Чети преди да го кажеш

Михал МИШКОВЕД

Мине, не мине време и на връх Шипка гръмва пукотевица.

На 3-ти март там чествахме 140 години от Освобождението, в края на август се отбеляза 141-вата годишнина от боевете на прохода. Както е тръгнало, честванията може да станат и ежемесечни. А защо не и всяка седмица – за работа желаещи трудно се намират, но за сеир – винаги.

Пак имаше и маскен бал – възстановка. За нея едни доброволци се
облякоха като опълченци, други – като турски аскер. С камъни и дърве, дословно по Вазовата ода, „дружините наши” отблъскваха турските орди, които бягаха „като овци”.

И президентът беше на върха – той пък пременен в костюма на национален обединител.

Какво каза в речта си националният обединител: „В последните десетилетия беше сторено не малко, за да се изтрие и пренапише тази история в услуга на политическите шарлатани от ново време. Но както и преди няколко месеца в мартенския сняг, тук отново са хиляди и, както Вазов казва, със своето присъствие на този легендарен връх, вие „строшавате на клеветата зъбът“.

Разбирате ли тънкия му намек: недостатъчно се кланяме на днешна Русия за онази война преди 140 години.

Нещо такова се чу и преди шест месеца при срещата на Радев с рус кия патриарх Кирил, хем духовник, хем офицер от КГБ. Разположил се като у дома си в кабинета на българския президент, Светейшеството с чин си позволи да изисква заповедно повече признателност.

Изглежда тонът му още държи влага, та с речта си шест месеца по-късно нашият президент отново заговори за тая пуста признателност, дето на „братушките” все им е малко – колкото повече ги славим, толкова повече искат.

Та сега, в поредната си прослава към освободителите, Радев се опря и на дядо Вазов.

Ама, ако генералът – държавен глава, седне и прочете „Опълченците на Шипка”, ще види, че поетът „строшава зъбът” на съвсем друга клевета – че свободата ни е дадена даром от нашите руски освободители.

Тоест, одата е за българския подвиг на Шипка. И ако това се нарича „пренаписване на историята”, то това пренаписване е почнало още с Вазовото перо.

Хубаво е преди да говориш, да прочетеш. Препоръката се отнася както за произнасящия речите, така и за онези, които му ги пишат.

Иначе тънкият намек в речта на Радев сигурно се е харесал. Знаем и на кого – на Корнелия Нинова, на Светлана Шаренкова и на друг чужд генерал – Решетников. Харесал се е и костюмът на държавния ни глава във възстановката – уж на национален обединител, но с руска кройка.

Природосъобразно – това е мръсна дума

За палатките, пропагандата и временните преместваеми обекти, които нито са временни, нито са преместваеми

Пламена Игнатова

Снимка Клуб Z

Ако следите отблизо информационния поток, както го следя аз поради естеството на професията си, няма как да не ви е направила впечатление новата опорна точка, артикулирана цяло лято от ресорните за плажовете и за екологията министри Николина Ангелкова и Нено Димов. И за Космоса да ги попиташ, те винаги отговарят едно и също – палатките са незаконни и генерират нерегламентирани сметища.

На края на всяко интервю с тези двама представители на изпълнителната власт човек остава с впечатление, че туризмът по морето се изчерпва само с хотели и дискотеки на първа линия, а работата на министъра на екологията е да отказва екологични оценки и да издава строителни разрешителни.

„По смисъла на юридическия способ на тълкуването“ (на Закона за устройство на Черноморското крайбрежие, б.а.), според министъра на туризма Ангелкова разполагането на палатки на плажа е забранено. Логиката ѝ е, че щом нещо не е изрично описано като разрешено в закона, то значи е забранено. По същия „юридически способ на тълкуването“ вероятно и дишането на плажа може да е забранено – да се оправят юристите.

По-важното тук е, че добрата воля на министъра на туризма Ангелкова да разреши казуса с т.нар. бивакуване, което не е регламентирано в нито един закон, или се е изчерпала, или никога не е съществувала, защото събраната преди години под нейната шапка експертна комисия така и не излезе със законодателно решение. Вместо това Ангелкова реши тази година да обяви, че просто еднолично ще забрани палатките като го разпише в закона.

Добри практики

А в това време добри практики съществуват. Може да се потърсят в Община Шабла, която преди няколко години реши да задели парцел за бивакуване и досега не се е чуло там да има някакви спорове между плажуващи природосъобразно и местната власт, криза с боклука и пр., с каквито се занимаваме и това лято на апетитния за инвеститорите плаж Корал.

Покрай поредния „дюнигейт“ през 2016 г. властта реши да определи Иракли, Корал и Карадере като плажове за природосъобразен туризъм – т.е. без наемател и концесионер, който да разполага присъщите кафенета, заведения за бързо хранене, платени чадъри, водни атракции и пр. Но само две години по-късно на обществото се опитва да се внуши, че „природосъобразно“ е мръсна дума.

Това, което може да не е известно и на Ангелкова, и на Димов е, че години наред например на Иракли пристигат автобуси с туристи, извозвани от близките курорти Несебър, Слънчев бряг и пр. Стоварват хората сутрин и ги прибират по хотелите в късния следобед. Защо се прави това? – Заради дългата и красива плажна ивица, която може да осигури спокойно плажуване в сравнение с претъпканите курортни плажове в района, които отдавна не могат да поемат обема на хотелите.

Тази година, също така, на Иракли има в пъти повече чуждестранни туристи, дошли на палатка, спрямо предходни лета.

Липсващ сегмент

Неясно защо този тип туристи е напълно изключен като сегмент от пазара. Като човек, който дълги години упражнява природосъобразен туризъм, с ръка на сърцето мога да кажа, че вероятно съм оставила не по-малко пари в ресторантите, магазините, сергиите, аптеките и пр. на близкия до Иракли Обзор от платилия си за ол инклузив летовник.

Погрешно се насажда впечатлението и че къмпингуващите задължително „цапат“. Всъщност, това са хората, които правят уборки преди и след всеки сезон и най-съвестно си изхвърлят боклука, защото на практика, докато живееш на бивак, това място се явява дневната ти стая. А никой не държи смет в хола си, нали.

Само хората, които познават този тип къмпингуване знаят, че появи ли се „черна овца“, стадото я изяжда. Любителите на природосъобразния туризъм не търпят „съседи“ по палатка, които нарушават неписаните правила за шум, мръсотия и навлизане в личното пространство. Разбира се, всичко това с уговорката, че винаги има изключения от правилото.

Въпроси без отговори

В този ред на мисли, в петък сутрин гост на бТВ бе Нено Димов. Запитан за дюните на Корал, за които е известно, че са в частни ръце, а държавата все още не ги актува като държавна собственост, каквито трябва да бъдат по закон, Димов смени темата като започна да говори за няколкото препълнени с боклук контейнера.

Плажуващите на Корал отдавна сигнализират, че сметоизвозването е нередовно и дори виждат злоумишленост от страна на местната власт, която известно е, от години се опитва да се саморазправи с палатките и караваните. За Димов именно те замърсяват. Запитан за хорото на Рилските езера, Димов пак зави към палатките на Корал. Попитан втори път за хорото, Димов отново се върна към палатките на Корал. Запитан ТРЕТИ път за хорото, последва нов отговор… за Корал.

За непредубедения зрител цялото участие на министъра в сутрешния блок излиза, че е било със самоцел да си каже какво мисли за плажуващите на природосъобразния плаж – че манталитетът им бил такъв – да го зариват с боклуци. И това не е първата подобна тв изява на министъра на околната среда и водите.

Разделение за владение

И все пак защо се води тази пропагандна война? Възможно ли е обществото да бъде разделено по признака любители на хотелите и любители на палатките, както властта обича да разделя на пушачи срещу непушачи, за Истанбулската конвенция и против Истанбулската конвенция, за бежанците и против бежанците и т.н.

Ами в конкретния случай – не. Защото интересите и на двата типа туристи са съвсем различни и те нямат никакви допирни точки. Хотели има предостатъчно (по статистика на Министерство на туризма легловата база у нас е в пъти по-голяма от броя отсядащи). Курорти – също – както от типа Слънчев бряг, така и от типа Варвара или Синеморец. Плажовете за природосъобразен туризъм са три и могат да поемат желаещите да почиват на палатка.

Единственото логично обяснение тогава е опит за подготвяне на общественото мнение за бъдещо строителство и по тези малко незастроени места като се внушава, че летуващите там разполагат с ЦЕЛИ ТРИ плажа, които само и единствено замърсяват и един бъдещ курорт на място ще бъде в пъти по-щадящ природата от една палатка.

А паралелно само през това лято: край Созопол се излива мазут, но това не е екокатастрофа; в Златни пясъци прелива пречиствателната станция, задъхана от броя туристи, но ще я оправим догодина; по плажовете в цялото крайбрежие се изграждат „временни преместваеми обекти“, които нито са временни, нито са преместваеми, а оказва се – властите не могат да открият и кой ги е изградил; вече трети месец в строителното министерство пишат доклад за частните дюни на Корал и готова съм да се обзаложа, такъв няма да види бял свят и през следващото лято; плажове изчезват от кадастъра, за да се построи уж рибарско селище, а много вероятно – пристан за частни яхти; общинският съвет в Царево за два часа подготви почвата за застрояване на Силистар и после го обяви за фалшива новина, въпреки наличието на публични документи, а нова статистика показа, че българите вече не почиват в България.

Вероятно във всичко това пръст имат палатките на трите екоплажа – защото са най-големият проблем на Черноморието. Който иначе може да бъде разрешен с клишираното и поради това много вярно „малко добра воля“.

Еврозоната е на последния етаж, на първия е Шенген

Пътят към еврото

Евгений Кънев

Евгений Кънев, доктор по икономика и управляващ съдружник в инвестиционна консултантска компания „Маконис“, пред debati.bg

Все още не сме изпълнили политическите условия и за членството в ЕС – Копенхагенските критерии за върховенство на правото.

Най-напред, похвално това, че правителството изпрати писмо с намерения до Европейската комисия и че успя да получи нещо като пътна карта, която предхожда самото влизане в чакалнята на еврозоната. Процесът изисква много мерки и работа на две нива. Първото е подготовка за банковия съюз, което се оказа условие за приемането ни в чакалнята за пръв път в историята на еврозоната. Ролята на надзирател е на Европейската централна банка. Другата важна тема засяга по-доброто макроуправление на икономиката.

Много важно за отбелязване е, че дори да приключим до юли догодина и дори да е в идеалния вариант, което е пожелателно, тогава вече ще са се провели изборите за европарламент и ще тече формирането на новата Европейска комисия. Тоест сегашната ЕК ни е дала картбланш с ясната идея, че друг състав на комисията ще одобри или не приемането ни в чакалнята на еврозоната. Не знаем каква ще бъде реакцията на следващата ЕК предвид вероятността популистите да имат много по-силно присъствие в европейските институции.

Следващото важно нещо е, че неслучайно се вкарва темата за правосъдието. България и Румъния единствени бяха приети под условие в ЕС. Имахме период от три години, през които да реформираме съдебната система, за да бъде на нивото на ЕС. Това не се случи и към ден днешен продължаваме да сме под наблюдение.

Ако си представим Европейския съюз като сграда, за да влезем в еврозоната, трябва да изкачим всичките етажи, тъй като тя се намира на последния. Първият етаж е Шенген. В него реално не можем да влезем без нужната правосъдна реформа, защото ЕС е съюз на сигурността, която има много измерения.

Ако членството в еврозоната засяга финансовата сигурност, преди нея е сигурността, свързана с преминаването на хора – не само мигранти и бежанци, но и престъпници. Ако партньорите на България имат съмнения за опазването на споделена чувствителна информация, както и за достоверността на тази, която получават – предвид липсата на съдебна реформа и факта, че не се наказват престъпленията, няма как да бъдем приети в Шенген.

Интеграцията минава през тези етажни кръгове – първо в ЕС, после в Шенген, в банковия съюз, в чакалнята и едва тогава в самата еврозона. В това има една много ясна логика. Много често в България се говори, че нарочно ни поставят нови условия, въпреки че сме изпълнили техническите критерии.

Проблемът е, че не сме изпълнили политическите критерии. И за членството в ЕС все още не сме изпълнили политическите критерии – съдебната реформа и Копенхагенските критерии за върховенство на правото. Бяхме приети технически, но не и политически. В този смисъл нашето членство е под условие и не можем да вървим напред само с мерки на хартия, без реални резултати.

И е много възможно проблемът с правосъдието да ни спъне за пореден път.
Защото нищо не се случва – грам напредък няма в борбата с организираната престъпност, корупцията, прането на пари и т.н. 

В България има и съпротива срещу влизането ни в еврозоната, постоянно се нагнетява напрежение колко е лошо да сме там. Причината е, че това може да доведе до разрушаване на бизнес модели, които разчитат на „непрозрачност“, на „нашите хора“, на лостове, които са невидими. Ако контролът е извън България – ако тези лостове спрат да действат, това е сериозен повод за притеснение.

„Европейските стандарти“ за полираните пътища като за полирани мозъци и „европейското“ управление на ГЕРБ

ИВО ИНДЖЕВ

На безумно високата цена от 17 човешки жертви и още повече ранени при катастрофата край Своге леко беше открехната завесата на някои сенчести факти.

Сред тях е откритието, че един приближен до посткомунистическия властови елит писател Антон Дончев е на хранилката на  маститата строителна фирма “Трейс Груп Холд”, но не като специалист по пътното строителство, а като  надзираващ в надзорния съвет връзките с обществеността.

Как точно ги поддържа тези връзки, Дончев едва ли би приел да обяснява на простолюдието от висотата на своя академизъм (щото е също така академик, на хранилката и на БАН, т.е. получава гигантска по българските стандарти пенсия).

Можем да си представим, че академизмът му е колкото и строителната експертност, равна на опита му в пиара- модерна професия, за която се искат в наши дни познания по компютърна грамотност от най-висока класа, владеене на езици и прочее изучавани специално в университетите тънкости на занаята (не просто “университета на живота”, какъвто е неговият случай).

Ето какво съобщава на обществеността приютилата го на заплата строителна компания “Трейс Груп Холд” във връзка с разкритието, направено под натиска на все още спотаения обществен гняв и по кървавите следи край Своге от министър Нанков, че убийственият път е полиран, т.е. е пързалка към дерето, а не е път. 

„В България асфалтовите смеси се изпълняват по европейските стандарти, към които има национални приложения БДС ЕN 13108-1 и БДС ЕN 13108-5, а стандартът за скален материал е БДС ЕN 13043. Горепосочените стандарти регламентират влагането на варовикови скални материали под формата на каменно брашно, едър и дребен скален материал. Има рецепти за асфалтови смеси, които се проектират със 100% скален материал, има рецепти, които определят да бъде вложен едър скален материал с коефициент на полиране над 50%“

Не става ясно, дали писателят Дончев е надзиравал публикуването на този текст, сервиран на обществеността със същата заледена стилистика, която лъха от многобройните откази на компанията да ремонтира пътното съоръжение (защото то включва и бутафорната мантинела). Но отговарящият за подобна подобна комуникация надзорник би трябвало да напусне поста си с риск да си остане с някакви си няколко хиляди лева от пенсията си на академик.

Защо? Не заради някакви езикови грапавини на посланието по пътя му към “душите и сърцата” на гражданите, а поради …подривния характер на твърдението за европейските стандарти. 

В България асфалтовите смеси може (на хартия) да се изпълняват по европейски стандарти, но приложени на практика тези стандарти водят до масово убийство. Да се криеш зад “европейските стандарти” е брутално нахалство от страна на самозабравили се хора, свикнали да печелят по българските стандарти под чадъра на опозиционно-управляващия тандем.

Предлагам обаче да се съгласим в случая за европейските стандарти в едно отношение – и то е тъкмо причината да твърдя, че става дума за подривна дейност срещу властта на гражданите за европейско развитие на България.

Колкото са европейки внесените от Русия у нас стандарти на олигархичното управление, толкова явно са европейски и тези на онези, които сбъдват асфалтовите мечти на Борисов и управленско-опозиционната му компания.

Само полираните мозъци не могат да проумеят тази връзка.

В България: управление от първо лице единствено число

Институциите в България не работят, защото постепенно се научиха, че всичко се случва само по лична заръка на премиера. Както е тръгнало, той самият ще трябва да съобщи и за смъртта на демокрацията, смята Полина Паунова.

Само в рамките на една седмица от уж ваканционния месец август получихме две неопровержими доказателства, че държавният апарат в България не работи, че самото му устройство очевидно тихомълком се е променило, че институциите са закърнели.

Разбира се, това не е новина, доколкото отдавна има съмнения, че в България всичко се случва не по утъпкан административен път, както в нормално функциониращите демократични държави, а по лична заръка на министър-председателя.

Връх на безотговорността

За катастрофата край Своге въпросите вече са повече от отговорите, а развръзката са десетки разбити семейства и човешки съдби. Некачествен път, лошо изпълнение, липса на контрол при поне три правителства стоят в основата на трагичния инцидент. А последната върхова точка на безотговорност от страна на институциите е назрелият спор между пътната агенция и общината кой е поставил некачествената мантинела, неуспяла да удържи автобуса.

Разбира се, и АПИ, и община Своге отричат да имат вина. Ако следваме логиката им, ще излезе, че въпросното съоръжение се е появило от само себе си на това място.

За да тушира ситуацията, в която самото то е изключително уязвимо, правителството обяви създаването на нов неясно какъв орган, който да отговаря за пътната безопасност. И понеже във всяка уважаваща себе си трагедия трябва да има и гротеска, междувременно узнахме, че такъв орган съществува от 15 години – нарича се Държавно-обществена консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата. За дейността ѝ не се знае нищо – дори ресорните репортери не се сетиха за нея при анонса на правителството за повторното ѝ създаване.

На пряко подчинение

За да звучи по-внушително и да намеква за отговорност, бе обявено, че е възможно новият орган да бъде на пряко подчинение на премиера. Нищо чудно всъщност: през последните години медиите и самите институции успяха да внушат на българските граждани, че ако дадена структура не е към премиера, тя просто не функционира.

Така стигаме до втората случка от последните дни. И в този сюжет премиерът се намеси като върховен арбитър и централен източник на власт. Става дума за казуса “Силистар”, при който Общинският съвет в Царево гласува възможност за застрояване на местността, а премиерът забрани на кмета да изпълни решението. Обяснението за тази реакция гласеше: общественото мнение.

Еднолично управление

След като гръмката новина се появи в медиите, никой не допусна, че Бойко Борисов няма право да забранява на местната власт каквото и да било, защото тя е законно избрана, а решенията ѝ не подлежат на санкция от страна на правителството. Но премиерът демонстрира сила, показа, че в държавата всичко е на ръчно управление, а обществото приветства намесата му, защото “ето, министър-председателят спаси част от Черноморието”. Но същото това общество не се усъмни, че с подобни еднолични решения може и да се злоупотребява.

Злоупотребата с власт, която би следвало да представлява колосален проблем в една демократична държава, в България всъщност е малката драма. Голямата е, че систематичното еднолично властване уби механизмите на функциониране на тази страна, която просто не работи, ако не се намеси първият държавен и партиен ръководител (аналогията със соца не е неволна).

В България нищо не работи, ако премиерът не заръча. И никой не носи отговорност именно защото нищо не работи. Затова пътната агенция и община Своге не знаят кой е сложил некачествената мантинела – защото поставянето ѝ не е било наредно лично от Борисов. А не е било наредено, защото един човек просто не може да управлява всички процеси.

Съществува и това подозрение: министър-председателят не върши всичко сам от добро сърце или защото няма кой да го свърши. Още от първия си мандат той се научи да управлява така задкулисните процеси в страната. И превърна метода си в политика.

Резултатът

За да поискат гражданите друг тип държавническо поведение, някой трябва да им обясни връзката между убиването на държавния апарат с “Аз-а” на който и да било управник и истинската, реална смърт на 17 души. Но няма кой да го направи, няма кой да им го обясни, защото хората, които това работят – журналистите, нерядко се поставят в позиция на просител съм същия този “Аз”. Да си припомним, че само преди броени дни журналисти организираха подписка до премиера с молбата да възстанови на работа техен приятел и служител в пресцентъра на Министерския съвет.

Така се стига до момента, в който ако Борисов лично не постави мантинела, никой не знае кой го е сторил. В резултат загиват хора, а обществото очаква от Борисов ако не да монтира лично, то поне лично да разпорежда монтажните дейности. А журналистите само съобщават безкритично за случилото се, след което подписват прошения до премиера. Затова дори няма кой да съобщи за смъртта на демокрацията, ако и с тази задача не се нагърби министър-председателят. Лично.

Три билборда на Корнелия

Антон Биров

Филмът „Три билборда извън града“ (2017 г.) разказва за майка, чиято дъщеря е изнасилена и брутално убита. Разследването не дава резултат, поради което майката наема три билборда, чрез които публично се обръща към шерифа на града и иска извършителят да бъде заловен.

Покрай трагичната катастрофа в Своге и реакцията на лидера на БСП Корнелия Нинова – да поиска оставката на правителството (за пореден път), няма как да не се замислим за визията на следващата предизборна кампания на левицата. Представете си как шофирате по магистрала „Тракия“ и виждате три последователни билборда, на които пише нещо от рода на „ГЕРБ строят пътища“, „Но тези пътища ни убиват“, „Ще гласувате ли за тях?“.

Същото послание носят и думите на Нинова от вторник: „Има ли смелост премиерът Борисов да каже, че строи пътища и магистрали, за да загиват хора по тях? Трябва политическа отговорност“.

Опозицията обаче толкова често скандира „Оставка! Оставка!“, че когато наистина се появи значим проблем, заради който да е необходимо всички министри да си изчистят бюрата, това няма да се случи. Контрааргументът ще бъде „ама вие пак ли с тази ваша оставка“.

Разбираемо е защо Нинова е смята момента за подходящ, както и темата. ГЕРБ от години се хвалят с построените и ремонтирани пътища и магистрали. Става тежка катастрофа, появяват се съмнения за качеството на направения ремонт и изведнъж хвалбите увисват.

Но оставката на едно цяло правителство след катастрофа не е решение на проблема, а избягването на такова.

Отговорността се размива, дебатът удобно се отклонява от конкретните факти за корупцията при обществените поръчки и некадърното пътно строителство, а до наказание така и не се стига.

Чиновниците, които са одобрили направения ремонт, остават на позициите си и продължават да пускат в експлоатация пътища, опасни за живота. Фирмите, правещи некачествени ремонти, продължават да получават обществени поръчки.

Властта се сменя, но големите в бизнеса остават.

Ако след всяка фатална катастрофа в България се сменя по един комплект министри, колко дълго ще издържи евентуалният бъдещ кабинет „Нинова“? „Трейс“ строеше магистрали и по времето на Гагаузов.

Ето как призивите за оставка на опозицията започват да губят смисъла си. Подобно на всеки вот на недоверие, за който месеци предварително парламентарната аритметика показва, че няма да е успешен.

А и нека бъдем реалисти – престъпления в развитие, като продължилите с дни издирвания на убийци или избягали затворници, не доведоха до оставката на ресорния министър. Как тогава може да се очаква, че пътен инцидент, за който вече тече разследване за посочване на пряко отговорния, ще свали цяло правителство?

Едно нещо е неоспоримо – трябва да се носи отговорност. Наказателната отговорност винаги е лична, никога колективна. Политическата обикновено се носи на избори.

Когато се случи подобна трагедия, политически отговорно е да се разберат причините, конкретните виновни да бъдат изправени на съд и да се вземат мерки с ангажимент, че подобна предотвратима драма няма да се повтори – не само край Своге, но и на други рискови пътища в страната.

Но е необходима най-вече лидерска отговорност – грам съобразителност, че смъртта на 17 души не може да се използва като политическо оръжие за „загрявка“ преди новия сезон.

Урок по „съветология“. Бунтът срещу Единия

Днес си Борисов, един от най-дълго управлявалите премиери в Европа – утре те нокаутира кмет на две градчета 

Евгений Дайнов

Премиерът Бойко Борисов. Снимка Архив БТА

Нещо става по върховете на властта у нас – нещо толкова примитивно, че се налага да върнем на въоръжение стари оръжия, за да се опитаме да се догадим какво става.

След като Бойко Борисов върна болшевишкия модел на структуриране на властта, то и ние сме принудени да се върнем към онзи аналитичен инструмент – „съветология”, някога разработен, за да може да бъде анализиран режимът в Съветския съюз.

Болшевишкият модел е характерен с това, че се стреми да концентрира цялата възможна власт в един човек. Тъй като това е невъзможно, този един човек се обгражда с приближени, които: а/ го пазят от бунтове и протести; б/ му създават пропагандно покритие; и в/ получават срещу тези си услуги благини.

Проблемът обаче е това, че освен задачи и благини хората в обкръжението на Единия получават и парчета власт, която цялата е уж в неговите ръце; ама не е. А там, където има власт, има и борба за нея. Всеки се опитва да увеличи своето парче власт, отнемайки от останалите.

Точно с анализа на това кой увеличава или губи властта си навремето се занимаваше „съветологията”. Тя правеше анализа по косвени признаци, тъй като при липсата на демократична прозрачност и отчетност кой какво прави с властта не е видимо с просто око.

Откак стартира кабинетът „Борисов-3”, виждаме знаци, че властта изтича от него и се трупа в обкръжението му. Все повече негови феодали, сатрапи, гаулайтери и всякакви главатари правят каквото си искат –  без да го питат „Може ли?”. А тъй като правят неща, които единствено вбесяват населението, то населението си се вбесява. И лепва гнева си върху Единия. Неговата игра би трябвало да бъде, според класическия канон, да отреже веднага първата непокорна глава, за да успокои населението и да спре бъдещи непокорства около себе си.

Борисов обаче дълго време не правеше това. Резултатът бе, че след оцеляването на всеки, тръгнал да прави каквото си иска, се надигаха още десет, за да се пробват и те. А населението се гневеше все повече. И все пак дойде времето да се търкалят глави, ако Борисов иска да оцелее като център на властта.

През зимата и пролетта Борисов най-вероятно е искал да уволни екоминистъра Нено Димов заради кашите, забъркани по линия на МОСВ около казусите „Калиакра”, „Пирин” и „двете лъвчета”. Не е могъл да уволни точно Димов обаче, тъй като той е от квотата на патриот-нацистите. Затова Борисов се опита да даде на „зелените” главата на Цеко Минев, която те отдавна искат заради Пирин (казуса „Юлен”) и Витоша (казуса „Витоша ски”).

И така дойде денят, в който премиерът излезе по медиите, за да съобщи, че наистина Цеко Минев, а не някакъв кипърски безработен, е собственикът на „Юлен”. Това трябваше да доведе, ако у самия Борисов още имаше достатъчно власт, до лавина от медийни и министерски разсъждения по темата „Минев – „Юлен“ – Пирин – Витоша”, докато накрая Минев запали към Южна Африка, или поне – „Юлен” спре да натиска да застрои Пирин.

Бойко Борисов: Всички знаем кой е собственикът на „Юлен“, Цеко Минев

Нищо подобно не се случи обаче. Напротив. Всички замесени министерства – инак директно подчинени на премиера – блъвнаха комюникета в смисъл: „нямаме никаква представа на кого е „Юлен”, ама изобщо не е на Цеко Минев”.

Гледайки какво става, десетки и стотици Цеко-подобни из страната развяха байрака на бунта (т.е. срещу Борисов). Сега чак разбираме например, че пътностроителна фирма „Трейс” (през годините „свързвана” с хиперолигарха Пеевски) е отказала пет подканвания да си оправи пътния участък край Своге при краен срок за същото 15 август т.г. Следва, разбира се, трагедията, последвана от всенароден гняв.

Десетина сигнала – и „Трейс“ не си мръднали пръста за пътя до Своге

За да потуши този пожар, Борисов е длъжен да направи онова, което не му се получи с Цеко Минев – да каже кой е реалният собственик на „Трейс” и да се опита да му вземе главата. Получава се обаче нещо доста по-анемично дори от упражнението с Цеко Минев и „Юлен”.

Наистина, за разлика от трагедията в Хитрино на всички медии е позволено под път и над път да споменават „Трейс”. Този път министерствата не вдигнаха бунт срещу началника си, а цял министър дори каза – асфалтът (на „Трейс”) не става. В цялата шумотевица обаче липсва най-важното – името на реалния собственик, изречено от министър-председателя.

Освен това прокуратурата веднага даде сигнал, че нещата няма да стигнат доникъде. Вместо да разследва, тя стартира обичайната процедура по търсенето на виновен на принципа – „ако нямаме под ръка клошар, да натопим шофьора”.

Адвокатът на шофьора от Своге: Няма да позволя той да понесе всички вини

От тази работа Борисов излиза небивало слаб, тъй като отново гледаме как надарени с власт (от него) хора, които би трябвало да му се подчиняват, не го правят. „Трейс” кротко тръгна да си оправя пътя и едва ли точно там ще хвърчат глави.

Междувременно още един мераклия скочи на премиера, очевидно убеден, че онзи вече няма властта, която е имал.

Казусът „Силистар-Лапчев” е учебникарски пример за „отвързал се” местен нотабил, стигнал до заключението, че главният владетел вече е стар и слаб и не може да си контролира хората. След като години вбесяваше общественото мнение с планове и реални действия по бетонирането на поверените му морски брегове и защитени зони, кметът на Царево инж. Г. Лапчев свика в края на август общинския си съвет, за да прокара решение за бетонирането на парчета от парк Странджа (защитен), намиращи се до плаж Силистар (също защитен). За да спре незабавно вдигналата се олелия, Борисов нареди по партийна линия на Лапчев да тупка топката, докато нещата утихнат.

По заръка на Борисов казусът „Силистар“ отива към съда – или в прокуратурата

Тук обаче отново нацели греда. Начинът да бъде спрян Лапчев в качеството му на кмет е чрез държавната институция „Областен управител”, който е длъжен да спира всяко незаконно действие на общинските съвети на своя територия. Опитът на Борисов да действа меко – по партийна, а не по държавна линия – веднага сигнализира за слабост. И инж. Г. Лапчев надуши тази слабост.

Напомням за мащабите на случая. Борисов е убеден, че е единоличен господар на държава с население от 7 милиона. Инж. Г. Лапчев е кмет на община с общо население от 9291 души. Бил съм в села, които са с подобни размери.

Та, като се имат предвид микроскопичните мащаби на феода, бунтът на кмета е наистина впечатляващ. След натиска по партийна линия Лапчев не се скрива, а напротив, контраатакува. Свиква пресконференция, на която ни повече, ни по-малко разяснява, че неговият партиен лидер и министър-председател разправя „фалшиви новини”. Нито намек за исканото от Борисов отстъпление от плана за застрояване на Силистар.

След като един кмет на микроскопична община може това да направи на самия Борисов – нали се сещате, колко десетки и стотици Лапчев-подобни местни нотабили в момента готвят своя бунт? Пълният отказ на всички фирми, замесени в трагедията край Своге, да поемат каквато и да е публична отговорност е част от този бунт. Защо да се впечатляват от каквото и да е, след като държавата, цялата събрана в ръцете на Борисов, не може да се справи с кмет на 9291 души?

Бъдещето на Борисов обаче зависи именно от това как ще се справи с Лапчев. Ако не се – всички заинтересовани феодали ще разберат, че вождът отдавна не е никакъв вожд. И ще го свалят барабар с цялото му правителство и армия от чиновници, за да се освободят от всякакви останки от контрол. Дотук стигна човекът, който от едно десетилетие е убеден, че знае как да събере цялата власт в своите ръце.

Така се случва, когато не четеш умни книги и не си говориш със знаещи  хора. Днес си Борисов, един от най-дълго управлявалите премиери в Европа – утре те нокаутира кмет на две градчета и шепа села.

Ето защо в България винаги ще има такива трагедии

Всеки ден по българските пътища умират хора, а след катастрофи като тази край Своге държавата на мига се хвърля да решава проблема. Но така го решава, че всичко си остава постарому. Иван Бедров дава стряскащи примери:

Коментар от Иван Бедров:

От началото на годината до 28 август по българските пътища са загинали 393 души. Статистика, която гарантира на България неизменното челно място в Европейския съюз по брой на жертвите спрямо броя на населението. И която изобщо няма да се уплаши от поредното чиновническо безсилие, материализирало се този път в идеята за „нов държавен орган за надзор над пътната безопасност“. Какъв ще е този орган? Засега нямаме точен отговор на този въпрос.

Само от началото на мандата на това правителство, премиерът поне три пъти е събирал при себе си ключови фигури от управлението по темата за жертвите на пътя. И всеки път идеите са грандиозни. След тях обаче всичко си продължава постарому. Така ще е и този път. Не, това не е черногледство, а бегло съпоставяне между политическите заявки и реалния живот.

„Пощада няма да има за никого„

„Пощада няма да има за никого. Много ясно са отрегулирани процесите в държавата“, зарече се премиерът Бойко Борисов след катастрофата край Своге, при която загинаха 17 души. Процесите обаче не са много ясно отрегулирани. Според регионалния министър Николай Нанков, в асфалта имало „недопустими“ съставки, които правели пътя некачествен, тоест – хлъзгав. Пътят обаче има всички необходими документи за качество, надзор и приемане на строителството.

Същият министър обясни това с „евентуално фалшифициране“. За капак се оказа, че част от задължителните тестове са извършени в лаборатория, която е собственост на фирмата строител. А проблемите по този път били забелязани и документирани няколко пъти, но отговорните институции не предприели мерки той да бъде поправен. Кое точно тук е отрегулирано?

Темата за некачествения път е важна, но засега не се знае дали е пряко свързана с инцидента. Докато продължава разследването, властта ще създава „новия държавен орган“ и няма да си спомня предишните си обещания.

Миналия ноември отново имаше тежка катастрофа с автобус – тогава край ловешкото село Микре загинаха 9 души, а правителството заговори за „видеорегистратори в автобусите“ и за задължение на всички автобуси да сложат колани на седалките.

В момента законът казва, че пътниците и шофьорите „използват обезопасителните колани, с които моторните превозни средства са оборудвани“. Тоест, когато автобусът няма колани, няма и задължение. Месеците минаваха, но законът не се променяше и така колани не се появяваха. Стана април, когато автобус се обърна на магистрала „Тракия“ и загинаха шест души. И тогава властта се закани да реши проблема с коланите. Но пак не го реши.

Дойде август, когато 17 души намериха смъртта си в пропастта край Своге. Отново без колани и отново властта се зарече, че още „тази есен“ вкарва в парламента законопроекта за задължителните колани в автобусите. В имитацията на дейност се включи и прокуратурата, която през юни обяви, че била разпоредила проверка „за спазване на задължението за ползване на обезопасителни колани“.

Своге: кадър от протест на мястото на катастрофата

Защо изобщо?

По-добре институциите изобщо да не правят нищо, отколкото да произвеждат подобни нелепици. Имитацията на дейност е първата причина за нерешаването на проблема. Ако искаш да не решиш един въпрос, създай комисия – едва ли сме си представяли по-крещяща илюстрация на старата поговорка за бюрокрацията. Втората причина е нежеланието да се погледнат конкретните фактори за всяка една трагедия. Автобусът е излетял в пропастта, скъсвайки като хартиена лента мантинелата.

Как на никого не му мина през главата, че е добре пътищата над пропасти да бъдат по-сериозно обезопасявани – с по-здрави мантинели или огради. А когато статистиката казва, че най-много жертви има при челни удари и дори показва местата с най-чести катастрофи, защо никой не се сеща да раздели насрещните платна с физическа преграда, за да нямат възможност автомобилите да се срещнат челно?

Третата причина е най-сериозна – корупцията. Тя е при строителството на пътища и липсата на ефективен контрол на качеството. Корупцията е и при спазването на правилата за движение, защото банкнотите решават всеки спор, а мутрите могат необезпокоявано да превишават скоростта и да създават опасни ситуации.

Корупцията е също при издаването на документи – фалшиви шофьорски книжки и разрешителни за транспорт, дори когато автобусът не отговаря на редица изисквания. Точно заради тази корупция Николай Колев-Босия гладува вече трети месец, а управляващите не проявяват никакъв интерес към неговите твърдения. Това е достатъчен знак, че никой не иска да реши проблема. И че оставаме в омагьосания кръг на предизвестените трагедии.

Но има и още един знак на чиновническото безсилие – сега ще създават „нов държавен орган“, защото очевидно са забравили, че преди 15 години държавата вече си е измила ръцете по този начин и такъв орган отдавна има – Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата. Някой да е чувал за нея?

Бутафорните ментинели на властта

ИВО ИНДЖЕВ

По особено зловещ начин се потвърди българската поговорка “когато каруцата се обърне, пътища много”. Някогашната каруца е днешен автобус  със 17 жертви и близо две дузини ранени.

Посланието на поговорката е напълно валидно за ситуацията с оправдаващите се за хетакомбата край Своге. Само шофьорът, пряк участник, обвинен вече за причиняване на катастрофата, проявява чувство за вина – пазели го в болницата, за да не се самоубие, твърдят публикации в медиите.

Всички останали по веригата си прехвърлят отговорността за гладкия като лед асфалт и бутафорната мантинела, която по думите на местни жители и велосипед не може да спре, какво остава за цял автобус. Държавата чрез своите министри се дистанцира от строителна фирма “Трейс груп холд” и я плаши със съд.

Административният шеф на областта, атакистът Илиян Тодоров, назначен от премира Борисов, уведомява обществеността, че не е било в неговите правомощия да предотврати трагедията, макар да е сигнализирал многократно за опасността от нея. 

Колко беззъбо и безадресно усилие на пратеника във властта от страна на партията, чиито печатен орган преди 6 години буквално произнася присъда срещу същия този премиер Борисов и близките до него строителни фирми, които печелят поръчки, превърнали собствениците им в едни от най-богатите хора в България!  http://www.vestnikataka.bg/2012/05/фирми-на-доган-и-царя-правят-пътищата-н/

На първо място сред атакуваните от Атака през 2012 г. босове в строителството и поддържането на пътищата в България е Васил Божков, а снимката на изпълнителния директор на “близката до него “Трейс груп холд” Николай Михайлов, в компанията на министър-председателя Бойко Борисов (щастливо усмихнати на снимката), е избрана да илюстрира въпросната близост между властта и голямото обогатяване в бранша.

Сега същият Николай Михайлов е на медийната барикада да обяснява как не фирмата, която ръководи, е поддържала убийствения път, но в същото време дава мнение, че качеството на асфалта на същия път отговаряло на спецификациите. 

А къде е в картината самият Васил Божков, до когото въпросната фирма е “близка”? Как къде – някъде там, в облаците на недосегаемостта, където е и Борисов. Медийната критика у нас си има своите предели чрез все по видимите ментинели, отвъд които е пропастта, в които отдавна е пропаднало свободното слово.

Най-лесният коментар за един неспециалист, като авторът на тези редове, е “да оставим специалистите да си кажат думата”. Дума да няма, трябва да си я кажат. А какво да каже един политически коментатор по повод информацията, че огромни пари се въртят около свързани с държавната трапеза партии, а резултатът е смърт за простосмъртните?

Какво търси например в надзорния съвет на фирмата-гигант (по българските мащаби) писателят Антон Дончев, дългогодишен постоянен сътрапезник и (съ)участник в комитети по издигането на Георги Първанов за президент и строител на партията АБВ? И той ли е специалист, какъвто се оказа Ахмед Доган (в областта на хидрологията)?

Не само безценният човешки живот е жертван край Своге. За пореден път е пожертваното мъждукащото доверие на хората. И най-беглият прочит на фактите за преливането между политиката и бизнеса с големите държавни поръчки за строителство и поддържане на пътища изобличава тази симбиоза като една от най-големите далавери в държавата, в която самохвалството на върховния “строител” Борисов, че ни прокарва магистрали, е магистралното му пропагандно оръжие.

Както винаги обаче Борисов, който се е абонирал да отговаря за успехите, е пръв при рязането на лентички при демонстрирането на новия асфалт, но никакъв го няма, когато трябва да се се поеме отговорност за превърнатия от “нечие” безхаберие като пързалка бивш асфалт, какъвто е случаят с пътя към смъртта на 17 български граждани и осакатяването на още поне толкова човешки същества.

Това е политически факт само поради обстоятелството, че не се превръща в криминално деяние, преследвано от закона, чието прилагане е в здравите ръце на “здравите сили”, за които съдебната реформа е нещо като армагедон за техния прокурорски хегемон.

Ментинелите на властта са навсякъде, но са особено бутафорни в медиите и в правосъдната система, чието ремонт беше отложен от поръчителите на собствената си гарантирана безнаказаност. 

Cпираме да местим стрелките?

Интересът беше огромен, а резултатът – съвсем еднозначен: над 80% от европейците, участвали в онлайн-допитване на ЕК, са против вечното местене на стрелките. По всичко личи, че Брюксел ще се съобрази с тяхното мнение.

Над 80 процента от участниците в онлайн-допитването са се обявили против местенето на стрелките, съобщиха агенция ДПА и германската телевизия АРД още преди официалното оповестяване на резултатите. И двете медии се позовават на добре информирани източници от Брюксел.

В анкетата са се включили общо 4,6 милиона души, което я прави най-успешната в историята на ЕС. В тази връзка АРД припомня, че досега в онлайн-допитвания на ЕК са участвали най-много 500 хиляди души. Две трети от всички гласували са от Германия, което обаче не омаловажава крайния резултат, тъй като около 1,6 милиона участници в анкетата идват все пак от други страни-членки на ЕС.

В бъдеще само лятно часово време?

Сега на ход е Европейската комисия. И по всичко личи, че тя ще се съобрази с мнението на европейските граждани. Още този четвъртък еврокомисарката Виолета Булц, в чийто ресор попада темата за смяната на времето, ще представи проект за промени на съответните разпоредби, съобщава АРД, позовавайки се на източници от Еврокомисията.

В допитването участниците можеха да посочат и кое часово време предпочитат – лятното или зимното. Повечето са избрали лятното часово време, но от ЕК вече съобщиха, че няма да взимат страна по този въпрос. Комисията ще остави това решение на отделните страни-членки, независимо от факта, че така много съседни държави може да се окажат в различни часови зони.

Такъв е и сега случаят с Португалия, Испания, Финландия и Швеция, а във Великобритания часовниците открай време вървят различно от тези в повечето други страни от ЕС, където има общо три часови зони.

Отдавна се спори дали изобщо има смисъл от вечното местене на стрелките. През февруари тази година в дебата се намеси и Европейският парламент, който призова Еврокомисията да проучи предимствата и недостатъците и евентуално да отмени съответната разпоредба.

Евродепутатите се позоваха включително на изследвания, според които преминаването от зимно към лятно часово време и обратното е свързано с негативни последици за здравето на човека. В резултат Еврокомисията инициира онлайн-допитването, което продължи от началото на юли до средата на август.

Откога местим стрелките?

От 1996 година насам всички страни в ЕС местят стрелките на часовника: в последната неделя на март с един час напред и с един час назад в последната неделя на октомври. В Германия лятното часово време (в сегашната му форма) е въведено през 1980 година с цел да се пести енергия.

Другаде в Европа въвеждат лятното време още през Първата и Втората световна война или пък по време на петролната криза през 1970-те години. В България лятното часово време се въвежда за първи път през 1979 година.