Истината за лъжата за истината

fullsizeoutput_28f-681x468Константин Павлов-Комитата за Терминал 3

Наскоро по БНТ обявили, че спират излъчването на „Дързост и Красота“ – сериалът, който човек ако иска да изгледа набързо, примерно по 10 серии на ден, ще му трябват около две години, без никакви почивки.

Защо сериалите са такива прилепчиви? Защото веднъж като измислиш героите, можеш да ги пуснеш да тичкат като плъхове в безкрайните лабиринти на сюжета, само трябва да дописваш самия лабиринт серия след серия. Така ангажираш актьорите за продължително време и всичко ти излиза по-евтино – от осветителите и декора, чак до сценария. Накрая дори може да си позволиш да продаваш продукцията много евтино на час и така да спасиш доста телевизионни канали от мъките им с какво да запълват ефирното си време.

С почти същия бизнес модел като че ли функционира конструкцията „13 века България“ до НДК (ако това е истинското ѝ име, в което не съм особено сигурен). От момента на сглобяването ѝ, тя е обект на присмех, омраза и съжаление на мнозинството от софийското гражданство и година след година, ден след ден, запълва медийно пространство и създава поводи за разговор измежду обществено ангажираните лица.

С никога неразбрано послание, с никога неодобрена естетика, тя още от откриването си спечели името „осмоъгълния петох*йник“ (или „петоъгълен осмох..“?) и тъй като никога не беше довършена или пък получила акт 16 (или пък акт 16 беше отнет?), тя започна да се саморазрушава от първата секунда на съществуването си.

Днес тя е стигнала до състоянието, в което единственото логично управленско решение за съдбата ѝ е нейната ликвидация на сегашното място (или по-скъпия варинт, с преместване на части на някакви части, които биха носили самостоятелен исторически или художествен смисъл).

И това решение, като всяко друго, отнасящо се до промяната на градската среда раздели гражданството на привърженици, противници и безразлични към него.

И ако ще водим разговора за запазването ѝ, то задължително трябва да се попитаме, а какъв е смисълът от нея? Какво всъщност пазим?

Да, тя е голяма, да, тя има нестандартна форма за типично страдащия от хиперреализъм социалистически реализъм, но какво от това? Каква ценност съдържа тя? Документ на епохата ли е?

Без съмнение, тя е загубила оригиналния си смисъл, формулиран по следния начин от Тодор Живков при откриването; „Нека този паметник бъде символ на нашия устрем напред, за изграждане на нашето мило социалистическо Отечество, Народна република България.“

Слава Богу, днес сме спрели да изграждаме „нашето мило социалистическо Отечество“, а стърчащият като развален зъб материален остатък единствено свидетелства за яловия „устрем“ на тоталитарната държава, която се постара да създаде символ на най-доброто, на което е способна в монументалното изкуство, но не ѝ се получи особено добре.

От момента, в който се е откъртила първата плоча или първата месингова буква от грамадата, се е появил политически проблем, който всички правителства, още от 80-те години насам, прехвърлят като горещ картоф на следващите.

Този проблем е фактът, че всеки ремонт на това нещо, бидейки реално недовършено и с нередовни строителни документи, би трябвало да завърши с тежка процедура на узаконяване и на още по-тежка технологична процедура на укрепване и ремонт, за да бъде докарана тя в състояние по-добро, отколкото в момента на откриването ѝ.

За чест на българските правителства, нито едно от тях не посмя да хвърли грешни пари в тази процедура и единствено за посещението на папа Йоан Павел втори, беше поставена временна строителна ограда около нея.

А времето не работи в полза на този артефакт – той става все по-опасен, по-ръждясал и сметката за евентуален ремонт – все по-непосилна.

Затова и изборът не е кой знае колко голям. Първо, средствата, които обществото може да задели за паметници, са твърде скромни. Паметниците в България, от друга страна,  не просто са много, а и не съществува централизиран регистър, от който може да се придобие представа за мащаба на задачата по поддръжката им.

И въпреки, че сме толкова горди с миналото си, липсата на регистър показва, че нашето истинско отношение е всъщност безхаберието ни и неуважението към миналото и пренебрежението на историческия опит. Това, обаче, е един малко по-различен разговор.

Затова, ако действието с тази конструкция не е реставрация, с възстановяване на оригиналните пластики, с поставяне обратно на тежките гранитни плочи, с възстановяване на месинговите надписи, както върху паметника, така и на площадката отпред, то това би била подмяна и то свръхскъпа подмяна.

А и дори да хвърлим всички тези пари за внимателна реставрация, какво бихме постигнали? Бихме спасили лъжата на тоталитарния режим за нашето минало. Каква е степента на обществена полезност на един такъв многомилионен ход? Не много голяма.

Затова на мястото на безпомощната пропагандистка спирала трябва да се върнат паметните плочи на Първи и Шести пехотни полкове, защото те представят историята такава каквато е – трагична, носеща смърт и страдание.

Затова и окултните упражнения в естетика на Людмила Живкова и на групичката около нея (която и до ден днешен коли и беси в институционализираната българска култура) нямат място в демократична България, освен в музея.

България е пълна с истински паметници, които чакат нашата грижа, а разпадащата се стоманобетонно-гранитна лъжа не трябва да бъде рециклирана отново.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s