кафенето

Новини и не само

Здравеопазването – скъпо, неефективно и без изгледи за промяна

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

В световна годишна класация за ефективност на здравеопазването, България е на последното 56-то място. Положението едва ли скоро ще се подобри, тъй като в страната се готви ново увеличение на задължителните здравни вноски, без да се обсъжда изобщо въпроса за ефективно изразходване на средствата. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, скъпо ли е да си болен в България?

– И скъпо и неприятно, Фили. Впрочем, в България е скъпо и да си здрав, а когато си болен, тежестта се увеличава – понякога малко, понякога много, зависи от фактори, които предварително не са ясни. Ето два случая от личен опит, много показателни точно за хаотичното състояние на нещата, свързано с плащанията.

Например, когато преди 6 години преживях операция, не платих нито стотинка за каквото и да било – освен за малко допълнителни обезболяващи, защото сестрите си пазеха техните зорко. Колко е платила за операцията здравната каса, не разбрах точно, но, доколкото знам, цената е около 12-15 хиляди лева. Нямам представа защо не платих нищо, но, така или иначе, екипът в тази високо специализирана клиника изобщо не изглеждаше недоволен и се грижеше за мен както подобава.

Е, както във всяка друга българска държавна болница, и там храната ставаше само за замеряне на онези, които са я приготвили, не за ядене. Но това е дребен проблем. Преди 6 месеца обаче жена ми преживя друга операция в друга специализирана държавна клиника. Да, както най-любезно ни информираха хората там – няма да платите нищо за самата операция. Но трябва да платите консумативите, както и процедурата, наречена „избор на екип”, общо – 1 800 лв. Това тук са много пари.

– Това са пари извън задължителната месечна здравна вноска на всеки българин, нали? А какво става, ако имаш този здравен проблем, но нямаш тези допълнителни пари?

– Ами – оправяй се, няма да те оперират, нищо, че операцията е рядка и се прави само в тази болница и от този екип. А фактът, че при това положение плащаш такса „избор на екип”, си звучи като чиста шега. Но, да уточня – това не е форма на корупция, не е незаконна такса, която болницата иска под масата, това е предвидена от закона опция пациентът да плати едни допълнителни пари за нещо, за което би трябвало вече да е платил чрез вноските си.

– Точно това вероятно е един от показателите за неефективността на българската здравна система, отчетена от изследването на „Блумбърг”, така ли е?

– Със сигурност, Фили. В България относителният дял от БВП за здравеопазване е 8.2 на сто. Толкова е и месечната здравна вноска, която уж се поделя между работодател и работник, но тази подялба е чисто административна фантазия и служи само да се лъжем взаимно – държавата да лъже, че се грижи за гражданите, гражданите да лъжат, че си плащат здравните вноски.

Така или иначе, ако подялбата важи за някого, то е само за държавните чиновници, чиито разходи се поемат от бюджета, тоест, от джоба на другите граждани. Иначе в частния бизнес работодателят уж плаща своя дял, но всички знаем, че парите идват пак от самия работник. А огромната маса хора на свободна практика пък изобщо не участват дори във взаимната лъжа, те просто сами си плащат всичко. Но, в края на краищата, важното е друго – независимо колко си платил, няма разлика в количеството и вида здравни услуги, които получаваш, както и в тяхното качество.

Нещо повече, дори ако някой иска да плаща огромни здравни вноски, за да е сигурен, че после ще има най-добрата услуга на разположение, включително добра храна в болницата, това не може да стане, поне не и при сегашната здравна система. Има поставен таван на здравните вноски и така, вместо да стимулира набирането на повече средства в касата, системата ги ограничава, тоест, постоянно тегли към онова уж социално равенство от времето на комунизма – равенството на най-ниското ниво, на нивото мизерия.

Така че логично е най-после и светът да отчете изключително ниската ефективност на българската здравна система, не само българите да си знаят, че ситуацията е трагична и да мърморят под нос, но по-скоро с примирение и без никаква надежда за промяна.

– Пламен, какви са критериите, по които „Блумбърг” правят тази своя класация, доколко тя е меродавна за състоянието на нещата?

– Става дума за годишна класация на държави, чиято средна продължителност на живота е над 70 години, чиито БВП надхвърля 5 000 долара годишно и които имат над 5 милиона души население. В нея България заема последното, 56-то място, като само за последната година се е сринала с 10 места надолу. За да станат нещата по-ясни за нашите слушатели, ето сравнение със ситуацията в Австралия, която е на 10-то място в класацията.

Индексът на ефективност за австралийското здравеопазване е 62.0, докато за България е 29.4, разликата е повече от два пъти. В резултат се отчита и средна продължителност на живота в Австралия от 82.4 години, докато в България тя е 74.6. И – да, процентният размер на здравната вноска при вас, Фили, е по-голям – 9.4 от БВП срещу 8.2 тук. Но тази разлика все пак е твърде малка, за да обясни толкова широко разтворената ножица в качеството на получаваната здравна услуга и ефективността на системата. Но ако някой каже, че Австралия е несравнима по богатство страна, да вземем Гърция – сравнима с България по всички показатели.

Там размерът на здравната вноска е само с 0.2 стотни по-голям, но Гърция е на 14-то място по ефективност на здравеопазването – 42 места пред нас. Изобщо да не говорим пък за Сингапур, Южна Корея, Израел или Ирландия, които са пред Гърция, а вноските им са значително, някои почти два пъти по-ниски от българските. Тоест, ясно е, че тази наша неефективност е хронична болест, при това изначално заложена в самата здравна система.

– Пламен, в момента се обсъждат реформи в здравеопазването, може ли те да подобрят ефективността на системата?

– Поне от известното досега, Фили, главната обсъждана тема е не как да се повиши ефективността на системата, а да се намерят нови начини от пациентите да се смъкват допълнителни пари. Както каза онзи ден министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, предлагат се два алтернативни модела. От обясненията му обаче става ясно, че всъщност никакви алтернативи няма. И двата модела предвиждат към сегашната здравна вноска да се прибави и задължителна здравна застраховка.

Спорът е за нейния размер, както и за това кой и как да лапне лъвския пай от този нов здравен данък. А иначе дали той ще бъде 2 процента от личния доход или твърда сума в размер на 12 лева, какъвто е другият обсъждан вариант, от гледна точка на пациента няма никакво значение – той винаги плаща. И, да, винаги плаща доста повече, отколкото получава срещу парите си. По всичко личи, че и сега предлаганите промени ще имат същия ефект. Добрата новина е, че от последното място в класацията на „Блумбърг”, поне няма къде по-надолу да изпадаме.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вечерно шоу с Мишо Миков – нещата, които искаме от новата телевизия на БСП

2 от 2 снимки Назад Напред

председателят на бсп михаил миков

След като преди 4 години за кратко изгря и залезе идеята за партийното радио „Звезда“ на БСП, сега най-сетне там разцъфна проектът и за партийна телевизия. Вярно е, другарите тия неща ги действат малко по-бавно от обичайното.

А и времето на радиото отдавна мина. Някои казват същото и за телевизията, но да не я отписваме толкова бързо.

Все пак не е като този експеримент с контролирания от централата ефир вече да не е изпробван и да не се е доказал с годините. Партийната телевизия е едно общо благо за всяка една политическа организация.

С него даваш общия тон за песен на електората си, облъчваш го с правилните опорни точки и подходящите извъртания на истината, които ти трябват към настоящия момент. Стягат се редиците и допълнително с това се привличат още няколко процента заблудени души, които да слушат идеологически беседи и да цъкат замислено с език.

Да не говорим, че там можеш да изсипеш всички онези братовчеди, племенници, деца на близки приятели, любовници, любовници на любовници и още там каквито се сетиш близки лица, така че хем да са на партийна хранилка, хем да не пречат много.

Рецептата я видяхме в действие и при „Атака“, и при НФСБ. Даже спокойно може да се каже, че при първите със сигурност това беше факторът, който им бетонира тези 1-2% електорат, които биха гласували за Волен, дори и ако започне да рита бабички в центъра на София (както прави например един негов коалиционен партньор с изконно българско име).

Самата идея за червена телевизия събираше прах още от години, но най-сетне дойде ред и за нея – Българска Свободна Телевизия. След дълго премисляне и още по-дълги подготовки, молбата в СЕМ е внесена, а червения байрак е развят.

Но дето се казва, трай, бабо, за хубост. Какви ли хубости са приготвили обаче социалистите за бабите от електората си, не се знае още. Ние обаче предлагаме няколко смели идеи, с които червените да забавляват зрителите си по най-оптимален възможен начин.

Програма (работна версия)*:

Някъде към 5:30 (старите хора стават рано и е добре още от самото начало на деня им да бъдат хванати пред екрана) – Предвид новия супер-хипер-ултра патриотичен уклон на червеното ръководство се започва с химна. Още се спори с който точно – българския (ама онзи стария с куплета за Москва) или съветския. Все пак тази работа със здравия про-руски патриотизъм още от Живков насам стои малко неясно при червените. Може би най-добре с „Нас червеното знаме роди ни…“

5:35 (5:40 – в зависимост от това колко химна ще се пеят) – Физзарядка по телевизията, за добрия тонус на зрителите. Ще я води някой по-млад другар, който нещо е сгазил лука пред ръководството или е оспорвал партийната линия – ей така, като му знае много устата, да става сутрин рано да забавлява бабите.

6:00 – „По комунизма си беше по-хубаво“ – сутрешен блок с водещи Сашо Симов и Велислава Дърева. Заедно с обективни и безпристрастни гости (най-вече от „Позитано“ 20) те ще обсъждат актуалните социални (и социалистически) теми.

9:00 – „Едно време денят започваше с култура“ – културен блок със Стефан Данаилов и Виолета Гиндева, посветен на театър, кино, музика, книги (от правилни автори) и т.н. Крум Зарков ще има 10-минутен блок за разказване на вицове. Веднъж седмично Тодор Славков ще се появява с някоя засукана млада другарка да обсъжда и лайфстайл новини.

11:00 – „Хляб и сол“ – кулинарно предаване. Самата Корнелия Нинова ще готви рецепти за боб, леща, борш, постен ориз, зелен фасул и веднъж седмично месо, подходящи за песнията на обикновен пенсионер. Задължителни коментари за това как ако имаше повече пари, месото щеше да е по-често.

12:00 – Емисия обедни новини. Поне 2 от тях, посветени на Корнелия, една на Путин и една жлъчна за Борисов.

12:20 – „Патриотично ми е!“ – силно родолюбски ориентиран блок с народна музика, народни носии, хорца и възторжено-патриотични речи .

13:00 – „И ловец съм, и рибар съм“ – предаване за свободно време, в което стари партийни другари (тук има голям брой възможни кандидати както за водещи, така и за гости) пият ракия и мезят, бистрейки политика и разказвайки си истории. Понякога историите са за лов и риболов. На заден фон продължават хорцата.

14:00 – Руски сапунен сериали, взети назаем от някоя московска кабеларка.

15:30 – Детски блок с анимации от едно време.

16:00 –  „Агентите говорят“ – бивши агенти на ДС разказват интересни шпионски истории. Водещ – Бриго Аспарухов.

17:00 – „Демокрацията ни отне…“ – публицистично предаване с водещ Иво Христов (онзи с пуловера, който е в парламента), в което той ще използва хипнотизиращия си глас, за да обяснява на другарите пред екрана как точно ще настъпят капиталистическият апокалипсис и либералният колапс, след които всички ще умрем, освен ако не приемем правата социалистическа вяра.

18:00 – Телевизионна викторина с награди (капачки за буркани). Водещ – Кирил Добрев – забавление за цялото семейство.

18:30 – „Кой ще ни даде пари“ – аналитично икономическо предаване с водещ Румен Гечев.

19:00 – „Опорни точки“ – централна емисия новини за това колко лошо се живее в България, когато не я управлява БСП.

19:30 – „БСП-то гледа“ – предаване за разследваща журналистика с Елена Йончева, в което тя показва нови дупки по оградата с Турция, нови роднини на Делян Добрев и ако има нещо друго срещу ГЕРБ или някоя от десните партии (ако вземат, че станат достатъчно силни, че да им се обръща въобще някакво внимание).

19:50 – Спортни новини – стари репортажи, които да припомнят каква велика сила сме били по комунизъмъ

20:00 – Сериал: „На всеки километър“ или „17 мига от пролетта“, които ще се редуват (щом свърши единият, започват пак с другия и обратното). Петък вечер – по добра, стара традиция – съветски филм.

21:00 – „Вий за мен не сте другар“ – публицистично предаване с портрети на тежко сгафили „врагове с партиен билет“, които са се отделили от правата линия, или други неприятни на властта на „Позитано 20“ лица

22:00 – „Опорни точки“ – късна емисия новини – за тези, които не са разбрали.

22:30 – „На по чашка с Мишо Миков“ – вариететно ток шоу с Михаил Миков. Още от времето му на председател на парламента той показваше талант в областта на стендъп комедията, така че това е повече от очевидно решение. Заедно с него ще има духов оркестър от Видин и няколко кючекини за балет.

Вероятно бихте казали, че само чашка няма да стигне на ишиаса на Миков, но нищо не му пречи да си долива от време на време от скътана зад бюрото плетена дамаджана, пълна с вълшебна течност и мека топлина. Към края на предаването вероятно няма да е лесно да се разбира какво говори водещият, но вероятно и аудиторията вече ще е на същото дередже.

23:30 – „Химикали във водата“ – предаване за конспирации, мистерии и тайни с Таско Ерменков.

0:30 – „Малки розови обяви“ – малки обяви от самотни души, изчитани от дълбокия глас на депутатката Нона Йотова, които ще се редуват познати песни от старата руска и българска естрада.

А ако тази програма не им допада на другарите, винаги могат просто да копират тази на „Атака“, резултатът ще бъде подобен.

* Написаното в статията е изцяло авторова измислица, която цели само и единствено хумористичен ефект.

Къде ги стяга Чипига

Талантът на Путин да създава врагове на Русия взе да му връща бумеранга си напоследък с особена сила, но не само под формата на международни санкции. Самочувствието му на недосегаем беше разклатено от самия него, когато се ангажира лично с твърдение, че двамата изобличени като отровители от британските власти руснаци не работели за руските тайни служби.

Сега вече единият от тях е идентифициран не само с името си по паспорт, с което е пребивавал във Великобритания, но и с истинското си име на полковник от Главното разузнавателно управление на Pусия (ГРУ): Анатолий Чипига (на снимките).
260918_203108_69533_2TnH74EW2

Разкритието е публикувано не само в британския “Дейли телеграф”, но и в руски опозиционни сайтове.

На ход е Путин. Но май няма какво да каже, освен да се коригира чрез мълчание, т.е. да престане да се самозастрелва с лъжи, кито биват опровергавани буквално за дни.

Не по-малък удар за Кремъл е мълниеносната реакция на Вселенския патриарх Вартоломей, който не само не се огъна пред московския натиск в спора за признаването автокефалността на украинската православна църква, но отговори на заплахите на московците и на лъжите им, като предприе безпрецедентен ход: отвори архиви с повече от 3 века давност.

Те уличават Руската православна църква и нейните господари от Кремъл в злонамерено изкривяване на фактите относно независимостта на украинската православна институция.

Ако към това добавим и шока в Кремъл от загубата на избори за губернатори, която управляващата партия “Единна Русия “ претърпя тези дни, като и спадът на прословутия висок личен рейтинг на Путин, изглежда на самодържеца започва да му се случват все по-неприятни неща на неговия недосегаем властови връх, с които трябва да свиква за първи път.

Дали пък и нашият нагаждач, който преразказа заканата на американския президент Тръмп срещу купувачите на руски природен газ, не бърза вече да скочи от палубата на “неутралитета” по линия на противопоставянето Изток- Запад?

Би било нетипично да се освободи от руските си страхове, но в същото време от човек, за когото оцеляването във властта е абсолютен приоритет, няма да е странно да избере победителя в големия международен спор от позицията на “малкия” (български премиер), за какъвто се определи сам по отношение на Тръмп. 

Ако корабът на Путин потъва, от нашия пожарникар можем да очакваме не да го спасява, а да помага за увеличаването на пробойната в него – пък дано и проклетите тайни за самия него да потънат в дън (руска) земя, дано!

България във фаза, която не вещае нищо добро

В момента по света тече една много цинична игра, в която двете основни български партии ГЕРБ и БСП се включват с голяма охота. А това не вещае нищо добро за бъдещето на България. Коментар от Даниел Смилов:

default

България се намира в нова ситуация: двете основни партии ГЕРБ и БСП се “патриотизираха” и започнаха да приличат по ключови характеристики на национал-популистки формации. Този процес е много видим при БСП, чиято метаморфоза се дължи основно на партийния лидер Корнелия Нинова. Под нейно ръководство “столетницата” престана да се позиционира като европейска левица и здраво стъпи в лагера на евроскептиците, русофилите, соцносталгиците, хомофобите и противниците на имиграцията.

БСП изненада “своите” от ПЕС при ключови гласувания като Истанбулската конвенция и доклада за Орбан, при които на практика остана единствената лява партия в Европа с различно мнение от останалите.

При ГЕРБ нещата не са съвсем завършени и там винаги остава възможност за ревизия и след последния момент. Въпреки това гласуването за Орбан в ЕП е вододел, който показва сериозна промяна в политическото поведение на Борисов. До това гласуване политиката на ГЕРБ беше почти еднозначно проевропейска, синхронизирана с тази на Меркел и Макрон. Казусът “Скрипал” и Истанбулската конвенция бяха предвестниците на промяната. А с гласуването в полза на Орбан ГЕРБ еднозначно се разположи в “патриотичния” лагер от източноевропейски тип.

С това процесът на “патриотизация” на двете основни партии придоби почти завършен вид. Вкарването на „Обединените патриоти“ в правителството беше направено с цел те да бъдат “нормализирани” и дисциплинирани. По време на българското европредседателство този план работеше – с малки пробойни като “Скрипал”. Към края му обаче стана ясно, че ефектът е бил по-скоро обратен – вместо “нормализация” на „Патриотите“, ГЕРБ се оказаха в ситуация, в която младшият им партньор на практика определя външната политика на страната.

Един краткосрочен ефект от патриотизацията на двете основни партии е допълнителната радикализация на оригиналните “Патриоти”. Под страх от обезличаване ВМРО започна да предлага политики за контрол на цените, които дори Корнелия Нинова намери за “популистки” и “неработещи”. Този процес на допълнителна радикализация ще продължава – и ще ставаме свидетели на все по-голяма патриотична екзотика.

Но още по-интересни и значими са дългосрочните ефекти от “патриотизацията” на основните партии. Затова нека видим ще има ли изобщо такива или става въпрос само за предизборно заиграване с избирателите.

Значението на думите

Какво означава всъщност гласуването в ЕП в полза на Орбан? Тук важни са не само дадените гласове, подкрепата или въздържането, а също така и аргументите, с които това се случва. ГЕРБ пуснаха „Патриотите” по студията (заедно със свои депутати като Георги Марков), които да твърдят, че докладът за нарушения от страна на Унгария е “несъстоятелен”.

В допълнение към този основен аргумент централните говорители на ГЕРБ изразиха опасения, че предизборното остракиране на Унгария няма да е от полза за ЕНП. И двата аргумента имат дългосрочно значение, особено първият.

Тезата за “несъстоятелността” на доклада за Орбановите нарушения на основни европейски принципи всъщност “оправдава” действия като:

–   груба намеса в независимостта на съдебната система и партизанско кадруване в нея;

–   сатанизиране на политическия опонент с организирани медийни кампании за фантастични конспирации;

–   превръщането на правозащитни НПО във врагове;

–   политическо овладяване на медии;

–    затваряне на университети по партийно-политически съображения;

–   тормоз на малцинствата.

Процедурата по чл. 7 на Лисабонския договор не е направена така, че да лиши страната веднага от правото да гласува в Съвета. Напротив, идеята на тази процедура е да даде възможност на правителство, което е допуснало сериозни нарушения, да си вземе бележка и да отстрани нередностите. Затова първо се гласува в ЕП с 2/3 мнозинство. След това има второ гласуване за започване на същинската процедура – с 4/5 в Съвета. А накрая за самото налагане на санкцията – отнемане правото на глас – се изисква ново гласуване с единодушие в Европейския съвет.

Тъй като Полша подкрепи Унгария (а после и Чехия я последва), бързо стана ясно, че няма как да се стигне до последното единодушно решение. Точно затова беше важно ЕП да гласува с огромно мнозинство за започване на процедурата, за да има силен натиск върху Орбан за отстраняване на съществуващите проблеми. 2/3 от гласувалите е достатъчно показателно за оценката на европейците за действията на Орбан. Сега на ход са държавите-членки, които могат да дават предложения на Унгария как да отстрани допуснатите дефекти.

Българската позиция обаче е, че такива дефекти всъщност няма. Според основните ни партии, Орбан действа в реда на нещата. А Корнелия Нинова и „Патриотите” дори искат да копират неговите политики.

В този смисъл дългосрочно може да се очаква “орбанизация” на България. Неговият модел си има в България активни адвокати.

Антиглобализъм и патриотизъм

На Общото събрание на ООН американският президент Доналд Тръмп изнесе “антиглобализационна” реч, в която основната теза беше, че Америка няма да налага своите стандарти на другите, а ще се интересува най-вече от търговския баланс с тях. “Патриотизацията” на световната политика е изгодна за всички местни сатрапи, авторитарни лидери и диктатори – защото на практика получават американска индулгенция да правят почти всичко в своите си граници, стига търговският им баланс със САЩ да е отрицателен (или поне да не е положителен). И разбира се, стига да не създават терористични заплахи.

За мнозина в Източна Европа – от Путин през Орбан до Борисов – тази оферта звучи примамливо и многообещаващо. Общите стандарти и ценности, върху които е изграден ЕС, в един миг се изпаряват и се заменят с местните “патриотични” стандарти за правене на политика.

Българският стандарт допуска използване на медийни и съдебно-прокурорски бухалки срещу опонента. Според този стандарт, корумпирани могат да бъдат само онези, които в момента не са на власт. Но това си е роден стандарт, с който сме свикнали – и „патриотичната” позиция е да не го заменяме с някакъв друг, общ европейски стандарт.

Даниел СмиловДаниел Смилов

Тази позиция изглежда цинична. Не, не просто изглежда, а наистина е такава. Светът влиза в епоха на институционализиран цинизъм, в който националният успех и просперитет отново са изведени във висша мярка за оценка.

Отвъд този успех ще става все по-трудно да се говори за общи ориентири. И не е изненада, че основните български партии с радост и облекчение възприемат този световен цинизъм и дори бягат пред вятъра. БСП две десетилетия се мъчи с интернализацията на “европейските ценности”. И тъкмо когато я постигна, Станишев беше де факто изгонен от партията. За Борисов и ГЕРБ ценностите винаги са били тактически ресурс – ако едни не вършат работа, ще се намерят други.

В този смисъл патриотизацията на основните партии е връщане към дълбоката им същност. Проблемът обаче е в това, че в България вече има голяма група избиратели, които не споделят и не одобряват настъпващия световен и местен цинизъм. За тях общият европейски дом, в който всички спазват едни и същи правила и споделят основни ценности, е реалност, а не утопия. Тези хора се отвращават от безотговорни “патриотични” сравнения между ЕС и СССР: в крайна сметка в ЕС се влиза и излиза доброволно.

За тези хора нещата изглеждат по следния начин: за да се осигури комфорт на правителства, които искат да продължат корупционните и антидемократичните си практики, се правят опити да се разгради общия европейски дом.

Тези хора в България в момента не са парламентарно представени.

За опорите, без които ще се удавим в урагана на промяната

Виктор Орбан и Бойко Борисов

© Надежда Чипева, Капитал

Виктор Орбан и Бойко Борисов

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско, след като Европейският парламент гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“…
Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно.
За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати.

Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото.

За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е

кой и с какво право говори от името на народа

Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори… и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име.

Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип между другото.

Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност.

Гражданската воля трябва да реши

дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата.

Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират… да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.)

В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – християнин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани.

Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“.

Питайте, питайте политиците си

– на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите… вие ги избройте „малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого по-точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите.

Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото

Европа е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване

И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство, избраха път извън обединена Европа.

Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент.

Според мен интересът на България е в това да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист или пък суверенист.

В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени.

Когато задуха вятърът на промяната,
първата работа на тарикатите е да си сменят табелите

Преди има-няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва, е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни.

Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Текстът е публикуван във „Фейсбук“. „Дневник“ го препечатва със съгласието на автора. Заглавието е на редакцията

Клети десни избиратели

Изобщо, нашата България е много весела страна: социалистите се държат като крайна десница напук на европейските социалисти; „автентичните“ десни се държат като социалисти и даже като маркузианци; управляващите „десни“ се държат като болшевики, а „патриотите“ – както интернационалисти, които искат да ударят световния капитализъм с меча на класовата борба.

Статуята на Атлас в Центъра "Рокфелер" в Ню Йорк - символ на капитализма

Снимка: © fee.org

Случвало се е да казвам, че моментното управление на България (ГЕРБ + всевъзможни „патриоти“) би могло да се определи и като дясно, ако не за друго, то поне заради това, че за него са гласували избиратели, мислещи себе си за десни.

Днес вече съм готов да изляза на площада и да се оставя да ме замерят с фъшкии за тези думи. През последните дни правителството се показа не само като безкритично популистко, но и като толкова левичарско, че в сравнение с него неомарксистите приличат на либертарианци.

Става дума за идеята с административна сила да се наложи на търговците да продават стоки без печалба или с държавно регулирана такава. Струва ми се, че подобен начин на мислене не бяхме виждали от годините на колективизацията в болшевишка Русия.

Знам. Знам откъде блика болката: задават се избори – европейски и местни – и ще е много лошо, ако те се проведат в условията на поскъпващ хляб. Ах, хлебецът на народеца! Мога да си представя как Корнелия Нинова ще вие като противовъздушна сирена, вкопала мощни бедра в редута на Боримечката.

Неприятно е, знам. Но политика се прави не с насилствени регулации, а със създаване на условия, с гарантиране на здравословна саморегулираща се среда.

Преди около седмица правителството подметна, че щяло да преговаря с търговците да продават хляб без печалба. Мъча се да си представя тези преговори. Нали когато преговаряш, за да поискаш нещо, трябва да предложиш нещо друго. Какво предлага държавата на търговците срещу това те да продават хляба без печалба?

Отстъпка от данъците? Да не ги закачат данъчните (респективно да ги закачат, ако не се навият)? Достъп до обществени поръчки? Лобистко законодателство?

Какво би могла да предложи една държава на едни търговци, освен някакви подобни нечисти договорки! И какво ще спечели в крайна сметка пазарът, какво ще спечели потребителят срещу няколкото месеца медийно спокойствие за властта?

Във вторник изтече вестта, че вицепремиерът Каракачанов предлага „фиксирана надценка“ за стоки от т.нар. „социална кошница“. Държавата щяла да очертае едно виртуално пространство, поетично наречено „кошница“, което обхваща най-свидното и най-необходимото като хляб, сирене, кашкавал и яйца, месо и масло, а също и олио – все от български производители, вероятно такива с големи калпаци, дълги мустаци и пищови в пояса (синята каска е предимство) – и да каже на какви цени да се продават тези продукти. Дотук с пазарната икономика, дотук с европейските ценности. Дотук с дясното лицемерие. Ние сме болшевики – ей ни нà!

Как държавата и в частност партийни водачи като Каракачанов и техните „експерти“ си представят търговската печалба? Какво е за тях печалбата? Вероятно това са последните петачета на бедния народ, които хищни търговци с големи шкембета, кожени яки, цилиндри и пенснета скубят от вдовици и сираци, за да трупат жълтици в чували и да си палят пурите с банкноти? Картина, на която и Маяковски би завидял!

Не си ли дават сметка, че търговската печалба, която те по ленински наричат „надценка“, освен че възпроизвежда предприятието на предприемача, плаща данъци, плаща наеми, плаща ток, плаща парно и вода, плаща заплати, издържа семействата на наетите в дейността работници, плаща на доставчици и подизпълнители и издържа семействата на техните работници, в крайна сметка потребява и създава печалба на други търговци, от които всичко изредено тръгва отначало.

Печалбата е гръбнакът на търговията, а търговията е гръбнакът на икономиката, защото производството няма смисъл, докато произведеното не бъде разменено. Това се нарича разделение на труда, специализация. Нарича се нарича в крайна сметка цивилизация.

Защо в България ще се вдигне цената на хляба? Защото ще се вдигнат цените на тока и газта. Кой ще вдигне цените на тока и газта? Държавата. Виж ти!

Обаче държава не иска тя да си понесе последиците от народния гняв, от гнева на онези „шопи със сопи, мотики, копрали и търнокопи“ (така ли беше?), а иска пешкира да операт търговците, сякаш те не са нейни граждани и данъкоплатци.

Това ли е единственото, което може да направи държавата? Разбира се, че не е, но да удариш по лошия, по богаташа, си има и своята пропагандна стойност, показва образа ти на весел народняк, готов да организира и публични екзекуции, само и само да има зрелище за тълпата.

Защо, например, държавата не договори по-евтин природен газ, при положение че разполага с всички необходими и твърде благоприятни условия за това? Вероятно за да не докачи нещо руската страна, с която си има други договорки. Трай, народе, за зелена трева!

Защо държавата не преразгледа политиката си на субсидии към т.нар. „зърнари“ и всякакви други склонни към картелни споразумения субекти? Защото те вече са достатъчно богати, за да кажат как ще изглежда същата тази държава, кой ще я управлява и срещу какви задължения.

Защо държавата не субсидира пряко продуктите от „социалната кошница“? Макар че с какви пари ще ги субсидира – с пари от бюджета, тоест няма да направи нищо, ами ще прехвърля от единия джоб в другия.

Защо в крайна сметка държавата не намали ДДС на социалната кошница? Този данък е най-мощният инструмент, чрез който държавата може да влияе върху икономиката. Вярно, в бюджета ще влизат по-малко пари и по-малко ще остава за крадене през обществени поръчки, но нали най-важен е човекът, малкият човек и неговото голямо добруване?

Не. Аз съм морално неспособен да гласувам за политици, готови чрез държавна сила да репресират частния предприемач, удряйки в сърцето на капитализма – принадената стойност, търговската печалба. Неспособен съм, може би защото продължавам да бъда десен избирател, независимо от това какви причудливости вече се влагат в това понятие.

Скъпи народни водачи (скъпи както в емоционален, така и във финансов смисъл)! Създайте благоприятни условия за всички (не само за фирмите на вашите некадърни роднини) и нещата ще се регулират сами, никой няма да продава хляб по 5 лева, не бойте се. Няма да продава, защото в нормални условия ще фалира.

Популистите твърдят, че искат да регулират печалбите на търговците за благото на хората. Ето какво ще им напомня: съвсем наскоро излезе годишният доклад на канадския институт „Фрейзър“ (представен у нас от Института за пазарна икономика) за икономическата свобода по света. Там за България няма изненади – тя е на 46 място от 162 държави, което за едни е добре, а за други е зле: зависи дали виждаш чашата наполовина пълна или наполовина празна.

Но не е толкова важно къде е България в класацията. Важно е потвърждаването на констатацията, че колкото по-свободна е икономиката, колкото по-свободен е пазарът, толкова по-високи са доходите на глава от населението, толкова бедните са по-малко бедни, толкова по-малко са хората под прага на бедността, толкова е по-голяма продължителността на живота, толкова по-защитени са гражданските свободи и толкова по-бърз е икономическият растеж, който за мнозина е идол.

Нека не забравят това всички, които искат властта не за себе си (има си хас!), а единствено и само за добруването на НАРОДА! Той, народът, не е идиот и добре вижда, когато някой рони крокодилски сълзи над съдбата му. Макар че знае ли човек…

Изобщо, нашата България е много весела страна: социалистите се държат като крайна десница напук на европейските социалисти; „автентичните“ десни се държат като социалисти и даже като маркузианци; управляващите „десни“ се държат като болшевики, а „патриотите“ – както интернационалисти, които искат да ударят световния капитализъм с меча на класовата борба.

Клети десни избирателю! Пак ли няма за кого да гласуваш? Не е вярно, че всички пътища водят до Рим. Всички пътища водят до Картаген. Но аз не спирам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Борисов: Анализи, препоръки, тълкувания? Не, протокол на Белия дом

Премиерът Бойко Борисов публикува в профила си във фейсбук нова снимка с президента на САЩ Доналд Тръмп. Този път американският държавен глава е заедно със съпругата си Мелания. Борисов е в САЩ на сесия на Общото събрание на ООН.

Кадърът е придружен с кратък, но многозначителен коментар:

„Чистосърдечно давам възможност за нови “анализи”, “препоръки”, “тълкувания” и изяви по повод тази снимка иначе, просто протокол на Белия дом“.

Това е косвен отговор на неговите критици, които го заклеймиха заради предишната му снимка с Тръмп от Ню Йорк. Тогава Борисов се пресегна, за да се ръкува с Тръмп, което бе заснето и разпространено от негови сътрудници.

По-рано премиерът коментира „истерията“ около тази снимка, на която той е заснет в гръб. Някои медии дни наред твърдяха, че предстои среща на Борисов и Тръмп, а в понеделник директорката на правителствената пресслужба разпространи на фейсбук страницата си снимка – президентът на САЩ седи на председателското място до генералния секретар на ООН Антонио Гутериш, Борисов приближава и подава ръка само на Тръмп.

На видео се вижда как след това премиерът поглежда екрана на телефона на своя сътрудничка, която е направила снимката.

„Съжалявам за тази истерия, която се вдигна в България от хейтърите и платените тролове на БСП – Бог ми е свидетел, пък и вие, че по никакъв начин не сме парадирали и не сме казали каквото и да е, освен за това, че съм имал разговори с президента Тръмп. Не ми е целта да се снимаме. На някои може да им е, на мен не ми е. Надявам се това да престане, защото е непродуктивно и по никакъв начин не е добре“, заяви Борисов.

Сред критиките към Борисов в социалните мрежи бе и тази, че за разлика от него президентът Румен Радев има снимка в Белия дом, заедно с Тръмп и съпругата му.

Около решението Борисов, а не Радев, да представлява България тази година на сесията на ООН между МС и президентската институция се появи напрежение. От правителството обясниха изборът си със завършилото европредседателство