Страшният феномен на колективната забрава

Има нещо страшно в това, че започнахме колективно да забравяме. Дали като защитен рефлекс и омерзение да отказваме да приемаме всички щуротии, които стават около нас. Или просто съзаклятнически решихме да се оставим на едно инертно и масово оглупяване.

Паметта ни като общество до толкова е закъсала, че реагираме единствено на крушетата на злободневието, без да се опитваме да осмислим защо едно или друго събитие се случва, защо грешките се повтарят, потретват. Продължаваме да поглъщаме още от същото и едновременно се гневим неудържимо.

Какво се случи децата вече да не знаят кои са били техните прадядовци и прабаби. Кои са, откъде са дошли? Колко от тях могат да ги назоват по име? Какво направи така, че в епохата на модерния патриотизъм и желанието да се хванем за хорото, родовата ни памет да изчезва като изгърмял харддиск? Вълнуваме се, когато се пренаписват учебниците по история, а сме безхаберни и безизразни, когато пред очите ни се саморазрушава миналото около нас.

Организиран хаос

Затова са и толкова тъжни изводите в доклада на Сметната палата, в които се казва: „Архитектурното културно наследство е в опасност“. Одиторите пишат за пълен хаос, липса на актуални данни, няма национална стратегия за развитието на културата, липсват ресурси, координация между институциите (Министерство на културата, Националния институт за опазване на недвижимото културно наследство, общините).

За последните години се нагледахме на многобройни примери и без да ги четем в поредния доклад. Но по-скоро реагираме стихийно, като „да отбием номера“. Регистрирахме опожаряването на Тютюневите складове в европейската столица на културата – Пловдив, Киро Японеца събори „Двойната къща“, за да се опита да разгърне „кокетен“ столичен паркинг.

В София къщите на Гешов, на Фингов, на Момчилови (бившият Нотариат), къщата с венците изгниват бавно. Повечето се саморазрушават от стихиите, загърнати в мръсни мрежи, стоят и чакат своя край като забрадени старици.

Многобройни са примерите из цялата страна

Потресаващ беше опитът на общинарите в Копривщица да извадят града от списъка на защитените архитектурни и исторически резервати, за да могат да се строят хотели. Или на онези местните „предприемачи“ в Несебър, които искаха морското градче да бъде извадено от закрилата на световното културно наследство на ЮНЕСКО, за да могат също да вдигнат многоетажни хотели.

И дори вече приемаме с насмешка несъстоятелните закани на министъра на културата Боил Банов. Той все се опитва да принуди тези, които са разрушили сграда паметник на културата, да я възстановят в оригинал. Все едно да искаш да възстановиш изпепелените съкровища на опожарената Александрийска библиотека.

Интересно е и докъде стигна намерението на главния архитект на София Здравко Здравков, зам.-кмета Тодор Чобанов и министър Банов да направят национален регистър на всички паметници сгради на културата?

Но и това е разбираемо. Както е написал през 40-те години Владимир Свинтила: още от царско време „бюрокрацията обезпечава винаги себе си“, а „дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове“ („Многоликият столичанин“).

Опасните граници на късата памет

От години живеем в пространство, в което сгради с висока обществена значимост се саморазрушават пред пасивните ни погледи. Вижте обаче Виена, Загреб, Барселона, малката италианска Матера, която дели с Пловдив домакинството на Европейска столица на културата за 2019 г. Едва ли са за пример, само защото са по-богати.

Направихме така, че емблематични за новата българска история сгради да се превърнат в паметници на разрушената ни мечта за демокрация и просперираща държава. За последните години пред погледите ни бяха разрушени здания, които са събирали история, живот, подемна сила от началото на XX в. И то през бурните балкански, междусъюзнически и световни стълкновения, граждански войни, еднолични и тоталитарни режими.

Някои още живеят със спомена за фашизма, националсоциализма и комунистическия терор. А днес дори живеем по-добре от тези времена, но омразата отново се събужда. И е учудващо, че през 21-ви век желанието ни към безпаметство е толкова агресивно и алчно. Така забравата неусетно ни превръща в изчезващ вид.

Реклами

2 thoughts on “Страшният феномен на колективната забрава

  1. Едно малко потвърждение към хубавата статия с добри желания.

    В Бояна на улица Маринковиза 17 се намира българската къща- мечта на скулптора Любомир Далчев, който е искал да бъде архитект, но такава специалност е нямало в България. По негови планове и изпълнение къщата му като художник и скулптор има първия си каменен етаж от подбрани по цвят камъни, една каменна колона, кладенец, арка, турски керемиди и бяла мазилка с кристали, Тя е едно модерно видение на стара българска къща. Вътре е планувана да бъде с стар таван с наша резба и ателието е пълно с скулптура. Би могла да влезе в историята на новата ни архитектура и изкуство. Но никой не вижда приноса на Далчев за културата ни с над стотина скулптури в камък и бронз по улиците на София и още толкова из България и чужбина, които хиляди виждат всеки ден. Ръководителите на този квартал не могат да намерат няколко лева за една табелка и да нарекат уличката с невзрачното име „Маринковица“ с неговото име „Любомир Далчев“. Да не споменем мечтата за една плоча на неговата къща като бижу за българската архитектура.

    Но какво да кажем. Неговата скулптурна галерия на открито зад Воения клуб, в центъра на София, бе обърната дълги години от някои „културтрегери“ на пазар за краставици, домати, ушанки и бронз за претопяване, защото Далчев отишъл в САЩ. А за изравнените с земята, едно друго голямо ателие и склад и сегашната къща, едно голямо мълчание.

    Харесвам

  2. Галерията на Далчев, не бе само с изкъртено име на творбите и автора, заповядано преди 40 години, но сега набързо е унищожена в регистрите на столичната община. 10 големи скултури на Далчев в тази галерия зад Воения клуб не съществуват за фотографите, които регистрират само една фигура в парцела на галерията, на която той не е автор. Регистраторите снемат даже малки бюстове и плочки с надписи, но не „виждат“ големите му десет фигури край които минават за снимките си.

    Но не само това. Бойко Борисов поднася цветя на скулптурата на Далчев в Скопие, а Вежди Рашидов на скултурата на Далчев в Маутхаузен за Холокоста. Но не смеят да споменат името на Любомир Далчев в София, защото е в САЩ. В София копието на същия паметник от Маутхаузен, с който се обявява „Край на Холокоста и никога вече“ бе сменено с измисленото име „Възстаник“ и на еврейската общност бе забранено да споменават, че и в София имат паметник за Холокоста, въпреки че такива има стотици в Европа и САЩ. Преди 40 години едно голямо ателие и един склад с скулптура бяха изравнени с земята, а ателието с домът му бяха конфискувани за ДС. Тогава Далчев и изкуството му бяха обявени, че не съществуват за България.

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s