Европеизация? Не, допълнителна ориентализация

Аз се чувствам доста обезпокоен от това, което се случва в страната ни.

Има общо чувство на повишена тревожност. Обществото ни се държи като организъм, чиято имунна система е отслабнала и не може да се справя с вирусите, които проникват в него.

Последните месеци не се вижда каквото и да било управление на което и да било равнище. Произвеждат се скандали и разправии, случват се някакви стихийни неща на принципа иди ми-дойди ми, някоя ачик-ачик лобистка люта по(д)правка.

Няма дискусия по важни въпроси. Европейското председателство, което е редуващо се на ротационен принцип и като цяло изобщо не отвлича съответната председателстваща държава от нейните вътрешни проблеми и от нивото на амбициите й във външната политика, тук се превръща в нещо извънредно като властово напрежение и екстремално като финансови и от различен друг ресурсен тип разходи.

Моята диагноза на ставащото е, че е изчерпан определен модел на постпреходно развитие.

За жалост, той е изчерпан и откъм финансови резерви на държавата. Това –политическото и финансово изчерпване когато съвпаднат, е нещо изключително лошо. Политически, защото повече така не може да продължава; финансово – защото и това положение не може да бъде поддържано по-нататък.

Когато, да речем, политически не може така да се продължава, но финансово има ресурси това състояние да се поддържа – то е все едно човекът в своя вървеж да е стигнал до ръба на пропастта и повече да не може да върви в тази посока, но е вързан за въже, което го държи и не му позволява да направи крачка към пропастта. И той мърда, шава, пъпли, шушне, прави нещо в непосредствена близост до пропастта, но без пряка опасност да се срине надолу. Наднича в нея, вижда колко е дълбока, плаши се, изпотява се от страх, губи ума и дума, но въжето го пази.

Или обратното – въжето, което да го предпази от срив вече го няма, но човекът е още далеч от пропастта и продължава да върви към нея, без да я забелязва, без да чува и чувства дори инстинктите си, като глухар в любовен период токува и се опива от уверения си вървеж или просто си казва, че може безкрайно дълго да върви в тази посока.

Сега обаче сме в ситуация, когато и не може да се продължи в същата посока, защото е стигнат ръбът на пропастта; и въжето, което да предпази от срив в пропастта, го няма.

Вече свърши измамното Сегашно продължително време!

Живеенето в това време бе общ избор и на спечелилите от Прехода, и на загубилите от него.

За първите, спечелилите от Прехода (тези, които откраднаха Прехода) – защото това Сегашно продължително време ги устройваше перфектно, те консумираха благините на Постпреходното статукво, това статукво работеше за тях и единственото, което бе важно за тях, бе да се подкрепя Човекът, който да държи обществото в полусънно, полубудно състояние, за да не се пречи на Сегашното продължително време да си тече.

За вторите, загубилите от Прехода (тези, на които бе откраднат Преходът) – защото Преходът за тях мина много бурно, нервно, болезнено, с всякакви катаклизми и изпитания, и те се умориха, декапитализираха, асоциализираха, чалгизираха. Та кой би издържал подобни трусове, кой би могъл да понесе подобни несправедливости?!

Нужен бе покой, макар и измамен, нужна бе стабилност, макар илюзорна, нужна бе не-промяна, макар това да бе промяна, която обществото не иска да види и не желае да почувства. Слава Богу, имаше Човек, който да държи обществото в полусънно, полубудно състояние и да създава илюзията, че това Сегашно продължително време ще си тече колкото се може по-продължително.

Но…

Но, както вече казах и както аз виждам нещата, Сегашното продължително време върви към своя край, приближава своя край. По същия начин нещата вече не могат да продължават като логика на политическо развитие, а и не могат да бъдат поддържани в това русло, защото няма никакъв финансов и прочее ресурс.

Край! Краят на Сегашното продължително време е близо.

Не може да се каже, че властта и обикновените граждани са хептен слепи за приближаващия се край.

Властта прави объркани, панически движения във всички посоки едновременно, объркала се е и е осъзнала за свой ужас, че и Човекът на Сегашното продължително време не може вече да измисли нищо.

А той не може да измисли нищо, защото историческата му роля е изиграна.

Обикновените граждани са силно разтревожени, всеки проблем вече го виждат като страшен, апокалиптичен, науката би казала – като секюритизирал се, но да не намесваме сега науката, за да не излезе, че се прикриваме за по-силна аргументация с нея. А и Човекът на Сегашното продължително време вече не вдъхва увереност, не разказва приказки, взира се уплашено в само на него известни му опасности и мига на парцали.

Като ги гледа някой обикновените граждани, не може да не долови обърканост, недоумение, чувство на оставеност на произвола на съдбата; не може да не дочуе вопли – има ли тук държава, няма ли кой да сложи ред, докога ще позволяваме да се случва това или онова!

За мен избраният модел на Сегашното продължително време бе безвремие, време на пропуснати възможности (и европейски ресурси) страната да се модернизира и европеизира, а всъщност тя се ориентализира допълнително и раздемократизира относително. Този модел бе огромна стратегическа грешка, чиито последици тепърва ще чувстваме и чиито отровни плодове тепърва ще берем.

Винаги, когато самият модел на развитие, ако е модел на развитие, а не сляпо бранене на статукво, осъзнае сам своя приближаващ се край или неизбежната смяна на парадигмата – както би казала науката, но ние се разбрахме да не я намесваме тук и нея, – то той съвсем съзнателно, с рецепторите си за анализиране и сетивата си за прогнозиране, прави едно от двете възможни неща – или сменя стратегията, или сменя лидера. Така осъществява плавен преход към следващия модел на развитие – приемственост на стратегията или приемственост на лидера.

Когато обаче моделът на развитие не е модел на развитие, а е сляпо бранене на статукво, което устройва всички (едните наистина, другите измамно), то той проспива всяка възможност за модернизиране и оптимизиране (той всъщност е изначално неспособен да се модернизира и оптимизира, но не го знае и не се опитва да го стори), и като резултат – катастрофира, разбива се и се разпада.

За разлика от човешкия организъм, обществото не умира в този случай, по-скоро може и да не умре, намира как да продължи напред. Но за да намери как да продължи напред след подобна критична, повратна точка или точка на бифуркация (все забравям, че няма да намесваме науката), то трябва да направи задължително и двете по-горни неща едновременно – и да смени радикално стратегията, и да смени безкомпромисно лидера.

И тук идва моята лична драма, която не искам чрез характерния за възрастта ми песимизъм и логичния за горчивия ми личен опит скептицизъм, да натрапвам на обществото ни и да го обезверявам допълнително.

Но това не ми пречи съвсем искрено и лично да си призная, че заради съзнателното изкореняване на всякаква способност да се мисли стратегически, аз не виждам кой може да предложи качествено нова стратегия на българското общество. 

А поради съзнателната подмяна на просветеното, държавническо лидерство с ерзац „лидерство“ на равнището на попфолка (нито поп, нито фолк), на нивото на търчи-лъжите, басните, самохвалството и PRопагандата, аз не виждам откъде може да се появи новият лидер, истинският лидер, европейският лидер, он-лайн лидерът от 21-ви век, онзи лидер, какъвто ние не сме имали след 1989 г.

И затова ми е тъжно. Поколението, което започна промените през 1989 г. казва, че му е тъжно, когато не иска да каже, че е отчаяно, огорчено, обезверено и обременено от чувството на вина…

И все пак, като човек, който постоянно се сблъсква със счупени, амортизирани, примирени и страхуващи се за хляба си хора около и над 50-те години (истинските физически, физиологически, психологически и психически травми на Прехода) и който постоянно се радва на възможността да се познава и работи с младежи, аз виждам (позволявам си надеждата или илюзията да виждам) последния шанс на България именно сред тези, които днес са между 35 (дори 30) и 45 (може би 50) години – последните истински образовани българи, последните истински професионалисти в България.

Ако това поколение запретне ръкави и измете всичко гнило и дърпащо страната назад, то може да подреди държавата ни така, че да живее в нея и неговите деца да живеят в нея. Тогава може пък и нещо да се промени.

Факт е обаче, че повече така не може да продължава. И не се залъгвайте, че понеже няма революционна ситуация, то не е настъпил краят на Сегашното продължително време. У нас много рядко или почти никога не настъпва революционна ситуация, когато тези горе не могат да управляват по старому, а тези долу не искат да живеят по старому.

В България открай време тези горе могат да си управляват по старому, сиреч как да е, а тези долу искат да си живеят по старому, т.е. преклонената им главица сабя да не я сече и ако си мирно седят, чудо няма да видят.

Пак да кажа, проблемът днес е, че независимо какво могат или не могат тези горе и какво искат или не искат тези долу, моделът на развитие е изчерпан, ние сме на ръба на пропастта и не можем да продължим да се движим в същата посока, а нямаме никакви защитни механизми (като въжета), които да ни удържат във все по-наближаващото залитване към пропастта. А тя може този път да се окаже бездна, сиреч без-дна, т.е. без дъно…

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s