Здравеопазването – скъпо, неефективно и без изгледи за промяна

Радио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

В световна годишна класация за ефективност на здравеопазването, България е на последното 56-то място. Положението едва ли скоро ще се подобри, тъй като в страната се готви ново увеличение на задължителните здравни вноски, без да се обсъжда изобщо въпроса за ефективно изразходване на средствата. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, скъпо ли е да си болен в България?

– И скъпо и неприятно, Фили. Впрочем, в България е скъпо и да си здрав, а когато си болен, тежестта се увеличава – понякога малко, понякога много, зависи от фактори, които предварително не са ясни. Ето два случая от личен опит, много показателни точно за хаотичното състояние на нещата, свързано с плащанията.

Например, когато преди 6 години преживях операция, не платих нито стотинка за каквото и да било – освен за малко допълнителни обезболяващи, защото сестрите си пазеха техните зорко. Колко е платила за операцията здравната каса, не разбрах точно, но, доколкото знам, цената е около 12-15 хиляди лева. Нямам представа защо не платих нищо, но, така или иначе, екипът в тази високо специализирана клиника изобщо не изглеждаше недоволен и се грижеше за мен както подобава.

Е, както във всяка друга българска държавна болница, и там храната ставаше само за замеряне на онези, които са я приготвили, не за ядене. Но това е дребен проблем. Преди 6 месеца обаче жена ми преживя друга операция в друга специализирана държавна клиника. Да, както най-любезно ни информираха хората там – няма да платите нищо за самата операция. Но трябва да платите консумативите, както и процедурата, наречена „избор на екип”, общо – 1 800 лв. Това тук са много пари.

– Това са пари извън задължителната месечна здравна вноска на всеки българин, нали? А какво става, ако имаш този здравен проблем, но нямаш тези допълнителни пари?

– Ами – оправяй се, няма да те оперират, нищо, че операцията е рядка и се прави само в тази болница и от този екип. А фактът, че при това положение плащаш такса „избор на екип”, си звучи като чиста шега. Но, да уточня – това не е форма на корупция, не е незаконна такса, която болницата иска под масата, това е предвидена от закона опция пациентът да плати едни допълнителни пари за нещо, за което би трябвало вече да е платил чрез вноските си.

– Точно това вероятно е един от показателите за неефективността на българската здравна система, отчетена от изследването на „Блумбърг”, така ли е?

– Със сигурност, Фили. В България относителният дял от БВП за здравеопазване е 8.2 на сто. Толкова е и месечната здравна вноска, която уж се поделя между работодател и работник, но тази подялба е чисто административна фантазия и служи само да се лъжем взаимно – държавата да лъже, че се грижи за гражданите, гражданите да лъжат, че си плащат здравните вноски.

Така или иначе, ако подялбата важи за някого, то е само за държавните чиновници, чиито разходи се поемат от бюджета, тоест, от джоба на другите граждани. Иначе в частния бизнес работодателят уж плаща своя дял, но всички знаем, че парите идват пак от самия работник. А огромната маса хора на свободна практика пък изобщо не участват дори във взаимната лъжа, те просто сами си плащат всичко. Но, в края на краищата, важното е друго – независимо колко си платил, няма разлика в количеството и вида здравни услуги, които получаваш, както и в тяхното качество.

Нещо повече, дори ако някой иска да плаща огромни здравни вноски, за да е сигурен, че после ще има най-добрата услуга на разположение, включително добра храна в болницата, това не може да стане, поне не и при сегашната здравна система. Има поставен таван на здравните вноски и така, вместо да стимулира набирането на повече средства в касата, системата ги ограничава, тоест, постоянно тегли към онова уж социално равенство от времето на комунизма – равенството на най-ниското ниво, на нивото мизерия.

Така че логично е най-после и светът да отчете изключително ниската ефективност на българската здравна система, не само българите да си знаят, че ситуацията е трагична и да мърморят под нос, но по-скоро с примирение и без никаква надежда за промяна.

– Пламен, какви са критериите, по които „Блумбърг” правят тази своя класация, доколко тя е меродавна за състоянието на нещата?

– Става дума за годишна класация на държави, чиято средна продължителност на живота е над 70 години, чиито БВП надхвърля 5 000 долара годишно и които имат над 5 милиона души население. В нея България заема последното, 56-то място, като само за последната година се е сринала с 10 места надолу. За да станат нещата по-ясни за нашите слушатели, ето сравнение със ситуацията в Австралия, която е на 10-то място в класацията.

Индексът на ефективност за австралийското здравеопазване е 62.0, докато за България е 29.4, разликата е повече от два пъти. В резултат се отчита и средна продължителност на живота в Австралия от 82.4 години, докато в България тя е 74.6. И – да, процентният размер на здравната вноска при вас, Фили, е по-голям – 9.4 от БВП срещу 8.2 тук. Но тази разлика все пак е твърде малка, за да обясни толкова широко разтворената ножица в качеството на получаваната здравна услуга и ефективността на системата. Но ако някой каже, че Австралия е несравнима по богатство страна, да вземем Гърция – сравнима с България по всички показатели.

Там размерът на здравната вноска е само с 0.2 стотни по-голям, но Гърция е на 14-то място по ефективност на здравеопазването – 42 места пред нас. Изобщо да не говорим пък за Сингапур, Южна Корея, Израел или Ирландия, които са пред Гърция, а вноските им са значително, някои почти два пъти по-ниски от българските. Тоест, ясно е, че тази наша неефективност е хронична болест, при това изначално заложена в самата здравна система.

– Пламен, в момента се обсъждат реформи в здравеопазването, може ли те да подобрят ефективността на системата?

– Поне от известното досега, Фили, главната обсъждана тема е не как да се повиши ефективността на системата, а да се намерят нови начини от пациентите да се смъкват допълнителни пари. Както каза онзи ден министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, предлагат се два алтернативни модела. От обясненията му обаче става ясно, че всъщност никакви алтернативи няма. И двата модела предвиждат към сегашната здравна вноска да се прибави и задължителна здравна застраховка.

Спорът е за нейния размер, както и за това кой и как да лапне лъвския пай от този нов здравен данък. А иначе дали той ще бъде 2 процента от личния доход или твърда сума в размер на 12 лева, какъвто е другият обсъждан вариант, от гледна точка на пациента няма никакво значение – той винаги плаща. И, да, винаги плаща доста повече, отколкото получава срещу парите си. По всичко личи, че и сега предлаганите промени ще имат същия ефект. Добрата новина е, че от последното място в класацията на „Блумбърг”, поне няма къде по-надолу да изпадаме.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Вечерно шоу с Мишо Миков – нещата, които искаме от новата телевизия на БСП

Александър Петров

2 от 2 снимки

След като преди 4 години за кратко изгря и залезе идеята за партийното радио „Звезда“ на БСП, сега най-сетне там разцъфна проектът и за партийна телевизия. Вярно е, другарите тия неща ги действат малко по-бавно от обичайното.

А и времето на радиото отдавна мина. Някои казват същото и за телевизията, но да не я отписваме толкова бързо.

Все пак не е като този експеримент с контролирания от централата ефир вече да не е изпробван и да не се е доказал с годините. Партийната телевизия е едно общо благо за всяка една политическа организация.

С него даваш общия тон за песен на електората си, облъчваш го с правилните опорни точки и подходящите извъртания на истината, които ти трябват към настоящия момент. Стягат се редиците и допълнително с това се привличат още няколко процента заблудени души, които да слушат идеологически беседи и да цъкат замислено с език.

Да не говорим, че там можеш да изсипеш всички онези братовчеди, племенници, деца на близки приятели, любовници, любовници на любовници и още там каквито се сетиш близки лица, така че хем да са на партийна хранилка, хем да не пречат много.

Рецептата я видяхме в действие и при „Атака“, и при НФСБ. Даже спокойно може да се каже, че при първите със сигурност това беше факторът, който им бетонира тези 1-2% електорат, които биха гласували за Волен, дори и ако започне да рита бабички в центъра на София (както прави например един негов коалиционен партньор с изконно българско име).

Самата идея за червена телевизия събираше прах още от години, но най-сетне дойде ред и за нея – Българска Свободна Телевизия. След дълго премисляне и още по-дълги подготовки, молбата в СЕМ е внесена, а червения байрак е развят.

Но дето се казва, трай, бабо, за хубост. Какви ли хубости са приготвили обаче социалистите за бабите от електората си, не се знае още. Ние обаче предлагаме няколко смели идеи, с които червените да забавляват зрителите си по най-оптимален възможен начин.

Програма (работна версия)*:

Някъде към 5:30 (старите хора стават рано и е добре още от самото начало на деня им да бъдат хванати пред екрана) – Предвид новия супер-хипер-ултра патриотичен уклон на червеното ръководство се започва с химна. Още се спори с който точно – българския (ама онзи стария с куплета за Москва) или съветския. Все пак тази работа със здравия про-руски патриотизъм още от Живков насам стои малко неясно при червените. Може би най-добре с „Нас червеното знаме роди ни…“

5:35 (5:40 – в зависимост от това колко химна ще се пеят) – Физзарядка по телевизията, за добрия тонус на зрителите. Ще я води някой по-млад другар, който нещо е сгазил лука пред ръководството или е оспорвал партийната линия – ей така, като му знае много устата, да става сутрин рано да забавлява бабите.

6:00 – „По комунизма си беше по-хубаво“ – сутрешен блок с водещи Сашо Симов и Велислава Дърева. Заедно с обективни и безпристрастни гости (най-вече от „Позитано“ 20) те ще обсъждат актуалните социални (и социалистически) теми.

9:00 – „Едно време денят започваше с култура“ – културен блок със Стефан Данаилов и Виолета Гиндева, посветен на театър, кино, музика, книги (от правилни автори) и т.н. Крум Зарков ще има 10-минутен блок за разказване на вицове. Веднъж седмично Тодор Славков ще се появява с някоя засукана млада другарка да обсъжда и лайфстайл новини.

11:00 – „Хляб и сол“ – кулинарно предаване. Самата Корнелия Нинова ще готви рецепти за боб, леща, борш, постен ориз, зелен фасул и веднъж седмично месо, подходящи за песнията на обикновен пенсионер. Задължителни коментари за това как ако имаше повече пари, месото щеше да е по-често.

12:00 – Емисия обедни новини. Поне 2 от тях, посветени на Корнелия, една на Путин и една жлъчна за Борисов.

12:20 – „Патриотично ми е!“ – силно родолюбски ориентиран блок с народна музика, народни носии, хорца и възторжено-патриотични речи .

13:00 – „И ловец съм, и рибар съм“ – предаване за свободно време, в което стари партийни другари (тук има голям брой възможни кандидати както за водещи, така и за гости) пият ракия и мезят, бистрейки политика и разказвайки си истории. Понякога историите са за лов и риболов. На заден фон продължават хорцата.

14:00 – Руски сапунен сериали, взети назаем от някоя московска кабеларка.

15:30 – Детски блок с анимации от едно време.

16:00 –  „Агентите говорят“ – бивши агенти на ДС разказват интересни шпионски истории. Водещ – Бриго Аспарухов.

17:00 – „Демокрацията ни отне…“ – публицистично предаване с водещ Иво Христов (онзи с пуловера, който е в парламента), в което той ще използва хипнотизиращия си глас, за да обяснява на другарите пред екрана как точно ще настъпят капиталистическият апокалипсис и либералният колапс, след които всички ще умрем, освен ако не приемем правата социалистическа вяра.

18:00 – Телевизионна викторина с награди (капачки за буркани). Водещ – Кирил Добрев – забавление за цялото семейство.

18:30 – „Кой ще ни даде пари“ – аналитично икономическо предаване с водещ Румен Гечев.

19:00 – „Опорни точки“ – централна емисия новини за това колко лошо се живее в България, когато не я управлява БСП.

19:30 – „БСП-то гледа“ – предаване за разследваща журналистика с Елена Йончева, в което тя показва нови дупки по оградата с Турция, нови роднини на Делян Добрев и ако има нещо друго срещу ГЕРБ или някоя от десните партии (ако вземат, че станат достатъчно силни, че да им се обръща въобще някакво внимание).

19:50 – Спортни новини – стари репортажи, които да припомнят каква велика сила сме били по комунизъмъ

20:00 – Сериал: „На всеки километър“ или „17 мига от пролетта“, които ще се редуват (щом свърши единият, започват пак с другия и обратното). Петък вечер – по добра, стара традиция – съветски филм.

21:00 – „Вий за мен не сте другар“ – публицистично предаване с портрети на тежко сгафили „врагове с партиен билет“, които са се отделили от правата линия, или други неприятни на властта на „Позитано 20“ лица

22:00 – „Опорни точки“ – късна емисия новини – за тези, които не са разбрали.

22:30 – „На по чашка с Мишо Миков“ – вариететно ток шоу с Михаил Миков. Още от времето му на председател на парламента той показваше талант в областта на стендъп комедията, така че това е повече от очевидно решение. Заедно с него ще има духов оркестър от Видин и няколко кючекини за балет.

Вероятно бихте казали, че само чашка няма да стигне на ишиаса на Миков, но нищо не му пречи да си долива от време на време от скътана зад бюрото плетена дамаджана, пълна с вълшебна течност и мека топлина. Към края на предаването вероятно няма да е лесно да се разбира какво говори водещият, но вероятно и аудиторията вече ще е на същото дередже.

23:30 – „Химикали във водата“ – предаване за конспирации, мистерии и тайни с Таско Ерменков.

0:30 – „Малки розови обяви“ – малки обяви от самотни души, изчитани от дълбокия глас на депутатката Нона Йотова, които ще се редуват познати песни от старата руска и българска естрада.

А ако тази програма не им допада на другарите, винаги могат просто да копират тази на „Атака“, резултатът ще бъде подобен.

* Написаното в статията е изцяло авторова измислица, която цели само и единствено хумористичен ефект.

Къде ги стяга Чипига

ИВО ИНДЖЕВ

Талантът на Путин да създава врагове на Русия взе да му връща бумеранга си напоследък с особена сила, но не само под формата на международни санкции. Самочувствието му на недосегаем беше разклатено от самия него, когато се ангажира лично с твърдение, че двамата изобличени като отровители от британските власти руснаци не работели за руските тайни служби.

Сега вече единият от тях е идентифициран не само с името си по паспорт, с което е пребивавал във Великобритания, но и с истинското си име на полковник от Главното разузнавателно управление на Pусия (ГРУ): Анатолий Чипига (на снимките).

Разкритието е публикувано не само в британския “Дейли телеграф”, но и в руски опозиционни сайтове.

На ход е Путин. Но май няма какво да каже, освен да се коригира чрез мълчание, т.е. да престане да се самозастрелва с лъжи, кито биват опровергавани буквално за дни.

Не по-малък удар за Кремъл е мълниеносната реакция на Вселенския патриарх Вартоломей, който не само не се огъна пред московския натиск в спора за признаването автокефалността на украинската православна църква, но отговори на заплахите на московците и на лъжите им, като предприе безпрецедентен ход: отвори архиви с повече от 3 века давност.

Те уличават Руската православна църква и нейните господари от Кремъл в злонамерено изкривяване на фактите относно независимостта на украинската православна институция.

Ако към това добавим и шока в Кремъл от загубата на избори за губернатори, която управляващата партия “Единна Русия “ претърпя тези дни, като и спадът на прословутия висок личен рейтинг на Путин, изглежда на самодържеца започва да му се случват все по-неприятни неща на неговия недосегаем властови връх, с които трябва да свиква за първи път.

Дали пък и нашият нагаждач, който преразказа заканата на американския президент Тръмп срещу купувачите на руски природен газ, не бърза вече да скочи от палубата на “неутралитета” по линия на противопоставянето Изток- Запад?

Би било нетипично да се освободи от руските си страхове, но в същото време от човек, за когото оцеляването във властта е абсолютен приоритет, няма да е странно да избере победителя в големия международен спор от позицията на “малкия” (български премиер), за какъвто се определи сам по отношение на Тръмп. 

Ако корабът на Путин потъва, от нашия пожарникар можем да очакваме не да го спасява, а да помага за увеличаването на пробойната в него – пък дано и проклетите тайни за самия него да потънат в дън (руска) земя, дано!

България във фаза, която не вещае нищо добро

В момента по света тече една много цинична игра, в която двете основни български партии ГЕРБ и БСП се включват с голяма охота. А това не вещае нищо добро за бъдещето на България. Коментар от Даниел Смилов:

България се намира в нова ситуация: двете основни партии ГЕРБ и БСП се “патриотизираха” и започнаха да приличат по ключови характеристики на национал-популистки формации. Този процес е много видим при БСП, чиято метаморфоза се дължи основно на партийния лидер Корнелия Нинова. Под нейно ръководство “столетницата” престана да се позиционира като европейска левица и здраво стъпи в лагера на евроскептиците, русофилите, соцносталгиците, хомофобите и противниците на имиграцията.

БСП изненада “своите” от ПЕС при ключови гласувания като Истанбулската конвенция и доклада за Орбан, при които на практика остана единствената лява партия в Европа с различно мнение от останалите.

При ГЕРБ нещата не са съвсем завършени и там винаги остава възможност за ревизия и след последния момент. Въпреки това гласуването за Орбан в ЕП е вододел, който показва сериозна промяна в политическото поведение на Борисов. До това гласуване политиката на ГЕРБ беше почти еднозначно проевропейска, синхронизирана с тази на Меркел и Макрон. Казусът “Скрипал” и Истанбулската конвенция бяха предвестниците на промяната. А с гласуването в полза на Орбан ГЕРБ еднозначно се разположи в “патриотичния” лагер от източноевропейски тип.

С това процесът на “патриотизация” на двете основни партии придоби почти завършен вид. Вкарването на „Обединените патриоти“ в правителството беше направено с цел те да бъдат “нормализирани” и дисциплинирани. По време на българското европредседателство този план работеше – с малки пробойни като “Скрипал”. Към края му обаче стана ясно, че ефектът е бил по-скоро обратен – вместо “нормализация” на „Патриотите“, ГЕРБ се оказаха в ситуация, в която младшият им партньор на практика определя външната политика на страната.

Един краткосрочен ефект от патриотизацията на двете основни партии е допълнителната радикализация на оригиналните “Патриоти”. Под страх от обезличаване ВМРО започна да предлага политики за контрол на цените, които дори Корнелия Нинова намери за “популистки” и “неработещи”. Този процес на допълнителна радикализация ще продължава – и ще ставаме свидетели на все по-голяма патриотична екзотика.

Но още по-интересни и значими са дългосрочните ефекти от “патриотизацията” на основните партии. Затова нека видим ще има ли изобщо такива или става въпрос само за предизборно заиграване с избирателите.

Значението на думите

Какво означава всъщност гласуването в ЕП в полза на Орбан? Тук важни са не само дадените гласове, подкрепата или въздържането, а също така и аргументите, с които това се случва. ГЕРБ пуснаха „Патриотите” по студията (заедно със свои депутати като Георги Марков), които да твърдят, че докладът за нарушения от страна на Унгария е “несъстоятелен”.

В допълнение към този основен аргумент централните говорители на ГЕРБ изразиха опасения, че предизборното остракиране на Унгария няма да е от полза за ЕНП. И двата аргумента имат дългосрочно значение, особено първият.

Тезата за “несъстоятелността” на доклада за Орбановите нарушения на основни европейски принципи всъщност “оправдава” действия като:

–   груба намеса в независимостта на съдебната система и партизанско кадруване в нея;

–   сатанизиране на политическия опонент с организирани медийни кампании за фантастични конспирации;

–   превръщането на правозащитни НПО във врагове;

–   политическо овладяване на медии;

–    затваряне на университети по партийно-политически съображения;

–   тормоз на малцинствата.

Процедурата по чл. 7 на Лисабонския договор не е направена така, че да лиши страната веднага от правото да гласува в Съвета. Напротив, идеята на тази процедура е да даде възможност на правителство, което е допуснало сериозни нарушения, да си вземе бележка и да отстрани нередностите. Затова първо се гласува в ЕП с 2/3 мнозинство. След това има второ гласуване за започване на същинската процедура – с 4/5 в Съвета. А накрая за самото налагане на санкцията – отнемане правото на глас – се изисква ново гласуване с единодушие в Европейския съвет.

Тъй като Полша подкрепи Унгария (а после и Чехия я последва), бързо стана ясно, че няма как да се стигне до последното единодушно решение. Точно затова беше важно ЕП да гласува с огромно мнозинство за започване на процедурата, за да има силен натиск върху Орбан за отстраняване на съществуващите проблеми. 2/3 от гласувалите е достатъчно показателно за оценката на европейците за действията на Орбан. Сега на ход са държавите-членки, които могат да дават предложения на Унгария как да отстрани допуснатите дефекти.

Българската позиция обаче е, че такива дефекти всъщност няма. Според основните ни партии, Орбан действа в реда на нещата. А Корнелия Нинова и „Патриотите” дори искат да копират неговите политики.

В този смисъл дългосрочно може да се очаква “орбанизация” на България. Неговият модел си има в България активни адвокати.

Антиглобализъм и патриотизъм

На Общото събрание на ООН американският президент Доналд Тръмп изнесе “антиглобализационна” реч, в която основната теза беше, че Америка няма да налага своите стандарти на другите, а ще се интересува най-вече от търговския баланс с тях. “Патриотизацията” на световната политика е изгодна за всички местни сатрапи, авторитарни лидери и диктатори – защото на практика получават американска индулгенция да правят почти всичко в своите си граници, стига търговският им баланс със САЩ да е отрицателен (или поне да не е положителен). И разбира се, стига да не създават терористични заплахи.

За мнозина в Източна Европа – от Путин през Орбан до Борисов – тази оферта звучи примамливо и многообещаващо. Общите стандарти и ценности, върху които е изграден ЕС, в един миг се изпаряват и се заменят с местните “патриотични” стандарти за правене на политика.

Българският стандарт допуска използване на медийни и съдебно-прокурорски бухалки срещу опонента. Според този стандарт, корумпирани могат да бъдат само онези, които в момента не са на власт. Но това си е роден стандарт, с който сме свикнали – и „патриотичната” позиция е да не го заменяме с някакъв друг, общ европейски стандарт.

Даниел Смилов

Тази позиция изглежда цинична. Не, не просто изглежда, а наистина е такава. Светът влиза в епоха на институционализиран цинизъм, в който националният успех и просперитет отново са изведени във висша мярка за оценка.

Отвъд този успех ще става все по-трудно да се говори за общи ориентири. И не е изненада, че основните български партии с радост и облекчение възприемат този световен цинизъм и дори бягат пред вятъра. БСП две десетилетия се мъчи с интернализацията на “европейските ценности”. И тъкмо когато я постигна, Станишев беше де факто изгонен от партията. За Борисов и ГЕРБ ценностите винаги са били тактически ресурс – ако едни не вършат работа, ще се намерят други.

В този смисъл патриотизацията на основните партии е връщане към дълбоката им същност. Проблемът обаче е в това, че в България вече има голяма група избиратели, които не споделят и не одобряват настъпващия световен и местен цинизъм. За тях общият европейски дом, в който всички спазват едни и същи правила и споделят основни ценности, е реалност, а не утопия. Тези хора се отвращават от безотговорни “патриотични” сравнения между ЕС и СССР: в крайна сметка в ЕС се влиза и излиза доброволно.

За тези хора нещата изглеждат по следния начин: за да се осигури комфорт на правителства, които искат да продължат корупционните и антидемократичните си практики, се правят опити да се разгради общия европейски дом.

Тези хора в България в момента не са парламентарно представени.

За опорите, без които ще се удавим в урагана на промяната

Огнян Минчев

© Надежда Чипева, Капитал

Виктор Орбан и Бойко Борисов

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско, след като Европейският парламент гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“…

Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно.
За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати.

Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото.

За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е

кой и с какво право говори от името на народа

Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори… и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име.

Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип между другото.

Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност.

Гражданската воля трябва да реши

дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата.

Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират… да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.)

В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – християнин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани.

Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“.

Питайте, питайте политиците си

– на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите… вие ги избройте „малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого по-точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите.

Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото

Европа е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване

И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство, избраха път извън обединена Европа.

Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент.

Според мен интересът на България е в това да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист или пък суверенист.

В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени.

Когато задуха вятърът на промяната,
първата работа на тарикатите е да си сменят табелите

Преди има-няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва, е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни.

Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Текстът е публикуван във „Фейсбук“. „Дневник“ го препечатва със съгласието на автора. Заглавието е на редакцията

Клети десни избиратели

Изобщо, нашата България е много весела страна: социалистите се държат като крайна десница напук на европейските социалисти; „автентичните“ десни се държат като социалисти и даже като маркузианци; управляващите „десни“ се държат като болшевики, а „патриотите“ – както интернационалисти, които искат да ударят световния капитализъм с меча на класовата борба.

Иван Стамболов-Сула

Снимка: © fee.org

Случвало се е да казвам, че моментното управление на България (ГЕРБ + всевъзможни „патриоти“) би могло да се определи и като дясно, ако не за друго, то поне заради това, че за него са гласували избиратели, мислещи себе си за десни.

Днес вече съм готов да изляза на площада и да се оставя да ме замерят с фъшкии за тези думи. През последните дни правителството се показа не само като безкритично популистко, но и като толкова левичарско, че в сравнение с него неомарксистите приличат на либертарианци.

Става дума за идеята с административна сила да се наложи на търговците да продават стоки без печалба или с държавно регулирана такава. Струва ми се, че подобен начин на мислене не бяхме виждали от годините на колективизацията в болшевишка Русия.

Знам. Знам откъде блика болката: задават се избори – европейски и местни – и ще е много лошо, ако те се проведат в условията на поскъпващ хляб. Ах, хлебецът на народеца! Мога да си представя как Корнелия Нинова ще вие като противовъздушна сирена, вкопала мощни бедра в редута на Боримечката.

Неприятно е, знам. Но политика се прави не с насилствени регулации, а със създаване на условия, с гарантиране на здравословна саморегулираща се среда.

Преди около седмица правителството подметна, че щяло да преговаря с търговците да продават хляб без печалба. Мъча се да си представя тези преговори. Нали когато преговаряш, за да поискаш нещо, трябва да предложиш нещо друго. Какво предлага държавата на търговците срещу това те да продават хляба без печалба?

Отстъпка от данъците? Да не ги закачат данъчните (респективно да ги закачат, ако не се навият)? Достъп до обществени поръчки? Лобистко законодателство?

Какво би могла да предложи една държава на едни търговци, освен някакви подобни нечисти договорки! И какво ще спечели в крайна сметка пазарът, какво ще спечели потребителят срещу няколкото месеца медийно спокойствие за властта?

Във вторник изтече вестта, че вицепремиерът Каракачанов предлага „фиксирана надценка“ за стоки от т.нар. „социална кошница“. Държавата щяла да очертае едно виртуално пространство, поетично наречено „кошница“, което обхваща най-свидното и най-необходимото като хляб, сирене, кашкавал и яйца, месо и масло, а също и олио – все от български производители, вероятно такива с големи калпаци, дълги мустаци и пищови в пояса (синята каска е предимство) – и да каже на какви цени да се продават тези продукти. Дотук с пазарната икономика, дотук с европейските ценности. Дотук с дясното лицемерие. Ние сме болшевики – ей ни нà!

Как държавата и в частност партийни водачи като Каракачанов и техните „експерти“ си представят търговската печалба? Какво е за тях печалбата? Вероятно това са последните петачета на бедния народ, които хищни търговци с големи шкембета, кожени яки, цилиндри и пенснета скубят от вдовици и сираци, за да трупат жълтици в чували и да си палят пурите с банкноти? Картина, на която и Маяковски би завидял!

Не си ли дават сметка, че търговската печалба, която те по ленински наричат „надценка“, освен че възпроизвежда предприятието на предприемача, плаща данъци, плаща наеми, плаща ток, плаща парно и вода, плаща заплати, издържа семействата на наетите в дейността работници, плаща на доставчици и подизпълнители и издържа семействата на техните работници, в крайна сметка потребява и създава печалба на други търговци, от които всичко изредено тръгва отначало.

Печалбата е гръбнакът на търговията, а търговията е гръбнакът на икономиката, защото производството няма смисъл, докато произведеното не бъде разменено. Това се нарича разделение на труда, специализация. Нарича се нарича в крайна сметка цивилизация.

Защо в България ще се вдигне цената на хляба? Защото ще се вдигнат цените на тока и газта. Кой ще вдигне цените на тока и газта? Държавата. Виж ти!

Обаче държава не иска тя да си понесе последиците от народния гняв, от гнева на онези „шопи със сопи, мотики, копрали и търнокопи“ (така ли беше?), а иска пешкира да операт търговците, сякаш те не са нейни граждани и данъкоплатци.

Това ли е единственото, което може да направи държавата? Разбира се, че не е, но да удариш по лошия, по богаташа, си има и своята пропагандна стойност, показва образа ти на весел народняк, готов да организира и публични екзекуции, само и само да има зрелище за тълпата.

Защо, например, държавата не договори по-евтин природен газ, при положение че разполага с всички необходими и твърде благоприятни условия за това? Вероятно за да не докачи нещо руската страна, с която си има други договорки. Трай, народе, за зелена трева!

Защо държавата не преразгледа политиката си на субсидии към т.нар. „зърнари“ и всякакви други склонни към картелни споразумения субекти? Защото те вече са достатъчно богати, за да кажат как ще изглежда същата тази държава, кой ще я управлява и срещу какви задължения.

Защо държавата не субсидира пряко продуктите от „социалната кошница“? Макар че с какви пари ще ги субсидира – с пари от бюджета, тоест няма да направи нищо, ами ще прехвърля от единия джоб в другия.

Защо в крайна сметка държавата не намали ДДС на социалната кошница? Този данък е най-мощният инструмент, чрез който държавата може да влияе върху икономиката. Вярно, в бюджета ще влизат по-малко пари и по-малко ще остава за крадене през обществени поръчки, но нали най-важен е човекът, малкият човек и неговото голямо добруване?

Не. Аз съм морално неспособен да гласувам за политици, готови чрез държавна сила да репресират частния предприемач, удряйки в сърцето на капитализма – принадената стойност, търговската печалба. Неспособен съм, може би защото продължавам да бъда десен избирател, независимо от това какви причудливости вече се влагат в това понятие.

Скъпи народни водачи (скъпи както в емоционален, така и във финансов смисъл)! Създайте благоприятни условия за всички (не само за фирмите на вашите некадърни роднини) и нещата ще се регулират сами, никой няма да продава хляб по 5 лева, не бойте се. Няма да продава, защото в нормални условия ще фалира.

Популистите твърдят, че искат да регулират печалбите на търговците за благото на хората. Ето какво ще им напомня: съвсем наскоро излезе годишният доклад на канадския институт „Фрейзър“ (представен у нас от Института за пазарна икономика) за икономическата свобода по света. Там за България няма изненади – тя е на 46 място от 162 държави, което за едни е добре, а за други е зле: зависи дали виждаш чашата наполовина пълна или наполовина празна.

Но не е толкова важно къде е България в класацията. Важно е потвърждаването на констатацията, че колкото по-свободна е икономиката, колкото по-свободен е пазарът, толкова по-високи са доходите на глава от населението, толкова бедните са по-малко бедни, толкова по-малко са хората под прага на бедността, толкова е по-голяма продължителността на живота, толкова по-защитени са гражданските свободи и толкова по-бърз е икономическият растеж, който за мнозина е идол.

Нека не забравят това всички, които искат властта не за себе си (има си хас!), а единствено и само за добруването на НАРОДА! Той, народът, не е идиот и добре вижда, когато някой рони крокодилски сълзи над съдбата му. Макар че знае ли човек…

Изобщо, нашата България е много весела страна: социалистите се държат като крайна десница напук на европейските социалисти; „автентичните“ десни се държат като социалисти и даже като маркузианци; управляващите „десни“ се държат като болшевики, а „патриотите“ – както интернационалисти, които искат да ударят световния капитализъм с меча на класовата борба.

Клети десни избирателю! Пак ли няма за кого да гласуваш? Не е вярно, че всички пътища водят до Рим. Всички пътища водят до Картаген. Но аз не спирам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Борисов: Анализи, препоръки, тълкувания? Не, протокол на Белия дом

Премиерът отново на снимка с Доналд Тръмп, този път анфас и в компанията на Мелания

Клуб Z

Снимка фейсбук профил на Бойко Борисов

Премиерът Бойко Борисов публикува в профила си във фейсбук нова снимка с президента на САЩ Доналд Тръмп. Този път американският държавен глава е заедно със съпругата си Мелания. Борисов е в САЩ на сесия на Общото събрание на ООН.

Кадърът е придружен с кратък, но многозначителен коментар:

„Чистосърдечно давам възможност за нови “анализи”, “препоръки”, “тълкувания” и изяви по повод тази снимка иначе, просто протокол на Белия дом“.

Това е косвен отговор на неговите критици, които го заклеймиха заради предишната му снимка с Тръмп от Ню Йорк. Тогава Борисов се пресегна, за да се ръкува с Тръмп, което бе заснето и разпространено от негови сътрудници.

Борисов: Бог ми е свидетел, не ми е целта да се снимам с Тръмп

По-рано премиерът коментира „истерията“ около тази снимка, на която той е заснет в гръб. Някои медии дни наред твърдяха, че предстои среща на Борисов и Тръмп, а в понеделник директорката на правителствената пресслужба разпространи на фейсбук страницата си снимка – президентът на САЩ седи на председателското място до генералния секретар на ООН Антонио Гутериш, Борисов приближава и подава ръка само на Тръмп.

На видео се вижда как след това премиерът поглежда екрана на телефона на своя сътрудничка, която е направила снимката.

„Съжалявам за тази истерия, която се вдигна в България от хейтърите и платените тролове на БСП – Бог ми е свидетел, пък и вие, че по никакъв начин не сме парадирали и не сме казали каквото и да е, освен за това, че съм имал разговори с президента Тръмп. Не ми е целта да се снимаме. На някои може да им е, на мен не ми е. Надявам се това да престане, защото е непродуктивно и по никакъв начин не е добре“, заяви Борисов.

Сред критиките към Борисов в социалните мрежи бе и тази, че за разлика от него президентът Румен Радев има снимка в Белия дом, заедно с Тръмп и съпругата му.

https://www.facebook.com/plugins/post.php?href=https%3A%2F%2Fwww.facebook.com%2Fboyko.borissov.7%2Fposts%2F2288047301423327&width=500

Около решението Борисов, а не Радев, да представлява България тази година на сесията на ООН между МС и президентската институция се появи напрежение. От правителството обясниха изборът си със завършилото европредседателство

Българската мафия вече не е тъпа

Размисли по повод последните действия на антикорупционната комисия

Стефан Миланов

Снимка Клуб Z

Има два вида граждани: едни, които поради незаинтересованост или – да го наречем – лични дефицити не успяват да асимилират и да си обяснят това, което реално се случва. Тези хора упорито вярват, че шъ съ опрайм, а.к.а може да се повишат заплатите, докато всички нормални заплатодатели се изнасят в свински тръс, появяват се някакви Гинки, а останалите тук имат да превъзмогват подкупи от 1 милион за кварталната кметица…

Другите са тези, които осъзнато разбират какво става, но с тънка усмивчица твърдят точно обратното: че всичко е точно, народът, добър и мирен, бива бунен от шестима злобни соросоиди, важното е да сме живи и здрави.

Хора като висшите ГЕРБ-ери, ръководството на групировката ДПС, издателите на свинските бухалки и прочее са от вторите. Характерно за вторите е, че опитват да убедят първите, че всичко е стабилно и окей.

Силно искам да вярвам, че не е от първите и бившият прокурор, сега председател на КПКОНПИ Пламен Георгиев.

Сутринта той невинно обясняваше как – да, имало е проверки и на Делян Пеевски, и на Доган можело, и на Борисов… Обаче – малшанс, няма образувано досъдебно производство и повдигнато обвинение от прокуратурата, върху което да стъпят, и тогава – ти да видиш! – как можеше да им таковат таковата. „Играли смо добро, али зайебао нас судия…“

Виж, за всичко, което по някаква причина се е отъркало, но после изпаднало от орбитата на Борисов, има изобилие от налични такива данни.

Същият този човек преди време ни каза, че Пеевски или е най-чистият човек в държавата, или има най-добрите адвокати. Първата ти мисъл е: „Тоя верно се е*ава“…“

Обаче е*авките почват много да болят, предполагам, ако си от страната на булката. Под „страната на булката“ разбирам лица, върху които – без нито да харесвам, нито да съм имал нещо общо с тях (декларирам), като например Иво Прокопиев или Трайчо Трайков, се стоварва откровен държавен терор. Облечен в бездарно скроена на коляно от някой модист като Дани Кирилов роба на псевдозаконност. И почти винаги с подписа на някой прокурор.

Да припомним, че съвсем скоро имаше богата гама от още законови извращения в шоуто „Какво може да ви се случи с подпис от прокурор“. Например да образува нещо си и така всеки съдия да не може да си получи обезщетенията при напускане. И това – след като същата прокуратура се бори като лъв Петьо Еврото да си тръгне от системата, без да му образува нищо, за да не му пострадат 20-те заплати (най-малкото).

Та, да кажа – българската мафия отдавна не е тъпа. Шегувахме се с момците с ланците и уголемените мандибули навремето, нищо че те си забогатяха, а ние с шегите си останахме…

Нашата мафия, вместо да млати с бухалката, си взе с франчайз договор разни демократични завоевания като Сметна палата, сега Комисията за противодействие на корупцията, а още по-рано – онази за предотвратяване и установяване конфликт на интереси. Да, онази същата, която от куче пазач на нормалното и подчинено на закона общество се превърна в „да се удари“ за едни и съответно „да се оправи“ за други.

Това пък го пишеше в едно тефтерче, което изчезна, докато някой си се облекчавал на поляната пред Столичното следствие… После пак кажете, че не се е*ават с нас.

Същата тежка воня – със или без тефтерче – се носи от Комисията за защита на конкуренцията, Банковия надзор и почти всичко, на което името му започва с „Държавна агенция“…

Но да се върнем на търсенето на тези пусти милиони, откраднати, отклонени, откомисионерствани и пр. от публичната „баница“. Всъщност освен известни съмнения, свързани със снагата на нЕкои родолюбиви министри, явно са трудни за виждане с просто око.

Така например прави впечатление, че докато някой е в обкръжението на Краля Слънце, явно явленито хало* замътва бистрия поглед на търсача на милионите Пламен Георгиев – същия, който между другото навремето не откри нищо нередно в това Борисов да нарежда по телефона да се махат проверяващи агенти от завод нарушител, защото бил поел ангажимент пред Първанов.

Същият този прокурор, който с вдигане на рамене обяснява как е невъзможно да се извади нещо около Пеевски, Доган или Борисов, изрази ясно становище спрямо съдийка от СГС, която спря дело за КТБ, не за друго – а за да пита преюдициално Съда на ЕС в Люксембург. Няма да повярвате, но първо трибуна му дадоха, а после се включиха на негова страна всички „кой“-ски медии, като изляха съдържанието на собствените си клоаки върху въпросната съдийка. Защото винаги има едни трети – освен изредените в началото два типа хора, на които далаверата им е да дооглозгат трупа. Дейност, от която стават все по-охранени, мазни и зализани – достатъчно е да им видите снимките.

Българската мафия вече не е тъпа. Може и да беше, но вече не е. И въобще не се кани да се дава лесно. Защото въпросът е на живот и смърт и за нас, но и за тях.

–

Бел. ред. – * Оптичната измама около Слънцето и Луната и др. – аура, нимб, ореол.

Поне човеци да останем

Днес ми се стори, че онази най-последна и винаги спасяващия български род мрежа – на човечността, е разпарчетосвана от самите нас. И ме е страх за утре

Веселина Седларска

Снимка Клуб Z

БНТ е облечена в нови цветове, което щеше да има значение, ако ставаше дума за „Бенетон“, а не за обществената телевизия. Погледнахме преоблечения Илия, а той пак в тия. Ето как:

Водещ: Ма к’во искат тия либерални сили? Джендъри, имигранти и мюсюлмани…

Гост №1, представител на Обединените патриоти: Искат либералните сили едно простичко нещо – да гушкат с мечета имигрантите като дойдат и после да слагат мечета върху гробовете на жертвите.

(водещият не реагира)

Няколко секунди по-късно Гост № 2, политолог: Очаквам да се задълбочи кризата в ЕС и консервативните и националпопулистки сили…

Водещият реагира: Сега етикети можем да слагаме всякакви…

Няма значение кой е водещият, има значение, че става дума за българската обществена телевизия. Впрочем точно там е мястото, където трябва да се обсъжда сблъсъкът в световен мащаб между либерализма и националпопулизма. Да се обсъжда, не да се пропагандира едното за сметка на другото – базисно правило за обществена медия. Непрофесионализмът на този разговор е отблъскващ, а нивото му противно.

Ето впрочем как говори по същата тема Ювал Ноа Харари в най-новата си книга: „През 33-година на миналия век човечеството имаше три опции, през 50-те години – две, през 90-те – една, а през 2018 година – нула.“ Ясно е какво има предвид – през 1933 година опциите са демокрация, социализъм и нацизъм/фашизъм. През петдесетте година – капитализъм и социализъм, пред деветдесетте – либерална демокрация, а сега – нищо, освен чудене какво става със света, накъде и как да продължим. Затова тези разговори са важни. Но равнището, на което ни го предлага БНТ, е толкова обидно ниско и низко, че единственият резултат от подобно бръщолевене е да се породят низки страсти между привържениците на едно и на другото. Иначе новите дрешки на рубриките в БНТ са симпатични, всеки, който е заложил на цветовете на кока-кола и Мики Маус е спечелил от това.

Метафората, че се движим стремглаво към някакво дъно е устойчива и непрекъснато се развива. Първо чакахме да стигнем до дъното, после известявахме, че сме го стигнали, след това, че се намираме на минус етажите на дъна под дъното, накрая разбрахме, че дъно просто няма. Освен това не потъваме като нещо цяло, а сме се разлетели на отломки, разпадът тези дни се чувства във всичко, което се случва. Една след друга изчезват спасителните мрежи, които могат да ни уловят и да не ни разрешат да пропадаме по-надолу. Субективно усещане? Може би. Само че днес няма нищо по-реално от субективните усещания, всичко друго, което се представя като фактология и статистика подлежи на съмнение.

Тази тема не е нова, кой не знае, че се разпадаме и пропадаме като общество, новото е, че се разпадаме и като човеци. Познато е и това, че една след друга се късат спасителните мрежи, новост е, че вече ни е останала само една и тя също е под въпрос – човечността.

Разпадът в държавността в последните дни беше илюстриран с играта на инат, която си устроиха премиерът и президентът около подписването на указа за освобождаването от длъжност главен секретар на МВР на Младен Маринов. Дори няма значение кой беше крив и кой прав. Когато двама души от двата върха на институциите не могат да си говорят и да се разберат, няма значение кой е по-прав.

Публиката може да не е наясно със законовата процедура, но е съвсем наясно, че и в този развод невинен няма. Публиката има усет. Когато президентът каза, че „законността не е услуга“ в коментара си за промените на таксите в административно-процесуалния кодекс, публиката веднага оцени това изказване като държавническо. Демонстративното забавяне на подписването на указа за освобождаването на Маринов най-вероятно беше законосъобразно, но това не му пречеше и да остави чувството, че държавността ни е кекава.

Прокъсана е и мрежата на справедливостта – онази гаранция, че ако някой сгреши, ще бъде наказан, у нас просто я няма. Точно обратното, общото усещане е за безнаказаност. Дори когато започват разследвания, които всички сме очаквали някога да се случат, убеждението е, че се играе театър, имитира се сила, за да се подчини или изнуди сгрешилия не пред закона, а пред определени фигури. Там където няма място за справедливост, изчезва и мрежата на доверието, което крепи отделните индивиди в една обща цялост.

Няма я и социалната мрежа, която да задържи от пропадане надолу бедните, слабите, болните, хората с увреждания. Тази мрежа е изтъкана от недоимъчен бюджет и бездушна бюрокрация, слаба е, не може да подкрепи дори най-нуждаещите се от нуждаещите – децата с увреждания, камо ли болните и бедните. А болните, бедните и възрастните ставаме все повече. Прокъса се и мрежата на интелигентността, която по природа върви редом с разума. Да си простак днес е модерно, да си арогантен е шик, да не зачиташ правилата е геройство. Да си неграмотен е привилегия.

Да си некадърен е късмет. Некадърните хора са предани, а какво повече от предаността към силните се цени днес у нас. Образоваността те изхвърля вън от кръга на желаните кандидати, образованите са претенциозни към околната си среда, а тя все повече се състои от необразовани. Титлите и званията се раздават на метър и нямат много общо със заслугите и постиженията. Да си коректен е нелепо, прави те смешен. Това е действителността и ти се оправяй в нея както можеш и ако можеш. И ето ни – самотни човечета, които могат да разчитат само на себе си и на хората около себе си.

Това не е новост за нашия род. Пет века сме били без държава, на която може да се разчита, без безпристрастен съд, без социални помощи и услуги. Разчитали са българите на себе си, на рода и на комшиите. Векове наред мрежата на човечността е пазила хората да не пропаднат надолу  от несправедливост, от теглила, от самотия и беднотия. Тази невидима мрежа от човешки отношения е толкова важна опора в нашия живот, колкото ние дори не си даваме сметка. Тя е издържала най-дълго, затова е и последната, на която българинът може да разчита. Днес тя е застрашена.

Днес е денят, в който видях хората сутринта, поели към работните си места, и те изглеждаха като тръгнали на война. Въоръжени с подозрителни погледи, стиснати устни и погнусени ноздри, готови всеки момент да се разправят с някого, който волно или неволно застане на пътя им. Репетиращи някакви гневни монолози наум. Сляпо отминаващи жената, която се чуди как да пресече улицата без помощ. С подострени лакти и колчан презрителни реплики, готови за изстрелване при най-малкия повод. Злорадстващи, клюкарстващи, осъдителни.

Днес ми се стори, че онази най-последна и винаги спасяващия български род мрежа – на човечността, е раздирана, разкъсвана, разпарчетосвана от самите нас. И ме е страх за утре.

„Редута“

Неоправданото мълчание за оправданията на Борисов

ИВО ИНДЖЕВ

“Съжалявам за тази истерия, която се вдигна в България от хейтърите и платените тролове на БСП – Бог ми е свидетел, пък и вие, че по никакъв начин не сме парадирали и не сме казали каквото и да е, освен за това, че съм имал разговори с президента Тръмп. Не ми е целта да се снимаме. На някои може да им е, на мен не ми е. Надявам се това да престане, защото е непродуктивно и по никакъв начин не е добре“.

Това е цитат от опита на премиера Борисов за пореден път да отрече очевидното пред иначе мълчаливо съгласните с него български журналисти в Ню Йорк, т.е. да признае собствена грешка или вина. А най-вероятно не разбира какво пък му е толкова лошото в поведението на сесията на Общото събрание на ООН, с което излага България пред целия свят (или поне пред онзи малка част от него, която изобщо му обръща внимание).

Призовавайки Бог за свидетел (също толкова мълчалив в показанията си, като и приканените от Борисов да свидетелстват солидарно с него и с Бог журналисти), Борисов за пореден път показа  самомнението си на безгрешен владетел на  истината. Макар за изпада в обяснителен режим,  което вече говори достатъчно за притесненията му, той просто твърди обратното на фактите                                                                                                                                и настоява те да бъдат приети такива, каквито сам ги интерпретира.

Не били парадирали (той и неговите парадиращи със злополучната му фотосесия сътрудници) с “каквото и да било”. Не му била целта да се снима, заявява той, след като хиляди потребители на информацията разпространена пак от неговите хора, видяха самоцелното му ръкостискане с американския президент – успешно едва от втория му опит в рамките на събитието, след като веднъж е бил отстранен от протокола при първото му натискане да се докосне до американеца преди речта му.

Мъдростта, според която истината е най-добрата политика, не присъства в бедния конспект от мъдрости, които Борисов ползва в управлението си. Там на първо място е руската максима “бий, за да те уважават” – щом е спечелил изборите, значи всичко му е позволено. 

Иначе хлевоустите политолазащи коментатори, които години наред му вменяваха талант в умението да се адаптира, май спряха да го хвалят по тази писта. Защото е повече от  очевидно, че той не е в състояние да възприема, достигнал е много отдавна тавана на своя капацитет да се учи.

Премиерът ни назубри чуждиците “протестъри” и “хейтъри” само защото се опитва да уязви и открои отделна част от критиците си, които няма как да нарече “платени тролове на БСП”. Така попадна в редиците на троловете на БСП, обслужвайки чрез техния понятиен апарат войната им срещу многобройните врагове на продукцията, произвеждана в кремълската пропагандна лаборатория, брандирала например “соросоиди” като враг номер едно на путинизма и склонните да му пригласят европейци от крайно всякакви цветове. 

Очаквам при тази пълзяща еволюция в етикетирането Борисов да започне да употребява и измислицата на бесепарската пропагандна в езиковото оплюване на демократично мислещите българи като “психодесни” или като още по-сложното (като за Борисов) “криптодесни”.

Най-безпомощната част от оправданието на Борисов в конкретния случай обаче не е толкова в отричането на стремежа му да се снима с международни величия, за да си попълни колекцията с папи, които го били галИли по главата, колкото прозиращият отвсякъде факт, че фотографирането с лидерите на чужди държави замества в лоното на неговото хипертрофирало его невъзможността да осъществи с тях вербална комуникация.Това не му пречи да твърди в същото време, че в рамките на 2-3 секунди е разговарял (все пак!) с президента Тръмп. 

Ако трябва да се направи анализ какво буквално казва всъщност Борисов, то той направо твърди: “по никакъв начин не сме парадирали и не сме казали каквото и да е, ОСВЕН (курсивът – мой) за това, че съм имал разговори с президента Тръмп”. Леко двусмислено излиза, че все пак са парадирали с нещо – с това, че си е разтоварял с Тръмп (което отгоре на всичко няма ка да е истина, видно от разпространения видеоматериал).

В едно обаче Борисов продължава да е успешен, макар заслугата да не е негова, а на онези, на които им е работа да подхождат критично към думите му, но го щадят по навик, култивиран в тях вече от десетина години. Оставайки верен на себе си да започва изявленията си с това, как някакви жалки хорица в България го мразят, той успява накрая да каже нещо интересно, волно или неволно, което остава в сянката на самоотбраната му срещу “хейтърите”. 

Има и изключения – някои забелязаха обобщението му, че който в Европа купува руски газ, ще си има проблеми (със САЩ на Тръмп). Това се отнася в много по-голяма степен за България, отколкото за визираната в случая Германия, спомената в такъв ракурс от Тръмп. Но кой да ти внимава у нас за истински важните неща, казани от Борисов, който обича да важничи и постига все още целта си медиите у нас да акцентират върху посланията му по реда, по който на него му се иска!

https://frognews.bg/novini/borisov-tramp-stana-iasno-che-koito-kupuva-ruski-gaz-shte-ima-problemi.html

 http://clubz.bg/73639-borisov_kojto_kupuva_ruski_gaz_v_evropa_shte_ima_problem