Диагнозата „Нищо ти няма“

Хипохондрията е страшна болест, ей…

лекар

Снимка: © Getty

Едно от най-неприятните неща за много хора в България е да отидат на лекар, вероятно заради страха от това каква диагноза ще чуят.

Дори при появата на остри болки, които месеци наред инатливо отказват да отминат, масово се практикува отлагането на посещение при личния лекар с логиката „Ама то ще мине“.

Да, ама „то“ така и не минава. Преди месец и половина се озовах в същата ситуация. Стоически пренебрегвах лекия дискомфорт в коремната област докато една съдбоносна нощ не се събудих от болка и след това почти не мигнах. Човек ще си каже, че съм повикал линейка или поне още на сутринта съм се закуцукал към кабинета на личния.

Глупости… Търпях като куче още почти седмица, докато положението не стана нетърпимо. Така най-накрая се озовах в една столична болница, където се оказа, че страховете ми за някаква смъртоносна болест са били напразни.

Големият ми проблем била една малка херния.

Ама много мъничка, нюню, дотолкова, че никой да не прояви желание да ме оперира. Вместо това хирургът ми каза да отивам на море. „Ама, докторе… боли ме“, контрирах аз, преди той да ме пореже (не буквално, както се разбира) с „Абе, млад човек си. Нищо ти няма“. Онази магическа диагноза, която хем е приятно да чуеш, хем не обяснява как така нещо те боли.

Попитах все пак дали все пак не трябва да предприема нещо. „Спри да ходиш по лекари“, гласеше краткият му и ясен съвет.

Малко като в онзи виц, в който пациентът казал на личния си лекар „Докторе, боли ме като се пипна тук“, а докторът отвърнал „Ами не се пипай тогава“.

В моя случай хирургът може би беше прав. Няколко седмици по-късно положението е значително по-добро, а все още не съм бил ползван за източване на някоя клинична пътека.

Но нека си го признаем – мнозина се страхуват именно от това, че стъпят ли в болница ще им намерят поне 3-4 неща, които да изискват спешна оперативна намеса.

Покрай всички вълнения около Здравната каса, пациентите вече живеят със страха, че всеки лекар гледа на тях като на прасенце-касичка.

От моя случай може да се направи изводът, че не винаги е така. Но покрай прегледите разбрах, че преди години са ме измъчили с една напълно излишна процедура, за да изкара друга болница някой друг-лев от мен. Е, как да отидеш после на лекар?

От една страна го има страхът да не те завлекат из мътните, полу-престъпни дебри на здравеопазването – да минеш „една бърза операция за всеки случай“, след което само фиктивно да се води, че запълваш болнично легло. От друга го има варианта да получиш диагнозата „Нищо ти няма“ и да се чудиш как от нищо те боли нещо.

Не бива да забравяме и страшната възможност наистина да открият сериозен проблем със здравето ти. А хипохондрията, както знаем, е страшна болест.

Защото освен хората, които с месеци стискат зъби и се блъскат с обезболяващи, вместо просто да отделят няколко часа за болнични обиколки, има и един друг тип. Става дума за онези, които само да кихнат и вече са си взели болничен и са тръгнали към личния си лекар.

В главата на хипохондрика винаги става дума за „най-страшното“. Технологиите също не помагат – диагнозите на „чичко Google“ най-често потвърждават най-големите страхове на хипохондрика, а именно, че „ще се мре“.

От тийнейджъри до пенсионери вече се опитват сами да определят от какво са болни вместо да попитат своя лекар. Въвеждат симптомите си в популярната търсачка и след това се доверяват на диагнозите на съмнителни сайтове. Шокиращо, според Google резултатът най-често е рак.

Имаш главоболие? Рак. Усещаш напрежение в коляното? Рак. Онзи изяден от кариес зъб, от който са останалите само стените, „нещо те наболява“? Познай. Точно така – рак.

Когато все пак се стигне до посещение при лекар, реалността може да се окаже по-различна. Един антибиотик и платена такса на джипито си по-късно вече се лекуваш от далеч по-лекото заболяване, но не и от онази вечна тревога в мозъка ти. И така до следващия път, в който нещо те заболи.

Тогава вариантите са два – или позитивното мислене „Ще мине“, или търсене на диагноза в Google.

А да отидеш на лекар всъщност не е чак толкова трудно. В крайна сметка диагнозата може да гласи „нищо ти няма“.

Реклами

Кому е изгодно?

Не знам какво означава трети пол, но ето как стои въпросът с него. Ако наистина няма трети пол, както твърдят лекарите, конституционният съд какво всъщност забрани? Ако пък има трети пол, защото природата в някои редки случаи си почива от обикновеното, то как го забраняваме на природата?

Знам обаче какво означава джендър, защото тази дума се учи още във втория срок на подготвителен клас. Род означава. В граматиката не, но в социума джендър ролята може да се променя.

Имало е време, когато жената не е можела да гласува. След това идва време, в което жената получава правото да гласува. Освен майка, робиня, слугиня, любовница и т.н., каквато е била през годините, нейната социална роля, вече е и гласоподавателка – ето това е промяна в джендър ролята на женския род.

За решението на Конституционния съд колебание нямам – то е позорно като за съдии и обслужващо, като за помощен персонал на властта. Точно така – на властта. Ако си мислим, че Корнелия Нинова си е мечтаела за такова решение, защото беше против Истанбулската конвенция, значи сме много наивни.

Това решение на конституционните съдии е лошо за нея, защото измъкна от ръцете й най-влиятелния й аргумент, който се свеждаше до това, че ГЕРБ иска да наложи третия пол. Нищо не иска да направи ГЕРБ, освен да е на власт. И за да не е затруднен в оставането на власт и спечелването отново на властта, не му е до никаква Истанбулска конвенция.

Ще се оправдава с решението на Конституционния съд и ще затваря устата на всеки, който е посмял да гъкне по темата. Решението на конституционните съдии съвпада с мнението на Корнелия Нинова, но устройва Бойко Борисов.

Но не това е най-тревожното в този сюжет, а лекотата, с която беше спечелена една хибридна битка. Напипа се слабото място на българина – той може да е беден, може да е глупав, но има нещо, което никой не може да му отнеме – това, че е мъж, който си пада по жени или жена, която си пада по мъже.

Това му е опорната точка на самочувствието, опорната точка ,в центъра на която изглежда по-сполучил поне от онези мъже, които си падат по мъже. Тази му опорна точка съвпадна с опорката на хибридната битка, оставаше само да се измисли една думичка, която да назовава нещото, на което нещастният, уплашен, беден и нещастен българин да остри ноктите на самочувствието си. И тази думичка беше измислена – джендър. Блестяща стратегия на хибридчиците, пилотен проект, който отваря пътя на всички следващи хибридни битки.

Истанбулската конвенция беше тренировъчен полигон, вече на всеки е ясно колко лесно и колко бързо всеки може да ни ошашави и обезсили. Е, козите се оказаха по-важни от жените, но така сме я карали векове, защо не и занапред.

Визия за БСП

„Визията“ на БСП за България се посреща не със съпротива, както очаква Корнелия Нинова, а с подигравки от всички страни. Ивайло Дичев прочете документа на БСП и се почувства, сякаш се е върнал във времето на соц-а.

Bulgarien Buzludzha-Gipfel ( BGNES)

Ето как си представям следващото интервю с Корнелия Нинова: Журналистът я пита „Как застройвате супата? Кога сервирате салатката на съпруга си? Готова ли сте за баба?“ Накрая Нинова не издържа „Ама защо ми задавате такива въпроси, нали съм партиен лидер?“ Журналистът: „Ох, аз пък разбрах, че се борите за традиционната роля на жената…“

Парадоксът е, че партия, която следва да принадлежи на прогресисткия спектър, целенасочено се превръща в традиционалистка, да не кажа реакционна сила в нашето общество. Лъжата за Истанбулската конвенция беше своеобразен връх в тази тенденция (колко прост трябва да си, за да повярваш, че „социален пол“ значи „трети пол?“).

Работата е в едно мащабно изместване в крайно дясно на Столетницата – естетически национализъм, икономически протекционизъм, игра със страховете на хората, силови решения във всички сфери. Така социалистите опитват да яхнат вълната и да се върнат на политическата сцена. Не е ясно само дали, както казва Марин льо Пен, хората няма да предпочетат оригинала пред копието и наместо да спечели, БСП да загуби много от прогресивно настроените си избиратели.

Нито лява, нито дясна

Тайната е в произхода на тази партия. Защото политиката на БКП трудно може да се определи като лява или дясна, либерална или консервативна – тя лавира според обстоятелствата: през 1950-те дискриминира позитивно турци и македонци, а през 1980-те ги преименува и изселва; през 1960-те устройва процеса срещу „хомосексуалистите“, а след конференцията в Хелзинки почва да зачита правата им; в един момент окрупнява икономиката, в друг – разкрупнява. Ленинизмът е такова нещо: трябва да се вземе властта, пък всичко друго после.

Нищо не пречи на БСП днес да направи завой от партия, подала молба за членство в ЕС, към антиевропейски позиции с Вишеградски уклон (днес тя все по-открито отхвърля приемането на еврото, например, позовавайки се на Чехия и Унгария, които си били много добре и без него). Да поиска премахване на плоския данък, който самата тя е въвела без някаква сериозна самокритика. Да тръгне по пътя на Доналд Тръмп с брутални фалшиви новини, които лековерни читатели на сайтове възприемат заради общото си недоверие към всяка власт.

Лъжат ни

Гледа ни право в очите (т.е. в камерата) г-жа Нинова и лъже: Вазов бил изваден от учебната програма; канадското търговско споразумение щяло да ни залее с ГМО продукти, които впрочем тя нарече „отрови“; заселвали сме били страната с мигранти под натиска на ЕС… Последната лъжа беше истински опасна – нямало чума по добитъка, властите избивали животни за собствено удоволствие. За глупостите около Истанбулската конвенция казах.

Удивителното е, че симпатизантите ѝ, някои от които са образовани хора, не се обръщат назад да кажат – ало, май тук поизлъга, Вазов се учи години наред; ало никакви мигранти не виждаме; ало, канадските инвеститори никакви ги няма… На фона на всичко това как да възприемеш сериозно положителни неща, например това, че е добре ЧЕЗ да бъде купен от държавата (според мен – временно, докато се намери добър купувач).

Опитах се да прочета документа, наречен „Визия за България“ (преди беше „сполука“, после „промяна“…). Опитах, защото е трудно да разграничиш някакви съдържателни линии в този поток от хубави неща – усилието ме върна във времето на соц-а, когато трябваше да зубрим решения на поредния партиен конгрес за изпита по „Научен комунизъм“, а те бяха практически неразграничими, защото всичко се повишаваше, усилваше и разрастваше равномерно във всички посоки. Но представиха визията като покана за разговор. Нека тогава да говорим.

Повече държава

Bulgarien Buzludzha-Gipfel ( BGNES)Корнелия Нинова говори на традиционния събор на БСП на Бузлуджа

Ако има някаква идея сред добрите пожелания, това е връщането на държавата в икономиката. Дали говорим за връщане в смисъл на планиране и контрол като в Китай, или пък лична преса над олигарсите, както е в Русия? Или може би превръщане на държавата  в търговски агент на родната икономика, както прави Германия? Не става ясно.

Държавата, например, ще финансира проекти, дава заеми, та дори ще определя какви ще са водещите производства на регионите, създавайки клъстъри. Не е лошо. Само че документът не отчита основния проблем, който възниква при спускането „отгоре“ на специализации – „долу“ почват безкрайни спорове за това, защо на мен това, пък на онзи – онова. Министерството на образованието, например, десетилетия вече опитва да създаде някаква специализация в българската наука, което води единствено до братоубийствени войни между научните кланове.

Как държавата да бъде неутрален арбитър – по тази тема са си блъскали главите в развитите страни векове наред и са стигнали до извода, че тя трябва да се оттегли от икономиката. Да приемем, че това е погрешен ход – добре, но ако се върне, как ще сме сигурни, че няма да привилегирова своите хора, както обикновено прави голямата държава? На ЕС явно не се разчита, защото сме „горди“. Ами тогава какво, на нашите родни политици ли ще разчитаме да са безкористни? Ако поне беше отчетена трудността на въпроса щях повече да имам доверие.

Не е ясно също как така увеличената роля на държавата ще се съчетае с борбата срещу корупцията (която Елена Йончева нарича „кумгейт“). Повече държава обикновено значи повече корупция. Една „визия“ следва да ни каже какви ще бъдат механизмите за решаване на това – кой ще контролира, с какви правомощия, какви органи. Т.е. увеличена роля на държавата предполага усъвършенстван механизъм на управление, за какъвто няма и дума.

Освен подновената вяра в компютърните технологии, за които у нас има поверие, че правят нещата прозрачни. Да не подхващаме темата за добрите кадри – разбираме само, че няма да са мигранти, а чистокръвни българи, а както знаем българинът е добър по душа.

Замерване с идеи

Bulgarien Kornelia Ninova ( BGNES)Корнелия Нинова представя „Визия за България“

Има добри идеи, като например ограничаване на земеделските субсидии, които сега достигат главно до едрите земевладелци. Или пък възроденият проект на НДСВ за семейно подоходно облагане. Предлага се лекарите да не бъдат търговски дружества – звучи чудесно, само не е казано какви да са – чиновници в държавни болници ли? Ами те ще искат ли?

Всеки ще хареса идеята за безплатно предучилищно образование, за преизчисляване на всички пенсии, за отделяне на 0,9% за висше образование – но откъде пари, разчет няма. Някъде се намеква възможността да се увеличи дългът, но тогава следва ясно да се каже – едни ще са за, други против. Затова пък съвсем точно е изчислено, че „шайката“ управляващи ни обирала с по 10 милиарда годишно (аз казвам 17 милиарда, кой дава повече?).

Има и съвсем фантастични идеи, като създаване на интелигентни градове с участието на ВУЗ-ове. (Ура, нашият ВУЗ сме за!). По някакви причини се предвижда нов „край на прехода“, който уж отдавна беше свършил, а пък в училищата трябвало да се учи по един учебник „истинската история и литература на България“. Става страшничко. Кой ще каже коя е истинската литература и история? Който спечели изборите ли?

Поантата в речта на г-жа Нинова беше призивът към управляващите: „Не подменяйте идентичността на този народ!“ Помислих си: колко трябва да презираш народа си, за да смяташ, че някой може да му „промени“ идентичността. Вероятно си го представят като собствената си хибридна пропаганда – пускаш някаква глупост в анонимен сайт и хайде, преформатираш националния харддиск.

А хората с истински леви убеждения?

Ivaylo Ditchev (BGNES)Проф. Ивайло Дичев

Визията се посреща общо взето не със съпротива, както очаква Нинова, а с подигравки от различен тип. Дали ще има разговор с „народа“ – ще видим. Боя се, че по повечето теми ще бъдем на едно мнение, защото кой би се обявил против „повишаване на доходите“?

Тъжно ми е за онези млади хора, които имат искрени леви убеждения, и пред които днес няма друг избор. Хора, които вярват в прогреса, в толерантността, в солидарността – не само със сънародниците си. Които искат да са част от едно голямо световно семейство, обединено около общи ценности и посока, а не егоистичен европаразит, който търси да смуче фондове, без да го е грижа за другите. Които са толкова подозрителни към голямата държава, колкото и към големите бизнес интереси.

Ами да не чакат, да се организират.

Имало едно време Бузлуджа

Бузлуджа беше за мен улица в квартала; друго не знаех.

И от политиката да чуя днес за Бузлуджа – за „чиния“, за стопанисване, за левица и т.н. – името първо ме отвежда към детството, към улицата.

Тя и сега е там, дълга около 850 метра, започва от Руски паметник и върви край Петте кьошета. И все си е „Бузлуджа“.

Тя е тиха и тясна, а на места сумрачна поради старите дървета по двата тротоара.

Името на каменист връх в Централния Балкан тази улица носи отпреди Втората световна война, тъй че тя е сред малкото в София, които непреименувани са преживели трусове и десетилетия.

Доколкото я бе разкъсвала история, то е защото я делеше на две старият Военно-исторически музей. Сега я дели бившето „военно НДК“, но това е съвсем друга история, нито историческа, нито особено военна.

1.

Край онзи връх на 18 юли (30 по нов стил) 1868 г. е смъртно ранен и издъхва 28-годишният Хаджи Димитър Николов Асенов*. Това става в последното сражение на част от четата, която той повежда заедно със Стефан Тодоров Димов – Караджа.

Караджата е ранен в три битки, най-тежко – на 10 или 11 (22/23) юли в местността Канлъ дере, край с. Вишовград. Там го и пленяват, а умира от раните си в Русенския затвор.

Бойният поход на близо 130 мъже през 1868-а не е просто „една от четите“. Той е неизмеримо повече.

Не само мъжество в 5 сражения, но и политическа дързост блести в събитията, които век и половина свързваме с Бузлуджа. В плана на патриотите е Привременно правителство в Стара планина и те зоват: „…няма друго спасение освен да станем с оръжие в ръка да дирим своите права и свобода“.

„Будния народ – пише Ботев – стресна се силно, огледа се се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.“

2.

Не след дълго Бузлуджа пак е извор сила; до върха в Балкана се изправя друг връх в българската съдба – Съединението.

В Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) едва ли са търсили символ в състава на четата от 1868-а. Иначе той е налице: за свободата рамо до рамо се бият мъже от Търново, Котел и Сливен, но и от Македония, Тракия и Добруджа, от целокупна България.

През 1885 г. комитетът месец след месец засилва народния подем, който ще доведе до безкръвното въстание на 6 септември. Всеки патриотичен повод служи на това дело. На 19 май, например, в „Източна Румелия“ честват Ботев – напук на властта, тъй като същата дата е рожден ден на султана.

В онзи родолюбив кипеж изпъква 21 юли 1885-а, когато Хаджи Димитър и Караджата сякаш оживяват.

Около 3000 души се стичат към Бузлуджа от двете страни на Балкана и именно това е първото масово шествие там. Горе са и десетки разгорещени опълченци.

За пътя на „румелийците“ към върха Симеон Радев разказва:

„… бяха се стекли селяни и селянки, които пъплеха на пъстри групи по хълмовете. Чардафон вървеше начело, носейки един грамаден биволски рог, пълен с ракия. Той догоняше селските дружини и правеше между тях агитация… После извикваше „Долу Румелия“ и хвърляше в горещото юлско небе един вистрел, подет от ека на планината.”

„На Бузлуджа – пише Радев – ентусиазмът на Съединението взе тъй висок полет, че за едно бавене на революцията не можеше вече да се мисли…“

3.

На 20 юли 1891 г. покрай вече традиционното тържество на Бузлужда се срещат 15-ина съмишленици от страната и приемат устав и програма на Българска социалдемократическа партия.

Този конгрес (наречен така от Благоев) официално ставаше от година на година все по-„исторически”, а през 1971 г. ръководството на управляващата БКП реши да му посвети Дом-паметник на върха**.

Строен с амбиция да се вижда денем и нощем от много далеч, и открит през 1981-ва, монументът е популярен като „чинията”. Сега, докато разрухата му напредва, той периодично се връща в политическия дневен ред, както стана през април – юли м.г.

4.

В полето, недалеч от гр. Шипка, има места, от които се виждат и „чинията“, и Паметникът на връх Свети Никола. Нормално е, те са по едно и също било, а по права линия ги делят 6 километра.

Ала погледнат в такава двойка, знакът за Шипченската епопея преди 141 години стои невзрачно, като някаква запетайка. Обидно е.

Защо изобщо е там „чинията“?

Склонен съм да разбера хилядите хора, които виждат в умиращия Дом-паметник ценност, достойна за възраждане и защита***. Още повече разбирам онези, които някак са свързали с неговото издигане и поддръжка част от живота си – мисъл, труд, творчество.

Но в себе си виждам една-единствена причина да издигнат горе онова нещо и дори (Господи!) да се хвалят, че за целта са подкастрили естествената височина на върха с толкова и толкова метра.

Ето я причината. Преди 45-50 години не се е намерил (или е нямало как да се намери) човек, който който убедително да каже:

„Другарю Живков, ИЗЛИШНО е това чудо, няма нужда от него. То никому не е потребно – нито на България, нито на Партията, нито на изкуството, нито на бъдещето…”

Да, трудно биха послушали такъв смелчага, дори да се бе явил. А и неслучайно едва ли не цяла наука изследва мегастроежите при авторитарни режими.

Но нима не е вярно, че и т.нар. Преход близо 30 години е безсилен пред въпросната излишност. Идеи всякакви, но истината е, че не знаем какво да правим с „чинията“ и тя остава № 1 след политическите дребнавости, които зариват истинската наша Бузлуджа.

5.

Българската земя е тъй дълбоко напоена с история, че и политик с най-„исторически“ размах й дължи извънредно смирение. Поучителен пример за това крие същото място, откъдето погледнахме паметниците.

Там, високо горе често кръжи орел. И проследите ли как се плъзга в ослепителното небе, внезапно ви поразява колко е тихо наоколо.

И е невероятно равно.

Тук, в Казанлъшкото поле преди 141 г. с променлив успех кипят боеве освободителна война. И в безкрайното равно всяко баирче е стратегически безценно. За контрола му си струва да жертваш 10-20-30 войничета. И са го правили и руси, и турци, хвърляли са момчетата.

По две възвишения още личат следи от специално копани спирални пътища – да може да се изкара някой друг топ до върха. А стара руска картина ни показва тези пътища и „в реално време“.

В онези седмици и месеци на крайно ожесточение, нищо не можело да бъде по-важно от битките, надиграването, победата. И нито на Вейсел паша, нито на руските щабни офицери е хрумвало, че важните две хълмчета са… изкуствени.

Те са тракийски надгробни могили и над по-високата – Голямата Косматка, топовните гърмежи са смущавали вечния покой на Севт III, могъщ одриски цар от IV век пр. Хр. Другата „стратегическа“ могила, която ни подсеща, че светът не е от вчера, се казва Оструша.

6.

Ето, станаха 150 години от забележителния поход на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Кой колко се сеща и кой как отбелязва този век и половина?

По стар стил вече го честваха в Казанлък и в Сливен. На национално равнище засега е различно, и в опозиционното ляво и в управляващото център-дясно. (Как да забравим, че и едните, и другите са потрошили сумарно стотици часове заради „чинията”?)

Да видим. Дори тази година ли ще претупат решителността, саможертвата на над 100 души? Пак ли ще избледнее тя зад партийни знамена, аргументи и разпри? За друг път ли остава Бузлуджата на горда и единна България?

– – – – – –
* Отхвърлена е несериозната, но жилава версия, според която четници измъкнали войводата от обкръжението и той починал по-късно в Средна гора. На Бузлуджа загиват общо 24 души; спасяват се 4-5, имената им са известни.

** На мястото на социалистическия конгрес и по-рано си имаше приличен масивен паметник от бял камък.

*** Стига да не забравят, че първите знамена по пътя към върха са не червени, а зелени; на тях е извезано „На оръжие, мили братя!“ и „Свобода или смърт!“

Агент 007, руски шпиони и комунизъм

action-adult-angry-37547-696x464Николай Флоров

Формулата на филмите за Джеймс Бонд е проста: цуни-гуни, бум-бум. Чрез тая формула действа и последното шпионско творение на путинското КГБ на име Мария Бутина, която американското ФБР благополучно настани в пандиза като подсъдима.

Руснаците на Путин обаче определено предлагат по-голяма развлекателност от Джеймс Бонд: такива бяха заловените десетина души изпратени преди десетина години  в САЩ с цел да проникнат на най-високо ниво в американската система на управление, за да могат да насочват американската политика в удобни за Русия насоки. Звездата на цялата конспирация тогава беше т.н. Мадам Чапман, отбрана КГБ-шлюха, която обичаше да вади на показ телесата си.

Развитието на тоя комикс беше прекъснато по доста банален начин когато се разбра, че всички тия путински супермени  са били следени от години. Гледали са ги как си заравят парите по забутани паркове, следели са комуникациите им и накрая са ги изловили по бели гащи, но не преди да изхарчат огромни пари на руското ГРУ.

Мария Бутина – новата приемница на Мадам Чапман, е имала други аспирации, а именно да подлъже NRA (National Rifle Association), най-американската и най-консервативна от всички американски асоциации, за близко сътрудничество с Русия. За разлика от Чапман, Бутина не демонстрира телесните си достойнства, но с готовност е подмятала консервативните американски оръженосци и то до такава степен, че те и днес не дават никакви публични обяснения. За разлика от Чапман обаче, Бутина като по-амбициозно змийче, явно ще изкара солиден стаж в американски затвор на диета от студени хамбъргъри и макарони със сирене.

До тук нищо ново. Украинският вестник «Киев Пост», който излиза на английски, се е постарал да събере дълъг списък на руски шпионски провали по време на Студената война. Така например в 1971 Британия изритва 105 (не, няма грешка -сто и пет!) служители на съветското посолство и друга внедрена агентура на острова, след като й е писнало да се занимава с такава нагла масовост.

Франция прилага подобни мерки в 1983 когато изгонва 47 руски Джеймс Бондчета, след като й е писнало да следи и да гледа наглите им напъни за индустиален шпионаж. И това става по време на правителството на Митеран, в което има и четирима комунисти. Между изгонените са третия по ранг дипломат и началника на цялата дейност на КГБ във Франция Николай Четвериков, началникът на бюрото на ТАСС Олег Широков и репортера Владимир Куликовских. По думите на французите: «Преди десет или петнадесет години Съветска Русия е учела агентите си, че Франция не е проблем. Е, сега всичко това свърши и те трябва да пращат своите най-отбрани специалисти».

В онази далечна 1983 година думите на французите звучат като майтап, но не и за българските десарски хвалипръцковци, за които руските кагебисти са ненадминати в света. И в двата случая човек трябва да види комичната  част на тия масови изритвания, тоест как тълпи от съветски дипломатически персонал се носят по улиците на Лондон и Париж, натоварени с торби пълни с набързо напазарувани стоки за завличане в Москва, тъй като времето, за което е трябвало да се ометат, е обикновено ден-два. И наистина, да им влезем в положението – в Москва по онова време случайния посетител, следен отгоре, отдолу, отстрани и отвътре, е могъл да си купи най-много водка, руска колбаса и българска паста за зъби.

ПРОВАЛИТЕ   И ПРОМЕНИТЕ

Те започват много отрано, още преди Втората Световна война, но българският читател не знае почти нищо за тях, тъй като след войната той отдавна е сгащен в лапите на сталинската окупация и по тоя начин е лишен напълно от каквато и да е информация. Освен това фараонът Сталин практикува един особено хитър метод за замитане на следи: при съмнение или след особено чувствителни операции той привиква обратно в Москва набелязания агент и за него повече нищо не се чува. Мнозина се хващат на въдицата и се връщат, романтично уверени че няма какво да крият и че ще могат да се защитят. Но много не се хващат и остават на Запад, завличайки със себе си солидни банкови сметки. С една дума, попаднали в свободна среда тези кагебисти в един момент осъзнават възможностите, разбират смисъла на свободата и тръгват по нейния път.

Първият, който показва среден пръст на Сталин, е Валтер Кривицки,  резидент и директор на съветското разузнаване в Холандия, отговорен за още няколко страни. Избягал в САЩ в 1938, след като Сталин привиква неговия австрийски колега Игнас Вайс и го убива. Кривицки е човекът, разкрил 61 съветски шпиони в Европа и който предрича подписването на дружески пакт между Хитлер и Сталин. Силно олевяла Америка реагира на това изявление, заклеймявайки го като  нагла провокация, с подписите на 300 американски интелектуалци. Два дена след тая реакция Хитлер и Сталин подписват пакта Молотов-Рибентроп.

Вторият голям сталински емисар, който остава на Запад, е Александър Орлов, резидента на НКВД във Франция, Англия и Испания, съветник на републиканското правителство в Испания – същият, който активно организира прехвърлянето на 500 тона злато от испанския държавен резерв в Русия, за което Сталин ще каже: «Сега испанците ще си видят златото когато си видят ушите». Орлов е човека, който е отговорен за неизвестен брой убийства в Испанската гражданска война, когато Сталин чрез него е използвал всяка възможност да унищожи испанските социалисти и анархисти. В един момент осъзнал престъпническата природа на Сталин, той бяга в САЩ с огромна информация за всичко, което е правело сталинското НКВД в ония жестоки години. Минават цели петнадесет години преди САЩ да му обърнат сериозно внимание.

Третото и може би най-голямо име на съветски беглец е Игор Гусенко, шифровчик  в съветското посолство в Канада, за пръв път отворил очите на американци и англичани за огромната шпионска мрежа на Сталин в тези страни. Годината е 1945, разкритията на Гусенко са епохални и това буквално става началото на Студената война. Западът най-после разбира, че Сталин не е никакъв съюзник, а напротив – касапин на собствените си хора и войнствен идеологически агресор.

И разбира се, Олег Гордиевски, КГБ полковник и двоен агент за Британската разузнавателна служба МI6 от 1974 до 1985, чийто живот се чете като сценарий за невероятен филм. Отвратен от просташката агресия на Съветска Русия срещу Чехословакия в 1968 той решава да предложи услугите си на британското разузнаване.

Днес идеологичният шпионаж определено отстъпва на индустриалния. Не може и да бъде другояче за страна, в която по-голямата част от населението живее без система за газ и  вода и където промишлеността едва сега започва да работи за нуждите на населението. Изоставането на Русия е такова, че дори и след Горбачов шпионската дейност на КГБ продължава на пълни обороти. Самият факт, че тази престъпническа организация продължава дейността си, е свидетелство, че нищо от предишната й дейност не се е променило.

Тя обаче съчетава и нови елементи на действие – ухажването на западния бизнес за развитието на Русия и в същото време активни опити за проникване в стратегически звена на ключови западни индустрии, крадене на нови оръжейни разработки, кражби на идеи и на нови научни открития. Това на пръв поглед  днес изглежда по-възможно с огромния износ на баснословни богатства от руснаци, замаяни от възможностите, които им се отварят на западните пазари. При тоталната липса на банково дело за цялото съществуване на комунизма тези хора трудно могат да разберат, че капиталите, които изнасят от Русия, правят икономиката й още по-зависима и силно уязвима.

Човек би казал, че с такава неграмотност Русия би трябвало да си свие опашката и да произвежда достатъчно поне тенджери и велосипеди за населението си. Путин обаче няма такива намерения и дори прави симпатиите си към старата слава на КГБ и Сталин публични. За него Русия и днес е специална, уникална и не по-малко от … велика.

И естествено провалите продължават: само от 1991 до 2001 Норвегия е изгонила 9 руски шпиони, Холандия – 4, Белгия – 4, Дания – 1, САЩ 46, а в Британия правителствени представители заявяват, че «шпионирането на руснаците е достигнало отново нивото на Студената война». Така за западната преса се появи и ново предизвикателство: какво да се прави с децата на тия семейни поколенийни шпиони ако родителите им се окажат в затвора? Новото в новото-старо КГБ е че руските корпорации под държавен контрол, Газпром и Роснефт, включват много повече агенти за икономически, технически и индустриален шпионаж.

Нищо от казаното дотук не носи добро за България. Напротив, съчетанието между руски държавани корпорации и КГБ досега роди недвусмислени намерения за влияние на Балканите (включително опити за преврат) и българите като членове на НАТО и ЕС би трябвало да знаят много добре къде да сложат границата на търпимостта. Показват им как се прави и гърци, и македонци, и черногорци. Водкаджийските мутри на руския дипломатически персонал са достатъчно убедителни да разсеят наивитета на всеки романтик за добрите им намерения. Не се съмнявайте – те са тук, без да изключваме самия президент на България и неговия мъгляв национализъм или профани като Румен Петков и неговите изявления от сорта «Ние винаги ще сме верни на Русия, а пък другите да си е…т  майката».

Да напомним и за странната управляваща коалиция в България, която не смее да се реши да изрита някой и друг мужик от руското посолство, ако не за друго поне като жест на национално достойнство – жестоко липсващ елемент в идентичността на българите.

 

Затова ли така напират за АЕЦ „Белене“?

Възстановяването на проекта АЕЦ „Белене“ цели или лично обогатяване на определени олигарси, или геополитическо сближаване с Русия. До този извод стигат Д. Кадик и И. Станчев в анализа си „Лъчистото бъдеще на България“.

Protest in Bulgarien gegen AKW-Bau (BGNES)

Политологът от либералната германска фондация „Фридрих Науман“ е базиран в София и отлично познава страната и политическия ѝ дневен ред. В началото на статията Кадик и Станчев разказват предисторията на проекта АЕЦ „Белене“ и припомнят многобройните противоположни решения за и против изграждането ѝ.

„Такова поведение илюстрира непоследователността на българската политика и растящото руско влияние в региона. Влияние, което в бъдеще ще блокира иновативните концепции в областта на възобновяемите енергии„, пишат те.

Авторите смятат, че възраждането на проекта „Белене“ може да се дължи и на появата на китайски инвеститори. Но Пекин не е бил първият адрес, към който се обърнаха българите. „Напротив, българският президент Румен Радев първо се срещна с Владимир Путин. Няколко дни по-късно същото направи и премиерът Бойко Борисов. (…)

Хвърлят прах в очите на хората 

Позицията на правителството в София може и да се е променила, въпросите около АЕЦ обаче остават. Не е ясно например кой колко смята да инвестира в проекта и как точно ще се подходи към екологическите рискове. Дори ако се осигури 100% частно финансиране, рискът от ядрена авария пак ще се носи от правителството. Същото важи и за преработването на ядрените отпадъци. Тази рискове се подсилват още и от очевидните недостатъци в строителното дело и повишената земетръсна опасност в региона.“ (…)

Който и да спечели конкурса, ще трябва да строи с оборудването, което вече е доставено от „Росатом“, пишат авторите и цитират българския енергиен експерт Васко Начев. Според него имената на потенциални инвеститори, които в момента са в оборот, просто хвърлят прах в очите на обществеността, за бъде тя убедена, че проектът си струва, а парите за рестартирането му са оправдани.

„В крайна сметка и този опит за съживяване на АЕЦ „Белене“ няма да доведе до нищо, ако държавата не поеме ангажимента, че ще купува на определена цена произвежданата енергия. Просто и този път ще бъдат инвестирани огромни суми.“

Bulgarien Protest in Sofia (BGNES)Който и да спечели конкурса, ще трябва да строи с внесеното оборудване от „Росатом“

Визията на ЕС за бъдещето на енергетиката предвижда децентрализиране на производството на електроенергия, преминаване от изкопаеми към възстановяеми източници и от регулиран към свободен пазар. Но България сякаш избира друг път и залага на гигантски руски ядрен проект с държавни гаранции.

Ако до 2030 година се осъществят плановете на правителството за АЕЦ „Белене“, страната вече ще разполага с две руски АЕЦ с общ капацитет от 4000 мегавата, който покрива около 70% от енергийните разходи на България. В тези АЕЦ руски са не само технологиите, но и ядреното гориво. Редом с това 90 процента от газа в България също се внася от Русия. (…)

Но руското влияние върху българския енергиен пазар не се изчерпва само с производството не електроенергия и с износа на газ. Единствената рафинерия в България принадлежи на руския гигант „Лукойл“. Липсата на диверсификация, особено във времената на активна руска външна политика и с оглед на енергийната сигурност, дава основание за опасения както вътре в страната, така и в ЕС.“

800 милиона евро повече

Авторите цитират резервите на Европейската комисия към проекта и припомнят, че според европейските директиви ТЕЦ-овете в страната трябва да бъдат закрити някъде към 2030 година, ако не са модернизирани.

Infografik Karte Atomkraftwerke in EuropaАтомните електроцентрали в Европа днес и тяхната възраст

„Професор Христо Василев, един от авторите на изследването „Стратегии за развитие на енергетиката в България до 2030 година“, смята, че през 2030, когато „Белене“ трябва да започне да произвежда ток, цената на електроенергията от възобновяеми източници ще бъде поне два пъти по-ниска в сравнение с атомната. (…)

Според него при това положение българските потребители ще плащат 800 милиона евро повече за ток, ако изберат АЕЦ, вместо ветропарковете и другите форми на устойчив енергодобив, енергийните депа и интелигентните електромрежи.

Широка дискусия между експертите в момента няма. Води се обаче бурна дискусия около това защо правителството изведнъж реши отново да сложи темата „Белене“ на масата. Два сценария са в центъра на вниманието. Първо, че от огромните инвестиции полза могат да извлекат фирми, близки до местни олигарси. Така ще бликне още един извор за източване на държавния бюджет в полза на частни интереси. Защото примери за преоскъпени публични проекти – колкото искаш. Другото възможно обяснение гласи, че българското правителство съзнателно избира геополитически курс към Русия. И в двата случая ЕС трябва да бъде нащрек.“

Някои прилики между Хенри Тюдор и Бойко, наследника на Тодор

Когато английският крал Хенри VIII решава да се отърве след 24 години брак (и 6 деца, все момичета обаче, което не му осигурявало престолонаследник) от своята съпруга Катрин от Арагон, за да се ожени за Ан Болейн, подчинените му тълкуватели на църковния закон намерили по негова заповед “основание” да бъде преодоляна забраната за развода, валидна за всички католици. 

НА РЕПРОДУКЦИЯТА: Хенри Тюдор и Ан БолейнIstoria_Broi-79-1

Макар и папата да отказал да направи изключение за краля, придворните богослови в Кентърбери измислили причина Хенри да се отърве от брачните окови. Подшушнали му да се усъмни изведнъж в девствеността на съпругата си с близо четвърт век давност. Просто трябвало да каже, че Катрин е била вече съпруга на неговия по-възрастен покоен брат и че тя е консумирала брака си предварително. Следователно той имал основание да се освободи от нея.

Както знаем, това довело до скъсване на отношенията на Хенри  VIII с папата през 1534 г.и до специфичната английска реформация чрез възникването на Англиканската църква с провъзгласяването на върховенството на монарха над нея (нещо като хибриден вариант между католицизма и възникващото в онзи момент протестантство в Европа, защото кралят приел протестанството, но продължавал да посещава католическите свещенодействия). 

Напразно Катрин се клела пред Хенри, че не е изпълнила  брачния си дълг с брат му поради неспособността на баткото да направи необходимото (ще да е бил проклет джендър, ако се вярвало на думите й). Хенри останал непреклонен в удобното си прозрение за нейната вина и Катрин била разкарана в манастир, за да легне в леглото й младата Ан.

———————————————————————————————————————

Тази аналогия ми хрумна във връзка с едно решение на днешните български тълкуватели на конституцията , мнозинството от които дължат пребиваването си в Конституционния съд на дългото управление на не особено образования, но много напорист в преследването на властта и целите си Бойко Борисов.

Мнозинството от тях, които го превъзхождат не просто интелектуално, но и професионално по своя капацитет да преценяват смисъла на който и да е документ, решиха да се принизят до нивото му и да откликнат на зададения от руската пета колона тон срещу приемането на т.н. Истанбулска конвенция, към чието отхвърляне Борисов се присламчи, за да се хареса на отровеното от съответната пропаганда большинство от негови подобия в България.

Ролята на Ан Болейн, която прелъстила Хенри, но му обещала консумация на връзката им само при законен брак, изигра в тази ситуационна трагикомедия  Корнелия Нинова. Тя прелъсти Борисов, придърпа го към себе си. Врътна му номера с “консервативния” завой на партийното кормило срещу течението на европейското левичарство и либералните европейски възгледи и се оказа “по-консерва” (по Бай Ганьо) от него.

Нинова провокира ГЕРБ да търси вратички за бягство от себе си и да нагоди европейските препоръки за защита правата на жените и децата към собственото си герберско малодушие. Подобно на Атака, БСП и прочее консервирани на нивото на общия им произход сиамски тризнаци, Борисовата партия на конформизма се обяви “консервативно” срещу наклеветената Истанбулска конвенция – точно така,  както онзи ден премиерът бързо се присъедини и към ветото на президента Радев срещу поправка в закона, лобистки заложена в угода на приближен до властта олигарх.

В нашия случай обаче нашият Бойко Първи, когото трима папи са го галИли по главата (по собствената му статистика и стилистика на изразяване) няма опасност да бъде отлъчен от неговия папа в Кремъл. 

Напротив, неговият папа ще благоволи да позволи на още български велможи да целуват крайниците на полковник Гундяев от КГБ, предрешен като руски патриарх. Той може да ръкоположи самия Бойко Първи за пожизнен победител на всякакви изброи с Божията (кремълската) благословия, за да си гарантира безметежното маршируване на своята пета колона в бившата 16-та съветска република, в каквато предишните московски папуняци бяха превърнали на практика НРБ. 

Както Хенри VIII обаче, Бойко Първи също реформира поверената му църква/партия. Но си прави с нея каквото му се ще без никаква вътрешна съпротива. При това много по-категорично и безкръвно от Хенри, на когото се наложило да избие яростно съпротивяващите се верни на папата католици, а след това да отреже главата дори и на най-верния си сводник Томас Мор (да не се бърка с онзи мечтател-утопист със същото име), който всъщност уредил да разтрогнат брака му с испанката. 

Повтарям, за разлика от английския крал, нашичкият нагаждач не среща никаква съпротива сред придворните и паството си. Ако им беше казал, че трябва да се гласува за някакъв измислен третия пол, открит от дебелата лупа на Каракачанов, микроскопа на Сидеров и двойно-стандартния телескоп на Нинова нейде между редовете на Истанбулската конвенция, те с радост биха вдигнали ръце или каквото още трябва там в подкрепа на общата им консервативна религия, към която вкупом се кълнат. 

На българската Ан Болейн/Нинова в момента й плетат интриги за партийно обезглавяване. Но Бойко Първи продължава да седи стабилно на трона си именно поради това, че не само не се решава на разрив със своя папа в Кремъл. С действията и бездействието си той се е доказал на поверения му пост, на който стана по-католик от папата – вече и мама Меркел е готов да подиграе , само да го оставят в играта. 

Такива като Ан Болейн/Нинова тук с лопата да ги ринеш (и зариваш след обезглавяване) – чакат на опашка да бъдат употребени, но Бойко Първи е уникален и незаменим за своя папа!

Ако горните аналогии ви се виждат недостатъчни, обърнете внимание на факта, че Хенри  VIII слага началото на династията на Тюдорите от Лондон, а Бойко Първи е продължител на династичната простотия на Тодорите от Правец. 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: http://clubz.bg/71137-oficialno_istanbulskata_konvenciq_e_protivokonstitucionna