Няма по-обидчива страна от България

Това го умеем: да се обиждаме на всякакви нива. На пътя, по медиите, в парламента. Обиждаме се на Брюксел и Толстой, на македонците и турците и на кого ли още не. Защото така се уверяваме, че ние българите съществуваме.

Bulgarien Schild BG (DW/M. Ilcheva)

Проф. Ивайло Дичев с анализ на българската обидчивост:

Няма по-обидчива страна от България. Нека все пак да добавя: в Европа, че може и да се намери някоя страна в централна Азия да ни бие.

В България периодично някой набива някого, защото го засякъл с колата си, друг – защото линейката се забавила, трети – защото му пуснали силно музика, четвърти – защото го погледнали особено. Човек има усещането, че цялата държава се е превърнала в една квартална кръчма, където олюляващи се пияници се блъскат с кореми и повтарят: „Ти мен сега уважаваш ли ме?“

Обидите са навсякъде

Обидите обаче не действат само битово: днес те са основна форма на политическото. Медиите се занимават основно с това да тиражират обиди и да разчоплят рани. Вижте само какъв изблик на патриотизъм предизвика съобщението за това, че храните по българските магазини се различавали от храните в западните вериги, значи българите са второ качество европейци?!

Какви страсти, какви медийни мобилизации! И не защото ще ни стане нещо, ако ядем нула цяло и някакви десети от нещо по-малко. Въпросът е, че обиждат нас, великите потомци на Крума страшний.

Навремето в нашата компания играехме една такава игра: всички анонимно обиждахме играещия и той трябваше да класира твърдението, което го засяга най-много. Знаете ли какво установихме? Не те обижда откровената лъжа, защото я игнорираш; не обижда и истината, защото обикновено си я знаеш. Най-тежко понасяш изказване, в което има нещо истинско, но то е хиперболизирано в посока на най-лошите ти подозрения.

Приложете този модел към храните: обидата, лансирана от кафявите медии, проработи, защото самите ние подозираме, че сме второ качество европейци. Не са ни го казали открито, но ето нá, намекват ни го с тези няколко десети от процента. И ние вече налитаме на медиен бой.

Да вземем друга географска посока. Руският депутат Пьотр Толстой остави незарастващ белег в народната душа с изказването, че руснаците били купили половин България и оставало да вземат и другата половина. Лъжа ли е – не; истина ли е – пак не. Нещо по средата, неприятно подозрение. Имаме усещането, че както досега се кланяхме в благодарност за предполагаемите освобождения, така сега се кланяме като сервитьори в хотелите. Добавяте малко хипербола и ето я рецептата за смъртна обида на националната чест.

Обиждаме се и на научна тема. Например, когато президентът Путин се изказва за кирилицата. Възмущаваме се от политическите решения на Европейския съвет, в който самите ние участваме („пращат ни бежанци“, „подменят ни ДНК-то“).

Не подминаваме дори сферата на естетиката, когато дружно избликнахме срещу инсталацията „Ентропа“ на Давид Черни и единствени от всичките осмени европейски страни предприехме дипломатически демарш и принудихме автора да скрие с черно перденце тоалетната тип „хай-тек клекало“, изобразяваща България. А дори не сме почнали да говорим за македонците, които ни обиждат още в момента, в който заговорят на езика си. Или пък за турците, които ни обиждат откакто съществуват.

Обиждат се взаимно и политиците; това май вече се приема за част от професията им. Журналистите пък правят опити да обиждат, белким се прочуят (съдебният иск май влиза в предвидените разходи) – тежка обида за тях е, когато другите не се обидят от гнусотиите им и ги игнорират. А Фейсбук направи каквото можа, вкарвайки личните, та дори и кръчмарски мнения в публично обръщение.

Тук има една стилистична разлика. Ако в мейнстрийма говорим за обиди, при крайната десница те вече се превръщат в гаври. Пуснете в някоя интернет-търсачка понятието „гавра“ плюс разни ключови светини. Непременно ще попаднете на нещо от типа „цесекар се снимал да показва среден пръст пред паметника на Апостола“.

Гаврата не просто е по-силна стилистически: ако при „обида“ се предполага, че можете да отговорите и да защитите достойнството си, при „гавра“ сякаш сте окован и беззащитен. А това ни връща към любимото на българския народ робство – безпомощно състояние, в което можеш да се окайваш без да правиш нищо. Разбира се, гавра е да се замени сакралният израз „турско робство“ например с „османско присъствие“.

Гавра е да махнат някой писател от програмата по литература (дали се обиждаме, защото това потвърждава подозрението ни, че децата все по-малко четат?). Смешно недоразумение се получи по повод издаването на „Pod igoto“ на 24 май тази година, разделило публиката на едни, които разбират ироничния жест на издателството, и други, които първосигнално изригват: „Вандализъм!“, „Светотатство!“.

За да се уверим, че съществуваме

За всеки е ясно, че тези медийни вихрушки имат за цел да ни отклонят от сериозните политически дебати. Вместо да разсъждаваме за цената на газта, се хвърляме да браним кирилицата. По-лесно е да трупаш рейтинг, бранейки „клета майка България“ от обиди, отколкото да решаваш реалните ѝ проблеми.

Впрочем, има и нещо по-дълбоко. И това е тежкият ни комплекс, че никой не се интересува от българите, като изключим Чърчил, който бил казал, че „само тук си казват честита баня“. Или Кандид от едноименната новела, попаднал в трета глава при българите – див и войнствен народ, който жестоко го малтретирал. Колко жалко, че за Волтер българите са метафора за прусаците, врагове на Франция към онова време. Това само повече утежнява страданието ни.

Как да се уверим, че съществуваме? Ами ето как: като се обиждаме още повече!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s