Колективният побой в България е лесен, разкриването му – никак

IMG_6977-225x300НА СНИМКАТА:  Корените на побойничеството са в древността, както можете да се уверите от увековечаванто на бухалката насред Виена , но това не оправдава безсилието на днешната българска полиция да се справи с мутрите.

От изявление по Нова ТВ  главен комисар Христо Терзийски, директор на ГД “Национална полиция” разбрахме днес, че “понякога” е трудно да бъдат заловени извършителите на побой. От това стават ясни две неща: че трети ден нападателите на журналиста Иво Никодимов не могат да бъдаг установени от полицията и че да набият групово човек на публично място през деня в столицата е лесно, но не и да заловиш побойниците.

Мотивът е важен за установяване на вината при всяко престъпление за определяне тежестта на наказанието. Желателно е обаче злодеят да бъде заловен първо. В противен случай мотивът, дори и да стане известен, служи само за поука на бъдещите потенциални жертви, които като правило не си пишат домашното по сюжети от ялови юридически казуси.

Дори и да не е доказан засега мотвът за нападението над водещия на сутрешния блок на БНТ Иво Никодимов, “най-малкото” можем основателно да заподозрем побойниците, че са го разпознали, когато са го били. Все пак той е сред най-често появявалите се от няколко години насам се на екрана на БНТ нейни емблеми. Или, както предполагат от полицията, точно тези тези агресивни екземпляри не са от онези, които гледат телевизия и поради това са заподозрени, че подбудите им били чисто хулигански- ей така, “да набием когото и да било”? Звучи ли ви логично?

Пострадалият Иво Никодимов заслужава всичкото съчувствие, дължимо на бит човек, който не е имал шанс да се защити сам. А дали е нападнат по “някаква причина” именно заради журналистическата му работа, или агресорите “просто” са видели лесна жертва за помпане на своя престъпен статус като “герои” в очите на някаква банда, е отделен въпрос. Който не издържа проверката на логиката, защото какво престижно има в това да налагаш групово непознат и не особено застрашаващ с външността си обикновен пешеходец.

Позорно е, че побойниците са действали в гръб и в съотношение трима срещу един. Това по-скоро би трябвало да ги закове на стълба на позора в собствените им среди, където вероятно биячеството се котира като висша форма на мъжкарството.

Когато узнаем с какво журналистът Никодимов е разгневил нападателите си – и дали те са изпълнители на нечия поръчка, коментарът ще си заслужи евентуалното продължение в тази насока.

На фона на очевидното безсилие на полицията (губейки все повече “горещата следа”) да установи кои са побойниците, проявили особена дързост да извършат престъплението посред бял ден на оживено място в центъра на столицата, въпросът опира до отговора на риторичното питане: ако там и по този явен начин могат да пребият някого (при това “не кой да е”) и да се измъкнат като “неизвестни извършители”, какво да кажем за шансовете на обикновените жертви да получат защита от подобен терор по тъмна доба (или поне възмездие) и не непременно в столицата, нито в нейния център?

Иде реч за уязвимостта на индивида в държавата, която се слави като работодател на най-многобройната полиция на глава от населението в ЕС. Явно не количеството е определящото за качеството на “услугата”.

Остава обаче внушението, че да пребиеш “известен човек” по най-демонстративен начин в сърцето на столичния град е напълно възможна мисия, поради която всеки трябва да си прави изводите как се изказва по казуси, дразнещи субекти, подобни на онези , описани до момента от пострадалия и от полицията като скинари или други носители на уличната агресия. Намекват и за вездесъщите (по време на националистическа превъзбуда) футболни агитки, някои от които разнасят съмнителната слава на родния побойник и в чужбина.

Не искам да стигам до предположението, че случаят е начин някакви кукловоди да всяват страх в обществото. Обаче си представям достатъчно картинно, как и защо мнозина граждани – “известни” или не, отказват често да се изкажат пред телевизионния микрофон.

Знаменитата фраза “предпочитам да не коментирам”, характерна за политици и дипломати в случаите, когато чрез премълчаване по-скоро потвърждават основателността на въпроса, у нас се е превърнала в косвено доказателство за увереността на гражданите в безсилието на институциите да ги защитят.

Предпочитам да коментирам казуса именно по тази причина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s