Полужурналист+полуполитик= единица мярка при лова на електорални шарани

Когато българската журналистика е напъдена в ъгъла от тъпоъгълника на властта, на която уж трябва да е четвъртата страна в демократичната фигура, не е странно, че на опразненото място се настаниха всякакви кандидати за журналистическа “известност” – както стана известно от една пошловата реклама за набиране на журналист(к)и, тъкмо известността била най-привлекателното нещо в тази професия. 

Видя се от  печалното превъплъщаване Слави Трифонов в журналист. Безславният му опит да надприказва майстора на политическото шикалкавене Бойко Борисов, доказал умението си да печели на полето на популизма в рамките на не особено взискателната публика, е достатъчен повод за някои допълнителни разсъждения по тази тема. 

Не става дума само за “феномена Слави Трифонов” и опитите му да се меси в политиката от позицията на човек, който иначе си изкарва милионите от забавата. Той е подобие на други представители на шоубизнеса навсякъде по света.

Някои са много успешни на това поприще като комикът Пепе Грило в Италия. Уж на шега, но след това наистина помете политическото статукво в тази високо цивилизована страна, страдаща хронично от политическа нестабилност както никоя друга европейска демокрация от десетилетия насам. 

Същият случай, от по-дребен калибър, но достатъчно симптоматичен, апелира към простотата на публиката чрез споменатото по-горе недоразумение с рекламния клип за набиране на журналист(к)и за студентската телевизия в София. Успял като актьор, но назначен за директор на медия кадър на киното и театъра, се чуди какво неправилно е направил в ролята на похотлив началник, който иска да направи известни кандидатстващите за неговата телевизия девойки. Не му е ясно главното: че претендиращата да бъде истинска журналистика не цели да шокира, а да информира и коментира. Т.е. не му е ясно, че не може да играе сериозно типажа на медийния директор, способен да оглави една истинска медия. 

Но и това не е всичко. С ерзац журналисти се пълни нишата, изпразнена от угасени  звезди, сред които напоследък се оказаха Ани Цолова и Милен Цветков, натирени с програмни хватки от Нова телевизия. Мълчанието на колегията (ако изобщо можем да говорим за такава у нас) във връзка с изчезването им от звездния небосклон на телевизията оставя впечатлението, което ми е познато от личен опит, за някаква тиха (зло)радост от отстраняване на конкуренцията.

Само че в случая с Милен Цветков се видя, че и конкуренция няма. Празнотата, оставена от неговото предаване, е запълнена със силаж, предлаган на публиката, таксувана като преживна. 

Ако трябва да съм искрен, става дума за двустранен процес. Наблюдаваме дифузия: бивши журналисти стават политици, а бивши политици, някои от които провалени, заминават с първия влак на олигархията на журналистическия фронт, въоръжени със самочувствието, че  като познавачи могат да коментират политиката по-добре от други (защото са се провалили като политици?). 

Все повече стават водещите на телевизионни предавания, които са бегълци от една армия в друга или казано на руски “перебежчици”. И обратното, напускането на журналистическия окоп заради комфорта да станеш говорител или служител в пресслужба, отдавна не е новина. Това е сбъднатата мечта на мнозина (бивши) журналисти. 

В първите години на демокрацията крак в това отношение повлече бившият главен редактор на в. “Демокрация” Волен Сидеров. Той рязко ритна стола на журналистиката и седна до шефа “Мултигруп” Илия Павлов на пресконференциите срещу журналистите (а през 2005 г. в еуфорията си на новоизлюпен депутат вкупом ги заплаши с разправа в изборната нощ).

След като босът на тази държава в държавата беше застрелян и проруската корпорация се разпадна Сидеров невъзмутимо се завърна на журналистическата трибуна и я употреби, за да нахлуе в политиката, изживявайки се едновременно с това и като телевизионен водещ. Така той се превърна във вдъхновяващ пример за всеки от гласовитите бойци на шумния фронт, които тръбят без да им мигне екрана, че го правят от “принципни позиции”. 

Сред следовниците на Сидеров най-добър ученик в конвертирането на екранната пропагандна в изборен успех се оказа Николай Бареков. Да се чудим ли, че двамата се събраха и сега заплашват, че щели да се обединяват в името на консерватизма, т.е. пак заради принципи. Това е сценка по сценария на американския смешник Гручо Маркс, забавляващ публиката с репликата: “Имам си принципи, но ако не ви харесват, имам и други”.

Един истински консерватор не си сменя принципите, политическите съюзи и съзаклятия в зависимост от конюнктурата. Но в света на нашата полужурналистика и полуполитика двете липсващи половини от тяхната симбиоза определено правят единица. Тя е единица мярка за печалбата от съчетаването на две взаимно конкуриращи се в нормалните страни професии, като тази на политика и на коментиращия политика(та) журналист. 

Още много извращения в това отношение могат да бъдат припомнени. Например на пишещи от името на началника журналисти, като Георги Кадиев, подписал се като Илия Павлов под онази статия за гущера, на кого му се искаше наивниците да повярват, че гущероподобния му шеф си е скъсал опашката (с организираната престъпност).

Или като заклетия русофил Иво Христов, който уж престана да бъде журналист в качеството си на началник на кабинета на президента Радев, но всъщност му пише прочувствените слова със зле прикрит кремълски акцент и творчеството му достига днес по този начин и чрез устатата на този мажоритарно овластен четец на неговите текстове до аудитория, за каквато преди не е сънувал.  

Някои пък, като Велислава Дърева, са си извоювали от домакините на телевизионните предавания привилегията да не я “разкриват” пред зрителите като несменяема част от ръководството на БСП през последните три десетилетия, а винаги да я представят като “журналист”. Но не от несвойствена за нея скромност, а явно поради (не)осъзната гузна съвест във връзка с всичко, което би трябвало да тежи на съвестта на най-дълго управлявалата партия в историята на България. 

Ще каже някой “е, това да беше най-голямата аномалия у нас…”. Може и да не е. Но само на пръв поглед. Защото през политиката и пропагандата се препират останалите дефицити на крехката ни демокрация, която страда от дезориентация и липса на посока.

Тъкмо фалшивото позициониране на ключови играчи в политиката и в медиите постигна този ефект, който целеше да размива граници и да мъти водата, в която да се хващат електоралните шарани. 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s