София без софиянци

Такси

Най-хубавото на софийските летни месеци е липсата на софиянците.

Най-хубавото на софийските летни месеци е липсата на софиянците. Установявам го най-силно всеки петък вечер през юни, юли и август, когато пред кооперацията ни има паркоместа за три тира, а обичайният аромат на кюфтета и пържен лук от съседа на долния етаж спира да се изнизва през отдушниците на тоалетната. Във входа настава приятна, елегантна тишина, разчупвана в съботната сутрин само от тихите звуци на нечия пералня.

Птички пеят в дворчето, входът рязко остава чист за цели три дни, а тийнеджърът на съседката отсреща не крещи от балкона „Лош или добър…дай, дай, дай…“, защото си е на село. Иде ми привечер да застана на прозореца с чаша студено вино и да запея с пълно гърло над опразнения квартал „Софийски вееееечерииии….“

Аз съм първо поколение софиянка. От тези, чиито родители са дошли в столицата, за да правят кариера и покрай нея са направили и мен. Родила съм се в прочулата се напоследък централна софийска родилна клиника на ул. Шейново, което, разбира се, не ме прави по-кореняк столичанин от онези, подскачали на дама на жълтите павета. Като дете обитавах централната градска част, заради професиите на родителите ми и тъжния факт, че трябваше навсякъде да ме влачат със себе си.

Единствената ми баба си беше в Бургас и нямаше никакво намерение да си променя морския лайфстайл, заради моя милост, така че ми се налагаше да усвоявам града през ежедневието на родителите си. Което означава, че познавах по-добре софийските кръчми от детските площадки, шляех се по градските пазари, вместо в парка, играех в старите софийски дворове с децата на колегите на нашите и на пет години знаех маршрутите на две тролейбусни линии, три трамвая и автобус 94.

Беше времето на софийското жителство, за което само бях чувала, тъй като баща ми го беше придобил покрай работата си, а майка ми си го имаше от деветмесечно бебе. Да живееш в столицата тогава си беше привилегия, всъщност точно както и сега – по онова време, заради престижа и по-интересния живот, а сега най-вече, заради повечето възможности за работа.

Като пософиянчено семейство живеехме в панелен блок в млад и перспективен квартал, наречен тогава „Червена звезда“ (днес „Дианабад“). Дълги години пред входа ни имаше паркирани всичко на всичко около пет коли. Жигулата беше на татко, съседът от последния етаж имаше една Волга (работеше нещо високопоставено в тогавашния градски съвет), съседът от първия – Варшава, а бай Георги, чичката, който обитаваше гарсониерата на седмия етаж, си имаше стара синя шкода.

Когато не беше пиян, вечно лежеше под нея и нещо я ремонтираше. Едно лято реши да я боядиса собственоръчно – с четка, мече и кофа гръцкосиня боя. Усърдно я намаза отвсякъде, а когато я остави да съхне, духна вятър. А с вятъра из целия квартал се разхвърчаха пухчета от цъфнлите тополи. И шкодичката на бай Георги за около петнадесет минути се превърна в истинско произведение на поп-арта – симпатична, възрастна ваканционно синя колица, обвита в мек, пухен воал – разкош!

Този екстравагантен вид на автомобила обаче не попречи ни най-малко на бай Георги да си отиде на село за отпуската. Така правеха всички – родното село неумолимо си призоваваше софиянците през летните месеци най-вече, за да ги захрани със здрава, домашна зимнина, приготвена в заводски количества в селската роднинска щаб квартира.

Днес нещата всъщност не са се променили много. Сегашният ми квартал се води престижен, та затова из разноцветните му кооперации са се населили и напират да се заселват още и още новооформили се столичани. Тъй като провинциализмът не е географско понятие, а е въпрос на манталитет, голяма част от тях не само се вписват в средата, но и успяват да й придадат още по-европейски вид. Друга обаче…

В чисто новата кооперация на моята улица например живеят цял вход носталгици по родните си места. За да си говорят за тях, се събират всяка топла вечер току до кооперацията, където са си създали и битов уют – един донесъл маса, друг – стари столове, трети откъснал от мазето си някой и друг бидон за настаняване на непредвидени съседи.

Музика звучи, разбира се, и още по-ясно се разбира, че тя не е нито симфонична, нито джаз, нито рок. Леят се едни балкански вопли, а когато носталгията по родния градец/село/махала се разпищоли, влизат и свирканията, подвикванията („ох, лелей“, „маааму“, „дай, дай, дай“) и пеенето с пълно гърло.

Понеже домашната ракия се лее (винаги има да се пробва някоя на еди-кой-си чичо от еди-кое-си село), в малките часове онзи от пловдивско вече се е скарал с тоя от пазарджишко чий център е с повече мрамор, а жените им – едната с болярските претенции на търновка, а другата – морска столичанка от Варна, едвам си ги прибират в софийските апартаменти.

Едно от най-често срещаните обвинения към столицата е, че в нея лятото нямало какво да се прави. Разбира се, подобно оплакване можеш да чуеш само от тези, които не са прекарали детството или младостта си в София. Те и в Париж да отидат, пак ще си мрънкат за барата до чичо Пешо и не-знам-си-кой вид в края на селото, защото така или иначе училищните им ваканции са минавали само там. За останалите, които си познаваме столицата, лятото е най-прекрасният момент да живееш пълноценно в нея.

Първо, места за паркиране колкото искаш! В центъра, до парковете, из малките улички покрай булевард Витоша – опънали се празни пред теб, а ти от цялата си душа искаш да спираш на всяко едно по отделно цялата вечер, просто за да си доставиш удоволствието да си паркираш на воля.

Второ, в лятна София няма тълпи от бутащи се из улиците градски зомбита, които са готови да минат през стомашно-чревния ти тракт, но не и да се отдръпнат, за да ти направят път. В заведенията има достатъчно места, сервитьорките не са изнервени, времето тече по-бавно и почти не чуваш изрази от типа „тоз ко са праи, чи ни мъ разбира ко казвам“ или „ай, дай на дитету да си ръпни от слад’льеда, чи мумченци йе – дан’му падни онуй-то“.

Липсата на петдесет процента от обичайното софийско население, разбира се, не винаги гарантира, че в столицата са останали по-читавите граждани. Процентното намаление на софиянци в града изобщо е онова, което те кара да дишаш и да се наслаждаваш на столицата и нейния истински чар.

Трето, в София има ужасно много неща, които можеш да правиш през лятото. То не са джаз фестивали, то не е „София диша“, то не са театри пред театъра, концерти на открито и закрито, паркови празници и спонтанни пикници из градските градинки! Напоследък пък в паркчето зад Народната библиотека, точно преди Докторската градинка, се играе петанг. Мятат се топки из алеите, дечица карат колелца, хора лежат по тревите, пият студено вино и ядат плодове от плетени кошници!

На който не му се седи в града, ходи до Витоша. Не, че там е кой знае колко интересно, но през август полянките са приветливи, бирата е студена, а кръчмите произвеждат достатъчно количество сочни кебапчета за жадни софиянци. Парче природа можеш да си доставиш и около панчаревското езеро, Камбаните или Банкя, ама… истинският столичанин винаги ще предпочете тихия юлско-августовски чар на стара София пред подобни „заместители“ на пасторални, родни, провинциални пейзажи.

София с дрънченето на трамваите в ранните сутрини. София с боклуджийските камиони, които те будят в шест и половина. София с автомобилите със софийска регистрация, които все още дават мигачи, и които през август дори по-усилено спират на пешеходни пътеки. София с фонтаните, където можеш да седнеш в жегите и да не мръднеш от прохладното си място, докато някой ранен кестен не те удари по главата. София, чийто най-интересни хора излизат наяве именно в тези опустели откъм народ топли летни вечери.

София с малкото останали елегантни централноградски достолепни госпожи, които излизат за „зарзават“ винаги с фризура и малък перлен гердан и признават ятовата гласна само като Е (бехме, требва, место, хлеб…) София с тайните малки магазинчета извън провинциалната претенция за лукс, наречена мол. София без мъжете с обръснати глави, протрити дънкови три-четвърти панталони, тесни фанели с широки надписи и маркови диагоналки.

София без натоканите кифли, които крачат с бели чизми на платформи и усти като превтасали пърленки по Витошка. София от времето, в което си познавахме всички съседи, ползвахме градския транспорт от предучилищна възраст, а пред блока имаше пет коли, едната от които спонтанният столичен вятър и цъфтящите тополи можеха да превърнат в поп-арт.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s