Статистика в Русия доказа: руснаците не си знаят историята, българските русофили им подражават

ИВО ИНДЖЕВ

На 23 август 1939 г. е сключен договорът между нацистка Германия и болшевишка Русия (известен с популярното, но невярно от фактологическа гледна точка название “Договор Молотов-Рибентроп”), което само седмица по-късна отприщва Втората световна война.

Какво знаят днешните руснаци за договора и тайните му клаузи, превърнали СССР в съюзник на Хитлер година и половина преди царство България да влезне в Тристранния пакт?

Самият Путин в няколко свои изказвания се опитва през последните няколко години да оневини СССР за това пагубно за Европа и света съглашателство, реанимирайки съветската интерпретация с добавка за отклоняване на вниманието към това, че и други (самата Полша, плячкосана солидарно от Хитлер и Сталин) имат вина за провокирането на войната.

А какво знаят българските русофили? Как какво – каквото им кажат от Москва!

Припомням като мото към текста по-долу основополагащият за разбирането на най-съществената черта на русофилството у нас цитат от Симеон Радев. 

“За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи , разбира се, главно на факта, че те са тук , в България паразити на руския престиж, с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество”. (“Русия в началото на ХХ век”, изд. “Св.. Климент Охридски”, София, 2010 г. стр. 233, 234)

Да, невежеството е ключът към разгадаването на елементарното иначе ДНК на русофилщината. Само малцина от яростните русофили, някои от които с снабдени с академичен параван, знаят отлично реалностите.

Публикувал съм например и в “Измамата “Сан Стефано” текст на проф. Божидар Димитров от 2010 г. в русофилския вестник “Стандарт”, в който изненадващо, но за последен път, громи лъжата за “добрата Русия” и „подаръкът“ й от Сан Стефано.

Същият, вече покойник, по-късно се “поправи” и взе да се подиграва от телевизионния екран, че американците от въздушнопреносимата 82 дивизия няма как да бъдат нашите герои от войната на Русия с Турция – типичен сарказъм за русофилите, за които търсенето на обратни абсурдистки примери с негативен американски адрес е въображаем спасителният пояс на безсилието им пред фактите. 

Докато “научните работници” сред русофилите мамят съзнателно публиката с преиначаване на историята, огромната маса от вярващите в правотата на Русия да се разпорежда в България не просто им вярва, но и не иска да чуе алтернативата на канонизираните митове. Фанатизмът на вярващите в плоскостта на земята ги кара да анатемосват откритието, че тя всъщност е кръгла.

В редакционен коментар на руския сайт “Ведомости”, озаглавен “Защо в Русия толкова вярват в заговор срещу историята на страната”, цитиран от българския “Дневник”, се обясняват корените на това българско явление. Както читателят може да се убеди, то отново е в пълен резонанс с онова, което (не) се случва в Русия. 

“Слабото познаване на историята заедно с насажданата от официалната пропаганда версия за миналото на Русия като една поредица от бляскави победи и славни дела и редовните изявления на ръководителите на страната за световен антируски заговор пораждат в умовете на значителна част от руснаците поразителни заключения за съществуването на група фалшификатори на историята, които изкривяват фактите и документите, за да навредят на Русия.

В понеделник Руският център за изследване на общественото мнение (ВЦИОМ) разпространи новото си проучване сред руснаците за теорията за антируски заговор. В стремежа на някаква група да пренапише руската история вярват две трети от участвалите. Сред младите (18-24 години) тази версия подкрепят около половината. По-рядко вярват тези с висше образование, а по-често – респондентите с образование “под средно”.

Възможно е причината за тази убеденост отчасти да е формулировката на въпроса – на него могат да отговорят положително както тези, които смятат изкривяването на историята като опит у съгражданите им да се възпитава патриотизъм чрез премълчаване на трагичните ѝ страници и грубите грешки на държавното ръководство, така и онези, които настойчиво посочват именно тези страници и грешки. Както отбелязва социологът от ВЦИОМ и ръководител на център за икономически изследвания към президента Олег Чернозуб, мнозинството от анкетираните обвиняват в пренаписването на историята един колективен Запад.

Подобна позиция не е изненадваща.

Политическите лидери на Русия и тяхното обкръжение през последните години усилено се занимават с миналото и предимно с неговите героични страници, стремят се да създадат “канонична” и “непротиворечива” историческа картина, в която миналото да е верига от успехи и победи под ръководството на мъдри ръководители. Преди всичко историята се използва от властите като оръдие на идеологическата борба, като средство за собствената им легитимация, включително войната за “прекрасното вчера” и “прекрасното утре”, което ей сега би настъпило, ако не бяха враговете.

Държавата би могла да води мащабна просветителска работа, да създава платформи, на които специалистите достъпно да разказват за най-важните епизоди от миналото не само на колегите си, но и на широк кръг интересуващи се от история, без да принизяват на примитивно ниво събития и герои. Но вместо борба с историческото невежество налице е стремеж на държавата и съответните чиновници да възстановят старите и да създадат нови митове за миналото. Специалистите, опитващи се да проучат събитията и осмеляващи да поставят под съмнение легендите, нерядко чуват в отговор публични оскърбления.

Важността на просветителската работа е още по-очевидна от това, че руснаците не са много стабилни в познанията си за отечествената и световната история.

По данни на ВЦИОМ от септември миналата година 96% смятат за особено важно да се познае историята. Общо 62% са отговорили правилно кой е обещал на САЩ да им покаже “къде зимуват раците” (Никита Хрушчов) и кой е бил единственият президент на СССР (Михаил Горбачов). Други въпроси ги затрудняват – 56% не знаят какво е съкращението ГКЧП (Държавната комисия за извънредното положение, създадена при опита за преврат през август 1991 г. – бел. ред.), 29% са сгрешили, а правилно са отговорили само 15%.

Космосът е обект на национална гордост, но 47% изпитват затруднение да отговорят кога СССР е пуснал първия изкуствен спътник в историята на човечеството (октомври 1957 г.), 40% дават неправилен отговор, 13% – правилен.

В кои години е била Гражданската война знаят 7%, а Руско-японската – 9%.

Едва 13% казват, че Втората световна война започва с нападението на Германия срещу Полша. През 2010 г. правилната дата посочиха 23% от анкетираните, 58% са били убедени, че войната е започнала през 1941 г., а други 5% са посочили съвсем други дати.

Създава се парадоксална ситуация, в която гордостта от историята и вярата в налаганите митове фактически подменят познаването на историята или поне елементарното знание за ключови факти в нея. В резултат на тази “битка за историята” ориентирите в обществото продължават да се размиват, а “каноничната версия” на миналото на едни държавни канали съседства с неговото паранормално тълкуване на други.

“Алтернативните факти” се използват от недобросъвестни автори за тиражиране на откровено лъжливи версии. Оформи се плеяда публицисти, убеждаващи читателите и зрителите във фалшифицирането на архивните материали. Неумението и нежеланието да се работи с документи се компенсира с подмяната на източниците с догадки и демагогия, включително с обвиняване на професионалните историци, че участват в някакъв заговор.

Оттук и острото желание да се стъпи на някаква твърда основа, пък била тя и под формата на “заговор на група лица”, стремящи се да пренапишат руската история, за да навредят на Русия. Показателно е например, че по данни на “Левада център” за секретните протоколи към пакта “Молотов – Рибентроп” от 23 август 1939 г. знаят или са чували нещичко 57% от анкетираните, а 35% изобщо не знаят за тях. При това от знаещите и чувалите 70% ги смятат за автентични, но за 30% това са фалшификати.

Това е, което поражда увереността на мнозинството към стремежа на някакви измекяри да фалшифицират историята. Пропагандистите и недобросъвестните публицисти могат – без да се опасяват особено от изобличаване, че лъжат и изкривяват фактите – да убеждават аудиторията, че тяхната легенда е истинската история, а оспорващите я специалисти са точно въпросните фалшификатори, с които трябва да се води безпощадна борба за “правилната” история.