Руската доктрина на силния

Като няма хляб, ще заплашваме „врага“ с бой

руски учения

Снимка: © Getty Images

Големият проблем на всички тези режими със силни лидери, водещи политиката на твърдата ръка, е, че покажат ли веднъж слабост, митът за тяхното величие започва да се лющи, докато не се разбие съвсем и (логично) не паднат в крайна сметка от власт.

Владимир Путин доста добре знае този факт и затова периодично се старае да доказва на руските граждани, че е всичко друго, но не и слаб.

Така че не се учудвайте особено на действията на руските военни в Азовско море при Керченския проток. Факт е, че районът е потенциалното ново „бойно поле“ в битката между двете държави за Източна Украйна. Там се намират две ключови пристанища, а Керченският мост е един от символите на анексирането на Кримския полуостров от Русия.

Така че този конфликт просто чакаше да се случи. Русия  иска да покаже и на Украйна, и на света, че е достатъчно силна, че да решава какво се случва в региона и да спира всяка чужда намеса (била тя и от държавата, в чиито територии допреди няколко години се намираше това място).

Но все пак този ход беше изключително показен и демонстративен. Ход, който е доста вероятно да доведе до още икономически санкции от страна на Запада и не е като Кремъл да не осъзнава това.

Истината обаче е, че тези действия на Москва, са колкото насочени за външна употреба, толкова и за вътрешна. Защото демонстрирането на сила и решителност на фона на (посочени) външни агресори е коронен номер на Путин, който той не се притеснява да използва.

Последните социологически проучвания в страната говорят за това, че само 40% от руснаците биха гласували за него, а от всички, които биха гласували на избори, 56% заявяват подкрепата си за руския президент. Това е ново дъно в доверието за Путин и управляващите в страната, след като преди няколко години рейтингът му гонеше 80%.

В такива моменти за имиджа на един силен и твърд лидер като него спокойствието в страната е заплаха, липсата на голям враг, срещу когото да се изпробват всички онези оръжия, представени в началото на годината, кара хората да се загледат в реалните проблеми вътре в самата страна.

Пенсионната реформа, вдигаща възрастта за пенсиониране почти до нивата на средната продължителност на живота, вече предизвика мащабни протести. Едни 19-20 млн. от населението на Русия живеят под прага на бедност и едва свързват двата края, докато за средната класа, доколкото може да се говори за такава там, не може да си позволи да спестява пари.

Иначе казано, Русия трябва да е силна и могъща сред останалите държави, за да не се вгледа в собствените си проблеми. Трябва да има външна заплаха, външен враг, който иска да я унизи, за да се обединят руснаците около големия лидер.

Паралелно с това цялото външно присъствие на Кремъл в очертаните райони за влияние (в които влиза и България) е подчинено на идеята, че Русия по-добре от Запада знае какво прави и тя пази традициите, морала и визията за православното християнство и консерватизма от упадъчното влияние на Запада. И тази идея се прокарва както през медиите и множеството канали на руската пропаганда, така и през политиката на Москва.

Самата идея за Русия трябва да е като за мощна и непоколебима държава, която може да се противопоставя на „имперските стремежи“ на САЩ, „развращенията“ на Запада и „подлите удари“ на „слугите им“ (да се разбира – по-малките прозападни държави). Проблемът с тази легенда е, че ако не се поддържа с периодични действия, започва да се изчерпва.

Тя се храни от страха на хората, от наранената им национална гордост и от желанието да се видят като велика нация, която може и да няма парите на Запада, но поне има гордостта си и може да запази околните от упадъчното влияние.

Без такива регуларни демонстрации на сила като това в Азовско море (които и сега се тълкуват от русофилски настроените, като заслужен отговор на нарушения на морското право от украинска страна) всичко това пропада.

Истината обаче е, че парите и възможностите, които Запада предлага, винаги ще са по-примамливи от обещанията на Русия за някакво неясно величие в нейна сянка.

Затова и политиката на Кремъл в последните години е насочена не толкова в убеждаване на света, че те самите са велики (макар и това да го има), колкото да се акумулира усещането за това колко лоши са САЩ и Европа – разделяй и владей, но по руски.

Въпросът е, че все някога това ще свърши и този блъф вече няма да минава. Какво ще следва обаче след това е един по-притеснителен въпрос, за който само може да се спекулира.

Мамят без да им мигне окото. Но пък има кой да им вярва.

Българската политика прилича на театър. При това театър грубоват и плосък, самодеен и некадърен. Но както виждаме, номерът минава. Защото голяма част от публиката е късопаметна и непридирчива. Ето няколко пресни примера:

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

Политиката по принцип винаги и навсякъде е и малко театър. Прическа, грим, костюм, поза, заучени реплики – всичко това често прикрива истинските намерения, действителните мотиви, напреженията, скандалите, задкулисните договорки. На „сцената“ политиците влизат в роля, за да се харесат на колкото може по-голяма част от публиката.

По-добрата политика и по-добрите политици

По-добрата политика обаче не може да бъде само театър. Защото публиката рано или късно усеща фалша. И защото в края на краищата политиката трябва да дава резултат – да решава проблемите на обществото, да вижда по-далеч от него в бъдещето и да го води между дебнещите опасности. Затова по-добрите политици знаят къде е границата, отвъд която театралните прийоми не вършат работа. А и публиката иска да види последователност, принципност и чувство за отговорност.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Повечето от актьорите, населяващи в момента българската политическа сцена, категорично не спадат към тази група. За тях политиката е просто театър без край. При това театър, в който могат да си сменят ролята от ден за ден. Когато и както им изнася. Могат без да им мигне окото да се отричат от думите си и да мамят публиката, като я засипват с небивалици, полуистини и лъжи, разчитайки, че не е внимавала или е забравила предишните действия в спектакъла.

Събитията през последните дни дадоха отлична възможност да видим всичко това. Поредната криза в управлението се размина, но покрай нея се вдигна прекалено много шум. Та се наложи да се инсценират нещо като интервюта, които да покажат, че всичко е наред и няма никаква нужда от друго управление. Ето няколко примера.

Изключително успешно, едно от най-успешните

Според доскорошния вицепремиер-патриот, това управление е „изключително успешно, едно от най-успешните“. Затова той не можел да си позволи да му „тежи като воденичен камък“. Позицията му е патриотична, но закъсняла и двулична. Понеже вече си беше позволил да „тежи“ на управлението цял месец. И понеже по въпроса за оставката, в рамките на само двайсетина дни, направи две взаимно изключващи се твърдения: а) „Не виждам никакви причини по лични съображения да подам оставка“ (22 октомври); б) „Повиках ви, за да обявя пред вас моето лично решение да подам оставка“ (16 ноември).

Преди оставката пък другата, по-голямата част на управляващата коалиция упорито повтаряше, че тя може да „счупи цялата конструкция“. След оставката се оказа, че благодарение на нея „правителството излиза по-работоспособно“.

Вторият лидер на патриотичната коалиция и неин парламентарен предводител е направо народен артист. Първо смяташе, че да се иска оставката „на един, на друг“ е политически удар с цел „разклащане на управлението“, „нестабилност и хаос“. Няма и 20 дни по-късно обаче сам поиска оставката и на третия патриотичен лидер и вицепремиер, за да „заздрави правителството“ и да „спаси коалицията“. Накрая се оказа, че и без тази оставка „всичко е наред, всичко е прекрасно“.

На 17 октомври мислеше, че „трябва да бъде водач“ на евентуалната обща патриотична листа за евроизборите. А месец по-късно заяви: „Никога не съм поставял въпроса аз да водя листи или да ходя някъде в Брюксел или зад Брюксел“.

Главният воин срещу корупцията

На политическата сцена се изявяват (при това в главни роли) и актьори, на които по принцип не им е там мястото. В интервю, което очевидно трябваше да го представи като най-важния воин срещу корупцията, главният прокурор се опита да впечатли публиката със заплахата, че ще потърси наказателна отговорност, ако правителството продължава да бездейства и не предприеме мерки по установените от проверка на прокуратурата нарушения на концесията на ски зоната в Банско. И припомни, че още през юни е поискал от премиера „незабавни действия в защита интересите на държавата“.

Остана обаче незададен въпросът какво и защо е чакал, след като „незабавните действия“ се бавят вече почти шест месеца. Пропусната бе и „дребната“ подробност, че нарушенията, за които става дума, бяха разкрити, подробно описани и разгласени още преди осем години (по време на първия  мандат на днешния премиер), а прокуратурата кой знае защо ги „установени“ чак през тази пролет.

Сотир Цацаров по време на интервюто в Шоуто на СлавиГлавният прокурор Сотир Цацаров по време на интервюто в „Шоуто на Слави“

Още на другия ден след интервюто министърът на околната среда се разбърза да „предприеме мерки“ – щял да започне преговори с концесионера на ски зоната за промяна на договора, при чието сключване през 2001 година „по неясно какви причини“ била допусната „изключително дълбока грешка“. Само че забрави да спомене, че всъщност договорът е подготвен в днешния си вид и процедурата е започната година по-рано, когато самият той е заместник-министър на околната среда. И че още тогава природозащитните организации са открили и посочили въпросната „изключително дълбока грешка“.

Но най-смешни в този сюжет са сценките около реалния собственик на ски концесията: хем всички се кълнат, че не знаят кой е той, хем премиерът го назовава поименно, понеже „всички го знаят, нищо, че го крият“.

Защо политиката не върши работа

Както се вижда, българският политически театър е грубоват и плосък, самодеен и некадърен. Това се дължи както на „качествата“ на изпълнителите, така и на публиката – голяма част от нея е доста разсеяна, късопаметна и непридирчива. Затова номерът минава, театърът се възпроизвежда отново и отново, а политиката не върши много-много работа.

Нужда от друго, по-добро управление има. При това крещяща. Но засега явно няма възможност. Впрочем, да се възлагат някакви надежди на днешната парламентарна „опозиция“ е напълно безсмислено. Защото всичко казано по-горе важи в пълна сила и за нея.

Руският военноморски таран провокира мира в региона и размисли за ехото в София

Когато две държави спорят кой е виновен за състоял се военен инцидент между тях и обвиняват противника, преди всичко трябва да бъдат установени беспорните факти. Такъв е и случаят с факта, че не украински кораби са атакували вчера части от руския военноморски флот в Азовско море и не руски, а украински военни са пострадали при операция на руски спецеални части, пленили три украински плавателни съда, включително и съзнателно повредения от тях. 

Напълно преднамерено руски военен катер удря украински кораб и това се вижда от виоматериалите от мястото на сблъсъка. Чува се и от разпоредбите на руския командир, който псува и нарежда “ляво на борд”, осъществявайки таран. https://www.blitz.bg/svyat/izvnredno-ruski-voenni-atakuvakha-i-prevzekha-ukrainskite-korabi-prolya-se-krv_news641891.html

Срещу тази ясна картина стои единствено мъглявото руско обвинение, че става дума за украинска военна провокация. Обаче възниква въпросът (в случай, че Москва е 100 права, да допуснем за момент това): ако на всяка руска явна провокация се отговаряше с употребата на сила срещу нея, докъде щеше да се стигне при редовните прелитания на руски бойни самолети над обекти на НАТО по море?

Сред многобройните примери най-пресният случай е от вчера, когато руски бомбардировачи бяха прогонени от шведски изтребители, след като руските Су 24 са провокирали белгийски военен кораб, участник в учение на НАТО в Балтийско море.

Шведите и белгийците нямат ли право на самозащита с употребата на сила от руските провокации? По логиката на руските обяснения във връзка с украинските кораби, шведите (без дори да членуват в НАТО, за да бъдат обвинявани, че са “американски маши”) трябваше не просто да съпроводят извън зоната на провокацията им руските провокатори, а направо да стрелят по тях. 

Ако човек слуша оправданията на Кремъл без да знае фактите може да остане с впечатления, че говори жертвата, а не агресорът. Сякаш не Русия си присвои териториалните води на Азовско море след като окупира Крим през 2014 г., а обратното. И не Русия построи 19 километра съоръжение с явната цел не само да свърже присвоената, международно признатата украинска територия в Крим с Русия, но и да “отцепи” Азовско море с преграда, принуждавайки корбоплаването към двете украински пристанища Мариупол и Бердянск да се осъществява през нещо като руски шлюз, който винаги може да бъде затворен. Както и стана вчера, когато изходът от Азовско към черно море беше демонстративно задръстен от огромен руски танкер.

dx460y260_3351521

Нима не е руска провокация фактът, че за преминаване през този изкуствено създаден шлюз на украинските търговски кораби се налага да плащат десетки хиляди долари такса само защото Москва е решила така? В резултат на което обемът на обработваните в украинските пристанища стоки е спаднал с 50 на сто в сравнение с периода преди руския аншлус в Крим. 

Международно изолирана както никога преди в историята си Русия предизвика с действията си моментални реакции по света. Освен очакваната позиция на ЕС, според която Русия е длъжна да осигури свободното междунродно плаване в Азовско море, подкрепена от генералния секратар на НАТО Йенс Столтенберг, твърде многозначително е бързото турско официално ехо. Анкара напомни на Москва днес, че като черноморска държава не приема превръщането на Азовско море в руско. xwn4aj_w631h356

 

 

 

 

Над черноморска България, без това да се съобщава от българските власти и медии, тази сутрин е прелетял американският разузнавателен самолет  Boeing RC-135V с позивна BASTE41. Излетял е от базата Суда бей на остров Крит в Гърция, съобщава Украинският военен портал. https://telegraf.by/2018/11/419209-voennii-samolet-ssha-napravilsya-k-poberejyu-krima

Очевидно е, че колкото и да се снишава, за да не дразни Путин, София не може да “пази неутралитет” като член на НАТО и ЕС. На премиера Борисов ще му се наложи да обясни отново как му се иска в Черно море да вижда туристи, гларуси и платноходки, а не бойни кораби. Едно е какво ти се иска, друго е да ти стиска да признаеш фактите, че до сегашната ескалация, довела до пълна мобилизаци на украинската армия и до свикване на извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН, нямаше да се стигне, ако първопричината не беше руската агресивна политика – нещо, което Бросив не смее да заяви ясно публично и не чухме от него дори при неотдвнашното си официално посещение в Киев. 

Когато през 2008 г. Русия нападна Грузия на 8 август 2008 г.  властите в София мълчаха съучастнически с руските агресори до лаконичното си присъединяване към осъдителната позиция на Брюксел близо три седмици по-късно. След веролмоното присвояване на Крим от Русия през пролетта на 2014 г. България продължи да лавира в същия дух, макар на практика да гласува тихомълком в подкрепа на всички колективни решения на НАТО и ЕС срещу руската намеса в Украйна.

Хитруването в духа на заветите на Тодор Живков да се снишаваме, докато попремине бурята ( перестройката в неговия случай, която лично него го отвя все пак), е превърнато негласно в управленска доктрина от охранителя на Живков, управляващ България за трети път. Сега се открива възможност също за трети път да видим доколко устойчива е тази негова наведена поза спрямо Москва. 

За съжаление фактите  (които са много важни, както стана дума в началото на този текст) са такива, каквито са: на базата на опита по аналогия можем да очакваме отново мълчание, разреждано с разводнени приказки колко по-добре е да има мир, колко лошо нещо е войната и че е по-добре да сме живи и здрави, вместо да сме мъртви и болни. Пък други да вадят кестените от огъня в уж нашето Черно море.

Какво ще им гласувам…

Народът иска да го попитат, но го е страх да отговори
избори 2017, гласуване

Снимка: © Webcafe

Българите сме недоверчив народ по природа, а не е пресилено да кажем – и по наследство. Съмняваме се и в най-благородното предложение, кой знае, може и с него да ни излъжат някак си. И понякога това съмнение се оказва напълно оправдано.

Една бърза справка можем да направим с плеадата политици-месии, които видяхме през последните години – Волен Сидеров, Яне Янев, Николай Бареков, Веселин Марешки – списъкът е дълъг.

Друг път обаче недоверието е напълно нелогично и безпочвено и в чужди очи най-вероятно предизвиква насмешка и дори погнуса.

Последното изследване на Евробарометър отново доказа, че се съмняваме във всичко и всички, но най-вече във вездесъщата Система – 60 на сто не вярват, че през май догодина, когато избираме евродепутати, ще се проведат честни и свободни избори. Още по-голям процент се опасяват от намеса на криминални групи. 81 на сто се притесняват, че вотът може да бъде (под)купен.

Ще кажете – да, помните ли Костинброд 2013-а? Изборна измама не беше доказана пред съда, но все пак… А кошмара в Арена „Армеец“ през 2015-а и небивалия хаос при преброяването на бюлетините от кметските избори? Дали някой не изнесе чувал повече или по-малко от необходимото…

Няма как да не се сетим и за керваните с автобуси от съседни южни държави, които започват да пъплят насам преди всеки изборен ден. Или за тоновете кайма, които се превръщат в кебапчета и кюфтета с цел избирателят да бъде нахранен и, съответно, омилостивен. Всичко това допринася масово да се смята, че изборите са по-скоро нечестно начинание.

Още когато бай Ганьо тръгва да прави избори, работата не е много читава, а описаното от Щастливеца е сатира, само че с много горчив привкус.

Но е парадоксално човек силно да се притеснява, че конкретна схема (в случая – изборите) е измамна и крайно податлива на чужда намеса, и едновременно с това да е не особено добре запознат с материята. Не вярвате? На 26 март миналата година избирателната активност съвсем леко надскача 54%. През 2014-а 48 на сто стигат до урните. Май месец 2013-а е малко по-благоприятен – процентът е 51%.

От сухата статистика е видно едно – около половината избиратели отказват да гласуват, дори и да приемем, че избирателните списъци са раздути с избиратели фантоми.

Тенденцията на негласуване не е породена от притесненията, че изборите са несвободни, нечестни и купени. Епидемията от социална апатия се превърна в сериозна и остро заразна болест. Тя обхвана немалка част от българите, които в изборният ден изведнъж си намират хоби като риболов, бране на гъби или просто решават да не напускат уюта на собствения си дом, особено ако е студено.

Така минават поредните избори, а никой не се тревожи, че не е взел участие в избора на народни представители, кмет, президент.

Освен процентът избирателна активност, константен остава и страхът, че ако стигне до урните, ще се прецака. И без това всички са маскари…

Отказът да участваш в демократичните процеси, сред които са и изборите, е коварен капан, който едновременно се храни от и още повече спомага за развитието на фобии като тази, че задължително някак си ще те измамят при пускането на бюлетината. А всъщност колкото повече хора гласуват честно, свободно и без притеснение, толкова по-малка тежест ще имате кебапчетата и купеният вот.

Да не помниш как изглежда отвътре училището, където гласуваш, и едновременно с това да си убеден, че там ще те измамят, е не просто парадоксално. То е смешно точно както изборите на бай Ганьо – смешна сатира, примесена с много горчивина.

А иначе мине – не мине и по площадите започва искане за пряка демокрация и референдуми като в Швейцария. Народът иска да бъде попитан… Лошото е, че когато се сбъдне желанието му, отказва да отговори – я от страх, я от друго..

Разумна алтернатива ли сме или истерична групичка пишман-идеолози?

Говорих с протестиращи в различни краища на страната. Разбрах, кое ги гневи (накратко – наложеният от ГЕРБ феодализъм), както и причините да не могат да формулират списък ясни искания. За такъв списък се иска доста опит, който не им е свойствен.

Съобщих за своите наблюдения чрез медиите. Резултатът: доста от обичайните ми съратници ме заклеймиха (обичайното: рубладжия, комунист), а сред обичайните ми опоненти ме разбраха. Става дума за София, де; другаде е по-нормално.

В тази истерична (столична) обстановка всеки опит за добронамереност, честен опит за ориентация в обстановката на място, както и всяко умерено съждение – се таксува като предателство. А това никак не е добре.

Прекомерното търсене на идеологическа чистота, в съчетание с наклонността всеки, отклонил се от нея, да бъде таксуван като платен агент на врага – в крайна сметка води там, където едва ли искаме да бъдем. Освен ако на някой след време не му се скандира „Хайл!“ или „Да здравствует!“…

Клеймим всеки, който в някой момент не е 100 на 100 съгласен и с най-дребната ни идея; громим се един другиго за всяко различие в анализа на каквото и да е (майките, протестите, ГМО, шистовия газ, ски лифтовете, Костов, златодобива). А утре ще твърдим, че сме някаква разумна, интелигентна и сериозна алтернатива? А не, да речем, истерична групичка пишман-идеолози?

Викам да се вземем в ръце, най-сетне. Избори идат и – както е тръгнало – нови горчиви сълзи и взаимни обвинения в предателство. А страната потъва в някакво провинциално средновековие.

Коментарът е от профила на Евгений Дайнов във Фейсбук.

Вълна на „патриотична гордост“ може да поправи ерозиралия имидж на самодържеца

Очевидно Москва инициира ескалация на конфликта с Украйна. Причините за това могат да са от различно естество. В най-външния кръг на причинноследствените зависимости, водещи до поредната военна авантюра са данните за спадащия рейтинг на Путин – вследствие на пенсионната реформа, следствията от санкциите и икономическите проблеми, ерозиращи стандарта на живот на обикновените хора в Русия.

Нова вълна на „патриотична гордост“ от агресия срещу непослушния съсед може да поправи ерозиралия имидж на самодържеца в Кремъл. Една по-конкретна интерпретация води до навлизането в удобен период за нова агресия. Изборите в САЩ минаха – което частично отслабва интереса към руската тема в политческия живот на Америка.

В ЕС избори предстоят напролет, вътрешно европейските политически конфликти се изострят, а канцлерът Меркел е в отслабена позиция на изхода на своята политическа кариера.

Логистиката на интегриране на Крим в РФ е трудна поради провала на Москва да разшири агресията си спрямо Украйна до успешна окупация на украйнския бряг на Азовско море – за да получи сухопътна връзка с Крим.

Практическата блокада на достъпа на Киев до Керченския пролив ще има много сериозни последствия – както икономически, така и от гл.т. на сигурността. Предизборната ситуация в самата Украйна ще мотивира както Порошенко, така и другите кандидати за президент да заемат по-твърда позиция срещу руската агресия, която би дала карт бланш на Путин за пълномащабни военни действия срещу Киев.

Досега Москва водеше войната срещу Украйна със „зелени човечета“ – паравоенни формирования без идентификация. Сега в конфликт директно са военноморските сили на двете страни.

Брюксел и Вашингтон ще се опитат да ограничат поредната ескалация на конфликта, което, разбира се, ще означава частична легитимация на поредната руска агресия. Добре дошли в многополюсния свят! Вече нямате хегемон. Живеете в царство на произвола – за всеки, който може да си го позволи.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук

Ще има ли „побългаряване“ на „Турски поток“?

Макар да е почти изцяло зависима от вноса на руски газ, България иска да получи още една тръба, по която да тече отново само руски газ. Така че да си гарантира руско енергийно робство до живот, коментира Емилия Милчева.

default

Властта в България е готова на всичко, за да получи втората тръба на “Турски поток”. Е, може би не чак на всичко. Например да изригне против санкциите срещу Русия, както направи преди месец италианският вицепремиер и министър на вътрешните работи Матео Салвини. В Москва той определи санкциите като икономическа, социална и културна лудост.

Унгарският премиер Виктор Орбан се противопоставя на икономическите санкции срещу Русия още от 2014 година – и до ден-днешен настоява да отпаднат. Но това не попречи на Будапеща да изгони един руски дипломат в знак на солидарност с Великобритания заради отравянето на Сергей Скрипал и дъщеря му.

България не посмя да изгони руски дипломати. И макар да е почти изцяло зависима от вноса на руски природен газ и от руско ядрено гориво за АЕЦ “Козлодуй”, сега настоява да получи още една тръба, по която да тече отново само руски газ. Така че да си гарантира руско енергийно робство до живот.

Морковчета за България

България се готви за свързаност с втората тръба на “Турски поток”, през която да транспортира руски газ към Европа – през Сърбия, Словакия и Унгария. Все държави, чиито меки позиции спрямо Русия са коренно различни от тези на Полша например. Още през юни т.г. операторът на българската газопреносна мрежа „Булгартрансгаз“ обяви търг за изграждане на газоснабдителна връзка с Турция на стойност 48,9 милиона лева. Но с уговорката, че договорът ще влезе в сила едва след окончателното инвестиционно решение за изграждането на втората тръба на „Турски поток“ и след официално писмено потвърждение, че ще бъде свързан с газовата мрежа на България.

България изгради и 20-километрово трасе на транзитния тръбопровод към Турция, разширявайки капацитета до 15,7 милиарда куб.м., като връзката е реверсивна. Това е много удобно за руската страна. Евентуална втора тръба на “Турски поток” през България не налага строителство на допълнителни мощности от “Газпром”. Причината е, че по суша тя би пресякла системата на Трансбалканския газопровод и след като има реверсивна връзка, България ще трябва да изгради на своя територия инфраструктура за разпределяне на газа.

След пускане на синьото гориво по първата тръба на “Турски поток”, планирано за края на 2019 година, от 1 януари 2020 “Газпром” спира транзита по Трансбалканския газопровод. От тази тръба се взимат и 3,3-те милиарда куб.м. газ, които българските потребители са изконсумирали през 2017 година.

Въпреки че Москва на няколко пъти – било чрез министри или чрез проправителствени издания като “Комерсант”, подава “морковчета” на България, че втората тръба на “Турски поток” ще мине именно през българска територия, официално потвърждение няма. Макар дежурните фанфари да тръбят друго.

На 7 декември гръцкият премиер Алексис Ципрас е на официално посещение в Москва и темата как втората тръба на “Турски поток” да стане гръцка със сигурност ще влезе в дневния ред. Ако се върнем няколко години назад, ще си спомним как през 2014 година Ципрас, тогава лидер на „Сириза“ и номинация на европейската левица за председател на Еврокомисията, изненадващо прекъсна предизборната кампания за евровота и замина за Москва. Бъдещият премиер на Гърция се изказа тогава против санкциите срещу Русия и заяви, че бъдещето на Украйна е да бъде мост между Европа и Русия.

Към днешна дата двустранните отношения са по-скоро обтегнати, след като Гърция изгони двама руски дипломати и забрани на други двама да влизат в страната заради действия срещу националната сигурност – инфилтриране в гръцки православни общности и опити за намеса във въпроса за името на Македония. Макар Атина, също като България, да не изгони руски представители заради случая “Скрипал”, експулсирането на двамата дипломати се отрази негативно на двустранните отношения.

Но ако изобщо има втора тръба на “Турски поток” и тя влезе в Гърция, а не в България, там я очаква конкуренция с Трансанадолския газопровод. Това е най-дългата част от Южния газов коридор, чиято цел е да свърже огромното газово находище Шах Дениз в Азербайджан с Европа през Южнокавказкия газопровод, ТANAP и TAP.

Първоначалният капацитет на ТАNAP, пуснат през юни т.г., е 16 млрд. куб.м. газ годишно. В началото на 2020 към него ще се присъедини ТАР (Трансадриатическият газопровод) и така милиарди куб.м. азерски природен газ ще тръгнат към Европа. В България през интерконектора с Гърция ще влизат 1 милиард куб.м. азерски газ годишно – една трета от капацитета на тръбата, който може да се разшири до 5 милиарда с компресорна станция.

Излиза, че опитите на България да се позиционира като газов разпределителен център на Балканите са само в декларативния тон на енергийната стратегия и на изявленията на министъра на енергетиката Теменужка Петкова. В действителност местата се печелят от Турция и Гърция.

Към момента фактическото положение е такова, че втората тръба на “Турски поток” е спряна още в крайбрежните води на Турция – тоест, не на суша. Това подхранва оптимизма на управляващите в България, че тръбата би могла да излезе на Паша дере край Варна, където се чакаше “Южен поток”.

Амнезия?

Но какво е готова да предложи България срещу толкова лоялност, демонстрирана от лидери като Орбан, Ципрас, Салвини? На първо време очевидно е готова на доброволна амнезия, като забрави за клаузата „transit or pay“ в договора с “Газпром” за доставка на руски природен газ до 2030 година. По силата на този договор, ако спре да транзитира синьо гориво през България, руската компания трябва да си плати за оставащия по договор срок. Тоест, ако преустанови преноса от 2020 година, би трябвало да плати около 1,2 милиарда долара за останалите десет години от договора. На толкова се изчисляват пропуснатите ползи от транзитни такси.

За такава „амнезия“ намекна изпълнителният директор на “Булгартрансгаз” Владимир Малинов при обсъждане на промяната в енергийната стратегия на България. Според Малинов, оглавявал преди това управление “Правно” в “Булгартрансгаз”, не бива да се обжалват загубите, които ще претърпи българската страна при спиране на Трансбалканския газопровод.

Именно тук идва ред на една скандална клауза, договорена през 2006 година при министъра на енергетиката Румен Овчаров. Тя бе разкрита от бившия посланик в Русия Илиян Василев и от основателя на ИПИ Красен Станчев по време на дискусия, организирана миналата седмица от Атлантическия съвет на България.

Според договора, сключен между Българския енергиен холдинг (БЕХ) и “Газпром”, всички спорове се решават в арбитража на руската Търговско-промишлена палата в Москва. Така че интересът на “Булгаргаз“, “Булгартрансгаз“ и БЕХ по никакъв начин не ми се струва защитен, каза Станчев по време на дискусията. Това очевидно означава да забравим за въпросните 1,2 милиарда долара.

И Станчев, и Василев намекнаха, че “Газпром” все още чака едни 680 милиона евро, дадени на “Южен поток България” – съвместно дружество между “Газпром” и БЕХ. Дружеството бе създадено през 2010 година, при първия кабинет на Борисов. А на дискусията, организирана от Атлантическия съвет, се чуха изявления, че КТБ е фалирала, тъй като мажоритарният ѝ собственик Цветан Василев отказал да финансира строителството на “Южен поток”.

България очевидно не си е взела поука от провала на “Южен поток”, спрян през 2014, когато фалира и КТБ. Въпреки неколкократните предупреждения на еврокомисаря Гюнтер Йотингер проектът да бъде съгласуван с Третия енергиен пакет на ЕС, българските власти предприеха нагли опити да го заобиколят. При кабинета “Орешарски” депутати от БСП дори направиха опит да изкарат част от българското крайбрежие извън ЕС, въвеждайки понятието „морски газопроводи“. Така територия на България до компресорната станция, включително и самата станция, на практика бяха извадени извън юрисдикцията на европейското законодателство.

А гаранции?

Втората тръба на “Турски поток” също зависи от гаранциите на Европейската комисия, но и от гаранциите на САЩ, че няма да налагат санкции. Към момента няма нито едното, нито другото. Според Илиян Василев, по време на визитата си в САЩ външният министър Екатерина Захариева безуспешно се е опитала да получи такива. За гаранции от Брюксел настоява и “Газпром”. Наред с това руски анализатори често отбелязват колко “слабо звено” е България – заради нейната податливост на външен натиск и склонността на българските власти (които и да са те) друг да решава проблемите им.

Публична тайна е, че „Турски поток“ е част от плана на Москва да бъде заобиколена Украйна – основното трасе, през което се транзитира руски газ за европейския пазар. Но това не означава, че втората тръба е в кърпа вързана. Защото освен политическа целесъобразност има и икономическа – строителството на втора тръба ще е много трудно на фона на санкциите и на скъпото финансиране от външните пазари. Близо една трета от инвестиционната програма на “Газпром” за 2018, възлизаща на около 1,3 трилиона рубли, се осигурява от външни заеми.

В същото време българската енергетика не е в никак добра форма – задълженията по облигационни заеми на “шапката” ѝ, Българския енергиен холдинг, възлизат на 3 милиарда лева. Още 2 милиарда му дължат част от енергийните дружества, които БЕХ обединява и на които е отпуснал безлихвени заеми. Така че едва ли може да се разчита на българската страна да поеме финансов ангажимент – бил той по строителство на втората тръба на “Турски поток” или по резервиране на целия ѝ капацитет, каквито идеи се чуват.

Сега България може би отново се готви да остави някой друг да решава проблемите ѝ. В конкретния случай това се оказва Германия – покрай нейните действия около “Северен поток 2”. Властта в София очевидно таи надежди, че ако Брюксел позволи тази тръба, защо да не “преглътне” и “Турски поток”. Макар на срещата между Борисов и Путин да не бяха постигнати конкретни договорености за „побългаряването“ на „Турски поток“, премиерът изглежда е убеден, че това ще се случи. Но очевидно трябва да попита и в други столици.

Балет или цирк по сталински?

(По случай гостуването на Михаил Баришников в България)

Николай Флоров

Рудолф Хамат ули Нуриев, (на руски Рудолф Хаметович Нуреев), руски татарин, е роден в 1938 година във влака за Владивосток. На българите е известен като балетна звезда от световна величина избягал на Запад, но малцина знаят, че лично Никита Хрушчов е подписал заповед за неговото ликвидиране.

Заповед за убийство на балетист? Лично от генералния секретар на КПСС? Как, защо? Ами много просто – КПСС се страхува, че Запада ще опорочи чистите души на съветските хора, идващи от страна, «где так вольно дышет человек» и ще ги зароби. КПСС също така счита, че да избягаш от такава страна значи че си психопат. Затова индивидуално никой няма право да пътува, а ако сте с група, то тя си има КГБ охрана. Заповед за убийство поради оставане на Запад или бягство обаче се свързва обикновено с предателство на идеалите на революцията, шпионаж в полза на западна държава или за  родоотстъпничество. За «опит за бягство» или нещо от сорта «изпадане под влиянието на западната култура» обикновено се дава затвор.

В 1961 балетиста Константин Сергеев от известния ленинградски балет  Киров получава травма и Рудолф Нуреев получава шанс да го замести по време на европейското турне на балета. Така Нуреев излиза на световната сцена.

Парижани са възхитени от руския балет, но ченгетата които го съпровождат не са доволни от недвусмисленото желание на Нуреев да контактува с чужденци и замислят да го върнат в Съветския съюз незабавно. За  заблуда те му казват, че няма да може да танцува в Лондон и че трябва да се върне в Москва за специално представление в Кремъл. Това обаче също не хваща дикиш и тогава те му казват, че майка му е тежко болна и той трябва непременно да я види. Нуреев, разбира се, знае много добре, че всичко това са лъжи и че ако се върне в Съветския съюз ще го пъхнат в затвора понеже КГБ вече му е имало зъб.

И така, през юни 1961 с помощта на френската полиция на летище Бурже Нуреев показва среден пръст на Съветския съюз. Пътят му като световен балетист, както и личния му живот, днес е достъпен за всички, които искат да знаят подробности. Специално внимание за неговото бягство от рая обаче заслужава факта, че то става политически много рано, което е вбесило съветската комунистическа плутокрация: по онова време Гагарин кара руснаците да надуват перки от гордост и да си мислят, че никой не може да ги спре; Хрушчов тропа по масата в Обединените нации с обувката си и заплашва Америка, че ще я погребе; в Куба Фидел Кастро вече мисли, че ще векува и че с помощта на Съветския съюз ще смачка американския империализъм,  а това лайно Нуреев, видите ли, им прави такива мръсни номера!

По-късно, след Хрушчов, Нуреев праща много молби до съветското правителство да му разрешат да види майка си, но не му разрешават до 1989, когато майка му е на смъртно легло и Михаил Горбачов му разрешава.

Девет години по-късно на Запад остава и Наталия Макарова, прима балерина на същия балет Киров. Странно обаче, тоя път заповед за убийство няма: в ония години в Чехословакия кадифената революция удря шумен шамар през мутрата на Съветска Русия, а западните компартии искат ревизия на съветската идеологическа войнственост. Нещата очевидно са се променили и едно нищожество като Макарова, видите ли, вече не заслужава толкова внимание!

А Макарова, вече на свобода, казва следното: «Когато аз реших в 1970 да направя тая драстична стъпка и да остана на Запад аз знаех, че връщане назад няма. Друг начин обаче нямаше, особено за човек като мен, воден от дълбоко посвещение на моето изкуство и знаейки колко кратък е творческия живот на една балерина. Аз усещах спешно нуждата като професионалист да използвам до край това, с което ме е надарил Бог. Това беше единствения начин и аз знаех, че това е съдбата ми, затова и никога не съжалявах».

През юли 1974 го възва и Михаил Баришников, тоя път през задната врата на театъра «Сони» в Торонто, Канада,  където го чака кола с един журналист и го отвежда на тайна квартира, пазен от семейство балетни меценати. След един месец Баришников е вече на американска сцена, така както е мечтал  в Съветския съюз.

И тримата, Нуреев, Макарова и Баришников, мечтаят едно и също, тоест да покажат какво могат на Запад и нещо много важно – да обменят опит и да научат повече за модерния балет, който те не познават. И тримата минават през различни артистични компании в различни части на света и прибавят нови елементи към изкуството си. Макарова в изказването си слага повече ударение на изкуството си, отколкото на политиката, но Нуреев и Баришников тикат в очите на съветските културтрегери истината много по-безкомпромисно: когато след 1989 руското правителство кани Баришников да се върне, той казва: «Когато извадите онова чудовище от мавзолея!»

Съветският балет, закотвен безнадеждно в класиката, не познава модерния балет. Неговите балетисти са тренирани като машинки от детска възраст да показват съвършенство, а не изкуство. По думите на Баришников: «Не е важно толкова съвършенството, колкото желанието за хубаво представление». Партийно зависимото изкуство на руския балет произвежда изтерзани от еднообразие представления, в които личния елемент е немислим, а модерната еволюция на балета му е отказана като «упадъчна». В Съветския съюз американския мюзикъл, тоя феномен на танца и хореографията през 30-те, 40-те и 50-те години, е напълно неизвестен. Баришников с изненада например открива за пръв път гения на Фред Астер, както и разнообразието в интерпретацията на която и да е балетна творба в различни балетни компании.

Пакетирани като овци и транспортирани от представление на представление, от съветските балетисти се очаква неотклонение от инструкциите,  те са наблюдавани на всяка крачка, а личните интервюта са изключени. За звездите на руския балет пред западната преса говори определен човек, режисьор или кагебист. Творческата свобода за съветския балетист е неизвестно понятие, а личния му принос се свежда само до физическите му качества. Към това Макарова прибавя и друг аспект със следното описание: «Аз се разбунтувах само веднъж когато бях повикана (!) да играя във филма «Лебедово езеро». Режисьорът се оказа едно ужасно нищожество с мизерен вкус. Той се зае да ме учи как да танцувам Одил: «Танцувай – каза той – сякаш  че искаш да ме изкусиш!» Тогава и не издържах: «Нямам и най-малкото желание да ти покажа такова нещо!» – казах аз, напуснах сцената и отказах да работя с тоя идиот.»

Макарова в тоя момент само бегло споменава за истинското положение: съветските балетни състави още от сталинско време са известни като снабдители на момичета за тайните купончета и празненства на съветската върхушка.

И ето сега, вече в двадесет и първи век и в напреднала възраст, Михаил Баришников пристига в България. Без съмнение, връзката му с България е специално сантиментална – тук, във Варна, той печели златен медал на балетния конкурс и това е нещо като начало на неговата кариера. България трябва да е особено поласкана от посещението му, която той явно цени повече от съветска Русия и нейната путинска наследница.

 

„Борисов 3“: как се стигна до тази парализа

България е държава на правителствената стабилност и на свободата на словото. Особено когато става дума за словото на премиера и на управляващите. То заслужено се лее отвсякъде. Проправителствената преса на г-н Пеевски е само 5% (по изчисления на премиера), но бълва и дава под наем проправителствена продукция като за 95%.

Това е така, защото например БНТ се сдоби с ново ръководство, което без да е формално нечие притежание, започна да се държи така, сякаш е. А останалите големи сайтове и медии – с малки изключения – също традиционно страдат от тежкия Синдром на Странна Проправителствена Медийна Координация (ССПМК). Някой казва нещо от единия край и ехото мигновено го разнася до другия. Магия, заради която международните класации за свободата на словото редовно ни ощетяват.

ССПМК е най-силен, когато има ясен правителствен разказ. В този разказ добрият герой задължително е премиерът, заедно с управляващото мнозинство, а лошият – опозицията. ССПМК се засилва тогава, когато правителството е стабилно – тоест, има перспектива за поне тримесечен живот. Когато тази перспектива изчезне, проправителствените независими медии и техните екстензии  започват да се услушват и оглеждат за нов политически патрон. Практиката дотук показва, че те се обръщат на 180 градуса още в мига, в който са разбрали, че властта най-вероятно ще се смени.

Две знакови интервюта

В момента ССПМК отслабва поради две причини.

Първо, правителството “Борисов 3” остана без голям разказ.

И второ, замириса на избори.

В такава ситуация пропагандната машина продължава да се върти, но за патрона ефектът е странен и на моменти дори комичен.

С подобни контрапродуктивни нюанси бяха наситени интервютата по бТВ на премиера Бойко Борисов и главния герой в борбата срещу корупцията Сотир Цацаров. Пред един резигниран водещ, чиято задача беше да покаже, че не само не му се прави партия, но направо му се иска да стане и да си излезе, двамата “големи” в Борисовата държава имаха възможност да нарисуват епично платно на управленските си успехи.

Но картината се получи силно абстрактна и в умърлушено-кафява гама. Дори не стана ясно кой е добрият силен герой, който окончателно ще оправи нещата. Г-н Цацаров държеше да отбележи, че той е само една брънка в управленската верига, която е непрестанно саботирана от съда и парламента. Премиерът беше пощаден, но финансовият министър и този на екологията бяха споменати в контекста на широките прокурорски интереси.

Самата прокуратура работи като часовник, според главния прокурор, но страда от един неизвестен досега дефект. По принцип е силно централизирана и дисциплинирана структура, но не и що се отнася до Варна. Там нещата се решават от местните прокурори, чрез нещо като пълна регионална автономия. А тези местни прокурори не смеят (чудно защо) да направят нищо по отношение на корупцията и най-вече по отношение на трибуквените групировки. И след интервюто продължи да лъха конструктивна неяснота по въпроса кой назначава главния прокурор и кой може да го разследва в случай на съмнения за злоупотреба с власт.

Какво каза Борисов

В своята изява премиерът Борисов постигна по-голяма прозрачност, но по по-маловажни въпроси. Така например се стигна почти до изясняване на темата за премахването на държавните субсидии за партиите – една глупава и популистка идея на домакинстващото шоу. Премиерът беше категоричен, че самият той е против, но въпреки това ще предложи подобна мярка. С ясното съзнание, че тя няма да бъде приета.

По повечето от останалите въпроси не можеше да се долови подобна яснота и категоричност на позицията. Дали легендарната г-жа Гинка ще вземе ЧЕЗ – това остана отворен въпрос. Да не говорим за строежа на АЕЦ “Белене”. Едно е безспорно: че имаме купени реактори за централата. Ако проектът ще е печеливш, би трябвало да си го построим или поне сериозно да участваме в него. Ако няма да е печеливш, тогава трябва да бягаме надалеч, защото към загубата от реакторите ще се добавят и още десетина милиарда евро. Официлно не сме сигурни, че ще е печеливш и затова търсим друг да го строи. И бутаме нещата напред, докато мандатът изтече…

Може би е необходимо по-дълбоко и по-добронамерено вникване в позициите на двамата “големи”. Може би това би разкрило картина в не толкова кафяви краски. Но и тогава на платното ще липсва ясен, голям разказ за това, което се случва в България. Борисовото правителство е достигнало вододел, след който нишките, вплетени в досегашното управление, започват да се разплитат в различни посоки.

Нишка първа: Борисов, патриотът

След последните резили в “малката” коалиция, Борисов не може да си позволи да продължи с “патриотизацията”, защото това би му донесло само негативи. “Патриотите” се превърнаха във воденичен камък, който Борисов трудно издържа. Назначаването на новия вицепремиер, чиято задача е да бъде доверен човек на Валери Симеонов в кабинета, илюстрира дилемите. Не е ясно има ли все още малка коалиция и доколко Сидеров е в нея. Правителството в момента е на малцинството и разчита на подкрепа от Марешки. Защо да плаща данък “патриоти” в такава ситуация? Може би защото Марешки също е консерватор-патриот, но е трудно да се каже дали това е аргумент в полза на “патриотизма” или по-скоро контрааргумент.

Нишка втора: Борисов като патрон на борбата срещу корупцията

Двете последователни интервюта на премиера и “неговия” главен прокурор може би са имали за задача да убедят публиката, че общата борба на двамата срещу “олигарсите” е във вихъра си. 5% от медиите (на г-н Пеевски, който очевидно не влиза в групата на “олигарсите”) отдавна раздухват тази версия и дори видяха доказателство за нея в последния доклад на Еврокомисията. Но и след 15 доклада от Вселенската комисия тази версия пак ще звучи като виц в една страна, където прокуратурата не смее да води дела в североизточния ѝ край, а в останалата територия е напълно възможно да имаш медиен монопол с 5% от медиите или пък да си купиш ТЕЦ като почетен председател на партия, след като си получил милионен хонорар за хидроинженерство.

В този антикорупционен разказ има и вътрешно логическо противоречие. От една страна, ако главният прокурор гони само опозицията – най-вече горките бивши реформатори, тогава бутафорността на упражнението съвсем лъсва. Ако пък Цацаров подгони този, който сам си го е избрал, Борисов няма как да мине за антикорупционен герой. Предупредителните изстрели към Владислав Горанов са практическа демонстрация на концептуалните противоречия в тази нишка. С наближаването на изборите тези демонстрации ще се увеличават.

Нишка трета: Борисов, европеецът

Сдружаването с “Патриотите” така или иначе увреди европейския образ на Борисов, а напоследък започна да го вкарва във все по-объркани сценарии. Правителственото рамо за Орбан, който подкрепя Груевски, който пък работи срещу националните ни интереси в Македония, е ясна демонстрация за тупика, в който попадаме.

От правителството изхвърча и единственият проевропейски “патриот” – Симеонов (с цялата условност на тези етикети в случая). Ентусиазмът по отношение на новите руски газови проекти и търсенето на възможности да се дават още пари на руската страна по “Белене” са също действия, които правят тезата “Борисов – гарант срещу руското влияние” силно проблематична. Може би все пак ще купим американски самолети, което е и логично за страна-членка на НАТО. Но дори по такъв въпрос с ясен политически отговор все още има туткане и колебания, както и възможности за нови отлагания. Единственото, което поддържа правдоподобността на нишката “Борисов, европеецът”, е Корнелия Нинова. На нейния фон и Лавров изглежда проевропейски настроен.

Резултатът

Загубата на “големия разказ” е основната причина за скандалите в кабинета “Борисов 3”. Какъвто и ход да направи, той започва да изпада във вътрешно противоречие. Да балансираш между противоположности е голямо изкуство, в което Борисов постигна сериозни успехи през последните десетина години. Но в един момент натрупването на компромиси води до парализа – накъдето и да мръднеш, нещо пада и се чупи. И то с много шум.

Тази парализа може да бъде прикривана известно време с медиен параван. Но и този параван се нуждае от правдоподобен разказ, за да е ефективен.

Ако Русия беше нормална държава…

В днешна Русия поставят съветското минало на пиедестал. Не всичко в СССР било лошо – и животът бил прекрасен, и нахлуването в Афганистан – правилно, а това за празните магазини – чиста клевета! Но ние помним как беше.

default

Коментар от Фьодор Крашенинников

След дебати в Държавната дума на Русия бе приет проект за постановление, което ще се приеме през февруари 2019-та – по повод 30-тата годишнина от изтеглянето на съветските войски от Афганистан. По същество документът е ревизия на негативните оценки за афганистанската война, приети през 1989 година от Конгреса на народните депутати на СССР.

И всичко това сега се върши под булото на лицемерни дебати, водени уж от уважение към паметта на загиналите в Афганистан войници и офицери. Всъщност обаче става дума за морална и политическа реабилитация на решението от 1979 година за нахлуване в Афганистан, взето от Политбюро на ЦК на КПСС под ръководството на Леонид Брежнев.

Същото това Политбюро с решение от 30 юли 1981 година фактически забрани да се увековечава паметта на загиналите в Афганистан войници и офицери. Свободното обсъждане на афганистанската тема и изграждането на паметници стана възможно едва в годините на Перестройката.

В юридически смисъл Русия е правоприемник на СССР. Имат ли обаче право сегашните руски власти със задна дата да ревизират и отменят политически решения, приети от висшето ръководство на вече несъществуваща държава?

Ако Русия се развиваше като нормална страна, нейното ръководство нямаше да реабилитира съветската власт, а щеше да признае нейните прегрешения, да се дистанцира от създадените по онова време престъпни структури и да се извини пред руските граждани за всички злини, които са им били причинени. А и да се извини пред всичките други държави, които по различно време са били в сферата на съветското влияние.

За съжаление този процес на преосмисляне на миналото, който едва бе започнал в годините на Перестройката, твърде бързо приключи още в началото на 1990-те години и бе заменен с пълзяща реабилитация на съветското минало, чийто триумф наблюдаваме днес.

Един прогнил труп се изправя на пиедестал

На 15 февруари 1989 последните съветски войници напуснаха АфганистанНа 15 февруари 1989 последните съветски войници напуснаха Афганистан

Ставащото днес ми напомня за печално известния „трупен синод“, проведен в Рим през 897 година срещу бившия папа Формоза. По нареждане на неговия наследник на папския престол, тялото на починалия било ексхумирано, трупът бил изправен пред съда в папски одежди, разпитан и осъден за престъпления, които били уж извършени от папата приживе.

В днешна Русия сега правят точно обратното: властите с почести ексхумират прогнилия труп на съветската власт, поставят го на пиедестал и го обявяват за източник на всичко славно и велико, което е било и ще бъде в руската история. А всички, които не са съгласни да приемат зловонния мирис за благоухание, биват заклеймявани като врагове на отечеството и фалшификатори на историята.

Сантиментите по СССР бяха подхранвани с твърдението, че не всичко в Съветския съюз е било лошо. А днес руската власт фактически заявява, че всичко в Съветския съюз е било хубаво, ако не и идеално. И комсомолът бил прекрасен, и нахлуването в Афганистан – правилно, а това за празните магазини – чиста клевета! В ЧК и СМЕРШ пък служели само безстрашни рицари, които няма в какво да бъдат упреквани. Съдейки по всичко това, премъдрата съветска власт е сгрешила само два пъти – с Крим и с обявяването на Перестройката.

През 2018 година цялата руска власт – от президента до дребния местен чиновник – прославя съветското минало. Из цяла Русия трескаво се поставят все нови и нови паметни плочи – ту за 100-годишнината на Комсомола, ту за 100-годишнината на военното контраразузнаване, или за всевъзможни деятели и постижения, които по съветско време са останали незачетени. Да не говорим, че художествената стойност на повечето от тези недозрели монументи е по-ниска и от тази на кичозните градински джуджета.

Реабилитация на опасни авантюри и престъпления

Фьодор КрашенинниковФьодор Крашенинников

Днешната власт се опитва да увековечи не само СССР, но и себе си като наследник и пазител на всичките му  действителни и измислени победи и достижения.

Връщайки се към ревизията на оценките за афганистанската авантюра, трябва да отбележим и още нещо. Путиновите депутати не само реабилитират съветското политбюро, но и оправдават военните авантюри на сегашното ръководство в Донбас, Сирия и другаде. Те казват, че воденето на войни в други страни е законно и правилно – защото така е било винаги и така и ще си остане.

Наблюдавайки всички тези игри, е важно да се помни, че те не са в състояние да променят истината: СССР се разпадна през 1991 година и нито КПСС, нито Комсомолът, КГБ или славната Съветска армия съумяха да го спасят. Още повече, че в самия си край СССР и сам призна част от своите грешки, в това число и нахлуването в Афганистан.

Главното е, че никакви документи и постановления на Държавната дума не могат да възкресят онези 15 000 съветски войници, които загинаха в Афганистан. Нито пък другите руски граждани, които и днес загиват в разни безсмислени войни.

*Фьодор Крашенинников е руски политолог и публицист, автор на книги за миналото и настоящето на Русия.