кафенето

Новини и не само

А пазарът да върви да си бере лайката

Тавани на цените и хепи соц до дупка

красимир каракачанов

Снимка: © Facebook / Севделина Арнаудова

Не е голяма тайна, че в последно време у нас социалистите го избиват на национализъм. То са едни трибагреници, една близост с народа, едно говорено за национални, типично български ценности… ум да ти зайде. Същевременно обаче, май за да се запази балансът във Вселената, националистите са решили да върнат жеста и да подхванат смело социалистическата реторика, че да не остане празна ниша.

Въобще се завърта един стабилен социал-национализъм (че от едни 60-70 години национал-социализъм звучи твърде лошо) та да ти падне шапката (или каската, зависи от случая).

Така, подемайки ехото от сърдечната молба на министъра на земеделието Румен Порожанов към търговските вериги да не вдигат цените на хляба и да намалят печалбата си, военният министър и вицепремиер по въпросите на сигурността Красимир Каракачанов реши да надгражда с лява реторика и призиви за тавани на цените и действия срещу търговците (взети назаем от Мирослав Найденов 2012 г.).

Според него само да се помолят търговските вериги не стига, а трябва директно да се сложи таван в цената на хляба, както и на някои храни от първа необходимост като брашно, българско олио, кисело и прясно мляко, 10 бр. яйца, краве сирене, краве масло, свинско и пилешко месо.

Идеята на военния министър е ясна – контрол на цените в името на обикновените потребители, социална сигурност и справедливост, а междувременно да понатрупа и малко точки по тема, която въобще не му е в управленския ресор.

А свободният пазар, който на практика би трябвало да го има в България, спокойно може да върви да си бере лайката.

Да сме наясно – никой не е особено въодушевен от идеята за поскъпване (особено ако е рязко) в цените на храните. Само дето подобни възсмели политически ходове като този няма как да постигнат само това, което целят (ако въобще го постигнат). Ако не вярвате, питайте във Венецуела. Там също пробваха уж с мек социализъм и тавани на цените на основните продукти, а сега си играят на инфлация.

Но какво да правим, когато управляващата дясна коалиция е решила да флиртува с левите мерки… Тук някой таван на цените, там някой нов данък от голямата кошница на финансовия министър Горанов.

Соцталгията по онези отминали магически времена се лее не само от рекламите на бира и разни високопарни изказвания по телевизията, а ако слушаш „правилните“ коментатори, анализатори и дори действащи политици, 10 ноември по-добре въобще да го е нямало. „Много неща ни отне демокрацията“ по Корнелия Нинова и най-вече неписаните закони, според които баничката струва 5 стотинки, а бозата – 2.

Защото далеч по-лесно е да танцуваш около такива „свежи идеи“ с дъх на априлски пленум и да заобикаляш реалните причини за действително съществуваща бедност у нас, която в една или друга степен засяга над 2 млн. българи.

И тя не е причинена от високите цени на продуктите, колкото от ниските доходи на засегнатите.  А за това има само един лек – повече работа, повишаване на производството, по-високи заплати, по-голяма покупателна способност.

Ако ще се търси прът в колелото на цялата тази система, то имаме цял кубратов сноп с пръчки, които наведнъж няма никакъв шанс да се пречупят. Кеф ти корупция, която позволява на някои играчи да заобикалят правилата за бизнес у нас и да печелят на гърба на държавата.

Кеф ти сива икономика, която третира и държавата, и работещите като нещо незначително, кеф ти и местни феодали, които благодарение на политически чадъри установяват свои „крепости“ в по-малките населени места – (почти) всичко градчето Х (включително и официалните местни власти) е собственост на „бизнесмена“ Y, който плаща на подчинените си нищожни заплати и ако му се изрепчиш, и ти, и цялото ти семейство ще видите работа и заплати през крив макарон.

Но за тези неща у нас някак не е удобно да се говори. Още по-малко да се действа, освен ако не стане някоя изцепка и няколко големци изведнъж не станат безкрайно неудобни.

Далеч по-лесно и приятно е да се запеят някои стари песни на нов глас – таван на цените, социална сигурност и колко хубаво беше по „Бай-Тошово“. А пазарът да върви да си бере лайката там.

31 години католицизъм

3b8c28e3db8f058da33b235da92bb4e5_1024x1024Николай Флоров

Фактът че цар Калоян сменя православието в България с католицизма беше определено избягвана тема по времето на комунистическото робство. И досега българите не си дават сметка, че за цели 31 години – от 1204 до 1235 година българското царство е било прието от Ватикана за католическо с признат крал и патриарх.

Този период обаче е добър повод за фантазии от сорта какво щеше да е България, ако беше останала католическа!

Първо, да признаем гения на Калоян да използва религиозната вражда между Рим и Константинопол, за да направи царството си достатъчно независимо – България съвсем не е определено етническа територия. На юг от Хемус ромеите имат голямо присъствие като елитна класа. Освен това павликяни (на север и на юг), богомили и ариани са религиозно нестабилни и под имперска власт, и под българска, без да споменаваме за скептично настроеното население към често сменящия се елит и още живите традиции с тракийската древност. С други думи, без  власт чрез сила отделно царство не би имало, а военните кампании на Калоян му спечелват прозвището «ромеоубиец» с не особена разлика от прозвището «българоубиец» на Василий Втори.

Второ, пословичната тъпотия на рицарската пасмина на четвъртия кръстоносен поход , тръгнала да превзема Константинопол под егидата на венецианския дож Енрико Дандоло, неволно е спомогнала на Калоян чрез религиозния си фанатизъм. Дожът има особено важна причина да вдъхнови рицарите да превземат Константинопол – той е бил ослепен в миналото от византийците и е жадувал за отмъщение. В случая рицарите, известни като своеволна и безконтролна тълпа неграмотници, са били идеалния материал за отмъщение срещу източния Рим.

Така или иначе, след няколко и значителни битки  Калоян наистина прави от България (поне по негово време) едно здраво царство. Тук му е мястото обаче да споменем една особено старателно избягвана тема от българските комунистически историци – тази за куманския произход на Калоян, Асен и Петър. Този факт не пасва никак с пропагандната славянщина, пробутвана от тези историци и съветския им попечител, като основа за етническата идентичност на българите, макар че България няма нито един славянски цар – нито един за цялата си история. Затова няма да намерите подробности за тяхното идване на юг от Дунава в Търново, за големите земи закупени в областта, за това че са говорели и румънски, и български.

Историците няма да ви обяснят още, че за утвърждаването на тяхната власт като последствие във всичките военни операции на Калоян най-голямо значение е играла неговата куманска конница, а съпругата му е била също куманка.

Изобщо тримата братя поставят началото на най-дългата и най-държавническа династия в българската история – тази на куманите. Това че те са пришълци и са оглавили царството е важен факт в заздравяването на българската идентичност като различна от религиозно-мистична Византия. В това се заключава и гения на Калоян, който с дипломация и меч успява недвусмислено да заяви на могъщата Източно-Римска империя, че българските земи не са повече част от нея.

Католицизмът в България свършва в 1235-та със събора в Лампсак. Като последствие царството си остава в орбитата на Източната Римска империя.

Каква щеше да бъде България, ако беше останала католическа? Днес религиозната вражда между източния и западния клон на християнството изглежда като истински анахронизъм и това съвсем не е далече от истината. В известен смисъл тази вражда прави от самата България междинна територия, която никога не е засвидетелствала твърда принадлежност към единия или другия клон – България си остава между двата и то съвсем не в лошия смисъл.

С превръщането на Византия в Османска империя погледите на България се обръщат постепенно на Запад, където католицизма и протестантството отстъпват място на нови икономически модели.

За разлика от Ватикана, източното православие няма никаква икономическа и благотворителна роля и досега. Затънала в своята средновековна византийска миязма, от българската православна църква се носи лош мирис на политическо лицемерие, което в Италия е избегнато чрез обособяването на Ватикана в отделна държава.

В същото време чрез интегрирането си в живота на континента българите засилват неприязността си към намесата на църквата в техните духовни предпочитания. Това се дължи не само на новооткритата свобода в страната, но и на проституираното източно православие по време на комунизма, да не говорим за допотопната вкаменелост  на църковната институция.

Дълбоко заседналият цинизъм от тази роля на църквата я прави неуместна в живота на модернизираща се България. Очевидно тя още не е изживяла своята реформация по подобие на западно-европейската.

Съвсем условно, ако България беше католическа може би комунизма щеше да има много по-силна опозиция по подобие на Полша и русификацията на страната нямаше да е толкова заробваща.   

Политиците с дебели комисионни от Москва, плащат бг-пенсионерите

И така:

1) Злите бюрократи от Европейската комисия (ЕК) констатират, че по отношение на няколко европейски държави, в т.ч. България, „Газпром“ злоупотребява с монополно положение.

2) Злите бюрократи от ЕК принуждават „Газпром“ да пристъпи към предоговаряне на газовите доставки с тези държави, в т.ч. България, като се откаже от част от клаузите, облагодетелстващи монополиста.

3) „Газпром“, със скърцане на зъби, се съгласява и кани правителствата и газовите компании на ощетените държави на преговори.

Българското правителство и монополен газов доставчик обаче държат на своя суверенитет. Те не приемат някакви си европейски бюрократи да намаляват цената на газа, която българските граждани и бизнесът плащат.

Не, българското правителство и монополен газов доставчик държат на суверенитета си да товарят българските граждани и бизнес с по-високи цени на газ, парно, битови стоки, без намеса от „Брюксел“.

Всъщност българското правителство и монополен държавен газов доставчик държат на суверенното право на Кремъл да определя каквито си иска цени за България и на собственото си суверенно право да не накривят казашкия калпак на властта в Кремъл.

Или най-точно, българското правителство и монополен държавен газов доставчик държат на суверенното си право да получават дебели комисиони от „Газпром“, които дебели комисиони излизат от нашия джоб. Или с други думи – пак опираме до суверенното право да ни крадат.

*Коментарът е във фейсбук профила на Радан Кънев. Заглавието е на редакцията.

Образованието в България не иска и не иска да се промени

Добър учител е онзи, който умее да увлича децата, да организира изследователска работа с тях, а не просто да си подготвя едни уроци, за да ги повтаря години наред. Нашето образование обаче изобщо не иска да се промени.

default

Има недостиг от 4000 учители. С пенсионирането на големите поколения от 50-те и 60-те се очертава още по-голяма дупка, чийто пик, според министър Велчев, ще е след десетина години. Освен ако дотогава не намалеят в съответната пропорция и децата, така че да спадне и нуждата от училища (казал оптимистът). Да не говорим, че средната възраст на все още работещите учители е вече твърде висока.

Едва ли този факт ще учуди някого: вече няма сфера, в която да не липсват хора. Няма заварчици, няма медицински сестри, няма студенти. Сериозното увеличение на заплатите вероятно ще привлече хора, но бум май никой не очаква. Впрочем най-интересната констатация в целия този дебат беше, че средното образование е станало далеч по-конкурентно от висшето. За добри средни училища тече яростна битка, докато университетите приемат куцо и сакато. Заслужава внимателно да се обследва тази тема – аз бих почнал от родителските амбиции, но не ще да са само те. Факт е, че престижните средни училища нямат проблем; липсват учители само там, където няма ресурс да се предложи нещо – в ромските гета и в неплатежоспособни общини.

Ако се вгледаме в структурата на липсващите бройки, ще видим, че основно няма учители по информатика, английски, физика, математика – т.е. все „сериозни“ сфери, където младият човек може да намери по-интересна реализация.

Литератори, историци, философи – които по-трудно се пласират на трудовия пазар, се хващат със съответно по-голяма охота да даскалуват. Дали това може да се поправи като се накарат ВУЗ-овете да подготвят повече от дефицитните специалности аз не знам. Защото проблемът не е, че ги няма, а че другаде им е по-интересно да работят. Значи трябва професията да стане по-интересна.

Какво отблъсква младите?

Най-тежка е работата в малки населени места, където един 25-годишен човек просто няма какво да прави. Политически трудно е решението за „окрупняване“ на училищата, т.е. концентрирането им в по-големи места, защото популистите почват да пищят, че се обезлюдявала страната. Макар че и на учениците вероятно ще им е по-интересно да учат в по-голям град.

Скоро писаха за с. Врачеш, където нямало деца, защото родителите предпочитали да запишат децата си в Ботевград, който се намира на смешните 3 километра от селото. Що се отнася до учителите, те спокойно могат да пътуват, ако не искат да се заселват в места без дискотеки и театри. Споменатото Врачеш е на 41 км от София, разстояние, което в Германия или САЩ милиони работещи изминават всеки ден без проблем. Важното е младият учител да не се чувства уловен завинаги в капана на селото, където са го изпратили.

От започнали работа тук-там чувам и за нередни неща. Понеже бюджетът не стигал, един бил уволняван преди ваканцията и преназначаван в началото на учебната година; друга пък трябвало да поеме без пари часовете на директора. Но да оставим отделните случки. Представете си един млад човек, който попада в далечно място с феодални порядки, местни котерии, форми на омерта.

Прословутото уважение към учителя, загубата на което окайваме непрестанно, е функция именно на местничеството – дошлият отвън тръгва от най-ниското стъпало и това, разбира се, няма защо да му се харесва. Местните също са подозрителни към самоуверения нов колега.

Годишен план, срочен план, план за часа…

Бюрокрацията в училището е феноменална. За всеки урок трябва да се попълни план предварително и да се получи одобрение. Описваш основните понятия, основните ресурси, които използваш, основните компетентности, които обаче са различни от основните компетенции. Годишен план, срочен план, седмичен план, план за часа…

Кариерното развитие, което би трябвало да мотивира учителите, се движи по стълбица, която е по-подходяща за казарма, отколкото за творческа професия. Добавете към това загубата на всякакви средства за налагане на ред и авторитет. Не можеш да изключиш ученика, защото училището е на ръба с бройката; ако му пишеш лоша бележка, най-много да ти зашлеви шамар, той или родителите му.

Наистина отношението на медиите към учителите в последните години е доста по-добро – обществото взе да взима тяхната страна в конфликтите. Но усещането за безпомощност не си отива. Дрънкаш някакви неща, те си пипат телефоните и се щипят.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Най-сложната тема тук е промяната в самия начин на учене, към който не иска и не иска да се адаптира нашата образователна система. Огромно е количеството на задължителните неща, които трябва да се покрият, зазубрят и възпроизведат в тестова форма.

Наместо да научи децата с удоволствие да четат и анализират, учителят трябва да мине по задължителни произведения, теми, ключови думи. Наместо да развие интерес към устройството на света и законите, които го движат – задачки за алдехиди и кетони. За да Ви скандализирам, ще кажа и че правописът, който у нас все още се води върховен критерий на образованост, днес вече не разграничава грамотни и неграмотни, защото и едните, и другите имат спелчек на компютрите си.

Един млад човек би се чувствал много по-добре, ако го освободят от всичките тези програми и задължителности и му дадат свободата да работи с децата така, както ще им е интересно – пък нека после да проверяват уменията им да се справят с проблеми. Днес всички ние сами търсим информация, когато се хванем да правим нещо. Кога за последен път прочетохте учебник по работа с „Пейнт“ или „Опън офис“? Наместо да влезе в този дух на времето, нашата система се държи за 20 век и не се пуска – учебници, уроци, домашни.

Дете скоро попитало учителката защо трябва да знаят как се прави 10-процентов разтвор от нещо си. Отговорът хвърлил мост към практиката: ами представете си, че слагате кисело зеле. Е, питам, как би направил кисело зеле уважаемият читател – като свали от тавана тетрадката си по химия? Или просто ще погледне в интернет?

Проблемно-ориентирано обучение, а не запълане на часове

Ако трябва да ида по-нататък, струва ми се, че дори специализацията на учителите днес вече започва да изглежда прекомерна. Какво пречи историк да преподава география, географ да говори за биологическото разнообразие, учител по рисуване да ги обучава как се правят видеоклипове? Компетентността в тази професия все повече е в способността да увличаш, да организираш изследователска работа заедно с децата – а не в това да подготвиш едни уроци, които да повтаряш години наред.

Добре е да вървим в посоката, която се обсъжда напоследък в Германия – проблемно-ориентирано обучение (а не, за да си попълват часовете онези, които нямат достатъчно, както се случва у нас!). Например дават на дадена група задача да разработят план за сметище на града. Размишляват откъм географията, екологията, химията, може да се появи етически проблем, който да разглеждат от философска гледна точка. В подобни проекти, разбира се, трябва да участват и външни експерти, което е допълнителен плюс.

Обаче? Подобна голяма свобода на учителя рискува да застраши държавно-бюрократичните устои на образованието.  Ще повлече други форми на оценяване, ще подкопае сакралните представи за тестове. Затова и няма да я дочакаме скоро.

Безпощадна метафора за днешна България!

42431155_2625239240850091_4079140056890081280_n

Николай Слатински, Фейсбук

Преди известно време написах текста „Законите на живота в амортизираната държава“.

А тази фотография е безпощадна метафора за днешна България!

Аз не мога нищо да променя в страната ни. Мога само, заедно с други мислещи, интелигентни, информирани и загрижени хора да съм нещо като система за ранно сигнализиране. За да може от симптомите и синдромите да се долови болестта, разяждаща отвътре организма.

И няма никаква утеха, че някой ден аз и такива като мен ще се окажем прави.

Тогава огромното мнозинство хора ще се питат – защо нищо не направихме, защо ни бе все едно, защо живяхме с широко затворени очи, защо допуснахме безхаберието и некадърността да разяждат държавата и държавността?

Тогава огромното мнозинство хора ще се срамуват от тези десетина години на безвремие, застой, корупция и уродливост.

Но най-важното е това, което казвам в този текст. Ние живеем в тотално амортизирана държава, в която цялата структура и инфраструктура се рушат; в която се строи в разрез с всички норми и стандарти и тотално безконтролно – защото се краде корупционно и безсъвестно; в която ходим по минно поле на спотаили се нещастия заради безхаберие, андрешковщина, байганьовщина и големановщина; в която въпросът не е Дали ще се случи поредното нещастие, а по Какъв повод ще бъде следващият национален траур.

Българи, бдете, бъдете бдителни, защото започва да става страшно да живееш в България! България е Държавата-Риск.

И не може да бъде другояче, докато България не започне да се управлява съвременно, компетентно, със знание и по законите на стратегическия мениджмънт.

Държава, която не се управлява така, изобщо не се управлява.

Държава, която не се управлява, нищо добро не я чака.

Пак казвам – въпросът не е Дали, а Кога…

Поредната беда е зад ъгъла.

А какво трябва да се направи е написано в този мой текст.

Повръща ми се от този Брекзит

Обърканите, смехотворни и арогантни изявления на видни британски защитници на Брекзита направо те лишават от дар слово. Нашият колега Робърт Мъдж все пак е дръзнал да опише тази бездна на абсурда и лудостта. 

Symbolbild Brexit (Reuters/F. Lenoir)

В началото трябва да призная, че съм британец. И то от онези британци в Германия, които се стараят да се възползват от най-доброто в стила на живот и на двете нации. Понякога дори съм си фантазирал как ще прекарам старините си в някое живописно и полузаспало английско селце, където вечерно време ще присядам с местните хора в традиционния пъб.

После обаче дойде болезненото пробуждане: сутринта на 24 юни 2016. Дотогава вярвах, че хазартните действия на „отчаяния Дейв“ (тогавашният премиер Дейвид Камерън) в крайна сметка все пак няма да доведат до катастрофа и че британците ще гласуват за оставане в ЕС. Ала нещата се развиха другояче. И оттогава насам аз съм като парализиран от шока. Дори косата ми буквално побеля. А обърканите, смехотворни и арогантни изявления на видните привърженици на Брекзита във Великобритания направо спират дъха и ме лишават от дар слово.

Не Ви се вярва ли? Ето доказателства:

Сред злосторниците на видно място е премиерката Тереза Мей. Месец преди референдума тогавашната вътрешна министър Тереза Мей каза: „Смятам, че икономическите аргументи са ясни. Според мен за нас е важно да принадлежим към една 500-милионна търговска зона. Смятам, че много инвеститори идват тук главно защото Обединеното кралство членува в ЕС. Ако не бяхме в Европа, редица фирми и предприемачи сигурно биха предпочели да отидат в континентална Европа, а не във Великобритания. Смятам, че това без съмнение е икономически  полезно.“

Каква прозорливост само! Всъщност, числата говорят много ясно. ЕС е най-големият търговски партньор на Великобритания. През 2017 година британският износ за ЕС възлизаше на 308 милиарда евро – а това са 44% от британския износ. Страната внесе от ЕС стоки за цели 382 милиарда паунда – 53 на сто от целия британски внос.

Как да си съсипем родната икономика

Така. А сега да превъртим на бързи обороти лентата напред и да чуем какво казва Тереза Мей през 2018 година: „Ако излезем от общия вътрешен пазар, тогава ние ще имаме възможността из основи да променим икономическия си модел.“ Моля? Да променим из основи – но как? Като унищожим работни места и съсипем търговията и икономическия ръст?

Mudge Robert Kommentarbild App PROVISORISCHРобърт Мъдж

Ако следите дискусията около Брекзита, навярно вече сте чували името Джейкъб Дрис-Мог – пардон, Рийс-Мог. Той е не само консервативен депутат, но и партньор в инвестиционната фирма „Съмърсет Капитъл“.

Тя току-що откри нов филиал в Дъблин, за да може да обслужва клиенти от ЕС и след излизането на Обединеното кралство. И по този начин да пълни джобовете на Рийс-Мог. Какъв Ви е проблемът? Та нали същият този Рийс-Мог наскоро изчисли, че през следващите 15 години Брекзитът щял да напомпа в британската икономика цели 1,1 трилиона паунда! Как ще стане тази работа, за мен е същинска загадка. Та нали повечето икономисти казват точно обратното и предричат за същия период спадане на британския БВП с цели 7 процента! Но аз ще Ви държа в течение, ако се случи нещо извънредно.

Ненадминато обаче е едно друго изказване. Крилатото изречение на Борис Джонсън: „Аз знам добре как стават разводите“. Бившият външен министър разработи една чисто нова икономическа стратегия. Когато го попитаха дали изтеглянето на такива производители като Еърбъс и БМВ няма да бъде заплаха за работните места и инвестициите, Джонсън сподели своя колкото хитър, толкова и кратък план: „F**k Business“ (което в свободен превод на български би звучало като „Бизнесът да го…“)

Неговият наследник Джереми Хънт, който навремето беше против Брекзита, очевидно е горещ привърженик на същия този план. Днес той се сърди, че „заплахите“, които отправял бизнесът, били „съвършено неуместни“. И си е прав човекът! За какво се мисли този бизнес? Разпространява само „измислици“ и „плаши хората“.

Икономическите босове са лъжци и паникьори

А това пък ме подсеща за едного на име Бърнард Дженкин, поклонник на Брекзита и убеден консерватор. Преди няколко дни шефът на концерна Ягуар-Ленд-Ровър Ралф Шпет предупреди, че Брекзитът ще доведе до масово закриване на работни места в британската автомобилна индустрия. В отговор на това Дженкин го обвини, че лъже и само „паникьосва“ хората.

Часове по-късно концернът оповести, че съкращава производството и че до Коледа работниците преминават на тридневна работна седмица. Сюжетът обаче се развива още по-красиво. „Всъщност аз изобщо не исках да излизам от ЕС“. Това го каза същият този Дженкин, поклонникът на Брекзита. Каза го не къде да е, а по БиБиСи – само два дни лед описаните събития.

Brexit EU Minister (Getty Images/T.Charlier)Екипът на Мишел Барние (ляво) и екипът на Дейвид Дейвис (дясно)

В Лондон преди две години беше създадено специално министерство, което да подготви гладкото излизане от ЕС. Името му не случайно е двусмислено: може да се разбира както „излизане“, така и „екзекуция“. И там всичко върве наистина гладко: вече се смениха двама министри. Първия от тях, Дейвид Дейвис, ще запомня за цял живот с една неотразима сценка от срещата му с неговия колега от ЕС Мишел Барние.

Представителят на ЕС изглежда добре подготвен, запасил се е с дебела купчина документи, докато Дейвис е пристигнал без нито лист хартия, сякаш иска да каже: „Ще се справим като на игра!“ Всъщност, той точно това и каза през октомври 2016 година: „Няма да има никакви недостатъци, ще има само предимства.“ Година по-късно думите му вече звучаха другояче: „Никой не е казал, че ще бъде лесно.“ Така ли, г-н министър? Вие май точно това казахте.

Окей, редно е да отворя дума и за предимствата на Брекзита. Ще го сторя на базата на един поверителен полицейски документ, който стана публично достояние. Ако Великобритания излезе от ЕС без подписан договор, може да се наложи полицията да поиска помощ от армията за потушаването на безредици, пише в документа. И още: Трябва да се разработят кризисни планове за евентуалното настъпване на уличен хаос, ако се появи дефицит на стоки, храни и медикаменти.

Документът, подготвен от ръководството на полицията, предупреждава още, че по пристанищата ще се образуват опашки от чакащи кораби, а в движението по пътищата ще възникнат „безпрецедентно тежки“ нарушеня.

Звучи малко като страна от Третия свят…

Точно тук се сещам да попитам: А къде всъщност изчезна Найджъл Фарадж, лидерът на Британската партия на независимостта UKIP? Доколкото си спомням, през юни 2016 година той каза, че в сравнение със сегашното си положение на страна-членка, за Великобритания ще е по-добре да излезе от ЕС без договор. А днес, две години по-късно? „Брекзитът не е панацея“, казва Фарадж и предупреждава, че положението в страната може да се влоши след излизането от ЕС.

Този списък с абсурдни изказвания може да продължи още дълго, но аз вече се чувствам ужасно изтощен. Повръща ми се. Иде ми да скоча от прозореца. Така че засега Ви казвам довиждане с два цитата от министъра на търговията Лайъм Фокс. През юли 2017 той заяви: „Споразумението за свободна търговия, което ще сключим с ЕС, ще бъде един от най-простите договори в световната история.“

Година по-късно същият Лайъм Фокс казва: „Съществува между 40 и 60-процентна вероятност да излезем от ЕС без подписан договор и аз не мога да Ви обещая, че след Брекзита животът ще бъде розов.“

Нищо ново на стабилния Отечествен фронт

Дрънкаш някакви неща, а те си пипат телефоните и се щипят

Добър учител е онзи, който умее да увлича децата, да организира изследователска работа с тях, а не просто да си подготвя едни уроци, за да ги повтаря години наред. Нашето образование обаче изобщо не иска да се промени.

default

Има недостиг от 4000 учители. С пенсионирането на големите поколения от 50-те и 60-те се очертава още по-голяма дупка, чийто пик, според министър Велчев, ще е след десетина години. Освен ако дотогава не намалеят в съответната пропорция и децата, така че да спадне и нуждата от училища (казал оптимистът). Да не говорим, че средната възраст на все още работещите учители е вече твърде висока.

Едва ли този факт ще учуди някого: вече няма сфера, в която да не липсват хора. Няма заварчици, няма медицински сестри, няма студенти. Сериозното увеличение на заплатите вероятно ще привлече хора, но бум май никой не очаква. Впрочем най-интересната констатация в целия този дебат беше, че средното образование е станало далеч по-конкурентно от висшето. За добри средни училища тече яростна битка, докато университетите приемат куцо и сакато.

Заслужава внимателно да се обследва тази тема – аз бих почнал от родителските амбиции, но не ще да са само те. Факт е, че престижните средни училища нямат проблем; липсват учители само там, където няма ресурс да се предложи нещо – в ромските гета и в неплатежоспособни общини.

Ако се вгледаме в структурата на липсващите бройки, ще видим, че основно няма учители по информатика, английски, физика, математика – т.е. все „сериозни“ сфери, където младият човек може да намери по-интересна реализация. Литератори, историци, философи – които по-трудно се пласират на трудовия пазар, се хващат със съответно по-голяма охота да даскалуват.

Дали това може да се поправи като се накарат ВУЗ-овете да подготвят повече от дефицитните специалности аз не знам. Защото проблемът не е, че ги няма, а че другаде им е по-интересно да работят. Значи трябва професията да стане по-интересна.

Какво отблъсква младите?

Най-тежка е работата в малки населени места, където един 25-годишен човек просто няма какво да прави. Политически трудно е решението за „окрупняване“ на училищата, т.е. концентрирането им в по-големи места, защото популистите почват да пищят, че се обезлюдявала страната. Макар че и на учениците вероятно ще им е по-интересно да учат в по-голям град.

Скоро писаха за с. Врачеш, където нямало деца, защото родителите предпочитали да запишат децата си в Ботевград, който се намира на смешните 3 километра от селото. Що се отнася до учителите, те спокойно могат да пътуват, ако не искат да се заселват в места без дискотеки и театри. Споменатото Врачеш е на 41 км от София, разстояние, което в Германия или САЩ милиони работещи изминават всеки ден без проблем. Важното е младият учител да не се чувства уловен завинаги в капана на селото, където са го изпратили.

От започнали работа тук-там чувам и за нередни неща. Понеже бюджетът не стигал, един бил уволняван преди ваканцията и преназначаван в началото на учебната година; друга пък трябвало да поеме без пари часовете на директора. Но да оставим отделните случки. Представете си един млад човек, който попада в далечно място с феодални порядки, местни котерии, форми на омерта.

Прословутото уважение към учителя, загубата на което окайваме непрестанно, е функция именно на местничеството – дошлият отвън тръгва от най-ниското стъпало и това, разбира се, няма защо да му се харесва. Местните също са подозрителни към самоуверения нов колега.

Годишен план, срочен план, план за часа…

Бюрокрацията в училището е феноменална. За всеки урок трябва да се попълни план предварително и да се получи одобрение. Описваш основните понятия, основните ресурси, които използваш, основните компетентности, които обаче са различни от основните компетенции. Годишен план, срочен план, седмичен план, план за часа…

Кариерното развитие, което би трябвало да мотивира учителите, се движи по стълбица, която е по-подходяща за казарма, отколкото за творческа професия. Добавете към това загубата на всякакви средства за налагане на ред и авторитет. Не можеш да изключиш ученика, защото училището е на ръба с бройката; ако му пишеш лоша бележка, най-много да ти зашлеви шамар, той или родителите му.

Наистина отношението на медиите към учителите в последните години е доста по-добро – обществото взе да взима тяхната страна в конфликтите. Но усещането за безпомощност не си отива. Дрънкаш някакви неща, те си пипат телефоните и се щипят.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Най-сложната тема тук е промяната в самия начин на учене, към който не иска и не иска да се адаптира нашата образователна система. Огромно е количеството на задължителните неща, които трябва да се покрият, зазубрят и възпроизведат в тестова форма.

Наместо да научи децата с удоволствие да четат и анализират, учителят трябва да мине по задължителни произведения, теми, ключови думи. Наместо да развие интерес към устройството на света и законите, които го движат – задачки за алдехиди и кетони. За да Ви скандализирам, ще кажа и че правописът, който у нас все още се води върховен критерий на образованост, днес вече не разграничава грамотни и неграмотни, защото и едните, и другите имат спелчек на компютрите си.

Един млад човек би се чувствал много по-добре, ако го освободят от всичките тези програми и задължителности и му дадат свободата да работи с децата така, както ще им е интересно – пък нека после да проверяват уменията им да се справят с проблеми. Днес всички ние сами търсим информация, когато се хванем да правим нещо. Кога за последен път прочетохте учебник по работа с „Пейнт“ или „Опън офис“? Наместо да влезе в този дух на времето, нашата система се държи за 20 век и не се пуска – учебници, уроци, домашни.

Дете скоро попитало учителката защо трябва да знаят как се прави 10-процентов разтвор от нещо си. Отговорът хвърлил мост към практиката: ами представете си, че слагате кисело зеле. Е, питам, как би направил кисело зеле уважаемият читател – като свали от тавана тетрадката си по химия? Или просто ще погледне в интернет?

Проблемно-ориентирано обучение, а не запълане на часове

Ако трябва да ида по-нататък, струва ми се, че дори специализацията на учителите днес вече започва да изглежда прекомерна. Какво пречи историк да преподава география, географ да говори за биологическото разнообразие, учител по рисуване да ги обучава как се правят видеоклипове? Компетентността в тази професия все повече е в способността да увличаш, да организираш изследователска работа заедно с децата – а не в това да подготвиш едни уроци, които да повтаряш години наред.

Добре е да вървим в посоката, която се обсъжда напоследък в Германия – проблемно-ориентирано обучение (а не, за да си попълват часовете онези, които нямат достатъчно, както се случва у нас!). Например дават на дадена група задача да разработят план за сметище на града. Размишляват откъм географията, екологията, химията, може да се появи етически проблем, който да разглеждат от философска гледна точка. В подобни проекти, разбира се, трябва да участват и външни експерти, което е допълнителен плюс.

Обаче? Подобна голяма свобода на учителя рискува да застраши държавно-бюрократичните устои на образованието.  Ще повлече други форми на оценяване, ще подкопае сакралните представи за тестове. Затова и няма да я дочакаме скоро.

Какъв пропаганден капитал беше отнет през септември от Нинова и компания заради демокрацията

Банално е припомнянето за септември като най-драматичния месец от новата българска история. Но нека за миг се замислим и си припомним, как наистина би изглеждал историческият календар и държавно подкрепяните тържества през този месец, ако “демокрацията не им беше отнела много” на такива, като Корнелия Нинова.

Наясно съм, че историческата наука не търпи условното наклонение в минало време. Само че в случая не става дума за условно, а за напълно реално минало, което някои от нас помним. Щеше да бъде минало продължаващо, ако демокрацията не им беше “отнело много” на Нинова и компанията й. Друг е въпросът, че демокрацията им даде куфарчета, а след това и цели банки, тъпкани с крадени от българския народ пари, но това е наистина тема, която заслужава отделно внимание.

Ако не беше демокрацията, вместо празника на Съединението на 6 септември и на Независимостта на 22 септември, които бяха бойкотирани от овластената комунистическата пропаганда в България, щяхме на първо място да продължаваме да гледаме  и да участваме в организираните от тяхната държава манифестации в чест на “славния 9 септември”, прославящ всъщност налагането на режим от съветски тип на окупираната България като форма на “освобождение” от българската независимост.

А за 5 септември, като черен ден в българската история, когато Москва обявява война на България въпреки поддържаните с царството през цялата война дипломатически отношения, щяха да знаят още по-малко българи, отколкото днес поназнайват нещичко по въпроса.

На 23 септември щяхме да се давим в океана на комунистическата пропагандна версия за избухналия през 1923 г. на тази дата метеж, канонизиран по времето на НРБ като “първото в света антифашистко въстание”. Щяхме от сутрин до вечер да слушаме по радиото, телевизията, на сказки и беседи за Мъглиж – почти като за Париж от времето на комуната. Защото бил пръв сред разбунтувалите се. За позорното бягство на подстрекателите Георги Димитров и Васил Коларов, изпратени от Москва да внасят болшевишка “революция” в България, нямаше да ни осведомяват, разбира се. 

По същото време през септември 1918 г. войнишкият метеж на част от българската войска, разгромена при Добро поле от превъзхождащите я части на Франция и нейните съюзници при започналата на 14 септември тяхна офанзива, ни се сервираше пропагандно като предтеча на революцията от болшевишки тип в България. Макар да става дума за типичен войнишки метеж, каквито е имало почти във всяка изтощена от войната държава на континента – най-вече в Русия, където амбицията на империята да довърши с един удар отслабената Германия чрез връщане на фронта на отпочинали елитни руски части, подпалва искрата на бунта им, предизвикала пожара на февруарската революция през 1917 г.

По-късно болшевиките си приписват заслугата за разклащането на империята, но истината е, че това правят руските войници, които отказват да заменят топлите казарми със завръщане към ужаса на окопите. Българи избягва тази участ на косъм, за което подобията на Нинова ужасно скърбяха по времето на НРБ.

Но най-вече и преди всичко нямаше да чуем нищо за масовия терор на комунистическия реваншизъм по села и градове в България, състоял се през септември 1944-та със закрилата на Червената армия, окупирала по това време страната, за която по правилата на международните конвенции би трябвало да понесе отговорността във връзка със сигурността на населението в качеството си на окупатор.

Вместо да спре убийците на десетки хиляди българи, тя ги надзирава и поощрява до степен, че се налага Георги Димитров, българският комунист номер едно в обкръжението на Сталин, да моли диктатора за неговата намеса подобно на съветски военни кореспонденти, докладващи в Москва, че терорът е обезглавил откъм офицери полковете, изпращани да воюват под знамената на Червената армия, което ги прави небоеспособни.

Ето това е, което явно има предвид Корнелия Нинова, когато откровеничи, че демокрацията и е отнела много. Наистина не е малко, нали!

Случайни хора и случайни партии водят България в случайни посоки

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

В България политическият сезон започва динамично, с напрежения и скандали. По-задълбочен поглед обаче показва, че фокусът са европейските и местните избори догодина. Така че, какво да очакваме от ситуацията – обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, ГЕРБ се разделя с министри и трудно крепи коалиционното единство, БСП напусна Парламента, за да „слезе при народа”, президентът воюва с кабинета и обещава нови хоризонти – това не минава ли границата на стандартната политическа лудост?

– Да, Фили, малко крайни изглеждат развитията в началото на новия политически сезон, но да не забравяме – това лято политиците почти не почиваха. Или поне го направиха някак на смени, скандалите не секнаха през ваканцията и сега основните играчи нямат нужда от проучване на противника.

Но, в интерес на истината, колкото и сериозно да звучат понякога нещата, бурята е по-скоро в чаша вода. Политическият хоризонт на ходовете, разигравани днес, всъщност е догодина, когато в България ще има два вида избори – европейски и местни. Това докарва политиците до треска, а публиката – до ранно загряване, за отбелязване е – тази година много по-ранно, отколкото в предишни.

– Една от основните теми, които се поставят от главната опозиционна сила – БСП, е за сваляне на правителството и предсрочни избори. Има ли шанс това да се реализира?

– В България шанс за падане на дадено правителство и предсрочни избори винаги има, но в този момент, той е нула. И съм категоричен по няколко причини. Първо, има един парадокс, отчетен онзи ден от политолога Андрей Райчев – недоволството от сегашното управление расте, но поддръжниците на ГЕРБ, не намаляват. „Не му спада плюсът на Борисов, макар че му расте минусът” – както цветисто се изрази Райчев.

Обясненията за това са много, но можем да ги сведем до факта, че, съзнателно или по инстинкт, но Бойко Борисов като премиер успява да балансира между различни, противоположни дори интереси и много често уцелва подходящия момент да направи печеливш ход. Живият пример.

Още в началото на септември Борисов обяви, че догодина ще се увеличат с 10 на сто заплатите на държавните служители. Съобщението бе потвърдено и от финансовия министър Владислав Горанов, който в момента се занимава с новия бюджет. Очакваното увеличение включва не само пряко заетите в администрацията, но също армия, полиция и учители. С други думи, Фили, то ще подобри финансовото състояние на около 500 хиляди души и техните семейства.

Може би едно специално социологическо проучване ще покаже колко от тези хора ще подкрепят ГЕРБ на изборите през следващата година, но със сигурност привлеченият електорален масив ще е огромен. На всичкото отгоре, моментът, в който се съобщава тази новина, е наистина добре подбран.

Покрай предстоящите дълги дебати за бюджета, ще има предостатъчно време увеличението на бюджетните заплати да се превърне в силен политически коз, като за него чуят дори глухите. През първите месеци на 2019 пък, до европейските избори,  хората хем ще усетят реално ефекта от това да имат повече пари в джоба си, хем няма да свикнат прекалено много с тях, тоест, ще помнят на кого ги дължат и ще са готови да благодарят подобаващо чрез вота си.

– Да, повечето пари винаги са печеливш коз, но да се върнем на другите причини, заради които смяташ, че предсрочни избори в България са невъзможни в момента.

– Втората причина, Фили, е, че това не е в интерес на коалиционните партньори на ГЕРБ – три малки псевдо-националистически партии, представящи се за „Обединени патриоти”. Макар да се разтърсват от противоречия помежду си, както и с ГЕРБ, те знаят, че властта сега им е паднала и не е сигурно, че при следващи избори ще имат пак този шанс.

Третата причина да не виждам в близко бъдеще възможност за предсрочни избори, е слабостта на опозицията. ДПС кротува през този мандат и дори подкрепя в парламента най-важните предложения на ГЕРБ. БСП пък опитва да се представи за остра опозиция, но заради неадекватните си думи и действия е по-скоро жалка.

Другите две причини могат да се обобщят с израза – липса на реална политическа алтернатива. Да, президентът Румен Радев, който от доста време се кани да обяви свой политически проект, още не го е сторил, а без външна подкрепа той трудно ще спечели дори една битка във войната, която води с кабинета.

Тъй наречената „традиционна десница” пък продължава да е в насипното състояние, в което е доста време. Тя е толкова зле, че се изкушавам да я обявя за напълно несъществуваща, спира ме само някакво ирационално очакване нещо там да проблесне. Освен тези реални фактори, Фили, има и аргументи от чистата политическа логика – например, защо са необходими на България предсрочни избори, като след по-малко от година, на редовни избори, и без това ще стане съвсем ясно разположението на силите.

Естествено, в държава, където политиката повече прилича на кула от карти, отколкото на нещо солидно, още утре можем да станем свидетели на съвсем друго, нелогично или дори напълно абсурдно развитие, но, пак казвам – поне в момента предсрочните избори изглеждат невъзможни.

– Да, но БСП обяви, че напуска парламента и „слиза сред народа”, а президентът Радев – че иска да изведе страната към „нови перспективи”. На описания дотук фон, действията им не са ли като насочване на парата към свирката, вместо към колелата на влака?

– Ами нали трябва нещо да правят, Фили, да демонстрират активност, ако искат да имат не само политическо настояще, но и политическо бъдеще. Да, думите и действията им звучат нелепо, защото възможностите им са ограничени както от външни фактори, така и от собствените им предразсъдъци и некадърност.

Например, какво се случва, когато тукашната левица реши да слиза сред народа? Ами можем да попитаме унищожените няколко поколения българи – или поне да прочетем тяхната история. На всичкото отгоре е факт, че за пореден път предложеният от БСП политически документ, наречен „Визия за България”, не съдържа нито една идея, която излиза извън познатия техен нисък стандарт на политическо мислене.

С други думи – там няма нищо ново и нищо реалистично, което да вдъхнови хората за истинско противопоставяне на сегашното управление. Да, това управление е вредно и трябва да си ходи колкото може по-бързо, но не поради причините, които БСП сочи, и не по пътищата, които чертае.

По подобен начин, но още по-зле, стоят нещата с напъните на президента Румен Радев да е реален фактор в голямата политика, в която продължава да бъде случаен и периферен субект. Също както левицата, която си го отгледа и избра за президент, той говори за нови перспективи, но, за разлика от БСП, дори не уточнява какви са те. Освен това, Радев май забравя, че рамките на президентските правомощия са много тесни и той няма никакви преки възможности в изпълнителната власт.

Така че ако ще извежда народа към нови перспективи или трябва да направи преврат, или да направи партия, да спечели избори и да стане министър-председател, други опции не съществуват. Така или иначе, Фили, очаквам в близките месеци да станем свидетели на още повече и по-остри политически конфликти.

Всички отдавна са наясно, че в България, особено преди избори, да участваш в популистка конфронтация е много по-печелившо като действие, отколкото да водиш разумна и достойна политика.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com