Европа и България без Меркел – 9 въпроса

Заглавието не е съвсем точно – Европа и България вероятно ще бъдат с Меркел до  края на мандата й през 2021 година. Това обаче няма да бъде същата Меркел. От днес тя е lame duck, т.е. лидер на държава и партия, чийто политически край е предизвестен.

Тя няма да има същата политическа тежест както досега. Германия ще остане най-голямата икономика в Европа и най-голямата нетна вносителка в нейния бюджет, но ще се прости с голяма доза от предсказуемостта си.

Предизвестеното оттегляне на Меркел поставя въпроси за приемника, политиката му и бъдещата роля на Германия в Европейския съюз. То изправя страната й и континента пред  неопределеност сравнима с ребуса на Брекзит.

Меркел беше стожер на финансовата строгост и свързаното европейско и национално законодателство, прието през кризата на еврото. Тя беше опора на единството на Европа, основана на Лисабонския договор и на задълбочаването на интеграцията.

Тя стана (за съжаление) символ на непопулярната политика на отвореност за мигрантите и солидарност с бежанците. Тя й струва поста. Меркел беше привърженичка на малките, но сигурни стъпки за разлика от далече по-радикалния от нея в идеите си френски президент Еманюел Макрон.

Меркел беше защитничка на отворените общества, на свободната търговия и вярваше в трансатлантическата връзка. Не криеше фрустрацията си от президента на САЩ Доналд Тръмп. Тя беше противничка на популизма, на евроскептицизма и еврофобията, представени от лидери като Виктор Орбан, Ярослав Качински и Матео Салвини.

Те ще празнуват нейното оттегляне, защото тя беше фактическата лидерка на Европа през годините на канцлерството си досега. През него тяхната съпротива избуя. Оттук нататък можем да очакваме нейното лидерство да отслабва. Можем да кажем, че Меркел е досега най-едрата политическа жертва на серията кризи в периода 2009-2015 година.

Какво става с всички неща, които Меркел представляваше и подкрепяше, в едно близко бъдеще със слаба канцлерка и в едно не толкова далечно бъдеще без нея?

Ето някои по-конкретни въпроси, които оттеглянето й поставя от днес:

  1. Как признанието й, че трябва по-ефективна политика, ще се отрази на бъдещия курс на Германия? За повече или за по-малко Европа и къде? Можем да изброим ключови области като бъдещето на икономическия и валутния съюз и еврото; едва прохождащата обща европейска отбрана; незавършения банков съюз; миграцията и убежището; разширяването на ЕС; отношенията със световни играчи като Русия, САЩ, Турция, Китай.
  2. Ще успее ли Меркел да изкара мандата си докрай? Ако все пак коалиционните й партньори, социалдемократите, се оттеглят от правителството предсрочно, ще има ранни избори. Какво правителство ще произведат те?
  3. Как предизвестеният политически край на Меркел ще отекне в другите държави членки? Какви уроци ще изведат елитите и избирателите им от него?
  4. Как това признание ще се отрази на резултатите от европейските избори догодина и на Европейския парламент и Комисия, които те ще произведат? (В частност какъв Брюксел и Страсбург се очертават за България?)
  5. Какъв Брекзит да очакваме при несигурна Германия?
  6. Какъв дългосрочен бюджет за 2020-2027 година ще договорят 27-те при отслабено германско лидерство?
  7. Кой ще води Европа, ако Германия не е в състояние? Колко Европи ще има, ако няма ясен лидер?
  8. Какво означават въпроси 7 и 8 за страни като България, където европейското финансиране е двигател на икономическия растеж, където ЕС е  “котва” на демокрацията и “ръчната спирачка” за евентуална смяна на посоката?
  9.  Кой ще бъде големият приятел на Бойко Борисов и ГЕРБ в един Европейски съвет без Меркел?

Текстът е блога на автора. Още от него можете да прочетете тук.

В българския Биг Брадър на простащината

Жадни за власт хора напират за известност – колкото по-голям е скандалът, толкова по-голяма реклама за тях. А ние седим и се възмущаваме, и пак седим… И позволяваме да ни пълнят главите с истински измислици.

default

Поредната агресия на Валери Симеонов освен искания за оставка предизвиква и някои размишления. Първо: хора като него – у нас и по света – дойдоха на власт чрез брутално прекрачване на най-елементарни морални норми, които смятахме за самоочевидни. Сидеров атакува физически, а   подобна проява този месец имаше и крайно левият му колега Меланшон, обвинен в преразход на пари по време на изборите.

Орбан обявява Сорос за демон, който движел либералите по света. В същото вярва и всеки уважаващ себе си привърженик на БСП. Тръмп пък нарича мексиканските мигранти с езика на Динко и Перата.

Нарочно давам примери от ляво и дясно – старите координати отстъпиха пред новата програма, която скромно наричат „рестарт на системата“. Ликвидиране на старите партии, анулиране на международни договори и ангажименти, отхвърляне на правила, закони, морални норми. Какъв е политическият смисъл от това на пръв поглед самоубийствено движение? Ето какъв: жадни за власт хора влизат в общественото полезрение; колкото по-голям е скандалът, толкова повече говорим за тях.

Няма лоша реклама, нали така? Едва ли някой знае какво точно върши Валери Симеонов като шеф на демографската политика, позиция очевидно създадена заради коалиционното му его. Затова пък няма месец, в който да не говорим за поредния скандал, който е натворил – застрояване на Пирин, връщане на пушенето, спиране на музикални уредби.

Как се подменя сериозната политика

Новите политически бруталисти (моля да ме извинят едноименните архитекти) подменят сериозната политика с жестикулации като персонажи от един тотален Биг Брадър, а ние гражданите, превърнати в пасивна публика, седим и се възмущаваме, и пак седим, и пак се възмущаваме, но все не спираме телевизора.

Новото от няколко години е, че в тази игра се включиха и теоретици. Започнаха да подават удобни научни термини, които политиците, разбрали-неразбрали, почват да размахват като бухалки. Просташките обиди, които нажежават публиката на Биг Брадър-а и увеличават гледаемостта, например, бяха представени като борба с „политическата коректност“. Вярно, има такова нещо в Америка, чели сме, някои сме го и виждали. Но какво точно трябва да значи то у нас?

Обясняват ни, че лошите либерали забранявали да се казват някои неща  – например, че циганите били генетично увредени, че бежанците до един били джихадисти и тъй нататък. Странно как не извадиха този аргумент при последната словесна смелост на Симеонов на гърба на майките; май по-върви да си борец срещу цензурата когато ругаеш чуждите, отколкото своите?

Аз лично не виждам никаква политическа коректност в България – всеки псува, обижда, подиграва както си иска. А тъжното е, че цялата тази работа звучи като смелост – право куме, та в очи. Но кой точно налага измислената политическа коректност, аз така и не разбирам. Държавни стандарти ли има какво да се говори и какво не?

Аз знам само за Наказателния кодекс, който позволява ражданите да защитават честта си, когато са обидени. Или цялата работа е в това да се атакуват малкото останали възпитани хора, които опитват да се съпротивляват на избликналата отвсякъде диващина? У нас на едно място слагат по-градските, по-образованите, по-заможните и ги превръщат във враг на масовия избирател.

Война, която се води с псевдо-понятия

В новата идеологическа война на въоръжение влизат и псевдо-понятия като прословутата „джендър идеология“ – самият ни министър на образованието се оказа без имунитет срещу тази глупост. Какво точно значи тя? Кой е джендър идеолог? Взеха да цитират Джудит Бътлър, макар че не знам дали са я чели. Истинският източник на понятието „джендър идеология“ са американските евангелисти, които явно имат влияние върху православната ни църква (дали пък не почва някаква православна реформация??).

Във  всеки случай аз не познавам хора, които се борят за това всеки да може да сменя пола си по свободно хрумване – а че някой може яростно да се бори с тези несъществуващи джендър-фантоми е явление от сферата на психиатрията.

По-сериозно внимание заслужава вятърната мелница на мултикултурализма, която новите традиционалисти редовно атакуват. Понятието е свързано с общества, в които живеят компактни мигрантски маси. На някои места – като във Франция – ги интегрират целенасочено и с държавна политика, на други – като в САЩ – ги оставят да се справят сами в общностите си, на трети – като в Германия – отказват да ги интегрират с надеждата, че гостите-работници (гастарбайтери) някой ден ще си отидат.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Може хипотетично да разсъждаваме каква политика бихме имали, ако при нас биха дошли мигранти. Само че у нас мигранти просто няма и тази тема не стои.

Тук има традиционни населения, които съжителстват ту по-добре, ту по-зле от векове. Аналог на нашето положение биха били англичани, шотландци, ирландци и уелсци в Обединеното кралство. В какъв смисъл можем изобщо да разсъждаваме дали да признаваме или да не признаваме правото на мюсюлманите да празнуват байряма?

Националната политика е политика на всичките хора, които живеят тук и в това няма никакъв либерализъм, просто демографски факт. А и т. нар. Възродителен процес, който опита да заличи едно малцинство със сила, не беше никакъв консерватизъм, а просто тоталитаризъм.

Без либералната демокрация нямаше да има власт и за тези популисти

Впрочем тук е и ключът към разбирането на либералната демокрация – онази, която е основният враг на популистите от дясно и ляво днес: това понятие няма общо с глобалния капитал и финансовите спекулации, както се опитват да ни внушават.

Либерална демокрация е онази, която съумява не само да следва волята на мнозинството, но и да пази малцинствата, та дори отделните човешки същества, интересите им, достойнството им. (Вярно, това е по-трудното, изисква висок етап на развитие, който нашето общество за жалост може и още да не е достигнало).

Това не е демокрация на либералите, защото зад нея днес в Европа стоят и консерватори, и социалисти. Без либерална демокрация става невъзможна дори критиката на либералната демокрация, която предполага правото свободно да изразяваш мнението си. Това непрекъснато я подкопава, но и помага чудодейно да оцелява.

Майките не вярват на извинения, а прокуратурата – на Баневи

николай банев

Или какво интересно се случи през седмицата, докато Валери Симеонов не си подаваше оставката

Без да усетим, цяла седмица мина в протести на майките на деца с увреждания с искане за оставката на вицепремиера Валери Симеонов. Неговите изказвания срещу „кресливите жени“, които злоупотребявали с „уж болните си деца“, успяха за отрицателно време да катализират недоволство в социалните мрежи и да дадат нови сили на протеста на майките.

Някак не е особена новина, че вицепремиерът Симеонов говори без цедка на езика си. Не му се случва за пръв път, а нещо подсказва, че няма и да е за последен. Но май за първи път го виждаме да реагира на #Извинисебе.

Чухме изнуденото му изявление в стил „Извинявайте, ама съм прав за всичко, което казах“. Важното е, че даде ясно да се разбере – оставка няма да подава, а премиерът Бойко Борисов няма да посмее да му я поиска.

Ако този номер го беше направил някой министър от квотата на ГЕРБ, сега вече щяхме да слушаме за първия скандал на неговия наследник на поста. Но това е предимството на по-малкия коалиционен партньор, който знае, че без него каручката няма да се движи.

Волен Сидеров беше първи по редичката да се обяви за оставка на колегата си в Обединените патриоти. Голяма е любовта между двамата партийни лидери и със силата си успява да засенчи дори повечето (ако не и всички) глупости, които в Реформаторския блок успяха да свършат за скромните си 3 години съществуване. На Борисов сигурно ми липсват…

Поне правителството му си седи цяло, а скандалите, които само произвежда, оставят без работа дори ленива опозиция като БСП.

Впрочем, някой разбра ли за поредния вот на недоверие, внесен от левицата(трети за една година)?

Това с вота на недоверие за социалистите сякаш стана нещо като досаден навик. Не че има особен смисъл, но те продължават упорито да пробват. Малко напомня на онзи лаф на Айнщайн за това какво е лудостта – да правиш едно и също нещо, и да очакваш различен резултат.

Далеч повече внимание успя да спечели темата с часовото време и резултатът от анкетата на Министерския съвет по темата. Оказва се, че в по-голямата си част участвалите в допитването предпочитат да остане лятното часово време, а зимното да го забравим. За сметка на това, социологическите изследвания показваха обратното.

Дали е крива социологията, или просто по-голямата част от обществото не е имала търпението и нервите да се занимава с мудната системата за участие в допитването, трудно би било да се каже…

Факт е, че денят ще продължи да си е 24 часа, откъдето и да го погледнеш. Големият въпрос е дали през лятото искаме да е светло до по-късно, или през зимата предпочитаме да не ставаме за работа в тъмна доба. Всеки тук е с лично мнение – а това вече причини редица бурни караници в социалните мрежи.

Така де, хората отстояват мнението си. Не като свидетелят по делото на Десислава Иваначева, чиито показания изведнъж се промениха, скоро след новината, че нея ще я пускат под домашен арест. Не искаме да се бъркаме на правораздаването, ама такива неща малко съмнително изглеждат и напомнят леко на епизод от „Семейство Сопрано“.

В показанията по време на досъдебното производство се говори едно, сега пред съда се променят рязко в доста по-оневиняваща посока… Но дето се казва, стават и грешки.

Междувременно поредните, които изтеглиха късата клечка в играта на Специализираната прокуратура „Кой укри данъците“ са семейство Баневи. Май ще се окаже, че Панамските досиета не прощават никому.

Баневи преди време обясняваха, че Ветко и Маринела Арабаджиеви са ги приучили да ползват офшорки. Сега отново по примера на Арабаджиеви, Николай Банев и жена му Евгения посрещнаха новината за започналото срещу тях разследване на Лазурния бряг във Франция. Разликата е, че докато Арабаджиеви обещават още от септември да се предадат сами (ама друг път), никой не попита Баневи дали биха били така любезни.

Дали прокуратурата във Франция ще ги екстрадира по бързата процедура или ще ги признае за обект на закрила като икономически бежанци (вече и Майбах не им остана) – може да вадите пуканките, защото това ще е темата на сутрешните блокове през следващата седмица.

Освен ако дотогава Валери Симеонов не реши да се изкаже компетентно по друга наболяла тема…

Колективизация на секса

Николай Флоров

Връзката между либидото и идеологията винаги е била интересна тема. Толкова по-интересно е да видим какво мисли на тоя фон едно женско същество, па макар и комунист.

Запознайте се с Александра Колонтай, една от редките скици на болшевишката революция. Някои от по-образованите комунисти може би познават това име, но общо взето тя стърчи неудобно сред болшевишкия елит с уникалната си комунистическа кариера.

Няколко думи за политическата й персона: меншевик, а след 1915 болшевик и член на централния комитет, който взема решението за възстанието през октомври 1917. По-късно е посланик в Норвегия, Мексико и Швеция. Както целия болшевишки елит, и нейния произход е на типичен и привилегирован буржоа: баща й е царски генерал с либерални убеждения от стар украински род, а майка й е дъщеря на финландски търговец на дървесина. Парите на баща й й дават възможност да пътува дълго в цяла Западна Европа и САЩ. Краткотраен първи брак и син от него.

В световен план това е първата известна жена министър и дипломат, близка до Ленин и целия кръг от правителствени болшевики, доминиран изцяло от мъже. Тя е убедена, че еманципацията на жените може да стане само чрез построяването на комунизма. Да повторим – това е единствената жена в революционния комунистически елит, ако не считаме едно друго същество, известно като любовницата на Ленин – Инеса Арманд.

Като добър комунист,  за Колонтай враговете са два – индивидуализъм и капитализъм. В капиталистическото общество индивидуализмът се стреми към постигането на лични цели. Това означава че семейството се стреми към задоволяване на собствените си интереси и желания, тоест удоволствие, любов, икономически и психологически успех и т.н.  За Колонтай това е лошо, понеже семейството учи и набляга на егоизъм и по тоя начин отслабват връзките му с колектива.

Ако до тук ви мирише на феминизъм, то е защото съвременният феминизъм е точно такъв – марксистки и анти-семеен. Колонтай заявява,  че с този тип семейство трябва да бъде свършено. При комунизма икономическата организация е колективна, включително създаването и развитието на човешкия капитал: «…отговорността за отглеждането на децата и тяхното физическо и духовно развитие се поема от обществения колектив.»

А къде е мястото на жената като създателя на тоя човешки капитал? Ето къде: «След като жената роди, тя повече не принадлежи на себе си, тъй като служи на колектива чрез създаването на нова трудова единица от своята собствена кръв и плът». Естествено, при диктатурата на пролетариата «законът трябва да защитава интересите на работническия колектив чрез майчинството, като регулира навиците на жената при размножаване – като се почне от количеството и качеството на половите й сношения,  през връзките й с биологичния баща, как се държи като бременна или като майка и се свърши с образованието на децата, които е създала».

Няма по-красноречиво умуване от това, предлагащо идеална възможност за сравнение с опитите на национал-социализма за колективизация на секса и семейния живот. Сравнявайки интернационалния социализъм и национал-социализма, професор Стивън Хикс намира, че те изобщо не се различават в основата си и са варианти на познатите теми «анти-индивидуализъм и анти-свобода».

Уникалността на Колонтай не може да бъде оценена без уникалността на друг болшевик – Александър Шляпников, единствения (повтарям – единствения) работник сред целия болшевишки елит на революционния преврат в 1917-та година. Израсъл в мизерия и без баща още от две годишен, той скърпва трето отделение и пробива пътя си като заводски механик. Като такъв работи за известно време в Англия, Франция и Германия. От 1914 води и нелегалните връзки на Ленин от Европа с Русия – това е Европа, без която руския болшевизъм никога не би могъл да просъществува. По време на тая дейност Шляпников работи заедно с Колонтай и двамата стават интимни приятели.

След революцията в 1917 става водач на най-големия работнически профсъюз, а след това и комисар по труда. Двамата с Колонтай излизат на сцената в 1921 гогдина с памфлет, написан от Колонтай, със заглавие «Работническата опозиция». В него двамата отхвърлят контрола над промишлеността от «спуснати отгоре» болшевишки бюрократи и искат контрол от работници-болшевики.

Ленин не харесва това и на третия конгрес на партията го заклеймява като «отклонение». Това фактически е края на политическата кариера и на Шляпников, и на Колонтай – намират им удобен начин да ги изритат от политическия живот като ги пращат за няколко години на дипломатическа работа в Париж. Сталин също оставя Колонтай като дипломатически представител в Норвегия, Мексико и Швеция до 1945.

Колонтай е изключителен късметлия: от 1918 до 1923 тя е женена за болшевишкия моряк Павел Дибенко (първи комисар на морската флота), екзекутиран от Сталин в 1938. За Шляпников Сталин е отредил друга съдба: като единствения пролетарий в оригиналния болшевишки елит от 1917, той първо го изключва от партията в 1933, а две години след това го праща в затвора, където след още две години умира при брутални условия.

Кой би казал, че делото на Сталин не е продължение на делото на Ленин?

 

Сливи в устата на медиите за надписа “Слава на СССР” върху паметник на Апостола

Когато българин напише “окупатори”  на издигащия се в София над всичко Монумент на окупационната червена армия (МОЧА) Москва, нейното посолство тук и слугите му у нас надават вой както винаги, когато някой им каже истината в очите. Следват официални декларации, обидни квалификации по адрес на “вандалите” и заплахи към извършителите на храбрата постъпка.

Най-разпространената опорна точка срещу подобни изяви върху съветските светини у нас обаче си остава твърдението, че всяко посегателство спрямо всеки паметник било вредно за автентичния прочит на историята, която трябвало да се помни такава, каквато е.

Лицемерието на това опаковане на историческото наследство е особено характерно за БСП, наследница на дългата традиция на премахване на паметници не само във връзка с българската монархия (която те възкресиха по перверзен начин чрез съвместно  монархо-социалистическо управление с прогонения от Царство България Симеон Сакскобургготски), но и чрез заличаване на монументалния спомен за бившите вождове на БКП, развенчани от самата нея след съответната промяна на политическия климат в Москва.

Като става дума за болшевишка Русия, никъде другаде по света не са били унищожавани толкова настървено монументалните знаци от миналото на една империя. Дори и Александър Втори, именуван “освободител” заради освобождаването (само на хартия по негово време) на руските крепостни селяни и смятан за реформатор в самата Русия, не е бил пощаден от вандализацията на болшевиките. Само в София и в Хелзинки са оцелели две негови статуи.

На духовните събратя на съветските вандали у нас, за които невежеството на русофила е водещо условие за култа им към чуждата държава, не им стига да мразят различните от тях в това отношение българи. Обожанието им към СССР е демонстрирано в Ловеч, където върху паметника на най-тачения български национален герой Васил Левски нечия съветофилска ръка е написала “Слава на СССР”. Кратко и ясно дефиниране на това що е то да си безмозъчен болшевик в държавата, в която властта пази монументалната памет за съветската окупация като най-свидна национална ценност.   

Досега, когато искахме да посочим колко е спорен (меко казано) МОЧА, задавахме риторичният въпрос защо никой не посяга на други паметници, смятани консенсусно от българите за безспорни. Вече и това се промени под благия поглед на онези, които целуват ръка на фалшивия руски патриарх, премълчават му вандалските антибългарски тиради и тичат да се кланят в Кремъл на неговия началник Путин, колчем ги повика да ги мъмри лично за недостатъчното старание в охраняването на руския интерес в България. 

Казусът с изписания от командировани в Япония българи, изписали безмозъчно на една стена “Локо София”, се превърна веднага в медийна сензация – толкова скоростно и дори прибързано, че се наложи после да се обяснява, че надписът все пак не е “цъфнал” върху мемориал във връзка с атомното бедствие в Хирошима. Да не говорим, че за всяко посегателство на МОЧА медийните реакции зависят само от това, дали властите няма да обещаят да накажат извършителите след поредната руска осъдителна реакция. 

Какво трябва да се случи, за да се случи нещо подобно като медийно ехо в случая с поругаването на паметника на Апостола в Ловеч, но не от обичайно заподозрените ултраси или националисти, а явно като продукт на скодоумието на обичайно закриляните следовници на култа към съветското господство над България? http://istinata.bg/?p=2000

Апропо, не очаквам никаква другарска самокритика. Свикналите да се възприемат като безгрешни другари и другарки, задължително ще припишат деянието в Ловеч на провокатори.

Съветските им учители половин век отричаха съветската вина за убийството на 22 000 полски военнопленници, приписвайки го на германските врагове. Можем да се басираме, че ако изобщо се стигне до повдигане на въпроса за вината, надписът “Слава на СССР” върху паметника на Левски в Ловеч ще бъде обяснен като опит честните съветофили да бъдат опетнени в очите на доверчивите българи.  

Дано поне някой репортер се престраши да попита отговорен съветофилски фактор у нас поне дали смята за укоримо да се “прославя” СССР по този начин и дали това е направено за сметка на ореола на Левски, т.е. че да се прави връзка със СССР е петно за Апостола. Няма да е много учудващо, ако се стигне до такова чудо, да чуем в отговор нещо от рода на това, че всъщност Левски се е борил за чиста и свята съветска република.

Скандално грозната истина за наркотиците

Какво направи България за децата, които посягат към наркотици? – Нищо. Вместо да се погрижи за лечение и превенция, криминализира наркозависимите. И с нелепи „промени“ хвърля в отчаяние и страх хиляди семейства.

Fixer bei der Heroin-Injektion (picture-alliance/dpa)

Има една сфера в България, която вече удави във водовъртежа си от безизходност хиляди семейства. Става дума за наркотиците и за децата, които посягат към тях. Нека не наричаме всички наркомани или дори зависими, някои изтеглят късата клечка и загробват и своя, и живота на семействата си. Много други се движат на опасната граница на експеримента, което няма абсолютно никакво значение, когато се стигне до арест.

Стигнали дъното или устремили се към него, всички тези деца под 18 години имат една обща характеристика – те са успели да доведат близките си до стрес, отчаяние, мъка. Само едно съмнение стига, за да влезе в ума на родителя ужасната мисъл, че детето му може да умре внезапно. И тази мисъл далеч не е без покритие: не са един или два случаите, в които първата доза причинява смърт или доживотна инвалидизация.

Какво направи държавата през годините, за да помогне на тези семейства? За да помогне и на себе си в крайна сметка, защото човек, който е експериментирал, но се е отказал и се е върнал в правия път, става съвсем редови член на обществото и плаща данъци. Дори стигнал до зависимостта, но намерил адекватна помощ и подкрепа, той напълно може да се завърне отново към обществото. И да плаща данъци. Данъците се споменават отново, защото вече става кристално ясно, че държавата от друго не се интересува, освен от пари. Нека бъдат тогава пари.

Още в първите дни на 2006-та година тогавашните законотворци промениха НПК в частта му за наркотиците и премахнаха текста, според който притежател на доза за лична употреба не подлежи на съдебно преследване. Аргументът тогава беше изцяло популистки – цитираха се някакви майки от Благоевград, които призоваха за тази промяна и парламентът, виж ти, веднага ги чу. Вносител беше Мирослав Севлиевски от НДСВ. Хиляди други майки и малцината специалисти от цялата страна останаха като попарени, но запята веднъж, тази песен не спря въпреки всичките разумни доводи. Тя направи това, което направи. И което всички, запознати с тънкостите в тази сфера, очакваха да се случи със свити сърца.

Нищо не е такова, каквото изглежда

Тази промяна подкара към арестите всяко заловено с една цигара марихуана или една доза хероин момче или момиче. В същото време държавата отказа да въведе задължителното лечение, прието в други страни, защото имало къде да се лекуват. Според НПК, единственото място, където можели да се лекуват посягащите към наркотици, е затворническата психиатрия в Ловеч. Там се лекуват хора, психично болни. И пак там, на същото място изпратиха човек от Пловдив, който отряза главата на баща си, свари я в тенджера, а с кръвта заля полицаите. Е, точно към това място държавата насочи според законите си наркозависимите. И това далеч не е всичко.

Наркопазарът реагира на промяната от 2006-та на момента и в Столипиново започнаха да се предлагат стаички за 1 лев, където клиентът да си бие хероина във вените. Като резултат още същата година имаше два смъртни случая – намериха студент мъртъв на улицата в Столипиново, а момиче от Асеновград, обявено за издирване, беше открито на бунището пак там, на четвъртия ден, след като бе използвала услугата „стая за 1 лев“.

Другият резултат от популистката и без всякаква мисъл промяна тогава беше отказът от лечение. Не че много се предлагаше и тогава, но след въпросната промяна пък стана като табела на главата: „Ела ме арестувай“.

Thailand Drogen Ya-Ba Tabletten (picture-alliance/dpa/B. Walton)Възрастта на първия опит на наркотици е ниска. Мнозина посягат към новите дроги, които причиняват психотични разстройства

Най-скандалното беше, че тогава поправката бе нанесена след като химици от лаборатория в Опицвет се измъкнаха от правосъдието, след като бяха заловени с десетки килограми прекурсори на място. Оказа се, че това било за лична употреба.

Днес се предлага арест на възрастен да бъде премълчаван пред близките за 48 часа, а на дете – за 24 часа. Каквито и уговорки да се правят, каквито и прецизирания да се визират, ясно е какво предстои. Ако у нас се прецизираше каквото и да е, хаосът нямаше да бъде чак толкова голям. На това вече никой не вярва.

В тази сфера хаосът е направо садистичен

Същите тези хиляди семейства, които от 2006-та година досега само стават все повече и все по- уязвими, ще бъдат подложени на още по-голям стрес. Най-големият. Какво, според вносителите на това предложение, си представят, че мислят семействата на наркоманчетата до 18 години, че и повече, когато нямат новини от тях? Не гадайте, мислят си, че са умрели.

Идеята за арест им идва по-нататък като спасителен вариант. Първо изживяват ужаса. Системният хаос в страната е повсеместен, но точно в тази сфера е направо садистичен. В момента възрастта на първия опит на наркотици е съвсем ниска, модни на пазара са новите дроги, които причиняват психотични разстройства.

Деца до 18 години няма къде да бъдат лекувани. И не си мислете, че може би някъде ще ги вземат и хайде, нека да опитаме – не, чисто и просто НЯМА къде да бъдат лекувани. На този фон, на фона на пълния отказ на държавата да се погрижи за този важен проблем, сега тя се готви да удари като с парен чук хората, които и без това не могат да си поемат въздух.

Главният прокурор Сотир Цацаров отказа коментар по тази тема с думите, че ще изчака промените да станат факт. И да се намери точния баланс между интересите на бързото правосъдие и на човешките права. Когато промените станат факт, да се готвят семействата. Полицията най-редовно попълва графата си за арести на наркодилъри с тълпи хлапета, помамили се по бързото щастие. Така се отчита. И попарените ще са много. Дали може тази промяна пак да причини смърт като преди? Като нищо. Семействата и без това едва дишат. Колко му е.

Девет години е бродила полудялата Виола Каравелова със снимката на съпруга си Йосиф Хербст по софийските улици през 20-те и 30-те години на миналия век с въпроса: „Знаете ли къде е мъжът ми?“

Пак ли същото ни чака?

Какво иска властта от „олигарсите“

259-10-81-asaКапитал

Малко след като Путин получава пълната власт в Русия – в началото на този век, започва голямата чистка на олигарсите. Всеки от едрите руски бизнесмени, натрупали активи най-вече около приватизацията през мътните последни години на XX век, се изправя пред важен избор. Вариантите пред тях са най-общо три. Те могат или да започнат безрезервно да подкрепят Путин (някои от тях и да се разделят с част от активите си), или да загубят почти всичко и да избягат в чужбина, или да загубят всичко и да влязат в затвора.

Желязната хватка на властта се разправя практически с всички. Който слуша, яде. Който не слуша, е в затвора или в изгнание. Собствеността се преразпределя, така че да се облагодетелстват близките до Путин.

България, разбира се, не е напълно Русия. Все още. Ветко Арабаджиев и Миню Стайков например трудно могат да минат за опоненти на властта, ако и обвиненията срещу тях да съвпадат с тези към руските олигарси в немилост – данъчни измами и пране на пари. Другата част от офертата към държавните капиталисти обаче върви изцяло по модела на Путин.

Един от примерите тази седмица е развитието на сюжета с „Дупката“ във Варна. Преди две седмици държавата плати на червения бизнесмен Георги Гергов 43 млн. лв., за да получи не особено големия терен в центъра на морския град. Парите отиват в неговото дружество „Слънчев ден“, а тази седмица стана ясно, че държавната банка ББР му дава 29 млн. лв. кредити, за да рефинансира свои стари дългове. С това в момента общата му експозиция към управляваната от Стоян Мавродиев банка става около 110 милиона лева (вижте повече тук), а скоро вероятно ще има нов съдружник и вероятно той ще бъде от близкия кръг около властта.

Накратко, бизнесът на Гергов започва с придобиването на държавни активи при приватизацията и съществува благодарение на държавни пари, а скоро ще има и синдик от управляващите. Самият той в качеството си на политик от БСП работеше усилено за властта, която го финансира – настояваше за „голяма коалиция“ между левицата и ГЕРБ.

Предпоследният скандал с него беше, когато се разбра, че е посредничил за среща между главния прокурор и друг бизнесмен – Сашо Дончев. На нея Цацаров поискал от собственика на „Овергаз“ да бъде послушен – да не помага на опозиционни партии и медиите, които притежава, да не критикуват властта. Накратко, поискал е това, което Путин беше поискал от руските олигарси. Поискал е Сашо Дончев да стане като Георги Гергов.

Ако беше приел, Дончев вероятно тази седмица щеше да е в Министерския съвет на среща с Валери Симеонов и да го защитава от исканията за оставка, за да не би, току-виж, да падне правителството (цялата история с оцеляването на вицепремиера – тук). Там в понеделник бяха шефовете на големите бизнес организации и те наистина скочиха да защитават статуквото.

„Този уличен натиск, тези протести няма да ни доведат до добро, искаме стабилност на правителството“, каза председателят на КРИБ Кирил Домусчиев. Причината за това е проста – организацията, която той оглавява, в момента се доминира от зависими от държавата играчи. Те са бизнес крилото на властта и евентуално разбъркване на политическата власт означава риск от загуба на позиции и пари (коментар по темата – тук).

„Стабилност“ е любимата дума и на Путин – в Русия тя продължава вече почти 19 години. А в Саудитска Арабия – над 80. Понякога обаче и в най-голямата „стабилност“ се намират хора да протестират. Случаят със зверски убития саудитски журналист Хашоги (вижте тук) показа, че дори и да запушиш насила устата им, вятърът на промяната започва да духа даже по-силно.

Колкото и добре да е балансирана „стабилността“ между политиците и олигархията, в нея винаги остава едно неизвестно – хората. Те искат прогрес, а не застой, но са изключени от разпределението на благата и никой не им обръща внимание. Затова и масовото възмущение от думите на Валери Симеонов за майките на децата с увреждания не намери разбиране.

Политиците директно казаха, че това означава да развалят удобната формула на властта. „Бизнесът“ директно каза, че не иска да се развали удобната формула с властта.

Това обаче не само отлага решаването на проблема, но го прави и още по-голям. Напрежението се натрупва още повече и когато следващият път избухне, ще е много по-трудно формулата да се удържи цяла.

Старите млади и младите стари

Открай време старите поколения намират махни на младите и ги укоряват, а младите поколения си го връщат, когато станат стари поколения.

Дори върху стената на древен египетски храм има един такъв йероглифен укор. Те обикновено биват едни и същи. Укорите. Повтарят се.

Старото поколение бива укорявано от младите в пресметливост, стигаща до корист, нагаждачество, бездушие, примирение, липса на пориви и страсти, и най-вече в липса на идеали.

Открай време се смята, че старото поколение е здраво стъпило на земята, а новото хвърчи из облаците. Че старото поколение е яко свързано с ежедневното битие, докато новото е непримиримо, бъкано с идеали и люшкано от страсти, пориви и вълнения, и че вятър го вее на бяла кобила.

В България обаче в днешни времена се получава наопаки.

Коренна, същностна размяна на поколенчески особености се получава.

Сякаш старите са си останали млади, а младите са остарели при младост още.

Непримиримо, бъкано с идеали и люшкано от страсти е предишното и по-предишното поколение. Особено по-предишното, то хвърчи из облаците, него го вее вятър на бяла кобила.

Докато най-новото поколение е сдържано, пресметливо, безстрастно, дори донякъде бездушно, користно и здраво стъпило на земята. Без желание за промени, без пориви и вълнения, без страсти и идеали.

Някои смятат, че така трябва, че това у новите е предимство. Защото били необременени.

Рийшли.

Всъщност би било добре да е така. Ако новите бяха необременени от комунистическата пропаганда. И въобще от каквато и да било пропаганда.

Само че йок. Получава се не само наопаки, но и малко изчанчено даже. Точно най-младите са обременени от комунистическата пропаганда, която потайно, неусетно и коварно им се хлъзга от повечето, ако не и от всички средства за масово осведомяване, а и от повечето властници.

Дори от самообявилите се за десни (леле, какви активи имала България при Тошо и тюх, как всичко било продадено за жълти стотинки). Пропаганда, на която лъхат и националните медии. Като националното уж радио, а всъщност „радио Волгин”, което дори не е „гаварит Масква”, а направо „гаварит Путин”.

Иначе в други отношения най-новото поколение си е наистина необременено. Откъм познания и образование например необременено, отново с извинение към изключенията и с неизбежното преувеличение на всяко обобщение.

Необременено е и от нещо по-неуловимо, но много по-същностно. Откъм нравственост. Не че са безнравствени новите. И не че са нравствени. Не, те не са нито едното, нито другото. Към тях това понятие е неприложимо. Защото те не знаят какво е добро и зло. И затова юридически погледнато, пък и същностно, речи го цивилизационно, речи го от гледна точка на любомъдрието (философията), речи го от онтологична гледна точка, те са невинни. Като ангели са. Или като животни. Или като юродиви.

Не че по-предишното поколение бе образец за нравственост, по-скоро обратното. Що се отнася до нравствеността, повечето изявени политици, общественици, журналисти, политолози, социолози и всякакви лози, повечето, ако не и всички „публични личности”, се пенявиха, пънаха, тюхкаха, кривиха, вопиюха и гърчиха, пък накрая се предадоха, някои се предадоха и повечето се нагодиха към новите дадености – простащината, простотията, невежеството, посредствеността, користта, наглостта, неграмотността и невежеството.

Но те не са ангели, юродиви или животни. Те са хора. Знаят какво е добро и зло. И затова все още изпитват едно странно чувство, което е част или оттенък, макар не светъл, макар и не ярък, а по-скоро сумрачен, ако не и мрачен, от най-високите равнища на човешкото развитие. Чувството, наречено срам. Него те изпитват.

Тяхното познание за добро и зло ги прави виновни и ако те не признават вината си, то поне я осъзнават в миговете на сурова самооценка и просветление. Възрастният журналист, който халтури или си криви душата, за да изхрани семейството си или да оцелее, си знае, че халтури, оправдава се с това, че има жена и деца и се срамува от халтуренето и душекривенето си. Поне малко.

Когато началството заръча на някой новичок журналист да оплюе когото и да било, новичокът просто гледа да изпълни поръчката и да угоди на началството. Толкоз. Да угоди по най-добрия начин – това е представата му за добро. Нему няма как да хрумне, че върши нещо срамно. Със сто процента сигурност оня репортер от „Господари на ефира”, който излъга всички, че е бил бит и хвърлен на циментова площадка, не се срамува от постъпката си, а се тюхка, че не е успял са прикрие измамата си.

При най-новото поколение срамът се появява, ако въобще се появи, стане ли реч за успешност. При това, което се приема за успех. А то е, разбира се, парите, общественото положение, властта, известността и битовото охолство. Не че е нещо ново в световните летописи, но досега се предполагаше, че е присъщо за старите, не за младите.

По-възрастният, или на средна възраст политик, иначе умен, възпитан, образован, на млади години широко скроен, с либерални, или поне демократични възгледи, но в последствие сменил три-четири партии, за да пристане накрая на користни крайно леви или крайно десни националисти, за да не бъде низвергнат от политическото стадо, също изпитва срам. Малко поне. И се договежда да даде някакво обяснение поне, ако не и оправдание за действията си.

Младият политик пита „абе към коя партия да се присъединя, за да стана евродепутат“ и хич не му минава през главата, че въпросът му е срамен и недостоен. Ама хич. Той е необременен от такива извехтели притеснения. Защото млад. Рийшли.

Всички тези опакости ни обкръжават и съпътстват като обществен климат (обстановка, среда), като властови и служебни отношения и дори като чисто човешки. Отношения. За тях най-много бива да се съжалява. Защото човешките отношения са първата, последната, а и погледнато на едро, единствената крепост на нравствеността. Която все още не е непревзета напълно. Обсадата обаче си продължава с пълна сила.

Какво достойно поле за изява на онези младоци, които се самопрепоръчват за консерватори. Да бранят наследени от дедите добродетели – почтеност, възпитание, добролюбие, добронравие, любомъдрие, себеотрицание, скромност, чувство за дълг – повечето излезли от употреба думи с корени в доброто и благото, съхранили донякъде спомена на първоначалното си значението. И споменът за изначалното християнство. Не в сегашния му църковно-чиновническо-синодално – политическо – злобаро-путиняшки ипостас (превъплъщение), а в оня, който старите българи са му придавали, укорявайки злотвореца с думите „Ти християнин ли си, чедо!”

Йок обаче. Консервативните забежки на сегашните млади ги лашкат при користните избраници на простолюдското невежество, при търгашеската, иначе прикрита зад благовидна замазка пресметливост, при махленските адети на работническо-селската мисловност, които граничат с откровената простащина и често преминават тази граница.

Сидеров и Бареков консерватори – чувстват ли въобще новите, чувства ли въобще някой омерзителната насмешка, с която този прокопсал тандем се гаври с всичко истински консервативно. Или няма да има проблеми към тази двойка да се прилепи СДС или новата партия на Москов за една нова консервативна спойка – осъзнава ли някой извратеността на подобен политически безпредел.

Ако някой го чувства, ако някой го осъзнава, той ще да е от по-предишното поколение, тия от сегашното най-вероятно ще си рекат: „Че какво им е на двамата, що пък да не са и консерватори?”

Въпросът е какво да правят обсадените. Или по-скоро избутаните в обществените кьошета „грешници” – нито ангели, нито животни, нито юродиви, а просто хора, защото обременени с познанието за добро и зло. Дали пък да не се опитат да припомнят, да върнат и да защитят изначалния смисъл на думите с корени в доброто и благото. В първата, последната и всъщност единствена крепост на нравствеността.

Белезници в Ница за евразиец №1 Николай Банев. Почему?

Новината за арестуваните на Баневи във Франция ме озадачи. Досега прокуратурата, специална или не, специално се занимаваше с “доказани русофоби”, като бившите министри Николай Ненчев, Николай Младенов и Трайчо Трайков. Гонеше специално и заподозрени в русофобия бизнесмени, като Огнян Донев и Иво Прокопиев, за които се предполага, че нещо не харесват колкото трябва Путин, щом свързаните или стопанисваните с тях медии си позволяват да го критикуват. 

И изведнъж – арест за един толкова искрено отдаден на каузата  на русопоклоничеството бизнесмен, като Николай Банев, стана обект на прокурорско притискане. 

Та той е си ама собствена неправителствена организация, Евразйски клуб, която шумно се възхищава на руската окупация на Крим! Че и булката му е в управителното тяло на този руски инструмент за влияние в България. http://samarinof.blog.bg/lichni-dnevnici/2018/03/01/skandal-evraziiskiiat-klub-na-nikolai-banev-legitimira-nezak.1596437

НА СНИМКАТА: Ниолай Банев попива думите на руския посланик Макаров

banev_makarov

С какво е заслужил такова неуважително отношение? В прокуратурата не знаят ли, че др. Банев знае наизуст цяла песнопойка със съветски маршове, които кара музикантите да му свирят по заведенията, докато припява с пълно гърло?

Какво ли си мисли по въпроса руският шеф на прокуратурата (не само на руската) Юрий Чайка? Той давал и е указания да бъде притесняван толкова виден приятел на Кремъл у нас?

Чайка ли им е изпила ума на държавните обвинители у нас, че да се закачат с тава важна птица от московската пета колона, отлетяла на юг към Ница, но преследвана там от френски полицаи по българска заръка?

Такива въпроси ме мъчат и отговор, признавам си, нямам. Всичко, което знам, съм го прочел във възторжените репортажи и отзиви на бенефициентите на Баневата щедрост. Спонсорирания от него журналистически конкурс в собствения му курорт “Свети Влас” беше явление, на което и самият Делян Пеевски сигурно е завидял заради неговия размах и дълбочина на замисъла. 

В плитчините на залива акостираше яхта, от нея под светлините на прожекторите и под акомпанимента на тържествената музика слизаше мастито жури и в рамките на продължаващото в този дух шоу обявяваше година след година победителите в това частно “мероприятие”.

Иначе казано, докато Пеевски си купуваше цели издания, Банев беше заложил на  пазаруването на отделни имена. Най-видните в нашенската журналистка, в някои от случаите (читателите могат сами да ги открият в интернет, те не се крият, гордеят се с наградите си).

Доста по-евтино е да си “наградиш” журналист и да си купиш (поне)мълчанието му, отколкото да издържаш години наред цели редакции. Младежът Пеевски явно беше прецакан от конкуренцията на търга за роби на труда на тържището на родната журналистика – веднъж и той да загуби един търг. Да не би това да е причината за бедата, сполетяла Баневи в Ница (която се римува с белезници)?

Дано да знаят нещо повече колегите, които Банев награждаваше за журналистически успехи от десетина години насам. В края на краищата сред тях има наистина големи звезди. Да спомена само Елена Йончева (а да не споменавам за състава на маститото жури…). 

При толкова много запознати с темата “вътрешни хора”, защо ли изобщо се обаждам? Ок, млъквам. Оставям отлично информираните от първа ръка за взимането-даването с Баневи да дадат своя принос в измъкването на България от дъното на световните класации за медийната свобода. Имат златен шанс да го направят!

Разобединяване на обединените патриоти

27747824_10156211749914581_5280358440355425137_o-300x160Радио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

Конфликтът между Волен Сидеров и Валери Симеонов, двама от лидерите на тъй наречените „Обединени патриоти”, се задълбочава. Дали и доколко това наистина заплашва стабилността на управлението, в което те участват и може ли да има по-сериозни политически последици за страната – коментираме с Пламен Асенов.

– Пламен, конфликтът Сидеров – Симеонов занимава българското общество отдавна, но може ли поредният негов епизод да е фатален за управлението като цяло?

– Конфликт, но и приятелство, Фили. Виждаме тук нещо като въплътени Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът от забележителните Вазови „Чичовци”. Те са силно свързани, но и в тлеещ конфликт, който се разгорещява с поредния погоден номер. Същото е при Сидеров и Симеонов. Свадата им е домашна – единият е кум на другия, а разделите и сдобряванията им забавляват българите вече 10 – 15 години. Тогава Волен Сидеров беше водещ по „Скат”, кабелната телевизия на Валери Симеонов, от която тръгна партия „Атака”. Двамата заедно поведоха партията, но се скараха жестоко, по махленски – с публични персонални нападки и развяване на мръсно бельо.

В резултат Сидеров остана в „Атака”, а Симеонов направи своя партия, наречена гръмко – НФСБ. Като мислене и поведение обаче двете са от един и същи калъп – силно популистки, маргинални, печелят популярност чрез скандали, демонстрират еднаква нетърпимост към евреи, цигани, турци, гейове, мормони или европейски либерали. Действията и лозунгите им са фашизоидни, което води до заблудата, че са крайно десни формации. Нищо по-невярно – поглед към програмите показва, че ориентацията им е крайно лява. Тя е подчинена на идеите за приоритет на държавата, за максимално централизирана икономика и преразпределение на публичните средства. Но и това е само фасада – както казах, двете формации са абсолютно популистки и се интересуват единствено от това да са във властта, независимо дали като десни, леви или някакви извънземни.

– Но какво все пак ги различава, само личните амбиции на техните лидери ли?

– Може да звучи парадоксално, Фили, но ги различава точно онова, което те твърдят, че е общото помежду им – патриотизма. Да, заедно с ВМРО на Красимир Каракачанов, на последните избори Атака и НФСБ образуваха коалицията „Обединени патриоти”, с която влязоха в Парламента и дори станаха част от управлението на ГЕРБ. Та сред тези уж обединени патриоти всъщност има големи различия по въпроса що е патриотизъм. А главната разделителна линия минава през патриотичната българска любов към Русия. Всеизвестно е, че лидерът на Атака Волен Сидеров настоява, че истински български патриот е само онзи, който не просто обича Русия, а и поставя на първо място нейните интереси, защото те винаги съвпадат с българските, независимо, че на моменти може да не изглежда така.

За сметка на това, в ред случаи Валери Симеонов иронизира, понякога оспорва или дори открито отхвърля конкретни действия на руската политика и твърди, че българският патриотизъм трябва да се базира само на българските интереси. Да, Симеонов не го прави заради голямата си привързаност към българския цивилизационен избор на ЕС и НАТО например. Напротив, той е постоянен техен критик. Но намира все пак някакви собствени съображения, за да се противопоставя на агресивната руска политика. Последният такъв случай беше съвсем неотдавна, при конфликта между РПЦ и Вселенският патриарх Вартоломей на тема автокефалния статут на Украинската православна църка.

За разлика от Волен Сидеров, който веднага отправи нападки срещу Вселенската патриаршия, Валери Симеонов открито застана срещу Москва, като се позова на факта, че независимостта на Украинската църква е в интерес на българското малцинство в Украйна, а значи и на България. Някъде по същото време той си позволи дори още по-еретична теза по друг актуален въпрос, като в едно интервю заяви: „Няма никакво съмнение, че руското военно разузнаване е извършило покушението срещу Сергей Скрипал, запознат съм с фактите и те говорят за недопустима намеса на службите на Русия. България трябва да се присъедини към държавите, които предприеха определени действия и да покаже „жълт картон” на Русия”.

Тези думи на българския вицепремиер силно раздразниха слуха на Сидеров и кремълските му господари. Към тази основа на конфликта има и един друг, много личен мотив. Това е желанието на Волен Сидеров да води листата на „Обединени патриоти” за европейските избори през май догодина, тоест, на практика да си осигури място в Европейския парламент, желание, срещу което Валери Симеонов остро възразява. Така че конфликтът вътре в „Обединени патриоти” изглеждаше неизбежен, но истинските мотиви за него не бяха подходящи за публично обсъждане, затова се изчака.

– Какво трябваше да се изчака?

– Изчака се поредният гаф на Валери Симеонов, който да засегне не просто специални хора и интереси, а цялото общество. И гафът не закъсня – с една негова обидна реплика към групата майки на деца с увреждания, които напоследък протестират за повече социална чувствителност и справедливост под прозорците точно на вицепремиера Симеонов. Това с право възмути всички и така Волен Сидеров вече можеше да яхне една вълна на широко недоволство и дори да срещне обществена подкрепа в искането си за оставката на Валери Симеонов. Но по логика това пък означава разпадане на коалицията „Обединени патриоти” , а оттам веднага се поставя под въпрос и оцеляването на управлението като цяло.

– Защо това оцеляване да е толкова голям проблем, заплаха ли са евентуалните предсрочни избори за стабилността на страната?

– По принцип не са заплаха, Фили, но има нещо друго, което са – безсмислени. Да, аз винаги съм бил категоричен, че сегашното управление, в което една уж демократична и европейска формация като ГЕРБ си партнира с най-отявлени политически популисти, псевдопатриоти и антиевропейци, е повече вредно, отколкото полезно за страната. Сега обаче ситуацията е такава, че едни нови избори няма да доведат до абсолютно нищо ново, само ще повторят и затвърдят сегашната конфигурация. Дори да има нюанси, те ще са несъществени, защото в България продължава да няма нормална политическа алтернатива в дясно, с която ГЕРБ да може да партнира.

С други думи, предсрочните избори ще произведат само излишен шум в системата. Разбира се, освен ако не се окаже, че стане беля и се върнат на власт БСП и ДПС, което би било още по-лошия вариант. Затова вероятно премиерът Борисов не е склонен да иска оставката на Валери Симеонов, въпреки че обидата му срещу майките е пореден удар върху авторитета на цялото управление. Още по-малко пък е готов да се раздели с властта Красимир Каракачанов, третият коалиционен партньор в „Обединени патриоти”, така че и той демонстрира добрата гъвкавост на своя политическия си гръбнак, за да успокои нещата.

При всички случаи обаче, в ситуацията има заложен сериозен потенциал да се развие в положителна посока. Това означава, че преди следващите избори псевдо патриотичната коалиция „Обединени патриоти” може да изчезне или поне да престане да бъде толкова определящ фактор в българската политика, колкото е в момента.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com