3 март: свобода или освобождение?

Даниел Смилов

© Анелия Николова

Публикуваме текст от Портал „Култура“.

По повод трети март отново се разгоря старият спор за националния ни празник – дали това е най-подходящата дата от новата българска история? Санстефанският договор от 1878 г. е наистина предварителен, но все пак това е първата голяма крачка в международното право и международните отношения на модерната епоха към създаване на българска държавност. Трети март е подходяща дата, стига да влагаме в него смисъла на празник на политическата ни свобода и суверенитет.

За съжаление през годините за мнозина той е добил значение на празник на освобождението ни от друга държава. Свобода и освобождение са различни неща и не бива да се бъркат. Заради това нужда от смяна има, но не на датата на празника, която си е достатъчно значима. Трябва да се променят речите, говоренето и най-вече мисленето ни за това какво точно празнуваме.

В официалното си обръщение по случай празника на Шипка президентът Румен Радев например се фокусира основно и изключително върху освобождението. Българската свобода според него е резултат от саможертвата на руските и българските войни и тази саможертва е това, което отбелязваме на националния празник – тя е нашето общо българо-руско минало. „Вечна памет на героите. Вечна признателност към воините на Цар Освободител. Да живее България!“

Разбира се, освобождението и жертвата на другите трябва да бъдат почитани и да им се отдава заслуженото. Но да се свежда до това българският национален празник на свободата е концептуална грешка по следните причини:

1) Освобождението не води винаги до свобода. Свободен може да бъде само този, който знае и цени свободата и може да се самоуправлява. Освободеният роб може да си остане роб по собствена воля. Същото е и с народите – ако те не могат да се управляват като свободни, просто ще преминават от едно робство в друго. Ще сменят султана с някой местен сатрап.

Българското „чудо“ от XIX век не е в това, че при една от многобройните войни между европейските империи сме били освободени от османска власт, а че сме успели да се управляваме като свободни, че сме били готови за свободата. Гърци, сърби и румънци – които имат аналогична съдба на нашата – не фетишизират толкова факта на освобождението си, а с право се гордеят със свободата си. Не е ясно защо точно ние трябва да се фиксираме върху освобождението и жертвата на другите за него и да почитаме основно тези факти, а не самата политическа свобода и суверенитет.

2) Ако празнуваме свободата, основният субект еднозначно е България. Ако празнуваме освобождението, основният субект е Царска Русия и нейните воини (които освен русите са включвали и често забравяните украинци, финландци, поляци и мнозина други). По дефиниция националните празници не могат да са празници на други държави, какъвто и принос да имат те.

Нещо повече – ако субектът на празника е Царска Русия, възникват много сложните въпроси за приемствеността между нея и руските режими след 1917 г. През 1944 г. например България е окупирана от СССР и де факто губи суверенитета си като част от съветския блок за следващите 45 години. Ако режимите след 1917 г. са приемник на Царска Русия, излиза, че едновременно честваме и освободител, и „поробител“ (на по-късен етап). Това е историческа конфузия, която няма как да се избегне, и затова освобождението ни от Русия не бива да е основният и дълбок смисъл на националния ни празник.

3) Свободата не се добива с еднократен акт на освобождение – тя е процес. В този смисъл ние не сме станали свободни на 3 март, макар че това е била изключително важна стъпка. Както е известно, българската свобода е плод на духовното възраждане, на борбата за църковна независимост, на въстанията и плановете за революция. Но тя е най-вече резултат и на политическия процес, който е започнал с Учредителното събрание в Търново и е продължил със създаването на българския парламентаризъм.

Конституцията, народното представителство, ограничената власт на монарха, разделението на властите са истинските постижения на българската политическа свобода и суверенитет – реалните маркери на освобождението ни по същество. Парадоксът е, че освободените са станали много бързо по-свободни от своите освободители: Русия е запазила абсолютизма десетилетия след 1878 г.

Показателна за жилавостта на българската свобода е отмяната на Режима на пълномощията, наложен по волята на новия и консервативен руски император Александър III. Разминаването между абсолютистка Русия и парламентарна България се засилва със Съединението и идването на власт на Стамболов. В тези процеси българската свобода се отстоява парадоксално срещу волята на нашите освободители. Това не бива да се забравя и да се гледжосва в раболепни речи. Разликата между свобода и освобождение трябва да е винаги ясна.

4) Поради културното, езиково и религиозно сродство с Русия ние сме традиционно склонни да надценяваме ролята ѝ в международните отношения. През XIX век в Европа се налага т.нар. Концерт на Великите сили и той е истинският субект на най-важните решения, включително това за нашето освобождение. В този Концерт гласът на Русия е бил най-силен защитник на нашите интереси по редица причини – и културни, и религиозни, и имперски. Но в крайна сметка решенията се вземат от Концерта на конгреси, какъвто е и Берлинския конгрес от 1878 г. Истината е, че без Бисмарк, Дизраели, Гладстон, Мак-Махон, Франц-Йосиф I и т.н. българското освобождение не би било факт и би останало поредният амбивалентен резултат от многобройните руско-турски войни.

5) Празнуването на „освободител“ в един взаимосвързан свят винаги води до изкуствена персонализация на сложни събития. Ние с право не почитаме рухналия СССР като наш освободител през 1989 г. Нито пък почитаме като освободители победителите от студената война – САЩ и Запада като цяло. На фона на тази безсубектност пределната персонализация на освобождението от 1878 г. става особено видима. Ясно е, че тази персонализация – било тя като Дядо Иван, Цар Освободител и т.н. – е феномен на масовата народопсихология и политическата пропаганда. Феномен, който трябва да се отчита в осмислянето на националния ни празник.

6) По същата причина не бива да се прехласваме по това, което сме постигнали „абсолютно сами“. Често ще чуете, че Съединението е наше „собствено дело“, което сме извършили напук на останалия свят. Това също е неоправдана редукция на резултатите от сложни събития до действията на един субект (този път до нас самите). Истината е, че без подкрепа поне на част от Великите сили (измежду които неочаквано Великобритания в този случай) това „наше“ дело можеше да завърши и с неуспех.

Изобщо свободата нито е „дар“ от някой друг, нито е своеволие, действие на своя глава, без да се отчитат интересите на другите. В един сложен, взаимосвързан свят свободата е възможна единствено чрез взаимодействие с останалите.

Свобода и република

Празнуването на 3 март като основен национален празник трябва да се осмисля през политическата свобода и суверенитет. Така както днес го празнуваме, то е повече празник на българо-руската дружба. Тя е важен аспект от историята ни, който трябва да се почита, но не е основата на свободата. Истинската основа на свободата е републиканската идея, за която обаче рядко става дума на 3 март.

Светът не е ценил свободата през по-голямата част от историята си. Древните гърци и римляните са първите, прозрели връзката между свободата и републиката. За да се самоуправлява едно общество, в него властта трябва да е публична – да е достояние на всички и да отчита интересите на всички. Тази идея е позабравена през Средновековието, когато властта става най-вече личен атрибут на владетеля. Днес res publica – публичната работа, вещ – е най-важната политическа идея, облечена във формата на народовластие – демокрация.

Освобождението чрез публична, народна власт става политическият център на българското Възраждане. Паисий търсил нейните корени в историята и прецедента. Неговият аргумент е семпъл – ако българите са имали царе в миналото, значи са способни сами да се управляват. Този аргумент условно започва нашето Възраждане, но той залага и неговите ограничения, защото смесва публичната с личностната власт, политическата общност с рода и етноса, гражданина с роднината.

Малцина от нашите възрожденци са били чувствителни към тези понятийни различия. Левски е един от тези, които истински разбират значението на „чистата и свята република“ за свободата. Както „Под игото“ показва обаче, в общия случай въставането на българите се случва в малките общности на балканските градчета, почти по родово-племенна линия.

Налагането на републиканската идея, чийто най-ярък изразител у нас е Левски, става с Българското освобождение. Освобождението* води до свободата, защото то слага началото на една res publica, полития в класическия смисъл на тези понятия. Освобождението е началото на „чистата и свята република“, към която трябва да се връщаме на националния ни празник.

Вярно е, че постигнатото по отношение на републиканската свобода е далеч от идеала. Но то не е и никак малко – и затова си струва да бъде почитано на 3 март.

Накратко, проблемът не е в датата – проблемът е в смисъла, който ѝ придаваме.
_________________________________________
* Републиканската идея може да съществува и в монархии, каквото е било Княжество България – формалното наименование на режима тук не бива да подвежда. Съвременните европейски монархии са де факто пълнокръвни републики – властта е в ръцете на републикански по своя характер органи. Ограничената власт на монарха, всеобщото избирателно право за мъжете, парламентаризмът, разделението на властта са основните белези на републиканския характер на българското княжество (по-късно царство).