Ако проумеят какво направи България такава

Да протестираш за по-добър живот и по-високи доходи е напълно легитимно. Могат ли обаче днешните протестиращи да постигнат тази цел? Биха могли, но само ако проумеят какво направи България такава, каквато е.

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

Петък миналата седмица. Най-масовите медии са се взрели в новини и теми като: оставката на един вицепремиер; данъка за старите коли; цените на горивата; евентуалната среща между президент и премиер; пристигането на Льо Пен на гости на Марешки; задаващия се първи сняг; дебнещата ни нова „заплаха“ в лицето на Пакта на ООН за миграцията, който никой не е чел. И, разбира се, протестите.

Новината, от която никой не се интересува

Същия ден самият председател на най-високата българска съдебна институция обвинява пред международна аудитория главния прокурор, че преследва критиците си и разпъва чадър над приятелите си, че прокуратурата работи поръчково и служи за разчистване на сметки. Казва, че политиците налагат зависими хора на най-високите етажи на съдебната система, която е затънала в дълбоки зависимости, че се създават институционални конструкции, които се превръщат в репресивни органи. И обобщава, че в България „сме изправени пред система, вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и съдебната система“, която сплашва, тероризира и преследва докрай опонентите и противниците си.

Това всъщност е отдавна описаният модел на превзетата държава, който подменя върховенството на правото, изсмуква ресурси, разпределя порции, развращава и „страхува“, убива доверието и усещането за справедливост, спъва развитието на икономиката и обществото.

На друго място такова събитие би предизвикало истинска вихрушка. Тук за най-масовите медии, включително обществената телевизия, такава новина няма. А иначе протестите са обилно отразени.

В същото време именно моделът на превзетата държава е онова, срещу което би трябвало да се протестира в най-голяма степен, защото без неговото разбиване е невъзможно решаването на нито един от проблемите на протестиращите. Не искам да генерализирам, защото сред тях очевидно има най-различни хора с най-различни мотиви. Но по всичко изглежда, че много от тях или въобще не са чували, или не се интересуват от тези неща. Може би им се виждат прекалено сложни. Или пък смятат, че не ги засягат.

Какво искат протестиращите

И все пак: някои от протестиращите като че ли са започнали да правят връзка между властващия модел и собствените си проблеми. Затова и все по-често се чува, че „корупцията е прояла всичко в тази държава“. Това заключение звучи обаче прекалено общо и неопределено.

А мнозинството очевидно се вълнува преди всичко от цени, данъци и доходи. Което, разбира се, е нормално. Но много от исканията, леещи се във всеки телевизионен репортаж за протестите, са, меко казано, нереалистични. Като например „сваляне на данъчната ставка и цените да паднат до ниво, което хората могат да си позволят“ – това е съвременен прочит на старата утопична идея „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“.

Освен това много от исканията са адресирани в грешна посока – с наивното очакване, че е в задълженията и възможностите на държавата да удовлетворява всякакви желания.

Призивите за смяна на системата пък са придружени от идеи, които или са напълно неприложими (пряка демокрация – всеки вход да си избира представител в управлението), или ако бъдат приложени, биха предизвикали твърде спорен и дори опасен ефект (извънредно положение, разтурване на партиите, президентска република, отзоваване на политици). Самият властващ модел с удоволствие би прегърнал някои от тези идеи.

Може ли целта да бъде постигната

Не попадам сред хората, които са склонни изцяло да омаловажават протестите и да отричат тяхната автентичност. Вярно, сред протестиращите ясно се забелязват откровени мутри, подставени лица и хора, за които очевидно не е никакъв проблем да напълнят резервоарите на автомобилите си.

Приемам обаче, че повечето протестиращи са излезли спонтанно на улицата, защото им е писнало. А и в края на краищата по-добрият живот и по-високите доходи са легитимна цел за един протест. Може ли обаче тази цел да бъде постигната по този начин? И какво би било успех за този протест?

Твърде вероятно е властта да се опита да умилостиви протестиращите, като се откаже от новата екодобавка към данъка на старите коли, задържи някакси цената на „Гражданската отговорност“, подхвърли тук-таме някой процент увеличение на някои доходи, замрази заплатите си или отнеме някой скандален чиновнически бонус. Ефектът обаче ще е краткосрочен и нищожен. Истинска промяна е възможна само ако икономическото развитие бъде освободено от хватката на властващия модел.

Властта може да подхвърли и някоя и друга „промяна на системата“. Като например мажоритарен избор. Но и това няма да доведе до някаква съществена промяна. Най-много да бетонира статуквото.

Може да подхвърли и още някоя оставка. Или направо оставката на цялото правителство (което става все по-вероятно, но не само и не точно заради протестите). И това обаче няма да доведе до съществена промяна – както прекрасно показаха събитията от зимата на 2013, след които властващият модел не само се възпроизведе, но и се разви и укрепна.

Ясен Бояджиев

Ясен Бояджиев

Какво би било успех

Оттук нататък властта ще се опитва всячески да залъгва протестиращите, за да им внуши, че са успели. Истинският успех обаче не е възможен, без да бъде разбит моделът на превзетата държава. Това няма как да стане изведнъж. А за да стане изобщо, задължително условие е все повече хора да спрат да избират съучастници или мълчаливи поддръжници на този модел и да престанат да се припознават във всевъзможни търчи-лъжи, които сега отново ще се пръкнат отвсякъде. И най-важното – да разпознаят тази „добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и съдебната система“ и да открият връзката със собствените си проблеми.

Именно това е най-големият страх на властта – не само на управляващите, но и на практически всички партии в днешния парламент. Затова и правят всичко възможно, за да прикриват тази връзка.

Advertisements

Цъка бомба с чиновников механизъм

ИВО ИНДЖЕВ 

Симеон Сакскобургготски в битността си на премиер отказваше интервюта на български журналисти, с изключение на откровено поръчковите (като онова с Николай Бареков, което отказах да направя в БТВ  на запис по заявка на пресслужбата му и съответно ми намериха заместник, който ентусиазирано се подложи на “редактирането” по вкуса на царската медийна прислуга).

За историята си остава в същото време т.н. историческо  царско интервю с Кеворк Кеворкян. От него всички запомниха главното: че Симеон не би се завърнал в България, за да си вземе имотите. После си взе думите и имотите назад. В качеството на премиер, за когото правораздаването беше ускорено специално.  

Това разминаване между обещания и тяхното погазване от страна на върховно овластен български политик остана също така в аналите (нали така се казва) също с неосъзнатия от мнозина факт, че за последен път избирателите наказаха една коронована една лъжа. Свалиха “царя” от трона му. Но короннният му номер беше повторен многократно от последователите му в нарушаването на обещанията.

Гражданите, подлъгани и с обещанието за “европейско развитие на България”, претръпнаха. Сега я карат като зомбирани по инерция като в неприличния виц за вързания за едно дърво горски, който бил изнасилен няколко пъти и заявил на поредния мераклия да не пита защо е вързан, а направо да пристъпва към изпълнение на намерението си. 

Нито лъжите на Борисов, че ще вкара в миша дупка комунистите бяха отчетени от любителите на неговата “харизма”, нито абсурдните зарибявания на Бареков му попречиха да евродепутатства.

Да не говорим за Сидеров, който пали въображението на лековерните от избори на избори как ще им вдига рязко, направо революционно заплатите и пенсии, след което обяснява, че резултатите от самите избори не му дали шанс да изпълни обещанията. И пак му гласуват (доверие), за да ги лъже отново. Защото най-бедното нещо в бедната ни държава е въображението на онези, които обичат да ги лъжат. 

Ето защо не е учудващо, че нашият бивш монархо-социалистически премиер , съгласявайки се днес да  каже няколко думи пред журналисти по повод валидиране на марка, посветена на баща му, продължава старата си песен с обещание да не прави нещо, което буквално секунди по-късно нарушава. 

В изказването си Сакскобургготски най-напред заявил пред репортерите, че няма да дава за пример себе си (говорейки, че е добре премиерските мандати да са цели – т.е., че е по-добре да си здрав, отколкото болен). В следващото си изречение обаче дава за пример , покрай кабинетите на Костов и Станишев, тъкмо себе си. 

Запитан да коментира хипотезата за създаване на президентска република у нас (явно в контекста на изявите на президента Румен Радев), Сакскобургготски (уж) отказал коментар, заявявайки същевременно, че има такава практика, но в повечето страни съжителстват двете форми на управление без да има конфронтация  между тях. И отново дал пример със себе си. Припомнил добрите си контакти с президента Първанов.  

Помним и ние. Някои даже сме им яли попарата на тези контакти. Но не това е важното, ами поуката. Защото такава явно не сме си взели. Вижда се от факта, че могат да ни сервират всичко на политическата трапеза и да го кльопаме с оправданието, че нямаме алтернатива.

Така е, на безплатната хранилка просяците не могат да придирят – каквото им дадат, дъвчат. Както написа в заглавие британското списание “Икономист” по повод втория спечелен от Борисов мандат  “Българите си поискаха още веднъж от същото”. После потретиха с поръчката.

Изглежда кухнята за просяци загрява отново с настъпването на зимния сезон. Дали ще бъде достатъчно обещаното вече увеличаването на заплатите на чиновниците или то ще се окаже бомба с чиновников механизъм в очите на останалите българи, които не са се уредили с чиновнически пост по механизма “дай ми глас, на ти пост”? 

Не знаем какво искаме, но го искаме веднага

Мануела Геренова

Протест за цената на горивата

Снимка: © Facebook

Ако преди сто години революция се е правила с превземане на пощата, телефона и телеграфа, сега е достатъчно да извадиш 50-100 автомобила с трибагреници и да запушиш „Тракия“, „Люлин“ и „Хемус“ в ден неделя с протест срещу цените на горивата.

Според недоволните българи в неделя „хиляди маса народ“ (по Гео Милев) са залели улиците на страната, за да запушат главни пътни артерии с настояването да бъдат чути. По информация на МВР бройката е била 3500, но когато не можеш да стигнеш спокойно от точка А до точка Б – нормално е да ти се струват повече.

В същото време телевизионни репортери зъзнат в първия сняг, за да отразяват случващото се и наум се молят да стане нещо извънредно, което да оправдае стоенето навън в ноемврийския студ.

Едно е ясно – протестиращите са там и имат изисквания. Носят лозунги като „Писна ни!“ и „Да спрем геноцида в България!“ и изглежда като наистина да им е писнало.

Ако обаче страничният наблюдател се заслуша какво казват недоволните от последните дни пред микрофоните на вече споменатите репортери, един от най-подходящите изрази е „Не знаем какво искаме, но го искаме веднага“. Зад гневните лица и яростния поглед се четат смущение и неподправено объркване.

След кратко замисляне започва тирада от озадачаващи послания, заради които може да бъде съставен „Тълковен речник на българския протестиращ“, издание от 2018-а година. Този речник задължително и по правило започва с думата „Оставка“, защото какво е протест без искане на поне една оставка. Искането за оставка на Валери Симеонов беше повече от логично, но той я подаде още в петък вечерта.

По въпроса за други оставки демонстрантите са на крайно противоположни мнения, ако и да вървят рамо до рамо в почти минусовите температури. Едни настояват всички настоящи политици да напуснат веднага Народното събрание, други са против предсрочни избори на прага на идващата зима.

Чуха се призиви за по-високи доходи или, по-точно, „данъците и таксите да отговарят на доходите ни“. Не е ли по-правилно човек да изхожда от обратната максима – да се стреми доходите му да се покачват така, че да отговарят на всичките му разходи?

А как ще стане чудото с по-високите заплати и по-ниските данъци? Протестиращите имат отговор на това питане – ще се случи с налагане на „пряка демокрация“, „смяна на политическата система“ и „не партиите да предлагат хората, които ни управляват, а предложенията да идват от самите хора“.

Ако подобни изрази за вас не значат нищо смислено – спокойно, не сте единствени.

Мнозина се зачудиха с какво точно ще сменим политическата система. С тоталитаризъм не ни се получиха нещата. Демокрацията от своя страна има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено, както отбелязва Чърчил.

Пряката демокрация сама по себе си звучи като чудесна идея, при която гражданите и ще приемат, и ще прилагат сами решенията, които взимат. Огромният проблем е доколко е разумно хора, които на огромен плакат изписват „НародА срещу партиите“, да бъдат отговорни за решения като тези за образователна реформа.

Мъглявите настоявания на протестиращите обикновено завършват с народни танци на мегдана, защото, както и преди сме казвали, в България площадът отдавна е място за хорА, а не за плодотворни дискусии.

АЕЦ „Белене“ – луксозната спяща красавица на българската енергетика


Тодор Др. Тодоров

Снимката е архивна
Снимката е архивна

От над 30 години в България се правят опити за строеж на втора АЕЦ в Белене без анализ за енергийна и икономическа целесъобразност, сеизмичен, технологичен и екологичен риск, степен на енергийна зависимост. Проектът беше спиран два пъти с правителствени решения, през 1991 и през 2012 година. През 2002 и 2018, отново с решения на правителството, се предприемат опити за рестарт на идеята за строеж на втора атомна централа. Последното развитие е, че на 7.11.2018 г. правителството одобри процедура за избор на стратегически инвеститор.

Опитите за възобновяването на проекта за строеж на АЕЦ „Белене“ го превърнаха в луксозната спяща красавица на българската енергетика.

В последните двадесетина години се изредиха много принцове, които се опитваха да целунат и събудят спящата красавица срещу възможността безнаказано да се обогатяват за сметка на националния бюджет. Един от тях дори се представяше за цар. Междувременно красавицата погрозня и

постепенно се превърна в корупционен гьол,

но запази своята притегателна сила. Обяснението? През последните 15 години над 2.5 млрд. лева отидоха за поддържане на илюзията, че проектът за строеж на АЕЦ „Белене“ е жизнен. В тях влизат и платените през 2016 г., след решение на арбитражния съд в Женева, над 1 млрд. лева за незаконно поръчано оборудване без наличие на окончателен договор. За загубата и на този милиард се оказа, че никой не носи отговорност.

Последното развитие е, че на 7.11.2018 г. правителството одобри процедура за избор на стратегически инвеститор, която включва 9 етапа. В решението се дава срок една година, в която да се водят преговори и да се изпълняват тези 9 етапа в търсене на стратегически инвеститор, който да е готов да инвестира 10 млрд. евро в луксозната ни спяща красавица. Без да получава държавни гаранции или договори за предварително изкупуване на ток.

Така правителството си гарантира още една година възможности за раздаване на пари от бюджета за финансови, правни, технически „анализи“ , „доклади“, „оценки“ на до болка познати фирми, консултанти и експерти. За пилеене на пари за охрана и съхранение на морално остарялото оборудване, за което бяха дадени над 1 млрд. лева, но то е само 10% от необходимото за окончателен строеж.

Цената за поддържане на спящата в Белене красавица става все по-непосилна

за българския данъкоплатец и сериозно застрашава финансовото състояние на НЕК.

Присъствайки във всяка енергийна или икономическа стратегия за развитие през тези години, АЕЦ „Белене“ възпрепятства отделянето на ресурси за развитие на по-безопасните, евтини, достъпни малки енергийни мощности. Така не се дава приоритет на енергийната ефективност и децентрализацията при производството на енергия.

В резултат на съзнателно поддържания хаос от политически игри и корупционни схеми, съчетан с пълна липса на прозрачност и вземане на преднамерено погрешни решения, се засили чувството на несигурност в обществото. Постоянното напрежение се поддържа от въпросите дали заетите в енергийния сектор ще запазят работните си места и дали ще има повишаване на цената на електроенергията. На тази основа се лансира

погрешната теза за заместване на въглищните централи с нова АЕЦ.

През юни 2018 правителството и парламентът излязоха с решение отново да се търси стратегически инвеститор за събуждане на повехналата красавица АЕЦ „Белене“. Обществото справедливо реагира с масови протести пред сградите на парламента и Министерския съвет.

По стара традиция при антиядрени протести нашите управници се връщат към установения подход —

пълна тишина и липса на прозрачност,

водене на преговори и уговорки на тъмно, и често пътуване на енергийния ни министър за инструкции в Москва. Подобно игнориране на обществения интерес е пагубно за развитието на страната, именно така бяха откраднати въпросните над 2.5 млрд. лева. Липсата на информация гарантира спокойствие на управляващите, но проблемите в енергетиката няма да изчезнат сами.

Противопоставянето на промените се е превърнало в единствена основа на водената политика. Резултатът е натрупване на проблеми и не е изненада, че кризата не е далече. Още един пример, създаден от централизираната енергетика на България — 40% от електричеството се произвежда в тецове на лигнити. Инсталациите са стари, една по една се оказват икономически неизгодни.

Трябва само да погледнем зависимите от въглищата райони в САЩ и Европа, за да разберем какво ни очаква. Обещанията към индустриалните Охайо, Пенсилвания и Индиана по време на кандидатпрезидентската кампания на Доналд Тръмп бързо се оказаха въздух под налягане пред неумолимата логика на пазара. В Бобов дол закриването на мините и изхвърлянето на улицата на работещите в тях за броени месеци разтърси града и цялата околност.

Решенията може да не са лесни, но са логични

Първо – да се прекрати работата на парче и на тъмно. Необходими са повишаване на прозрачността и изработване на качествена енергийна стратегия, в основата на която да бъде развитието на енергийната ефективност, ВЕИ за отделните домакинства и децентрализирането на производството на енергия. Създаването на адекватни за всеки регион в страната планове за справедлив енергиен преход с конкретни срокове. За да не се повтори примерът с мините в Бобов дол.

Време е спящата в Белене луксозна красавица да бъде оставена в историята на корупцията и да бъдат спрени разходите по нея, да се осигури безядрено бъдеще на площадката на АЕЦ „Белене“. Би могла да се използва като икономическа зона, която да обхваща Свищов, Белене, Никопол и да се развие моделът на пловдивската икономическа зона. Подобна икономическа зона би помогнала за подобряване баланса в неравномерното развитие между Северна и Южна България.

За целта е необходимо да има решение на правителството площадката да бъде извадена от активите на НЕК.

За съжаление решението на Министерския съвет от 7.11.2018 г. все повече отдалечава във времето тази възможност, вземането на правилни и далновидни решения отново се отлага в името на задаващите се избори. Тези отлагания винаги водят до необходимост да се действа на по-късен етап със скъпо струващи действия в кризисна обстановка.

Тодор Тодоров е координатор в направление „Енергия и климат“ в екологичното сдружение „За Земята“/Friends of the Earth, Bulgaria

Да чистиш кенефите на Запада

Николай Флоров

Най-обикновеният трик, който ченгетата от Държавна Сигурност и комунистите на Тодор Живковизма използваха, за да сплашат всеки с ужасния живот на Запад, беше: «Не се заблуждавай – там ще миеш кенефите!»
Те считаха, че за щастливата българска младеж, растяща под грижовното крило на партията, строяща светлото бъдеще на родината, да миеш кенефите ако избягаш на Запад е нещо почти
равно на ужас.
Днес хиляди българи (българи, турци и цигани) мият кенефите в много страни на Запад и никак не се оплакват. Кенефите на Запад са чисти и поддържани редовно с химикали и съответни прибори.
Кенефите в България обаче са огледало на страната, тоест смрадливи и отвратителни места за една от най-важните нужди на човека. Те не са обект с огромно хигиенно значение, а плашило.
Може би точно тези кенефи на комунизма са имали предвид комунистите и ченгетата на Тодор Живков, за да считат, че това ще сплаши всеки, който е имал грешни помисли да го възне.
Не се заблуждавайте обаче за техните собствени нужди – тайничко, тихичко и с долари те си набавяха душове, вани и тоалетни от същия този Запад. За тях те бяха достъпни.
Българският кенеф като особено релефен символ на българския комунизъм е едно нещо, но самото предупреждение «там ще миеш кенефите» е нещо много по-дълбокомислено. Това беше само един от примерите на комунистическото класово високомерие. Тия копелета дори и не усещаха, че колкото по-дълго продължаваше тяхната неоспорима власт, толкова повече растеше тяхното чувство за превъзходство. Да го наречем класов снобизъм, елитизъм или просто кастова система: ако не си комунист не можеш да имаш нормален кенеф; не можеш да имаш например кола по избор или дори и пишеща машина. «Не можеш» означаваше «нямаш право», понеже не си комунист, а друга, низша каста. Те никога не са го крили и вписваха сами себе си в «авангарда» на работническата класа. Ако се поровите в класовите изгъзици на Ленин или Маркс, ще го видите веднага.
Някой друг обаче е трябвало да чисти кенефите им. Така тая кенефна кастова система се приближи към края си, когато далновидната американска компания «Американ Стандард» заедно с българската «Видима» влязоха в общ бизнес в 1992 в Севлиево, който стана челен снабдител на санитарна керамика в България и Източна Европа.
Това обаче съвсем не значи, че кенефната кастова система на комунизма е свършила. Напротив, и днес тя представлява нещо като кенеф, на който някой е забравил да пусне водата.

Двама се карат на върха, а става както винаги – печели третият (ДПС)

Чули сте фалшивата новина, че президентът Румен Радев щял да се среща с премира Борисов (на когото дължи – ако се вярва на откровението на Борисов – спечелената си изборна победа на това, че Борисов не пожелал да ги спечели в името на демокрацията, за да не обсебва ГЕРБ твърде много власт). Тя звучи като във вица за слуховете, според които Гарабед си купил волга, но се оказало, че се е удавил във Волга (или го е блъснала волга, изберете сами кое е по-смешно). 

Двамата първи по властова тежест мъже, водещи по публично декларирана мускулна маса на масата на публичността във върховете на държавата, първи и по претенция да говорят от името на народа мачовци в България, разиграха пореден водевил. Този път в контекста на прибързания рефрен “ти ме каниш, аз се съгласявам”. След което инициаторът на този разговор в духа на детската  игра “развален телефон” се фръцва и запява напук: “не съм те канил, така ти се е причуло”.

Случката наподобява и шегичката от зората на говоренето Му (като за лековерната публика) от страна на главния секретар на МВР Борисов, когато се оправдаваше за пълното си поражение в полицейско качество за бушуващото по онова време подобие на гражданска война чрез поредица от зрелищни убийствени саморазправи на криминално проявени милионери в България. Ключовата Му фраза, претендираща да бъде смешна, беше “ние ги хващаме, те ги пускат”. 

Днес на слуховете, които Те пускат, се предполага да се хващаме ние.

Опроверга ги лично онзи, който завежда канцеларията за производство на интриги в кабинета на президента. Казва се Иво Христов. Официалната му роля в тази сатирична миниатюра е на началник на кабинета на президента (Румен Радев). 

Неофициално всички знаем, че Христов пише речите на своя началник (или на своя подчинен по русофилска линия). Това е същият шеф, който пали зад кулисите фитилите на конфронтацията и разделението на нацията в битка с Пожарникаря за място под изпепеляващото слънце на личния егоизъм, наричан за краткост его. 

Пред БНР Христов внесе мътна яснота по въпроса за поканата. Тя се оказва като в баснята за лисицата и щъркела, които си разменяли почерпки в такива съдинки, че да не може другият да пие от тях поради спецификата на своята човка или муцуна (за да не кажа мутра). 

“Президентът реторично заяви, че би изслушал и премиера Борисов по теми като борбата с корупцията, преодоляването на срива на чуждестранните инвестиции, които гонят исторически минимум, но премиерът Борисов скочи тутакси върху тази възможност и откликна, че е готов за среща и го направи по начин, който показва, че не е разбрал посланието“, заяви Иво Христов в предаването „Неделя 150“ на „Хоризонт“.

Лисицата Христов изобличи след това щъркела Борисов, нагазил в блатото на президентския капан, че не си е поискал почерпката, т.е. срещата и поради тази причина не може да консумира фалшивата новина. 

„Президентът сам решава дали ще има такава среща, стига тя да бъде поискана. Такава към момента не е искана.“

http://bnr.bg/post/101046527/gotovnostta-na-prezidenta-radev-za-razgovor-s-borisov-ne-e-pokana-za-sreshta

Това, че с вероломен “маньовър” пилотът финтира пожарникаря и го поставя в положението на просител, не го прави нито победител, нито вдъхновител на критиците на властта, които не приемат дългогодишната политическа доминация на Борисов много преди да научат, на на(д) хоризонта се рее бъдещата (червена) звезда, яхнала съветски Миг. 

Как да избере човек между двамата? По-лесно е да се направи избор между Хитър Петър и Настрадин Ходжа – в зависимост дали си от ДПС или не. Имаме типичната ситуация, когато двама се карат, а става както винаги през последните близо десетилетия – печели вечният трети (по рейтинг в класацията на партиите по брой места в парламента) лешояд, пардон – Сокол. 

Пеевски, Гергов и Банев влезли в един университет…

Пеевски, Гергов и Банев влезли в един университет. Не е виц: изявени български бизнесмени вече ще могат да преподават в университетите. Но кой ли от тях ще е готов да разкаже на студентите историята на първия си милион?

Коментар от Емилия Милчева:

Георги Гергов, Николай Банев и Делян Пеевски влезли в един университет. Не е виц. По-скоро български вариант на TEDx. Изявени бизнесмени ще могат да преподават в университетите. Това не е израз на добра воля, а новаторско законодателно решение на българския парламент, одобрил тези дни промени в Закона за висшето образование.

Така до 10% от общия хорариум учебни часове в степен „бакалавър“ и до 20% в степен “магистър” ще се провеждат от утвърдени практици. Факултетният съвет на всяко висше учебно заведение ще решава кого да покани – и какви часове да получи съответният експерт.

Историята на един успял човек винаги ентусиазира и вдъхновява младите хора, които са на старта на професионалното си “бягане с препятствия”. Срещите с предприемачи, личните им истории за възходи и падения, удовлетворението от постигнатото – това са ценни уроци и висока добавена стойност към всяка академична програма.

Тази култура на придобиване на познание – “учител-ученик-преподавано лично знание” – идва от философските кръгове на Древна Гърция. Но в България тази широко разпространена в развитите държави практика трудно ще се вкорени. И проблемът не е само в отсъствието на практика и прагматика от обучението в българските университети, където “наливането” на знания е предпочитан метод.

Защо българският бизнес не обича да разказва вдъхновяващи истории

А българските бизнесмени определено имат какво да разкажат. Например как са станали такива, защото на пръв поглед всички те изглеждат като self-made милионери. До началото на приватизацията народът притежаваше средствата за производство, а предприятията, хотелите, рафинериите бяха строени и модернизирани с пари от данъците и други средства на гражданите. Днес, трийсетина години по-късно, Гергов например, нагазил в бизнеса от свинекомплекс, е собственик на хотели и на Пловдивския панаир, Банев успя да придобие и заличи предприятия, а възходът на Пеевски започва като по западни стандарти – още преди да е навършил 30. Така че те биха могли да бъдат истински майстори-учители за студентите.

Но, първо, българският бизнес рядко влиза в студентските аудитории. Макар често да се оплаква от недостига на кадри и от слабата им подготовка. Предпочита уединени срещи с висши партийни функционери и участия в телевизионни формати. Харесва също така груповите изяви. Това може да са годишни балове, но също и декларации – срещу законодателни намерения като вдигане на максималния осигурителен праг, защита на браншови интереси в строителството, подкрепа за въвеждане на праг при обезщетения за неимуществени вреди при смърт на пътя и т.н.

Второ, българският бизнес не обича да разказва вдъхновяващи истории. За първия си милион например. Не е изминало чак толкова много време от първоначалното натрупване на капитала в България, има все още живи свидетели, които знаят как бяха създадени “строителите на капитализма”. Много връзки бяха осветени през тези години, много митове – развенчани. Например този за стария Вартбург, който Илия Павлов продал, а получените няколкостотин долара инвестирал в бизнес, разраснал се до “Мултигруп”…

Днес никой не вярва на тази история. Никой не вярва и в бизнес гения на Павлов, възпитаник на Националната спортна академия. Застрелян пред офиса си преди 15 години (убийство, останало неразкрито и до днес), той отнесе в гроба си тайната за първия и всички следващи милиони. Но чадърът, осигурен му от високопоставени политици, както и контактите с шефове от бившите тайни служби отдавна не са тайна. Комбинация, гарантираща интервенция и монопол в много сфери на българската икономика.

За много от българските предприемачи темата за първия милион е като труп в общ гроб. Никой не иска да го знае, никой не иска да бъде ексхумиран. Заровени са произходът на парите, политическите чадъри, партийните обръчи, големите подкупи – всичко онова, което осигурява на едни милион след милион, а на България гарантира единствено дъното в класациите за борба срещу корупцията и свобода на словото.

И трето, ако в България връзката образование-бизнес е действително жизнена и ефективна, то за всяко висше учебно заведение несъмнено би било гордост и знак за качество да има свои успели възпитаници в настоятелството си. Така например Делян Пеевски, един от най-преуспелите хора в България, който при това е и активен законодател, би трябвало да е в Съвета на настоятелите на Югозападния университет “Неофит Рилски” – като възпитаник на Правно-историческия факултет. Но не е.

Има и други примери

Другояче стоят нещата с двама от създателите на “Телерик“ – най-голямата българска софтуерна фирма, купена през 2014 от американската компания „Progress“ за 262,5 милиона долара. През октомври 2017 година Американският университет в България, чиито възпитаници са съоснователите на “Телерик”, съобщи не без гордост, че Васил Терзиев (випуск 2001) и Бойко Яръмов (випуск 2000) влизат в настоятелството на университета. Двамата са почти връстници на Пеевски – и предприемачи, които няма защо да създават митове за първия си милион. Затова и могат да бъдат вдъхновяващи примери и истински наставници за студентите.

Българската предприемаческа култура във времената на Четвъртата индустриална революция се формира от няколко типа представители на бизнеса: тези, които успяха да приватизират и развият български предприятия, засилвайки експортния им потенциал и създавайки нови работни места; тези, които успяха да приватизират и сринат до скрап български предприятия; предприемачи с бизнес във високите технологии, носители на нов тип култура и отношения; и накрая тези с прякорите, които успяха да оцелеят от престрелките на прехода.

При първите две категории вече се появяват наследниците – млади хора, завършили образованието си в престижни западни университети, носители на друг тип бизнес култура. Може би те биха се вписали повече в студентските аудитории. А и няма нужда да обясняват за първия си милион – въпросът е към техните бащи. Ще се изправят пред студентите, повечето от които работят като бармани, сервитьори, продавачи, крупиета, и ще кажат нещо такова: Единственият начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш. Думи на Стив Джобс, направил първия си милион преди 30. Ако не сте го открили още това нещо, продължавайте да търсите (пак той).