Асфалтът не се яде. А става ли за път

Хайде сега да се явят ленторезачите и поливачите с менчета

Емилия Милчева

Ленторезачите са винаги налице, когато трябва да се открива някой път.

„Аз щях да я залея с асфалт тази държава. И въпреки всичко ще го направя“, каза Бойко Борисов в 11-ия си месец като премиер, в далечната 2010 г., размечтал се пред журналистически микрофони какво би било, ако управляваше по времето на излишъците. Сиреч, по станишево-тройнокоалиционнно-време.

Десетина сигнала – и „Трейс“ не си мръднали пръста за пътя до Своге

Осем години по-късно проба от тоя бойкоборисовски асфалт показа, че е некачествен. Дежурните по щаб това лято Тома Биков и Александър Ненков опонират, че асфалтът не е от времето на ГЕРБ, а при двойката БСП-ДПС, сиреч кабинета „Орешарски“. С тази опорна точка на практика признават, че е некачествен, след като вече се прехвърля вина.

Дали наистина е полаган в някой месец от тая една година управление на Орешарски или в борисовите времена, но е приет без никакви забележки от Държавна приемателна комисия през декември 2016 г. Не че ако беше при власт на социалистите, може да се очакват чудеса, освен братски хранилки.

Договорът е сключен при първия кабинет на Борисов, когато регионален министър беше Росен Плевнелиев и тръгна заливането с асфалт. На него принадлежи фразата: „Хората не ядат асфалт, но без него нищо няма да ядат“. Съдейки по срива на чуждестранните инвестиции и окопаването на България като най-бедната в ЕС, асфалтът не е привнесъл някаква качествена промяна в менюто.

Некачественият асфалт е от мястото, където на 24 август – поради хлъзгави, лошо сцепление или нещо друго, автобус, пълен с уморени възрастни хора, с мизерни пенсии, но щастливи от деня си и пеенето, се обръща в Искърското дефиле и смъртта си намират близо половината от тях. Пеели са минути преди старият МАН да се обърне – научаваме го, защото една дъщеря е говорила с майка си, с която вече няма как да разговаря.

Повечето са от Световрачене, където кандидатът на ГЕРБ Светла Николова спечели местните избори през 2015 г.  Своге пък се управлява от прочулия се някогашен областен управител на София-област по време на тройната коалиция Емил Иванов (ДПС). Същият, прославил се с това, че при същата тройна коалиция разпродаде за джобни над 38 000 дка гори в района на Своге на близки до ДПС.

Прави впечатление, че по темата за катастрофата Иванов е ням, говори само заместникът му Георги Петков (ГЕРБ). Но и онемелият, и говорещият не казват нито дума за мантинелите „като вафлички“ в района на катастрофата, които са отговорност на общината.

Водач на листа на ДПС е правил ремонта край Своге

Това, което започват от ГЕРБ сега, е замитане на следи и прехвърляне на вина. Но в асфалта следите остават. „Днес стана ясно, че използваният материал в асфалта на пътя е недопустим. Въпреки че в документалните книжа, предавани на Агенция „Пътна инфраструктура“, материалът е с характеристики, които отговарят на изискуемите“, каза вчера регионалният министър Николай Нанков.

Открито е наличието на варовик, недопустимо за слагане в износващата част на асфалта, тъй като има свойството да се полира при употреба, стана ясно от обясненията му.

Обаче не е станало ясно „днес“. А още в края на юли – началото на август, когато от Института за пътна безопасност са сезирали АПИ, МРРБ и самия министър, до когото са изпратили и снимки, по думите на Богдан Милчев от Института. А само допреди три дни един от заместниците на Нанков – Валентин Йовев, уверяваше, че всичко му е наред на пътя. Пак експерти на Института първи обявиха, че асфалтовото покритие е некачествено, същото казаха и шофьори, минавали по този път – твърде хлъзгаво, като полирано.

€24 милиона за ремонт, а мантинелата е като вафлена коричка

„Признанието“ на Нанков е комуникационен ход, нищо повече. Така и така истината е напънала да излиза, затова – кажи си пръв, за да не влизаш после в ролята на нонстоп оправдаващ се.

Защо пробите от асфалта край Своге са били изпратени не в държавната лаборатория към Института за пътища и мостове към АПИ, а в частната Лаборатория за изпитване на строителни продукти (ЛИСП) към „Център за изпитване и европейска сертификация“ ЕООД – Стара Загора (ЦИЕС), където е и седалището на „Трейс“, Нанков не казва. Не казва и оттам ли уверяват, че асфалтът е наред.

Не казва и защо пътната агенция, която пуска обществената поръчка и се разплаща, не определя и състава на асфалта, който да се полага. Не казва и колко на брой са пробите и дали показват некачествено асфалтово покритие само от мястото на катастрофата, или би трябвало да бъде обследвано цялото реконструирано от „Трейс Своге“ ЕООД трасе от 81.773 км по Искърското дефиле за близо €24 милиона.

Не казва и защо чак след катастрофата решиха да съдят „Трейс“, вместо това да стане по-рано, след като от фирмата са отказали да поправят констатираните от АПИ дефекти. Не казва защо пътят е приет през декември 2016 г., две години след асфалтирането и пускането му в експлоатация, без нито една забележка.

Нанков: В асфалта край Своге е използван недопустим материал

Ако слушаме Нанков, излиза, че няма престъпно бездействие от страна на държавните органи в лицето на АПИ и чиновници от МРРБ. Които, в опит да намалят ПТП-ата по отсечката, след като от „Трейс“ не оправят дефектите, сложили ограничение за скоростта.

Строители казват, че николайнанковото „разкритие“ е практика в България – и ако се бодне на още много места, и на ония, дето бяха открити с рязане на ленти и менчета вода, плисната от Плевнелиев, Лиляна Павлова и Николай Нанков, топотговорниците за строителството, ремонтите и рехабилитацията на републиканската пътна мрежа от август 2009 г. насам, все ще се намери варовик или доломит.

Причината – по-евтино е, а при търговете за пътищата, особено в първите борисови години, най-ниската цена в оферта имаше най-голяма тежест при оценката. Стигаше се дотам при някои оферти за пътни отсечки разликата да е в десетки милиони левове. А ако от тази оферта с най-ниска цена трябва и да се заделя за нечий джоб и с остатъка да се изпълнява поръчката, вече е животозастрашаващо.

Обвиниха шофьора от катастрофата край Своге за несъобразена скорост

Да си представим, че освен от 54-ия километър на републикански път II-16, Институтът за пътна безопасност, не АПИ – на тях не им вярваме, вземе още стотици проби – от магистрали, от рехабилитирани пътища, и ги изпрати за изследване в лаборатории в чужбина.  И се окаже, че не само на 2 км от Своге асфалтовото покритие е некачествено и създава рискове.

Това означава компрометиране на тримандатната премиерска гордост на Бойко Борисов – новите пътища. Просто хипотеза.

Това лято беше трудно за премиера. Но този път скандалите няма да се оправят с махането на един бушон. Или поредна партийна „калинка“, физически запълнила държавно кресло, защото е угодна, изгодна и лоялна някому.

Досега практиката на Борисов, когато гръмне бушон, е като на обикновена домакиня – сменя дефектиралия бушон и токът светва. Но инсталацията си остава същата. Затова пък няма скандални разкрития, нито търсене на отговорност. Сега той обеща махане на много бушони – „всички по веригата ще понесат отговорност“. Обаче инсталацията пак остава същата.

Търговският регистър не се оправи с махането на Зорница Даскалова. Нито тръгна със завъртането на следващия бушон – Габриела Козарева, назначена по същите неизвестни на обществото критерии, по които бе монтирана и Даскалова. Лъсна цялата несъстоятелност на обещанията за е-правителство.

Избитите стада и морът по домашните животни разкриха пълния провал на Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ) и ветеринарните служби относно способността им да осъществяват превенция на заболяванията. Шефът на БАБХ Дамян Илиев йезуитски заяви: „Ако си дам сега оставката, значи не съм се справил“. Оставката на Ралица Агайн от заместник-председателския пост на Комисията за финансов надзор (КФН) няма да промени схемата, по която се избират членовете на уж независимите регулатори – угодни, изгодни и лоялни.

Министър Нанков за пътя към Своге: Държавата ще съди „Трейс“

Ако по някакво съвпадение не са лишени и от професионализъм, няма полза от това – всяка експертиза е изтрита от горните три критерия, които са водещи.

А в случая с катастрофата край Своге има нещо също толкова гадно, жалко и мерзко като некачествения асфалт, като веригите от рушвети, като алчността и дебелоочието на държавни чиновници, като партийния чадър – покров за държавността.

И то е, че почти никой от преминалите покрай мястото на катастрофата не е спрял, за да се включи в спасителните екипи. Пътуваш покрай място, където са разхвърляни окървавени тела, изпадали през счупените прозорци на автобус, живите са в шок, плачат, суетят се медици и полиция, но продължаш с гадничкото облекчение: „Ох, добре, че не съм аз“.

Споко, този път те подмина. Давай по асфалта. Въпреки всичко Борисов го е направил.

Катастрофата край Своге потвърди, че политиците нямат свян и срам в опитите да натрупат рейтинг – ще се качат и на катафалка. Неуместната поява на президента Румен Радев на 24 август вечерта в „Пирогов“, където бяха закарани част от пострадалите, потъна в последвалата информационна лавина. Щеше да е жест на милосърдие и съпричастност, ако не беше извършена в момент, в който стана ясно, че местната полиция в Харманли и самото президентство цяла седмица са укривали информация за пътен инцидент, при който 81-годишният баща на държавния глава блъска инвалид в триколка на кръстовище и дори не слиза от колата. Честито на президента Радев – вече е политик. 

София: каква е била, каква е днес

Това, което се прави в момента в центъра на София, много прилича на действия без всякакъв цялостен план. Случвало се е и преди, пише Татяна Ваксберг и припомня историята на София от 1880 до днес.

Ако сте боядисвали у вас, сигурно знаете, че само с четка и боя не става. Трябва да сте избрали и цвят за стените, който да отива на мебелите. Трябва също така да покриете цялата покъщнина с найлон, за да не я повредите. А ако не искате да си имате разправии с останалите членове на семейството, трябва поне да ги осведомите какво сте намислили.

Три правила, които управлението на София успя да наруши до едно: започна грандиозни ремонти без допитване, разкри детайли по дизайна едва след като промените в стила взеха да се виждат иззад оградите, сети се, че дърветата не са защитени едва когато софиянци взеха да протестират срещу многото безвъзвратно повредена растителност, а накрая се оказа, че пак ѝ пречат паветата.

След две решения на Министерството на културата, че паважът на бул. Пенчо Славейков трябва да се запази, общината е преценила, че може да внесе въпроса за трети път. И спечели. Само едно не е ясно: в името на каква градоустройствена идея е тази упорита битка срещу паветата. А и не само срещу тях.

Накъдето и да е тръгнала общината, диалогът очевидно не е сред целите ѝ, а градът се променя по случайно стечение на обстоятелствата, вместо по цялостен план. Опитът от миналото учи, че ако ти липсват както разговорът, така и визията, резултатът ще остане в историята като плачевна картина.

Да се върнем назад

Този град ще има улици, разположени като шахматна дъска – под прав ъгъл една на друга. Това решение за София е взето по времето на кмета Тодор Икономов (1880 година). Икономов станал кмет на нещо, което възприемал като голямо село, макар че не е бил особено прав – по онова време в София са живеели поне 20 000 души, за които двете светски училища са били недостатъчни. Но е добре известно защо кметът е виждал село в контурите на този средно голям град: заради варварското му самоделно застрояване с подръчни средства, заради задръстването му с колиби и неуморното прокарване на криви улици по метода на спонтанното утъпкване. И всичко това в една прашасала територия, току-що снабдена с първия си регулационен план, с първата идея за дървета, оформящи булевардни алеи, и с нововъведението “общински годишен бюджет”.

Планът се променя само година по-късно, защото вече е формулирана и визията за бъдещия град: налага се той да има улици, широки до 10 метра, тъй като предстои да се “построят още твърде много здания по Европейска архитектура”*. Налага се градът да има поне два парка, за да диша. И разсадник, в който да се отглеждат растенията за тези паркове.

Следващите кметове реализират този план от 1881 година. Освен водопровод, електрическа централа, паваж, фабрики и заводи, в следващите 40 години са построени и около 15 000 нови сгради, повечето от които именно по замисления начин – върху улици, разположени като шахматна дъска.

Хаос в кварталите

Какво са мислили, когато са строили София, не е известно, но съществува това подозрение: казвали са си, че оттук нататък нещата ще се развиват само към по-добро, защото цивилизацията винаги ще увлича. Ако е вярно, познали са само за четири десетилетия напред. Защото през 1920-те години историята почти напълно се повтаря – самоуправно и безразборно строителство наново превзема града, само че този път не центъра му, а новите квартали. Войните са свършили, а бежанците са навлезли в големите градове в търсене на препитание.

Така идва ред на нов план, разчертан за град, който през 1988 година ще трябва “да помести” цели 600 000 души (според тогавашните очаквания). Реализирането на идеята е до голяма степен осуетено от Втората световна война, но около нея има нещо, което е дори по-любопитно от предвиденото зониране на София, увеличаването на зелените ѝ площи или отделянето на булевард Сливница като място за изложби. Това е огромната отговорност на кметството към жителите на града.

Планът на германския архитект Мусман е отпечатан през 1938 година в брошура с тираж 20 000 броя, в която са добавени разяснения, илюстрации, графични примери за приемливи и неприемливи елементи на градската среда, както и реч на кмета Иван Иванов по повод този план.

Комунизмът и след него

София от времето на комунизма е град, за който архитектурата е огледало на политиката: импозантни сгради, символизиращи единствената власт, в комбинация с некачествено жилищно строителство в периферията. Макар този план да не е привлекателен, не може да се отрече, че комунистическа София е следвала визия за своето развитие. Нищо общо с 1990-те години на кметовете Янчулев и Софиянски, за които може и да не е свойствено изповядването на пагубна идеология, но е напълно свойствено заличаването на идеята за градоустройство.

Това тежко наследство завариха и Бойко Борисов, и Йорданка Фандъкова, преди да открият един и същи ключ към управлението: че може да се извършват стъпки и без да се декларира посока. Не са открили обаче нещо, което е валидно от Освобождението до днес: че този подход не може да е ефективен за дълго.

*Стоилова, Любинка: Кой е Амадей – авторът на плана от 1881 година, сп. Архитектура, бр. 6 от 1999 г.

Урокът по човечност на Латинска Америка

ИВО ИНДЖЕВ

Продължава (“благородното”, както се казваше задължително в НРБ) международно социалистическо съревнование по прогонване на милиони собствени граждани.

Венецуелският социалистически режим показа нагледно, че успешно се конкурира с арабския социалистически режим на Башар Асад в Сирия – при това, без да се води във Венецуела гражданска война от мащаба на онази, която с репресиите си разпалиха сирийските баасисти.

В обозримото минало от няколко десетилетия най-големите изкуствено предизвикани бежански вълни извън Африка се надигнаха най-напред след прогонването на стотици хиляди хора в съседна Турция от НРБ в края на 80-те години на миналия век поради насилническата кампания по смяната на турските имена, наречена “възродителен процес”.

Последва практиката на режима на социалиста Милошевич да разселва десетки хиляди косовари. Башибозукът му гореше цели села и стотици хиляди бегълци поеха пътя на изгнанието.

“Светлият” балкански социалистически пример днес разтърсва потенциално най-богатата – заради петролните си залежи –  страна в Латинска Америка, каквато е Венецуела. Тя имаше нещастието да се сдобие с несменяемо социалистическо правителство, което в най-буквалния смисъл доведе народа до просешка тояга. 

Бегълците от нищетата и диктатурата във Венецуела, където гладната смърт се е превърнала във всекидневие,  са милиони. Само Колумбия е приютила близо 800 000 венецуелци. С хиляди на ден расте броят на отчаяните венецуелци, прииждащи в Перу, Еквадор и в Бразилия, която отвори вратите си за тях (подобно на Германия през 2015 г.).

“Интересното” е, че Латинска Америка се оказа по-либерална и по-солидарна със страданието на мигрантите, отколкото претендиращата за основополагаща цивилизованост Европа, че и Америка на Тръмп , създадена от мигрантите от цял свят. 

Как да си обясним този феномен?

Можем да си представим, че латиноамериканската солидарност е улеснена от религиозната и от езиковата близост между бежанците и приютяващите ги общества (макар последната да не се отнася до говорещата португалски Бразилия). И все пак, разликата в отношението към страданието на милионите нещастници в новия и стария континент е толкова поразително голяма, че сравнението … не търпи сравнение.

Изглежда, че дългогодишното охолство и голямото развитие в благоденстващата Европа е развило също така големия егоизъм на европейците и на т.н. стари нации, докато в изкуствено създадените от европейския колониализъм държави в Южна Америка не смятат националната идентичност за толкова важна, че да загърбят заради нея човечността. Тя се оказва прокудена от Европа – мигрант, преселил се в по-бедната част от “новия свят”.

Кой от кого трябва да се поучи и кой да се засрами, това е въпрос за размисъл. Личен. Защото е видно, че колективните органи на нашето управление се вълнуват само от мигрантската вълна край бреговете на Европа, но сравнимата с нея латиноамериканска трагедия не предизвиква забележима реакция. 

Оцелелите от испанско-португалския геноцид коренни жители на Южна Америка също са потомствени мигранти, които едва ли помнят преселението си от Азия преди около 10 000 години през замръзналия през последния ледников период Берингов проток.

Помнят обаче величието на съградените от тях империи на ацтеките, маите и инките. Но и тези т.н. индианци, чийто злополучен кръстник е Христофор Колумб, очевидно проявяват повече толерантност към актуалната бежанска вълна, която за пореден път води до дифузия между племена и народи на техния млад от гледна точка на човешкото присъствие континент. 

В Европа сме все “по-чисти” българи, все “по-прави” сърби и барикадирали се зад бодлива тел прочее стари европейски нации, в които самоизолацията е на мода, формираща правителства по напълно демократичен начин. Да живее демокрацията (?)!

Официалната статистика в Москва отчита голям скок от година насам в чувството на омраза към чужденците в Русия (най-после явление, което изглежда повлияно от Европа). Руските социолози твърдят, че омразата към Запада започвала да отстъпва място пред омразата към…циганите на първо място. На второ и трето в тази класация били китайците и виетнамците. 

В Италия, гордата родината на Ренесанса, възродил хуманизма на античността, вилнеят на върха на държавата ксенофоби от рода на Орбан в Унгария, доказал, че крайният национализъм в една малка държава от ЕС може трайно да се превърне в пример за подражание на по-големите съседи. 

Да не говорим за ропота на възраждащия се германски национализъм, който е държан засега под контрол от държавата и обществото, но става все по-тревожен тъкмо като за страната, от която симбиозата на социализма и национализма роди  най-голямото нещастие в историята на човечеството, наречено Втора световна война. 

В САЩ белите расисти могат да наричат латиноамериканци презрително “латиноси”, а в Европа да гледат на тях като на “втора ръка” хора хора от “третия свят”, те обаче дават пример от първа ръка и на едните и на другите в най-важната сфера на междучовешките (и международните в крайна сметка) отношения: човещината на човеците.

Обратното на нея е регресът към времената на мрачните средни векове на затварянето в собствените крепости, извън които цари насилие и беззаконие.

Какъв владетел е бил цар Борис?

Преди 75 години, към края на дъждовния 28 август 1943, Радио София съобщава за смъртта на 49-годишния цар Борис Трети. С какво трябва да бъде запомнен последният монарх, управлявал самостоятелно България?

Цар Борис през 1936 година

„Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи“. Тези думи са произнесени през 1961 година от главния израелски обвинител Яков Бар-Ор на процеса в Ерусалим срещу Адолф Айхман, един от главните организатори на Холокоста.

По време на процеса е събран огромен доказателствен материал за ролята на цар Борис Трети в най-ужасното престъпление през Втората световна война. Заради спасяването на българските евреи, на 18 май 1994 година еврейските организации в САЩ посмъртно удостояват Борис Трети с наградата „Морален държавник“.

По време на войната България е съюзник на нацистка Германия. Но Борис не само запазва дипломатическите отношения с Москва, а и не изпраща нито един български войник на Източния фронт и дори категорично забранява на младежи-бранници да се включват като доброволци във войната против болшевишка Русия. Неслучайно и до ден-днешен оценките за живота и делото на последния монарх, управлявал самостоятелно България, често пъти са доста противоречиви.

Цар Фердинанд

„Равнозначно на мъдрост“

Според историка Андрей Пантев, няма никакво съмнение, че Борис Трети е бил популярен сред народа. „Той е бил силно впечатлен от съдбата на баща си цар Фердинанд. Ето защо в много отношения се е стремял да не стига до крайностите, които доведоха до абдикацията на Фердинанд. Така например монархът не допуска фашизоидни или екстремистки елементи като Ванче Михайлов да заемат постове във властта“, обяснява Пантев.

Според него бедата е, че събитията и личностите от онзи период често пъти се гледат като черно-бял филм. „За един държавник от ранга на цар Борис Трети не може да се говори, че е само велик или че е само негодник“, казва историкът. По неговите думи, през Втората световна война на Борис му се е наложило да присъедини България към Тристранния пакт, защото си е дал сметка, че Германия неизбежно ще окупира Балканите.

Пантев твърди и друго: популярността на цар Борис Трети се дължи в голяма степен на факта, че той се е съобразявал с живота на обикновените хора. Царят прозорливо е уловил обществените настроения срещу предаването на българските евреи и с риск да пострада от гнева на Хитлер е спрял изпълнението на позорната сделка „Белев-Данекер“. „Във всичко е проявявал умереност, което в тогавашните условия е било равнозначно на мъдрост“, обобщава Пантев.

„Трагедията на българския монарх“

Философът Калин Янакиев припомня на свой ред, че цар Борис се е възползвал от антидемократичния преврат през 1934 година, за да укрепи властта си. Според Янакиев, действията на Борис са предопределени от местоположението на неговото царство.

„Тази част от Европа винаги е имала нещастието да се превръща в жертвоприношение след всеки голям конфликт. България не изпрати войски на Източния фронт, но това не я спаси от агресията на болшевишка Русия. В този смисъл способността на цар Борис Трети да лавира между Германия и нейните противници не бива да се преувеличава. Съдбата на България като жертва на съветската експанзия е била предопределена. Трагедията на българския монарх е липсата на избор, който да промени хода на историята в благоприятна за България посока“, смята Янакиев.

Според него епохата на Борис Трети странно наподобява на т.нар. „нелиберална демокрация“, прокламирана понастоящем от унгарския премиер Виктор Орбан. И все пак царуването на Борис не е автократично, а още по-малко пък е диктатура, уточнява историкът Андрей Пантев.

Двамата професори са единодушни, че след Първата световна война българската икономика постига големи успехи. Първоначално страната е стопански съсипана, дала е 150 хиляди жертви и е изгубила сериозни територии. Освен всичко друго, България трябва да изплаща огромни репарации на победителите и да изхранва 300 хиляди бежанци, прокудени от Македония, Тракия и Добруджа.

По време на 25-годишното управление на Борис Трети брутният вътрешен продукт на предимно земеделската дотогава страна нараства повече от два пъти и достига приблизително 25 милиарда долара – приравнено към покупателната сила на долара през 1990 година. По време на Втората световна война производството се задържа на  предвоенните равнища, а външнотърговският баланс остава положителен. България подобрява отношенията със своите съседи, а царят провежда политика за мирна ревизия на Ньойския договор, който тежко обременява българите.

В резултат от тази политика страната не само си връща Южна Добруджа, но и се сдобива с допълнителен международен авторитет в разгара на избухналата вече нова световна война. Американското списание „Тайм“ дори обявява цар Борис за световна личност на месец януари 1941 година и публикува снимката му на корицата – нещо, което и до днес не се е случвало на друг български държавник.

Царското семейство

„Докато съм цар…“

„Докато съм цар, българска майка няма да върже черна забрадка заради загинал във война син или съпруг!“, зарича се цар Борис Трети още когато като престолонаследник воюва на Солунския фронт в края на Първата световна война. И изпълнява това свое обещание, което Андрей Пантев нарича „мъжествен акт“. Според историка, популярността на Борис като „Добрия цар“ не е само фолклор, а се дължи на неговото реално поведение.

„Поуките за българската политическа класа от това управление са, че когато успееш да запазиш в неимоверно трудни условия равновесието и достойнството на нацията си, историята винаги те награждава с дългосрочен кредит на доверие. Най-добрата илюстрация на този кредит бе кариерата на сина му Симеон в България. Неговата популярност в началото се дължеше почти изцяло на делата на баща му“, твърди Пантев.

Последният акт от трагичния край на Третото българско царство е оскверняването и впоследствие взривяването на гроба на царя, извършени през 1946 и 1949 година от група комунистически екстремисти, предвождани от Лев Главинчев.

„Само еретическа религиозна страст може да обясни начина, по който комунистите изтриват миналото на народите. Това, което вършат с гроба на Борис, а и с всички живи или вече убити, които не са подкрепили комунистическата диктатура, напълно се вписва във варварската същност на тази квазирелигиозна доктрина и водената от нея истинска религиозна война. Те отричат основни човешки ценности като историческа памет, респект към личността, национален суверенитет и идентичност. Всичко това е трябвало да бъде изтрито“, обобщава философът Калин Янакиев.

De Profundis: Колективно чудо с българския народ няма да има

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Двама байчовци се сблъскват на кръговото. Този с инвалидната количка, който е с предимство, е хакнат от онзи с „Мерцедес”- а, който няма предимство. Първият лежи на земята, вторият излиза от колата и се опитва да му помогне, ако може, ако не – обажда се на тел. 112 за линейка и полиция. Съвестта го гризе, притеснен е, защото е ударил човек и не се знае дали той не е пострадал сериозно – как ще прекара остатъка от живота си спокойно, като знае, че е причинил беда на ближния си…

Идва полиция. Тя веднага отцепва мястото, за да се избегнат нови произшествия от щъкащите напред-назад по кръговото автомобили; започва да снима катастрофата от различни ъгли; снема самоличност и взима показания от участниците в инцидента, както и от свидетелите; взима на място проби за алкохол; не допуска до мястото на инцидента външни, цивилни хора и прочие.

Всички тези и другите необходими по закон и логика професионални действия служат по-късно за изясняване на истината от страна на следствието, за въздаване на справедливост от страна на съда и за изплащане на съответните обезщетения от страна на застрахователите. Ако се стигне до там.

Защото при по-леко произшествие нещата могат и да се разминат по-леко, но в онзи момент полицията не знае дали пострадалият е леко или тежко пострадал, независимо от неговото видимо състояние. Това не става ясно дори когато идват парамедиците с линейката и отнасят човека, то се проверява само в болницата на рентген, скенер или както там го правят.

А докато резултатът от прегледа не стане известен, полицията задържа виновния за катастрофата и ако се окаже, че телесната повреда на невинния пострадал е лека, може да го пусне, ако се окаже, че е средна или тежка, длъжна е да го остави в кауша за съответния срок, поне 24 часа.

Да, бе, мечтайте си! Така се прави в нормалния свят, ама България е свят напълно ненормален. И нищо от описаното не става в конкретния случай в Харманли, при който бащата на българския президент, някой си бай Георги, блъска никому неизвестен инвалид, някой си бай Стефчо. Поне от онова, което се вижда на записа и онова, което се разбра досега, нещата са потресаващи.

Само че не ми е ясно как очаквате, граждани, нещата да вървят както трябва, щом те не са така поставени изначално.

Къде се помещава това „изначално”, та да вземем да го променим на бърза ръка с помощта на чука и майката ли? Ами в собствените ни глави. Като цяло, там цари пълна простотия, а тя постоянно ражда чудовищата на абсурда.

Не, като казвам простотия, нямам предвид само липсата на образование и дори на елементарна грамотност, която да ни позволи да разбираме за какво става дума, щом стане дума за нещо друго, освен за ракия, кинти, коли, футбол и п…ки.

Тази липса е едно на ръка и тя важи не само за по-старите поколения, а и за най-младите, за бъдещето уж на нацията. Както сочат меродавни проучвания вече години наред, функционалната неграмотност сред българските ученици в гимназиална възраст е около 30 на сто и нагоре.

Ма на кого му пука? Не и на кое да е българско правителство или политическо мнозинство, поне от 74 години насам. Защо ли? Ами съвсем просто е – защото така народът е по-лесен за манипулация и съответно – за управление.

Което принципно би трябвало да е вярно само в случай, че и самите управляващи са прости като галоши. Ама те в България какви да са, като произлизат от същия този народ, който очевидно сам върти ръчката на ужасяващия затворен кръг, в който съществува.

В случая обаче още повече имам предвид онзи особен вид морална простотия, която всеки ден наблюдаваме навсякъде около себе си под формата на наглост, често достигаща до безумни мащаби и водеща до изумително абсурдни последствия.

Например – ако се върнем към хипотетичния случай, описан в началото, но в неговото реално измерение, наблюдавано в Харманли – водачът на „Мерцедеса” изобщо не слиза от колата, за да опита да помогне на пострадалия и не прави нищо друго, освен да си стои спокойно вътре. Той не отива дори при полицаите, за да обясни каквото и да било – друг въпрос е те защо не го викат и не предприемат нищо спрямо него, поне докато са в обхвата на записващата камера.

На всичкото отгоре, дни по-късно, когато случката се разчува, въпросният байчо с „Мерцедес”-а дори не казва – съжалявам, извиних се и лично на човека, не го видях просто, бутнах го, ама добре, че работата се размина леко…..

Не, обратно, той казва – не съжалявам за случилото се и всъщност нищо особено не се е случило, освен, че някой си връхлетя колата ми, без да го видя, ама забравете, защото това е нищо.

Не, това е огромна наглост. Не знам как този човек е възпитал сина си, когото мнозинството българи си избраха за президент. Но, само по себе си, изявлението му показва пълна липса на морална чувствителност. Така се получава, когато от малък никой не те е научил, че животът, здравето и добруването на другите хора са също толкова важни за тях, колкото твоите за теб, тоест, ако не можеш да им помогнеш с нещо, поне се постарай да не им причиняваш онова, което не би искал те да ти причиняват.

Просто правило, което още Сократ, а после Христос, препоръчаха като ръководен девиз на всички хора, особено на простите, за да не бъдат те чак дотам прости и да не страда обществото като цяло. 20-25 века оттогава, но се оказва, че ние, българите, това още не сме го научили – а ако някога сме го чували, теглим му една майна и си караме през просото.

Точно както правят и полицаите със закона. В конкретния случай в Харманли, както е видно от широко разпространения запис, те не правят нищо, тоест, не прилагат закона. Отиват на мястото на катастрофата и веднага започват да се помайват – не отцепват района, не снимат местопроизшествието, не искат документите на видимо виновния водач на „Мерцедес”-а, дори не го карат да излезе от колата, за да даде показания, а в същото време оставят разни хора като жена му, която излиза от колата и някакъв тип, който се домъква отнякъде, да си пъхат гагата в тяхното „официално” полицейско разследване.

Така или иначе, смелите наши ченгета само поглеждат ситуацията и веднага започват да говорят трескаво по телефона. Вероятно с Господ, за да каже кой е виновен. Или с Дявола, ако се съди по тяхното изумително действие, което следва – да съставят акт на пострадалия, човек, напълно невинен, доколкото си върви по пътя с предимство и онзи без предимството го блъска.

Абе, хора, каква полиция, какъв закон, какви пет лева, бе? Тия видимо са се спекли като кокоши трътки, защото или веднага са познали „Мерцедеса”-а на президентския баща, или надежден източник бързо ги е информирал кой е шофьорът. И те веднага започват да козируват – ако не реално, поне вътре в себе си. Тук няма лиготии като закон, морал, истина, справедливост, тук работи чинопочитанието, слугинажа, раболепието.

Огромната част от хората, които тук наричаме полицаи и на които плащаме, за да следят за спазване на правилата, всъщност са част от огромното мнозинство българи, които, дори ако не харесват властта, са готови да козируват пред властника.

Това е друга трудно поносима черта от нашия национален характер – готовността да подчиним принципите на предпочитанията, да превърнем живота си в поредица тактически победи, нищо, че всяка от тях води към стратегическата катастрофа.

Затова и нямаме истинско гражданско общество, истински партии, истинска правосъдна система, работещи институции – и затова демокрацията ни е псевдо демокрация.

Няма как да стане, при положение, че не сме пропити от съзнанието за равенство пред закона, което е основен демократичен принцип. Онова равенство, което казва, че президентът, неговият баща или неговата котка имат точно толкава право да блъскат хората по улиците с колите си, колкото и последният уличен идиот. И че ако се случи нещо такова, всеки от тях трябва да си получи заслуженото, а не да бъде прикривано деянието му – независимо дали се прикрива след намеса „отгоре” или съвсем доброволно, само за да се докара някой идиот на властника.

Да, иначе сме много егалитарно настроени, ако говорим за политика например, смятаме, че мнението на последния уличен идиот е еднакво важно с това на професор политолог. Но за равенство пред закона – и дума да не става, самата идея за това дори май някак си ни обижда, защото накърнява изконните представи на българина – началникът е всесилен, а простият народ се оправя в живота, като е близък с началника, не като знае и търси правата си.

Знаете ли какво, граждани, повръща ми се дори само като пиша за тези неща. Колкото и да не ви изглежда вероятно, случаят с блъскането на инвалид в Харманли от бащата на президента и всички разиграли се около това сценки само показват дълбочината на проблемите. И доказват, че не 40 години ще трябва да бродим през пустинята, за да стигнем Обетованата земя. Така смятаха песимистите в началото на прехода и казваха просто да изчакаме да измрат всички хора, родени и възпитани при комунизма, тогава ще цъфнем и вържем.

Но нещата са далеч по-зле, защото никой не взе предвид, че е лесно да рушиш и трудно да градиш, затова разрушителните качества се възпроизвеждат много по-лесно от градивните.

Никога няма да се измъкнем от пустинята, помнете ми думата – колективно чудо с българския народ няма да има нито в обозримо, нито в необозримо бъдеще.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Долу живота, да живее смъртта

Не е ли време да се погрижим за живота, а не за смъртта?

Мария Касимова

Преди няколко години с една моя приятелка чужденка вървим по тротоара на софийския булевард „Г.М.Димитров“. Времето е хубаво, решили сме да вземем отсечката от Симеоновско шосе до разклона за Студентски град пеша и да си приказваме.

По едно време, докато аз оживено размахвам ръце и нещо й обяснявам, тя се спира и се втренчва в свежата, зелена трева отстрани на тротоара.

„Мария – казва си – виж какви огромни железа има тук!“

Поглеждам и ти съзирам – щръкнали нагоре към небето арматурни пръчки, които явно някога е трябвало да бъдат основа за пореден строеж. „Да – отговарям аз с типичното за българка пълно спокойствие при подобни градски нелепици – някой не ги е махнал и така са си останали.“

„Ама как така?! – упорства моята приятелка – Нали утре оттук ще мине дете с колело например, и ако падне, директно ще се наниже на тези железа! Как може да не са махнати?!“…

Срам ме хвана, да ви кажа. Не толкова от това, че въпросните ръждясали колци стърчат насред тревата до асфалтирания тротоар като скелети на нечия отдавна умряла съвест. А повече от осъзнаването, че толкова съм свикнала с опасностите, сред които някак е нормално да се живее в България, че съм развила нещо като цинизъм към тях, неглижирам ги с онова толкова типично наше „Абе, аре, бе, я не се филмирай!“.

И, честна дума, като я гледах как се възмущава там на средата на пустия тротоар с навирените железа, някъде вътрешно в мен ей точно тоя наш български дявол измрънка „Еее, чак пък толкова…!“

Няколко месеца по-късно едно петнайсетгодишно момче си карало колелото по същия тоя тротоар. Носело си каска, имало наколенки, карало внимателно. Не щеш ли обаче из високата и неокосена трева (що ли да е окосена, разбира се?!) отстрани на пътя изскочило подплашено куче. Момчето забило спирачки, колелата се препънали, а то отхвърчало вдясно.

Оживяло.

Само дето от рамото му стърчал ръждясал арматурен кол. Пробол го на „правилното“ място – на сантиметри от сърцето.

Научих за случката с момчето по трасето на вътрешнокварталната комуникация. Моята свикнала на държавна грижа и социален ред чуждоземна приятелка се беше оказала права. Или както бихме казали у нас, където хич не обичаме да чуваме от другите предупреждения, които не ни отърват, оказа се „лош пророк“.

Не знам дали сте забелязали, но у нас живеем с опиянение от смъртта.

Пред нея сме много смирени и добри, тогава успокояваме страстта си да се ръфаме едни други, защото „мъртвият не ни е вече враг“. Отдаваме й специална почит – обявяваме я чрез некролози, служим й по църковно предписание на разни интервали от време, когато я посещаваме по панихиди и задушници.

Цъкаме с език, чукаме на дърво, дърпаме си ушите и си плюем в пазвите да не ни стигне, ама стигне ли ни, чудесни сме в театрализирането на смъртта и тъгата. Дай ни на нас траури, сълзи и изсулени от мъка лица! Тогава се чувстваме значими и мъдри. Тогава сме готови на равносметки и добри думи. Защото тогава, често само тогава, за малко ставаме добри хора.

Трагизмът на нацията ни е обясним донякъде по исторически причини. Кахърното е част от нас, носим си го в народните песни, в наричанията, в националния идеал за геройство.

Тук никой не е герой, ако не е загинал в „името на…“. Умрелите в постелята си никога не получават народното признание, което така щедро се дава на трагично простилите се с живота. Смъртта тук освестява, отрезвява, но това нейно действие не води до промени.

Защото за нас е по-важно да си потъгуваме прилично, да оплачем както си знаем, да сме си в траур колкото там е определено по религия, по силата на „така се прави“ или според общоприятия аршин за благоприличие.

И не, не искаме нищо да променяме, защото…

… ами защото у нас или никой за нищо няма вина, понеже така или иначе всичко е „Божа работа“, или носталгията по миналото винаги го идеализира, каквато и да е истината за него. Преди винаги е било по-хубаво. И винаги ще бъде по-хубаво и от бъдещето, което хич пък не го знаем какво е.

Въпреки тази така българска трагична церемониалност около смъртта обаче не бих казала, че сме народ от некрофили. Колкото и да обичаме да преживяваме тъга и да я възвисяваме като високоморално и етично състояние, като манталитет все пак сме хора, които запрятат ръкави и след черните дрехи могат да облекат бяло.

Опасното е друго – че повече уважение към смъртта, отколкото към живота у нас се демонстрира на държавно ниво.

Вчера беше ден за национален траур. Днес вече всичко ще си е по старому – така, както си е било и в петък, минути преди да се случи поредната катастрофа с автобус, в която загиналите вече са цели седемнайсет души., а ранените – двайсет и пет. Когато този ужасяващ инцидент стана, машината по организиране на публичната церемониалност се включи преди линейките да стигнат до страдащите хора.

Върхът на този парад на загриженост беше посещението на президента в „Пирогов“.

Още повече, че точно тогава, при това си посещение и някакъв там разговор с едва дишаща жертва, той взе, че установи как трябва да се влагат средства именно в тази „институция“, където се дава адекватна и професионална помощ на хора в беда.

Един вид, ако не бяха измрели масово хора по вина на лоши пътища, неизправни превозни средства и липса на контрол, президентът Радев нямаше и да стъпи в „Пирогов“, камо ли да се сети, че на тази болница постоянно й трябват финансова подкрепа и това просто не бива да подлежи на обсъждания и президентски изказвания.

Цинизмът около поредната масова смърт на българи продължава с лашкането на темата за вината. Чудесно им идва в такива моменти на управляващите този ден за национален траур – тогава могат с провиснали като прани гащи лица да хокат журналисти от екраните на телевизорите и да го удрят на моралната нотка как трябва да оставят хората в тъгата си и да чакат „компетентните органи да си свършат работата“.

А те тия компетентни органи тая работа никога не я свършват!

Справка – всичките четиридесет и шест катастрофи с автобуси от последните единайсет години. Най-скорошната от тях беше през април, около Великден, та единственото нещо, за което масово се затръшкаха и тогава управляващите, беше, че пак по велики празници ни се случват трагедии.

Дотам и спряха воплите им, независимо, че някои от шестте жертви можеха днес още да ходят и дишат на тая земя, ако просто бяха пътували с колани.

Така ще се случи и сега – виновно ще е провидението, или както казват децата „ми то само“ така си стана. Иначе голям рев ще е за загиналите – още повече, че и знаково се връщали от поклонение в манастир.

Удобно ще се потъне в тази средновековна богообреченост и докато наляво и надясно се пише и хленчи „поклон“, „респект“ и RIP, нито една институция няма да рипне да търси истинските виновници за тази масова смърт по държавна вина.

Бог да ги прости хората, ще кажат, и после просто денят за траур ще мине.

Изумително е нехайството, което храним към живота и как като парцалена топка го ритаме в краката на смъртта. За това ме накара да се замисля и статията от блога на журналистката Ваня Шекерова с гръмкото име „Бременност на промоция“.

Той отразява точно това общо нехайство към живота, за което говоря. Някаква жена (в случая авторката) изказва възмущението си от облеклото на една бременна.

Защото бременната се смята за пипната от Бога, коремът й е нает от обществото, за да износи поредния му член, затова тя няма право да си го носи, както намери за добре, а гениталиите й – този така „пошъл“ орган, от който всеки човек на тая земя е излязъл – трябва да бъдат контролирани от същия тоя обществен коректор.

Да не му се „натрапват“, да не го „подсещат“ за съществуването си, че веднага магиката с божественото отива на кино. Винаги съм била сигурна, че за нещата трябва да се говори направо, с истинските им имена. И че трябва да се казва истината, колкото и понякога да е трудно.

Животът е най-голямата ни ценност, не защото е тайнство, а защото един от милиони сперматозоиди влиза в готовата яйцеклетка и това само по себе си е страшен късмет. Ценност е и защото след това може да се превърне в човешки път, в който едно същество да направи стотици велики неща. А може и нищо да не направи, разбира се, но и тогава животът е ценност, просто защото се е случил.

От своя страна смъртта стъпва на живота.

Не може нещо да умре, преди да се е родило, нищо, че всяко родило се нещо все някога ще умре. Краят се дефинира като такъв, защото някъде има някакво начало. В този смисъл животът винаги ще бъде по-голям от смъртта. За него винаги трябва да се полагат повече усилия, той трябва да се пази и отглежда.

Животът е бъдещето, смъртта е миналото. Затова не е ли време най-после да се погрижим за него с някакви прости, човешки и цивилизационни неща. Например да си гледаме дърветата отвън, а не късата пола на бременната в трамвая. Или да вземем и да си направим магистралата с всичките пари, които сме усвоили за нея, по всички заложени изисквания.

Или да не си бием жените и да не подскачаме, като чуем Истанблулска конвенция, че някой ще ни отреже мъжките достойнства. Или да контролираме слагат ли се коланите на пътниците в автобусите и с какви возила се движи българското население.

Ей такива някакви прости неща, с които да празнуваме живота, а не смъртта!

А иначе преди месец минах отново по оня тротоар от началото на този текст. Арматурните железа още си стърчат там. И ще е така, докато следващото дете с колело просто не прободе сърцето си на тях.

Доналд Тръмп от Царево и истината за Силистар

Под повърхността се мъти нещо: някой вече забърква бетона за Силистар. И прокарва пътя за бетоновозите. Смехотворните обяснения на кмета на Царево са най-сигурният знак за това, смята Ясен Бояджиев.

Доналд Тръмп със сигурност не е чувал за плажа Силистар и за малката българска община Царево. И не подозира, че там си има пламенен последовател в лицето на местния кмет, който, опитвайки се да прикрие истината, вкара в употреба модния термин „фалшива новина“. Пренесен на българска почва, този челен световен опит изглежда доста комичен, но пък нищо чудно да се окаже ефективен.

Тъжна история

Това е всъщност част от една тъжна история – настъплението на бетона по южното Черноморие. Който е видял изоставения от някакви руски мафиоти „циментов град на духовете“ в Царево и помни как изглеждаха къмпинг Оазис или Бутамята, много добре знае за какво става дума. Сега битката е за местата, които все още не са застроени – Корал, устието на Велека, Силистар…

Миналата седмица разследващото издание „Биволъ“ първо съобщи, че Общинският съвет (ОС) в Царево се кани да одобри проекторешение за изработване на Подробен устройствен план (ПУП) на терен от 22 декара до плажа Силистар, който предвижда изграждане на вилно селище.

Есперти веднага отбелязаха, че това решение ще противоречи на няколко закона, доколкото теренът е част от природен парк и защитена местност. Както и защото противоречи на наредба, която забранява подобни планове на парче преди приемането на Общ устройствен план, какъвто общината няма.

Въпреки това още на следващия ден Общинският съвет с голямо мнозинство гласува решението. Няколко часа по-късно, след вдигналия се медиен шум, лично премиерът, само че в качеството си на партиен лидер, „разпореди“ на кмета „да задържи и да не изпълнява решението на ОС“ (което всъщност самият кмет е внесъл) „до пълното убеждаване на обществеността в правотата на това решение“. Още на следващата сутрин кметът се зае да „убеждава“.

Кметът на Царево Георги Лапчев

Истинската „фалшива новина“

„Силистар няма да се застроява, това е фалшива новина“, обяви той на пресконференция, символично свикана на разклона за плажа. В общината не бил постъпвал инвестиционен проект, нямало дори и инвестиционно намерение за строеж.

Кметът предложил изработване на ПУП „за направата на до два жилищни етажа“, само за да защити пътя към плажа, който минава през въпросния частен имот. Така щяло да е сигурно, че ако някой евентуално поиска да строи там, ще го прави около пътя.

Часове по-късно в интернет се появиха оригиналните документи и стана ясно, че истинската „фалшива новина“ е друга. Защото в тях черно на бяло, с подписи и печати е написано, че става дума за План за застрояване и за Инвестиционно намерение на собственика за изграждане на вилни сгради с изрично посочени параметри. Вижда се и цялата процедура, която е нагласена така, че желанието на фирмата инвеститор да бъде удовлетворено с бясна скорост. Тя е внесла заявлението си на 5 юли (часът не е посочен).

Още същия ден в 9.30 сутринта (!!!) е успял да се събере разширен Общински експертен съвет по устройство на територията – 12 души, сред които и представители на отговорните държавни институции: Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната дирекция по горите, Районната здравна инспекция и (кой знае защо) Министерството на отбраната и Военноморските сили. Заявлението е одобрено „без забележки“.

За отбелязване е, че на тази дата фирмата все още дори не е била собственик на въпросния парцел. Имала е само предварителен договор за покупка, която става факт чак на 30 юли.

Да обобщим: правейки се, че се грижи за плажуващите, които след дългогодишна война с други собственици в района са много чувствителни на тема достъп и паркиране до плажа, кметът се опитва да ни накара да повярваме, че за да има път, се налага да се разреши застрояването на 22 декара. И че една фирма е похарчила близо половин милион, само и само да му помогне в това благородно начинание.

Защо и в чий интерес?

Разбира се, строителството няма да започне утре, нито това лято. Но образно казано някой вече забърква бетона за Силистар и покрай пътя за плажа прокарва път за бетоновозите. Смехотворните обяснения на кмета са най-сигурният знак за това. Знак, че под повърхността се мъти нещо. В чий интерес е трудно да се каже. Сигурно е само, че Доналд Тръмп няма да дойде тук да построи поредния си Resort. А иначе могат да са въпросната фирма, някой пореден руски мафиот или пък съседните собственици, сред които, както е известно, е и тъстът на емблематичен депутат от ДПС. Или пък всички заедно прокарват нещо като пилотен проект.

Това е типичният сценарий, разиграван на много други места. В първото му действие най-апетитните терени по морето бяха придобити задкулисно чрез покупко-продажби, прехвърляния, замени и прочие съмнителни операции. Сега наблюдаваме второто действие, чиято цел е възвръщаемост на инвестициите и събиране на вересиите чрез административни игри и врътки със закона. Вложили са много пари, тъй че няма да мирясат, докато не бетонират всичко.

Какво може да ги спре?

Битката срещу тези интереси е неравна. Защото тук законът е разтегливо понятие, което се прилага според човека. Обърнете внимание например, че самият премиер говори за „правотата“, а не за законността на решението на ОС. Сякаш то може да е правилно, без да е законосъобразно – стига само да бъде убедена обществеността.

Снимка от 2014 година: Борисов с кмета на Царево

Освен това не само местните власти, но и цялата държава е на страната на тези интереси. Тук няма държавна институция, която да посмее да им се противопостави без нареждане отгоре. Напротив: както се вижда и в случая Силистар, институциите са активни участници в схемата. А и самият премиер, ако наистина искаше да я спре, щеше да „разпореди“ не на кмета, а на подчинения си областен управител.

По закон правомощията в случая са именно негови, но той посмъртно няма да ги приложи на своя глава. Още по-невероятно е да се предположи, че днешният министър на околната среда ще предприеме нещо в нейна защита по собствена инициатива. Въобще, както бе казал един някогашен и днешен депутат: „Държавата е наша и гората е наша – ще правим каквото си искаме, с вас и без вас!“.

Единственото, което може да ги спре, е общественото мнение. Затова и сега се разиграва цялото това театро. Какви са шансовете общественото мнение да успее, преценете сами. Както и какво е съотношението между активните граждани и онези, които не разбират или им е все едно, че ги правят на идиоти. Във всеки случай псевдомедиите и интернет-троловете вече надават вой за „зелената мафия“ и „зелените рекетьори“.

Очаквайте всеки момент по телевизиите да се появи и местната агитка от клакьори на царевския кмет, който се прави на Доналд Тръмп.

За „Войната по пътищата“ без война в дискусиите

Не може без емоции, но не може и без обективност

Мануела Геренова

Снимка: © МВР

Каквото и да се каже за инцидентите по пътищата, вече звучи познато, чували сме го под една или друга форма. Знаем, че се „води война на пътя“, има „черна статистика“, която видимо се попълва ежедневно. Минава поредният ден на национален траур, търсим виновни, държим да има справедливост.

Искаме новините вечер да не започват отново с вестта за десетки загинали. В тази насока българинът далеч не е изгубил своята човечност, напротив. Та нали почти всеки има роднина или приятел, който е останал някъде там, на някой завой…

А въпросът „Как се чувствате?“ вече предизвиква отвращение дори и у хора, които нямат телевизор в дома си.

Да, този път благодарение на усилията на полицията районът на катастрофата до село Лесково, Своге, беше отцепен и не видяхме микрофони, тикнати под окървавени лица. Но не се разминахме с изместването на фокуса към лични емоции, с дълги и мъчителни репортажи с близки, роднини, кмета на Световрачане – селото, от което са 15 от 17-те жертви.

Сълзите и гневът са напълно справедливи. Имаш право да изкажеш болката си. Да искаш наказание и справедливост е най-човешкото нещо на света.

Но дискусията отново бе оставена на заден план. Правят се опити да се води разговор как да не се стигне до поредното меле от хора и ламарина, но те са редувани с понякога напълно безумни анализи и размисли.

Например с преки включвания пред болниците, където в момента лекарите правят всичко по силите си да спасят оцелелите – репортажи, които напомнят лекарски бюлетин. Сложната тирада от медицински термини не говори нищо на обикновения човек.

Всеки опит за обективен анализ е затрупан от десетки коментари, напоени с намеци, нюанси, емоции.

Наистина ли отново ще обсъждаме, че в автобусите трябва да бъдат слагани колани, точно така, както го правим в личен автомобил или в самолета? Този въпрос беше разнищен още след катастрофата на автомагистрала „Тракия“ от 13 април (шестима загинали).

Превозвачите недоволстват, че в по-старите автобуси трябва да бъдат подменени целите седалки, за да се поставят колани. Шофьорите настояват, че не могат да принуждават всеки поотделно да си сложи колана.

„Да не сме в самолет“, репликират самите пътници и съвсем спокойно пренебрегват елементарни правила за безопасност. Патова ситуация.

Колко животи биха могли да бъдат спасени, ако имаше колани – няма как да знаем. Искаме правила, но не искаме да ни ги налагат, не ни е комфортно. А и поредният автобус „убиец“ е стар – от 2001-а година, така че е най-лесно да обвиним възрастта на превозното средство. Или състоянието на пътя, който също се оказа предполагаем виновник.

40 км/час е ограничението на една от главните пътна артерия, които свързват столицата със Северозападна България (при положение, че в населено място ограничението е 50).

Шофьорът на автобуса от Световрачане, опитен водач с 40 години стаж зад гърба си, кара с 10 км/ч над ограничението. Дори Георги Илиев – бивш следовател от Национална следствена служба, признава, че няма как тези 10 км/ч да са били фаталният фактор. Прокурорите обаче побързаха да повдигнат обвинение на шофьора, а вината му ще се доказва пред съда.

Пътят, който свързва София с Мездра през Искърското дефиле, със сигурност не е изряден. Той има неравности, опасни мантинели, резки завои, може би и неадекватна маркировка на места. Напълно възможно е тук да се корени причината за трагедията от 25 август.

Ден на национален траур обаче не означава официални лица и телевизионни водещи да са в черно и да разследват един завой от пътя от 20 гледни точки, за да посочат коя пукнатина в асфалта е виновна. Не предполага сериал от репортажи с всеки близък, приятел и роднина на загинал, който е бил издирен и поставен пред камера, само за да сподели, че мъката от загубата е огромна.

За „войната по пътищата“ трябва да се говори обективно и без емоции, доколкото това е възможно след поредната трагедия.

Да се търсят решения, а не сензации. Да се потърси отговор на въпроса как държавата не успява да убеди строител да поправи път в гаранция.

Как този път е оставен в експлоатация с пълно съзнание, че е опасен за живота и здравето на пътуващите. Още колко хора трябва да си отидат, за да се осъзнае колко висока е цена на имитацията на мерки за безопасност и подмяната на експертите с партийни назначения по поръчка.

И заедно с „Бог да прости“ да си спомним, че не можем да чакаме „Бог да помага“.

Републиката срещу царя? Не, държавата срещу свой гражданин

Tерминал 3

Всички български граждани могат да върнат имотите си, построени, купени, придобити от техните деди и бащи, само Симеон Сакскобургготски няма това право.

А защо ги наричам имоти на неговия дядо и баща?

Защото държавата досега не показа никакво доказателство, че ги е строила или платила за построяването им, обратното – Сакскобургготски показа десетки нотариални актове, документи за получени заеми с цел купуване и за извършени плащания наред с десетки свидетелски показания.

Този е изводът от продължилата десет години съдебно-политически вихрушки около царските имоти. 

Защо се получи така? Защото дядо му и баща му са били царе на България, не за друго – така излиза. Ако не са били царе, а деди и бащи на сини, червени, розови и зелени редови граждани и политици, щяха да си реституират имуществото без проблем, и то само със свидетели – това бе позволено от Закона за реституцията. Но нали и Симеон Сакскобургготски е български гражданин, защо в нито един закон не бяха включени евентуалните негови искания за възстановяване на отнета собственост? Този въпрос, на който нито един управляващ политик не е дал отговор досега, обяснява заглавието.

Въпросът за имуществото на монарсите в цивилизования свят е политически въпрос. А българската политическа класа, родена от демократичния преход, се оказа притворна, лицемерна и страхлива, за да реши този въпрос със създаване на закон за царските имоти. И го хвърли на съда, за да си измие ръцете с него и да покаже на народа колко е загрижена за народния интерес.

Но защо съдът решава в полза на държавата, след като тя не представя никакъв документ, че е строила и плащала за построяването на тези имоти? Този е най-тежкият въпрос. И най-тъжният.

Защото – така мисля аз – съдът работи сред непоправимо отровена от пропаганда среда, от една страна, а от друга – поради най-невинно вътрешно убеждение на конкретните съдии, че решават в обществен интерес. Убеждение, изградено от историческо невежество, затова е и невинно.

Коментарът можеше да свърши тук, но щеше да е голословен.

Ще спомена само две решения на Върховния касационен съд, които са преодпределящи за последвалите по-късно.

Едното е решението на Върховния касационен съд от 2016 г., с което хижата „Саръгьол“ в Рила бе окончателно върната на държавата.

Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза попитаха съда дали след като липсва закон, който да уреди последиците от отменения от Конституционния съд закон за одържавяването на царското имущество от 1947 г., гражданският съд може да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност, тоест при липса на закон да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала.

Ето отговора на ВКС: Постановяване на такова решение е възможно „доколкото предметът на правния спор допуска това, но съдът не може да признае реституционни последици на основание, което не е нормативно уредено от действащото законодателство“.

С други думи: без парламентът да приеме специален закон за царската реституция, съдът не може да признае правото на собственост на царското семейство. Но излиза, че може да направи другото – сепва се здравият разум – да признае правото на държавата да е собственик, така ли? И на какво основание? На одържавяването на царското имущество от 1947 г., което беше отменено от Конституционния съд?

Абсурдът е в това, че точно държавата, която е ищецът -претендент да е собственик, трябваше да приеме този специален закон, за да може и царските наследници да си върнат имуществото, за което могат да докаже, че им принадлежи, както всички други български граждани. Държавата не прави това, въпреки че в решението на парламентарното мнозинство на ГЕРБ от 2009 г. за мораториума над комерсиалното използване на царските имоти, се казваше изрично, че той, мораториумът, ще действа „до приемането на закон“..

Повтарям – да вникнем в коварството на сътворения казус:

Държавата, разбирай мнозинството на ГЕРБ и неговите сини и патриотични партньори през годините, не изпълнява задължението си да приеме закон за царските имоти. А в същото време предявява иск за собственост спрямо възстановените имоти, знаейки, че при липсата на закон може и да спечели. Колко хитро! (Като казвам „знаейки“ имам предвид адвокатите на държавата – не нейните министри Мирослав-Найденовци, Порожановци, Нанковци, които от името на държавата заведоха и водят съдебните дела, нито премиера Борисов визирам – убедена съмq че те хал-хабер си нямат нито от исторически факти, нито от право.)

Разбираме ли каква каша забърка Върховният съд, безпристрастният генерален арбитър? Затова имената на върховните съдии по двете ключови за развитието на съдебната сага дела трябва да се знаят. За делото Саръгьол във ВКС: Красимир Влахов, Камелия Маринова, Веселка Марева и Владимир Йорданов.

Но решението за Саръгьол е само смекчена последица от основополагащото решение на ВКС от 2012 г., с което бе отказана реституциуята на чифлика Кричим. Това е решението, за вземането на което ВКС игнорира свидетелски показания и документи за собственост, отказвайки да обсъди почти половината от възраженията на царскте наследници. Това е решението, което предопредели всички последващи произнасяния в полза на държавата по всички спорове на всички съдебни инстанции, не оставяйки никакъв шанс на съдиите от долните инстанции – така поне те го тълкуват.

Решението „Саръгьол“ от 2016 г. е само облагородена последица на това от 2012 г., в него цитираните върховни съдии ревизираха драконовските последствия на основополагащия акт от 2012 г., според който Сакскобургготски трябваше да плаща милиони лева за това, че е получил и стопанисвал върнатите имоти.

Цитираните върховни съдии проявиха щедър жест да не третират царя като влязъл с взлом бандит в имотите, а само го обявиха за недобросъвестен владелец. И защо трябваше да правят такъв благороден жест? Да бяха го задължили и да плаща, за да бъдат докрай последователни в сътворения абсурд, нали е бил недобросъвестен?

(Впрочем върнатата на държавата хижа Саръгьол вече не съществува – туристи са видели руина, в която е имало и пожар. А за окончателно спечелената от държавата къща в Ситняково пък, бивш творчески дом на българските писатели, държавата нищо не е предприела като стопанин – там е запустение, министър Нанков да я беше дал на някоя мутра концесионер, поне да я опази от разграбване.)

Връщам се на основополагащия акт на ВКС. Тогава – именно с това свое първо решение за царски имот от 2012 г., ВКС обяви, без да назначи правно-историческа експертиза, че интендантството на цивилната листа на царя е държавна институция: без да е представен документ за учредяването му, без да коментира въпроса защо, ако е държавна институция, то действа по упълномощаване на царя и защо той назначава главния интендант.

Върховните съдии, които постановиха решаващия акт от 2012 г. са Костадинка Арсова, Василка Илиева, Даниела Стоянова.

Цар Фердинанд I

 

Защо сегашното решение за делото „Врана“ е знаково, макар да не е окончателно

Защото Врана е домът на царската фамилия – от построяването на имота през цялата история на Третото българско царство – и това винаги се е знаело. Сградите и паркът са построени и платени от цар Фердинанд, запазени са над сто крепостни акта и продавателни записи, удостоверяващи купуването и окрупняването на земята. В които дори не фигурира злополучното интендантство, дори да го приемем за държавно, а парчетата земя са купувани по лично упълномощаване от княз/цар Фердинанд.

Историята на Третата българска държава е много кратка – само 140 години, и ако има имоти в България, които през цялото време да са били строени и стопанисвани пред очите на всички българи, това са царските имоти и конкретно Врана.

Че домът е личен, говори и печалния факт, че след като комунистическата власт изважда от Рилския манастир тленните останки на цар Борис III през 1946 г. и нарежда на вдовицата царица Йоанна да ги препогребе „някъде другаде“, тя полага ковчега именно там, в дома си, в парка Врана, което е считала за най-сигурното място за покой на царя и там построява параклис. /След заминаването й параклисът е взривен и тленните останки на царя изхвърлени незнайно къде, спасена е само бронираната стъкленица със сърцето, тъй като е била положена отделно от оловния ковчег/.

При всички преброявания на недвижими имоти в 140-годишната история на Третата българска държава всички български правителства са отделяли личните царски имоти от държавните стриктно и обосновано, независимо от отношението си към Двореца.

Включително и земеделското правителство на Стамболийски, включително и отечественофронтовско-комунистическото на Кимон Георгиев след деветосептемврийския преврат. Доживяхме днес да видим как се отнема дом на царската фамилия от демократична съдебна и политическа система, в която действа конституция, гарантираща правото на собственост.Онези власти, дори и най-презиращите царя, не са посмели да го направят, дори комунистическата през 1947г. е приела закона за одържавяване след най-подробни описи на всяка вещ…

Можеше ли Борисов да отговори на въпроса на Макрон? Да, ако знаеше…

През лятото на 2017г. президентът Емануел Макрон, докато нашият премиер му показваше гордо Евксиноград, попита „кой е построил тази впечатляваща красота“. Напрегнах слух и усилих телевизора, за да чуя какво отговори Борисов. Не отговори, каза само че „тук са почивали и царе“. А французинът с въпроса си всъщност даде възможност на българския си домакин да каже ясно „Цар Фердинанд“, тоест и ние сме имали царе и история.

Разбира се, нашият премиер можеше да каже и нещо повече, което щеше да зашемети госта му: „Тази красота я е построил българският цар Фердинанд, внукът на последния френски крал-бурбон Луи Филип, единственият монарх, който по собствено желание е намалил цивилната си листа от френската държава, защото е бил достатъчно богат за да си надвива на харчовете…“ Можеше да каже това Борисов. И Макрон да ахне в едно с медиите – българските и френските. Можеше нашият премиер, ако знаеше…

Вмъквам този забавен детайл, защото от абдикацията на цар Фердинанд до днес пропагандата – далеч не само комунистическата впрочем,
проповядваше мерзки фалшификации на историческите факти

– как дошъл отнякъде си гол и бос един Кобург да се облагодетелства на български гръб. Историческите факти говорят друго. В старите ми тефтери има имена на селяни от Самоковско и Софийско, които до към 80-те години на миналия век си спомняха как майката на цар Фердинанд – княгиня Клементина /дъщерята на споменатия френски крал Луи Филип/ е плащала със златни наполеони нивите и ливадите, които лично купувала от тях, за да бъде създадено имението Врана. Пак тя е докарала мебелите за Евксиноград – говорят за това лични писма от царските описи в Държавна агенция „Архиви“…

Да не се чудим защо ни подритват големите и силните /държави имам предвид/. Ето затова – защото за днешната политическа класа, наричана още елит, историята няма значение. Защото биещите се в гърдите, че са патриоти Валери-Симеоновци и Каракачановци дори не знаят, че саркофагът на цар Фердинанд, който създаде и модернизира българската армия и от една изостанала османска провинция заедно с правителствата създаде модерна суверенна държава, стои от 1948 г. над земята непогребан в замъка Кобург, покрит с българското знаме и с писменото му последно желание да бъде погребан в България.

Те не се и замислят, а искат уважение отвън, че нямаме гроб на цар на Третата българска държава. Имаме само гробницата със саркофага на княз Александър I Батенберг, и то защото именно цар Фердинанд е настоял пред парламента за решение тленните останки на първия държавен глава на нова България да бъдат пренесени от Австрия в София. За да се пише историята на Третата българска държава …

Днешните си мислят, че историята започва от тях – до степен, че почти удариха в земята болшевиките, онези поне не лицемереха. С изземването на дома на царското семейство Врана точно това направиха – показаха своята нищета. И най-страшното, и най-жалкото е, че овъргаляха съда в политическата конюнктура за „лошия цар, който дошъл да си вземе имотите.“

Е, вземат му ги обратно. На ход /и на входа/ са концесионерите.

Автор: Петя Владимирова
Текстът е препубликуван от Дневник с разрешение на редакцията на изданието. 

Залгавна снимка: Манифестите, с които се възвестява възшествието на престола на Борис Трети на 3 октомври 1918 г. и смъртта му през 1943 г., както и първият му портрет като цар на българите. Дворецът „Врана“.

Паметници на некултурата

21 май, 1998 г. Стършелите събират в руините на „Феята” приятели и съмишленици на обявения от тях Ден за прощаване с българската култура. Двадесет години по-късно – пак прощавай, културо…

Михал Мишковед

Знае се как у нас се опазват паметниците на културата – или ги събарят в почивен ден, или ги подпалват посред нощ. После се вдига шум – чудо за три дни, завежда се дело срещу неизвестен извършител, докато нарочат някой клошар за подпалвач.

В това време министър на културата дава интервюта по телевизията, в които обещава, че изгорелият или разрушен културен паметник ще бъде възстановен в предишния му вид.

И на четвъртия ден настава тишина. Паметник няма – няма и проблем. Древните са казали, че думите отлитат, а пък съвременниците знаят, че  думите-обещания на министъра отлитат още по-лесно.

Ако продължим да опазваме наследството по схемата „разрушение в събота срещу неделя” или „пожар от неизвестен извършител”, скоро ще останем без паметници на културата.

Затова е време да въведем друг термин: „Паметници на НЕкултурата”. Тук могат да влязат всички разрушени, но недосринати, запалени, но недоизгорели сгради, които съхраняват някаква полу-памет за града ни.

Един такъв Паметник на НЕкултурата може да е „Феята” – онази кафе-сладкарничка, съвсем не малка, а даже на три етажа, на бул. „Цариградско шосе”.

Мога  в ролята на гид да ви разведа около тарабите на недоразрушената „Фея”. Казваше се така заради статуята на полегнала гола девойка пред долната тераса на заведението.

Тук навремето се събираше интелектуална публика – журналисти, писатели, художници от редакциите на вестниците, повечето работеха в съседния Полиграфически комбинат. Идваха и новинарите от БТА.

На една маса можеха да се видят стършелите, на друга – фронтоваците от „Отечествен фронт” или младежите от „Народна младеж”. Понякога масите се събираха и всички ставаха едно.

По света има запазени кръчми и кафенета от векове, където над някоя маса се чете, че тук е седял известен писател, журналист или художник. Във „Феята” можеше да се напише, че тук са седели стършелите Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, че там е философствал поетът Иван Динков със събратя от „Пулс”, а пък добредошлият във всяка компания хуморист  Васил Цонев я е забавлявал  с шегите си.

Във „Феята” можеше да има и табелка, че на това място, в първите години на промените, се създаде Бирената партия от стършела Румен Белчев и в продължение на доста месеци, всяка се сряда, тук се провеждаше партиен конгрес със специалното участие на Георги Минчев и Васко Кръпката.

За краткото време, докато „Феята” бе партиен дом на Бирената партия,  бирените активисти с халби в ръка проведоха повече партийни конгреси, отколкото е провела КПСС в многогодишната си история.

Конгресите свършиха, когато една личност, типичен представител на настъпващата мутренска банда, купи някак заведението. Това бе бащата на Илия Павлов, милионерът от „Мултигруп”. Тогава и бащата, и синът бяха отворили големи уста да глътнат всичко.

Първата работа на новия господар бе да сложи вази с изкуствени цветя по масите, да закачи жакардови килимчета и гоблени с „Шильонския замък” по стените и да пусне чалга – тогава сръбска, българската я нямаше още. Втората му работа – да изгони рока, блуса и смеха от „Феята”. Всъщност нямаше защо и да ги гони, те сами се оттеглиха. Когато по-богатият настъпва, по-умният отстъпва.

След това „Феята” мина през разни ръце – продаваха и я препродаваха, за да се превърне днес в развалина – грозен стърчащ скелет от ръжда.  Докато рухне.

Някъде четох, че и общината, и министерството на културата се оправдават: нямали вина за „Феята”, не била паметник на културата.

Прави са, паметник на НЕкултурата е.

Изобщо ние, българите, сме народ с богата НЕкултура.