кафенето

Новини и не само

Влиза Валери Симеонов в една тоалетна…

На граничния пункт Калотина от днес работят модерна реконструирана тоалетна и шест химически тоалетни-кабини.

Защо го няма Валери Симеонов в заглавието ли? Ами, защото заглавието е от 2004 г. и по това време на Симеонов все още през ум не му е минавало, че някой ден ще стане вицепремиер и ще открие същата тоалетна на същия граничен пункт.

Объркано ли стана? Всичко по реда си:

В понеделник вицепремиерът Валери Симеонов разходи няколко човека от екипа си с няколко служебни автомобила до Калотина. Беше поканил за разходката и няколко телевизионни екипа. Резултата видяхме в централната информационна емисия на БНТ:

Проблемът с липсата на тоалетна на ГКПП-Калотина вече е решен“, обявява водещата.

„Пак ли?!“, отговарят й по-паметливите зрители.

Преди 13 години българската държава отново се бе захванала с въпросната тоалетна. Тогава премиерът Симеон Сакскобургготски пътувал до Западните покрайнини, възмутил се от мръсотията и липсата на тоалетна, дори оприличил граничния пункт на „Африка“. Наредил да се строи тоалетна.

13 години по-късно Валери Симеонов също посетил Западните покрайнини, също се възмутил от липсата на тоалетна и също наредил да се строи нова.

След още 13 години някой следващ управленец ще мине през пункта, пак ще се възмути, но няма причина да се притеснява – българската държава вече има опит в строителството на тази тоалетна. Ще се справим и тогава.

През 2004 г. тоалетната на Калотина става повод правителството да промени Наредбата за граничните контролно-пропускателни пунктове (ГКПП) и да прехвърли на областните управители отговорността по управлението, стопанисването и поддръжката на инфраструктурата и реда в зоната на пунктовете. Тогавашният управител на Софийска област Олимпи Кътев ремонтира тоалетната за 77 хиляди лева.

Сега тоалетната е луксозна – с бойлери, душ кабини, стаи за майки с деца“, хвали се тогава управленецът.

Днес ремонтът е „долу-горе около 30 000 лева“, по думите на Валери Симеонов, а тоалетните са:

Нови, с термопанели, модерни. Те фактически поеха по-голямата част от сумата.

Само две години след ремонта от 2004 г. тоалетна на Калотина пак няма. През 2006 г. медиите вече съобщават за поставени „двайсетина портативни химически тоалетни“, защото имало проблеми в проектирането и изпълнението на „евротоалетната“.

През 2011 г. зрители на бТВ изпращат снимки, които по-добре да не виждате – заключени тоалетни, а пред тях… самата тоалетна. Тогава някакъв началник обяснява, че заключили тоалетните за ремонт, защото очаквали повече пътници и… просто да се подготвят. Това обаче не е вярно – граждани започват да изпращат снимки от преди – същата ситуация.

После минават още няколко години, на никого не му прави впечатление, че на Калотина на практика няма нормална тоалетна, а накрая идва Валери Симеонов и спира музиката. Пардон, заповядва да се построи тоалетната.

Може да е много смешно вицепремиер да открива тоалетна, но още по-смешно е, че нормалните обществени тоалетни продължават да бъдат нещо чуждо и непознато в България.

Има многобройни изисквания за тоалетните в хотели, ресторанти и на работното място, но няма изисквания към общините да поддържат нормални обществени тоалетни. В това отношение сме не само назад, но и много встрани, както се казваше преди години.

Преди години чешкият артист Давид Черни изобрази България като клекало и тук много народ се обиди. Сега поне става видно защо не приемаме шеги на тази тема. Знаем си проблема с кенефите и много се дразним, когато някой ни го напомня.

И като развеем руското знаме

Гергов

Единият от авторите на идеята – Георги Гергов с представители на Нощни вълци пред паметника на Альоша в Пловдив.

Снимка: © Facebook Нощни вълци

Основните дебати около европредседателството започнаха с размера на малката ракия, подаръците и плочките пред НДК. След като фокусът се измести върху по-сериозни неща, а заветната дата – 1 януари, на която Брюксел ще впери поглед в София наближава, започнаха да валят по-интересни предложения.

БСП-Пловдив иска по време на председателството България да инициира дискусия за сваляне на санкциите срещу Русия. За целта се предлага национална кампания и национална всенародна подписка.

За да докажем любовта си към голямата страна, най-добре по време на събитието на 11 и 12 януари, на което в София ще дойдат всички еврокомисари начело с Жан-Клод Юнкер, да поканим група Любе и ансамбъла на Червената армия, а на жълтите павета гостите да бъдат поздравени от  руски танкове, които ще пристигнат междувременно.

Кетърингът и отоплението ще бъдат осигурени от Газпром.

От БСП са пълни с изненади, понякога и за собствените си избиратели. След националната кампания за АЕЦ Белене, руски проект, ако случайно сте забравили, другата национална кампания трябва да бъде за санкциите срещу Русия. Понеже изчерпахме всички български и европейски каузи.

Може ли една национална кауза да бъде обвързана с друга държава? Нима така се градят прагматични отношения? Ще припомним на Георги Гергов, че в бизнеса и политиката има интереси и пари, а не любов, а той вероятно ще продължи „да обича Русия тайно“, както се оплаква, че го принуждават.

В действителност, санкциите не са срещу Русия като страна, а срещу определени лица, компании и държавни служители, свързани с анексирането на Крим и продължаващото насилие в Донбас. Мерките са заради острите нарушения на човешкото и международно право и отказа на Русия да изпълнява Минското споразумение.

В отговор Москва наложи абсолютна забрана за внос на храни от ЕС, САЩ и Русия. Основните загуби на пари, за които текат повсеместни оплаквания, са именно вследствие на санкциите, наложени от Русия, а не на тези от ЕС.

Тук обаче България няма от какво да се оплаче, тъй като според скорошен доклад на Българската стопанска камара, българският износ почти не е засегнат от санкциите, сумарно от 2014 насам претърпените загуби не надхвърлят 20 милиона евро (загубите на Италия са за над 1 млрд. евро).

Решението на ЕС за вдигане на санкциите се взима на всеки шест месеца, до момента с пълно мнозинство от страна на 28-те страни-членки. Именно Кристиан Вигенин, министър на БСП, бе първият български представител, подписал санкциите, а през юни президентът Румен Радев също гласува за ограниченията.

Тъй като в Донбас сраженията продължават, няма изгледи ЕС да реши да отмени скоро санкциите. Такива са настроенията на Германия и Франция, страните, инициирали мирния процес за Източна Украйна.

Така че освен да се изложим умело пред чужденците, с предложение за отмяна на санкциите друго няма да постигнем. Остава ни да се надяваме, че все пак това е лична инициатива на Георги Гергов, който между другото е и почетен консул на Руската федерация. До момента Корнелия Нинова предвидливо мълчи по въпроса.

Притеснителен е и подходът на премиера Борисов, който изрази готовност през септември заедно с гръцкия премиер Ципрас да повдига въпроса за санкциите по време на председателството. Ако междувременно и АЕЦ Белене възкръсне, в Москва може да отварят шампанското преди руската Коледа. Какво ще спечели България от всичко това обаче?

Как се живее в София?

Защо протестираха срещу Фандъкова ли? Ами защото София е град, в който все по-трудно се живее, твърди проф. Ивайло Дичев и изброява генералните проблеми на българската столица.

Ремонтът на булевард Дондуков

Тази неделя доживяхме протест срещу кметицата. Перлата в короната на Борисов, избраница от първи тур, любимка на медиите. И изведнъж – оставка. Каква неблагодарност само!

Шествието, организирано от неправителствената организация „Спаси София“, събра към двеста човека, повечето от които бяха млади хора. Вероятно те са единствените, които могат да разбият тежкия консенсус около разлагащия се труп на столицата.

Както през 1989 година, и сега на преден план бяха екологическите искания, които звучат най-неполитически. Страхът да бъдеш обвинен в политически искания е наследство от тоталитарната пропаганда, а г-н Борисов и верните му медии са се научили ловко да играят с него. Но разбира се, че всяко искане за оставка е политическо – просто в случая не е партийно.

Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Софийски безумия

Българската столица е сред най-замърсените градове в Европа, което се дължи не на последно място на паветата, между които се събира мръсотия.

Да добавим и обстоятелството, че повечето улици на София практически не се мият (за нашата мога да го кажа от лично наблюдение).

Организаторите на протеста твърдят, че капката, накарала чашата да прелее, е злополучният ремонт на „Дондуков“, преименуван във Фейсбук на булевард „Фандъков“. Темата „павета“ съдържа елемент на абсурдизъм – обявиха ги за културно наследство, а няма майстори, които да ги редят що-годе прилично. И затова всеки път, когато ги пренаредят, става по-лошо.

Подобна настилка е подходяща за малки или пешеходни улички, не за големи транспортни артерии като „Дондуков“, но кой да ти прави такива тънки дистинкции…

Безумното следствие от политиката на паветата можете да усетите със седалищните си части, ако преминете по „Иван Асен II“, превърнал се в лунен пейзаж само година след ремонта. Вярно, че едни хора, които се самонарекоха „стари софиянци“, искаха паветата от детството си, но градоустройството все пак следва да е експертна дейност, не предизборна агитация.

По-тежкият проблем на „Дондуков“ (както отбеляза арх. Попов) е липсата на всякаква стратегическа мисъл – ремонтът можеше да се използва например, за да се измести трамваят от средата на платното. Протестиращите велосипедисти пък бяха потресени от новия тип велоалеи, с които общината навярно се опитва да отчете еко-дейност.

Става дума за едни гумени первазчета, с които велоалеята е отделена от платното. Върхът на глупостта е „Раковска“, където алеите са две, от двете страни. Резултатът е две в едно – сериозна опасност за велосипедистите и значително стеснено улично платно. Стратегическият размисъл би предвидил откъде докъде ще се придвижва човек с велосипед, къде би го паркирал, та да продължи с метро или влак.

Тук няма нищо такова – идеята, както я разбирам, е не да се облекчи градският транспорт, а да се даде възможност на богатите обитатели на центъра да се разхождат с велосипеди. Но понеже мястото е изключително неприятно за такива разходки, велосипеди почти няма. Главното обаче не е какво казвам аз, а че протестират самите велосипедисти.

София такава, каквато я направиха

Като споменахме транспорт, нека да попитаме и автомобилистите. Движението в София е чудовищно, още по-чудовищно обаче е това, че нищо не се предприема. Като започнем от отбиване на движението и регулиране на онези кръстовища, където сега се преминава по законите на джунглата, и стигнем до проклетите подземни паркинги около посещаваните части на града, които вече трети мандат не се строят. Чакам момента, в който изнервените автомобилисти просто ще оставят колите си в задръстването, ще хвърлят ключовете и всичко ще спре.

Общината се хвали с метрото. Но нека имаме предвид, че то беше започнато в началото на 1970-те от Живков, а по-късно бе реанимирано от Софиянски. Допускам, че онази частна компания работи добре под земята. Но това, което виждаме над нея, е ужасно. Някакви плексигласови, неугледни съоръжения, подходящи за провинциална автогара. Евтинджийско, грозно.

Да говорим ли изобщо за естетическото ниво на столичния град, който наскоро съвсем сериозно претендираше за европейска културна столица? Протестирахме срещу вандалското разрушаване на паметника „1300 години България“ и замяната му с това сувенирно лъвче, снабдено с карта на „велика България“ – провокация срещу съседите ни, вероятно за по-успешно европредседателство.

Крайнодесните вече започнаха със факелните сборища около него – честито! Ще кажете естетиката интересува малко хора, а те няма и да вдигат много-много поглед към стъклено-металните паралелепипеди, като онова отвратително грозилище на пл. „Македония“. И веднага ще се намерят контра-експерти, които да кажат: Въпрос на вкус, на мен пък ми харесва. Но отвъд естетическите съждения ще отбележа, че подобни мастодонти натоварват силно градското пространство, когато то не е подготвено да поеме нови обитатели и автомобили.

Затова градостроителите обикновено ги изнасят извън централните градски части. Тук-там хората взеха да се усещат и да протестират срещу свещената частна строителна инициатива, бранейки жизненото си пространство. Ще стават все повече.

В същото време идеите на общината изглеждат все по-нелепи. Една сутрин осъмнахме със зебровидни колчета, нацвъкани направо върху разбитите тротоари. Какъв точно резултат се очаква – да ходим по-удобно по тротоарите?

Ама те така ги стесниха с по 40 сантиметра; в нашия квартал вече ходим в индианска нишка. И не беше ли по-разумно да се създаде една ефикасна общинска фирма за глобяване на лошо паркиращите, която при това да дава някакъв приход на общината, наместо да си стои на нула като сегашната? Или друга тема – щяха да правят нещо за Орлов мост, обявяваха конкурси, харчиха пари и накрая нищо. Щяха да трансформират пространствата пред гарата или в трамвайното депо в места за култура – обявяваха конкурси, харчиха пари и накрая пак нищо.

На метри от самата община – разбити плочки, чешмата тече, жълтите павета са в плачевно състояние, някакво бетонно ограждение спира достъпа до „Париж“, рекламни пана доминират парламента, а централните площади са превърнати в паркинги… И ако тези теми вълнуват по-слабо обикновения гражданин, има немалко други неща, които пряко го засягат.

Как може да няма места в детските градини при всичките приказки за насърчаване на раждаемостта? Докога децата ще учат на две смени, ще стават посред нощ или ще се връщат по тъмно?

Няколко обяснения и най-тъжната констатация

Тук не казвам нищо неизвестно, дори не съм подхванал темата за това къде отива милиард и половина бюджет. Питам се просто защо толкова малко хора се решават да протестират. И защо толкова години вярваме, че нещата започват да се случват. Имам няколко обяснения.

Първо, самата г-жа Фандъкова е медийно симпатична, умее да отклони всяка критика чрез изреждане на разни детайли и процедури. Действа терапевтично, така да се каже. Талантът на всеки управляващ е в това да разсрочва исканията, да тушира нетърпението.

Второ, заплатите в София са два пъти по-високи, отколкото в провинцията, а и хората тук се сравняват не с Виена, а с Пазарджик. В резултат София е дясна, а откъм десните сериозна конкуренция засега няма. Тук има много пари, съответно и много интереси, които кооптират голяма част от експертната общност. Едни граждани казват едно, други друго, „значи изразени бяха мнения“ – караме както си знаем.

За накрая оставям най-тъжната констатация. Казвам я като „стар софиянец“ – в смисъл, че съм наистина стар и съм роден в София. Тук няма градски дух, какъвто можеш да усетиш в Пловдив, Русе или Търново например. Повечето хора са дошли отнякъде, за да изкарват пари. Емоцията обаче са оставили в онова място, откъдето идват родителите или прародителите им и където мечтаят да се върнат след пенсия. Децата си пък подготвят за заминаване в чужбина, защото какво да правят тук.

И в тази въртележка софийският живот добива усещане за временност. Както когато чакаш в задръстване, без много-много да мислиш къде точно се намираш. Именно тази временност парадоксално прави властта трайна, вечна почти.

Кой блокира известни имена във фейсбук

Хора с несъществуващи имена водят война в несъществуващо пространство, а изходът на битката зависи от робот. Това се случва във фейсбук напоследък. Няма ден, в който някой да не изпищи, че му е отказан достъп до профила. Дотук нищо странно.

Социалната мрежа коректно запознава потребителя си още в началото, че ако той върши недопустими неща, срещу него ще бъдат взети мерки. Така и трябва да бъде. Странното започва с това, че блокираните личности са все добре известни имена.

Да спомена само трима от наказаните с блокиране в последната седмица – Иван Бакалов, Христо Комарницки, Капка Тодорова. Те не са от онези посетители във фейсбук, които публикуват котенца, не са като дистрибуторите на вселенски мъдрости на фона на изгреви и залези, най-важното – не са непознати.

Това са хора с позиции, лидери на мнение, инфлуенсъри, да употребим тази хубава родопска дума. Те се произнасят по важни въпроси, заявяват позициите си ясно и имат доверието на огромна публика.

Какъв кусур може да намери „Фейсбук“ на тези възпитани в общуването си хора, ще се учудите.

Още повече ще се учудите, когато прочетете поста, заради който е блокиран карикатуристът Христо Комарницки. Той гласи:

„Драги фейсбук приятели, мисля си, че трябва да бъда откровен с вас. От известно време насам все по-често попадам на текстове, описващи ужасни апокалиптични картини как прогнилата коварна Европа иска да ни съсипе и унищожи, да превърне децата ни в роби, гейове и содомити посредством ГМО и облъчване с последните достижения на науката, изкуството и шоубизнеса си. Няма да зачерквам хората, които публикуват и споделят тези откровени дивотии, защото ме забавляват и информират за състоянието на една голяма част от населението. Но държа да знаете, че за мен подобни текстове са своебразен израз на агресивното невежество, което ни залива.“

Как сте с учудването? Видяхте ли нещо, което е неприлично, сеещо расова омраза или етническа непримиримост, подстрекаващо, обидно? И аз не видях. Комарницки е написал това преди много време. Подобни са постовете и на останалите наказани (невинни и отдалечени назад във времето), заради които са били блокирани по информация от самия „Фейсбук“.

Предположението на хора, които разбират малко повече от мен от софтуер и технологии, е, че профилът се преглежда автоматично и реагира на определени кодови думи. Ако например споменатите в поста на Комарницки  „гейове и содомити“ са потенциално обидни думи, автоматичната програма не може да прецени дали те са употребени като обида, или в точно обратния смисъл, какъвто е тук случаят. Преценка няма, има думи бутони, които отвеждат до блокиране.

Остава най-важният въпрос – защо изобщо се налага нечий профил да бъде проверяван?

Причината е, че някой го е докладвал. Сигнализирал е. Сезирал е робота за опасно, недопустимо, неприемливо присъствие.

С какво Комарницки е неприемлив, опасен – с този пост? Не, разбира се. Опасен е с карикатурите си, с позициите си, с яснотата си.

Затова е докладван. Тогава се появява роботът и цензурира уж най-свободното и демократично пространство, каквото е „Фейсбук“. Парадокс на трудния баланс между свобода и сигурност. Напоследък троловете добре и ентусиазирано употребяват този парадокс.

Тези малки и нископлатени от наемници на тролове човечета, които най-после намериха цаката да затварят, макар и временно, устата на хора, които не искат да са нито дребни, нито наемници.

Редута

Страната – стабилна, хората – щастливи. Само опозицията се пречка

zx860y484_3085506

За Борисов големите проблеми на държавата не съществуват. Има я само завистта на политическия враг

Людмил Илиев, Сега

България е държава с проблеми. Големи проблеми. Слаба икономика, застаряващо население, пропаднало правосъдие, корумпирана политическа върхушка…

Ако почнем да изреждаме бедите, които мъчат страната, часове няма да ни стигнат. Мислите, че Бойко Борисов губи сън и нерви заради това ли? Изобщо не сте познали. Че такива проблеми според него няма! Има само завистлива опозиция, която безспирно тормози с клевети и фалшиви новини и него, и ГЕРБ, защото адски й докривяло от успешното им управление.

Такова впечатление остави Борисов със словото, което произнесе в неделя пред 4-ото национално събрание на ГЕРБ, най-висшия форум на партията. Ако може изобщо да се нарече слово, тъй като потокът от самохвалство и гневни остроти по адрес на опозицията изобщо не се различаваше от ежеседмичните му словоизлияния пред репортерите или на заседанията на Министерския съвет.

Човек би очаквал нещо повече на конгреса на управляващата партия. Все пак цялата страна очаква новините от него, нали така? Предполага се, че на такова мероприятие премиерът ще разкрие гледището си за развитието на държавата, състоянието й в момента, трудностите, с които се сблъсква сега и които ще срещне занапред.

В крайна сметка ГЕРБ не е опозиционна политическа сила, която има да мисли единствено за това как да се добере до властта. ГЕРБ е натоварена с отговорността да управлява. И трябва не само да търси решения на грамадните вътрешни проблеми на България, но и да мисли върху все по-сложното международно положение, в което се намира страната.

Нищо подобно обаче не се случи на конгреса.

Форумът се оказа невероятно лишен от съдържание

и отегчи до смърт не само страничните наблюдатели, но дори и участниците в него. Това се отнася и за самия Борисов, който нетърпеливо потропваше с пръсти върху облегалката на стола си, докато зам.-шефът на ГЕРБ Цветан Цветанов преживяше в продължение на половин час отчета на партийното ръководство. Делегатите наблягаха на смартфоните, но внимаваха да ръкопляскат, когато трябваше.

Единствената спонтанна реакция дойде при съобщението, че Волен Сидеров ще поднесе приветствие от името на „Обединени патриоти“, което залата посрещна с едно изумено „Аааа!“ (самият Сидеров не показа с нищо, че поздравителният адрес към бившия политически враг му носи някакво неудобство). Когато дойде ред на Борисов, всички се заслушаха. Говореше министър-председателят, човекът, който в най-голяма степен определя накъде върви държавата. Само дето положението на държавата беше последното, което занимаваше Борисов в момента.

Цялото му изказване беше посветено на делничните проблеми, с които ГЕРБ се сблъсква като партия, а не на трудностите на страната. Смайващо дълго време премиерът отдели да брани (при това яростно) столичния кмет Йорданка Фандъкова, която среща все по-силна гражданска съпротива заради неуредиците в София. „Да спасим София от спасителите – това трябва да е нашият девиз.

Защото тези, дето щели да спасят София, и ходят да търсят дали е изкривено колче, тогава са си траели, когато нямаше нито едно колче“, разбушува се Борисов. Направи и пространен преглед на пораженията, които „синьо-червената мъгла“ нанесла на София, а той и ГЕРБ поправили. На няколко пъти вилня и срещу „стотината души, и то половината от БСП“, които излязоха същия ден на протест срещу Фандъкова. А всъщност

в нападките срещу столичния кмет Борисов видя косвена атака срещу себе си

От неговото кметуване насам столицата неизменно е в ръцете на ГЕРБ вече 12 години. Борисов все повтаря, че като управляваш, носиш и отговорността. И реши да използва случая, за да залъгва слушащите, че отговорността за проблемите на София не е на партията. От политическа гледна точка това е нормално. От държавническа – изглежда най-малкото безотговорно.

В разпиляното си слово Борисов нашироко се разпростря и върху намерението си да „изчисти прехода“ с планираната ревизия на приватизационните сделки. Въпросът е важен, няма спор – иде реч за отношения на собственост и власт, образували се през последните 30-ина години.

От думите на премиера стана ясно, че той свежда цялата тази сложна плетеница единствено до теснопартийните измерения на конфликта му с БСП. „Ние искаме да се върнем и да видим коя партия на кой конгрес фалира предприятията. Кога на входа и на изхода на предприятията се слагаха едни и същи фирми да ги източват и да ги подготвят за фалит, за да може след това да се изкупят на безценица“, обясни вождът на ГЕРБ.

Едва ли остана някой, който да не е разбрал, че при такива условия обект на интерес на бъдещи разследвания ще бъдат най-вече сделки, сключени при управлението на левицата. Който и да бъде разследван и ревизиран обаче, стабилността на държавата рискува доста да пострада от бъркането в собственическите отношения. А по този въпрос обясненията на Борисов бяха пределно мъгляви.

Освен всичко друго конгресът за пореден път показа и колко небрежно подхожда Борисов, когато говори пред публика. От думите му стана ясно, че се вдъхновил да говори за приватизацията от интервю на бившия премиер Иван Костов, когото слушал същата сутрин. Аматьорска работа. Чували сме, че някои държавници сами си пишат речите. Други си имат цели екипи от подготвени хора за тази работа. А нашият Борисов

импровизира в зависимост от това, което му е попаднало

докато е прехвърлял с дистанционното тв каналите сутринта. Това е положението.

Някой ще пита: добре де, за какво да говори Борисов на конгреса на ГЕРБ, освен за проблемите на партията? Той е неин лидер, нали така? Вярно е. Но вътрешните си проблеми ГЕРБ разреши буквално за 20-ина минути, в които преизбра Борисов за свой лидер и гласува партийното ръководство с някакви минимални промени – някой си излязъл от една комисия и отишъл в друга.

Трудностите на държавата не привлякоха вниманието на управляващата партия – нямаше дискусии, нямаше работни групи, дори разговор на крак. Нищо от големите въпроси, които вълнуват гражданите, не намери отговор. Страната е стабилна и просперира, хората са засмени и щастливи – така говореше Борисов. И това на партийните кадри им стигаше. А за обществеността достатъчно ли е?

Хумор кaто чеп за зеле

Ако „Биг брадър“ събира главно персонажи, които да покажат най-голямата простотия, на която са способни, не се заблуждавайте, че в останалото ефирно време подходът към гостите е различен.

Телевизиите вече залагат основно на герои, които могат да произведат пред камерата някоя превъзходна глупост, оригинална обида или интересна лъжа. И никога няма опасност домакинът да влезе в противоречие с тях, той просто ще подклажда огъня.

Трябва да се признае на Вежди Рашидов, че вече седем години, откакто влезе във властта, той е сред най-атрактивните гости в телевизиите – не и в печата, където интервютата му почти винаги излизаха добре почистени от най-фрапиращата особеност на неговото слово, този културен миш-маш от незапомнени правилно фрази и сгрешени думи, подправен с известна доза агресия към всички, които не му се възхищават.

Но как да устои на тази суета, как да се възпре от тази наслада да сподели с народа собственото си величие…

В БНТ, където по време на своето министерстване Рашидов заплаши водещия Георги Ангелов (днес той вече не е водещ на предаването, заради което го нападна бившият министър), и днес той е сред най-драгите гости.

Мина-не мина месец от предишното му гостуване, Георги Любенов пак намери повод да извади този жокер на политическия цирк – уж да говори за конгреса на ГЕРБ, но без да има да има какво да каже по темата. Сигурно няма как иначе: публиката има ежечасна нужда да бъде разсмивана между ходенето по въже и дресурата на лъвове на телевизионната арена.

Представен като скулптор, депутат, шеф на комисия и бивш министър, гостът реши да поправи водещия:

„Скоро бях в Париж – разбира се, не само там. Само в България нещо бившуване** – бивш негър няма, нали? Извинявай за репликата. Човекът принадлежи на раса или не. Както няма бивш генерал. Никъде по света не се казва „бивш“. Казва се „министър“.

Да, разбира се, бил съм министър – един от най-дълго седелите в Министерството на културата. Но 60 години съм бил и скулптор.“

След като бе похвален, че открива изложба за рождения си ден след две седмици, Рашидов сподели, че ще представи платно на Рембранд, водещият Георги Любенов възкликна, че картината сигурно е много скъпа и вероятно гостът ще го обвини, че казва не колко е хубаво, а колко е скъпо. Но Рашидов го отведе в неподозирана посока:

„Еми хората, които са свикнали, вземат грантове, първо с парите започват… Не, не [говоря] за вас, но напоследък знаете – за свободата на медиите често говорим – не може да бъде свободна една медия, когато взема външни пари. В момента, в който вземе пари, тя е зависима. Свободата е в ръцете поотделно на всеки от нас.“

Думите на Вежди Рашидов най-вероятно не се отнасят за медиите, финансирани под една или друга форма с държавни пари – защото те надали правят медиите зависими, напротив – те са напълно свободни да канят през месец председателя на Комисията по култура… Впрочем, някой помни ли как се казваха предишните шефове на тази комисия? Освен Слави Бинев, който също забавляваше публиката в ефир. Тях май не виждахме толкова често в държавния ефир.

Та председателят на комисия сподели радостта си, че по време на европредседателството ще открие още една изложба – „срещу телевизията, на „Сан Стефано“, след 2 години „застой“ ще покаже нови непоказвани скулптури и рисунки:

„И един бивш министър, да поканиме настоящите министри от Европа, когато дойдат, и да покажем, че един министър може да бъде и творец.“

След това Рашидов изброи другите изложби, които му предстоят – в Люксембург, Монако, Москва, Истанбул… А когато му остане време, може би работи и като депутат? Гостът похвали начинанието на Волен Сидеров с галерията, която наскоро откри – същия Сидеров, когото при нахлуването му в НАТФИЗ тогава министър Рашидов нарече „срам за нацията и за политиката“.

Дали е редно държавната БНТ да ни предлага подобен тип хумор:

Депутатът е временен чиновник – нали после животът влиза пак отново…“

„Спомнете си за какво ми искаха оставката тези т.нар. интелектуалци – чудя се какво им е интелектуалното. Едни платени протестъри, които днес са във властта, днеска им раздадоха и те мирясаха нещо – гледам рано не се събуждат, екстра са, целият зор е бил да лапнат по някой държавен лев… Сега са на директорски нива.“

Може би говори за хората от „Атака“?

На върха на сладоледа се качих – животът така ми подреди да съм признат, да съм известен, да съм се реализирал – и сега изведнъж да си отида в небитието като чиновник… Искам да се върна и към моя ореол, който съм си направил.“

„Ние инвестираме, държавата, много пари в образованието на децата, създаваме квалифицирани кадри и ги пращаме да служат на друга държава и да плащат данъци на друга държава. Тук остава онова, което не става и чеп за зеле.“

Кое е ценното в този словесен поток на Рашидов?! Ако го канят заради хумора, дори в БНТ има по-подходящи предавания.


* Вежди Рашидов се обижда, когато го наричат „бивш“.

** Една от новите думи на бившия министър.

Видео от гостуването на Вежди Рашидов в „Денят започва с Георги Любенов“

Сополевата акция

Георги Свиленски (на снимката по-долу), бившият съпруг на Десислава Генчева , днешната съпруга на президента Радев, щял да започне национална програма за отмяна на санкциите срещу Русия, каза самият депут от БСП пред Канал 3.Unknown

Не знам колко дявола могат да се поберат на върха на една игла, но по върховете на БСП се въдят дяволски много “гяволи”, които ни смятат за дебили.

Такова чудо, като санкции срещу Русия няма от страна на ЕС. Има санкции на Русия (уж ) като отговор на списъка от приближени на Путин лица, подпомогнали анексирането на Крим, с които най-големият икономически съюз на света не желае да търгува и да ги допуска на своя територия. Става дума за руски олигарси предимно, както и за висши чиновници от админстрацията на Путин, а не за “Русия”.

Е, да, въпросните олигарси са обсебили “най-вкусните” парчета от руската икономика, като дълбаенето за природни богатства в земята и военното производство, които поради все по-безнадежното технологичното изоставане на страната не може да се развива без западни технологии.

Но за това състояние на руския див капитализъм бившите борци срещу капитализма у нас трябва да се обърнат с протестна подписка към онзи, които им е раздал тиквеника за консумация, както и тиквените медали на мнозина от тях за вярна служба на двешното руско самодържие.

Друг е въпросът, че Кремъл реши да накаже собствените си граждани и руския бизнес, като отвърна със забранителен списък от стоки, произвеждани в ЕС и внасяни преди в Русия (нищо подобно няма от страна на ЕС спрямо Русия, ще повторя като за някои дебили).

Тъкмо някои руснаци бяха загладили косъма с разни сирена и салами на трапезата на относителното руско изобилие след 10 годишния дъжд от лесно спечелени петродолари през късметлийските две петилетки на Путин в това отношение и Кремъл ги лиши от тези лакомства (най-богатите си ги консумират направо в страните-производителки в своите апартаменти, имения, яхти и хотели, така че от наказанието беше застигната нпредимно леко замогналата се  средна класа в Русия).

Сред най-смехотворните руски санкции с обратен ефект е примерът с Полша като голям износител на ябълки за Русия. Тя не само преориентира износа си другаде, но и от свободните количества ябълки започна да произвежда големи партиди сайдер, създавайки цял нов подотрасъл в хранително-вкусовата си промишленост. Както се казва(ше) по време на т.н. соц: “пука им на сайдера”!

На някои в БСП обаче им пука не защото вярват наивно, че могат като руски троянски кон да променят правилата на европейския хиподрум, нито пък си правят илюзии, че в Москва ще им се отблагодярят кой знае колко – там не си падат много по благодарностите към някакви “братушки”, а очакват такива, придружени с целуване на ръка. Другаде ги стяга столетният чепик, който би трябвало отдавна да се е нагодил по мазолите, които вътрешно си настъпват един-друг.

Работата е там, че идеята за въпросната национална иницатива в защита на невинната Русия (ръфаща безпардонно територии от по-малките си съседи, като Грузия и Украйна, понеже руските простори не й стигат) се подема от крилото на партийната върхушка с център Пловдив.

Там се разпорежда най-видният от всички червени олигарси в България Георги Гергов – като казвам “виден” имам предвид  и видим също, защото той желае таза видимост, за разлика от мнозина негови другари по забогатяване. Почетният консул на Русия в града Георги Гергов е печелил не веднъж битката за джобовете на партията, но иска сега да спечели и сражението за партийните сърца (умовете нямат голямо значение в тази религиозна общност, да я нарека така най-меко).

Разбира се, когато говорим за спечелване и печалба, няма място за напразни инвестиции в някава си вяра, пък била тя и в самата икона “Русия”, с която вървят напред като с партийна хоругва открай време другарите и другарките по тяхната Голгота.

Георги Гергов е заложил на дружбата с ГЕРБ. За да “обърне мача” в своя полза, склонявайки столетницата към консумация на брака с ГЕРБ като за пред хората (а не само под юргана на прелюбодеянието) се нуждае от кауза, популярна сред червения планктон, за да захрани основния кит, върху който подмолно се крепи мотивацият му.

Иска човекът да управлява със своя приятел Бойко Борисов и това си е. Само едната партийна масова подкрепа му липсва за целта и той се бори да си я набави като всеки бизнесмен с бизнесплан, залагайки в случая на най-първосигналната писта за вътрешнопатрийно състезание чрез подбудителство към все по-голяма любов към Русия.

От ГЕРБ намигнаха ясно на своя форум вчера в София, че няма да се съюзяват във властта с БСП , но май само с това ръководство на БСП. Ерго, то трябва да бъде сменено. Часове по-късно пропагандната месомелачка на Георги Гергов и компания заработи на пълни обороти.

Не ме разбирайте неправилно: битките в БСП са си техни и да се взима страна отстрани в тях е като да призоваваш фанатици да приемат аргументите на здравия разум. Но в тази надпревара кой ще обича повече Русия, за да ни яха по-здраво като троянски кон на същата, имаме право ако не на глас, то поне на лъч светлина в търбуха на коня. Там (вече не) се крият задунайците, чиито дарове и до днес не можем да храносмелим поради трайността на заложената в тях отрова със закъснител.

И още нещо: не вярвайте на задунайците, когато ви разправят за щетите, които търпяла България от руските санкции като родолюбива причина за задунайския им (де)марш. Българската стопанска камара само преди няколко дни се произнесе с данни, подкрепени от официалната ститистика, според които ефектът за българската икономика от руските забрани за български износ в Русия (които датират иначе още от началото на 90-те години на миналия век, когато Москва наложи квоти в търговията си с България и се отказа от мого от традиционните за руския пазар български стоки – но за това от БСП мълчат) е по-малък от десетина милиона евро. От камарата обобщиха, че това е пренебрежимо малка величина…

Да ме извинява моят приятел, но бившият ни посланик в Москва Илиян Василев, също се оказа по неволя част от илюстрацията за яловия опит на Русия да накаже България с реципрочна забрана, включвайки го в черния си списък като единственият българин, на когото забранява да посещава Русия.

С това Кремъл постигна три неща: показа колко “пренебрежимо малко” са нейните изявени измислени врагове в България, а също така демонстрира как една огромна държава може да бъде всъщност доста дребна(ва).

На трето място  Илиян Василев беше откроен “пред строя” от сивата маса български общественици като ярка личност с позиция, несвойствена за страхливците и слугите на бившите ни колонизатори. Сториха му услуга, която има стойността на автентична награда за проевропейска дейност, обратна на проруския слугинаж, за който в Кремъл обичат да кичат с измислените си ордени свои изтъкнати съглашатели в България.

В крайна сметка инициаторите на идеята за национална подписка за спасяването на Русия от несъществуващите санкции обещава успех само в едно: ще бъде извършено преброяване на невежите, каквито по дефиниция са русофилите в България, за които първото условие в преследването на религиозния им култ към чуждата държава е задължително да не познават истинската история на собствената си страна.

Ето защо се опитват да я повторят като фарс, т.е. като фалшива нова (както стана модно да се нарича фарсът в пропагандата напоследък).

Най-близкият аналог е от 30-т години на миналия век, когато Сталин изпраща по своя представител Соболев предложението си да покровителства България в “стил вълкът иска да брани агнето”. Дейци на промосковското левичарство плъзват да организарат подкрепа за донесеното от Соболев  неприлично московско предложение, което бива отхвърлено обаче от тогавашна България.

През 1944 г. става видно, че отхвърлената Соболева акция е била само прелюдия към окупацията на България от Червената армия, с която Сталин постига целта си.

Разликата днес е в това, че Сополевата акция в днешна европейска България (да ме прощава изтънченият читател за соления каламбур) възкърсва сред сълзи и сополи с претенцията да лекува руската хрема. Предлага я една “коалиция от самопредлагащи се” в качеството си на носни кърпички. Което за стотен път потвърждава баналната истина, че когато в Москва кихнат, някои нашенци лягат болни от състрадание към мъките на метрополията.

Прасетата се превръщаха в малки жълти ангелчета

Снегът валеше на парцали. На големи, мръсни жълти парцали. Понякога падаше и на цели книги, които се трупаха като многотомни поредици в уличните кьошета.

Снегът покри първо близкото минало. Иван Костов се превърна в жълт снежен човек и около него се образуваха големи преспи със забити табели “Приватизация” и “Досиета на прехода”.

Де ги на двора и по-малките десни партии! Те станаха скромни жълти купчинки (точно като стария пън), а около тях продължаваха да подскачат и да лаят рижаво-кафяви Шаровци.

Жълтата пелена покри “Правен свят” и оттам се отправи към ВСС, за да затрупа самотно стърчащия Лозан Панов.

Снегът валеше тихо, на пачки. Защото парите обичат тишината и особено тишината в медиите. Всяка снежинка изглеждаше като столевка – жълта столевка.

Фъртуната затрупа столчето на Ани Цолова, самата нея и Виктор Николаев до брадата. После Снежко навя в тв Европа. След това малка лавина падна върху Кулезич. Сашо Диков като по-опитен скиор остана почти отгоре и само пискюлът на шапката му все още се полюляваше свободно. Но жълтият сняг бе напълнил устата му и не се разбираше какво обяснява.

Снежко блокира „Икономедия“ или поне сметките на собствениците ѝ.

В тишината държавните снегорини търпеливо чакаха, все едно снегът ги беше изненадал отново. Прокуратурата пък инициира проверки срещу хората, които се опитваха да изтръскат навятото или да изчистят тротоарите си. КОНПИ запорира имуществото им.

Снегът продължаваше да трупа. Кафявите „патриоти“ постепенно изсветляваха и станаха охрени. Метеорологичната обстановка беше способна да превърне дори Хитлер отново в художник или поне в галерист. Или Вермахта в рок група.

Парцалите покриха и доклада на Брюксел и той заприлича на лимонено пишмание. Те облепиха и Конституцията, особено в частта ѝ за правовата държава.

Навяванията засегнаха и гьола в Белене, който изведнъж доби жизнеспособен жълт цвят.

За сметка на това КТБ се изгуби в преспите.

Заради северния вятър и заскрежаването БСП от октомврийско червено засия в руско имперско златисто.

Само Арена „Армеец“ остана да стърчи над снежната пустиня, докато в нея медиите отразяваха единодушно поредния конгрес на управляващата партия и поредното избиране на нейния водач – другаря Т… Всъщност името май беше вече друго.

С приближаването на Коледа кочините в страната заприличаха на Витлеемска рождествена сцена. Прасетата постепенно се превръщаха в малки жълти ангелчета и влъхви, носещи подаръци на народа.

Бялото стана символ на клишето и политическата коректност.

Жълтото стана новото бяло.

А снегът продължаваше да пада. Прогнозата беше за стабилен снеговалеж до края на ротационното председателство.

Тихо. Код жълто.

Като в снежна приказка.

Материалът е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.

#КОЙ свали Люба Кулезич от ефир

Войната по пътищата: и този проблем е манталитетен

Това няма как да те остави безразличен: само за седмица „войната“ по българските пътища уби над 30 души. Да, държавата може и трябва да вземе мерки. Но не може да промени манталитета на една определена „порода“ шофьори.

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

Така наречената „война по пътищата“ е всекидневие, с което човек, ще – не ще, постепенно започва да свиква и да не му обръща внимание. Също като с простащината, шуробаджанащината, корупцията. С популизма, арогантността и лъжите, взели превъзходство в политиката. Или със зачестилите природни бедствия.

Така повече не може“

И все пак понякога статистиката на тази „война“ не може да те остави безразличен. Като миналата седмица, само от петък до петък: 31 загинали и близо 180 ранени. Най-стряскащи бяха първите два дни – 11 загинали и 20 ранени при три катастрофи на един и същ кратък участък от пътя София-Варна в Ловешко.

Както винаги напоследък в подобна ситуация, властта панически се втурна да демонстрира загриженост и активност. Всякакви началници се изредиха „на място“, следвани неотлъчно от телевизионните камери.

Премиерът събра в почивен ден половината си правителство, за да констатира, че „така повече не може“ и да обяви война на „войната по пътищата“. Вероятно е забравил (или пък смята, че другите са забравили), че вече няколко  пъти е правил същото.

Валят закани за традиционни и нетрадиционни мерки. Вече „категорично ще бъдем безкомпромисни“. Двойно повече полицейски патрули на злополучното трасе (при 13 налични в момента на катастрофата, взела най-много жертви), които вече ще стоят със запалени светлини.

При тежко нарушение виновните шофьори ще бъдат (почти) арестувани – ще ги водят веднага в полицейските управления, където да получат глобите си. Нови „кръгови“, „пасарелки“ (пешеходен надлез), мантинели, знаци, „шумящи“ пътни настилки…

Задължителни камери във всички автобуси и задължителни колани за всички пътуващи (които май и без това са задължителни, но никой не ги слага). И други нови наредби и промени в законите и правилниците: всички превозвачи незабавно да информират за всяка промяна в здравословното състояние на водачите; регистрационен режим за автосервизите и автоморгите; сваляне на номерата „на място“, когато при годишен технически преглед се установи „опасна техническа неизправност“.

Църквата също се включи – „за да прогони злото и да спре тежките катастрофи по пътя Варна-София“, ловчанският митрополит отслужи водосвет. Не знам дали водосветът спада към традиционните или към нетрадиционните мерки, но се съмнявам да помогне.

За всичко това ще се пошуми още малко и после ще се забрави. И така до следващия път и до следващото извънредно заседание при премиера.

Че има нужда от мерки, има

Разбира се, има страшно много неща, които държавата може и трябва да направи, за да ограничи „войната по пътищата“. Със сигурност са нужни още по-целенасочени и комплексни нормативни промени. Макар че вече никой не е в състояние да проследи и запомни непрекъснатите промени – само от началото на тази година законът е променян пет пъти, при шест пъти през миналата година.

Страшно много трябва да се направи и за пътната инфраструктура. Като продължението на магистрала „Хемус“ например. Но както често се вижда, и на магистралите има достатъчно много ужасяващи катастрофи. А и статистиката е доказала, че навсякъде по новопостроените и ремонтирани пътни участъци броят на нарушенията и инцидентите веднага нараства.

Разбира се, може и санкциите да станат още по-строги. Но глобите вече бяха повишени двойно, а кой знае каква разлика не настъпи. Може и трябва да се повиши и контролът по пътищата. Но няма как на всеки километър да се монтират камери и полицейски патрули. А и предупредени от колегиалното присветване с фаровете, всички минават бавно и тържествено покрай полицаите, след което „коридата“ отново започва с бясна скорост.

Пределът, отвъд който всички мерки са безсилни

Има много несвършена работа, има безброй пропуски и грешки, за които може да бъде критикувана държавата. Включително за липсата на ясна визия, за корупцията и популистката кампанийност в моменти като сегашния. Но критиките няма да помогнат, ако не признаем, че има предел, отвъд който всякакви мерки са безсилни. Парите, впрочем – също. Примерите от изминалата седмица го показват ясно.

Ловешкият участък от пътя за Варна е всъщност сред най-добрите и безпроблемни първокласни пътища в страната. Специално при Микре е трудно да си представим, че е възможно да се случи онова, което се случи. Нищо обаче не може да се направи, ако при съвсем ясни знаци и непрекъсната линия на пътя някой тръгне да изпреварва на завой при пълна липса на видимост.

Въпреки ясното ограничение на скоростта и пешеходната пътека, през седмицата ученик бе убит на разклона за Атия на пътя Бургас-Созопол. Затова сега там ще се полага шумяща маркировка и ще се градят „пасарелка“ и кръгово кръстовище. Може обаче и те да не помогнат.

Всеки е виждал пешеходците, които „за по-бързо“ прескачат през мантинелите на скоростни пътища, вместо да минат по пешеходната пътека, на светофара или през подлеза. Показа го тези дни и случай в Пловдив: шофьорка с високо съдържание на алкохол в кръвта и с висока скорост влезе в „кръгово“ кръстовище, не можа да вземе завоя, прелетя над загражденията и тротоара и обърна автомобила си върху таван на стълбите в пешеходен подлез – чист късмет е, че не уби никого.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Пияните не бива да шофират, но нищо не може да им попречи, ако решат да го направят. Не бива да шофират и децата.

Тази седмица в същия ловешки район 15-годишен шофьор, незнайно как сдобил се с кола, я блъсна в дърво, след като с „несъобразена скорост изгубил управлението“. Две деца загинаха, трето е в болница в тежко състояние.

Пътни инциденти ще има винаги. Понякога заради лошите закони или калпавата инфраструктура. Друг път просто заради технически проблем, миг невнимание или неблагоприятно стечение на обстоятелства. Но в изброените случаи причините са други: престъпна безотговорност, нереалистична самооценка, незачитане и агресия към околните, липса на възпитание, ниска култура и най-обикновена глупост.

С други думи, става дума за манталитет, чиято промяна е много трудна, а понякога – дори невъзможна. Като при природно бедствие.

Делът на тази „порода“ шофьри може и да е малък, но причинените от тях щети са големи. Защото тези хора застрашават не само себе си, а и всички други на пътя. Впрочем, щетите от този манталитет могат да се забележат не само в статистиките на КАТ, но и в много други области на живота в България. Той се просмуква дори в управлението на държавата, от която очакваме да реши всички проблеми. Включително да се справи с „войната по пътищата“. И така кръгът се затваря.