомир Драганов – историк, член на ФС на ИФ;

15.Боян Ангелов – писател, преподавател по гьотеанистиката, директор на издателство „Български писател“, председател на Съюза на българските писатели;

16.Любомир Кючуков – дипломат, бивш член на Съвета по европейска интеграция към МС, Директор на Института за икономика и международни отношения;

17.Сули Сеферов – художник;

18.Георги Чапкънов – скулптор, илюстратор, сценограф;

19.Павел Койчев – скулптор, художник;

20.Емил Попов – скулптор;

21.Борислав Цеков – юрист, доктор по Конституционно право, преподавател, политик;

22.Димитър Луджев – учен, политик, бивш депутат, бивш Вицепремиер;

23.Соломон Паси – математик, политик, основател на Атлантическия клуб в България, бивш Министър на външните работи, председател на Комитета по прозрачност и отчетност на Парламентарната асамблея на ОССЕ;

24.Михаил Неделчев – учен, литературен историк и теоретик, литературен критик, културолог, публицист, общественик, политик;

25.Доц. д-р Борис Попиванов – политолог, общественик;

26.Ген. Димо Гяуров – адвокат, политик, бивш Директор на НРС;

27.Ген. Богомил Бонев – адвокат, експерт по национална сигурност, политик, бивш Министър на МВР;

28.Николай Камов – юрист международно право, политик, присъствал на среща на Билдърбъргската група;

29.Стефка Костадинова – спортист, Олимпийски шампион, Председател на БОК;

30.Александър Томов – спортист, носител на три олимпийски медала, петкратен световен и петкратен европейски шампион по класическа борба;

31.Бойко Ноев – политик, дипломат, бивш Министър на отбраната;

32.Валентин Заяков – бивш член на ИБ на БОК, Президент на Българската асоциация по плажен волейбол, президент на Българската асоциация по волейбол, член на съдийската комисия към Световната федерация по волейбол;

33.Иван Русев – художник, скулптор;

34.Васил Найденов – поп изпълнител;

35.Орлин Горанов – поп изпълнител;

36.Владимир Зарев – писател;

37.Георги Христов – поп изпълнител, композитор, текстописец;

38.Тони Димитрова – поп изпълнител;

39.Михаил Белчев – режисьор, поет, композитор, поп изпълнител;

40.Белослава – поп изпълнител;

41.Александър Петров – поет, най-популярния текстописец на български поп и рок песни;

42.Николай Волев – сценарист и режисьор;

43.Проф. Божидар Йонов – художник, плакатист, графичен дизайн;

44.Виза Недялкова – журналист;

45.Иван Кулеков – писател, публицист, общественик;

46.Емил Кошлуков – политик, журналист;

47.Мира Радева – социолог;

48.Димитър Томов – писател;

49.Иван Тенев – журналист, писател, поет;

50.Владимир Чуков – арабист, член на European Association for Middle East Studies и на Central Eurasian Society Studies;

51.Д-р Ивайло Дерменджиев – адвокат, член на Президиума на Арбитражен съд при БТПП, Член е на Международния арбитражен институт, базиран в Лондон, консул на Кения;

52.Доц.д-р. Иван Драганов – преподавател НБУ – кино и телевизия, бивш Програмен директор на БНТ;

53.Иво Хаджимишев – художник-фотограф, завежда отдел „Артистична фотография“ на НХГ;

54.Антон Радичев – актьор;

55.Мартин Карбовски – журналист;

56.Крум Савов – спортен журналист;

57.Лияна Панделиева – журналист;

58.Митко Павлов – журналист;

59.Павел Васев – актьор, режисьор, бивш директор на НТ „Иван Вазов, бивш директор на Кинематографията, Директор на българския културен център в Москва към българското посолство;

60.Лили Маринкова – журналист;

61.Милена Милотинова – журналист, бивш депутат;

62.Нина Спасова – журналист;

63.Иван Кулеков – писател, публицист, общественик;

64.Джими Найденов – журналист, Член е на ръководството на Академичния съвет на Софийския университет, Член на „Клуба на сеньорите” – група експерти по пиар;

65.Венелина Гочева – журналист, управител на „Вестникарска група България“;

66.Тошо Тошев – журналист, публицист, общественик, бивш гл. редактор на в-к „Труд“;

67.Явор Дачков – журналист;

68.Велислава Дърева – журналист;

69.Елена Йончева – журналист, депутат;

70.Александър Симов – журналист, депутат;

71.Милен Цветков – журналист;

72.Анна Заркова – журналист;

73.Валерия Велева – журналист, главен редактор на „Епицентър“;

74.Петя Владимирова – журналист в „Дневник“;

75.Паола Хюсеин – журналист,;

76.Петьо Блъсков – журналист, главен редактор на в-к „Труд“;

77.Петьо Цеков – журналист;

78.Любослава Русева – журналист;

79.Петър Волгин – журналист;

80.Невена Андонова – журналист, филмов продуцент;

81.Ахилеас Лилов – журналист;

82.Иво Беров – журналист;

83.Славчо Терзиев – журналист;

84.Исак Гозес – журналист;

85.Светослава Рудолф – журналист.

България: за търтеите, прасенцата и мутрите

В приказката за трите прасенца едното е работливо, а другите две – мързеливи. Едното живее в тухлена къщичка, другите две – в кочина. И България ще прилича повече на кочина, ако „социалният диалог“ не се промени.

Коментар на Ясен Бояджиев:

Всичко започна от изказване на един вицепремиер, който, вероятно поради неопитност, изглежда малко като „слон в стъкларски магазин“. След среща с работодателски организации той обяви, че т.нар. „клас прослужено време“ трябва да отпадне.

Синдикатите тутакси заплашиха със стачки, което накара премиера да ги приеме и да им обещае, че отпадането „не е тема в момента“. А вицепремиера – да се извини и да обещае, че в бъдеще няма да изразява лично мнение. Но вече беше късно.

Среща със синдикатите

Размяна на любезности

Работодателите обявиха, че политиката по доходите възпитава „търтеи (необразовани мързеливци), които непрекъснато искат, без да дават“. Е, не всички работещи били търтеи, а „само“ в съотношение 2:1 – като при трите прасенца.

В оригинала на приказката две от тях били мързеливи и си направили къщички от слама и клони. Когато дошъл вълкът, се наложило да се спасяват при третото, работливото, чиято къщичка била тухлена. Във версията на работодателите трите прасенца си живеели в кочината и знаели, че работливото ще получи най-висока заплата, а мързеливите – по-ниски.

След време обаче дошли синдикатите и въвели в кочината минимална заплата, минимални осигурителни доходи и клас за прослужено време. И вече всички трябвало да вземат минимум по 1000 лева. В резултат на което работливото прасенце напуснало кочината и заминало за чужбина.

Затова „синдикатите са вредни“, „пречат за развитието на икономиката“, „яхнали умиращия кон на популизма и експлоатирайки страха на политическия елит от протести, налагат своите ретроградни виждания за една все по-изоставаща и по-изоставаща България“, казаха работодателските лидери.

Синдикатите не им останаха длъжни и контраатакуваха: „самозабравили се работодателски водачи“ проявяват „нечувана агресия и цинично отношение към една от основните ценности на европейската демокрация, каквато е социалното партньорство и социалният диалог“, „разпалват вражди и призовават към война“, „взривяват социалния мир“, призовават „за разрушаване устоите на европейската демокрация и на държавата“, което представлява „престъпен състав“.

Подобна размяна на любезности между двете страни не е нещо ново. Сега просто децибелите са по-високи от друг път, а нивото на т.нар. дебат – по-ниско. По-добре се чуват фалшивите тонове и по-ясно си личи, че това истерично надвикване има малко общо с цивилизования европейски тристранен социален диалог. Отговорността за това е и на двете страни, които с поведението си често опровергават собствените си тези и доказват тезите на опонента си.

„Защитниците на онеправданите“

Заели позата на безкомпромисни защитници на онеправданите, синдикатите пледират за постоянно „безалтернативно“ повишаване на доходите чрез „по-справедливо разпределяне на произведеното“ и най-вече чрез централно и административно наложени мерки без оглед на производителността, състоянието на икономиката и реалностите на пазара на труда.

„Занимаваме се с измисляне на начини как да работим по-малко и да получаваме повече. Единственият начин е да се работи повече и по-добре“, казва по този повод един от работодателите и изглежда прав.

Времената отдавна са се променили, но синдикатите защитават със зъби и нокти всяка „социална придобивка“ и се противопоставят на всяка идея за по-модерни, гъвкави, реалистични и ефективни решения. Така и с наследеното законово задължение за редовно и автоматично повишение на заплатите, наречено „клас прослужено време“.То може да е много приятно при депутатите и магистратите, например, но на други места, при днешната висока мобилност и динамика на пазара на труда, е доста нелогично, проблематично и дори опасно.

То не стимулира по-качествената работа, по-високата квалификация и по-добрите икономически резултати, но затова пък, понеже не отчита конкретното финансово състояние на фирмите, може да стимулира преминаването в сивия сектор, да доведе до съкращаване или отказ от наемане на по-възрастни работници, до отказ от създаване на нови или до закриване на съществуващи работни места.

По подобен начин стоят нещата и с любимото на синдикатите (възприето напоследък и от правителството) постоянно, безразборно и чувствително повишаване на минималната работна заплата. Така че крайният ефект от дейността на синдикатите едва ли съвпада с прокламираната от тях цел. А част от отговорността за състоянието на икономиката, заетостта и доходите е тяхна. Затова, колкото и да се вживяват в ролята на защитници на онеправданите, огромното мнозинство от работещите в страната не искат и да чуят за тях.

И среща с работодателите

„Преуспелите билгейтовци“

Обратно на синдикатите, работодателите, заели позата на безкомпромисни защитници на пазарните принципи, пледират, че по-високите доходи могат да са само резултат от по-бърз икономически растеж и по-висока производителност на труда, за което са нужни подготвени човешки ресурси, по-добра бизнес среда и повече инвестиции.

Така и въпросният „клас прослужено време“, според тях, трябва да отпадне, понеже противоречи на принципите на пазарната икономика и понеже имало други, съвременни стимули и бонуси. Само че, с извинение, и те в случая се „правят на ударени“. Понеже знаят много добре, че голяма част от самите тях въобще не плащат „класа прослужено време“, защото са намерили начин да го заобиколят (както и много други изисквания на Кодекса на труда).

Знаят също, че на много места заплатата представлява договорена твърда „чиста“ сума, тъй че „класът“ е работа единствено на счетоводителите, които натаманяват нещата „на книга“. Знаят, че често заплащането не зависи от „по-високата производителност и квалификация“ и че няма никакво значение дали „се работи повече и по-добре“.  И че на всичко отгоре много работодатели често и без никакви скрупули не плащат не само никакви „стимули и бонуси“, но дори и договореното. Ето защо част от отговорността за това, че „работливите (и образовани) прасенца“ масово напускат страната, е на самите работодатели.

Затова и, колкото да се правят, сякаш всичките са някакви суперуспешни и суперподготвени, излезли от Харвард „билгейтовци“, с демонстрираното миналата седмица грубиянско поведение трудно ще убедят някого в правотата си. Само ще затвърдят съществуващото у мнозина мнение, че са „мутри, назначени от някого за бизнесмени“.

Като имаме предвид, че и правителството не се отличава с кой знае колко разумно и реформаторско поведение (за сметка на постоянните популистки забежки), можем да обобщим, че от т.нар. тристранен социален диалог трудно могат да се очакват някакви социално отговорни и икономически ефективни решения. А докато е така, страната ще прилича повече на кочина, отколкото на подредена къщичка.

Соболеви акции „до дупка” срещу българската държава

„Балканска пролет“ като сибирска зима

Васил Данов*,atlantic-council.bg

Вече знаем, че хибридната агресия срещу България започва в понеделник, на 9 януари 2012 г. в заседателната зала на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) в Москва.

Шефът на института генерал-лейтенант от КГБ Леонид Решетников споделя със служителите си, че вдъхновен от успехите на Арабската пролет и на Жасминовата революция в Тунис, е решил операцията в България, Гърция и Кипър да бъде наречена „Балканска пролет”.

На съвещанието присъстват Тамара Гузенкова, заместник-директор на РИСИ; Елена Пономарьова и Никита Бондарев, водещи научни сътрудници по направление „Югоизточна Европа” и още десетина висши служители на института. Тогава са определени главните направления на хибридната агресия срещу България:

1. Психологическо експлоатиране на дългогодишното руско влияние в страната, което се гради върху напредналото до 1990 г. изграждане на новия човешки модел Хомо советикус, у когото се преплитат и черти на Остап Бендер: безкритичен към социалната действителност, егоцентричен тарикат, формиран след десетилетен геноцид срещу културния, икономическия, военния и административния елит на българската държава.

Взети са предвид и трайните промени, заложени в българския фенотип през първите години от съветизацията на страната. Особено внимание авторите на операцията обръщат на постиженията си във въоръжените сили на Княжество България, Царство България и НРБ:

– детронирането на княз Александър I от офицери-русофили;
– офицерските бунтове в Русе и Силистра през 1887 г.;
– участието на запасни военни в рекордния по броя на жертвите атентат в катедралата „Св. Неделя” през 1925 г.;
– дейното участие на звенарите и на офицери-съветски агенти в преврата на 9 септември 1944 г.

Като победи на съветската социална генетика са отчетени трайното влияние на култивирания от столетия мит за

„освободителната мисия на Дядо Иван”,

участието на няколко хиляди български селяни и работници във въоръжения метеж през септември 1923 г. и безпрецедентното решение на ЦК на БКП от 1963 г. (единствено в бившия социалистически блок) да поиска доброволно присъединяване на НРБ към СССР.

Друг позитивен фактор за хибридния план е доказаната способност на българското население сравнително лесно да се приспособява към чуждестранното владичество и „социално да се аранжира с поробителя”.

2. През периода 1945-1990 г. хиляди офицери от МВР и МНО завършват съветски военни учебни заведения, школи на ГРУ и КГБ, множество курсове и семинари,

където значителна част от тях са вербувани като щатни агенти или доброволни сътрудници на съветските тайни служби. Тази органична обвързаност е призната публично като повод за гордост от тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов.

Други обучавани в СССР български граждани получават мощна доза идеологическо облъчване, което пречупва мисленето им до края на живота. Дейността на множество неправителствени организации на запасни офицери и резервисти, открито заемащи пропутински, антиатлантически и антиевропейски позиции, е категорично доказателство за размера на дозата марксистко-ленинска отрова, получена по време на кадровата военна (милиционерска) служба.

Още един печален рекорд представлява фактът, че 38,8 % от населението ни е било ангажирано с информационни и други спомагателни дейности към репресивните служби на комунистическия режим в периода на най-жестоки ексцесии спрямо инакомислещите българи.

3. Солидна опора за хибридното постсъветско проникване се оказва Българската православна църква,

веднъж посечена и подчинена чрез жестоки чистки през периода 1944-1947 г. Днешните църковни йерарси са агентурно назначени и финансово осигурявани от различни клонове на руските тайни служби по линията „Волоколамск – Ловеч”.

    4. Основно внимание руските „рицари на плаща и кинжала” отделят на четвъртото проникване, възникнало по-късно, но постигнало солидни резултати.

По данни на руските служби, към края на април 2016 г. 537 000 руски граждани притежават недвижими имоти у нас, главно по Черноморието. Масовото закупуване е започнало през 2011-2012 г.

Социалният произход на купувачите не е олигархичен. Те представляват извадка от средното имотно равнище на руските граждани. Веднага бие на очи фактът, че възрастовата им граница се движи между 27 и 57 години, тоест, в параметрите на подлежащите на мобилизация и годни за биологично възпроизводство лица, предимно от мъжки пол. Сравнително висок е и процентът на офицерите от МВР и Руската армия, пенсионирани преди пределната възраст от 55 години.

На българска територия посоченият контингент оформя

затворени икономически и културни общности,

които придобиват характера на анклави. Подобни социални групи са се формирали в курорта „Камчия”, продаден според материали от българската преса,  от правителството на Сергей Станишев на бившия московски кмет Евгений Лужков, и в гр. Поморие. Оттук до искането за автономия или политически привилегии, разстоянието е „само една ръка”.

В бургаската рафинерия „Лукойл” и в обслужващите я фирми работният език на охраната е руски.

Наблюдаваните руски икономически и етнически общности притежават кабелна телевизия, излъчваща на руски език. Правят постъпки за формиране на собствена местна власт въз основата на численото си мнозинство в населените места. Чрез сервилната позиция на Светия Синод текат сондажи за учредяване на православна руска епархия.

Процесите са толкова напреднали, че в обширни обособени пространства и частни имоти, българската държава не упражнява административна и полицейска власт.

Руските хибридни стратези залагат и на новата форма на казачество, каквато представляват т. нар. „нощни вълци”, чието първо посещение предизвика конфликти и сбивания между български „полезни идиоти”, проруски ориентирани активисти на „Атака” и на други антибългарски партии, и спонтанно реагирали български родолюбци.

Правени са опити да бъдат реактивирани руски агенти за влияние, получили българско гражданство след сключване на бракове с българи, работили или учили в СССР.

След серия тревожни сигнали, подадени до областния управител на Бургаска област Константин Гребенаров, до президентската институция, Министерския съвет, МВР и Министерството на външните работи, не последва реакция.

Още по-странна е позицията на ДАНС, чийто служители оспорват поднесените факти и се опитват да изкарат разтревожените родолюбци

жертви на „конспиративни теории”,

вместо да се заемат с отстраняване на най-сериозната заплаха за националната сигурност от 1990 г. насам.

Още през октомври 2016 г. народният представител Методи Андреев, днес член на Атлантическия съвет на България,  изрази безпокойство от хода на операция „Балканска пролет” и от безхаберието, с което политическата власт и службите на българската държава се отнасят към руските хибридни операции.

Дори след опита на агенти от ГРУ да извършат преврат в Черна гора преди приемането на страната в НАТО няма данни за безпокойство и за засилени мерки от страна на институциите, на службите и на обществото да реагират срещу очевидната опасност, произтичаща от засилената активност на антибългарската руска агентура.
(Следва)

*Авторът  Васил Данов е журналист, публицист, военен експерт, офицер от резерва,  капитан първи ранг, член на  Съюза на офицерите от резерва ”Атлантик” и на Атлантическия съвет на България

Пази боже парламентът да заработи!

Людмил Илиев в „Сега“

Няма оправия в тази страна. Все ни е криво, че никой в държавата не работи, както трябва. Заработи ли обаче, се случват такива неща, че почваме да се чудим не беше ли безделието по-добрият вариант.

Най-добрият пример за това е парламентът. Месеци наред обновеният депутатски състав бе зает предимно с ориентация в непривичната обстановка на Народното събрание – къде се намират пленарната зала и столът, какво се натиска на пулта за гласуване, как се отключват стаите на парламентарните групи (сериозно, три депутатки от „Воля“ успяха да се заключат в кабинета си!). Законопроект влизаше по веднъж на седмица-две, колкото да не е без хич. Като че ли в държавата всичко е тип-топ и повече няма какво да се върши. Дори

прословутата съдебна реформа има честта

да бъде приключена, ако се вярва на бившия конституционен съдия и сегашен депутат от ГЕРБ Георги Марков.

И както наближаваше лятната ваканция, изведнъж парламентът живна. Натрупаха се законопроекти, ресорните комисии се разшетаха и започнаха скоростно да ги обсъждат и гласуват. И настана всеобща лудост.

Първо се развихри скандалът с промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ), предложени от ГЕРБ и „Обединени патриоти“. Което не бе кой знае каква изненада, защото всичко, свързано с правораздаването, започва и завършва с безобразия. Под предлога, че защитава независимостта на магистратите, мнозинството поиска да се елиминират всички възможности за външно финансиране на съсловните им организации.

Благовидният претекст на управляващите удря най-вече по външните проекти, които печели Съюзът на съдиите в България (ССБ) – една от малкото организации у нас, разполагаща с достатъчно компетентност, ресурс и влияние, за да се противопоставя на статуквото в съдебната власт.

Не стана ясно с какво точно биха навредили на магистратската независимост средствата, които получава ССБ от западни държави и ползва за организиране на обучения, конференции, издаване на научни книги, че дори и за ремонт на някои от най-мизерните затвори, занемарени от правосъдното министерство. Ако управляващите са толкова разтревожени, да направят един задължителен регистър на проектите, финансирани от чужди донори. Така поне ще се знае –

кой дал, кой взел и кой за какво е харчил

После премиерът издаде заповед, с която „ревизира“ безобразието – нареди подпомагащите да са само от ЕС. Но и тя трая ден до пладне. 24 часа по-късно, след срещи със заместника на държавния секретар за Европа Хоит Ий и сгледа с американския посланик у нас Ерик Рубин, ГЕРБ внезапно реши, че ЗСВ не е приоритетен. Пък и задкулисието не работи на светло и зависимостите в съдебната власт няма да изчезнат просто ей така, само защото съсловните организации няма да имат възможност да търсят финансиране от фондации като „Америка за България“. „Америка за България“ бе реабилитирана и международният скандал бе избегнат.

С доста по-малко шум за малко да мине друго абсурдно законодателно предложение, което потенциално щеше да засегне далеч повече хора. Става дума за промените в Наказателно-процесуалния кодекс, внесени от БСП, с които се отнемаше правото на затворниците пряко да молят съда за предсрочно условно освобождаване.

Социалистите внесоха промените след скандала около двама членове на престъпната група „Наглите“, които щяха да излязат на свобода, тъй като се обърнаха към съда да ги пусне предсрочно и първата инстанция удовлетвори молбите им.

Основният проблем всъщност бе породен от съвсем друга разпоредба в Наказателния кодекс, приета от ГЕРБ в началото на годината, която позволяваше и на опасните рецидивисти да пускат молби. Уплашени от скандала с „Наглите“, депутатите на Борисов като никога заеха страната на опозицията и подкрепиха на първо четене отмяната на директния достъп до съд на всички осъдени.

След като правозащитници и международни организации предупредиха, че ще последват наказания за страната, защото вече има осъдителни присъди в Страсбург, поправката бе поправена – осъденият може и сам да подаде молба за предсрочно освобождаване чрез началника на затвора, който задължително дава становище по молбата.

Горе-долу

по същия фарсов начин подходиха управляващи и опозиция

по прословутата законова поправка, която би позволила на фирми и граждани от ЕС да купуват земя у нас. Политици от всички цветове изведнъж се присетиха, че родната земя била национално богатство – след десетилетия на разсипия в селското стопанство, която докара нещата дотам, че половината обработваема земя пустее, а другата половина падна в ръцете на неколцина свръхедри земевладелци.

Още преди въпросният законопроект, подготвен от земеделското министерство, да влезе в парламента, всички политически сили вкупом се обявиха против приемането му.

Лидерът на БСП Корнелия Нинова дотам се престара в ролята на бранител на „всичко българско и родно“, че даже се обяви да си плащаме санкциите, които Брюксел би ни наложил, ако не се съгласим на свободната продажба на земя (забравяйки дребния детайл, че глобите биха се приспадали от евросубсидиите за родните фермери). Само ДПС искаше закона и това единствено наля вода в мелницата на пишман патриотите, които плашат народа, че „турците ще ни изкупят земята“ (забраната отпада само за граждани на ЕС, а Турция все още не е там).

Накрая, след седмица горещене и биене в гърдите в стил „Булгар, булгар“, изведнъж се оказа, че Еврокомисията ще пише цял наръчник кои забрани за придобиване на земя са допустими и кои нарушават еврозаконодателството. И докато го завърши, наказателните процедури срещу страни като нашата, наложили мораториум върху свободната продажба, ще бъдат замразени. Естествено, никой не изпита угризения от

пропиляната политическа и обществена енергия

по този безумен дебат. От ГЕРБ даже благодариха на БСП, че са повдигнали темата и така всички се разбрали.

Примерите за маниера на парламента не свършват дотук. И всички водят към едно и също заключение – в парламента няма хора, които да знаят как се пишат закони и които искат да вникват в това, което гласуват. Когато депутатите не работят, се чудим за какво са ни. Веднъж като запретнаха ръкави, само трупат абсурд връз абсурда.

Остава само бледата надежда, че есенната сесия на Народното събрание ще донесе повече резултати, отколкото скандали и безсмислено пилеене на време и енергия. А дано, ама надали!

Главният прокурор не иска софтуер за разкриване на корупция при търгове

Славчо Кънчев*  

„Голямата опасност за повечето от нас не е, че се целим много нависоко и се проваляме, а че се целим прекалено ниско и успяваме.“

Микеланджело Буанароти (1475–1564 г.) – италиански художник и скулптор

Тази история е необикновена, понеже е истинска. Описание на един ипостас – способността на едно същество да се появява в различни лица. Рекламният образ е наложен от чл. 127 от Конституцията: „Прокуратурата следи за спазване на законността“. Но миниатюрните позитиви в дейността на прокуратурата, са напомпани до големина на дирижабли, и оцветени в оптимистично розово.

Е, понякога главният герой на историята се спъва в истината, както се случи в казуса „ЦУМгейт“, но намира сили да стане и да продължи. Персоната, заела поста „главен прокурор“ води за носа своя работодател – българския суверен. Пример е внесеният във Висшия съдебен съвет Доклад за дейността на прокуратурата и разследващите органи за 2016 г.

Описанието на цялостната дейност на прокуратурата е придружено със сравнителен анализ спрямо данните от предходните две години. От което описание дори далтонистите могат да се ориентират, че ситуацията се упътва към по-силни розови цветове. Уви, има и малко черно петънце, но не по вина на прокуратурата: още са налице проблеми от предходните години – трудности при осигуряване на експерти и тяхното ресурсно осигуряване.

Точно оттук – от дефицита на експертен потенциал като пречка за по-ефективната дейност на прокуратурата, – започва описанието на второто лице на главния прокурор.

Съдържанието на думата „ипостас“ в черковнославянския език, откъдето произхожда, е „Бог-Отец, Син и Светия дух“ – трите лица на божественото същество.

Е, първото лице на главния прокурор е да изпълнява ролята на Главен Циклоп-Отец на целокупното българско гражданство. Да бди никой да не посяга на комата хляб и глътката вода на това българско гражданство, което изработва заплатите и всички разноски на Главния Циклоп-Отец и подчинените му червенотоговци. Като бдението е с предписание – както срещу чиновническото безхаберие, така и против корупционната мъгла.

Както е писал Джон Грей в своите „Басни“ още през 1738 г.: „Корупцията не е с днешна дата; тя е опитвана във всяка държава“.

Според Оксфордския речник „корупцията“ може да засегне „материалното“ от гледна точка на разрушаване или повреда на всяко нещо; тя може да засегне „нравствеността“ чрез „развращаване“ или „разрушаване“ на честността при изпълнението на обществените задължения чрез подкуп или услуга, или чрез рушветчийство.

„Корупцията“ е явление, срещано във всички общества, независимо дали са развити или развиващи се. Не познава граници, но в развиващите се държави корупцията демонстрира своето много по-омаломощаващо действие, отколкото в развитите страни. В такива общества корупцията налага тежка цена, изкривява свободните пазари, забавя икономическото развитие и разрушава способността на институциите и на административния апарат да предоставят услугите, които обществото очаква от тях.

Корупцията е механизмът, чрез който се развива класата на новобогаташите в много общества и по-специално в развиващите се държави, и в страните от Централна и Източна Европа през т. нар. „преход“, че и до днешна дата, колкото се отнася до България.

Изследвания показват, че индустриализираните държави се нареждат сред най-малко корумпираните, но никоя страна – богата или бедна, – не може да твърди, че е съвсем чиста. В Западна Европа, както и в Япония и Съединените щати, печатът показва изобилие от случаи, демонстрира колко уязвимо на корупция е всяко общество, независимо от това колко е развито. Затова отражението на корупцията върху икономиката на развиващите се държави и върху живота в развитите страни са предмет на много научни статии.

През своята осемнадесетгодишна дейност Асоциацията за борба против корупцията в България полага усилия да запознава обществото и институциите с най-добрите чуждестранни практики, и със свои теоретични разработки за превенцията и разкриването на корупция.

В монографията „Контролиране на корупцията“, с автор проф. Робърт Клитгард, издадена през 2008 г. на български език със съдействието на посолството на САЩ у нас, е изложена информация за използван от американското правителство компютърен анализ на поведенческите модели на участниците в тръжни процедури, с цел откриване на тайни споразумения и/или скрити комисиони.

Както е посочено в „Контролиране на корупцията“, автоматизираният одит е друг тип средство за превенция на корупцията. Едно от най-успешните приложения на тази напреднала компютърна технология е използването й от Министерството на транспорта и от Министерството на правосъдието в САЩ в проведените търгове за изграждане на магистрали. С помощта именно на компютърен анализ са били проверени моделите за предлагане на оферти, което довежда до 188 обвинения, 134 присъди и глоби в размер на 17 милиона щатски долара.

Какво по-логично от това, Асоциацията за борба против корупцията в България да предложи на главния прокурор въвеждането в практиката на въпросния компютърен анализ, и то още на етап на разглеждането на подадените оферти, за да изпълни той превантивна роля, като възпрепятства сключването на тайни споразумения и/или уреждането на скрити комисиони?

В Асоциацията за борба против корупцията в България очаквахме от прокуратурата аплодисменти. Бяхме пояснили в нашето предложение до главния прокурор от 09. 12. 2016 г., че цялото мероприятие би излязло без пари на българската държава, поради възможностите този софтуер да се достави безплатно.

Зайченцето небяло, заело поста „главен прокурор на Република България“, показа своето второ лице. Въпреки установения законов срок от 2 месеца за отговор, съгласно чл. 117 на Административно-процесуалния кодекс за отговор, той онемя както риба.

А. Б. К. Б. заведе дело лично срещу Сотир Цацаров, тъй като той, висшият държавен чиновник, на когото чл. 127 от Конституцията на РБ е вменил „спазването на законността“, де факто й тегли една майна.

Ето така зайченцето небяло се противопоставя на разбиването на корупционно-клиентелистката-партократична система в България, наричана още и „държава на мафията“.

Справедливост има само ако сами си я осигурим. Като накрая ние – суверенът, изплатим огромния си дълг към дедите, които са жертвали дори своя живот, за да я има нашата Родина. Като установим справедливост в нея, по мирен път или със сила.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

Нинова говори срещу корупцията, за обединение на нацията, БСП вее руско знаме

Антикорупционното звено би трябвало да започне своята дейност с разследване на днешната лидерка на БСП

 

Виолета Радева

Не върху черна кобила и облечена в черна тениска, а яхнала този път бял велосипед и навлякла  бяла тениска, другарката Корнелия Нинова се появи на легендарния връх Бузлуджа за ежегодното сборище на тъй наречените социалисти, които са си и номинално, и реално все същите комунисти– терористи от 1923-та, 1925-та,1941-1947-ма.

Под диктата и в интерес на една чужда и враждебна на суверенната държава България империя тези платени със съветско злато

кремълски слуги

хвърлиха през септември 1923 г. в братоубийствен метеж селяните от Западна България.

Извършиха през 1925 г. най-кървавия атентат в храма „Света Неделя”, ненадминат по жестокост и човеконенавист в света до атаката на двете кули в Ню Йорк. Избиха и репресираха по най-циничен начин през 1941-1947 г. стотици хиляди българи и смазаха психически и интелектуално няколко поколения, като ги превърнаха в индоктринирани зомбита.

И най-после, като връх на гаврата с населението, обитаващо все още територията България, комунистите извършиха на 10 ноември 1989 г. вътрешнопартиен преврат, за да трансформират безразделната си политическа власт в

брутална икономическа власт

Къде са днес милиардите от „приватизираната”, разбирай разграбена от шайката крадци и престъпници, т. нар. „общодържавна собственост”? У същите тези „борци за социална справедливост”, които вчера се събраха на Бузлуджа и, услужливо обслужени от всички медии, ни обявиха чрез устата на лидерката си Корнелия Нинова, че те, днешните милионери и олигарси, щели да се погрижат бащински за възлюбения от тях „народ”, щели да му осигурят справедливост, да му раздадат работа, високи заплати, хубави пенсии. И най-важното – щели да го ОБЕДИНЯТ!!!

Но преди да видим около какво ще ни „обединяват”, нека за малко се спрем и на един друг призив на речовитата нова Клара Цеткин. Те, червените борци за справедливост и за законност, истинските „радетели за демокрация”, тръгнаха направо с рогата напред срещу Конституцията и вече открито работят за подмолното и незаконно превръщане на България в

президентска република по подобие на Русия

Звеното за борба с корупцията по високите етажи на властта трябвало да премине към президента Радев!!! Трябвало да бъде на негово подчинение! Защо? Какъв трън има в петата на червената лидерка Корнелия Нинова?

Нека първо си спомним, че издигането на пенсионирания летец Румен Радев за кандидат-президент на БСП стана, защото той беше посочен от руския КГБ-генерал  Решетников. Едва ли някой е забравил, как другарката Нинова си оплете в лъжите си като пиле в кълчища, когато самият руски таваришч разкри волно или неволно тази дребна подробност от политическия пейзаж по време на президентските избори през 2016 година.

Зависимостта на избрания вече за президент Р. Радев както от Русия, така и частно от БСП, едва ли подлежи на съмнение. Свидетели сме на непрекъснати негови публични международни изявления, че санкциите срещу Русия заради анексирането на Крим трябва да бъдат отменени, в разрез с международното право, което, впрочем, важи и за „всесилната Русия”!

Да се върнем към тръна в петата на червената лидерка.

Когато действащият държавен глава, станал такъв с нечия лична всеотдайна ангажираност, контролира звеното за борба с корупцията по високите етажи, близко до ума е, че няма да вземе да хапе ръката, която му е подала копанката.

Защото антикорупционното звено би трябвало да започне своята дейност с разследване на днешната лидерка на БСП Корнелия Нинова: Как така като синя партийка тя, на 28 години, можа да приватизира по времето на Иван Костов и с неговата лична протекция две страхотно апетитни хапки от българската икономика?! Кога спечели парите и по какъв начин?

Какъв опит е била натрупала, докато още е зубрила закончета като студентка и стажантка, та се е справила с тази сложна и отговорна работа? Как така от някакво си забутано село се пръква такова природно чудо, родено сякаш от бедрото на Зевс? А може би от главата му?!

Но на тези въпроси нито някой отговаря, нито пък можем да очакваме, че президентът Радев би потърсил отговор.

Да се върнем на въпроса за „обединяването” на „целия български народ” около левицата, което Нинова обеща на довлечените организирано наивни възрастни  и малограмотни млади хора предимно от обезлюдялата Северозападна България.

Една снимка, която днес шества из социалните мрежи, показва нагледно това. Сред червените тениски и червените знамена, сред люлеещите се между тълпата плакати с ликове на Т. Живков и Г. Димитров, се извисява и

гордо се вее РУСКО знаме

Ето къде са мераците на олигарсите с червени тениски! Ето с КОГО искат те да се обединяват! И не си дават сметка, че така дълбаят още по-дълбока пропаст между без това разделеното българско общество.

Лъжите, които изрекоха на Бузлуджа не само Нинова, но и останалите от ръководството на БСП, ни карат да се питаме кога и доколко са искрени: когато се разхождат самодоволно из Брюксел, когато говорят, че те са „за” ЕС и НАТО, когато държат авоарите си в швейцарски банки, или когато вървят срещу общите решения на същите тези две структури, към които и формално, и естествено принадлежим.

Неминуем е въпросът: защо няма поне капка морал у левите политици? И всеки сигурно се пита: Как да се справим с помията и с отрепките, които са запушили артериите на Българската държава?

Забранете електронното правителство, спасете България!

Евгений Тодоров в „За прехода“

Обещанията за електронно правителство са като гъби след предизборен дъжд.

Няма по-лесно обещание – няма срокове – нито 800 дни, нито повече, не е свързано с милиарди като увеличението на пенсиите, примерно, не противоречи на европейските директиви – тъкмо напротив.

Освен това никой не знае как изглежда това „правителство” – то е нещо като на комара пишката: знаем, че я има, но не сме я виждали.

Напоследък Бойко Борисов се сети, че положението с опашките и разкарването на хората поражда антиправителствени настроения и  даде някои директиви. Някъде опашките изчезнаха за ден-два, на третия всичко си дойде на мястото.

Последно Томислав Дончев ще се бори с бюрокрацията и регулациите.

Май Тръмп го беше измислил най-лесно – който иска да въведе нова регулация, да съкрати две стари.

Или който иска да открие нов щат,  да закрие два други. Румяна Бъчварова май беше казала, че имаме 30 процента излишни чиновници.

Някои си правят сигурно сметката – ако въведем  повече електронни услуги, ще съкратим чиновници. Като съкратим чиновници, ще намалим бюджетните разходи. А освободените чиновници ще си намерят друга работа – в строителството или като монтажници на електронни елементи, примерно. И ще създават принадена стойност.

Само че кой ще напусне с усмивка бюрото и ще застане прав пред струга?

Няма такъв вариант.  Нали тогава съкратените, че и техните роднини до девето коляно ще престанат да гласуват за сегашната власт.

Затова ние предлагаме революционно решение – как хем да се съкрати администрацията, хем да няма обидени.

Изходът е един: никакво електронно правителство! Нещо повече – никакви компютри по бюрата. Връщане изцяло към хартиените носители и попълването на бланки на ръка.

Представете си стотиците хиляди държавни и общински чиновници без компютри. Без интернет. Без фейсбук. Без  възможност да си обменяш снимки и да пускаш лайкове. Без да четеш по цял ден: 20 вида хороскопи, прогнозата за времето три месеца напред, нови и стари кулинарни рецепти, да си поръчваш потниче онлайн, да се радваш как Пентагонът трепери след новината за новото суперсекретно руско оръжие, да научиш първи какви мизерии пак е намислил Лозан Панов, да напишеш коментар срещу работодателите, които те наричат „търтей” и не на последно място да научиш тайната как да си удвоиш дължината на члена за три дни или да достигаш задължително по три оргазма на час…

Няма да стане. Без компютри и фейсбук чиновниците няма да изкарат и 48 часа. И ще напуснат веднага. По-добре без заплата, отколкото без удоволствия.

Но като резултат ще се вдигне процентът на безработните. Тогава с какво ще се хвали правителството?.

Май пак не става…

За родните депутати и пораженията от русофилството и другаруването с Кремъл

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                     „Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни
                                     народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов,
                                      В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски                       
                                       и проч. са били против официална Русия.”
                                                                                              Захари Стоянов  

Новината ме връхлетя като стихийно бедствие: половината от депутатите ни се себеопределят като приятели на Русия, докато приятелите на Америка са половината на половината. А не би трябвало да ме връхлетява по този коварен начин – стихийните бедствия са обикновено внезапни, докато симпатиите към Русия не са.

Общото между тях и стихийните бедствия са пораженията, които нанасят. Докато обаче пораженията на стихийните бедствия са видими, пораженията, нанасяни от русофилството, са смесени – донякъде видими и невидими донякъде. При което невидимите са по-вероломни и по-опасни от видимите.

Преди да ги разнищим, нека изчистим позициите си.

Себепрепоръчвайки се като „другари на Русия”,

нашите народни представители едва ли имат предвид другаруване с руската литература, с руската музика и с класическата руска култура изобщо. Ако беше така, можеха и мен да включат в отбора си – аз съм закърмен с Достоевски, с Есенин и Чехов, руският художествен гений очарова през вековете – та чак до ден днешен. За мен няма съмнение, че и в деня утрешен ще бъде така, че руското духовно наследство не знае национални и географски граници. В този смисъл то е наистина общочовешко, сиреч и мое.

Но не за това, съвсем не за това става въпрос в парламента ни. Под „другари на Русия” нашите народни представители явно разбират другари не на литературата и изкуствата, а другаруване с Кремъл, сиреч с руската политика. Което е малко по-различно. И дори много по-различно е.

Илюстрация на това съществено различие е и съдбата на най-значимите руски творци. Който познава биографичния им път, знае колко нежелани, неразбрани и дори отхвърляни и преследвани са били те в собствената си родина – от любимеца на Пушкин Пьотр Чаадаев, та чак до наши дни. Обстоятелството, че след т. нар. Октомврийска революция Русия напуснаха (къде доброволно, къде насилствено) най-талантливите, най-светски и европейски настроените руски писатели и философи, е само продължение на тази нерадостна тенденция.

Вярно е, че всички тези благородни люде емигрираха преди всичко от развилнелия се болшевишки терор, но това е само част от истината. Останалата част от тази вековна, извечна и многократно изстрадана истина свидетелства, че изгнанието на хиляди руски интелектуалци през 20-те години бе изгнание не само от ленинизма, а и от шовинизма и хегемонизма на руския национален манталитет, от примитивизма, почвеничеството и ксенофобията, които изцяло го владеят. Става дума за един национален манталитет,

мистично боготворящ държава, държавник и тълпата,

колективистичната посредственост и отнасящ се с враждебна подозрителност към индивида, към личността, към онези фундаментални човешки права и граждански свободи, които съставляват духа и плътта на християнската ни цивилизация и които на руска земя никога през вековете не намериха своя родина.

Най-малко деспотизмът на Путин ще се превърне в родина на цивилизоваността, а тъкмо до него е адресирана горещата любов на нашите депутати. Ето защо те не са мои народни представители – представителите на руския империализъм, представителите на руския авторитаризъм, представителите на онова доктринирано варварство, което се превърна в оръжие в ръцете на днешната руска държава за саморазправа с всяко свободомислие, не могат да бъдат и мои представители.

В моите очи въпросът за подобно представителство е дори не толкова политически, колкото морален. По-точно казано, става дума за един имперски манталитет, който отвеки веков е бил тлееща заплаха за националната ни независимост и който и днес адресира нескритите си териториални апетити към отечеството ни.

Никоя вътрешна, национална руска сила не е в състояние да спре тази нарастваща във времето заплаха – най-малко църквата. Докато в Европа католицизмът е доминирал векове наред политиката, руската православна църква винаги е била подчинена на държавата, винаги е следвала безусловно и сляпо присъщите на Кремъл хегемониални домогвания. И пълзящата реставрация на комунизма на родна земя днес е оръжие на руския империализъм, на който служат (съзнателно или не) и днешните другари на Русия в Народното ни събрание.

Техният брой надвишава определено квотата на БСП и на останалите проруски парламентарни формации – и това е обезпокоително. Обезпокоително е обаче само за мен като приятел на руската култура и враг на руската политика, а за парламентарните ни и извънпарламентарни другари на Русия, които за културата не искат и да знаят, а венцеславят по медии и форуми руската политика като наша национална кауза, е окуражаващо.

В така създалата се ситуация вътрешноруска политическа сила, която да спре руската имперска експанзия, както споменах, аз не виждам. Не виждам и национална, вътрешнобългарска политическа сила, която да ѝ се противопостави подобаващо – дори онези родни политически партии, които не другаруват открито с Кремъл, като че ли другаруват прикрито. В най-добрия случай те предпочитат

не противодействието, а бездействието

Като че ли единственото, на което ние, българите, можем да разчитаме, е приобщаването ни към Европейския съюз и НАТО. В демократичните условия обаче, в които живеем от четвърт век насам, външнополитическите съюзници ги избират не правителствата, а хората. Ролята на правителствата е ограничена от демократичния характер на гражданските отношения – правителствата само следват настроенията на електората – не и обратното.

Настроения, които на родна земя другаруват най-вече с нецивилизована Русия – не с цивилизована Европа. От това другаруване извира само скръб и сляпа безнадеждност. Сляпа, доколкото демократичността предполага да се съобразим с обществените симпатии и антипатии – всяко несъобразяване би значело стъпка към авторитаризъм. А авторитарист аз не искам да бъда – не искам и да бъда авторитарно управляван.

Когато обаче народната воля, която всеки демократ е длъжен да зачете, повлече страната ни не към просперираща Европа, а към най-отявления исторически и актуален враг на националната ни независимост и на демокрацията, какво ни остава?

Да спрем другарите на Русия и вредителите на България по демократичен път, ние не можем, а да го направим по недемократичен път, не искаме – ако не за друго, то поне за да не заприличаме без време на Путин и компания. Така че парламентарните и извънпарламентарни политически другари на Русия ще си другаруват политически с Русия – ще си честват Великата Октомврийска Социалистическа Революция не като преврат и проклятие и за Русия, и за още десетки поробени народи, между които и нашият, и за света, ще полагат с преклонение и почит венци пред Паметника на съветската армия.

Ние пък, политическите другари на Европа и Америка, ще си другаруваме с Европа и Америка, мечтаейки си наивно един неведом бъдещ ден да станем от национално малцинство национално мнозинство.

Въпреки всички фрапантни различия между двата лагера обаче, пожелаем ли го искрено, общо поле за изява ние все ще намерим. Като основем, да речем, един общ, един всеобщ национален и интернационален клуб „Другари на руската литература”. Казвам „и интернационален”, защото съм сигурен, че към него на драго сърце ще се присъединят и нашите отскорошни европейски и американски съюзници. Зная, съзнавам, че това е слаба утеха, но не се ли започне отнякъде, доникъде няма да се стигне…

Кулинарните съвети на Борисов за преяждането с власт

ИВО ИНДЖЕВ

На научно-популярна лекция във Варна по проблемите на преяждането с власт премиерът Борисов обясни пред студенти вчера, че не е искал да спечели президентските избори и по тази причина ги е загубил.

Потвърди на практика, че (отново) е договорил мача. Паднал е  (пак) за дузпа и не се притеснява да се похвали. Защо? Ами защото е преял с власт и е на върха на хранителната верига в джунглата. Няма от какво и от кого да се бои. Иначе за договорени мачове и “черно тото” се полага арест и съд в нормалните държави.

Това е първият случай в историята на демокрацията, когато някой се хвали чистосърдечно и първично (явно без да разбира последното), че е излъгал избирателите си, решавайки без тяхно знание да ги подведе, твърдейки по време на предизборната кампания както всеки другу политик на света, че се явява на избори, за да ги спечели.

Не по-малко “феноменална” е причината, поради която той искал да загуби. Била му много властта и като демократ искал да пусне малко гювеч на противника (изразът за гювеча е мой, но смисълът на казаното от Борисов е такъв).

Във връзка с това и с други негови подобни изяви напоследък и преди, предлагам кратко обобщение на някои кулинарни съвети на готвача Борисов от собствената му кухня.

Ако си преял с власт, излъжи избирателите си и чак след това повърни истината.

Не яжте суджук, за да не ви се вдига кръвното.

Яжте филии с мас в детството си, за да ви се мазнят един ден подчинените, когато станете голяма работа.

Садете картофи като малък, за да берете славата на голяма тиква.

Разтворете целофана с миризливата вътрешна политика и консумирайте съдържанието в подходящ момент, за да постигнете статута на банкянс…, пардон- на балкански лидер.

Снимайте се и се демонстрирайте (полу)гол и напълно бос (няма лошо и в резиденцията) си с дечица, където сте си у дома, за да укрепне имунната система на популизма ви.

Не да месете бодливо тесто с голо дупе, за да не ви се оцветанови седалището (на партията).

Бъдете прост с простите, за да се разберете здравословно с тях за политическото си дълголетие

Гответе се за живота като ритайте топка, докато другите деца учат езици, за да имате топки един ден да обяснявате как се става премиер без да знаеш езици.

Съставни части, използвани в рецептата за успх на манджата:

Суджуци, картофи, тиква (в стомашно преработен вид, увити в целофан), поръсени с много властолюбие.

Така приготвеното ястие се сервира непрекъснато и се подслажда медийно с премълчаване на лютивата истина за неговото приготвяне.