кафенето

Новини и не само

Плахото съзряване и обединението на петимата

resize_on_the_fly.phpНе от РеМС

Някои, да кажем, прочели Бърк. Чудесно. Хубаво е да се чете. И възприели Бърк като откровение едно. Пак добре, макар и не чак дотам. Има и други мислители освен Бърк. И те трябва да се четат.

Човекът, прочел Бърк, обаче е намерил себе си. И като се намерил, видял, че е консерватор. И като се видял консерватор, изпаднал в душевна самонаслада. Защото вече знае своето място и значение в общество. Не е някакъв си там неопределен, търсещ себе си юноша, а зрял мъж, който отстоява консерватизма срещу разните му многобройни вражески попълзновения.

Какво от това, че страната му е завладяна от една продажна, лъжлива и алчна върхушка. Важното е да се отстоява консерватизмът. Затова истинският, чистият като момина сълза консерватор не би се обединил с никого. Не би се обединил с либералите например. Дори те да са честни, почтени и безкористни хора. Защото ще накърнят консервативната му същност. И обединение със зелените ще я опетни. Консервативната му същност. И тогава опетненият консерватор ще се разпадне като личност. Ужас!

А що се отнася до продажната и алчна управляваща върхушка, консерваторът прилага следната разсъдъчна врътка. „Ами то затова ни управлява продажна и алчна върхушка, защото някои консерватори предадоха консерватизма и се обединиха със сини, зелени и всякакви.“

Едно лично признание. И на мен ми харесва Бърк. С удоволствие бих се присъединил към консерваторите, но смятам, че Френската революция, въпреки всичките си изстъпления, е допринесла доста за напредъка на Европа. Ще бъда значи консервативен враг с партиен билет.

Други пък прочели Айн Ранд. И прозрели, че са не само десни, но са хептен десни, свръх десни и нон плюс ултра десни даже. В един свят, където всеки би трябвало да е за себе си и Господ срещу всички. Където просякът си заслужава нищетата, а богатството на богаташа си е негова лична заслужена награда. Няма значение, че България се управлява от една продажна и алчна върхушка, която по никакъв начин не заслужава нито властта и богатствата си. Важното е, че прочелият Айн Ранд е намерил себе си и е много яко десен. И ще се обедини само с по-десни от него. Каквито обаче няма.

Други пък направили няколко прехода по високите ни сини планини, гори и златни равнини, прочели за световното затопляне и решили, че са зелени. И решили да отстояват зеленото до последния листец, листец, зелен листец, буково дърво. Те знаят, че една подла, продажна и алчна върхушка управлява България.

Но няма да се обединят с ония, които са решили, че са консерватори, или пък с ония, които са решили, че са християндемократи за общи действия срещу същата тая подла, продажна и алчна върхушка. Защото ония, другите, са били във властта и са се опетнили, докато зелените не са били във властта и са си останали чисти, зелени и неопетнени като пролетни кукуряци, верде ке те киеро верде. И ако все пак се стигне до някакво обединение, тям се полага да го водят, та и те да се опетнят най-после и да зашумат, като кога зашумат шумите.

Едно лично признание. С удоволствие бих се присъединил към зелените, защото смятам, че природата е най-ценното нещо, което България притежава, по-ценно от хората даже (тук съм си направо мракобесно зелен). Но пък от друга страна смятам, че България трябва да направи проучвания за шистов газ. Поне проучвания. И се явявам значи зелен враг с партиен билет.

За християндемократите да се обединят с пък либералите би означавало да предадат святото дело на християндемократизма. Защото между либералите имало разни съмнително цветни, минали под дъгата сякаш. Содом значи, и Гомор също така. Анатема, ние си искаме черното. Какво от това, че България се управлява от една подла, алчна и продажна върхушка. Дребна подробност в сравнение с величието на Божията промисъл.

Едно лично признание. С удоволствие бих се присъединил към християндемократите. Харесва ми тяхната изконна, извечна, дълбинна нравственост. Само дето смятам, че това, което е направило Европа най-развитата част на съвременния свят, не е християнството, а вековете на възраждането, просвещението, хуманизма и индустриализацията. Иначе вери има навсякъде всякакви.

Да не подхващаме сега и либералите, които смятат всички останали, ако не за съвсем хептен фашисти, то поне за фашизоидни подвидове, с които няма как да се обединят. Какво от това, че някаква тъпа, алчна и продажна върхушка управлява България. Това си е местно някакво явление. Докато либерализмът е световно такова, нали.

Едно лично признание. Аз самият съм много повече либерал, отколкото консерватор, християн-демократ, или зелен. И с удоволствие бих станал либерал. Ако не бяха либералите.

Не заради единия хляб живеем. Живеем заради своите убеждения. И трябва да ги отстояваме, разбира се. Но има нещо, което е над убежденията и над всяка идеологията. Това – колко изненадващо само – е човекът. Смятам, че след природата на България човекът е най-голямата вселенска ценност. И ако трябва да избирам кого да спася на потъващия кораб – дали зелените, християндемократите, десните или левите, първо ще спася жените и децата.

И ако някой човек ми е направил добро, ще му отвърна с добро, та дори срещу мен да завият всички идеологически глутници (разбира се и благодарността, както и вярата в човека си има граници –който иска, да прочете речта на Солженицин пред студентите в Харвард, заслужава си).

Иначе, зрели вече, ваксинирани люде, професори и доценти даже, улегнали и образовани уж хора, се държат като десетгодишни деца: „Няма да си играя с теб вече. Видях, че си се снимал с лошото другарче Станишев, значи и ти си лош. Лош, лош, лош такъв! Не аз, ти си лош!“ И прочее дискурс.

Да, грозно е да се подиграваш с вярата и с убежденията на хората. Но има нещо по-грозно от подигравките и насмешките. Това, че България се управлява от една алчна, продажна и подла върхушка.

Човек лесно може да си представи как хората от тази върхушка се кефят на консервативно-либерално-зелено-християндемократските трепети на своите противници.

Кикотят се, примерно. Кламбичат си леда в уискито и си думат: „Докато тия смотаняци там се пинкявят с Бърк-Мърг и либерали-миберали, ние ще си управляваме вечно. Само дето ще се редуваме от време на време с нашата си уж лява опозиция.“

И знаете ли какво? Ще са прави. И смехът, и подигравките, и презрението им към образованите, почтени и възвишени извънпарламентарни опозиционери ще са напълно заслужени. Щото язък им за образованието, язък им за почтеността и духовната възвисеност. Един пожарникар, дето е чел само юношески романи, и една закостеняла комунистическа лелка успяха да ги прецакат. Да ни прецакат всъщност. Всички нас. И ако не се опомните (опомним), ще си останем жалки, смотани, мрънкащи загубеняци. Добре че все пак се направиха някои плахи стъпки в тая посока. Към опомнянето. Съвместни изявления, съвместни призиви и действия някакви.

Някакви и твърде плахи опити обаче. Без размах. Без водачи, които умеят да увличат хората. Понякога с приказки, които предизвикват насмешка. Бойко Борисов да се бил оттеглил, че да можела да стане съдебната реформа. Да, ей сега ще се получи. ББ ще се сепне, ще се съпикяса и ще се оттегли от властта. Всъщност дори не е смешно.

Не Бойко Борисов е грижата или целта, или пречката за истинския политик. България е грижата и целта. И на обществото ни трябва да бъдат предложени виждани за България и Европа, а не виждания за Бойко Борисов. Например:

–              Европейското членство е огромна и не съвсем заслужена историческа възможност за България. Не бива да се изпуска.

–              Като развиваща се страна България трябва да има седем-осем процента стопански ръст годишно, а не два или три. Бърз стопански растеж на страната – това е съвсем постижима цел.

–              Именно стопанският растеж ще доведе до по-добро жизнено равнище на хората. Впрочем заплатите и пенсиите би трябвало да са доста по-големи и при сегашните стопански показатели.

–              Стопанският растеж и по-доброто жизнено равнище са възможни само при такива преобразувания в областта на съдебната власт, които да сведат корупцията до незначителни размери. Необходимите за бърз растеж вложения ще дойдат, когато България се превърне в справедлива и правова държава.

И чак тук вече въз основа на тези показатели трябва да се определя отношението и към Борисов, и към така наречените леви, и към всички останали политически и обществени образувания.

Не е сложно, ама никак. Всички са се вторачили обаче в текущите случи, дрязги и произшествия. Няма и водач или поне политик с размах, който да подхване нещата.

А пропо, разгеле. Радан Кънев вече се извини, ама това момче – Христо Иванов, дали вече е осъзнало каква огромна политическа грешка направи? Ще се извини ли и то най-после?

То се видя, че няма. И все пак – плахи пламъчета в „темницата“. Обединението на петимата. Не от РеМС.

Аре.

Advertisements

Игра на самолети

Покупката на нови изтребители за българската армия отново се отлага за неопределено време. Защо никакви нови самолети няма да има и какви са последствията – коментира Ясен Бояджиев.

Bulgarien Kampfjet (BGNES)

Мой приятел до ден-днешен практикува детското си хоби (някога доста разпространено) да събира умалени модели на бойни самолети и да си играе с тях. Затова не е учудващо, че той знае много за самолетите, които България може или не може да си позволи да купи.

Доста бях изненадан обаче, когато разбрах, че и две мои познати жени със съвсем други интереси също силно се вълнуват от темата. Чух ги да обсъждат на кафе предимствата и недостатъците на шведските „Грипен“ и американските Ф-16 (като мимоходом споменаваха и Ф-35, „Юрофайтер“ и „Рафал“). Едната явно клонеше към първия (вероятно защото братовчед й от години живее в Швеция), за другата – не разбрах.

И пак отначало

Въобще, по темата се говори толкова много, че явно тя е набрала голяма популярност. Което е преждевременно и ненужно, защото никакви нови самолети няма да има. Както се оказа за вече неизвестно кой пореден път, а-ха да стигнем до сделка (или поне до преговори за сделка) и всичко пак се връща в изходно положение – пак ще се пише „задание“, пак ще се искат и чакат оферти, пак ще се преценява.

Българската армия за неопределено време пак си остава със старите съветски МиГ-ове. Теоретично те били 15, но всъщност от години летят само по няколко, като за тях се събират части от останалите. Не отговарят на стандартите на НАТО, което означава, че във въздуха партньорските самолети не ги разпознават като свои. Няма значение – пак ще се купуват резервни части за тях и пак ще се ремонтират и преремонтират.

Пилотите в 105-годишната българска бойна авиация, които летят несравнимо по-малко от натовските си колеги и на практика всеки път рискуват живота си, се чувствали пренебрегнати и обидени. Като виждат, че мечтата им най-после да летят нормално на нов самолет се изпарява заедно с личната им перспектива във ВВС, „гледат навън“, казва техният командир. Той пък гледал „да им вдъхва доверие, че нещата ще се получат“. Ама едва ли.

Възможните обяснения

Защо пак се стига дотук? Какви са мотивите, които движат „фенклубовете“ на различните марки самолети? Възможните отговори са известни и всеки може да си избере измежду тях.

Според някои, просто се възстановява справедливостта, след като едната оферта е била предварително елиминирана без дори да се обсъжда, чрез въвеждане „по средата на мача“ на задължително изискване, което не е съществувало в началото.

Според други, надделявали политически съображения (сякаш в края на краищата решението може да бъде друго освен политическо) – в смисъл, че трябва да се угажда на новите зависимости от „новия голям брат“ и да се прави „каквото наредят от Вашингтон“ („Продажници!“).

Всъщност, истината е съвсем друга: единствената реално съществуваща, продължаваща в момента и очертаваща се за много години напред зависимост, е от „старите братя“ – при това не само за авиацията, а и за почти всяко друго важно въоръжение в българската армия. Сега нова политическа сделка с Русия ще осигурява ново дълголетие за МиГ-овете и защитата на въздушното пространство.

Друг много популярен отговор на въпроса (който не изключва предишния) е, че просто става дума за комисионите и кой да ги прибере. В тоя смисъл някои изказват надежда, че и комисионата е включена в обявената „финансова рамка“ от 1,5 милиарда, за да не се налага да плащаме повече.

Тезата за комисионите е недоказуема. Но във всеки случай трябва да се има предвид, че ако актуалните заявки се изпълнят, през следващите десетина години основните финансови потоци ще отиват за поръчки към руския военно-промишлен комплекс (за части, двигатели и, не дай боже, „модернизация по натовските стандарти“ на МиГ-овете, че и за старите Су 25, АН 30, зенитни комплекси и радиолокационни станции). Тъй че и комисионите (ако ги има) ще продължат да са по източното направление.

Шикалкавене и баламосване

По принцип, разбира се, решението за придобиване на нов боен самолет съвсем не е проста работа. Трябва да се вземат предвид много въпроси, като: какъв тип изтребители с каква оперативна ефективност и технически характеристики; оборудване и въоръжение; обучение и поддръжка; цена и очакван живот; цена на бъдещата модернизация; възможности за военно сътрудничество със страната доставчик и за българско индустриално участие…

Отговорите на тези въпроси би трябвало да доведат до ясна стратегия, въз основа на която да бъде направен изборът.

Твърди се, че такава стратегия има, но накрая все се оказва, че няма или че тя се променя в движение. Което поражда силно съмнение, че става дума за обикновена конюнктурна стъкмистика и че целта е различна от официално обявената. За това говорят и липсата на ясни разчети, постоянните недомлъвки, шикалкавене, завои и пируети. Както и откровено баламосващите аргументи. Ето два от последната седмица.

Deutsche Welle Bulgarische Redaktion Yassen Boyadzhiev (DW/P. Henriksen)Ясен Бояджиев

Според военния министър, докато се купят нови самолети, няма как да не се поддържат старите, защото през това време трябва „да се лети“. Затова, казва той, двете неща трябва „да се движат паралелно“. Само че, първо, това сме го чували безброй пъти и резултатът е все един и същ.

Второ, министърът предлага България не просто да поддържа за кратко някаква минимална оперативна готовност на част от старите МиГ-ове, а да ремонтира (а може би и модернизира) всичките до 2029 – 2030 г., докогато бил техният „жизнен цикъл“. Разходите за това обаче са почти съизмерими с разходите за покупката на нови самолети, тъй че нищо „паралелно“ няма да има, защото няма да останат пари.

И накрая: то и на една скапана от каране „Волга“ „жизненият й цикъл“ може да е 100 години (съветската ламарина е яка), но какво от това?

Другият забележителен аргумент е на премиера, чието ново хоби очевидно е приложната квартална геополитика. „Ако считаме, че ще има война и ще се готвим за такава, трябва да преориентираме държавата – въоръжение, армия, пари насочваме в тази посока.

За нас най-важното е образованието, ако преценим всички, че е друг приоритетът, връщаме назад (към новите самолети)“. Тази дилема, разбира се, не е уникално българска – пред нея е изправена всяка държава.

Оплакването, че сме бедни обаче, в България се използва като универсален аргумент за всякакаква цел. А и логиката на премиера малко куца. Защото, ако (като него) не очакваме, че ще има война, защо тогава да трошим пари и за старите самолети? Да се откажем и от тях и да дадем парите за образование, нови локомотиви, саниране и магистрали.

Кое е срамно и кое не

Всъщност, този вариант е съвсем реален и е приложен в не малко страни. Няма нищо срамно, ако преценим, че не ни е по джоба (а и осем самолета „не решават нищо, ако, не дай боже, се наложи“), да се откажем от изтребителната авиация и да поканим някои от съюзниците ни да патрулират в небето ни. А ограничените си ресурси за отбрана да съсредоточим за модерни бързоходни катери, сухопътни бронирани машини и ракети.

Срамна е само продължаващата безотговорна и вече комична „игра на самолети“, която дискредитира страната в очите на партньорите й в НАТО, на света и на собствените й граждани. Някакво несериозно подобие на държава, която 10 години не знае и не може да реши какво иска.

Тресавището „Белене“ – в търсене на достоен изход

Каквото и да пише в доклада за осъществимост, който правителството е поръчало на БАН, то няма да бъде от съществено значение, защото факторите и събитията, от които зависи решението се намират извън България и в никакъв случай не са в портфейла от възможности на „академиците“.

Руския ядрен монопол Росатом отдавна е символ на национална гордост, като често се опитва да осмее трудностите на американския си конкурент Уестингхаус като знак за залязващата глобална сила на САЩ. Основания не липсват, особено новини за финансови затруднения и надвиснал банкрут.

Дневникът с поръчките и договорите, според финансовия отчет за 2016 година, които трябва да бъдат изпълнени от Росатом включва повече от 42 ядрени реактора в периода до 2025 година на стойност над 133 милиарда долара, при приходи над 5 милиарда долара!?

При все това тези дни усмивките в щаб квартирата на Росатом не се много. Повечето от договорите са за проекти в чужбина, които включват и задължението за финансиране в твърда валута, което бе ключовото предимство на руската компания пред конкуренцията.

Във времето на скъп нефт и газ, държавната хазна на Кремъл осигуряваше достатъчни парични потоци към компанията. Всичко приключи с анексията в Крим, която предизвика верига от деградиращи въздействия върху работната среда и в крайна сметка до прекъсване на достъпа до глобалните капиталови пазари.

Държавният Фонд за национално благосъстояние – основния източник за извънредно финансиране, на практика „пресъхна“. Това принуди руското правителство да пренасочи финансирането на Росатом към банкови заеми от най-големите руски банки – в това число и Сбербанк.

За съжаление, не само капиталовите нужди на руския ядрен гигант надвишават значително кредитните тавани на тези банки – става дума за десетки милиарди долара, но в повечето случаи става реч за твърда валута, а не за рубли, които в последна сметка могат да бъдат „напечатани“.

Нетният резултат от това е, че руските банки не приемат корпоративните или проектни гаранции на Росатом, а настояват за суверенни гаранции от държавата. Телефонните обаждания от Кремъл не помагат, а финансовият министър Силуанов с огромна неохота одобрява, и то частично, заявките, като не се поколеба да направи стряскащо сравнение – „ситуацията напомня последните дни на Съветския съюз преди колапса му“.

Заемите, нужни за финансиране  на ядрени проекти, особено когато са изразени в рубли, се изстреляха в стряскащи височини, много над онова, което Росатом може да се надява да заеме. Паричните потоци на Атомстройекспорт изглеждат твърдо в отрицателна територия, тъй като по-голяма част от активите не генерират приходи, а там където има такива, те са твърде несъразмерни с капиталовите нужди.

Росатом напълно зависи за „вързване“ на балансите си от бюджетни пари, отвъд приходите от търговска дейност. Само през 2017 година – кумулативните финансови инжекции от държавата  надвишават 130 милиарда рубли или $ 2,1 милиарда, което тотално не съответства на нуждите на компанията, дори само за операциите в Русия.

Това принуди Росатом да потърси преструктуриране на сделките и допълнително финансиране от местни партньори или трети страни. Една от най-значителните капиталови инвестиции – над $ 20 милиарда долара – в АЕЦ „Аккую” бе предоговорена, като в проектната компания влезе с 49% турски консорциум Cengiz-Kolin-Kalyon (CKK), в който всяка една от участващите компании държи пакет от 16.3 %.

След това Росатом информира йорданското правителство за намерението си да промени част от своя ангажименти за финансиране в проекта за ядрена централа – два блока по 1000 МВ, на стойност от $ 10 милиарда. Вместо държавно финансиране, както бе първоначалното задължение, компанията изрази намерение да прибегне до банкови заеми, въпреки поредицата от неуспехи в тази насока и тотално отрицателния опит с банково финансиране на ядрени проекти в целия свят.

Москва не разкри подробности за името на банката или банките, които има пред вид. Техническите детайли по проекта са договорени – единственият „висящ“ въпрос е останало финансирането. Според първоначалния план от 2013 година – руското и йорданското правителство трябваше да внесат по 15% процента дялово участие, а останалите 70% да бъдат дългово проектно финансиране. Днес тези планове изглеждат тотално нерелевантни и неосъществими.

Росатом е изправен пред риск от неизпълнение по по-голяма част от договорите си в редица страни, от Китай до Боливия, именно поради невъзможността да осигури финансиране за проектите.

Достъпът до капиталовите пазари не е само невъзможен, поради наложените санкции, но самите инвеститори отказват да купят дългови инструменти, свързани с реализацията на ядрени проекти. Накратко, Росатом е изправен пред повече проблеми, отколкото може да се справи.

Ситуацията силно напомня времената непосредствено преди разпада на Съветския съюз, когато руското правителство бе принудено да прекрати субсидиите за изпълнителите, които изграждат ядрени мощности в чужбина, което постави Атомстройекспорт „на колене“.

Ядрената централа в Hanhikivi, Финландия се изгражда от проектната компания Fennovoima, в която Росатом държи 34 % дял. Това е единствената активна площадка за строителство на ядрена централа в Европа за последните десетилетия.

Строителството й се финансира и от руските данъкоплатци – над $ 1 милиард вече са похарчени, отново от Фонда за национално благосъстояние на Русия. Този фонд, по първоначалния замисъл, трябваше „да се превърне в част от устойчив механизъм за гарантиране на пенсиите на гражданите на Руската Федерация“ и по устав не е предназначен за обслужване на интересите на чужди страни или правителства.

Съществуват отворени въпроси по финансирането на договорите в Нигерия, Египет, Индия и Боливия. Само в Египет – Росатом  има ангажименти да осигури проектно финансиране от $ 25 милиарда за реактор поколение 3+, договор спечелен отново с очароващата тактика да се обещава схема за финансиране, изграждане, експлоатация и предаване.

Изграждането на нови блокове на АЕЦ в Иран и Китай почива на друга основа – като рядко изключение от правилото – тъй като ирански и китайски инвеститори покриват сметката сами.

Президентът Путин потвърди ангажимента на Росатом да разшири ядрената си програма в Индия и да построи „поне още 12 блока по руски проект“. Съгласно подписаните споразумения за нови два реактора в Kudankulam, поне 50% от проектната стойност трябва да бъде поета чрез заем от Росатом на стойност $4,2 милиарда.

Същата схема и при договора на Росатом за АЕЦ Rooppur в Бангладеш, който бе подписан през 2015 година и който отново тотално зависи от финансиране от руска страна в размер на $ 12.65 милиарда.

Ядреното досие на Русия в Нигерия включва ангажимент за изграждане на четири ядрени блока на стойност повече от $ 20 милиарда, като първият от тях трябва да бъде пуснат в експлоатация през 2025 година. В замяна на контролиращ дял в проекта и ангажимент на правителството за изкупуване на произведената енергия, Русия пое ангажимент да осигури финансиране на проекта.

Междувременно, Виетнам се оттегли от подобен тип споразумение с Росатом, като изтъкна, по думите на президента на държавната енергийна компания на Виетнам Жон Куанг Тан, че „ядрената енергия загуби конкуретоспособността си спрямо други енергийни източници, поради което няма срочна необходимост от нов блок“.

Въпреки че споразумението за два нови ядрени блока в провинция Ниг Тан бе одобрено през 2009 година, то бе последвано от няколко отлагания по искане на виетнамската страна, която реши, с помощта на Международната агенция по атомна енергия, да изследва допълнително възможните екологични рискове от експлоатацията на ядрена енергийна централа.

След оттеглянето на Сергей Кириенко, което оценено на фона на разкритите в последствия състояние и предизвикателства пред Росатом изглежда повече като спасение, и назначаването му на заместник-ръководител на администрацията на президента Путин, се разкри истинската картина на руската ядрена енергетика. Под неговото ръководство от планираните през 2007 година двадесет ядрени реактора са изградени само 4. Цифрата към 2020 година набъбва на 30, както е изложено в „Генералната схема за развитие на нови енергийни мощности в Русия до 2020 година“.

Работата на много строителни площадки, включително на „гордостта“ на Росатом – Балтийската АЕЦ в Калининград, която стартира през април 2014, приключи скоропостижно след изразходване на близо 70 милиарда рубли или $ 1.2 милиарда.

Липса на търсене, финансиране и ефективен мениджмънт принудиха Росатом да се фокусира върху проекти за удължаване срока на съществуващи реактори и по-рискови операции по увеличаване на мощността – което трябваше да убеди публиката, че ядрената енергетика може да се конкурира с другите видове енергия.

Моделът на глобална експанзия на Росатом, промотиран благодарение на обещанията за заеми, гарантирани от субсидии от държавния бюджет на Русия, суверенни фондове и суверенни гаранции е неустойчив, предполага проблеми в работната програма на корпорацията както у дома, така и особено зад граница и на практика лишава Кремъл от възможността да използва ядрената енергетика за външнополитически цели.

Ограниченията в руския бюджет отвори нови ниши на възможности за Китай. Китайските компании, които работят в ядрената сфера, успяха да направят стратегически пробиви на гърба на Росатом, като вече официално са поканени за партньори в реализацията на руски проекти в Латинска Америка, Африка и Азия.

Пекин също успя да се възползва от стратегическото противопоставяне на Русия със САЩ за да овладее контрола върху стратегическа инфраструктура и активи, с което усили лостовете си за въздействие в Европа. Това не е непременно в ущърб на България, доколкото разширява опциите за реализация на оборудването за АЕЦ „Белене“.

Росатом не е само гражданска корпорация, нейната собствена мисия включва „поддържане на националния интерес в сферата на отбраната“, като прилага „националната политика в сферата на ядреното сдържане“. Поради липса на отделно счетоводство и разделение във финансовите отчети между военна и гражданската част, поне до скоро, напълно бе възможна хипотезата 610 милиона евро на българските данъкоплатци, с които бе платено оборудването, фактически да са били използвани за развитие на руския стратегически ядрен арсенал, включително за модернизацията на ракетните системи, които теоретично могат да бъдат насочени към територията на България и Европейския съюз.

По-нататъшните бюджетни съкращения в Русия, при високите равнища и приоритетност на ядреното превъоръжаване на Кремъл, особено на фона на глобалното противостоене със САЩ,  неизбежно ще свият още повече възможностите за публични инвестиции в мирната ядрена програма на Росатом и ще усилят зависимостта от външно финансиране.

Добрата страна за България от това е, че Росатом би трябвало да прояви по-голяма възприемчивост към предложения от българската стана за по-достоен и по-малко травматичен изход от ситуацията с оборудването за АЕЦ „Белене“, като сътрудничи при намирането на купувач, включително при схеми за преоформянето на тези активи като дългосрочен инвестиционен заем при реализацията на обекти от глобалната енергийна програма на компанията.

Ползите от продажбата на реакторите за купувача ще е незабавна и осезаема, тъй като цената им винаги ще бъде конкурентоспособна, а и са в наличност – особено на фона на сигурните проблеми с финансиране и доставка на ядрени съоръжения в бъдеще.

Плащанията могат да бъдат отложени или оформени като инвестиционен кредит, допълнен с услуги, в които могат да бъдат ангажирани български компании.

Както Росатом, така и НЕК и потенциално китайската компания CNNC могат да намерят точката на пресечка на взаимния интерес около реакторите на АЕЦ „Белене“ особено що се отнася до съвместно реализиран проект в трети страни.

Текстът е препубликуван от сайта Bulgaria Analytica

Хонорарите на другарите и запушената с кокал уста на домашните любимци в журналистиката у нас

Една от малкото теми, които се опитвам да избягвам в коментарите си, е зареденият със завист и популизъм въпрос за това кой какви големи пари взимал и дали ги заслужава- при положение, че народът страда.

Придържам се към доброволния отказ от качването на тази шейна дори по отношение  на отявлени мои хулители, които са се опитвали години наред да ме давят в капка мастило.

Но всяко правило си има изключение, когато чашата прелее от някоя капка.

Модният разговор за корупцията, в рамките на който на подиума си мерят дрешките голите царе на публичното бръщолевене у нас – от избраната да играе ролята на опозиция БСП (воглаве с президента им Румен Радев) до нейните випбрадъри от ГЕРБ.

Това дефиле днес беше снабдено с ПИКантен аксесоар. Едноименният булеварден сайт ПИК, меродавен за позицията на властта на “Дондуков 2”, твърди следното за хонорарите от времето на Бареков в ТВ, които е получавала днешната червена депутатка Елена Йончева, острието на антикорупционната атака (заменила “Атака” от времето, когато се правеше на опозиция на ГЕРБ).

“За участието в предаването ми в ТВ7 Елена Йончева има определен твърд хонорар от 5 000 лева. Никакви космически пари не е получавала. Просто твърденията на Бареков не са верни. Няма нищо общо с тях. Това мога да ви кажа. Пак казвам, че в предаването „Оригиналът“ имаше твърд хонорар“, обясни Гарелов пред ПИК.

Тези “никакви космически пари” са всъщност 20 000 лева месечно, ако става дума за еднократн хонорар на участие (но дори и “само” 5 000 пак си “ги бива”). Да обявяваш подобен месечен доход, далеч надхвърлящ средната годишна заплата за България, за “никакъв”, е…просто сами допишете с някой “суперлатив” изречението.

Сега ще се опитам да дам едно сравнение с очевидно жалката ми (от гледна точка на оценката на работодателите в бранша) личност, колкото и да съм дребен в сравнение с великани, като Йончева и Гарелов, за които явно подобни хонорари са джобни пари.

И моля, да не ми се вменява завист, каквато не изпитвам ни най-малко нито към преялите с власт, нито към нагушените с пари като насилствено хранени гъски другари и другарки. Прибягвам до себе си като “единица мярка” не за друго, а защото имам достоверна информация като отправна точка.

Иначе съм отбелязвал и друг път: след като съм се отказал от гарантиран доход, който с годините представлява “пропусната полза” от около 500 000 лева (с предполагаемата индексация за 11 години), имам правото да бъда съдник на лакомията при други “колеги”.

Преди три години от БТВ се опитаха да ме върнат на екрана си срещу 200 лева хонорар на участие в рамките на предаването на Светослав Иванов “120 минути”. Умножено по 4 това правеше общо 800 лева. За “проба” – сякаш току-що се п(р)оявявам като коментатор, преди да съм отварял дума за пари, ми пуснаха в предаването записан, поръчан от тях предварително коментар като заявка за бъдещи мои изяви, след което ми казаха, че ми предлагат постоянно да коментирам всяка седмица. От тях да мине.

Казах им да си гледат работата. Напуснах БТВ със заплата от 2600 лв срещу четири участия седмично и сега се опитваха да ме купят евтино като “преоценена стока” в резултат на собствената им позиция, довела до моето напускане?

За “наказание”, че не им се продадох, отказаха да ми платят дори и обещаните за консумирания в предаването коментар с “аргумента”, че хонорарът ми се полагал само, ако бях се съгласил да работя за предаването като коментатор. Наглост, каквато не бях срещал досега и си я записах в графата “човек се учи , докато е жив”.

Но на фона на признанията за 5 000 или дори 20 000 лева месечен хонорар, които са си раздавали хранениците на олигархията в ТВ 7, не мога да не възкликна: бива да съм бил “по-евтин” два, три пъти в очите на раздавачите на хонорари. Ама чак пък да има разлика  между нас 15–25 пъти на този пазар на труда?

Нали разбирате, че не става дума за някакво “самосъжаление”, а за …корупцията в медиите. Защото определянето на подобно заплащане си е чиста проба подкуп: огромни пари за “малкото усилие” по охраняване и медийно обгрижване на платеца. Пито, платено.

После пак се питайте как така пред очите на всички се крадат у нас милиарди (както в случая с КТБ и при обслужването на корупционната схема АЕЦ “Белене”).

Приели сме като даденост, че по отношение на безнаказаната корупция “кучето е заровено” в подкупените институции, призвани да я дебнат, разобличават и осъждат. Но нали (уж) и журналистите трябва да са “кучета пазачи” на обществения интерес- как да го пазят и да лаят, когато са налапали огромния кокал и махат с опашка в очакване за още порции?

Лакомията, един от греховете според Десетте Божи заповеди, се е изкачила у нас в тази морална класация на водещо място, доколкото не става дума вече за личното плюскане, а за поглъщането на цели професии, превръщани от лакомниците в срамно занимание и антипод на онова, което “професионалист(к)ите” претендират да са на полето на обезчестената чест при опраскването на обществения интерес.

Апропо, тази практика на запушване на усти с тлъсти порции за галеници не е нова. Прилагаше я др. Живков с творците, преценени за важни на режима. И до днес някои от тях жалят по времето, когато за една роля в соцкиното са получавали хонорари, достатъчни да си купят кола- същата, за която “обикновените хора” чакаха по едно-две десетилетия на опашка , пестейки бувално от залъка на своите смейства.

Посткомунизмът е постен за мнозина, но не и домашните любимци на раздавачите на порциите.

Чешкият Доналд Тръмп

Олигарх с маниакалното съзнание за мисия, медиен магнат, милиардер, чиито пари са с не напълно изяснен произход – Андрей Бабиш, често обявяван за „Чешкия Доналд Тръмп“ и неговата партия АНО спечелиха изборите в страната.

Andrej Babis (picture-alliance/dpa)

В предизборната си кампания 63-годишният едър предприемач и бивш чешки министър на финансите Андрей Бабиш се обяви срещу приема на бежанци, срещу въвеждането на еврото и срещу по-тясната интеграция в рамките на ЕС. Той обаче се въздържа от призиви за напускане на ЕС.

Според политолога Иржи Пехе, Бабиш не е националист като Ярослав Качински в Полша или Виктор Орбан в Унгария. Чешкият милиардер не притежава собствени политически убеждения или идеи, а просто желае да умножава богатството си, твърди Пехе и добавя: „Той е типичният егоцентричен олигарх с леко маниакалното съзнание за някаква мисия – по това си прилича повече с Тръмп или Берлускони, отколкото с господата от Вишеградската група държави“.

И наистина медиите в страната често обявяват Бабиш  за „Чешкия Доналд Тръмп“ – включително и поради това, че смята да управлява държавата, както се управлявала фирма. Основаното от Бабиш протестно движение АНО си спечели привърженици както в дясното, така и в лявото политическо пространство.

Край на двуполюсния политически модел

Популисткото движение на Бабиш получи 29,7% от гласовете. АНО е първата политическа сила, успяла да разбие двуполюсния модел на управление в Чехия, продължил близо четвърт век, при който две традиционни партии – една дясноцентристка и една лявоцентристка – се редуваха на власт.

Втора сега е Гражданската демократическа партия с 11,29% от гласовете. Трета е крайнодясната антиевропейска партия „Свобода и пряка демокрация“ на родения в Токио бизнесмен Томио Окамура.

Лявоцентристката социалдемократическа партия, която оглавяваше досегашната трипартийна коалиция на премиера Бохуслав Соботка, претърпя огромен провал – от 20 процента, колкото тя бе получила на предишните избори, сега падна на 7,4%. Това е най-слабият ѝ резултат от 1993 година насам – годината, в която се разпадна Чехословакия.

Ниският резултат на социалдемократите е изненадващ на фона на това, че чешката икономика се намира в подем, а  безработицата в страната е твърде ниска – едва 3,8%. Другият голям губещ на тези избори са чешките комунисти с 9 процента от гласовете.

Бариерата за влизане в парламента неочаквано прескочи лявата Пиратска партия, която проведе активна кампания срещу корупцията и агитираше за легализирането на някои дроги, като хашиша и марихуаната.

Невиждана концентрация на власт

Протести срещу Бабиш и президента Милош Земан в Прага - май 2017Протести срещу Бабиш и президента Милош Земан в Прага – май 2017

Сянка върху бляскавата изборна победа на Андрей Бабиш хвърлят редица обвинения, според които бизнесменът се е обогатил нелегално, присвоявайки си 2 милиона евро от европейските фондове. Заради това бе отнет и депутатския ми имунитет по-рано през тази година. Той загуби и поста си на финансов министър.

Основателят на медийния и химически конгломерат „Агроферт“ отхвърля обвиненията. Към неговата фирмена империя принадлежат и някои от най-тиражните вестници и най-популярните частни радиостанции в страната.

Неговите критици предупреждават, че Бабиш концентрира в ръцете си невиждана досега политическа, икономическа и медийна власт. Според списание „Форбс“ Андрей Бабиш е натрупал състояние от 4 милиарда долара и е вторият най-богат човек в Чешката република.

Трудни коалиционни преговори

Ако коалиционните преговори с традиционните партии се провалят, бъдещият премиер Бабиш може да се опита да сформира правителство с подкрепата на комунистите или на крайнодясната антиевропейска партия „Свобода и пряка демокрация“.

Ако чакахме МВР, Спас щеше да е още Александър

877764Не е вярно, че любимецът на „Фейсбук“ е бил неоткриваем пет години. Бил е арестуван, обвинен и освободен въпреки купищата жалби срещу него

Самуил Александров, Сега

Спас може да е Александър, а може да е и обратното. Може да е вълк единак, а може и да са глутница. Може да е ловък мошеник или пък самозабравило се парвеню.

Всичко все още е в областта на догадките. Абсолютно сигурно е обаче, че държавата пет години не може да издири един човек, който не разполага с кой знае какви възможности за укриване. Толкова време е бил търсен Спас Василев от Кочериново. И от МВР, и чрез системата на Шенген. Резултатът е нулев.

В крайна сметка мъжът сам се предаде, след като цяла седмица медиите се занимаваха с него. Според полицейската версия, която звучи доста смешно, той обикалял пред ГДБОП, където спецполицай го разпознал и убедил да се предаде. Защо направо не го е арестувал? Никой не коментира.

Засега Василев има само едно обвинение – за измама от 2012 г. с 490 лв., които взел за пакет самолетни билети, но „клиентът“ така и не ги получил. Докато се гледаше мярката за неотклонение на Василев, стана ясно и какви са доказателствата срещу него – три платежни нареждания и показания на пострадалия.

Обвиняемият бе задържан за постоянно в ареста, но това не е окончателно решение и може да бъде променено. Все пак постоянен арест за 490 лв. е изключително непропорционална мярка.

През това време прокуратурата най-сетне успя да събере всички дела срещу него на едно място и сега ги обединява. Те са четири, включително софийското, по което Василев бе арестуван.

Всичките са за измами, но други обвинения още няма

Това са фактите към момента. Въпросителните обаче са много повече. Как е възможно един човек, който никой никога не е виждал, да мами толкова много хора толкова дълго време? И защо въпреки сигналите до полицията, той не е бил задържан и наказан много по-рано.

Сигнали за измами има още от 2011 г. По един от тях е образувано едно от четирите дела – това в Дупница. То е по жалба на бившата учителка по френски език на Василев от езиковата гимназия в Благоевград. Той й обещал пътуване до Италия с посещение на „Ла Скала“, но се изпарил с парите.

По това дело разследващите не са издирили и обвинили Василев. Според прокурори, запознати с материалите, то е сред най-лесните за доказване – там мъжът не се е крил зад чужда самоличност, има и други доказателства, както и показания срещу него. И въпреки това – нищо.

Другото дело за измама – това във Варна, е доста по-интересно. То е образувано през 2012 г., пак за заплатени, но недоставени самолетни билети. Почти веднага след това измаменият и негов приятел намират Василев в Русе. Обаждат се в полицията, продавачът на билети е арестуван и изпратен във Варна. Там му повдигат обвинение за измама. Мярката му за неотклонение обаче не е никак строга –

освободен е срещу подписка

Въпреки че срещу него вече има и други жалби. Естествено, Василев моментално изчезва. Логичният въпрос тук е защо не е поискана по-тежка мярка. Според говорителя на главния прокурор Румяна Арнаудова било трудно да се обоснове пред съд задържане под стража, когато става дума за измама за неколкостотин лева.

На практика обаче прокуратурата направи точно това миналата седмица пред Софийския районен съд. Делото, по което бе задържан Николов, е за измама от 490 лв. Разликата е, че през 2012 г. никой не беше чувал за него, а сега лицето му е по всички телевизии.

Неясно защо варненската прокуратура обявява Спас Василев за издирване чак в края на 2013 г. През това време – в края на 2012 г. – в София е извършена измамата, заради която мъжът е в ареста в момента. Целта на издирването, наредено от варненската прокуратура, е да се установи адресът на обвиняемия.

Ясно е, че абсолютно никой не си дал труда да го търси. Вътрешният министър Валентин Радев беше красноречив пред „Дневник“: „Вие знаете ли колко хора са обявени за издирване в момента? 20 хиляди“.

Ако полицаите бяха търсили Спас, щяха да разберат, че е пътувал в чужбина свободно, докато МВР уж го издирва, или пък, че е в Кочериново, където живеят родителите му. Точно това установяват измамени чрез социалните мрежи, при това без да имат достъп до данните на МВР или Шенгенската информационна система, където Василев също е пуснат за издирване.

Просто се възползват от една грешка на Александър/Спас – той забравя да изключи функцията на „Фейсбук“, която автоматично споделя местоположението, и така става ясно, че е в Кочериново.

За самия Василев се знае малко. Пред съда той не беше особено словоохотлив и каза само нужното –

на 33 години, безработен, роден в гр. Рила,

по адресна регистрация живее в Дупница, но реално е при родителите си в Кочериново. Освен това спомена, че е учил в Ница, но е без диплома, тъй като е завършил само семестриално. Каза и че съжалява. За какво точно, не стана ясно.

За сметка на това вече се знае каква е стратегията на адвоката му проф. Георги Ценев. Той пледира, че Василев не е вършил измами, а просто се е опитвал да помага на хората да си купят нещо по-евтино, в случая самолетен билет. Не успял обаче да се справи, защото цените на билетите често скачали в последния момент, и той трябвало да взима от втория клиент, за да доплати билета на първия.

Така влязъл в омагьосан кръг, от който няма излизане. Дали тази теза ще издържи в съда, не е ясно, но и самите разследващи признават, че не всички, които са си купили билети от Александър/Спас, са били измамени. Имало е и мнозина, които са летели без проблеми. Едновременно с това обаче към момента има около 60 жалби на измамени.

Засега прокуратурата ще разчита на делото от 2012 г., за да държи Василев в ареста. В държавното обвинение са постъпили и материали от ГДБОП, които работят по случая от август. В крайна сметка делото ще стане огромно, смятат от прокуратурата. Решаваща в случая ще бъде

експертизата къде са отивали парите, превеждани от измамените

Ако не се докаже, че те са отивали в сметки на Василев или използвани от него, делото пропада.

Отскоро в списъка на потърпевшите се наредиха и уж съдружниците на Василев. Става дума за 12 души, които според собствените им разкази са били убедени от мистериозния хитрец да създадат фирма и сайт, че и да му дадат паролата за фирмената банкова сметка, за да оперира той с нея. Сред тях има журналисти, пиари, политически активисти.

Вместо за сайт обаче фирмената сметка била използвана, за да се превеждат по нея пари за самолетни билети, които така и не били осигурявани. В същото време, незнайно как, сестрата на Василев се оказва счетоводител на фирмата и движи всички документи.

Приятелите на Александър/Спас от „Фейсбук“ създават сайт, който дори е номиниран за награда на Европейската комисия и част от учредителите му пътуват до Брюксел. В момента е неактивен, както и профилът на Николов във „Фейсбук“, където пише, че е иззет от ГДБОП.

Никой от съдружниците не е виждал организатора Василев, но пък точно те твърдят, че са първите, които са сигнализирали за актуалните измами.

Шумът около тази история вероятно ще затихне, особено след като във вторник съдът постанови окончателно решение дали обвиняемият ще остане в ареста. Не бива обаче да се забравя, че покрай този случай за пореден път лъсна неспособността и тоталното нежелание на МВР да издири когото и да е.

Самият вътрешен министър Валентин Радев цинично заяви, че не искал да хаби сили и средства, за да защитава хора, които са искали да „минат метър“, като купят евтини самолетни билети.

А шефът на ГДБОП Ивайло Спиридонов сърдито каза, че давал пресконференция по темата само заради медийния натиск. Вероятно в ГДБОП не трябва да бъдат обвинявани за всички грешки през изминалите пет години, защото работят по случая от два месеца, но истината е, че ако медиите не бяха вдигнали шум, Александър/Спас щеше да продължи да се вихри. Може би под нова самоличност.

ФРЕНСКА ВРЪЗКА

Снимките, използвани от Спас в профила Александър Николов, всъщност са откраднати от страницата на французина Александър Мартинез. Той е на 42 г., живее в Париж, отдавна работи в авиоиндустрията и пътува много, което обяснява множеството снимки от различни места.

„Разбрах, че той е използвал моите снимки, за да измисли свой живот, и е ограбил хора. Това е, което знам. Не говоря български. Използвам превод през „Гугъл“, но не се разбира добре. Не се е случвало подобно нещо дори във Франция. Не знам какво да ви кажа. Това е нещо непознато и за семейството ми, и за приятелите ми. Все още проверяваме как е станало всичко. Не мога да си спомня да съм срещал това момче. Не знам дали някога съм го виждал. Казахте ми, че той е работил в самолетната индустрия също. Може да сме се засекли някъде на летището или другаде и да не помня“, заяви той пред bTV.

Защо антикорупционните напъни са напразни

ГЕРБ и БСП запълват вече трети месец в разправии по своите проекти за антикорупционен закон. Намеси се и президентът Румен Радев, проведе даже два Консултативни съвета по националната сигурност. Всички се занимават с това, т.е. сигурно е важно.

Един случай обаче навява съмнения над този антикорупционен плам. Тази седмица депутати от БСП зададоха чрез парламентарни репортери въпроса: Защо г-н Х все още е зам.-министър на транспорта, след като срещу него има подаден сигнал за корупция?

В този сигнал хора застават с имената си зад твърденията, че г-н Х е правил едни нередни неща. Например, събирал пари „от свое име за сметка на министъра на транспорта, за да могат членовете на сдружението, което той е учредил“, да се сдобият с един вид разрешителни за товарен транспорт.

Само няколко часа по-късно прокуратурата обяви, че се самосезира по медийна публикация, която отразява описаното по-горе. Незабавна проверка, снемане на обяснения от депутатите, изнесли данните, изискване на информация от кабинета на премиера и от Националното сдружение на превозвачите, което подало сигнала и до Борисов. Всичко това ще бъде извършено в „максимално кратки срокове“, ангажира се прокуратурата.

Всичко звучи така, както би трябвало да звучи в една нормална и правова държава с работещи в интерес на гражданите институции. Но…

Точно преди пет месеца представители на Националното сдружение на превозвачите участваха в сутрешни блокове, изпращаха писма до медиите, а десетки публикации още тогава отразиха тяхното недоволство срещу номинацията на г-н Х за зам.-министър.

Още тогава публиката научи за обвиненията срещу г-н Х – още тогава хора заставаха с имената си зад твърдението, че г-н Х събирал пари и „подлъгал членовете си (на основаното от него сдружение – б.р.), че може да им уреди такива многократни разрешителни“.

Това се случи преди пет месеца. Една и съща история, с едни и същи действащи лица, с едни и същи обвинения в корупция – няма никаква разлика. Преди пет месеца обаче прокуратурата не се самосезира. Нямаше светкавична реакция, нямаше съобщение до медиите.

Въпросът е следният: Какво е различното тогава и сега? Отговорът: Нищо.

Освен, че стана модерно да се говори за борбата с корупцията. Но прокуратурата не би трябвало да се води от модата.

Ако приемем, че има достатъчно данни за прокурорска проверка, то прокуратурата тогава е бездействала, а днес си е свършила работата.

Ако приемем, че няма достатъчно данни за прокурорска проверка, то прокуратурата тогава правилно не е реагирала, а днес се включва в политическата игра между управляващи и опозиция.

Има ли трети вариант?

Съпартийци на г-н Х от т.нар. патриоти го защитиха и обясниха случката с атака на конкуренти, които използват БСП, за да продължат своята чисто бизнес атака. Този вариант, ако е верен, повдига друг въпрос: Как може една партия да се използва за атака на бизнес? Повдига и по-тревожния въпрос: Защо прокуратурата се включва в тази игра?

Не знаем в кой от всичките варианти се крие истината. Но дали вярваме на прокуратурата, че ще стигне до истината? Знаем, че доверието в институцията се измерва с едноцифрен процент.

А сега да си представим, че прословутият антикорупционен закон вече е приет. Кое ще се случи по различен начин в тази история? Нищо.

Има разлика между проектите на ГЕРБ и БСП, но и двата не предвиждат разследвания без надзора на прокуратурата – или събраните материали ще се предават на прокурор, или пък самото събиране ще става под ръководството на прокурор.

Няма как и да бъде различно, защото според чл. 127 от Конституцията „Прокуратурата следи за спазване на законността, като: 1. ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; 2. може да извършва разследване; 3. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер…“

Т.е. ако утре имаме подобна история с г-н Y, няма причина тя да се развие различно.

Никой обаче не говори за прокуратурата – защо няма доверие в тази институция, защо реагира по различен начин в идентични ситуации, защо се появяват съмнения, че се включва в политически игри? Тази тема е табу.

Но пък спорят кой да назначава шефа на това нещо, което няма да може нито да доведе разследване докрай, нито да обвини някого. Това е работа на прокуратурата, но пък за нейното здраве не е прилично да се говори.

Иначе си говорят, карат се, запълват ефира, имитират загриженост. Вече даже не е интересно.