кафенето

Новини и не само

Отвореност към света и жажда за национално попечителство – ценности, между които се люшка българинът

Отвореност към света и жажда за национално попечителство - ценности, между които се люшка българинът

© Юлия Лазарова

Днес в София беше представена българската част на Европейското изследване на ценностите. Десетки учени, анализатори, политолози, коментираха данните на социолозите от „Алфа Рисърч“, които са събрали и обработили информацията за България за най-големия европейски проект в областта на социалните науки. В проучването, което се прави още от 1981 г., участват 47 страни, България се включва през 1990 г. Национален програмен директор на изследването е проф. Георги Фотев.

„Дневник“ публикува изказването при представянето на българската част на проекта на управляващия партньор на социологическата агенция „Алфа Рисърч“ Боряна Димитрова (акцентите са на Боряна Димитрова, заглавието е на редакцията):

Ще представя няколко от впечатляващите пулсации в ценностните вълни на българското общество. Избрала съм две оптики, които само лонгитюдното изследване може да ни даде – тази на дългия хоризонт от почти 30 години и на по-късия от последните десет. Какво показват те?

Европейските ценности не са метафизични. Дори когато се движат на бавна скорост, обществата не са застинали. Ценностният динамизъм е максимално характерен за европейската цивилизация. Като иновационна промяна, но и като връщане към общи корени.

Така например най-мащабното „обръщане“ спрямо Първата вълна на проучването от 1990 г. е ценностният обрат в отношението към религията. През 1991 г. между 25 и 30% от българите се определят като вярващи, а две трети са категорични, че не са вярващи и религията няма никакво място в техния живот. Сега съотношението е радикално преобърнато.

Може да се говори много за спецификите на българската „религиозност“, но няколко тенденции са несъмнени. Индиферентното или агресивно отношение към религията, характерно за комунизма, се заема от тяга и опит за осмисляне на човешкия живот в перспективи отвъд консумацията и икономическия успех. Освободени от изкуствените „колективи“, хората започват да търсят опора в традиционната християнска принадлежност.

Този процес на десекуларизация обаче е многопланов и твърде сложен в ценностно-морален план. По отношение на явления, към които църквата има недвусмислено отрицателно отношение, като аборта, развода, евтаназията и хомосексуалността днешното българско общество не следва нейните предписания, а напротив, е дори по-толерантно в сравнение с 1990. (Крайното неприемане на аборта пада от 25% на 20%, на развода – от 29% на 13%, на евтаназията от 47% на 38%, а при хомосексуалността – от 80% на 57%).

Така десекуларизацията в българското общество не се съпровожда от деградация на важни светски либерални ценности. Тя е по-скоро връщане към традиционна принадлежност и навлизане в символните събития на най-високо ценената общност – семейството.

Всяка епоха на сгъстена трансформация и отключващи се кризи подкопава стабилността на институциите, лидерството, общностната кохезия. Тези процеси наблюдаваме и в България, но важният извод от това изследване е, че те не са подкопали доверието в демокрацията като фундамент на европейските обществаАко в началото на прехода кризата на всяка отделно взета политическа власт се привижда като криза на целия демократичен модел, днес разширеният хоризонт на българина, включително историческия опит на европейските страни, му позволяват много по-ясно да осъзнае пропастта между демократичната и останалите форми на управление.

Българите са разположени в поле, рамкирано от желанието да са отворени към света, но и да са добре защитенивключително от рискове при среща с носителите на чужди културни практики. Сравнението между резултатите от последните две вълни, 2009 и 2018, показва ясна смяна на фокуса – от политики на отвореност към политики на идентичност. Идеята и практиките на нацията са европейско откритие и европейска ценност. Но същевременно тук, в Европа, се полага и фундаментът на глобализацията.

Отвореност към света и жажда за национално попечителство са две ценности, между които се люшка днешният българин. От едната страна стои промяната в отношението към нашите съседи. Напластяваната през вековете подозрителност и враждебност отстъпва. Желанието за сътрудничество и разширение на ЕС към Западните Балкани е ценностен антипод на регионалното обособяване и историческите претенции за изключителност.

Същевременно обаче настоящата Пета вълна ясно показва, че е налице и срещуположна тенденция – стремеж за отграждане от чуждото, непознатото, неразбираемото с наличните ни културни сетива. Искаме да сме в големия свят, но е все по-силна носталгията по малкото общество, към обществото с ясно очертани граници. Солидарността от разширяваща света на човека към всеки „ближен“ се превръща в ограждаща територия, охраняваща близката локална общност.

Тази нова ситуация, отключена с бежанската криза, проблематизира редица ценностни репери – границите на солидарност, динамиката на политическата общност, точката на пречупване, отключваща страховете за промяна на национална и европейска идентичност.

Именно в този ценностен разлом се отваря големият дебат „каква Европа искаме“, „какво означава да сме граждани на страната си и на Европа“. Отговорите на тези въпроси тепърва предстоят, но обобщено казано, за българина водещо не е нито правото на територията, нито на произхода, нито дори на християнската религия. Водещо е удържането на два императива – уважението към националните закони и институции и споделянето на европейските културни норми.

И последен щрих, но съвсем не по значение – ценностите са толкова по-витални, колкото повече се превръщат в регулатив на всекидневното поведение, запълвайки редица дефицити на управлението и институциите. Без сами да осъзнаваме, съществено се е променило значението на голяма част от нормите на рационалната публичност и правовата държава, които оформят т.н. цивилизационна компетентност – спазването на закона, личната отговорност, дълга към обществото, личната неприкосновеност. За 30 години с около 30% нараства отхвърлянето както на невинното на пръв поглед прегрешение като пътуване без билет в градския транспорт, през неплащането на данъци, до емблематичното приемане на подкуп от длъжностно лице.

Тук трябва да направим много ясно разграничение между реално и дължимо. Ръстът в неприемането не означава, че тези явления не съществуват. Той показва ценностното отхвърляне на всички онези практики, които пречат на общественото благо, но и на отделния индивид да организира и контролира собствения си живот.

Ключово измерение на европейския начин на живот е именно полагането на личните усилия, ангажимент и отговорност в основата на човешкия живот. И е особено показателно, че този дълбинен пласт на усещането за наличие на личен избор и контрол над собствения живот бавно, но неотклонно си проправят път и в българското общество – от едва 18% през 1990 г., до 32% през 2009 г., и 39% през 2018 г.

С това отместване ще завърша този първи кратък прочит на данните в тяхната динамика. Не защото казва всичко, нито защото най-добре обобщава ценностния портрет на българина. А защото ни кара да не забравяме нещо много важно – Европа по думите на големия испански философ Ортега-и-Гасет не е странноприемницата. Тя е пътят. И имаме още много неща да научим, вървейки по този път.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: