Злоносници и „доносници“

575660_512499982147833_195348079_n

Васил Пекунов

http://www.readvasko.com

Всички, родени след 1970 година, нямат причастие към омерзителната реалност, която е тема на този текст: ченгета, „доносници“, досиета. По-възрастните сме съпричастни, а ние за жалост сме половината народ. Нямам никакви илюзии, че тази част от народа, към която принадлежа, ще промени отношението си или поне гледната си точка към съдбите на десетки хиляди хора.

Понеже ние, над 50-годишните, в огромното си мнозинство сме умници, при това хем етични, хем безгрешни, хем не си меним току така светогледа, който по правило е най-правилният. Затова би ми се искало тъкмо онези мои читатели, които са навършвали пълнолетие около 10 ноември 1989 и по-младите от тях, и още по-младите от тях, поне някои измежду младите да отделят няколко минути от живота си и да прочетат искрените думи по-долу. Думи без никакви претенции за обхват или аналитичност. Ала те, думите ми, са за действително сложни избори, за трагични драми през време ялово, застояло, мъртво. Ето защо ще се опитам да са пестеливи и простички думи.

Причината да седна зад бюрото е също простичък: омръзна ми. Писна ми от простотия, профанация и задължителната демагогия. Не се понася това словесно издевателство над човешките мъки. Дойде ми до гуша да зачитам и почти никога да не дочитам и до средата разни мъдрувания за досиетата на Държавна сигурност. Като оставим настрани шепата умни добросъвестни хора, писанията на останалите са или недобросъвестни и манипулативни, или пълни с претенциозни глупости.

Не си спомням да съм писал на тази тема. Не съм компетентен, не съм писал. Съвременник съм обаче и затова сега ще кажа няколкото си лични думи.

Най-напред да уточня. Доброволните доносници без кавички не ме вълнуват. Мерзавците, които ревностно и добре са го вършели с тъпо невежество и/или сатанинска радост, не са ми тема. Те да му мислят, когато им дойде времето да отговарят за делата си. (Мнозина от тях отдавна-отдавна му мислят там някъде, където са попаднали след кончината си.) Нито ме интересуват разните ДС-ари разузнавачи и изобщо „бойците на тихия фронт“. Предполагам, голямо разузнаване е падало из Париж и Монако. Бог и с тях.

Надолу по терминологията.

Злоносници са дамите и господата, тогавашни другарки и другари, от идеологическите и разните други човеконенавистнически отдели на ДС. Злоносници са вербовчиците, но не на наши и чужди „шпиони“, а на сънародници срещу сънародници. Злоносници са „писателите“ на досиета, картончета, доклади, планове за „агентурна“ работа и отчети за „агентурна“ работа, на реални и измислени донесения на жертвите им, на истинска и изфабрикувана работа от страна на жертвите им. Злоносници са копоите с пагони, служещи на болшевишкия режим срещу народа си. Служещи най-гнусната, най-презряната служба.

„Доносниците“ в кавички се делят най-общо на три типа: такива, дето са го правили под реална заплаха за себе си и близките си, страдали са, измъчвали са се, съвестта им ги е подлудявала в безизходицата им, но те действително са писали едно-друго, и то продължително време, и то под агентурни имена, и то с подписано от тях съгласие, изобщо вършели са някаква мършава „работа“, по принцип непотребна за ДС-арите и без сериозни последствия за обектите на писанията; други, доста по-смели люде, които също са го правили под реална заплаха за себе си и близките си, но въпреки това само са се „отчитали“ с разни алабализми – демонстративно ненужни за вербовчиците им алабализми, с което ялово пустословие естествено не са навредили на никого (освен понякога на себе си), преди копоите най-често да се откажат от „услугите“ им; и клетници, които пък изобщо не са знаели, че ги „броят“ за агенти или както там още се е наричало, и са научили за какви са се водили едва след 1989-а. Гаврата с честта и чистото име на тези хора от третия тип носи и най-любимото, най-сладкото удоволствие на злоносниците през последния четвърт век.

Злото, ако някой от по-младите не е забелязал, не мирясва, докато не псовиса.

По същество и накратко. Никакъв проблем с досиетата на ДС няма да бъде не само „решен“ (много ми е интересно как би могъл да бъде решен след безвъзвратното погубване на десетки хиляди човешки съдби), а и малко от малко няма да бъде открехната вратата към относителната истина и относителната земна справедливост, докато не бъдат – първо, преди всичко – публикувани имената на вербовчиците, на злоносниците – живи, а защо не и мъртви: чин, служба, къде, кога, какво е правил, как го е правил, сега какво прави, ако прави нещо, защо го прави сега, с какво право, като какъв… Всичко. С отчетите, дето е писал, с предложенията да мачка хората, дето ги е предлагал на по-висшите злоносници, с бодрите възторжени рапорти за добре свършените мерзости. Всичко! А после вече можем да разсекретяваме докрай досиета на доносници и „досиета“ на „доносници“. И за всеки конкретен случай да си съставяме конкретно мнение според достъпните конкретни източници. И без да съдим. И без да моралничим. И без да се правим на истина от последна инстанция, понеже истината от последна инстанция не е дадена нам, а Нему. И като изслушваме жертвите, ако са живи. И като се съобразяваме с обстоятелствата, в които са били „уловени“. И най-вече – като се поставяме на тяхно място. Ние, застаряващите „герои“, минали между капките или по-точно отстрани на воденичните камъни на оная мелница. И ние, изобщо неродените тогава многознайковци, тогава, когато воденицата мелеше съдбите човешки.

Ще се случи ли да разсекретим злоносниците? Надали. Поне засега българският народ няма колективната воля да прочете с храброст, достойнство и покаяние близкото си минало. Не е далеч от ума защо.

Ще опиша грубо и може би дори жестоко как изглежда отстрани. Хубаво младо момиче, живее си своя млад живот, но неколцина гадове го изнасилват многократно и продължително. Изобщо не е важно какви са причините: защото момичето е глупаво ли, защото е наивно ли и все още вярва на разни „идеи“, защото го е страх ли, защото са заплашили децата му или родителите му ли, защото просто не знае как да избяга от такова насилие ли, или защото „такова е било времето“ – не е важно.

Важен е фактът на изнасилването, безспорният факт, че злодеянието се върши против свободната воля на момичето, при това при тотална (но тотална само за нея) информационна непрогледност. Важно е, че това е тежко криминално престъпление – освен че е морална изродщина. Минават години. Гадовете изнасилвачи са „народни“ избраници и приемат закони, заседават около кръгли маси на „съгласието“ между изнасилвачи и изнасилени, станали са крупни медийни босове, а някои са вече и „социолози“, за да изучават общественото мнение на изнасилените за изнасилените. И приемат закони гадовете, в които пише, че е задължително публично да се известява в каква поза е изнасилвано момичето всеки път от всеки конкретен изнасилвач, как е викало, какво е викало, за какво се е молело и с какви сълзи е плакало – изобщо всичко за „позорното“ ѝ поведение, докато го изнасилват.

Медиите на изнасилвачите тиражират пикантните подробности, а „социологията“ на изнасилвачите мери общественото мнение на изнасилените за изнасилените. И никъде нито дума – нито в законите, нито в медиите, нито из общественото изнасилено мнение – кои са изнасилвачите (живи и мъртви!), откъде накъде насилват и какво им се полага за делата им.

Ето така изглежда отстрани. Ама ние всички не сме отстрани. Дори внуците ни не са отстрани, понеже дишат тоя отровен изнасилен въздух.

Следват лични думи.

Съдбата на всеки човек зависи от безчет фактори, повечето непонятни нам. Небесни и земни фактори. За да се промени издъно съдбата ти и да попаднеш в ноктите на ДС, беше достатъчна малка подробност, смешна дреболия. Както и за да се измъкнеш от ноктите. Както и да минеш покрай ноктите. Зависеше от всичко: от семейството ти, от образованието ти, от това къде учиш, какво учиш, какво и с кого работиш, къде, кога, с кого общуваш… От всичко зависеше! И още: достатъчно беше някой копой да го мързи или не, да е в настроение или не, да си е изпълнил „плана“ или не, да е гад или просто говедо, да е кариерист или да не му пука, да е подгонен от шефовете да трупа „актив“, или да е оставен на мира, да е било при Сталин-Хрушчов (ужас!), при късния Брежнев (яваш-яваш) или при краткия Андропов (отново бой по врага!). И така нататък. Милиарди обстоятелства за милиони българи от двете страни на барикадата.

Моя милост извади късмет. Никога не са ми посягали с ония нокти с болшевишка кал под тях. Станах баща рано и да ме бяха заплашили с децата ми, не знам как щях да постъпя, ако ноктите ме бяха сграбчили. За разлика от куп днешни пророци, които са знаели всичко тогава, аз не си и помислях, че някога комунизмът ще рухне – дори и приживе на децата ми. Нито бях смел воин (като Винету) – за разлика от днешните храбреци и пророци. Бях просто човек, който все пак съобразяваше, че да си пазиш душата е най-важното.

Те – слава Богу – не ми посегнаха. Отмина ме тая чаша.

Две мои си истории, никога не съм ги споделял публично, понеже не са интересни. Правя го сега, за да усети младият читател колко всичко (вече) беше случайно, несистемно, идиотско откъм оная бездарна и опростачена страна на барикадата – като цялата им „работа“ на ДС-арите. Говоря за края на 70-те години на миналия век. (Убийството тъкмо тогава на Георги Марков по заповед на Тодор Живков също се вписва в тази вече случайна, несистемна, идиотска практика на копоите.)

1977-а. Ще бъда 4-ти курс студент и съм преводач в София на международния летен семинар за българисти (понеже 90% от гостите „българисти“ не разбират български). На семинара е пълно с ченгета – наши и чужди. Чуждите са и „българисти“. Нашите не се крият, преводачите си говорим с тях, майтапим се какъв лайф е да си карат службата сред хубавите шведки и италианки. Водят се уж някакви специалисти от някаква тогавашна културна институция. И гостите знаят какви са, особено колегите им измежду гостите. След семинара – седмична екскурзия за гостите из родината. Четири рейса. Трябва да пиша какво се е случило за тази седмица в „моя“ автобус. Демек – как се държат гостите и особено някои от тях. Нищо работа. Пиша. На моята пишеща машина. Пиша, че нищо не се е случило, освен дето един съвсем млад хърватин се напи, ако не се лъжа в Търново, и доста напопържа родината ни, из която го разхождахме, та да я заобича.

Предадох самотния лист на съответното ченге, дето си караше кефа сред италианките – срещнахме се на пейка край Зоологическата градина, тогава срещу Спортната палата. Нито дума, че ще ме търсят повече за нещо. Ала аз зачаках със свито сърце и крояхме с жена ми „хитроумни“  аргументи защо и как да им откажа да сътруднича. Не ме потърсиха никога повече за нищо. Ето вече 41 години. Язък за семейното ни хитроумие.

Следващата година. Този път аз съм гост на такъв летен семинар за „югослависти“ в Белград. Югославия е лидер на „необвързаните страни“, имаше уж такива страни едно време. Тито е полубожество при съседите, гости от 100 държави, половин дивизия ченгета, които не знаеха една дума от езиците, които се говореха в тогавашна Югославия. Десетки „югослависти“ от Китай и СССР. И двама българи между гостите. Единият съм аз. Току-що съм се дипломирал с отличие (затова съм там, като награда), току-що съм почнал работа в БАН – и никой, никой, никой от ДС не ме привика, преди да замина при Тито, лютия враг на Тодор Живков, за да ме инструктира как да се държа (за честта на Тато срещу Тито) и какво ще искат от мен да пиша, както пишеха почти всички, пътуващи по работа извън България. Като ми връчваха служебния паспорт някъде из Студентски град, дори се позабавих секунда-две-три, очаквайки служителката да ми заяви, че в съседната стая ме очаква „един другар“, нали знаете, отивате и сред врагове, така че както сте писали миналата година, така и сега…

Нищо подобно, нито дума! Приятно прекарване и до нови срещи. Значи, казах си, другият ще пише. Добре, но другият бе весел, млад още човек, сприятелихме се в Белград. На втория ден откровено псувахме Тодор Живков помежду си, както го псуваха помежду си почти всички българи, които сега смятат, че при него се е живеело чудесно. Псувахме и се кълняхме един другиму, че не са ни привиквали, че не са ни поръчвали да пишем, че сме късметлии. Вярвах му. Защо не? Че аз с какво бях по-различен от него?

След много и много години името му бе осветено, понеже вече бе станал университетски шеф. Сега ми е сгода задочно да му благодаря от сърце, че не е написал нищичко за псувните ми, понеже живях още 11 години и кусур при Тодор Живков и никога за нищо не съм почувствал ДС да се е намесвала в съдбата ми. Нито в съдбата на жена ми, върху чието семейство Тодор Живков лично се бе разходил с правешките си цървули, преди още да я познавам.

Излязох късметлия с моя колега в Белград.

А аз тогава се върнах в София и със свито сърце зачаках бездарните и мързеливите ченгета да се усетят как са ме изпуснали лятото, да звъннат, да искат да пиша. Ама не звъннаха „работягите“. Ето така вече 40 години. Язък за страха ми.

Ще свършвам.

Вече от много години бях наясно, че никой от копоите не се бе изкушил да ми пришие (без мое знание и съгласие, разбира се) оня лист като някакъв вид сътрудничество. Сигурно го бяха захвърлили в кошчето като безполезен за злосторствата им. Имаше обаче още нещо, за да приключа с тях.

На 21 януари 2011 отидох в оная сграда с паметника на Стамболийски отпред, подадох си до оная комисия заявление по чл. 31, ал.1, т. 1 ( „Всеки има право: 1. на достъп до информацията, събирана за него или за неговите починали съпруг/а или роднини по права линия до втора степен включително в органите по чл. 1“) –  това е от любимия ми, цитирам, „Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия“ или простичко казано ЗДРДОПБГДСРСБНА; почаках един месец и точно на 21 февруари 2011 и получих с препоръчана пратка плик, където пише, че никъде из архива на злоносниците не е намерено да има донесения срещу мен (оная комисия го нарича „събиране на информация“), тоест никой от злост или хванат в капан не се бе изкушил да трупа „точки“ на мой гръб

Е, това е.

Обръщам се към младите: не съдете прибързано. Четете, слушайте, мислете. Тогава съдете, и то милостиво. Не е добре да съдим строго, особено пък без основания. Защо ни е и този грях на душата?

 

 

Реклами

One thought on “Злоносници и „доносници“

  1. „И без да съдим. И без да моралничим. И без да се правим на истина от последна инстанция, понеже истината от последна инстанция не е дадена нам, а Нему.“ Да не съдим, да не раздаваме правосъдие, да премахнем всички правораздавателни органи.Може и въобще държавата, защото Той /ще/ управлява всичко. Да не моралничим – да не критикуваме, да не се възмущаваме, да не правим разлика между добро и зло, да не търсим възмездие, защото Той / ще/ /с/върши всичко това. Сещам се за думите на един концлагерист от Белене:“ Боже, ако те имаше, нямаше да го има всичко това!“.

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s