кафенето

Новини и не само

Братовчеди, зетьове, кумове. А другите „наши хора“?

Лично на мен „нашите хора“ ми се виждат по-опасни от роднините. Казвам го като човек, прекарал половината си живот при комунизма, пише Ивайло Дичев по повод аферата, предизвикала оставката на министър Николай Петров.

Николай ПетровНиколай Петров

Най-сетне опозиция, журналисти и гражданско общество напипаха слабото място на ГЕРБ: оплитането на роднинство и власт. В някои случаи като този с уличения министър на здравеопазването, реакцията е мигновена и достойна оставка.

В други като този с г-н Добрев, издигнал свои хора в Хасково, се развихри една психодрама, в чийто край парламентарната група отказа да го пусне. Трети просто остават извън интереса на медиите – твърде малко хора се заинтересуваха например от това, че Божидар Димитров, сам издигнат за музеен директор без конкурс, назначи зет си. Едно обаче можем да кажем със сигурност: сериалът ще продължи.

Що е то непотизъм

Защо всъщност роднинската тема е така чувствителна? Роднинството е най-разбираемият художествен образ на злоупотребата с власт. Под „наши хора“ разбираме деца, зетьове, племенници (думата за връзкарство „непотизъм“ идва от латинското nepotem, племенник).

Говорим за страна, която десетилетия наред опитва да се модернизира, тоест – да изравни гражданите пред закона, като обезсили племенните, местнически, родови връзки. Комунизмът уж се бореше срещу тях, но те непрестанно избиваха отдолу.

А най-тежкия идеологически удар режимът си нанесе сам, когато допусна до върха децата на Живков, Чаушеску или Ким Ир Сен. И ето, че днес травмите от недоведената докрай модернизация отново е на дневен ред: всички сме равни, но някои са по-равни (по Оруел).

Около темата се завъртяха любопитни дебати. Г-н Добрев се оправдаваше, че няма откъде да намериш кадърни не-роднини в едно Хасково, където неговото поколение били 200 човека. Други обявиха роднините за жертви, защото какво да правят едни талантливи братовчеди в подобна малка държава. Да не се ли явяват на конкурси при своите чичовци? Ами къде другаде да търсят работа?

Проф. Петров пък наблегна в защитата си на чистата форма: законът бил спазен, нямало престъпление, имало най-много укоримо деяние. Оставката му значи не била признание за вина, а морален жест. Когато стигнем до моралните неща, аз лично губя интерес и прещраквам канала, защото очаквам да ми говорят не за лично достойнство, а как да прекратим подобни явления.

Ето как законодателят определя понятието за свързани лица при евентуален конфликт на интереси: „Съпрузите или лицата, които се намират във фактическо съжителство; роднините по права линия, по съребрена линия – до четвърта степен включително; и роднините по сватовство – до втора степен включително“. Звучи архаично, нали?

Забранява ти се да работиш с братовчеда (когото не си виждал от години), но спокойно можеш да назначиш приятел, с когото пиеш всяка вечер. Не бива да даваш обществена поръчка на зет си, можеш обаче да я предоставиш на любовницата, при положение, че не живееш „фактически“ (а само сексуално) с нея.

Не казвам това, за да обезсиля критиките към сегашната власт, а напротив – за да ги разширя. Няма съмнение, че е престъпление да облагодетелстваш лице, с което имате общо домакинство (жена ти, детето ти) или което ще ти върне част от припечеленото. Това, разбира се, трябва да се докаже от съответното разследване, а не от етнолози и специалисти по родствените отношения.

Подозрението към роднините е, че между тях има интимна връзка на доверие: по-лесно е да се разберете с учинайката как да заобиколите закона, отколкото със случаен кандидат за обществена поръчка. Но не е ли същото със съученика, с члена на ловно-рибарската дружинка, със съселянина?

Подобно доверие си имат хора от престъпния свят, които знаят компрометиращи неща един за друг. Или пък мигрантите, маргинализирани в чуждата страна. Ако помислим за всички тези видове връзки, ще си дадем сметка, че роднинството определено е сериозен повод за подозрение и проверки, но съвсем не е единственият.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Завръщането на партийността

Впрочем, най-лошото, което доведе дългото управление на ГЕРБ, е връщането на партийността в разпределението на властта. Връщане, защото и този момент го помним добре от времето на социализма.

Нашият човек трябва да е верен на партията, да повтаря дисциплинирано едни идеологически дивотии, да бъде беззаветно верен, да изпълнява задачите, та дори и когато става дума за подаване на оставка. Как го държат – с подписана предварително оставка, с компрометиращи обстоятелства, с обещания за минаване на друга работа – не знам.

Може би партийността се преплита с роднинство, може би с ловна дружинка, левскарство, общо присвоени средства. Но връзката съвсем не отстъпва по сила на братовчедството или кумството.

При политическите назначения така и трябва да бъде – назначават се именно партийни. Бедата е, че този принцип се е разпрострял из цялото общество: от магистралите до администрациите, от санирането до културата.

Може да не си ничий шурей, но маршируваш ли в строя, няма как да те махнат, ако ще да си най-големият некадърник. Но ако изневиделица се появи някой кадърен шурей, веднага ще го разобличат дружно. А на мен партиецът ми се вижда по-опасен от роднината. Казвам го като човек, прекарал половината си живот при стария режим.

На всички вече е омръзнало да дрънкаме за прозрачност и публичност при назначенията. И си мисля, че по-сериозният въпрос е разделянето (отново!) на партия от държава. Може би тук трябва да измислим структурни решения за самоограничение на властта: определени позиции да бъдат отстъпвани на непартийни кадри например.

Експерти, комисии, рецензенти – това трябва да са независими хора. Другото следва да е обществен скандал. За бизнеса да не говорим, нелепо е да съществуват фирми на едните и фирми на другите. Може пък след задаващия се край на еврофондовете най-сетне да навлязат истински (не офшорни) чужди инвеститори и така поне този проблем да започне да се решава от само себе си.

Реклами

Къде е разследването за намесата на Русия в българските избори?

В началото на ноември 2016 г. се проведоха два президентски избора – едните в САЩ, другите в България.

И двата бяха спечелени от неочакваният новодошъл кандидат, който се изправи срещу кандидатът на управляващата партия – в единият случай от Доналд Тръмп, в другият от Хилъри Клинтън.

И макар по-мащаб и световно значение, двата избора да се различават, то между тях имаше прилики – основната: и двата бяха свързани с намеса на Русия. 

А основната разлика: В САЩ започна разследване по случая. В България за такова дори не се говори. 

Разбрахме, че през 2016 г. високопоставени членове от кампанията на Доналд Тръмп – синът му Доналд – младши, зетя му Джаред Къшнър и вече обвиняемият Пол Манафорт са се срещнали с руски агент, който им е предложил компрометираща информация срещу опонента на Тръмп – Хилъри Клинтън, в замяна на отпадане на санкциите срещу Русия.

От другата страна на океана, през същата 2016 г. руския генерал Леонид Решетников връчи на лидера на БСП Корнелия Нинова план за идеалния профил на кандидат за изборите в България, както първи разкри „Терминал 3“ на 2 декември 2016 г.

Впоследствие Нинова се среща с генерала, за да обсъдят кандидатурата на Румен Радев, след което Решетников и неговият Институт за стратегически изследвания изготвят план за победа на българските избори, както разказа Wall Street Journal на 23 март 2017 г.

Същият този генерал Решетников  през 2016 г. е изготвил и план за намеса в американските избори. 

От службите са се сдобили с два документа на руския институт. Първият е написан през юни 2016 г. и описва как трябва да бъде проведена пропагандната кампания в САЩ на руските медии и в социалните мрежи с цел да окуражат избора на “президент, който ще приеме по-благоприятна линия към Русия от тогавашния президент Обама”.

Тези документи, с които се сдобива американското разузнаване, стават и основа за доклада на ЦРУ, ФБР и Агенцията по национална сигурност, в който се заявява, че “Путин и руското правителство са искали да помогнат на шансовете за победа на избрания президент Доналд Тръмп” , който бе публично оповестен януари 2017 г.

Да обобщим: Руски агенти изготвят планове за победа на български и американски президент. Руски агенти се срещат с водещи политически фигури и в двете страни. Кандидатите в последствие – Румен Радев и Доналд Тръмп – започват да говорят за сближаване на отношенията с Русия и отпадане на санкциите. 

Разлика 1: опитите на Тръмп да отпаднат санкциите бяха парирани от Конгреса на САЩ, а в България и българският премиер се присъедини към призива на президента за тяхното отпадане.

Разлика 2: В САЩ още в началото на годината разузнавателната общност излезе с доклад директно посочващ, че Русия се е намесила в американските избори в директна подркепа за единият кандидат.

В България такъв доклад от службите няма. Единствено наскоро бе приет по-общият доклад на Министерски съвет посочващ, че „Действията на Русия са източник на регионална нестабилност и заплашват нашата основна цел за единна, свободна и мирна Европа.“

Разлика 3: На основа на откритията на разузнавателната общност в САЩ започна разследване, водено първо от ФБР, а след уволнението на директора Джеймс Коуми, от специалния прокурор Робърт Мълър – който вчера оповести първите обвинителни актове по делото.

В България дори не можем да говорим за обвинителни актове, дори няма и застрашен от уволнение директор на българското ФБР, поради простата причина, че никой не води разследване за случилото се на президентските избори през 2016 г.

В правовите държави, когато има съмнение за престъпление се води разследване. Какви ще са резултатите от него е друга тема и дори в САЩ все още е рано да се говори за импийчмънт на Доналд Тръмп, какво остава за българският президент.

Въпросът е, че разследването е начин да бъде достигната истината и да се предотврати последващ опит на чужда власт да се намеси в българските избори.

Приликите между случилото се в САЩ и случилото се в България показват едно. Понякога характерът на една държава не се определя от един вот – всеки народ има периоди, в които залита по популизма и демагогията, отчаян от това, което статуквото може да му предложи.

Характерът на една държава се определя от институциите ѝ. Които действат когато трябва, защото трябва и срещу когото трябва.

Институциите правят една държава правова. А тяхната липса или мълчание или коленичене пред силните на деня са истинският път към превръщането на една страна от демокрация в мутрокрация.

Пари за реформи има, но те не се правят. Отново ще гризем дървото.

Бюджет 2018 – ГЕРБ в ролята на Тройната коалиция преди десет години.

Библейската история за съня на Йосиф с мършавите и тлъстите крави не е случайна.

Тя показва, че икономическите (и климатичните) цикли съпътстват човешката цивилизация от първия ден. И умението да използваш „тлъстите“ години с поглед в бъдещето може да направи дори от заробения еврейски овчар пръв министър на фараона (на праведния Йосиф от Стария завет се пада отговорността да разтълкува съня на фараона – мършави и угоени крави, и така той предупреждава колко години реколтата ще е лоша, за да се запасят с храна, б.р.).

Е, Владо Горанов не става за тая работа. На мястото на Йосиф щеше да си изгние в килията.

България навлиза в третата година на положителен икономически цикъл заедно с цяла Европа. Предстоят още няколко години на нарастваща икономика и приходи в бюджета.

През тези години ще има достатъчен ресурс да се финансират крайно спешните реформи в пенсионната система, съкращенията и преструктурирането на администрацията, въвеждането на електронно управление, превъоръжаването на армията, децентрализацията на публичните финанси и осигуряването на икономическа жизнеспособност на общините…

Списъкът, разбира се, е много по-дълъг.

Нищо от това не е предвидено в бюджет 2018. Нищо. Както не беше в 2017, както няма да бъде в 2019, ако на власт са ГЕРБ или БСП. Защото са крадливи комунисти, затова. И лъжливи – защото големите приказки за административна реформа нямат никакво отражение върху бюджета, т.е. няма да има такова нещо. То без пари не става.

И след няколко години, когато икономическият цикъл се завърти, отново ще гризем дървото. И пак няма да има пари за пенсии, и пак пилотите няма да има на какво да летят, и пак общините ще са фалирали, и пак раздутата администрация ще обслужва партии, а не граждани.

И пак „предишните“ ще са виновни.

Бел. ред. – Коментарът е от профила на Радан Кънев във фейсбук.

Руските ботове са „облъчили“ половината избиратели в САЩ

Facebook обяви, че управлявани от Русия профили са публикували 80 хиляди поста в социалната мрежа в последните две години, които са били насочени към вътрешната политика в Съединените щати. Тези публикации са достигнали до стените на 126 милиона потребители.

Това означава, че „творчеството“ на руските ботове е било пред очите почти на половината американци с избирателни права, коментира „Ройтерс“. Новите данни на Facebook разкриват, че намесата на управлянаните от Русия ботове е много по-голяма, отколкото се предполагаше досега.

Компанията на Марк Зукърбърг предостави числата в писмено свидетелство, предоставено на конгресмените в САЩ. Тази седмица предстои в Конгреса да се проведат изслушвания на представители на най-големите технологични компании.

Twitter отделно съобщава в писменото си становище, че са установили 2752 профила, които са свързани с руски представители. Това също е много повече от обявените миналия месец 201 профила.

Google обяви, че са открили платена от руски представители политическа реклама по време на изборите в размер на 4700 долара.

Представители на трите технологични гиганта трябва да свидетелстват пред три комисии в Конгреса тази седмица по темата за опитите на Русия да разпространява фалшиви новини в месеците преди изборите за президент на САЩ през 2016 г.

Досега руското правителство отрича някакво свое участие в намеса в изборите, в които Доналд Тръмп победи Хилъри Клинтън.

Становището на Facebook казва още, че 80 хиляди поста е нищожно количество на фона на цялото съдържание в мрежата. Компанията дава пример, че това се равнява на един пост на фона на 23 хиляди други. Въпреки това, тези публикации са нарушили правилата на Facebook заради големия брой използвани фалшиви профили.

Тези 80 хиляди поста са публикувани между юни 2015 г. и август 2017 г. Повечето са били насочени към теми, които разделят обществото, като например отношението към хора с различен цвят на кожата.

Twitter вече закри 2752 профила, за които установи, че водят до Агенцията за изследване на интернет в Санкт Петербург, известна още като „Фабриката за тролове“.

Вчера специалният прокурор към Министерството на правосъдието на САЩ Робърт Мълър, който разследва намесата на Русия в изборите, обвини бившия началник на кампанията на Доналд Тръмп Пол Манафорт и неговия помощник Ричард Гейтс в пране на пари и заговор срещу Съединените щати.

Кремъл дълго мисли и реши да се скара на София за жълтия МОЧА

На всеки се случва да закъснее.

Моя милост със закъснение, макар и първи в т.н. блогосфера, забеляза (по случайност, минавайки наблизо), че Монументът на окупационната червена армия (МОЧА) е оцветен в жълто откъм същия западен орелеф, който през 2011 г. беше окрасен в цветовете на американски герои от комикси и на(д)граден отдолу с надпис “В крак с времето”. http://ivo.bg/2017/10/23/моча-в-жълто-дори-и-жълтите-медии-мълча/

Защо този път пожълтяването на МОЧА не стана новина – нито българска, нито руска, нито световна (както в случая с превъплащаването на същите фигури в инсталацията “В крак с времето” преди 6 години)?

Тогава хората прииждаха на тълпи да се снимат с уникалната гледка на символичния демонтаж на съветската митологаия за “освобожданието” на българите- видно от снимките.IMG_7594images-3images-2images-1

В сайта на “Дневник” също съобщиха на следващия ден за пожълтяването на МОЧА (наричан иначе в случая) и написаха, че е “осъмнал”, боядисан в жълто.

Чудя се защо от Москва се забавиха толкова дълго с реакцията си този път – то бива закъснение, но чак пък с десетина дни…

Дали не е заради деликатното обстоятелство, че МОЧА на руски означава пикня и е някак неудобно, както в политкоректните спрямо чувствителността на Кремъл български медии, да бъде коментиран “в жълто”?

Днес от “Дневник” научаваме, че след дълго мислене, белязано от пълното мълчание на нашистките московски креатури с патриотични потури в очаване на указания, от Москва все пак са се изходили по въпроса.

В специална позиция, наречена “За оскверняването на паметника на Съветската армия в София”, се казва, че “предизвиква възмущение поредният акт на вандализъм” и се описва “омазването с жълта боя на воините на един от барелефите” и “оскърбителни надписи” по скулптурата, отбелязват от “Дневник”.

От Москва заявяват:

“Разчитаме официалните власти на страната най-после да предприемат действителни мерки по откриване и наказване на виновните за оскверняването на мемориала и недопускането в бъдеще на поругаване паметта на съветските воини, паднали за освобождението на България ( как точно са паднали в България, където от насилствена смърт са паднали само мъртвопияните от лочене на метилов алкохол край Бургас десетки зачервеноармейци- бел. ИИ) и Европа от нацизма.”

По-нататък “Дневник” протоколира:

“Поне от 2011 г. мемориалната композиция в центъра на София е обект на подобни акции, като предишният толкова остър протест на Москва бе от 2015 г., когато централна фигура и знаме от същия барелеф бяха боядисани в синьо и жълто – цветовете на националния флаг на Украйна”.

Не за друго, а заради протокола, трябва да отбележа, че МОЧА е обект на подобни и доста по-цветни акции от самото начало на края на съветския колониализъм в България – видно от снимката в най-тиражното германско списание (по онова време) “Бригите”, където на фона на моя милост, в присъствието на две от децата ми, се вижда колко шарен в края на 1992 г. беше МОЧА).

Scan 1Изявите със спрей бяха обичайни и необозпокоявани от копоите на московските инструкции на московска каишка у нас до пролетта на 1993 г., когато постсъветска Русия наложи ембарго върху оцветяването, което близо три години се възприемаше като нормалното състояние на МОЧА (преди решението на Столичната община за демонтирането , насрочено за април 1993 г.).IMG_9387

С ембаргото на Москва се съобразиха не само правителствените слуги от кабинета на Мултигруп по онова време, но и сменените след него кметове на София – пръв сред които Стефан Софиянски, който изпрати войници да чистят съветския фетиш след мачле на родна софийска земя с кметския мафиот на Москва Юрий Лужков.

Също така е необходимо да се отбележи за протокола, че на МОЧА имаше многобройни акции, срещу някои от които бяха насъскани млади хулигани, като Александър Симов (днешен депутат от БСП) и компанията му от почитатели на масовия убиец Ернесто Гевара, наричан галено-фамилиарно Че от лигльовците- ревлолюционери.

При някои от акциите нарисувах(ме) лично с боя българското знаме върху позорния надпис в нозете на съветския окупатор. Лепихме посред бял ден български знамена (общо 6, ако не греша по памет) върху същата позлатена декларация за капитулацията на истината пред съветската пропагандна версия за “освобождението” на България.

Дебнеха ни да се махмнем и моментално отлепваха българските знамена. Захвърляха ги в кошчетата за боклук наоколо.

Всичко това обаче беше проспано от приспаните български медии. Това е позор, равен на подигравката с деклрацията за съветското “освобождение“ на България, което триумфира и в днешно време по време на управлението на партеотари, за които дружбата с посктолониална Русия е пъва радост за нихния патреотаризъм.

Прави чест на “Дневник”, че се опитва да измие лицето на т.н. “водещи” медии в това отношение. За съжаление на МОЧА позорът не може да бъде изтрит толкова лесно с отделни усилия. Жълто е червено-кафявото наследство, с което трябва да се преборят овластените т.н. българи.

Необходима ни е Морална революция

Нашият обществен живот е дълбоко деморализиран и все повече аморален. Деморализацията и аморалността идват откъм политическата класа и най-вече от двете най-големи (и донякъде единствени реални в смисъла на миналия 20 век) партии.

Николай Слатински
Партията на власт и всъщност Партията на властта деморализира обществото и му инжектира конски дози аморалност, главно поради следните си грехове:

– КОРУПЦИЯТА – тя се превърна във вертикално изградена йерархия, която на всяко хоризонтално ниво изплита мрежи, хранещи се с корупция, съществуващи заради корупцията, включваща хора, които обезпечават разпълзяването на корупцията и имат единствен стимул да влязат в някоя мрежа, за да се възползват от корупцията и да се възползват от корупцията, за да си пробият път нагоре по йерархията.

– НЕКОМПЕТЕНТНОСТТА – те отвориха всички шлюзове през които непрофесионалисти и просто некадърници нахлуха в администрациите – както като изпълнители, така и – особено! – като ръководители. Всеобща е видимостта на това колко ниска топка са кадрите на партията на властта, които щурмуват бастионите на институциите и организациите. И макар некадърният служител да е вреден с това, че не разбира какво прави и как да го прави, още по-вреден е всеки началник, който не знае къде е попаднал, нехае за доброто и бъдещето на институцията, която е спуснат да ръководи и главното – не разбира какво управлява и как да го управлява.

– ДЕФИЦИТЪТ ОТ ВЪЗПИТАНИЕ, КУЛТУРА И ИНТЕЛИГЕНТНОСТ – цялостното поведение и в центъра и по места е демонстративно игнориране на тези понятия и парадиране с незнанието и необразоваността, с пренебрежението към добрия език и добрите маниери, с демонстрирането на малко или повече простеещо и изпростяло, нахакано и нахъсено, най-малкото лека арогантно и поне отчасти агресивно държане на поразени от дълбоки комплекси случайни за постовете им хора.

– ПАРАЛЕЛНАТА РЕАЛНОСТ – всичкото им говорене, бесният пиар, замазването на действителността, повърхностните послания постоянно пренасят обществото в една друга реалност, в която няма безработни, хората са с достатъчно пари, кафенетата са пълни, болните получават качествено здравеопазване, престъпността е изчезваща, контрабандата – изчезнала, всичко цъфти и връзва и никой никога не е управлявал по-добре от тях страната ни.

В същото време Вечно Втората партия, тази от странната страна Позитания, деморализира обществото и допринася за аморалността в него главно поради следните си грехове:

– КОРУПЦИЯТА – тази партия никога не се е борила с корупцията и нито знае как да се бори, нито има сили да си даде сметка за това. Тя е майката на корупцията в България и в случая не крушата не пада по-далеч от дървото, а дървото не може да мръдне и на милиметър от крушата, гледа я хипнотизирано и пресмята безпомощно и озлобено загубените ползи от това, че други ръфат тази круша.

– ИСТОРИЧЕСКАТА ОБРЕМЕНЕНОСТ – това е може би най-голямата беда на Прехода, а именно, че за разлика от повечето нормални държави в Преход (ако не и всички), бившата комунистическа партия се препречи като кост в гърлото на демокрацията и системно саботираше нейния ход. Това е беда и за България, и за нормалните леви, за мислещите социал-демократи – че обременената с тоталитарни грехове партия натрапи себе си на Прехода и не даде на страната ни да се отърси от лошите неща в миналото, а ги превърна в част от настоящето, макар че те си бяха лоши и в разюздаността на Прехода станаха още по-лоши.

– ХИПЕРИНФЛАЦИЯТА – най-големият грях на тази партия през изминалите 30 години на Преход, пълен провал с апокалиптични мащаби, какъвто никой друг не е причинявал и да се надяваме, няма да причини на страната ни. Преживяното по време на този разпад на държавността, икономиката, финансите и ценностите е вградено в нашето постсоциалистическо ДНК, то ни уврежда като общество, то прави съзнанието ни генно модифицирано и е като нелечима генна болест в начина, по който функционира нашият социум.

– НОСТАЛГИЧНАТА РЕАЛНОСТ – ако другите непрекъснато пренасят България в паралелна реалност, тези я пренасят в миналото, в отишлата си завинаги реалност, тази на носталгията, на т.нар. „златна клетка” на социализма, на социално пасивните и зависещите от държавата хорица, на липсата на отговорност за личния живот и на бягството от свободата да вземаш решения, които се отнасят до теб, на изживяването като жертва на конспирации и очакващи спасение само от добрия дядо Иван, който сега е дядя Володя.

Носталгията към безвъзвратно отминалото минало и соченето с пръст само на онова, което е загубено, заедно с обезценяването на това, което е спечелено – ето как БСП, давайки си сметка, че живелият при социализма неин електорат се топи по естествени причини, започва неестествено да си създава допълнителен електорат от неживели при социализма, но също така ставащи жертви на носталгията хора – състарени по дух, независимо от годините си, развили, пак независимо от годините си, нагласи и комплекси на нуждаещи се от обгрижване и обслужване от държавата аморфни същества.

И ето, че идвам до главната теза на този текст. А тя е, следната:

В икономически (а и в политически) план ние сме вкарани в едни дисциплиниращи и преопределящи в много отношения пътя на страната ни европейски рамки. Който и да дойде на власт, ако България остава в Европа, ще управлява общо-взето по един и същи начин като закони, бюджет, приоритети и решения. Има някакво значение, разбира се, кой точно е на власт, но не чак толкова. Не напразно вече от години никой у нас не се интересува от партийни и управленски програми, още повече от партийни и управленски стратегии.

Това, от което се нуждае страната ни е

МОРАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

Една такава революция може да спре ерозията на обществото ни и на нашия обществен живот в резултат от ескалиращото деморализиране и нарастващата аморалност.

Онзи, който спечели нашето общество за такава МОРАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ, може да пречупи негативната и обричаща ни тенденция на низходящо развитие и да спре пропадането на България.

Нищо друго не може вече да спаси страната ни.

Тази МОРАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ би трябвало да има следните измерения:

– ТОТАЛНА И РЕШИТЕЛНА ВОЙНА СРЕЩУ КОРУПЦИЯТА.
Корупцията е като природно бедствие, тя съсипва страната, изпива жизнените й сокове, вилнее с бруталността си, разяжда демокрацията и унищожава самото понятие „Общество”.

– ПРЕПОТВЪРДЕН НАЦИОНАЛЕН КОНСЕНСУС ОКОЛО СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ ПРИОРИТЕТИ НА НАШАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА, НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА.

Това е изключително важно, жизнено важно. Мнозина започнаха да си играят с огъня, да поставят под заплаха – гласно, полугласно или негласно – тези приоритети, с действия и бездействия дори във властта ерозират тези приоритети, подкопават консолидирането на обществото около тях и поставят под заплаха дори съществуването ни като държава. Препотвърждаването на този национален консенсус означава и отказ от коалиции и каквото и да било сътрудничество с партии, които са срещу тези приоритети. Тук компромиси не може да се правят. Дори при демокрацията не всичко е позволено, демокрацията не може да работи с партии и фюрерчета, които я мразят, които я използват за да я рушат, които искат да тласнат страната ни във вакуум и в гибелни посоки.

– РЕАБИЛИТИРАНЕ НА ПРОФЕСИОНАЛИЗМА И КАДЪРНОСТТА, ЗНАЕНЕТО И МОЖЕНЕТО, ДАВАНЕ ШАНС НА ТАЛАНТЛИВИТЕ, ОБРАЗОВАНИТЕ, СПОСОБНИТЕ И ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ.

Онова, което аз наричам новият СПИН – Синдромът на придобитата институционална некадърност – е проказа, която руши тялото и душата на управлението в България на всички нива. Администрацията, институциите, организациите, различните многобройни структури на властта и с власт, са превзети от дилетанти, непрофесионалисти, неспособни и безпомощни в експертно отношение хора. Преминат е всякакъв критичен минимум на бездарие, на потресаваща неспособност, на фрапиращо неумение и на шокираща злеподготвеност. Некадърността е октопод, който души България – България вече остава без въздух от него, а значи и без бъдеще поради него.

– КАТЕГОРИЧНА НЕПРИЕМЛИВОСТ НА ВСЯКО НЕЕТИЧНО, МОРАЛНО УКОРИМО ИЛИ БЕЗНРАВСТВЕНО ПОВЕДЕНИЕ НА ПОЛИТИЦИ И ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА.

Видният съвременен френски философ Андре Конт-Спонвил пише:

„В деня, когато законността ще замести морала, а демокрацията – съвестта, когато правата (в юридически смисъл) заместят задълженията, няма повече да има нито морал, нито съвест, нито задължения. И това ще е спокойното, комфортното и демократичното царство на легалиста-мръсник… Законното не е еквивалентно на доброто. Незаконното не значи зло. Когато се забрави тази разлика и се задоволим само със спазването на законността, когато съобразяването с демокрацията замести моралното съзнание, изпадаме в ситуацията на демократично варварство.“

Ние не можем да допуснем окончателното превръщане на България в демократично варварство, в което царства легалиста-мръсник.

Партиите не бива повече да търпят в редиците и правителствата си, в парламентарните си групи, в управлението им хора, които парадират с нагло богатство без да са доказали доходите си за него; хора, които създават дрийм тимове от прокорупционни роднински назначения а пък биват изкарвани светци; хора, които продължават да шестват из институциите въпреки съмненията в тяхната почтеност; хора, които са осъдени на някоя инстанция и т.н.

Bсеки такъв човек трябва автоматично да напуска своя пост, да се опита да изчисти името си и тогава да се връща отново в политиката и управлението.

Партиите трябва да се обединят около отказа от кръговата подкрепа, от мафиотското взаимно поддържане, от разбирането, че ако от тях отпадне един, това ще повлече крак и за останалите, затова дайте да браним всеки, независимо какво е направил.

Да, при демокрацията и в нейното управление може да има отделни персони с нечисто и дори мръснишко поведение, но не може политическата система да ги толерира, тя не може да бъде нечиста и с мръснишко поведение. Защото тогава всичко е безсмислено, всичко отива на вятъра, всичко пропада и прогнива.

Да го кажа още веднъж и още веднъж – България ще продължи да запада и линее, ако на най-високите етажи на демократичното общество е допустимо и обществено търпимо да шестват хора с взривяваща обществото липса на морал, етика, нравственост, порядъчност.

Ето това са за мен измеренията на МОРАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, от която се нуждае България. Революция не е може би най-точната дума, много революции са се превръщали в бедствия за обществата. Но тук „революция” е метафора.

Това, за което говоря е да се върне моралът в политиката, да се върне порядъчността в политиката, защото безнравствеността в нея се е превърнала в другото й име. И затова с пълно право в България се смята, че политиката е мръсна работа. Не, тя не е мръсна работа. Но се случва да се прави от мръсници. Да спре да се случва това у нас – ето какво е всичкото, което исках да кажа тук и сега.

Балканското клатене на два стола

Във връзка с американското предупреждение към Сърбия от миналата седмица, направено от емисар на държавния департамент в Белгард, че страната не може да седи на два стола и трябва да избере между ЕС и Русия, руският вестник “Комерсант” публикува статия с обосновано предположение, че Белград по-скоро би избрал Запада в ситуацията, в която е поставена да избира.

Вестникът се позовава на изявление, направено на относително ниско, но достатъчно представително за реалните процеси в сръбската политика ниво, цитирайки ръководителя на сръбската делегация на преговорите с ЕС Таня Мишевич да казва: “ Сърбия не седи на два стола. Тя има ясна политичска и стратегическа ориентация – Евросъюзът”. https://www.kommersant.ru/doc/3454093

Водещи сръбски политици изобразиха възмущение от американския ултиматум, както се очаква от тях да постъпят в името на сръбската гордост, наранена от американската прямост, проявявана за първи път по такъв категоричен и публичен начин.

Вицепремиерът Ивица Дачич дори нарече глупост метафората за двата стола, заявявайки , че има само един такъв и това е Сърбия. Не така обаче стои въпросът, когато по темата говорят сръбски прагматици извън кръга на овластените чрез избори и зависими от емоциите на избирателите политически лица.

НА СНИМКАТА: Голиат Путин и Давид ВучичUnknown

“Комерсант” подкрепя тезата си за вероятността Сърбия да избере изгодното си сътрудничество с ЕС (и САЩ) пред отношенията с Русия, която няма какво да предложи като алтенратива в това отношение, с мнения на сръбски политолози и неназовани източници.

Всички са на мнение, че Белград по-скоро би приел да развива отношенията си със Запада макар това да донесе охлаждане на връзките с Русия. Въпреки руските жестове от рода на оръжейните подаръци, които прави на Сърбия – вкл. и под формата на 6 употребявани МИГ 29.

Да, Русия също продължава натиска си върху Сърбия – например с искания от рода на това, руският хуманитарен център в Ниш да получи дипломатически статут, срещу което обаче САЩ и съюзници от НАТО възразяват заради потенциала този център да се превърне на практика в руска военна база (смятана и сега за свърталище на руския шпионаж). Сърбите обаче ще протакат и решаването на този въпрос до безкрайност, пише “Комерсант”, позовавайки се на собствена информация.

Ако проектираме ключовите думи от този разговор дотук върху българската реалност, ще видим доста прилики. И в България Борисов и компания играят двойни игри. От изявлението на бившия кандиат за вицепрезидент , генерала от резерва Съби Събев миналата седмица, стана ясно, че единствената страна от членовете на НАТО в Европа, която не е поискала досега подкрепа по линия на алианска срещу руската хибридна война на своя територия, е България.

Военният министър Каракачанов открито се прехласва по вероятността да си ремонтираме в Русия старите самолети МИГ 29 в момент, когато тази руска компания, заедно с другия руски производител на военни самоолети “Сухой”, попаднаха в списъка на американските санкции, разпростиращи се и върху държавите, които търгуват с двата концерна.

Действителното положение на американската позиция (вероятно не само американската, а и на редица други съюзнически държави) спрямо българските власти едва ли се различава много от ултиматума на САЩ към Сърбия да избира между двата стола.

Да, различно е  седенето на Борисов върху атлантическия стол, който му се полага като премиер на натовска държава. Но като се клати сам на Изток, няма да е чудно да загуби равновесие на Запад и гравитацията да го повлече за пореден път  с помощта на по-малко колебаещи представители на проруското течение към предсрочни избори. Дали ще може да за трети път да извърти номера със скачането от влака по нанадолнището, за да се качи пак в локомотива?

Ако някой мисли, че “ злонамерено подозирам” или дори “фантазирам” за истинското отношение в НАТО към Борисов, нека да си спомни признанието на нашия премиер за упреците, които е получавал досега: “аз не допуснах за флотилията в Черно море и понесох доста упреци от колегите в НАТО. Казах – сухопътни операции, да, но вкараме ли в Черно море големи военни кораби, почнем ли с подводници, то ще заври накрая”. http://dnes.dir.bg/news/boyko-borisov-rusia-kabinet-borisov-3-26372325

А да напомням ли, че в желанието си да не падне по гръб на тепиха пред българската публика пак Борисов беше този, който втрещи и съюзниците с изказването си, че съзнателно бил загубил президентските избори (в полза на откровен русофил), защото бил голям демократ и не искал цялата власт в ръцете си? Дали са го “похвалили” от НАТО за тази добрина, която е сторил от сърце на руското влияние?

Във всички случаи сръбския сюжет е напомняне на поговорката за дъщерята и снахата във варианта- “думам ти Вучич, сещай се Бойко”.