Диян Божидаров
Този път дори на Ахмед Доган му бе скучно. При предишния вот на недоверие българите имаха възможност да се насладят на реч за „обективната неопределеност на външнополитическия проспект“, в която блесна със заключението, че няма опозиционна партия, готова да управлява България.
Цялото упражнение е „стани да седна“, рече тогава Сокола. Едни интерпретатори видяха в думите му недвусмислено рамо за ГЕРБ, други – подливане на вода, като привидно застава зад управляващите. Днес
дори Доган отказа да сее мъдрости и интриги
Вторият вот на недоверие срещу третото правителство на Бойко Борисов е толкова семпъл и безинтересен, колкото може да е само мач на националния отбор на Аржентина. Къде си дон Диего, че да има какво да гледаме?
Обсъждането на вота се състоя във вторник. По-голяма нищета не се е случвала в пленарна зала, че и в кулоарите – „дебати“ с времетраене по-малко един футболен мач, нищо по същество, „политически тези“ на нивото на „Фейсбук“. Най-интересното бе, че Корнелия Нинова пробва да пусне филмче срещу Борисов на специален екран, но Цвета Караянчева не й позволи (техниката ВАР е разрешена само в услуга на силните, знаем го от Световното).
Мнения „за“ и „против“ бяха изложени после пред журналисти, което по принцип се случва и без вот. То и какво ли има да се обсъжда толкова по темата на недоверието – „несправяне в областта на сигурността“?… Не се справя ГЕРБ, факт е, но всичко ценно отдавна е казано. Случилото се около дебатите
е с нулева обществена значимост
– управляващите успешно изпробваха тактиката „Да оставим врага да си говори сам“, а лидерът на БСП Нинова за кратко другарува с вътрешни врагове, с които по принцип се кара. А да, още нещо „се случи“ – земеделецът Спас Панчев напусна лявата парламентарна група и принуди ресорните репортери с мъка да се присетят кой точно бе този човек.
Един вот на недоверие дори да е съпроводен с нищоказване, има смисъл, ако технически подкопава мнозинството. Този не може, а и взе, че стори обратното – разрив настана в коалицията на БСП.
Едва ли някой би искал да бъде на мястото на „стратезите“ в социалистическата партия. Ясно е, че след шест месеца пак ще има вот, ясно е, че такива мероприятия действат на партията като тиймбилдинг – трудовият колектив им се радва (стига да не плаща).
Известно е, че ако не вдига някаква врява в парламента и медиите, БСП може да загуби и ония двадесетина процента българи, които казват, че ще гласуват за нея. Всичко това е ясно, а още по-ясно е, че извън него цари пустош – идейна, политическа, организационна, личностна… И именно в тази пустош, насред която дойде този нелеп вот на недоверие, е големият проблем – на БСП и България.
Само си представете Кирил Добрев като министър на вътрешните работи или регионалното развитие (за второто по-става май, хидролог е по образование, колега на Доган). И ще разберете защо всичко това, което БСП произвежда като опозиционност и алтернатива, няма никакъв смисъл. Парламентарният инструмент „вот на недоверие“ бе задействан, защото партията друго не може да роди. Няма как от въздух да се роди нещо, а
в момента БСП е пълен въздух
Мнозина наблюдатели окачествяват сегашната политическата ситуация в България като застой – нищо не се случва, чака се нещо, ама какво и кога, никой не знае. Прилича на Брежневата епоха, при който събитията инерционно наставаха тъй, че нищо да не настане. Грешно е това впечатление.
Не живеем в застой, а в нищета и пустош. При застой има заспала обществена енергия. В България в момента няма никаква енергия и това се проявява както долу – в живота на обикновения човек, така и горе, при големите държавни процеси. Обществото се умори от Бойко Борисов, вътрешно разлагане настана и в ГЕРБ, българите чакат ГЕРБ и Борисов да паднат. Но тъжната тривиална истина е, че нищо качествено по-различно не се задава. Съмнително е дали Слави Трифонов би бил припознат като антисистемен играч.
Още по-съмнително е възможна ли е управленска конфигурация без ГЕРБ. Най-съмнително е дали на избори БСП би взела половин процент повече от ГЕРБ. Всеки, който иска да управлява, трябва да целуне ръката на дон Сокол. Той пък, подобно на аржентинския дон, е в неустойчиви настроения. Целувката му е врата към ада.
Такова накратко е политическото положение в България – „От нийде взорът надежда не види“. В тази празнота живеят и електорат, и политически актьори. Вотът на недоверие, който се случва тези дни, напълно формален и безинтересен дори за участниците, е просто следствие от празнотата.
кафенето 