Какво стана със супергероя

618x409Иван Димитров за Дневник

Един призрак бродеше доскоро из границите на Източна Европа, а новината за неговия блед и героичен образ учудващо успя да пробие границите на пенсионираната в началото на 90-те години Желязна завеса и да обиколи редица западни медии. Той беше най-големият и истински българин.

Защитникът на един народ от настъпващите орди демонични бежанци, които (както знаем от болшинството местни медии) искат да направят на пух и прах нашия щастлив европейски свят, да го взривят като Световния търговски център в Ню Йорк, да го развратят и да подкопаят основата на нашия свят: християнството. Той беше тигърът, но не на седемте морета, а на българските граници. Една от най-известните и неочаквани публични личности. Звездата, която не се нуждае от фамилия и за която са чували всички българи. Динко!

Той беше ловецът на глави, който беше набързо беше издигнат

до ранг национален герой

На него искаха да връчват какви ли не ордени и награди. За редица сънародници той беше Българинът на годината. Купища просълзени от радост загрижени за най-съкровените устои на татковината си родолюбци ронеха щастливи сълзи, че има кой да ги защити от жестокия и опасен враг. За тях той беше това, което е Батман за Готъм Сити.

Супергероят, който ден и нощ бди над реда и мира в държава, чиито институции са тромави, органите на реда често куцат и с двата крака, когато гражданите се нуждаят от тях. Правосъдната система освен очи е затворила и уши и уста. А във везните в ръката й някой е хвърлил дебели пачки с едри банкноти. И това всички го виждат.

За съжаление радостните сълзи замъглиха погледа на част от сънародниците ни. Те пропуснаха да забележат приликите на въпросния супергерой с вездесъщите отрицателни герои на деветдесетте. И положителни персонажи в народния хумор: здравите младежи с джиповете, за които правилата не важат и правят каквото си поискат, защото физическата сила е на тяхна страна, а законите префучават покрай тях като кола покрай дърво край магистрала.

И които поради неумолимите закони на историята не останаха в деветдесетте, а продължиха да съществуват, приемайки различна форма. Влизайки в симбиоза с държавата. Все някой ден трябва да признаем, че ако трябва да бъдем честни, тези индивиди не са явление само на 90-те. Под различни форми у нас тях винаги ги е имало. Нима те не застреляха и бащата на Бай Ганьо? И в известен смисъл точно по Фройд така не убиха баща си? Едиповите комплекси не прощават.

Да, имаше там някаква шепа българи, които надигаха отчаяно вопли и предупреждаваха, че Динко

не е това, което е

– както совите в Туин Пийкс. Че случващото се е опасно явление в обществото ни. Че това просто не е редно. Но същото болшинство местни медии, за които споменах по-горе, на момента ги заклейми като антибългари, вражески елементи сред добрия народ, слуги на Сорос и на Сатаната. Или просто поредните крайно либерални интелектуалци, които за диво и всеобщо щастие отдавна са маргинализирани. Тези вопли потънаха в блатото на масовото одобрение, фойерверките и бъдещите паметници по села и паланки на новия герой.

Така болшинството български „патриоти“, които (с извинение, но така е още от Възраждането) страдат от тотално невежество, безпросветност и неразбиране на историята изобщо не разбраха, че се изплюват върху паметта на Левски, който съвсем не между другото е казал, че в святата свободна България законите трябва да важат за всички.

Уж искаме да живеем в правова държава, но някак излиза, че зачитаме само нашите права. Чуждите права нямат никакво значение. Вайкаме се, че законите повсеместно не се спазват, но те някак винаги важат за другите, не за самите нас. Винаги успяваме на магия да минем между капките и да се измъкнем.

Между нас, българите, това е

откровено болестно състояние

но когато става дума за Другите тази болест добива размерите на епидемия. Живеем в страна, в която само в рамките на няколко месеца пребиха цветнокож човек на улицата, без никой да обърне внимание, а кметът на Елин Пелин се бореше с неистови усилия семейство емигранти да не получи законно полаганите им се документи, за да могат да пребивават в града. И това са само два примера.

А примерите са десетки, може би дори стотици. Когато става дума да запазим себе си, нашите традиции, нашият народ, правата на другите просто се изпаряват във въздуха. Те нямат никакво значение. Така забравяме, че независимо дали го искаме или не, ние сме принудени да делим едно пространство с редица Други. И ако правата на другите се погазват. Ако срещу тях се извършва насилие, което масово не се забелязва от институциите. И ние се правим, че проблем не съществува, това рано или късно се обръща срещу самите нас.

С което идваме до същинския въпрос. Динко преби българин за втори път. Първият път жертвата беше неговата приятелка и той се оправда с това, че е набеден. Знаем как става в отношенията между мъжете и жените. Когато има проблеми, се подхвърлят обвинения на поразия. Нищо, че живеем в държава, в която домашното насилие отдавна се е превърнало в нещо нормално. Когато героят е извършителят, готови сме да му простим с лека ръка. И какво стана? Той удари за втори път. И този път най-сетне е задържан за 24 часа.

И какво излиза?

Вчерашният герой днес се озовава в ареста Това не ни ли дава интересен повод за размисъл? Не е ли редно най-накрая онези, които доскоро кичеха същия този „велик“ българин с лаврови венци, да си зададат въпроса какво се е случвало с бежанците, които той е ловял по границата? Колко от тях са били бити?

Как Динко се е отнасял към тях, докато толкова българи не спираха да въздишат по него и да го хвалят? Дали не е бил шамари и не е удрял и бежанки? Какъв е бил броят на неговите жертви? И къде са били органите на реда по това време? О, вие, органи на реда, от сън дълбок се събудете. И това са същите органи, които сега задържат Динко и го тикват в ареста за 24 часа.

Всички знаем, че тоягата на чужд гръб не боли. Но когато става дума за обществото, гърбът е общ. И докато ние подкрепяме насилието към другите, тоягата незабелязано шари и по нашия гръб, и по гърбовете на семействата ни и на децата ни. И страшното е, че в същото това време ние ликуваме, докато с всеобщ възторг наблюдаваме същата тази тояга.

Последният ми въпрос е какво правят сега и как се чувстват всички онези, които издигаха Динко на пиедестал и искаха да му връчват награди, ордени и да го правят национален герой? Дали изобщо се замислят? Честно казано съмнявам се. И този текст вероятно отново ще се окаже някакъв си там антибългарски вопъл. Но надеждата крепи човека. Дори десет процента да се замислят по изброените въпроси, има смисъл. Всъщност има смисъл, дори ако става дума за един процент. Защото онези, които още от самото начало предупреждаваха, че Динко е опасно явление, ще станат повече. Което би било огромен успех.

Момент! Какво се случва с новите герои ли? Нали това е най-важният въпрос. Очевидно част от тях са чиста проба ментета. Време е да си направим равносметка и да осъзнаем кои от новите герои са фалшиви и кои истински.

Динко беше откровено менте и вижте какво стана накрая. Няма нищо по-лошо от герои – ментета. Но ето, сега поне можем да се похвалим с едно менте по-малко.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s