кафенето

Новини и не само

Палки и куршуми? А знаят ли как

Полицията в помощ на Столична община за премахване на незаконни къщи в ромската махала на улица Суходол в Захарна фабрика, август 2017 .

© Велко Ангелов

Полицията в помощ на Столична община за премахване на незаконни къщи в ромската махала на улица Суходол в Захарна фабрика, август 2017 .

Заместник-министърът на вътрешните работи Стефан Балабанов изрази във вторник сутринта пред Би Ти Ви съжаление, че полицията в Ботевград не е използвала „сила, помощни средства, гумени куршуми и палки“ при инцидента в ромската махала на Ботевград в неделя. И прикани вбъдеще да не се колебае. Тогава изпратени по сигнал за силна музика служители на реда са били замеряни с камъни и буркани от група роми.

Палки и куршуми – музика за ушите на изстрадалия от престъпност народ

Ден по-рано и вицепремиерът и военен министър Красимир Каракачанов по същия повод дори излезе с отворено писмо до медиите и се закани: „Маргиналите и екстремните субекти, които не желаят да спазват законите на страната ни, ще бъдат поставяни на мястото им с цялата сила и строгост на закона.“

И зам.-министърът на МВР, и вицепремиерът отговорен за сигурността и обществения ред, са представители на патриотичния партньор на управлението. И двамата виждат задълженията и призванието си в заканителния език, нравещ се на изстрадалия от престъпността, включително и циганската престъпност, народ.

Не са далеч от истината твърденията на социолози, че само с говоренето и заканите против ромите Патриотите и Волен Сидеров си гарантират перманентно присъствие в парламента и партньорство на ГЕРБ. А чрез тях ГЕРБ си осигурява да бъде харесвано управлението му, без да прави пропагандни усилия в същата посока… Не смея да помисля какво още има да чуем като се зададат избори…

Но да не се отклоняваме, а да видим как полицията би могла да изпълни препоръките на зам.-министъра и вицепремиера според два примера, които сме видели наяве.

2008 г. На бул. „България“ двама полицаи спират автомобил за проверка, искат да видят и багажника. Шофьорът излиза (ключовете обаче са на таблото). От тротоара един се мята в колата на кормилото и отпрашва. След него остават смаяни двамата униформени, зяпнали от изненада, съвсем като случайните очевидци на тротоара. Не видях опит да го догонят със своя автомобил или да извадят радиостанция, въобще да предприемат нещо, не знам какво – те би трябвало да знаят, но очевидно беше, че не бяха подготвени за такъв развой на тяхната рутинна проверка.

1998 г., село в Плевенско. Открадната е крава и полицията влиза в циганската махала на Буковлак като наказателен отряд (мечтата на зам.-министъра и вицепремиера), товари в камионетката когото свари, а по пътя смила от бой заподозрения Славчо Цончев, довършва го в РПУ-то, където той умира от побоя. Късно вечерта се оказва, че кравата не е била открадната (Българияq разбира се е осъдена в Страсбург и за нарушено право на живот, и за неефективно разследване).

С други думи:
Когато властта призовава да се действа с куршуми, първо да каже дали е осигурила обучена професионално полиция, вместо в хор с медиите да ни дава пример с Америка

В Америка също имат проблем с употребата на сила, и там изправят на съд полицаи за смъртоносна стрелба, не заблуждавайте нашите униформени. Само че американските полицаи не зяпат сащисани след откраднатия автомобил, а знаят как до го догонят или да открият същия ден престъпника. Бият с палките и стрелят с куршуми, когато се налага, а не след като те оковат, защото тогава им е безопасно. И – да повторя, когато прекалят със силата, във всички правови държави се отива на съд. А за побой в килията се разделят с полицията. Завинаги.

С две думи – вместо да ни дават за пример как е в Америка, нашите полицаи и техните началници трябва най-сетне да проумеят, че професионализъм не значи бой до откат, и то на вързан. Нашите полицаи, ако трябва да ме открият и хванат, или ще ме изпуснат, или ще ме застрелят. А ако ме заловят, ще ме пребият. Толкоз. Обективно професионално разследване за пред съда? Глезотии…

Лесно е министрите да пускат строги закани по телевизора, за да се харесат, но мълчат защо полицията не е в състояние нито да защитава гражданите, нито да лови престъпниците. Мълчат, защото иначе трябва да признаят, че полицейската ни система е разбита тотално и трябва да бъде градена наново, ако въобще е възможно. Разбита и прогнила е, първо, морално: полицаите нямат мотивация да постъпят в системата освен за по някой рушвет. И това го знаят всички политически партии и лидери, защото са допринасяли методично и непрекъснато за тази разруха – чрез политическата употреба на системата за сигурност.

Та, когато призовават за палки и куршуми, властниците да кажат къде и как се обучават българските полицаи и какви средства се отделят за тази цел. Но май няма нужда от можещи и знаещи полицаи – за можене се плащат високи заплати. Стига му на народа да чува властта как се заканва на циганите, декларирайки пълна подкрепа за полицията. Същата… От горните примери.

Върви затворник по улицата, а срещу него – банда шегаджии

618x464Самуил Димитров

На всеки избягал затворник у нас се пада по една банда висши държавни чиновници със силно развито чувство за хумор. Те се отнасят с тънка ирония и лека насмешка към ошашавеното т.нар. гражданско общество, което въпреки дългогодишния си горчив опит с всякакви глупости на властта все пак намира сили да се възмущава от някой драстичен случай.

Питат например гражданите – как не успяхте два месеца да видите, че Владимир Пелов е живеел под носа ви в родния си Ботевград. Шегаджиите смигат закачливо – с брада беше неразпознаваем. Ядоса се обществото, когато в рамките на 8 седмици избягат петима затворници, и иска обяснения. Ония отгоре пак се глумят – не е побягнал, отклонил се е. Какво сте се запалили, ще го хванем, рахат бъдете.

Е, хванаха го. Слава богу, че късметът им най-после проработи, иначе щеше да им дойде много – Пелов го убиха, а Колев си е все така в неизвестност. Или както каза един от най-големите шегаджии в правителството, вътрешният министър Валентин Радев: „Един рецидивист, изнасилвач, обирджия е хванат. Да са спокойни – събота, неделя… Така действа системата, така ще работим и занапред“. Вероятно без да иска, министърът постави правилната диагноза –

държавата може да гарантира спокойствие точно за събота и неделя

Тогава даже и светофарите почиват, а затворниците не се извеждат на работа, ерго не могат да избягат. Но дойде ли понеделник – стой, та гледай.

Радев е всеизвестен шегаджия и майстор на лафовете, но този път дори той остана в сянка. Първенството му е сериозно застрашено от нов претендент за „най-забавен“ висш чиновник – зам.-министъра на правосъдието Николай Проданов.

Той никак не се смути от бягството на рецидивиста Борис Иванов, недоумяваше на какво се дължи медийният интерес към него, а накрая прибягна към хумора: „Ако успеем да култивираме в тях някаква любов към ръководителите на затворническата администрация и те да осъзнаят добре, че с тези свои отклонявания ни причиняват големи проблеми, може би ще го решим тоя проблем. Това в рамките на шегата. Вижте, тези хора неслучайно са в местата за лишаване от свобода, това категорично показва, че тези хора имат някаква проблеми със собствената си идентичност. Така че това, че този човек се е отклонил, не е нещо, което трябва прекалено много да ни учудва“.

Естествено!

В затвора се влиза само за да се бяга оттам,

а не за поправяне, превъзпитание, превенция и ред други сложни думи, записани в Наказателния кодекс. Закон, кой ти го гледа! Оказа се, същият кодекс, вместо да помага, пречи. Или както обясни докторът по право и зам.-министър Проданов – бягствата (отклоненията) могат да се спрат, ако се преосмисли философията на НК, където трудът се счита за превъзпитателна мярка. Както сам се изрази: „Тук става дума за принципен въпрос, доколко обществото би било готово да промени основни принципи, заложени в НК от 1968 г., където на труда се гледа като на основно средство за превъзпитание, и дали законодателят би решил да се ликвидира възможността лишените от свобода да работят“.

Майсторско отбиване на критика. Питат дали случайно системата, която ръководиш, не е прогнила отвсякъде, отговаряш с разсъждение по посока на Луната за философията на престъплението и наказанието. Но не само НК пречи на Проданов.

Не му се харесва също така и икономическият строй

Или иначе казано: „Поради особеностите на пазарната икономика ние много трудно можем да организираме производства на територията на затворите, които производства да бъдат конкурентоспособни на останалите на свободния пазар. Има такива производства, но ние имаме проблеми с конкурентоспособността на стоките, които произвеждаме“.

Междувременно, когато затворниците бъдат изведени на работа, никой не знае кой отговаря за тях. Твърди го самият правосъден министър Цецка Цачева, която кой знае защо продължава да смята, че не бива да си подава оставката. Да си ходи чистачката, дето не е успяла да го догони. Или колегите му затворници, които също не се оказаха достатъчно бързи.

Цачева обясни, че законът не е много ясен по въпроса кой пази затворниците навън – уж отговаряла фирмата работодател, но май не точно. Но пък било наложително да има преосмисляне „на взаимодействието между Министерство на правосъдието и юридическите и физическите лица“. Докато го осмислят, няма да остане кого да извеждат на работа. Но за властта всичко е наред. Даже когато на Проданов му напомниха, че по улиците все пак се разхожда рецидивист, той намери за уместно да се пошегува така: „А знаете ли колко мъже вървят по улиците с такива мисли в главата?“.

А докато в София се забавляваха с подобни лафове, в Летница избягалият затворник се опита да вземе за заложник възрастна и болна жена. Наложи се баретите да стрелят, за да го уплашат. И както всичко си беше институционално шегобийство, така изкараха стотици полицаи, жандармеристи, че даже Специализирания отряд за борба с тероризма да го лови.

Някак много бързо смешното се оказа страшно. Слава богу, на някой му светна, че рецидивисти с лафове не се ловят. И добре че отвлечената жена бе успяла да даде знак на полицай, добре че той се беше оказал достатъчно съобразителен. Изобщо, добре че имаха късмет всички.

Та така, плюем в пазвата и продължаваме напред с усмивка на уста. Или както социалните мрежи реагираха с виц: „В столовата на затвора вече питат: За тук или за вкъщи“. Ха-ха-ха.

СНИМКА: АРХИВ „СЕГА“

Според новия виц в столовата на затвора вече питат: „За тук или за вкъщи?“.

Поне да беше смешно

Политиката ни е смешна, не може ли да е и забавна
Дебати за вота на недоверие

Снимка: © Webcafe.bg

Гледахте ли дебатите около вота на недоверие срещу правителството на Борисов? Нищо. Вариантите човек да си причини подобно изживяване и без това са малко. Трябва или професионално да се интересуваш от тези неща, или да изпаднеш в онова рядко безнадеждно човешко състояние, в което нямаш друга работа във вторник следобед, освен да гледаш БНТ2.

Да си признаем – този вот на недоверие се превърна в пародия на самия себе си.

Не защото проблемите на сектор „Сигурност“ не са достатъчно сериозни. Не защото вътрешният министър и подопечните му служители не изчерпаха отдавна резерва с гафове, които обществото може да толерира.

Не, този вот на недоверие, както и толкова други преди него, са пародийни заради своята безсмисленост. Нима има някой, който да се съмнява в това, че правителството ще оцелее? Депутатските гласове са разпределени с точност и каквото е имало за притискане, убеждаване и купуване, вече 100% е свършено надлежно и отговорно. И мачът е свирен още преди първия съдийски сигнал и началото на дебатите.

Този път ГЕРБ и Патриотите дори не си направиха труда да се поскарат с Корнелия Нинова от спортна злоба. Депутатите отметнаха дебатите за 1 час и се разотидоха, и без това на никого не липсват.

Така де, тези дебати и без това се гледат от професионалисти, пенсионери и от на един депутат от ГЕРБ (няма да казваме кого) майка му, която му се кара, ако не го види в пленарната зала.

А можеше вотът да бъде забавен! Да бъде цветен и „раздвижен“, да привлича и по-младата аудитория. Вместо обичайната размяна на реплики, дуплики, лични обяснения и мерене на фактология пред полузаспала зала, може да се заложи на комедията.

Подобно шоуто на Джон Оливър ще започнат да изваждат важни социални проблеми, завивайки ги в по няколко язвителни и закачливи майтапа за по-лесното възприятие на зрителите. Вярно, и Оливър започна да се изтърква след втория сезон, но у нас и без това имаме възможност да сменяме комиците на всеки няколко години.

И без това живеем във време, в което много по-лесно е да вярваш на комедианти отколкото на политици.

Представете си колко ще скочи рейтингът на политиците, ако вземат да се затапват един друг с вицове и смешки, вместо да се мъчат със статистика и препратки към закони. Вместо това ще си наемат собствени сценаристи, които да им крадат смешки и стари вицове, превръщайки ги в политически речи. Тактиката е изпробвана и работи без грешка – вижте само колко добре му се получава на Слави Трифонов.

Само може да прескочим тук Крум Зарков от БСП, че неговият специфичен хумор за дядовци и ДС по-вероятно ще докара проблеми на партията му, отколкото да й спечели дивиденти.

Междувременно на прословутия екран до председателите на НС ще вървят на живо туитовете по темата на дебата като тяхната задача ще е да отбелязват силата на аргументите и колко са забавни смешките. Така ще се създаде интерактивност, която да напомня по някакъв начин на хората на директна демокрация.

Вярно, партийните тролове ще налазят веднага дебатите, превръщайки ги безобразно мазало, но поне партиите ще се създадат по този начин по няколко работни места.

Този екран може да се ползва и за други неща. Вярно, днес Корнелия Нинова така и не успя да си пусне клипчето с Бойко Борисов, но я си представете колко по-разчупени ще са депутатските изказвания, ако към тях вървят мултимедийни презентации и кратки образователни анимации.

Ако проявят малко повече инициатива, дори и може да използват иновативни технологии и добавена реалност, които БНТ ползва за отразяване на мачовете от Световното. През останалото време – епизоди на „Том и Джери“ за отегчените народни представители.

А на премиерското място ще има холограма на Бойко Борисов. Човекът и без това предпочита да си гледа мачове, да рита топка с „Тигрите“ или да върши нещо друго, а на опозицията всеки път й излиза пяна на устата, защото премиерът ги пренебрегва.

Така всички ще са доволни – хем Борисов ще си върши неговите си неща, хем в Народното събрание ще има негова версия, която периодично ще гледа мрачно и ще цитира набор от стандартизирани отговори и оправдания – „комунистите“, „предишните правителства“, „не сме виновни ние“, „коалиционните партньори“… въобще обичайният репертоар.

За да се разчупят допълнително нещата, в правилника на Народното събрание ще се въведат забавни спиртни игри за самите депутати.

Всеки път, когато Елена Йончева каже думата „ограда“, Марешки спомене с или без причина името на партията си „Воля“, някой от ГЕРБ изръси, че опозицията „завижда за председателството“ или Корнелия Нинова заговори за „Оставка!!!“, всички в Пленарна зала трябва да пият по едно малко. Язък за Михаил Миков, че вече не е в парламента.

Така всеки дебат може да има къса и дълга версия. Късата, подобно на всяко стендъп шоу, ще е около 45 минути (с рекламната пауза за игри на късмета). Все пак, да не се изморява аудиторията и да не й стане скучно от толкова много политически смешки наведнъж.

Дългата версия обаче ще се практикува по-рядко и ще по формулата на риалити форматите и на „Сървайвър“ – всички ще седят в залата докато издържат – без ядене, без пиене и без ходене до тоалетната.

Накрая най-издръжливият ще реши какво ще се случва. Тук БСП може да похитрува и да възприеме тактика от своите гласоподаватели, разчитайки на пелени за възрастни, но все пак ще трябва да се изправят със строгата военна подготовка, която лидерът на ВМРО и военен министър Красимир Каракачанов ще приложи на своите депутати.

Периодично някой може да бъде викан в изповедалнята на главния прокурор да признава грехове и корупция. Разбира се, ако главният прокурор въобще пожелае подобно нещо.

Така във вота на недоверие най-сетне ще има някаква форма на интрига. Зрителско гласуване с SMS-и няма да има. Затова са все пак изборите веднъж на четири години.

А колкото до демокрацията, тя и без това е в пародийно състояние. Нека поне е развлекателна.

Защо Борисов трябва да внимава с думите „моят приятел Тайпи“

Има най-малко три причини, поради които Бойко Борисов би трябвало да поограничи употребата на думите „моят приятел Тайпи“. Демонстративното фаворизиране на Ердоган върши днес добра работа. Но нека помислим и за утре.

Борисов с Ердоган

Коментар от Иван Бедров:

„Турция прекъсна връзките си с демокрацията и се превръща в едноличен режим.“ Думите са на основния съперник на Ердоган – Мухарем Индже, кандидат на кемалистката Републиканска народна партия. От вчера Турция вече е страна, която се управлява директно от президента. Страна с принизена роля на парламента, с еднолично и на практика безконтролно право на назначения, тъй като в едни ръце са съсредоточени огромни правомощия от изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

Какво означава това за България? На пръв поглед изборите в Турция не променят нищо. Начело на двете държави продължават да са Борисов и Ердоган, които често демонстрират отличните си отношения. И двете държави са партньори в НАТО, а България, заедно с другите страни от ЕС, продължава да зависи от добрата воля на Ердоган да задържа мигрантите на своя територия. Не се е променило и това: потъпкването на демокрацията в Турция бе в ход и преди влизането в сила на новата конституция.

Днес не е като вчера

Има обаче и две огромни разлики. Първо, трансформацията на Турция от парламентарна демокрация в едноличен авторитарен режим окончателно приключи. До вчера съседната държава можеше да бъде критикувана за прекрачване на някои свободи и за прекалено дългото извънредно положение, но малко или повече и поне на хартия тя си беше демокрация.

Точно това, впрочем, даде възможност на втората разлика да се прояви – ако до вчера изглеждаше, че Ердоган е едноличен представител на турския народ, защото или е маргинализирал, или е пратил в затвора малкото останала опозиция, то днес картината е различна. Видя се, че има и друга Турция – и България е длъжна да говори и с нея.

Ако искаме добри отношения с Анкара днес, демонстрацията на близост с Ердоган е добре дошла. Ако искаме обаче добри отношения в дългосрочен план, демонстративното фаворизиране на Ердоган става проблемно.

Резултатите, а и самата предизборна кампания показаха, че опозицията в Турция е жива. И твърдо решена да защитава демокрацията. Днес тя е дори по-силна в сравнение с последните години. И то на фона на почти двегодишно извънредно положение, с хиляди магистрати в затвора, закрити медии и арестувани журналисти.

Накратко: желанието за демокрация е още живо, а десетки милиони турски граждани очевидно не са съгласни с това, в което Ердоган превръща държавата им. Тази обществена група ще има свое представителство в парламента и едва ли ще се откаже да защитава позициите, заради които спечели доверие – развита, светска и европейска Турция.

Иван БедровИван Бедров

Какво се очаква от нас

След изборите Ердоган вероятно ще спре да споменава толкова често сърцето си, в което, както знаем, влиза и Кърджали. Но едва ли ще забрави тази своя любима фраза. Затова е добре България да отговаря по-енергично на подобни провокации – такива са очакванията не само на българското общество, но и на проевропейската част от турското.

Вероятно е също така Ердоган да спре да преследва толкова интензивно т.нар. гюленисти, които Анкара обвинява в организиране на неуспешния опит за преврат от лятото на 2016 година. А България ще стори добре, ако спре да предава в чувал всеки посочен от Ердоган. Както направи с Бююк, въпреки отказа на съда.

Както направи с още седем души, опитали се да избягат през нашата граница. И както обеща да направи само преди месец, когато вътрешният министър на Турция представи списък с 14 организации и фирми на българска територия. Нарушаването на човешките права се забелязва не само от малобройна загрижена общност в България, но и от подобна общност в Турция, която със сигурност е по-многочислена.

Има и още една причина, поради която българският премиер би трябвало да ограничи употребата на фразата “моят приятел Тайпи”. Значителна част от българските изселници в Турция са светски настроени и подкрепиха опозицията.

Мнозина от тях живеят в западните райони на страната, където изборите спечели опозиционният кандидат. Тези хора са здравата връзка между двете държави и за тях Ердоган определено не е приятел. (Намесата на ДПС на страната на Мухарем Индже е само детайл, но също е част от картината.)

Още в първия си официален коментар от името на ЕС комисарите Могерини и Хан предупредиха за дългосрочните отражения на новата система на управление върху демокрацията в Турция.

Така че: не е време за разваляне на отношенията, но със сигурност е време за по-дългосрочно мислене. Турция става все по-малко демократична и все по-разделена. А който продължава да нарича Ердоган “моя приятел”, взима страна в това разделение.

По(г)лед над русофилско медийно кукувиче гнездо

По някакво съвпадение днес си помислих откъде ли едно крайно ляво издание има пари да разполага със собствен автомобилен транспорт, брандиран с логото на медията.

Левите не трябваше ли да са знаменосци на “правдата” на бедните и онеправданите? Или русофилщината му е обяснението за произхода на парите за(д) него, макар в самата Русия крайно левите отдавна да не се радват на финансовото ухажване на държавата на дивия капитализъм в Путиновата империя?

images-1

Запитах се по повод на това, че видях автомобил със съответния надпис. Бил съм директор на БТА, главен редактор на два национални всекидневника и знам какво означава да си позволиш разкоша да имаш собствен автомобилен парк, който генерира само разходи. Освен ако нямаш богати спонсори…

Същата мисъл ми е минавала нееднократно през препатилата глава всеки път, когато виждам огромното светещо заглавие на същото русофилско издание, монтирано на покрива на модерна стъклена сграда срещу хотел “Хилтън”  на кръстовището на булевардите “България” и “Черни връх”.

Какво ли искат да ни кажат с тази демонстрация чичковците с дебелите портфейли, които конкурират и дори надцакват околните рекламни демонстрации на гиганти в световния бизнес  от рода на омразната на антиглобалистите американска верига за бързо хранене “Макдоналодс”?

От светлините в нощта, кореспондиращи с тази реклама на покрива, се подразбираше, че последният етаж, с цялата гледка над столицата (виждал съм я веднъж, когато същото място се обитаваше от една друга медия), е територия на въпросното издание. Скъпо и натруфено, особено като за маргинален медиен продукт. 

Не щеш ли, приказката свършила, както стана ясно днес. Фалирали. Пито- платено. Излъчиха от същото място началник на на кабинета на президента Румен Радев. Рапорт даден, Радев приет.

Едно гнездо на свадливи свраки е изоставено. Къде ли ще си снесат яйцата руските кукувици в рамките на тяхната вътрешна миграция под бащински затворените очи на Борисов и компания?

 https://faktor.bg/bg/articles/volgin-obyavi-che-spirat-izdavenoto-na-rusofilskoto-a-specto-prechili-im-ot-edno-posolstvo

800 думи за конституцията, институциите и проституцията

575660_512499982147833_195348079_nВасил Пекунов

Предлагам да не се занимаваме със семантика, етимология и разни такива сложнотии. Нека просто приемем звучната „рима“ на трите думи в заглавието. Я как задружно завършват на „ституция“!

А сега да поиграем с въпросните три думи на оная популярна полухазартна-полумошеническа игра „тука има – тука нема“. Помните ли що народ изгоря с „немане“-то! Подобно е положението и с конституцията (сам-самичка), институциите (всичките) и социално-политическата проституция, приложени към или по-скоро наложени върху България.

Има конституция у нас, ама фактически няма.

Има институции, ама практически няма.

Има проституция (политическа и обществена), ама уж няма.

Ти да видиш!

При забавната национална игра „тука има – тука нема“ особено забавни са взаимовръзките между конституцията, институциите и обществено-политическата проституция. Много забавни зависимости наблюдаваме (ако сме малко поне наблюдателни) между тези три „ституции“.

Във възможно най-добрия вариант, ако конституцията е мъдра и справедлива, спазва ли се тя, институциите работят чудесно и проституция в политическите и социалните структури липсва. Който не спазва конституцията, страда, институциите го наказват.

България не е този най-добър вариант.

Какво се случва обаче, когато конституцията е добра тук-там и много калпава – също тук-там? И е създадена калпава тук-там умишлено, злонамерено, с користни цели? Тогава ако я спазваш цялата, ще е лошо за институциите, понеже основният закон ще им спъва работата, а проституцията ще става все по-обществена, така да се изразя.

На пръв поглед излиза, че изходът е пак да играем на „тука има – тука нема“ при спазването на конституцията. Ще спазваме полезните ѝ членове, а вредните няма да ги спазваме. Хубаво, ама не става, практически не е възможно. Не че някой е опитвал, но е очевидно, че е невъзможно.

Виж, обратното много си става даже, то върви като по мед и масло, бележат се чудесни успехи. Институциите от горе до долу не спазват добрите конституционни разпоредби, а с користна цел стриктно следват вредните, което и е било целта на създаването им. В резултат – калпава работа на институциите от най-горе до най-долу и ширеща се политическа и обществена проституция.

За наша патриотическа чест вече има и още по-чудесни успехи. Нема лабаво, а има още по-радикален вариант на взаимоотношенията между конституцията, институциите и проституцията на обществото. Този вариант практикуват само някои изтъкнати представители само на някои много високи институции.

Той е прост и лесен: не спазваш изобщо конституцията, без да ти пука къде има и къде нема добри или лоши норми. Спазваш (заради Европа) само разни тъпи конституционни процедури, които нямат никакво значение за никого и за нищо.

Този радикален вариант могат да си го позволят и си го позволяват действително само жреци на обществено-политическата проституция, бих ги нарекъл дори висши куртизани и куртизанки на злото. В резултат – не само проституция, а даже вече обществен разврат.

Накратко: ако едно общество иска да продължи да съществува, то не може да издържи дълго при такива зависимости между конституцията, институциите и собствената си проституция.

Накратко: сбъркахме.

Накратко: провалихме се отвсякъде.

Оказа се (пак ти да видиш!) че Желю Желев, Андрей Луканов и Александър Лилов не са Георг Вашингтон, Томас Джеферсън, Александър Хамилтън… Оказа се, че Гиньо Ганев и Велко Вълканов, тези титани на родния конституционализъм, не са Джеймс Мадисън и Бенджамин Франклин…

Накратко: за да не сбъркаме пак, трябва да се почне на чисто. Трябва да се реже дълбоко тумора на калпавите конституционни разпоредби, да се редактира, да се прибавят нови членове. Трябва да се създадат изцяло нови институции – най-вече като съдържание, но и по форма. Трябва да смажем многоглавата ламя на обществената проституция.

Трябва, но така няма да стане, разбира се. Понеже преди това трябва да се случи нещо, без което всякаква промяна е немислима.

Трябва населението, което обитава между българските държавни граници, да проумее, че начинът, по който живее, не е най-добрият възможен начин. Че има много по-добри начини. Че „нема“ начин нещо да се промени към по-читаво при този ни начин на живеене. Че някои аспекти на начина ни на живеене дори са позорни.

Да не говорим, че мрачно противоречат дори на най-леките за спазване християнски ценности. Че тия ценности – колкото и да са вехти и досадни – са единствените ценности, които ни стимулират да живеем като хората и които ни възпират да живеем като зверове. И още, и още…

А най-накрая населението, което обитава между държавните граници, трябва да проумее, че начинът ни на живеене сега е такъв, че застрашава самото ни живеене в бъдеще.

Проумее ли, населението вече ще се е превърнало (отново!) в народ и ще бъде по-лесно. Тогава лесно ще бъдат изметени тия, които правят-струват да запазят днешното статукво с конституцията, институциите и обществената проституция. И тогава ще настъпи времето за нов градеж: за рязането на тумори и създаването на порядъчна държава и съответно общество.

И да – сегашната конституция, съвременните ни институции и повсеместната обществена проституция няма да ни помогнат и на йота в тази благородна работа. Тяхната „работа“ ще е да бъдат така добри да се оттеглят в историята со кротце и со благо.

Европейски заплати в България: как да стане?

Все повече хора напускат България заради по-добрите заплати в чужбина, а тези, които остават, жадуват за европейски стандарти. Затова основната ни цел сега е да изравним нашите доходи с европейските. Но как да стане?

default

Анализ от проф. Ивайло Дичев:

Някои твърдят, че сме си нямали национална идея. Не е вярно: днес тя гласи изравняване на нашите доходи с европейските. Управляващите дори поставят времеви параметри – според министър Захариева например, при този растеж това е постижимо след две петилетки.

Всъщност днес май няма по-важна тема. Според законите на хидравликата, разликите в нивата на заплащане предизвикват непрестанно изтичане на активната част от населението към по-богатите места, поради което държавата постепенно замира.

Националисти, социалисти, профсъюзи – всички вкупом настояват да не пускаме икономически мигранти, защото дефицитът щял да увеличи цената на труда. За тях икономиката е очевидно игра с нулева сума: ако няма кой друг да ти свърши работата, ще си принуден да плащаш повече на онзи, който е наоколо. Вероятно е така, когато търсиш водопроводчик в квартала.

В голямата икономика обаче важи следното правило: колкото повече произвеждаш, толкова повече има за всички. И обратното: когато няма работници – няма растеж. А когато няма растеж – не растат сериозно и заплатите.

Кога ще ги стигнем?

Мъката идва от това, че европейският стандарт е непрестанно пред очите ни – почти няма семейство без човек в чужбина. Миналата година крайнодясната унгарска партия „Йобик“ лансира подписка за равно заплащане в ЕС. Не знам какво излезе и дали успяха да защитят източноевропейската чест, но акцията е показателна за нагласите: уж всички сме европейци, а те взимат десет пъти повече за завинтването на същия болт.

Вярно, че при нас бирата е по-евтина. Но компютрите, автомобилите, ваканциите в чужбина и изобщо всичко от втората потребителска кошница излиза понякога даже по-скъпо заради по-малкия пазар. Откъдето пък идва усещането, че ние тук сме обречени на живот второ качество. Върви обяснявай тънки работи като дела на наемите в домашния бюджет там, тежестта на заемите, които взимат, разстоянията, които изминават, за да отидат на работа.

Иначе оптимизмът е във въздуха: на прав път сме, ще ги стигнем! Правителството отчита впечатляващ ръст на доходите през миналата година – цели 11,5 на сто. Но дали това са стабилни работни места в големи предприятия с висока добавена стойност? Или става дума за доходите на сезонни сервитьори и рецепционистки? Защото не само парите задържат хората – задържа ги най-вече сигурността на житейската перспектива. Жилищата, здравеопазването, детската градина за децата.

На икономическия форум в Пловдив вицепремиерът Томислав Дончев подчерта, че именно качеството на живота играе възлова роля в усилията за задържане на хората – добрата градска среда, природата, достъпните забавления. За него важна роля играе и легендата за мястото: всички смятат, че е престижно да работиш в Лондон, пък дори и да вършиш някаква не особено привлекателна работа.

Следователно: за да остават хората в България, трябва да повярват, че макар да се плаща по-малко, тук може да се живее по-добре. Едва ли правителството може да изработва подобни легенди, но по принцип е добре да мислим не само за пари, а и за измеренията на въображението.

Ивайло ДичевИвайло Дичев

Миналия месец синдикалистът Пламен Димитров посочи един феномен, който поне за мен е удивителен. Заплащането в балканския регион било кажи-речи еднакво навсякъде. Макар че България е член на ЕС, средната заплата тук е със 7 евро по-ниска от тази в Косово. И с цели 62 евро по-ниска от тази в миниатюрната Черна Гора. (Да не говорим за Гърция, Словения, Хърватия, които са още по-напред).

БСП често призовава за политика по доходите, а аз си го превеждам така: трябва да отвържем поне малко инфлацията. Да вдигнем едновременно заплати и цени, без да пипаме фиксирания курс към еврото, и така да доближим западноевропейските нива. Увеличението на учителските заплати е стъпка в тази посока, а постепенно трябва да се вдигат и други неща, включително данъците. Пък ако се налага, и заеми можем да взимаме.

На това, разбира се, възрази бизнесът, който при конкуренцията на отворения ни пазар разчита на евтин труд. Едва ли има лесен баланс между инфлационна и монетаристка икономическа политика, но нека поне формулираме двете алтернативи: на едната страна – доближаване до доходите на европейците, на другата – подпомагане на подизпълнителския ни бизнес с евтини работници.

И като говорим за изравняване, София вече е дори малко над средното ниво на доходите в ЕС, два пъти по-богата е от другите големи градове в България и четири пъти по-заможна от най-бедните. В същото време в самия град ще откриете чудовищни разлики. Онзи ден ми се случи да ходя до Военна рампа. Не мога да ви опиша какво е там, сещам се за Зоната от филма „Сталкер“. Но не съм чувал да се говори за изравняване на доходите между този район и София 1000.

Ефектът Матей

Едва ли са останали много хора, които да вярват, че свободният пазар от само себе си ще хомогенизира местата, в които живеем. При капитализма действа по-скоро онова, което някои наричат „ефекта Матей“ – от апостола, в чието евангелие се казва: „На всекиго, който има, ще му се даде още и той ще има в изобилие, а от онзи, който няма, ще се отнеме дори онова, което има“.

С какво пречат териториите на свободната конкуренция, направлявана от невидимата ръка на пазара? Ами те по определение не са равностойни – в едната има пътища, в другата няма, едната има построени заводи, другата наваксва, едната има връзки по света, другата не я знаят. Затова е и европейската кохезионна политика: смисълът ѝ е да сближи шансовете на различните места.

Но фондовете, отделяни за тази цел, следва да се надграждат над националните, а не да ги заместват, както май става в България. Защото те съвсем не са много – за периода 2014-2020 към България са насочени 4,4 милиарда лева, което прави малко над 700 милиона годишно (ако предположим, че се усвояват напълно и че не се харчат за глупости като бутафорни крепости и стадиони в безлюдни села). Няма и 1 процент от БВП, но пък са харизани. И каква радост само, че не ги били намалили. Но ако искаме кохезия, собствената ни държава трябва да отделя много повече пари.

Институтът за пазарна икономика е един от малкото, които сериозно мислят по темата (въпреки иначе неолибералните си нагласи). Поставят под въпрос например делението на шест планови региона, като предлагат регионите да се сведат до четири – западен, дунавски, черноморски и тракийско-родопски. Така се избягва опасността два от сегашните региони да паднат под изисквания минимум от 800 000 жители, а други два да надхвърлят процентите за получаване на фондове.

С други думи: богатата и многолюдна София ще се озове заедно с бедния Видин. Вероятно в това има икономическа логика, но веднага си представям как мощната Софийска администрация построява нови заводи за боклук и още линии на метрото си, докато Видинската търси кой да им преведе проектите. Каква задача решава този кохезионен джеримандъринг – да хармонизираме териториите или да усвояваме повече?

Питам се дали изобщо тази работа с фондовете трябва да се децентрализира чак толкова и дали отделните места трябва да се поставят в конкуренция. Кохезията, както я разбирам аз, не е конкуренция, а подготвя условията за нея.

В свое изследване от 2017 Световната банка констатира, че докъм 1990-те години ЕС е играл роля на прекрасна машина за конвергенция. Днес страните продължават да се сближават, но (поради различни фактори) отделни места започнаха да изостават, покрай което неравенствата се увеличават. Дали политиците не се уповават твърде много на ЕС и поради това забравят, че националната хомогенизация е основно тяхна отговорност?

Властници като Ердоган не си отиват с избори

Властници като Ердоган не си отиват с избори. За това, което е Турция днес отговорност носи не само Ердоган и неговата партия. Отговорни са съюзниците на Турция в НАТО и в Европа, които помогнаха на Ердоган да демонтира системата на светско републиканско управление – защото … не била демократична.

Турция бе първата страна, в която политическият ислям получи силна западна подкрепа за да изгради „демократична“ система на управление.

Последва вторият експеримент – подкрепата за „Арабската пролет“ и „умерения ислям“ в Близкия изток. Отново – за да изгради „демократична“ система.

Слава Богу, в Египет генерал Сиси не се оказа достатъчно либерален и демократичен. Но в Турция Ердоган тържествува за пореден път. Мислите и надеждите ми са с всички истински демократични и свободни хора на Турция. На тях няма да им бъде леко.

На нас като съсед на Турция също няма да ни е леко.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук

Стана още по-лошо

Спасяването на Ангела Меркел никак не се получи. Затова пък в ЕС има консенсус: мигрантите да бъдат държани по-далеч от Европа. Жертвите също се знаят, но това явно не интересува никого в ЕС, коментира Барбара Везел.

default

Може ли Меркел да представи пред коалиционния си партньор Хорст Зеехофер някакво решение за това как бежанците да бъдат връщани обратно в Италия? Не, не може. Ако иска да постигне някакъв успех по този въпрос, ще ѝ се наложи да сключи двустранно споразумение с Рим. А като виждаме колко самоуверено се държи новото италианско правителство, става ясно  какви са шансовете за подобно нещо.

Не един и двама европейски лидери заявиха след вчерашните (24.6) разговори в Брюксел, че целта на срещата не е била да спасяват Меркел. Но те с удоволствие се възползваха от възможността да извършат десен завой в миграционната политика.

По-надеждна защита на външните граници

Безкрайните приказки за по-добра защита на европейските външни граници отдавна вече са постоянен елемент в дебата за миграцията. Но малкото сухоземни граници на ЕС в южна посока всъщност отдавна вече са достатъчно добре подсигурени.

Може само да бъдат опасани с още по-висока бодлива тел или да бъдат охранявани от още повече гранични служители. Може да се отпуснат и повече средства на съответните страни, за да полагат още по-големи усилия. ЕК иска там да има 10 хиляди гранични служители, за да създаде впечатлението, че Европа се охранява добре.

В действителност обаче става дума за съвсем различен проблем: За затварянето на морския маршрут през Средиземно море. Италия вече апелира към други страни, и най-вече към Франция, да изпратят свои патрулни катери в района. А президентът Макрон принципно подкрепя италианското правителство, което обяви, че вече няма намерение да спасява бежанци пред бреговете на Либия. За това трябвало да се грижи вече единствено либийската брегова охрана, а в замяна да получи допълнително техническо оборудване и още повече пари.

Правилата на морското и международното право явно вече не вълнуват никого, а австрийският канцлер Себастиян Курц е просто възхитен от френската инициатива. Дори и при най-добро желание няма как Либия да бъде смятана за „сигурен пристан“, но това явно не интересува вече никого. А парите, които ще бъдат отпуснати на Либия, за да можела тя уж да се грижи за бежанците – ще потънат в джобовете на разните местни милиции.

За нечовешките условия в либийските бежански лагери, в които хората биват изтезавани, изнасилвани и убивани, ЕС явно не се чувства отговорен. Вместо това си измива ръцете, пренасочвайки вниманието към Комисариата на ООН за бежанците.

Барбара ВезелБарбара Везел

Плановете за бежански центрове извън ЕС, например в Албания или някъде в Северна Африка, в момента се обсъждат все още дискретно. Ставало дума за двустранни, или в най-добрия случай, многостранни споразумения между отделни държави. Но е ясно, че европейците имат огромното желание да се отърват от отхвърлените кандидати за убежище именно по този начин, след като рядко им се удава да ги върнат обратно в родните им страни.

Популистите диктуват нещата

Френският президент държи гръмки речи за европейските ценности, но е в първата редица на онези, които отказват да ги зачитат. Стотици хиляди мигранти в момента са блокирани  в Либия. Да бъдат оставени всичките тези хора в ръцете на бруталните либийски милиции е не само нечовешко, но и потенциално противозаконно.

Тук напълно се игнорират страданията и причините, които карат мигрантите да бягат. За тях се говори вече не като за хора, а като за нежелани пришълци, които италианският вътрешен министър Матео Салвини нарича „месо“ или „стока“, без това да предизвиква особено възмущение.

Новите популисти в Италия ще продължат да налагат на останалата част от ЕС своите виждания по миграционния въпрос. Макрон им приглася, защото не желае да бъде атакуван от собствените си десни популисти. В същия отбор играят и австрийските десни популисти, както и баварският ХСС.

Страхът от тази нова популистка ос е толкова голям, че мнозинството от държави в ЕС са готови напълно да загърбят човешките права на мигрантите и бежанците. А на канцлерката Меркел няма да ѝ остане нищо друго, освен да вие заедно с вълците, ако иска да спаси собствената си кожа.

Географията е съдба

images-1Николай Флоров

След епохалният провал на съветската империя старите представи за противопоставяне между Запада и Изтока бяха променени коренно. Изчезна т.н. Варшавски пакт и буквално всички негови участници насочиха компасите си на запад. Последният пирон в ковчега на руския комунизъм беше забит от Украйна – жесток удар, който допря буквално до кокала за московския военно-политически елит.

Путин не закъсня да прояви качествата си на кагебист от кариерата с отмъстителна война и грабеж на Кримския полуостров. Спомените за амбициите на немската  императрица на Русия Екатерина не бяха толкова далечни – Русия искаше да има излаз на открити морета, тоест искаше да стане морска сила. Така амбициите на Екатерина и Петър Първи логично се насочиха към Черно море, а след това към Персийския залив, а след него към Тихия океан.

Завидни амбиции! Както показа времето, лъжицата се оказа много по-голяма от устата – Черно море е по-скоро голямо езеро и не предполага големи морски конфликти; Балтийско море е плитко за подводната флота и практически е затворено за достъп до Атлантика; същото важи и за Японско море. С други думи Русия разполага с морета, които могат да бъдат контролирани по всяко време.

Когато генерал Александър Хейг, бивш шеф на НАТО, заяви  по времето на Леонид Брежнев че Русия няма пряк достъп до свободния океан и морските й проливи могат да бъдат затворени по всяко време, той само напомняше, че географията е съдба и предупреждаваше Русия да не ламти прекалено много.

На Русия й оставаше само Ледовития океан – изключително трудно и скъпо място за всякаква човешка дейност. Такова е положението и днес с малка корекция – руската флота е още по-малка от съветската.

Човек лесно може да предположи, че цялата путинска бабаитщина, извадена на показ по доста хулигански маниер, е нищо повече от манипулация за вътрешна употреба. Руснакът е известен с традиционното си подчинение пред властта и преклонение пред силните, така че всяка демонстрация на сила е мехлем за и без това смачкания руски дух след комунистическото фиаско.

Путин знае, че нищо не може да направи срещу НАТО. Времената са необратимо променени. Конкретно за България и Румъния като членки на организацията, появата на свободна украинска държава отдалечава още повече двете държави от зловонното дихание на руския хищник.

Затова лакейският характер на българското русофилство днес е по-голяма опасност за свободна и европейска България, отколкото пряка руска интервенция.