кафенето

Новини и не само

(С)помен за Лукановата зима

Unknown-1

На днешния 29 ноември през 1990 г. премиерът Андрей Луканов подаде оставка и стана първият в най-новата ни история върховен държател на властта, принуден да направи това под натиска на т.н. улица.

За разлика от случая с дворцовия преврат срещу бившия му вожд Живков, в който самият Луканов изигра ключова роля по съветска заръка, този път главното действащо лице бяха гневните хора в България. 

За изминалите от тогава години израстна ново поколение българи, които вече отглеждат своите наследници. Те не са свидетели на онези събития. Не е грях свидетелите да споделят спомените си дори и с риск да се повторят. Личния разказ може да не е представителен за цялата картина, но е късче от историята ни, която не бива да се забравя. 

Сигурно никога няма да разберем кой поръча убийството на Луканов 6 години по-късно. Но как той се опитваше да убие устрема на недоволните от агонизиращото му управление  е нещо, за което мога да свидетелствам отново.

По стечение на обстоятелствата и поради някои особености на характера си, се оказах част от съпротивата срещу този опит за убийство на гражданската енергия. Близо година “висях” в безтегловното положение на управляващ Българската телеграфна агенция по волята на общо събрание на работещите в нея.

Те бяха събрали подписка с искане да бъде назначен като титуляр, но премиерът, от когото зависеше да направи предложение на президента (Желев), се беше заинатил. Нито искаше да ставам директор, нито имаше под ръка алтернатива, каквато по-късно беше създадена, за да бъда отстранен и на мястото ми (без подобни “глезотии” като съобразяване с мнението на бетеанците) беше поставена кукла на конци от мулташкото управление по време на на Беров.

Луканов явно нямаше намерение да си ходи от върха на държавата. Греши онзи, който вярва, че е изпитвал колебания. Разбрах го от агресивния му ход, чрез който се опита да ме превърне в своя пешка. Обади ми се по телефона в съботната вечер на 27 ноември 1990 г. и с фамилиарен, но императивен тон, ми нареди да разпространя чрез БТА съобщение до медиите, че всеки журналист, който пише за обявената за понеделник обща стачка срещу неговото правителство, “ще си има работа с прокуратурата”. 

Възразих му по “технически причини”, че емисията на редакция Вътрешна информация на БТА вече е закрита по това време на денонощието, но той настоя тогава неговата заплаха да бъде предадена ( до редакциите, които в онези години вкупом бяха абонирани за БТА) чрез международната емисия на агенцията. 

Речено, сторено. Качих се на ладата (моята “голяма печалба” от кореспондентстването за 4 години под бомбите в Бейрут) и отидох …не, не само в БТА, а в телевизията. Заварих барутна атмосфера. Клечка да драснеш, ще избухне. Реших да използвам по силите си наличния кибрит.

В гримьорната седяха като препарирани лидерите на двете синдикални централи КТ “Подкрепа” и КНСБ Константин Тренчев и Кръстьо Петков. Бледи като платно. Въпреки грима. Екранът, вместо да излъчва предаването “Панорама”, синееше безмълвно. Дълго и без никакви обяснения за “драгия зрител”.

Луканов беше звънял и на водещия Гарелов със същия ултиматум, което беше причина за посиняването – не само на екрана. Двамата синдикалисти  явно се чудеха какво правя в този час на това място. Приличаха повече на арестанти, които не знаят какво да правят, отколкото на лидери на всенародния бунт. 

Насочих се към новинарското студио. Постовият милиционер само ме изгледа и не посмя да ме спре. С мен дойде и синдикален деец, който запуши с ватерполисткия си гръб вратата откъм вътрешната страна. Взех стол и седнах до водещата Бетина Чампоева, която четеше новини на живо и също само ме изгледа с изумление.

Изчаках я да приключи и взех думата, за да кажа, че премиерът Луканов се опитва да сплаши стачниците и журналистите със закана, че с непокорните ще се разправя прокуратурата. Казах още, че не бива да се поддаваме на този шантаж, който би върнал страната във времето, когато за важните събития в България научавахме от чуждите станции. 

Unknown4От щаба на стачния комитет са схванали акцията ми като сигнал, че трябва да продължат с подготовката на стачката въпреки сведенията, че правителството мобилизира армията и заплашва военни да заменят шофьорите от градския транспорт в случай, че стачкуват. 

После…После, въпреки опитите за сплашване, столицата и други големи градове осъмнаха в понеделник в ситуация на обща стачка. Часове по-късно Луканов, който се заканваше наред и обещаваше, че няма да се поддаде на уличен натиск, беше принуден да подаде оставка.

Колкото до моя милост, в рамките на седмици новият премиер Димитър Попов придвижи подписката на колегите ми с искане да стана директор на БТА и президентът Желев я подписа в навечерието на новата 1990-та година. Но се превърнах в “смъртен враг” за лукановистите (и всякакви техни производни ), които още дълги години превъзнасяха своя кумир, жалейки, че е бил отстранен от властта. 

Ако някому се струва, че подбудите ми са били кариеристични, мога само да го посъветвам да опита да направи кариера по подобен начин. Лесно е. Нужен е само един телефон, една лада, един приятел в телевизията с широк гръб, една “революционна ситуация” и малко поемане на риск в името на неизвестна по своя развой перспектива.  

Само че днес широкият гръб е запушил вратата към “революционната ситуация” и управлява всеки риск от открехването на тази врата чрез укротените медии и раздаване на пари от бюджета. Телефонът все още е важен. Широкият гръб се опита, подобно на Луканов, да го употреби за моето впримчване в неговите планове. Ладите са избледняващ спомен или атрибут на доизживяване в българските села и малките градчета.

Само перспективата е все така неизвестна, но нека признаем: далеч е от онова посткомунистическо униние, което прогони в чужбина близо два милиона българи в търсене на по-добър живот. С което искам да кажа на споменатото по-горе поколение, че имаме честта да сме свършили черната работа, за да има и бели дни. 

Чета статистика, според която около 50 на сто от българите в чужбина биха се завърнали днес в България. Макар и да звучи като 50 на сто успех, това никак не е малко. Дори е невероятен обрат след онази Луканова зима, която изглеждаше като продължение на констатациите от доклада на др. Младенов за апокалиптичното наследство на социализЪма.

„Патриотите“ – като в експеримента със сварения жабок

Тук ще Ви разкажем за експеримента със сварения жабок. И за българските „Обединени патриоти“, чиято съдба взе много да прилича на участта на жабата в тенджерата. Коментар от Петър Чолаков:

Симеонов, Сидеров и Каракачанов

Сигурно сте чували за бруталния експеримент със сварения жабок. Ако го поставите в кипяща вода, той веднага отскача. Спасява се. Но, ако бъде поставен в съд, в който температурата на течността постепенно се увеличава до точката на кипене, жабокът се сварява. Загива. Нещо подобно се случва сега с „Обединените патриоти“. А ролята на политически котлон изпълнява самото им участие във властта.

Данни от репрезентативно допитване, проведено през ноември от „Сова Харис“, показват, че ако трите патриотични формации („Атака“, ВМРО и НФСБ) се явят заедно на избори, те биха получили 4,1% от гласовете. Да припомним, че на последния вот резултатът им беше  9,3%.

Ярко, шумно, пиперливо

Популистката радикална десница и левица са обикновено в своя зенит, когато са в опозиция. Оттам те сравнително удобно могат да критикуват статуквото, да морализаторстват и заклеймяват корумпирания политически елит. От самото начало на мандата на кабинета „Борисов 3” беше ясно, че обувките на „Патриотите“ неизбежно ще започнат да ги стягат в коридорите на властта.

Най-голямата опасност за тях беше да бъдат опитомени, да бъдат превърнати в „жив щит” на Борисовата партия – метаморфоза, която ГЕРБ успешно осъществи с колаборационистката част на Реформаторския блок. Тук е важно да подчертаем, че в този случай, както и изобщо в политиката, важна е не толкова реалността, колкото обществените възприятия – тоест, дали „публиката” и преди всичко избирателите на „Патриотите“ виждат своите представители като маши или заложници на статуквото, на омразните „те”.

Стратегията на „Патриотите“ е диалектическа: да стоят в управлението, като в същото време се дистанцират максимално от ГЕРБ, налагайки своя „дневен ред”. Инструментите за постигането на тази цел, възприети преди всичко от Симеонов и Сидеров, бяха и си остават шумните удари с юмрук по масата, пиперливият език, скандалите. Покрякванията и подквакванията.

Без значение дали се реализираха на сцената като „диско-патриотизъм” (битката срещу шума по морето); „намазване на ските” на зелената евродепутатка Ска Келер или призиви срещу лобистките закони в полза на братя Домусчиеви, тези акции на „Патриотите“ имаха като цяло положителен ефект – през юни рейтингът на Симеонов се покачи до 11%, след като през март беше спаднал до критичните 5,8 на сто.

Ерозия на „патриотичния дух” въпреки това имаше – по данни на „Алфа Рисърч“, в края на септември подкрепата за „Патриотите“ е възлизала на 4,7%. Самото пребиваване на „Дондуков 1” обезкървява „воеводите“, но публичните каскади поне донякъде, като един вид парашут, все пак успяваха да забавят свободното им падане. На моменти дори изглеждаше, че могат да ги изтласкат нагоре.

Стана ясно също така, че автентични (а не режисирани) изцепки като снимките с нацистки поздрав, агресивното поведение на общинския съветник от ВМРО Карлос Контрера и пистолетната авантюра на Ангел Джамбазки, трудно рефлектират негативно върху електоралната ниша на „воеводите“.

Обратът

Но два скандала с различен магнитуд окончателно нарушиха комфорта на „Патриотите“. Това са арогантното изказване на Валери Симеонов по адрес на майките на деца с увреждания и разкритията за престъпления в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), които засягат и Красимир Каракачанов. Вицепремиерът вече призна, че разследваният председател на ДАБЧ Петър Харалампиев е негова лична номинация.

Лидерът на ВМРО е с най-висок рейтинг сред „воеводите”. За разлика от г-н Симеонов и г-н Сидеров, тонът му винаги е бил по-умерен. Но разкритията, описващи схема за продажба на удостоверения за български произход, сега застрашават не само неговата политическа кариера, а и правителството изобщо. Г-жа Катя Матева, подала сигнала за престъпленията, замеси в скандала и имената на външната министърка Екатерина Захариева и евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев.

Представители на социалдемократите в ЕП поискаха разследване на злоупотребите с български паспорти, а това означава, че има още едно огнище на напрежение, в което натискът от Брюксел би могъл да доведе до нови оставки. Възможно е дори да съкрати живота на българското правителство.

Симеонов пък успя да настрои почти цялото общество срещу себе си. Изследване на „Галъп“, проведено в момент, в който анализаторите разгорещено спореха дали г-н Симеонов трябва да си ходи, показа, че според 81% от анкетираните (в това число 40% от привържениците на „Патриотите“), вицепремиерът трябва да подаде оставка заради думите си по адрес на майките. Гафът на Симеонов отвори аркада в и без това недобрия имидж на изпълнителната власт, обедини БСП, ДПС и „Воля” в искането им вицепремиерът да си тръгне и дори стана катализатор на вълната от протести срещу кабинета.

За последното допринесе най-вече обстоятелството, че оставката дойде с едномесечно закъснение. А това поставя въпроса за „мениджърските” умения на Бойко Борисов. Няма съмнение, че премиерът е използвал това време, за да подсигури патерици на кабинета, на които да може да разчита след ремонта на „конструкцията”. Но е факт, че действията на управляващите бяха твърде мудни. Рокадата, довела до избора на Мариана Николова на мястото на Симеонов, засега не успява да свали градуса на напрежението, да даде почивка на „Патриотите“ и на правителството като цяло.

Какво предстои оттук нататък?

Каква тактика ще възприемат „Обединените патриоти“ в тази заплетена ситуация? При всички положения ще продължат да залагат на реториката, на гръмките изказвания. Вижда се, че и в ролята на „обикновен депутат” г-н Симеонов няма намерение да се отказва от старите си привички (визирам бойкия му призив „Дайте ми това МВР за 24 часа!”).

Съмнително е обаче доколко подобно поведение може да донесе някакви дивиденти – особено в светлината на последните събития и на засилващото се обществено омерзение от каскадите на „Патриотите“. С други думи: ако продължат в същия дух, те не само няма да се стабилизират, но дори ще започнат да врят още по-шумно на политическия котлон.

На второ място „Патриотите“ може би ще дръзнат да играят соло. В този вариант всеки би опитал да капитализира на гърба на другия. Виждаме, че лидерът на „Атака”, който поиска оставката не само на г-н Симеонов, но и на г-н Каракачанов, вече действа активно в тази посока. Сидеров подготвя и паралелен политически проект заедно с евродепутата Николай Бареков. Но харизмата на водача на „България без цензура” отдавна е избледняла, а замисленият голям „Консервативен алианс” трудно би станал спасителна лодка за „Атака”.

Съмнително е също така, че този проект може да засити евродепутатските амбиции на нейния лидер. В този смисъл г-н Сидеров изглежда така, сякаш се вживява в ролята на печалния герой на Мери Шели д-р Франкенщайн, който прави експерименти с мъртви тела.

Тъй като взети заедно плават малко над електоралния праг, трите партии в съюза „Обединени патриоти“ едва ли биха спечелили от това да се предадат взаимно (торпилирайки чрез такива действия и кабинета „Борисов 3”). Към днешна дата най-добрият вариант за тях е да действат заедно. Това би запазило и шансовете им на европейските избори догодина, при които електоралният праг е по-висок от този на парламентарния вот.

Да не забравяме също така, че където има жабоци, има и щъркели. И ГЕРБ, и БСП (особено с последната им „визия за България”) ловуват все по-интензивно в патриотичната ниша. А почвата там е благоприятна. Ето само един пример: дистанциите между българи и роми се увеличават. Доста показателна в това отношение е полемиката, която предизвика приказката за „Добрия ром” в читанката за трети клас.

Посланията им ще живеят и след тях

Европейските избори през май догодина ще бъдат съдбоносни за европейския проект, за ЕС. На тях ще си дадат среща най-малко два политически конгломерата, две различни визии за това какво означава да си европеец. От една страна това са партиите и политиците, водени от френския президент Макрон, които настояват за по-голяма интеграция между „отличниците” в ЕС, за пенализирането на държавите, отклоняващи се от европейските ценности и принципи. От другата страна е популистката радикална десница (и левица), привържениците на Льо Пен, Салвини, Орбан, Вилдерс и пр.

В България обаче едно е сигурно: дори „Патриотите“ да се представят слабо на евроизборите и впоследствие да се маргинализират електорално, техните идеи и послания бързо ще си намерят нови пламенни проповедници.

Агент 007, руски шпиони и комунизъм

Николай Флоров

Формулата на филмите за Джеймс Бонд е проста: цуни-гуни, бум-бум. Чрез тая формула действа и последното шпионско творение на путинското КГБ на име Мария Бутина, която американското ФБР благополучно настани в пандиза като подсъдима.

Руснаците на Путин обаче определено предлагат по-голяма развлекателност от Джеймс Бонд: такива бяха заловените десетина души изпратени преди десетина години  в САЩ с цел да проникнат на най-високо ниво в американската система на управление, за да могат да насочват американската политика в удобни за Русия насоки. Звездата на цялата конспирация тогава беше т.н. Мадам Чапман, отбрана КГБ-шлюха, която обичаше да вади на показ телесата си.

Развитието на тоя комикс беше прекъснато по доста банален начин когато се разбра, че всички тия путински супермени  са били следени от години. Гледали са ги как си заравят парите по забутани паркове, следели са комуникациите им и накрая са ги изловили по бели гащи, но не преди да изхарчат огромни пари на руското ГРУ.

Мария Бутина – новата приемница на Мадам Чапман, е имала други аспирации, а именно да подлъже NRA (National Rifle Association), най-американската и най-консервативна от всички американски асоциации, за близко сътрудничество с Русия. За разлика от Чапман, Бутина не демонстрира телесните си достойнства, но с готовност е подмятала консервативните американски оръженосци и то до такава степен, че те и днес не дават никакви публични обяснения. За разлика от Чапман обаче, Бутина като по-амбициозно змийче, явно ще изкара солиден стаж в американски затвор на диета от студени хамбъргъри и макарони със сирене.

До тук нищо ново. Украинският вестник «Киев Пост», който излиза на английски, се е постарал да събере дълъг списък на руски шпионски провали по време на Студената война. Така например в 1971 Британия изритва 105 (не, няма грешка -сто и пет!) служители на съветското посолство и друга внедрена агентура на острова, след като й е писнало да се занимава с такава нагла масовост.

Франция прилага подобни мерки в 1983 когато изгонва 47 руски Джеймс Бондчета, след като й е писнало да следи и да гледа наглите им напъни за индустиален шпионаж. И това става по време на правителството на Митеран, в което има и четирима комунисти. Между изгонените са третия по ранг дипломат и началника на цялата дейност на КГБ във Франция Николай Четвериков, началникът на бюрото на ТАСС Олег Широков и репортера Владимир Куликовских. По думите на французите: «Преди десет или петнадесет години Съветска Русия е учела агентите си, че Франция не е проблем. Е, сега всичко това свърши и те трябва да пращат своите най-отбрани специалисти».

В онази далечна 1983 година думите на французите звучат като майтап, но не и за българските десарски хвалипръцковци, за които руските кагебисти са ненадминати в света. И в двата случая човек трябва да види комичната  част на тия масови изритвания, тоест как тълпи от съветски дипломатически персонал се носят по улиците на Лондон и Париж, натоварени с торби пълни с набързо напазарувани стоки за завличане в Москва, тъй като времето, за което е трябвало да се ометат, е обикновено ден-два. И наистина, да им влезем в положението – в Москва по онова време случайния посетител, следен отгоре, отдолу, отстрани и отвътре, е могъл да си купи най-много водка, руска колбаса и българска паста за зъби.

ПРОВАЛИТЕ   И ПРОМЕНИТЕ

Те започват много отрано, още преди Втората Световна война, но българският читател не знае почти нищо за тях, тъй като след войната той отдавна е сгащен в лапите на сталинската окупация и по тоя начин е лишен напълно от каквато и да е информация. Освен това фараонът Сталин практикува един особено хитър метод за замитане на следи: при съмнение или след особено чувствителни операции той привиква обратно в Москва набелязания агент и за него повече нищо не се чува. Мнозина се хващат на въдицата и се връщат, романтично уверени че няма какво да крият и че ще могат да се защитят. Но много не се хващат и остават на Запад, завличайки със себе си солидни банкови сметки. С една дума, попаднали в свободна среда тези кагебисти в един момент осъзнават възможностите, разбират смисъла на свободата и тръгват по нейния път.

Първият, който показва среден пръст на Сталин, е Валтер Кривицки,  резидент и директор на съветското разузнаване в Холандия, отговорен за още няколко страни. Избягал в САЩ в 1938, след като Сталин привиква неговия австрийски колега Игнас Вайс и го убива. Кривицки е човекът, разкрил 61 съветски шпиони в Европа и който предрича подписването на дружески пакт между Хитлер и Сталин. Силно олевяла Америка реагира на това изявление, заклеймявайки го като  нагла провокация, с подписите на 300 американски интелектуалци. Два дена след тая реакция Хитлер и Сталин подписват пакта Молотов-Рибентроп.

Вторият голям сталински емисар, който остава на Запад, е Александър Орлов, резидента на НКВД във Франция, Англия и Испания, съветник на републиканското правителство в Испания – същият, който активно организира прехвърлянето на 500 тона злато от испанския държавен резерв в Русия, за което Сталин ще каже: «Сега испанците ще си видят златото когато си видят ушите». Орлов е човека, който е отговорен за неизвестен брой убийства в Испанската гражданска война, когато Сталин чрез него е използвал всяка възможност да унищожи испанските социалисти и анархисти. В един момент осъзнал престъпническата природа на Сталин, той бяга в САЩ с огромна информация за всичко, което е правело сталинското НКВД в ония жестоки години. Минават цели петнадесет години преди наивна  Америка да му обърне сериозно внимание.

Третото и може би най-голямо име на съветски беглец е Игор Гусенко, шифровчик  в съветското посолство в Канада, за пръв път отворил очите на американци и англичани за огромната шпионска мрежа на Сталин в тези страни. Годината е 1945, разкритията на Гусенко са епохални и това буквално става началото на Студената война. Западът най-после разбира, че Сталин не е никакъв съюзник, а напротив – касапин на собствените си хора и войнствен идеологически агресор.

И разбира се, Олег Гордиевски, КГБ полковник и двоен агент за Британската разузнавателна служба МI6 от 1974 до 1985, чийто живот се чете като сценарий за невероятен филм. Отвратен от просташката агресия на Съветска Русия срещу Чехословакия в 1968 той решава да предложи услугите си на британското разузнаване.

Днес идеологичният шпионаж определено отстъпва на индустриалния. Не може и да бъде другояче за страна, в която по-голямата част от населението живее без система за газ и  вода и където промишлеността едва сега започва да работи за нуждите на населението. Изоставането на Русия е такова, че дори и след Горбачов шпионската дейност на КГБ продължава на пълни обороти. Самият факт, че тази престъпническа организация продължава дейността си, е свидетелство, че нищо от предишната й дейност не се е променило.

Тя обаче съчетава и нови елементи на действие – ухажването на западния бизнес за развитието на Русия и в същото време активни опити за проникване в стратегически звена на ключови западни индустрии, крадене на нови оръжейни разработки, кражби на идеи и на нови научни открития. Това на пръв поглед  днес изглежда по-възможно с огромния износ на баснословни богатства от руснаци, замаяни от възможностите, които им се отварят на западните пазари. При тоталната липса на банково дело за цялото съществуване на комунизма тези хора трудно могат да разберат, че капиталите, които изнасят от Русия, правят икономиката й още по-зависима и силно уязвима.

Човек би казал, че с такава неграмотност Русия би трябвало да си свие опашката и да произвежда достатъчно поне тенджери и велосипеди за населението си. Путин обаче няма такива намерения и дори прави симпатиите си към старата слава на КГБ и Сталин публични. За него Русия и днес е специална, уникална и не по-малко от … велика.

И естествено провалите продължават: само от 1991 до 2001 Норвегия е изгонила 9 руски шпиони, Холандия – 4, Белгия – 4, Дания – 1, САЩ 46, а в Британия правителствени представители заявяват, че «шпионирането на руснаците е достигнало отново нивото на Студената война». Така за западната преса се появи и ново предизвикателство: какво да се прави с децата на тия семейни поколенийни шпиони ако родителите им се окажат в затвора? Новото в новото-старо КГБ е че руските корпорации под държавен контрол, Газпром и Роснефт, включват много повече агенти за икономически, технически и индустриален шпионаж.

Нищо от казаното дотук не носи добро за България. Напротив, съчетанието между руски държавани корпорации и КГБ досега роди недвусмислени намерения за влияние на Балканите (включително опити за преврат) и българите като членове на НАТО и ЕС би трябвало да знаят много добре къде да сложат границата на търпимостта. Показват им как се прави и гърци, и македонци, и черногорци. Водкаджийските мутри на руския дипломатически персонал са достатъчно убедителни да разсеят наивитета на всеки романтик за добрите им намерения. Не се съмнявайте – те са тук, без да изключваме самия президент на България и неговия мъгляв национализъм или профани като Румен Петков и неговите изявления от сорта «Ние винаги ще сме верни на Русия, а пък другите да си е…т  майката».

Да напомним и за странната управляваща коалиция в България, която не смее да се реши да изрита някой и друг мужик от руското посолство, ако не за друго поне като жест на национално достойнство – жестоко липсващ елемент в идентичността на българите.

 

Тесногръдието на “широката руска душа” и нейните български проекции

Не, няма да споря задочно с руския режисьор Никита Михалков само заради факта, че е прегърнал съвременната руска реакционност, чиито дълбоки корени пълзят надолу във времето в имперската история на неговата държава и се е превърнал в рупор на путинизма.

Това би било равносилно да отрека огромното значение на Солженицин и “Арихпелаг ГУЛАГ” заради завоя му към същата тази руска реакционност и откровения антисемитизъм в края на живота му. images

Едно съждение на Михалков, обаче, направeно в рамките на негово интервю в руски видеоблог, ме провокира да засегна темата за продължаващото и в наши дни фундаментално неразбиране на разликата между руския и европейския манталитет – дори от страна на гражданин на света, като Михалков.

Според него британската комедия “Смъртта на Сталин” била говно и поради това той лично е подкрепил забраната на филма в Русия.

Обаче на никое руско филмово говно не би било забранено да цопне във Великобритания. Само това обстоятелство щеше да е достатъчно, за да кажа, че Михалков нещо се е объркал с обобщенията. Прави ги в следващото изречение, в които се обосновава с твърдението, че нито една голяма държава в света (ГОЛЯМА ДЪРЖАВА, забележете, типично по руски Михалков дели държавите според тяхната “големина”) не можела да съществува, ако в нея няма нещо, с което никой не може да издевателства.

Михалков избира да даде пример с Франция. Там никой не можел да си позволи да издевателства над Френската революция.

Нека познавачите на френското изкуство се изкажат доколко конкретно във Франция надсмиването над въпросната революция е табу. На мен ми стига простият пример от – смея да твърдя – много по-болезнено естество за противопоставените по време на Втората световна война европейци, какъвто е добре познатият на българската публика телевизионен сериал “Ало, ало”. 

В него на подбив наравно са французи, германци, британци, италианци в смесица от комични, бутафорно представени ситуации, в които и гестаповецът, и британецът, и френските герои от съпротива са обект на обилна сатира. 

Ето този здравословен елемент от възприетата в демократичния свят философия на скепсиса чрез надсмиването над себе си убягва на тясно скроените руски души, които незнайно защо претендират за широта. Цялата западна цивилизация се крепи на принципа, формулиран от философа Декарт, който издига в култ правото на човека да се съмнява. Във всичко. Но за руския мужик, дори и да е обиколил половината свят, тази забележителна западна тънкост остава незабележима или незначителна. Дай му да се кланя на величието – мнимо или не – на държавата си. 

Някой може ли да си представи руско осмиване на съветски партизани заедно с надсмиването над германските врагове в процеса на тяхното противопоставяне, представено по еднакъв за двете страни смешен начин? Да, това, както и много други “неща” от подобно естество, е забранено в онази “голяма страна”, оглавявана от (с извинение за пряката аналогия по физиологически признак) от дребосъците Николай II, Ленин, Сталин и Путин. 

Ако сериалът “Ало, ало”, над който се кикотим обилно (защото не засяга пряко нацоналните ни комплекси) не е достатъчна илюстрация на моята теза, препоръчвам безкрайните исторически документални сериали на историческа тема в специализираните телевизионни канали, до които има достъп всеки български зрител, абониран за кабелна телевизия. 

В тези филми можете да видите представители на академичните върхове в историческата наука или просто телевизионни водещи да говорят с открита насмешка за слабостите на исторически величия от собствената им история. Смея да твърдя, че смятаните за надменни англичани водят в това негласно състезание пред колегите си от други западни страни, представяйки английската история като кървав водевил, като документален филм на ужасите със съответните зрелищни възстановки.

За съжаление не само в Русия, но и в наподобяващата я в това отношение наша България, нищо подобно не е възможно. Тук на власт в изкуството по този признак е същият примитивизъм, както и в политиката – пълно е с табута. И без да сме “голяма държава”, държим да сме “голяма работа” или поне да сме били нещо такава. 

В руския случай става дума за мания за величие, а в българския – за избиване на комплекси за малоценност, за които бившата ни колониална владетелка определено има своя принос, налагайки със сърп и чук отпечатъка си върху нашето съвремие, белязано от отчаян опит да се видам в огледалото на истороията само в положителна светлина, за да компенсираме в днешно време образа си на “братушки”, депресирани от десетилетното обезличаване и насилствено съветизиране. 

Апропо, утилитарното руско-българско залитане по православието, което наистина има историческа заслуга за оцеляването ни като българи през средновековието, също контрастира с отлива от религиозността в развитите западни общества в Европа. Да кажеш у нас критична дума за православието или религията изобщо, е равносилно да се изложиш на масово заклеймяване и обвинения в “национално предателство”.

В Западна Европа, католическа в една Франция и части от Германия, или протестантска на север, оттеглянето на хората от влиянието на църквата е придобило вече мащаби, които свеждат това влияние до неговия конституционно предвиден праг на равнопоставеност. Там е легитимно да си вярващ точно толкова, колкото се възприема за нормално и да не вярваш изобщо в бог, без това да те прави “асоциален атеист”, “комунист” или отстъпник от вековните традиции лош гражданин. 

Авторът на тези редове си дава сметка как може да бъде извъртяна от фундаменталистите у нас идеята на този текст. Вече се е случвало скромните ми съждения за необходимост от реформиране на религиозната ни ортодоксалност да бъдат раздувани от фриволни интерпретатори, които ми вменяват “заклеймяване” на православието и възхвала на западните деноминации – чак до степен да ми се приписва пледиране за замяна на кирилицата с латиница. Но който се бои от (руска) мечка, да не ходи в гората (по която ходи хорската глупост).

Бедата не е във въпросите, а в липсата на отговори

imagesАко една история оставя след себе си въпроси без отговори, и особено въпроса за подлога в изречението (кой?), значи не е написана добре

Веселин Желев, Блог

Социологът Първан Симеонов ни разказва, че ние българите задаваме погрешния въпрос и затова не се оправяме. Погрешният въпрос според него е: “кой?”, а верният му отговор е: “Ами ние, кой друг”.

Не съм съгласен. Грешни въпроси няма. Има грешни отговори.

Ако искаш хората да не питат за нещо, или ако им обясняваш защо е грешно да питат за него, поставяш сам под съмнение това доколко си демократ.

Като журналист работил при поне два режима съм бил многкратно “съветван” да не питам за разни неща, и ако все пак съм го правил, вместо отговор, съм получавал обяснение защо въпросът ми не е правилен.

Въпросът “кой?” в България не е за юнака, за добрия цар, или за месията, който “ще ни оправи”. Той е за отговорните, че сме за оправяне. И за 30-те години преход няма отговор. Затова пък поводи да го задаваме се сипят всеки ден. Обратният поток на информация е твърде по-беден, а понякога – напълно липсващ.

Примери? Кой е виновният за т.нар. “възродителен процес”? Има ли осъден? Кой назначи червените милионери и им раздаде куфарчета с пари? Откъде взе тези пари? Чии бяха те? Кой е отговорен за хиперинфлацията през 1997 година? А за фалита на 16 банки? Кой уби Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев и стотици други знайни и незнайни герои на нашето време? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС? (Извинете за ен-тото повторение, но отговор още няма). Кой разсипа КТБ?

Списъкът далече не е изчерпателен. И целта ми не е, да бъде. Но на нито един от тези въпроси отговорът не е предложеният от Симеонов:  “Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти”.

Ние, огромното мнозинство от българите, нито крадохме, нито убивахме, нито лъгахме. За изминалите три десетилетия и преди тях българите преживяха много престъпления и неправди. И въпросът КОЙ е виновен и ще понесе възмездието, е естествен и справедлив.

Това е въпросът за личната отговорност. Поне в наказателното право тя винаги е такава. Ако искаме да бъдем европейска демокрация, няма как да заобиколим този въпрос. Ако днес доверието в държавата, в институциите, в партиите е на рекордно ниски нива, то е, защото той продължава да няма отговор, а не защото е неправилен.

България няма как да тръгне напред, без да получи отговора. Тя ще продължи да гледа в миналото си, не защото й липсват интелигентност или прагматизъм, а защото миналото я боли.

Българите няма да се хванат на нито едно “какво”, колкото й примамливо и креативно да е то, ако мястото на “кой” остава все така празно. Българите няма да се настроят положително и конструктивно, ако се опитвате да им затворите страницата, преди да са я прочели (спомнете си Желю Желев). Българите ще мразят, лъжат, кръшкат и крадат, докато не видят наказани за това и не разберат, че така наистина не може.

“Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела”, пише Симеонов.” Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи”.

А кой съсипа икономиката? А кой причини неравенствата? А кой не направи реформите? Демоскопите могат например да видят без микроскоп, че в днешния български парламент седи бивш министър от правителството, причинило най-тежката икономическа криза в последните три десетилетия. И не само седи, а се занимава активно с икономическа политика. Без микроскоп се вижда, че той и ред други негови колеги са били агенти на бившата Държавна сигурност.

Добре, ще задам препоръчаните от Симеонов въпроси: Какво да очаквам от тях? Защо са там? И все пак: Кой им позволи да участват в политиката? Кой ги включи в кандидатските листи?

Не знам как е в социологията и в политиката, но за журналистиката съм сигурен: ако една история оставя след себе си въпроси без отговори, и особено въпроса за подлога в изречението (кой?), значи не е написана добре.

Струва ми се, че и ако една държава оставя след себе си такива въпроси, има нещо гнило в нея.

Какво точно съдържа Пактът за миграцията, който България отхвърли?

Не, в този пакт няма нищо подмолно, нищо тайно, нищо опасно. И не, мигрантите няма да станат още повече, както твърдят неговите противници. Ето какво съдържа Пактът на ООН за миграцията, който България реши да отхвърли:

default

„Да“ на Пакта на ООН за миграцията казаха вчера почти единодушно парламентарните фракции на управляващата коалиция в Германия. Както е известно, България реши да не се присъединява към пакта. На същата позиция застанаха и държави като САЩ, Австралия, Австрия и Унгария.

Във всички тези страни противниците на пакта проведоха целенасочена кампания с внушението, че този пакт ще даде право на мигрантите и бежанците да се заселват където си искат. А това е лъжа, твърдят мнозинството специалисти и наблюдатели. Ето за какво всъщност става дума.

Защо този пакт е важен и полезен

В своя уводна статия германският седмичник „Ди Цайт“ пише следното: „Пактът, който трябва да бъде приет в началото на декември в Маракеш, е нещо наистина напредничаво, той е въплъщение на един процес, в чиито рамки международната общност придобива нови знания. В този пакт няма нито някаква тайна, нито някаква заплаха.

Не са поставени на карта нито суверенитетът на Германия, нито пък бъдещето на страната, както твърдят популистите и привържениците на конспиративни теории. Пактът изобщо не въвежда някакво ново „човешко право на миграция“. Опасно е точно обратното: да се откажем от пакта, защото – видите ли – всичко било много сложно или пък поради страх от кампанията, която се води срещу него.

Идеята на тази глобална договорка е колкото проста, толкова и смислена. В момента четвърт милиард души по цял свят бягат от някакви неволи, а тенденцията е към увеличаване. Те бягат от безработицата, от гражданските войни, от насилията, от изменения климат. Те са изселници, които търсят сигурност, препитание и по-добро бъдеще.

Няма страна на този свят, която да може сама да се справи с проблемите на тези хора – и с проблемите, които те създават по пътя на своето бягство. Ако тази задача изобщо има решение, то може да бъде само международно. В това са убедени всички държави, които се включиха в споразумението и така се договориха за принципите, според които в бъдеще трябва да се регулира миграцията.

Тази регулация не се е родила в главите на някаква клика от елитарни глобалисти. През есента на 2016 година не друг, а Общото събрание на ООН взе решение за изработването на този пакт. В консултациите се включиха огромен брой участници: правителствата на богати и бедни страни, учени, неправителствени организации, кметове от цял свят, дори Папата. Проведоха се онлайн-семинари, изписаха се безчет доклади, внесени бяха какви ли не предложения.

Дълго време никой не се интересуваше от тези преговори, но те бяха много важни и полезни. Както винаги в подобни процеси, главното беше да се намерят компромиси, но и ясно да се посочат различията. Само за пример: пактът прави ясна разлика между обичайната и извънредната миграция; той взима предвид и факта, че държавите, от които идват мигрантите, често пъти имат съвършено различни цели от държавите, към които тези мигранти са се отправили.

Пактът изрично подчертава както суверенитета на отделните страни, така и първостепенната валидност на националните им законодателства. В него е вписано още, че онези мигранти, които се завръщат в родината си, имат правото да бъдат приети и да получат документи. С две думи: 23-те принципа на пакта са формулите на едно глобално здравомислие, което сега трябва да се осъществи на практика.

При това юридически пактът няма обвързваща сила. Никой не може да се позове на него в съда. Целта е той да развие собствена политическа динамика и да упражнява натиск – точно както световните климатични цели.

Дали в резултат от този пакт броят на мигрантите ща намалее? Едва ли. Или пък мигрантите ще станат още повече, както твърдят противниците на пакта? Не, и това няма да се случи. Защото бежанците и мигрантите тръгват на път не под влиянието на някакви договори, а заради войни, суша, бедност. И най-вече защото става дума за хора, които се опитват да вземат в собствените си ръце своя живот и живота на семействата си“, пише „Ди Цайт“.

Абсурдни аргументи срещу пакта

Вестник „Тагеспшигел“ се спира на аргументите, които привеждат (включително и в България) критиците на пакта:

„Те изкарват направо тежката артилерия: пактът давал на мигрантите от цял свят правото свободно да мигрират и отменял правото на суверенните държави сами да решават миграционните въпроси. Това не е вярно. Подобни упреци само помагат на политическите подстрекатели и насърчават конспиративните теории. Абсурдното е, че с настояването си за отхвърляне на пакта тези критици всъщност увреждат собствените си национални интереси, които уж искат да закрилят. (…) Сигурната, уредена и легална миграция е в интерес на всички засегнати – на изходните и на приемащите държави, на самите мигриращи хора. През последните години става все по-очевидно, че индустриалните държави имат нужда от миграция, за да задържат равнището на производителността и на благоденствието. И обратно – със своите инвестиции и парични преводи мигрантите помагат за подобряване на положението в своите страни“, коментира „Тагесшпигел“.

Какво се крие зад изкъртената врата

Снимката е архивна

© Георги Кожухаров

Снимката е архивна

Не е било писано да отплува незабелязано в новинарския поток съобщението на спецпрокуратурата от вчера – как не двама-трима, а 20 души са задържани в Бургас и София рано сутринта във вторник в съвместна операция на ГДБОП, Специализираната прокуратура и Областната дирекция на МВР. Съобщението завършваше с бодрото обещание на 28 ноември – днес, да бъдат изнесени подробности за операцията и повдигнатите обвинения.

Подробностите, и то какви, наистина дойдоха тази сутрин, но не от спецпрокуратурата, а от „Нова телевизия“. Една от гордо изброените в съобщението правоохранителни структури е омазала работата, като разбила не онази врата, зад която се криел търсеният наркотрафикант, а друга.

Слава богу, операцията е свършила само с уплах на още спящите и нищо неподозиращи хора.

И ако се занимавам с тази банална полицейска грешка (сигурно се случва навсякъде по света, даже в Америка – държавата – казват- на най-компетентната полицейска сила и мощ), то е, защото полицията у нас открай време работи през пръсти… Нямам предвид случаите, когато това е нарочно.

И точно защото не се случват за първи път грешките, заслужава да попитаме най-сетне: Това разбиване на врати, влизането с гръм и трясък, крясъците „долу“, „горе“ и прочие киноклишета, смятани за задължителния реквизит на всяка полицейска акция –

вярно ли дават резултат

И наистина ли са задължителни? Няма ли значение кого търсят в „съвместната операция ГДБОП, Спецпрокуратурата и местното МВР“? Едно е да тръгнеш да ловиш наркоман и невъоръжен, друго е зад вратата да се крие въоръжен и опасен бандит – знаят ли по-точно какъв търсят?

Поредната грешка навява тъжни размисли за професионализма на полицията, който си има и по-просто име – знаене и можене. И изключва самохвалството и перченето. Ах, какво геройство е да изкъртиш с един удар вратата на разсъмване и с лъвски рев да разбудиш спящите и да натръшкаш де кого де свариш, пък да се разпищят жени и деца, и баби да захълцат, а ти – въоръжен и мощен, да им заповядаш, ама с крясък – на тях, уплашените до припадък, и те да те гледат в очите и да изпълняват…

За такова геройство българската държава неведнъж е плащала и – по всички личи – че ще продължи да плаща. Да припомняме ли нахлуването в дома на Борислав Гуцанов във Варна с гръм и трясък при спящите му деца, заради което България бе осъдена да плати обезщетение. А натръшкването на братята Дамбови по долно бельо пред изкъртената врата на къщата през 2010…

А онази стряскаща акция в Харманли, при която заради един лабилен човек бе обстрелвана къщата с противотанкови гранатомети, като да е военен бункер – и търсеният загина, а разследване нямаше. И как да имаше – адекватно обективно разследване щеше да покаже професионалната немощ на МВР, граничеща с престъплението.

Поредната разбита по погрешка врата е метафора на неможенето, затова и не може да потъне в потока нищо незначещи новини, понеже навсякъде ставали подобни грешки. И не можем да отмълчим с благодарност към съдбата, че няма жертви…