Православна цивилизация? (2)

Pravoslavnaja-tsivilizatsija09-533x385Калин Янакиев в „Култура“

В края на предишния текст под това заглавие обещах да направя критичен анализ на геополитическия конструкт „православна цивилизация“, с който напоследък започна да си служи Путиновата пропаганда с цел да внуши на народите и държавите от Източна Европа, че в ЕС те са се озовали в „чужеродно тяло“ и истинският им дом е в пространството на стария „Източен блок“, където големият им „брат“ е Русия.

Доколкото обаче самото понятие „православна цивилизация“ днешните Путинови „геостратези“ заеха (както припомних и миналия път) от С. Хънтингтън, който – посредством него отдели и нас, балканските страни, от „Европа“ – ще започна с няколко критични думи към обособяването на една „цивилизация“ по вероизповеден признак изобщо.

И ще кажа, че само по себе си едно вероизповедание все още не е „цивилизация“. То е (християнска) догматична и канонична система, църковно устройство, дух на богослужението и изобщо – тип вяра и тип култ. Цивилизацията обаче, нека се изразя така, лежи върху земята. Тя е тип устройство на земята, дух и стил на съвместното й обитаване.

Цивилизацията е например типът поселеност върху земята, политическото й устрояване, семейната традиция на живота и на предаването на живота, културната среда, езиковата креативност и т. н. Въобще вероизповеданието, метафорично казано (и затова то е веро-изповедание), изповядва нещо за небето – цивилизацията пък обживява земята. Ето защо те не бива да се бъркат  или отъждествяват едно с друго.

Вярно е, че вероизповеданието е съществен елемент от една цивилизация, но не е нейният единствен елемент. Интересно е защо Хънтингтън говори например за „западна цивилизация“ (простираща се до там, докъдето се простирало „западното християнство“), но не я разделя на „католическа“ и „протестантска“.

Все пак „западното“ християнство от пет века е разделено на поне двевероизповедания и ако „православната цивилизация“ е различна от „западната“ на нея би трябвало – ако Хънтингтън бе последователен – да й противостоят (сигурно по различен начин) именно „протестантската“ и „католическата“ цивилизации.

Очевидно е, значи, че когато е гледал на запад от Балканите Хънтингтън си е давал сметка, че цял ред неща там, на Запад, свързват в една цивилизация католически страни като Франция, Италия, Испания и протестантски като Холандия, Германия (в североизточната й част), Дания, Швеция и т. н., въпреки че двете групи са различни по вероизповед. Давал си е сметка т. е., че „цивилизацията“ се основава далеч не само на вероизповеданието, което в една цивилизация би могло да е различно, както и обратното: едно вероизповедание може да бъде присъщо на две (и повече) различни цивилизации, ако съществени особености на обживяването на земята са различни при тях.

Та нека напомня например, че самият Хънтингтън отделя от западната една „латиноамериканска цивилизация“, въпреки че, както е известно, вероизповеданието в латиноамериканските страни е (масово преобладаващо) католическо.[1] Защо тогава Латинска Америка при Хънтингтън не е една цивилизация със Западна Европа и САЩ?

Очевидно, защото латиноамериканците живеят своя католицизъм (както и много, много други неща) по различен от европейците и североамериканците начин. Но тогава защо и православните по вероизповеданието си народи да не могат също да живеят Православието си по различен начин в своите различни страни? И следователно да принадлежат – бидейки всичките православни – все пак не на една, а на различни цивилизации?

Защо да не може например предимно православната (в европейската си част) Русия да живее Православието (и ред други неща в този свят) по един неевропейски (азиатски, или ако щете – евразийски) начин – както е в действителност, а пък православните Гърция, България, Румъния, Сърбия, Черна Гора и Македония да го живеят именно по европейски и поради това, да принадлежат не към една с Русия цивилизация?

Нашият спор в тези текстове обаче далеч не е с Хънтингтън. Той е, пак казвам, с внезапно припомнилите си неговият погрешен геополитически конструкт и взели го „на въоръжение“ руски нео-империални и русофилски (слугуващи им у нас) кръгове.

И тъй, изключително характерно е, че внушавайки ни, как ние на Балканите не принадлежим към Европа (но по някакво престъпно недоразумение на управляващите ни след 1989 г. сме били „вкарани“ в „структурите й“), защото сме православни, въпросните кръгове така и не успяват да ни разяснят вразумително в какво се състои разликата между „европейското“ и „православното“. Друга – специфично православна – визия за устройството на държавата ли имат, собствено, в „православната цивилизация“? Каква е тя тогава? Или съществува специфично православенразличен от европейския (от западния) възглед за семейството? Какъв тогава е той?

Когато пък казват, че в Европа ние ще забравим „подържалите ни толкова векове православни ценности“, аз неизменно се изкушавам да поискам да ми изброят поне десетина, собствено „православни ценности“, които не са ценности за западноевропейския християнски човек. Разбира се, предварително съм уверен, че никога няма да получа такъв отговор от интелектуални „корифеи“ като Николай Малинов.

Лошото следователно, на „въоръжилите се“ с „православната цивилизация“ днешни пропагандисти е, че не са се постарали да „уплътнят“ приетото от Хънтингтън понятие – не са се постарали да изпълнят със съдържание „православната цивилизация“. Каква е тя? В какво е нейната специфика? По какво е тъй (пагубно) различна от нея „европейската“?

Обикновено, когато започват да обясняват всичко това, изложението на пропагандистите се срива в кръчмарски приказки от рода на тези, че „европейците са хора на бездушния ред“, че при тях всичко е нормирано и „аптекарски дестилирано“, че при тях не можеш да отидеш на гости без покана, не можеш да заговориш на „ти“ колегата си в службата, а пък ние – от „православната цивилизация“ (славяните, балканците, руснаците и въобще „неевропейците“) имаме „душа“, имаме непосредственост, дълбочина, искреност и т. н. и т. н.

Разбира се, всичко това са пълни глупости, макар че могат да бъдат прочетени и чути не само в кръчма и могат да бъдат изречени по доста по-софистициран начин (отворете например интервютата на такива „метафизически русофили“ като д-р Николай Михайлов, Дарина Григорова и проф. Иво Христов и прочетете как „Русия, за разлика от профанните западни държави граничела с Бога“, как „в Русия умеят да любят и мразят с бездънна дълбочина“ – т. е. все „душевни“ работи, които са патент на православните, но са съвсем чужди на „европейците“).

Ние обаче ще трябва да бъдем сериозни и затова ще кажем: „православната цивилизация“ на Хънтингтън и на руските пропагандисти от наши дин всъщност отчетливо се дели на две групи страни с доста различна историческа съдба.

Първата (в която Православието собствено има своето „рождено лоно“), това са балканските държави от Гърция до Хърватия и Словения. Известно е, че всички те излизат на голямата историческа сцена, след като близо пет века са били интегрална част от една ориенталска по своята природа и нехристиянска по своята вяра империя – Османската, оставила неподценим отпечатък върху манталитета и битовата им култура.

Ще трябва да признаем, че по тази „ориенталскост“ („близко-източност“) балканските „съставляващи“ на „православната цивилизация“ действително се отличават от (западно-) европейските страни, но ще трябва да изтъкнем, че с нея те също толкова се отличават и от Русия, инокултурните влияния върху която са от съвсем друг характер – вътрешно-азиатски, татарски и степно-номадски, както чухме по-рано от Александър Дугин.

И ето: характерното за балканските православни страни е, че, излизайки на въпросната „голяма историческа сцена“, те всичките преживяват изключително ускорена европеизация, която ги прави уникални за новата история на континента.

Та нима – нека си дадем сметка – не става тутакси (западно-) европейска конституционната уредба на практически всички освободени от османска власт балкански страни, при това, пак казвам, още от края на XIX век. Известно е, че българската Търновска конституция има за образец белгийската (не руската, каквато няма) и е една, както пишат историците, „от най-прогресивните за своето време“.

Въобще, фасцинирани от ролята на Русия в нашето национално освобождение, ние и до днес не сме отдали дължимото на ролята на Германия (и Австро-Унгария) в националното и културното ни строителство (което е нещо доста по-важно и „трудоемко“ от това да спечелиш една война с кризисна Турция).

Попитайте всеки компетентен в историята на архитектурата и градостроителството и той ще ви каже, че новите ни големи градове след освобождението са изградени изцяло в стила на централно-европейските. А не е ли урбанистичната среда една от основните съставляващи на цивилизацията?

От самото си конституиране като самостоятелна държава по-нататък, България има за основен принцип на устройството си многопартийната демокрация и коституционализма – т. е. в края на XIX в. тя е интегрирана в съвременната й европейска цивилизация. Практически същото е положението с политическото устройство, урбанизма и културната среда в останалите балкански (православни) страни.

Нашият стокообмен почти веднага след възникването ни на политическата карта на нова Европа, се ориентира на Запад и ни свързва с материалната „кръвоносна система“ на центъра и запада на континента. Образованието ни (особено висшето) е – поне до 40-те години на ХХ век, ако не на равнището на западно-европейското, то поне в крак с господстващите направления и школи в него. Пак така е и в другите балкански (православни) страни.

Какво излиза? По всички критерии на „цивилизацията“ от повторното им раждане на историческата сцена балканските православни страни са напълно европейски. Пак припомням:

  • Урбанизъм – централно-европейски;
  • Търговски и промишлени свързаности – (предимно) централно-европейски;
  • Държавно устройство – новоевропейско;
  • Духовна култура и образованост – в крак със западноевропейската;

Ако следователно бъдем максимално внимателни ще трябва да кажем: в балканския регион на Хънтингтъновата (и на днешните руски пропагандатори) „православна цивилизация“, ние имаме уникален синтез на близко-източната, „ориенталска“ цивилизация (на равнището на манталитета и битовата култура) с централно-европейската (предимно германска). Тъй че, ако трябва да си търсим цивилизационни „братя“, такива далеч не са ни руснаците, а по-скоро (нека това се приеме за шега) турците и германците.

Нашата „традиция“ (или нека го кажа – маниерът, душевният стил, в който живеем, да – православната си вероизповед) е източна, а нашият „модерн“ е немски. Политическите ни „рефлекси“ са демократически (в най-базисния смисъл на тази дума).

Не виждаме ли обаче, че почти всичко в балканските православни страни е различно от „цивилизацията“ в Русия и в нейните някогашни евразийски провинции, т. е. във втората група държави от „православната цивилизация“.

Да, Русия е православна, но до 1917 г. в устройството й почти няма помен от европейските норми и стандарти.

  • На първо място, тя е самодържавна (т. е. абсолютна), неограничавана от конституция монархия (впрочем след 1917 г. тя става партийно-болшевишка монархия, т. е. е абсолютна монархия практически до края на ХХ век.
  • Огромната част от населението й живее – до края на XIX век като крепостно, т. е. в почти робско подчинение на земевладелци-феодали.
  • Има крехка градска култура (за Достоевски, да си припомним, Петербург е „град-призрак“, изкуствено тяло върху снагата на Русия).
  • В съгласие с довчерашните „евразийци“ аз даже ще призная, че огромна роля за цивилизационната специфика на Русия има татарският елемент. Абсолютната монархия над многобройни етноси без разлика на вярата и културата им, е татарско наследство в руската държавност (не православен, а татарски е руският царизъм, уважаеми православни зилоти-монархисти).

Манталитетът на руския народ е (и до днес) дълбоко не-демократичен. Неговата „европеизация“ е частична и е осъществена – за разлика от балканските православни държави – по типично източен, азиатски начин – от централната власт и с методите на източната деспотия (затова и слабо е проникнала в манталитета на русанците).

Прочетете Арнолд Тойнби, за да се уверите, че „вълните“ на европеизация в Русия (тези при Петър І и при Александър ІІ) са типологично сходни именно с дирижирано-наложените европеизации на Турция (от Кемал Ататюрк) и на Япония (от шогуните през XIX век).

Русия собствено е православна страна, принадлежаща към азиатската (или евразийската) цивилизация и с това е дълбоко (цивилизационно) различна от православните страни на Балканите, принадлежащи (може би поравно) на европейската и на левантинската цивилизации.

Или, ако трябва да бъдем прецизни, православните народи на Балканите и в Русия (Руската и съветската империя) принадлежат на две цивилизации, много подобно на това, както на две цивилизации принадлежат католическите народи на Европа и на Латинска Америка.

По-детайлно за самата православност в страните от препоръчваната ни „православна цивилизация“, следващият път.

____________________________________-

[1] Вж. картата „Светът на цивилизациите след 1990 г.“, в: С. Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, С. 1999 г., стр. 28-29

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s