кафенето

Новини и не само

България срещу разума

tg5szuwjbfa1xfzy9dpСмешно, налудно, зловещо…Какво следва?!

Иво Беров, Трансмедиа

Въпросът вече не е до трети полове и до джендъри-мендъри. Въпросът е до малоумие. До вторично подивяване и първичен разпад. И до постизрождение също. Отначало може да изглежда само нелепо и смешно („джендър и джендем са с общ произход“ – благоразсъждение на митрополит Гавраил). И то не под манастирска някоя асма на дамаджана тригодишно вино, а в Комисията по вероизповедания на Народното събрание. Отначало изглежда само смешно. После обаче става вече налудно.

„Целият замисъл на тази конвенция е тези държави, с които сме присъединени, за да бъдем пазар на западния свят, за да можем тук да получаваме храни с прекрасни консерванти, така че да се налага и на гробищните власти да разсъждават върху това не е ли необходимо да се удължи периодът, когато трябва втори човек да бъде положен в същия гроб. Защото не можем и да се разлагаме – до такава степен стигнаха нещата.“

Не, това не го е казал някой пийнал кръчмарски умник, а отново коскоджамити архимандрит един. И не в някоя кръчма, а по националните телевизори.

Човек винаги търси някакво успокоително обяснение. Не му се ще да приеме най-лошото. И си казва, че всички тия у Бога хора са изключение. Едно от ония изключения, които са дотам многобройни помежду висшето православно началство, че човек се замисля дали не са правило.

И тогава ти се стоварва върху главата голямата православна цепеница. Задействан е не някакъв злощастен архимандрит, а съвкупното синодално войнство. Във всички църкви да се четат молитви против Истанбулската конвенция.

Това вече не е смешно. Не е обикновено тъпоумие. Това е мракобесие. Старото, познато мракобесие, причинило на човечеството ония страдания, които само една овластена идеология може да причини..

Молитви против… Как звучи само. А защо не и една литургия в прослава на Сатаната? Мислите, че Бепеце не е правило литургии в прослава на Сатаната? Лъжете се! Правило е. В началото на петдесетте години. Вълнуващото събитие е надлежно отразено в „Църковен вестник“. Е, там не е посочено изрично, че литургията е в прослава на Сатаната, но пак е в прослава на един със „съ”. Все същото е. А дали в бъдеще Бепецето няма пак да запрославя оня със „съ”-то?

Отпреди две години то се сдуши с Репецето. С Руската православна църква тоест. Която е много повече държавно-путинско образувание, нежели верско, ако въобще е верско. Образувание, което допуска икони на Сталин да висят из руските черкви. Което си е асъл, парекселанс мерзост. Само че срещу тези мерзости Бепецето не чете молитви. И за литургията си във възхвала на Сталин не се разкая.

Сближението между Руското държавно-путинско образувание и нашето си Бепеце обяснява и друго едно православно чудо.

Точно преди две години Българската православна църква чрез представители на Светия синод е одобрил същата тази Истанбулска конвенция със същите тия джендъри (разкритие на вестник „Капитал“).

Но не църквата е най-важното. Слава Богу (дали Нему), ние сме светска република и родното свещеничество няма политическа власт. А дали някой се съмнява, че ако би то да имало такава власт, не би горило на клади изсулилите се от джендема джендъри? Пред храма на приелия мюсюлманство православен светец Александър Невски. И дали ако не се появи отнякъде проповедник да каже „Дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка и сестра против свекърва”*, сегашните отци не биха го бичували и разпнали като джендемски джендър, дошъл да разруши семейните ценности, съхранили ни през турско.

И съвсем между другото това, че Църквата е съхранила националния ни дух през турско и е помогнала за освобождението ни е пълна измишльотина. Точно обратното. Висшето духовенство – и българското, и гръцкото, си е поддържало султанската власт. Поради една много проста причина. Османското законодателство го е причислявало към тимариотите – към спахиите и бейовете, тоест към най-облагодетелстваните съсловия в Османската империя. Не току-така Ботев ги нарича „православните скотове“. Срещу империята са въставали, с незначителни изключения, простите селски попчета, не църковните началници. Който не вярва и няма желание да се рови в източници, да прочете поне Софроний Врачански и Петко Славейков.

По-важното е друго. Как нашата политическа класа и отбраната част от обществото ни приемат усилията на развития свят да пригоди законодателството си към една по-сложна и по-развита човешка нравственост. Ако пък онези, които се самоопределят като върли консерватори, се съмняват в това, че нравствеността подлежи на развитие, нека прочетат и сравнят Благовещенията с Вехтия завет. Ама по-внимателно, не като средношколски зубъри. За да схванат очевидното – по отношение на старите юдейски закони, записани в „Числа”, „Второзаконие” и „Съдии израилеви”, Христос е либерал. Седем пъти по седем. А по отношения на своята мъжественост, която според нашите църковници има преди всичко генитални изражения, той е…

Е, нека не определяме какъв е бил, би било непристойно и отблъскващо. Но пък може да попитаме за пола на ангелите например. За техния пол са се водили вековни препирни. А на херувимите полът какъв е бил? А на серафимите? Те какви са? Мъже, жени, джендъри? Или пък са представители на изсулилия се от джендема трети пол, влезли на цели сонми в райските селения под прикритието на ангели. Също като джендърите, които при първа възможност ще се изсулят от двойното дъно на Истанбулската конвенция, за да затрият ако не целия български народ, то поне извечните му ценности.

Всичко това са щуротевини на едно недозряло общество. С детския страх, че нощем под леглото дебне джендър. По-важно е наистина как политическата ни класа и обществото като цяло приемат конвенцията. Таман разгеле по този повод още веднъж да разясним смисъла на тая езикова пущина „социална роля на пола“.

Навсякъде по света хората говорят за „мъжественост“. Което означава и предполага (като „стереотип” – пак една папищашка дума от конвенцията), че мъжете държат на думата си, отстояват мнението си и поемат отговорност за словата и делата си. Такава е социалната им роля. Такива особености им е вменило обществото. Те обаче може да са си избрали друг джендър. Друг стереотип. Да шикалкавят, да се отмятат, да отлагат, да се колебаят и въобще да се държат като женски полови органи.

Да вземем например най-овластеният човек в България – Бойко Борисов. Като гениталност (за сведение на разните митрополити думите „гениталност” и „гениалност” нямат общ произход) Бойко несъмнено е мъж. Не случайно в народното творчество се пее „бате Бойко, ти си мъж” и се говори за „бай онуй“.

Като джендър обаче той е нещо друго. Предлага конвенцията за подписване, но не защитава и не отстоява предложението си, а шикалкави, отмята се, колебае се и отлага. Затова пък истински мъж от джендърска гледна точка е Корнелия Нинова, най-вече когато предизвиква Бойко да излязат от сградата на Народното събрание и да се разберат като мъже. И която напук на световното левичарство се обяви решително против конвенцията.

Само дето излезе, че и тя се е отметнала като някакъв си женски полов орган, а не като мъжествен джендър. Защото по разкритие на „Фактограф” само допреди две години и тя се е съгласила с определението „джендър“, против което сега роптае. Когато се е приемал законът за равнопоставеност между мъжете и жените (14 и 15 април 2016 година). Тогава и СДС-то и ДПС-то са гласували закона с понятието „джендър”. И след всичко това най-добре е Бойко Борисов и Корнелия Нинова да се разберат като джендър с джендър.

И ще се разберат. Като джендър с джендър ще се разберат. Транслевичарките Корнелия Нинова и Велислава Дърева станаха мощен изразител на консервативното дясно мислене. Рамо до рамо, под едно знаме, в един и същи боен стяг в защита на родните своеобразия и срещу джендемските джендъри се наредиха всички парламентарно представени партии и всички вероизповедания. Няма леви, няма десни, всички са чудесни и готови да се обединят срещу Европа, която иска да погуби най-българското у българина и да го подмени с джендърско, та да ни пробута нефелните си консерванти.

Рядко срещано в България национално съгласие. Тук-там някакви драскачи, вероятно от дракулски произход нещо пишат и плещят за разум, просвещение, съвремие, напредък и други неприсъщи на стародавния български дух и непонятни за българската постразсъдъчна простосърдечност извратености.

България срещу разума. Кой ще победи? Какви ще са сетнините?

Като начало – срам! Вероятност България наистина да проведе референдум за конвенцията, който ще бъде един от най-гламавите, ако не и най-гламавият референдум в историята на съвкупното човечество.

По-нататък. Вероятност България да вземе връх над разума и да не ратифицира конвенцията, за разлика от всичките си съседи и за разлика от Белгия, Франция, Италия, Испания, Холандия, Норвегия и да не изброяваме всички 17 европейски страни, които са я ратифицирали. И за разлика от онези, които тепърва ще я ратифицират без никакви референдуми. И за разлика от извъневропейската държава Люксембург.

Защо Люксембург ли? Ами като пример за това докъде може да стигне една държава, която се е примирила с конвенцията, с джендърството и еднополовите бракове. Вижте за целта кое място заема Люксембург по доходи (БВП) на глава от населението. Първо в света? Защо ли? А по жизнено равнище и качество на живота? Вижте и после сравнете с православната Русия, която обяви, че домашното насилие не е престъпление, ако не се стигне изрично до болнично лечение. И към която ни тласкат Бесепето, Бепецето и руските патриоти в Народното събрание.

Но освен срама, неподписването на конвенцията има и други, много по-важни сетнини. Съдбоносни сетнини дори.

Замотаното ни с джендърски глупотевини общество, тъпата ни журналистика и посредствените ни политици въобще не обърнаха внимание на една много важна и показателна случка.

В същия ден, когато български църковници заплашиха с анатема Народното събрание, на международната стопанска среща в Давос френският президент Макрон съвсем наистински, съвсем обосновано и никак на майтап отново подхвана въпроса за Европа на различните скорости. Разбира се, поне 80 процента от българите се нуждаят от допълнително тълкувание на тези му намерения. „Европа на различни скорости“ означава България встрани, вън, в ъгъла, защото дава на задна. Разбрахте ли, осемдесетпроцентници такива.

Връзката между неподписването на конвенцията и Европа на различните скорости не е пряка, разбира се, но е много яка. Защото става дума за нагласи. За виждания, за разбирания, за светогледи. Неща много по-трайни и определящи развитието на една държава от текущата политика.

Да не стане накрая така, че поколението политици Костов – Петър Стоянов, а донякъде Кобургготски, да вкарат България в Европа, пък новото поколение – Борисов, БСП-то, БПЦ-то и руските патриоти, да я изкарат.

Затова нека Бойко Борисов и по джендърски да хитрува, да се преструва и да се гърчи, ако трябва, но да избегне големия срам от референдум (от малкия вече няма отърване) и отказ от ратификация. Защото, колкото и да се получава чудато и изненадващо някак, в точно тази битка на България срещу разума, той е най- влиятелната сила, която би могла да застане на страната на разума.

*Дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка и сестра против свекърва – Матей 10 / 34-35/

Реклами

The Economist: На България й пречи ниската политическа култура

Economist публикува своя годишен индекс за демокрация, който за тази година е озаглавен „Свободата на словобото е под атака“

Ето важните акценти за света, Източна Европа и България. 

В световен мащаб:

  1. В Индекса за демокрация за 2017 г. нито един регион не отчита подобрение в средната си оценка, в сравнение с 2016 г. Всички региони отбелязват спад, освен Северна Америка, която запазва своето равнище.

2. Почти половината човечество (49,3%) живее в някаква форма на демокрация, въпреки че само 4,5% се намират в „пълна демокрация“.

Индекса набелязва само 19 „истински демокрации“ (от 20 през 2015 г. след като САЩ изпадна в категорията на „проблемни демокрации“ (flawed democracies, букв. демокрации с проблеми).

3. Около една трета от човечеството живее под авторитарни режими, като огромна част от тях се намират в Китай.

4. Намираме се в период на „демократичен регрес“, в който медийната свобода и атаките над свободата на словото са основен фактор но не единствен. Освен тях в световен мащаб се отбелязват следните тенденции:

  • Спад на участието в избори и политическата ангажираност
  • Отслабване на способността на правителствата на действат
  • Спад в доверието към институциите
  • Намаляване на подкрепата за традиционните партии
  • Нарастване на влиянието на неизбрани, неотчетливи институции и експертни органи, разширяващи пропаста между политическия елит и електората.
  • Спад в свободата на медиите
  • Ерозия на гражданските свободи, включително атаки над свободата на словото.

За Източна Европа:

Традиционно Източна Европа бележи слаби резултати в индекса на демокрацията. Ниската политическа култура, хаотичните преходи, трудностите пред създаването на институции, опазващи върховенството на закона и непрекъсната ендемична корупция създава огромни изпитания за демокрацията.

На местa населението отхвърля либералните ценности, които са широко разпространени в Западна Европа – като ЛГБТ правата, напр. – и предпочита консервативни политики и силни лидери. През 2017 г. 17 от 28-те страни в региона отбелязват спад в демократичността си, пет запазват позиции и шест отбелязват напредък.

В Източна Европа няма „истински демокрации“. 12 държави са „проблемни демокрации“ (11 държави-членки на ЕС и Сърбия). Девет страни са „хибриден режим“ (Западните Балкани, Украйна Молдова, Армения, Грузия и Киргизстан), а останалите авторитарни режими – Русия, Беларус, Азербайджан и централноазиатските страни, които попадат в региона по исторически признаци).

Две страни бележат най-сериозни промени – Молдова, която от хибриден режим изпада в авторитарен и Армения, в която се отбелязва значително подобрение и от хибриден режим се изкачва до „проблемна демокрация“.

Румъния отбелязва рязък спад в своята оценка, заради продължаващите опити на управляващата коалиция да отслаби независимостта и ефективността на съдебната система и да попречи на съдилищата да се борят с корупцията.

За България: 

България запазва оценката си от 7/10 по отношение на демократичния индекс, като заема 47-мо място в света между Аржентина и Тринидат и Тобаго.

В отделните категории страната ни отбелязва следните резултати:

Изборен процес и плурализъм – 9,17/10

Функциониращо правителство – 6,43/10

Участие в политическия живот – 7,22/10

Политическа култура – 4,38/10

Граждански свободи – 7,94/10

Тук трябва да се вземат няколко важни фактора в предвид. Скалата на оценяване от 0 до 10 обхваща най-авторитарните режими в света до завършените демокрации.

В този контекст, оценката за демократичност е от 8 на горе – която България отбелязва само в своя изборен процес.

Честите избори, загубата на кандидата за президент на управляващите през 2016 г. и победата на ГЕРБ при организирани избори от служебно правителство на президент от противниковата партия са важен фактор в определянето на високия резултат.

От друга стана докладът отбелязва, че политическата култура в България е под тази дори на „проблемни демокрации“ и се нарежда до „хибридните режими“.

Съчетано със умерено слабия резултат на „Функциониращо правителство“ това означава, че в страната ни има огромни разделения, непознаване на политическите процеси, тя е уязвима за манипулации и на чуждестранно влияние и тези процеси я блокират от това тя да взима далновидни политически решения.

Сравнително високата, макар и попадащи в категорията „проблемна демокрация“, оценка за гражданските свободи се дължи до голяма степен на защитата, която Европейският съюз предлага на своите граждани.

Това не означава, че процесът за получаване на тази защита не може да бъде по-бърз и българските институции са добър гарант за правата на гражданите, а че в крайна сметка, гражданите имат налични средства да защитят своите права.

От данните – основният извод за станата ни е, че тя може да бъде „завършена демокрация“, но ниската управленска култура сред политиците и уязвимостта на електората към манипулации, наред с институциите, които са удряни от външни и вътрешни фактори – водят до буксуването на този процес.

Денят започва с простотия. С бруталност и агресия.

Има нещо, което пропуснахме покрай целия джендър-джангър, обсебил българското пространство през последните дни и седмици. Затова да си поговорим за него: за насилието, с което лягаме и ставаме. И за словесната агресия.

default

Коментар от Ивайло Дичев:

Сигурно са ви досадили сексуалните фантазии на разни чичковци и лелки, които си представят, че социалната роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно-клиповете – хайде сега ти да си мъж, а аз жена с изкуствен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме заради целия този джендър-джангър.

Пускам телевизора. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та даже се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга почина, след като се самозапали заради скандал с мъжа си. В София разстреляха посред бял ден бизнесмен, размишлявахме дълго и около касапницата в  Нови Искър.

Няма спасение и в международните новини: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на ООН изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и пак: пребит лекар, бебе, изхвърлено на боклука…

Поток от страдания

Парадоксът е в това, че всъщност престъпността намалява – днес в Европа има поне 50 пъти по-малко убийства, отколкото през 14 век. В България пикът на държавния разпад от 1994 е белязан от мрачния рекорд с почти 500 отнети животи; през 2016 те са вече само 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите.

Публични изтезания като разпъване на кръст или набиване на кол са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжкар не може просто така да обяви дуел на опонента си.

Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Казармата от времето на соца беше пълна с бой и извращения. По-приятен е споменът ми за началното училище, където другарката ни наказваше, като ни налагаше с дървената показалка по ръцете.

За големи провинения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес не само учителката, но и родителят би си изпатил, ако се разчуе, че прилага подобна педагогика.

Откъде тогава идва това усещане за нетърпимо насилие? Основна заслуга има медийната сцена, чрез която съпреживяваме унижението и мъките на далечни човешки същества. Скоро дори невролозите доказаха, че емпатията е биологически обусловена – невроните ни реагират по еднакъв начин на това, което се случва на нас самите, и на онова, което преживява другият човек.

И понеже въпросните други хора са вече към 7,6 милиарда, ние сме бомбардирани с невиждан поток от страдания – наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, затова и машинката на много хора прегаря. Затова и си изработват социопатска защита срещу съчувствието – тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в крайна сметка съм най-голямата жертва от всички.

Но работата не е просто в оптическата илюзия, при която мислим, че става все по-зле, тъй като виждаме все повече. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието – не само защото има по-изострено чувство за собствените права, но и защото по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че днес могат да те арестуват, задето си пребил собственото си куче?

Нетърпимо е станало да гледаме как насилват по-слаби от нас. Но не защото си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите трагедии на 20 век – не знам, но никога досега в историята не е имало такава непримиримост към насилието. Знаем, че то намалява и едновременно с това става все по-неприемливо.

Прогресът на човечеството сякаш прави настоящето нереално: ако вярваме, че днешното зло няма да го има утре, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е построена върху „сълзите на едно невинно дете“, особено ако го показват по медиите.

Култът към традицията. И моделите за подражание.

В насилието, разбира се, има индивидуална патология, която обаче често се отключва и под влиянието на културни фактори. Вземете темата за традицията, която в България въздигат в култ и училището, и културната политика. Ако някой принуждава дъщеря си да слага забрадка, това също е традиция, нали?

Във Франция всяка година има процеси срещу анимистки, които правят клитеротомия на момичета и така непоправимо увреждат сексуалността им; в Германия периодично чуваме за убийства на честта, при които баща или брат наказват непокорната девойка, решила да се омъжи по собствена воля.

В България пък и до днес в провинцията е прието жената да стои диван чапраз и да принася на мъжете – ако се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от населението не смята този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?

Моделите за подражание, които предлагаме на младите хора, също заслужават размисъл. Светът ни днес е населен с безжалостни отмъстители, с полицаи, които действат извън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, за да постигнат своето, с егоисти, със самотници.

Пребройте само колко серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, колко психопати, колко невиждани мъчения. Не можем да повлияем на глобалната популярна култура, можем обаче да противодействаме с алтернативни образци. Балканската версия на красавицата и звяра са силиконовата чалга-девойка и дебеловратият бизнесмен с голямата кола.

Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси купувач, нали знаем, че ще ѝ се случват и не дотам приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от малък, че чувства, разбиране, кавалерство – всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или плаща. Не призовавам към цензура, разбира се. Всеки има право на свой вкус, но ако обществото направи усилие, би могло да даде и друга версия за идентификация.

Лош знак

Най-лошото днес обаче е растящата езикова агресия – казвам най, защото ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, простотия, самохвалство – това вече е станало културна норма. Тръмп нарича африканските страни „лайняни дупки“, алтернативно-десните му последователи в България обявяват опонентите си за хлебарки, а в социалните мрежи основният артистичен талант е да намериш начин да обидиш някого, заобикаляйки автоматичната цензура на машината. И всички се борят срещу пустата политическа коректност, която така и не дочакахме в България.

Между словесната агресия и пристъпването към действия разстоянието не е голямо – обиждам някого, за да го заболи, удрям го, за да го обидя. Затова внезапното отприщване на словесна агресия през последните няколко години е много лош знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в прогреса на човечеството, в историята той нерядко е правил и обратен завой.

Как граф Игнатиев и Русия превърнаха Стамболов в “русофоб”, с когото русофилите се гаврят днес

Unknowniliqna-ijotova-obrazyt-na-stambolov-trqbva-da-sluji-kato-primer-na-syvremennite-politici-491099

 

“Образът на Стамболов трябва да служи като пример за съвременните политици”, заявила вицепрезидентът Илияна Йотова на фона на паметника със сцепената от русофила Тюфекчиев и подобните му руски наемници  глава на “русофоба” Стефан Стамболов в София.  https://www.novini.bg/news/466335-илияна-йотова-образът-на-стамболов-трябва-да-служи-като-пример-на-съвременните-политици-(снимки).html

Стамболов наистина е пример как постъпват русофилите с българските патриоти. Но е също така пример как бившият русофил Стамболов, достигнал последната година в духовната академия в Одеса, но убеден от български патриоти да прекъсне и да дойде да организира Въстанието в Отечеството след гибелта на Апостола, Русия и лично посланик Н. Игнатиев успяват да направят убеден противник на руската политика до края на живота му, прекъснат чрез зверско убийство в София именно от яростни русофили (танцували след това на гроба му, поруган в деня на погребението му от тях ).

Танцът на цинизма, невежеството и ехидството над паметта за Стамболов продължава и днес.sml_1517309842

В него вчера включиха и пловдивския дядо Николай, поредния проводник на прав(ославн)ата вяра в Русия в БПЦ от амвона на русофилията в днешна България – русофилските сайтове изпаднаха в голямо умиление от тази поредна подигравка!

http://epicenter.bg/article/Mitropolit-Nikolay-i-Maya-Manolova-s-otlichie-za-liderstvo-/146163/2/0 http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/mitropolit_nikolay_s_pocheten_znak_za_liderstvo-367751.html

Поучителна е истината за превръщането на Стамболов в “русофоб”. Както много пъти съм отбелязвал, основополагащият общ знаменател между българските русофили е невежеството. Това важи и за т.н. билиотекари, организатори, вдъхновители и приносители на сребърниците, с които се финансира 10 годишната гавра с раздаването на поощренията за видни дейци на московската пета колона у нас под формата на награди на името на Стамболов.

Знайно е например как Русия превръща Драган Цанков от “русофоб” в организатор на русофилски шайки срещу Стамболов, платени с руско злато. “Не ви щем ни меда ни жилото”, сопнал им се той по време на Учредителното събрание в Търново, но му дали да бръкне в кацата с меда дълбоко и сам се превърнал в руско жи(г)оло, в най-големия лакомник на руската корупционна трапеза в българската политика от края на 19 век. При това доказателства са от руските архиви, разсекретени за кратко в ранния СССР и публикувани в книгата “Авантюрите на руския царизъм в България”.

Малцина обаче знаят фактите (или ако знаят, съзнателно ги премълчават) около преобръщането на Стамболов от русофилството в пълната му противоположност.  Дължим това познание (със сигурност трябва да разполагат с него в библиотеките си и “библиотекарите”) на руския военен кореспондент по време на Руско-турската война Василий Немирович  – Данченко.

В кореспонциите си за “Новое время”, събрани в книгата “Година на война”, Данченко изрично подчертава, че се е срещал лично с почти всички поборници от времето на Априлското въстание, съратници и следовници на Левски (за когото, както за Раковски, Стамболов и прочее “русофоби” Данченко се изказва в превъзходна степен) и черпи сведения от първа ръка.

Отделяйки специално внимание на дейността на Стамболов като организатор на въстанието, руският кореспондент разказва епизода от декември 1874 г., когато в Букурещ се събират български революционери и решават да изпратят отвъд Дунав голяма пратка с револвери в сандъци с надпис “свещи”. Тежките сандъци обаче усъмняват митническите власти, а и при повдигане един сандък се пробива и сдържанието му издава съзаклятието.

Следите сочат към Стамболов и той бяга в Константинопол. Там руският посланик Н.Игнатиев го посреща така, че българинът никога повече не пожелал да се види с него. Отпътува за Одеса с надежда да довърши образованието си , но и от там го прогонват.

Не по-малко информативна (като за фанатични лъжци, влюбени в руската “помощ” за България) е и констатацията на добре осводомения руски вонен кореспондент Василий Немирович–Данченко, че Русия никога с абсолютно нещо не е подпогнала българското национално освободително движение (докато империята не решава сама да вземе в ръцете си българската съдба и да се опита да я подчини на своите интереси, срещу което по-късно Стамболов се изправя успешно в качеството си на спасител от надвиснала заплаха от повторна руска окупация след Съединението от 1885 г.).

Четете и не питайте защо тези сведения са били цензурирани в Русия и в СССР и виждат бял свят в България едва през 2008 г…

“Действията на дипломацията, разбира се, са голяма тайна и легендата за руската пропаганда ще продължава още дълго, въпреки всичко. В същото време аз лично съм разпитвал всички дейци на българското въстание и от всички съм получавал един отговор: никога и никаква поддръжка не са получавали от Русия. Между тях не е имало нито един руски пропагандист, нашето константинополско посолство нито веднъж не е е изпращало при тях свои агенти.

Напротив, различни руски консули от рода на сегашния г. Стюарт в Букурещ, даже били враждебни на българското движение, пречели са доколкото могат, спирали са го. Те го отъждествявали с пропагандата на социализма и комунизма, въпреки че българското дело няма нищо общо с тях. Дори когато не са имали факти по някакъв въпрос, те направо са клеветели младите българи.

Тъй като се страхувал заради изпращането на оръжието да не попадне в румънския затвор и после да бъде предаден на турците, Стамболов избягал и се скрил …в Константинопол!!!

Там се представил на Игнатиев, но той го приел така, че Стамболов не повторил визитата си и заминал за Одеса (за отбелязване е, че Данченко, който не пропуска да отбележи почтително , че управителят на гражданската администрация Черкаски е княз, за посланика в Констанинопол се задоволява с лаконичното “Игнатиев”, без да го титулова като граф – бел. ИИ).

В семинарията отказали да го приемат, тъй като е замесен в българското движение (дали не са научили от донесенията на Игнатиев за тази “простъпка” на българския патриот?- бел. ИИ) и нещастният младеж отново се върнал в Румъния, където борбата на партиите приключила с победа на червената и следователно засега имигрантите били в безопасност…(Василий Немирович – Данченко, „Година на война”. Дневник на руския кореспондент, 1877-1878, том I и II“, преводач Екатерина Шишова,София, Изд. Солвек, стр. 608)

ЗАБЕЛЕЖКА: Истината за истинските руски цели и (зло)деяния срещу интересите на България и българите, споделена от (предимно) руски източници във връзка с Руско-турската война, е тема на продължението на трилогията “Течна дружба”, която авторът на тези редове подготвя за печат в близко време.

Мислите, че ще се измъкнете? Не, ще трябва да плащате

София. Януари 2018 г. Смог. Сивота. Ниска видимост. Километрични задръствания. Европейци с маски. Недоволстващи граждани. Протести. Критики към общината. Предложения за мерки. Още критики към общината.

Как София стигна до тук? И какво може да се направи?

Не е една причината, поради която въздухът в София през зимата става изключително мръсен. Първият фактор е географското разположение на София, а именно котловина, заобиколена от планини – това предразполага към застой на въздушните маси и фините прахови частици в тях.

Второ, не малко домакинства все още използват твърди горива, а много от социалните помощи за отопление се дават във въглища. Този тип отопление обаче бълва сериозни количества замърсители във въздуха.

Трето, транспортът в града е масово автомобилен въпреки наличието на (ново) метро и (нови) автобуси. Това се дължи на относителното забогатяване на софиянци през последните 20 години, на подобрената пътна инфраструктура, а и на културното възприятие, че да караш собствена кола е въпрос на престиж.

Данъчната система насърчава карането на сравнително стари (и мръсни) автомобили, т.к. те се облагат с по-нисък годишен данък сравнение с по-нови автомобили със същата мощност.

Четвърто, населението на София днес е около два пъти по-голямо отколкото през 1989 г. и ефектите от мръсното отопление и транспорт се засилват дори само заради по-големия брой жители на града. Всичко това взето накуп няма как да не доведе до прекомерно замърсяване на въздуха.

Как гледа икономистът на този проблем?

За икономиста замърсяването на околната среда по принцип, а и конкретно на въздуха в столицата, е проста за анализ и често срещана ситуация. Икономистът вижда нещата по следния начин: всеки гражданин избира да употреби определен ресурс (например стока или време) в определено количество. Количеството зависи най-вече от цената на (или разходите по) стоката.

В този случай гражданинът консумира замърсители. Това е стоката, която си купуваме, когато шофираме до работа и бълваме изгорели газове от ауспуха.

Замърсяването е типичен пример за негативна последица, когато има разлика между частните и социалните разходи при консумацията на замърсители – т.е. разходите на отделния шофьор и разходите на всички като общество. За обикновения софиянец всекидневните разходи се изчерпват с горивото, което си купува, за да стигне до работа.

Това е частният разход. За обществото обаче разходът е по-висок, защото той включва и парите, които трябва да се изразходват за справяне със замърсяването, причинено от въпросния софиянец. А колкото по-висок е разходът, толкова по-ниска е консумацията.

Следователно оптималното количество замърсители, което обществото може да допусне всеки от нас да консумира без да има замърсяване, е по-ниско от оптималното количество, което нашият софиянец консумира по принцип. Той може да си позволи да консумира повече замърсители отколкото е социално оптимално, защото към момента по никакъв начин не участва в покриването на допълнителните социални разходи по замърсяването…

Така един икономист би обяснил логиката на проблема в София – всеки един от нас замърсява повече, отколкото би трябвало за град без смог.

Икономически механизми за справяне с мръсния въздух

От икономическото обяснение произлиза и икономическото решение. Е, какво от това, че нашият софиянец замърсява повече, отколкото трябва? Как бихме могли да го накараме да замърсява по-малко? За икономиста отговорът е много прост.

Трябва да повишим цената на замърсяване за нашия софиянец до социално оптималното ниво, за да понижи той разхода си на замърсяване. Т.е. да прибавим социалните разходи към индивидуалните или, както би казал икономистът, да „интернализираме“ социалните разходи.

Има много на брой механизми, чрез които да постигнем това. Най-очевидният е ценовият механизъм. Звучи като лесно решение да добавим такса „чист въздух“ от например 50 стотинки на литър гориво и да очакваме част от хората да спрат да шофират и да се качат на градския транспорт. Подобен ефект можем да постигнем и чрез друг вид данъци, такси и оскъпяване на шофирането. Всяко поскъпване обаче не е добра новина.

Алтернативата е да намалим директно броя на колите по софийските улици. Можем да издаваме разрешителни, да въведем режим на шофиране в определени часове, или, както общината вече предложи, да ограничим дните, в които определени автомобили могат да се движат по пътищата.

Тези варианти са свързани с пряко затрудняване на шофирането – или чрез цената, или чрез забрани. Освен да оскъпяваме или ограничаваме шофирането обаче, можем да субсидираме и окуражаваме другите видове транспорт. Примери за такива мерки са „зеленият билет“ и подобряването на зелената инфраструктура – метро и велоалеи.

Какво може да направи всеки от нас?

От гледната точка на икономиста, едно е ясно: всеки един от нас ще трябва или да замърсява по-малко, или да плаща повече. Няма да се измъкнем просто така. Не можем хем да замърсяваме, хем да имаме чист въздух.

Няма да стане без затруднения. Ето едно сравнение: както светофарите ни спират от време на време, но гарантират по-бързо придвижване без хаос, така и мерките срещу замърсяването ще направят живота ни малко по-труден (или по-скъп), но ще имаме чист въздух.

Това определено си струва в дългосрочен план. Така че или да се качваме на метрото, или да не се сърдим на общината, когато предлага мерки като ограничаване на движението за четни и нечетни номера. Ако ни пука за града и за въздуха ни, разбира се.

А освен икономиката?

Икономическо тълкуване на проблема не включва много други видове мерки, които могат да помогнат. Най-често за ограничаване не замърсяването от автомобилите се разчита на ценови механизми (такси и данъци върху горивата), но и на новите технологии, които помагат за бълването на по-малко вредни газове (като при най-модерните бензинови двигатели и разбира се електрическите автомобили).

В София е особено важно да се преразгледат и данъците за старите и дизелови автомобили – сега плащаш по-малко, колкото по-стар и мръсен е автомобилът ти, а най-новите и екологични са с най-високи данъци.

Друга важна тема са и социалните помощи за отопление в домакинствата, които в голямата си част се изплащат във… въглища. Следите от въглищата също са във въздуха.

Освен много проблеми, има и много пътища за решаването им. Когато решим по кой да поемем, тогава в София отново ще се радваме на чист въздух през зимата.

––

* Този материал е създаден по проект „Генерация Z“.

Когато разузнаване и прокуратура се срещнат в съда

Image_6560484_126Тежките присъди срещу Кирчо Киров следват една след друга

Александър Александров, Сега

Какво може да събере на едно място Бойко Борисов, Сергей Станишев, Георги Първанов, Ивайло Калфин, Румен Петков, Димо Гяуров, Бриго Аспарухов? Делата срещу бившия директор на Националната разузнавателна служба (НРС) Кирчо Киров, в които те се появяват периодично като свидетели на съдебни заседания, са провеждани в пълна тайнственост и дори конспиративност – уж да не се издаде държавна тайна. А уж правосъдието е публично.

Преди дни бившият шеф на разузнаването бе осъден на 15 г. затвор за присвояване на 5.1 млн. лв. от бюджета на НРС. Размерът на присъдата е наистина впечатляващ, като се има предвид, че българската съдебна система не налага подобни тежки наказания дори за двойни убийства. Киров ръководи службата девет години в мандатите на Георги Първанов, който уволни ген. Димо Гяуров, за да сложи Киров.

Киров обаче стана първата кадрова смяна от Росен Плевнелиев като президент. Веднага след това лично

премиерът Бойко Борисов се застъпи

и поиска да бъде пратен в чужбина като посланик. Плевнелиев и тогавашният външен министър Николай Младенов не се съгласиха, защото Киров е бил щатен служител и на бившата Държавна сигурност. Затова Борисов го взе като съветник с обяснението, че „близо 10 г. ръководи разузнаването и е правилно такива хора да бъдат поставяни известно време на държавна работа, за да могат през това време тайните, които знаят, простичко казано – да ги забравят“.

Два месеца по-късно обаче той го уволни без никакви обяснения. А двамата си минаваха за близки, най-вече около онзи сигнал, който Борисов размахваше в парламента на 21 февруари 2013 г. с твърденията, че Ахмед Доган го бил „поръчал“.

Сегашната присъда не е първа за Киров. Той вече бе осъден от две инстанции на 10 г. затвор по сходно дело, по което бе обвинен в присвояването на други 4.7 млн. лв. Това дело тръгна като разследване почти веднага след като Киров спря да е съветник на Борисов. То стигна до Върховният касационен съд, но там съдиите приеха, че има нарушения на правото на подсъдимия да се защити и го върнаха за ново гледане.

За първи път Киров беше осъден от Софийския военен съд през 2015 г. Тогава магистратите постановиха

конфискация на половината му имущество

и уважиха гражданския иск на службата срещу него за 4 720 196 лв. На осъдения се забрани за 15 г. да заема ръководна държавна или обществена длъжност и да упражнява определена професия или дейност, свързана с материални средства.

Държавното обвинение твърди, че от 2007 г. до 2011 г. като ръководител на службата той е присвоил държавни средства в левове, евро, щатски долари и английски лири, чиято обща левова равностойност е в особено големи размери – близо 5 млн. лв. Според съда за улесняване на присвояването в кръга на своите правомощия той е съставил над 1000 официални финансови документа с цел да бъдат използвани за доказване на несъществуващи служебни разходи. В тях пишело, че са за „специфични нужди на службата“, твърди съдът.

Под специфични нужди се имат предвид плащания на агенти, за вербовки, за срещи, за информация и т.н. През цялото време Киров отричаше вина и определяше процеса като политически и абсурден. Той твърди, че въпросните разходи са направени действително и са изхарчени за специфични нужди и специални операции.

Бившият директор на НРС обясни, че не е имал възможност да доведе своята агентура от чужди граждани, с които е работил лично, да свидетелстват в негова полза и изрази съжаление, че съдебният състав не е взел под внимание някои фактори. Според него показанията на всички разпитани са потвърдили думите му, че средствата, за които е обвинен в отклонение, са отивали за специални разузнавателни операции.

„И президентът, и двамата министър-председатели, които бяха разпитвани, както и министрите и бивши директори – ръководители на службите, включително и показанията на настоящите ръководители на службите, изцяло потвърдиха моите показания“, заяви тогава Киров.

Той твърдеше и че имал „достоверна информация, че върху съдията е оказан натиск, и то от хора от високи държавни институции“, давайки да се разбере, че става дума за президентството. „Има една, която стои като обединител на нацията – хора от тази институция оказаха натиск върху съдията и аз имам достоверна информация за това, но не възнамерявам да влизам повече в доказателства на тази тема“, заяви пред националното радио той.

Прокуратурата контрира, че „нямало нищо политическо в едно престъпление за присвояване, извършено от длъжностно лице на висок пост“. Държавното обвинение коментира и че подсъдимият „можел да си позволи инсинуации или препратки, тъй като го чакала присъда“.

И докато Киров се надяваше, че няма да бъде окончателно осъден или поне това ще бъде отложено във времето,

прокуратурата стовари още няколко дела срещу него.

Едното беше за разгласяване на държавна тайна, свързано с негово телевизионно интервю през 2014 г., в което той говорел за българин, арестуван във връзка с превозвани наркотици. Това дело продължава и в момента.

Другото дело се оказа сходно с първото, по което беше осъден. Прокуратурата обяви, че е присвоил други над 5.1 млн. лв. и уликите за това дошли от делото за 4.7 млн.лв. „Създавани са били документи, обосноваващи извършването на съответни разходи за разузнавателна дейност, която обаче според доказателствата е приключила в края на 1999 г.“, обяви говорителят на главния прокурор Румяна Арнаудова при разгласяването на новото обвинение.

Тя обясни, че тази разузнавателна дейност документално е приключила през 2003 г., въпреки това генералът е утвърждавал огромни разходи за извършването й. Присвояването станало от 2007 до 2011 г., се твърди в обвинителния акт.

Прокуратурата се била усъмнила в обясненията на Киров за изхарчени пари за 4 секретни операции. Военният съд е изискал от НРС справка имало ли е действително такава дейност и такива разходи. Били са проверени архивирани финансови документи. Там проверяващите са се били натъкнали на

фрапиращи факти за теглени и отчитани четирицифрени суми

във валута и незабавно сезирали главния прокурор. „В тези документи е било вписвано, че се извършва дейност и се правят разходи по оперативни дела, които всъщност са били окончателно приключени и архивирани преди няколко години и двамата обвиняеми много добре са знаели това“, твърди прокуратурата.

Били разпитани 15 разузнавачи. „Те категорично сочат, че във въпросния период нито са извършвали такава дейност, нито такива разходи, нито пък са получавали пари“, заяви Арнаудова. Когато въпросните разузнавателни дейности реално били извършени, за тях били похарчени 10 пъти по-малко пари, отколкото е посочено.

Очевидно първоинстанционният съд се е съгласил с тези аргументи, защото само преди дни последва тежка присъда. Заедно с Киров бе осъден условно и бивш негов подчинен – полковник от резерва. Според разследващите той е взимал пари от касата по нареждане на Киров и според прокуратурата бил направил самопризнания.

„В една военизирана структура възможностите за реакция са строго ограничени. Като прибавим и възрастта на човек, както и стария военен рефлекс от близкото минало, преценката беше, че той не е имал много възможности да реагира. В последния възможен момент той постъпи достойно и допринесе за попълване на всички доказателства“, обясниха от прокуратурата.

ЗАЩИТА

Тежката присъда на Киров обаче бе определена като недопустима и като прецедент от неговите адвокати, които обявиха, че такива имало само при политическите процеси в Германия преди десетилетия.

„Това беше един много бърз, скоротечен и режисиран процес. Аз бях осъден единствено и само по показанията на един свидетел. Очевидно е, че трябва да покажем пред международните фактори, пред нашите европейски партньори, че има осъдена знакова фигура“, каза Киров.

Той обясни, че военните съд и прокуратура са действали в сговор, а сегашното ръководство на разузнаването водело война в медиите срещу него и семейството му.

Суеверието на българските „братушки“

По трационно (не)здрава логика в публичното пространство у нас отново се надигна призракът на сравнението между голямото и малкото зло.  Този път няма да соча известната на желаещите да мислят истина, че ни управлява “по-малкото” зло Борисов и компания по волята на онези, които му гласуват, защото има по-лошо и от него.

Парадоксално, но в ролята на Голямото зло се настани внушението за третия пол и Истанбулската конвенция, подкрепяна обаче по неволя от “по-малкото зло” Борисов, който не може да си позволи да бойкотира насред евроцентристкия си личен триумф по време на Председателството да застане открито на мачовските позиции, които със сигурност споделя по силата на демонстрирания от него мачизъм и популизъм, равняващ се по масовите настроения.

Измислено третополово плашило от търговците в храма на политическото влияние , някои от които се продадоха успешно на борсата на гласоп(р)одаването и сега ни управляват, трябва да може да бъде осмислено чрез въпроса: защо, по дяволите, нещо, което го няма, го има така активно в т.н. публичен дебат?

И наистина ли българите, които доста масово нямат нищо против промискуитета (наистина опасен за живота на индивида и обществото със заплахата от предаване на болести, от последвали аборти и прочее травмиращи последици) – и които нямат също особени възражения срещу създаването на семейства и деца без брак, са сред най-големите консерватори в Европа, че намразиха с такава лекота Истанбулската конвенция без да са я чели?

Или пък тукашното население е най-податливото на континента на примитивна пропаганда на първосигнално ниво, свързано със “сексуално посегателство” върху личността  ( повече и от мюсюлманското население в Турция)?

Истината, за пореден път, се познава в сравнението. Да сравним как се отнася масата българи към действително страховития казус с ограбването на 4 милиарда лева от сринатата пред очите на всички банка КТБ.  Никак не се отнася. Няма вълнения и страсти. Протестират само лично засегнатите. https://aig-humanus.blogspot.bg/2018/01/blog-post_977.html

Защо?

Народопсихологията на нашенеца е обяснението на този феномен: лъжата за посегателството върху пола засяга емоционално и ирационално, но практически всеки човек, готов да повярва в нея. В края на краищата всеки си има пол, но не всеки си има банкова сметка (при това в банка, която поради връзките си с властта се беше превърнала в магнит за близките до нея привилигировани ползватели или “правоимащи”, както се наричаха най-официалано по времето на комунизма ползвателите на привилегиите ).

“Правоимащите” бяха мразени масово и когато системата им рухна, целият гняв на народните маси (временно) се обърна срещу тях поради наивното усещане за справедливото възмездие, което (уж) ги е застигнало.

Помня колко гневни бяха колегите ми в БТА например на бурните общи и спонтанни събрания в края на 1989 г., на които бяха изнесени данни за злоупотребите на началниците със служебните автомобили за лични нужди (моя милост, който бе избран от такъв форум да управлява агенцията на мястото на назначените от ЦК на БКП прогонени другари правеше всичко възможно да ползва градския транспорт и личното си съветско возило).

Хората наистина бяха възбудени на тема разхищения. В БТА си носехме в чантите тоалетна хартия за лично ползване, защото все нямаше пари (както трябваше да пишем на машина на обратната страна на употребявани листа), а другарите директори прахосвали бензин!

Днес тези настроения изчезнаха като вода в пустинята на завърналата се обществена апатия, която при комунизма беше постигната от чувството на безсмислие да се рита срещу режима и ръжена.

Истината за КТБ, където парите са си държали “едни тарикати”, ползващи привилегията на своите връзки, ни най-малко не вълнува нашенеца по начин, който може да генерира политически резултат. Или го вълнува, но в смисъл, че “така им се пада” на хитреците.

Ето така се озовахме в абсурдната ситуация най-големият грабеж (не само в българската история) да не предизвиква възмущението на масите, които обаче с голямо вълнение се стреснаха от измислицата за третия пол, който може да изяде бъдещето на най-важната инвестиция в живота на обикновения българин – неговите деца.

Тази измислица задейства автоматично механизма на самозащитата като от уроки, от черна прокоба и прочее суеверия, устойчиви явно на всякакви промени в обществено-политическото ни развитие – за да не кажа деградиране.

Unknown-1

А суеверието е като русофилството, с което разболяват българите носителите на този вирус. Да си спомним още веднъж какво е казал за него основателят на социализма в България  (т.е. основоположникът на утопичната теория за равенството у нас, възприета от масата българи под руско-съветска диктовка няколко десетилетия след диагнозата на Благоев):

Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. („Принос към историята на социализма в България, С., 1976)

Обърнете внимание: най-яростните нашистки разпространители на лъжата за половия караконджул, изпълзял от Истанбулската конвенция, са като правило също толкова ревностни вярващи в култа към Русия, последното убежище на ретоградността и политическото суеверие в Европа, което се бори да задържи и да приюти, ако може, опитващите се да се отскубнат от вековната й прегръдка “брутушки” по суеверие.