кафенето

Новини и не само

Как БНТ ловко прехвърли вината за Чернобилската катастрофа от СССР на Украйна

Не се сравнявам с (репресирания мъченик) Трифон Кунев, но заглавието на неговата знаменита рубрика в опозиционния вестник “Народно земеделско знаме” след 1944 г. “Ситни, дребни като камилчета” ме вдъхнови и аз да обърна внимание на една камилска дреболия по пътя на копривата, по който вървим.

Накратко, става дума за “шегите”, които ни се поднасят често от новинарите в нашите медии.

Попадайки във Великденско задръстване слушам в колата новина на радио “Европа”, според която аварията в японската централа край Фукушима се случила преди 5 години, т.е. през 2014 г. Всички знаят, че цунамито връхлетя японската ядрена централа на 11 март 2011 г., с изключение на водещата (дали има редактор на предаването, не знам, но се съмнявам, такива “излишъци  не си позволяват и т.н. големи медии).

Е, всеки греши. Авторът на тези редове не прави изключение, макар в случая да беше ясно, че “новината” за Фукушима е била преписана от някой сайт, отбелязал петата годишнина от експлозията през 2016 г. Т.е. не става дума за грешка на езика.

Но най-веселото в предаването предстоеше. Същият глас малко по-късно нарече Духовната семинария в София “духова”. И не трепна да се поправи. Като човек, който не изпитва удоволствие от чуждото (само)унижение, изключих радиото, вместо да се порадвам на предполагаеми нови тъжни смехории от страна на същия източник на (дез)информация. 

Същата вечер, обаче, решавайки да проследя новините на голямата работа БНТ, чувам поредното разминаване между водещ и репортер в названията. Водещият съобщава (правилно) за годишнината от катастрофата в Чернобилската АЕЦ край Припят, а репортерът припява във видеото, че става дума за Припет (прозвука като “на припек”, доста зловещо). Май дори раздутият щат на БНТ не предвижда редактори.

Дребна, но все така камилска подробност от същия пейзаж, характерен за новините на БНТ, е че там проявяват изключителна изобретателност в усилията да щадят по всякакъв начин руското реноме. Споменават Русия само с добро, но когато се срути жилищен блок заради взрив в остарялата газова инсталация, събитието се препраща към Магнитогорск, без да се споменава къде се намира той. Дали пък не е в Беларус или Украйна? Русофилският зрител, който по правило е невеж за българската история и едва ли е голям специалист по руска география, така ще спи по-спокойно с остатъчното убеждение, че  матушката му не причинила нещо лошо на своите чеда. http://news.bnt.bg/bg/a/chasten-sluchay-30-godini-v-uzhasa-na-zhilishchen-blok-s-ednometrov-naklon

За сметка на това от БНТ натъртват, че Припят е украински град. “Редактират” вече в днешно време истината, че Припят беше съветски град. Ако има начин това да налее още малко убеденост на зомбитата у нас, че мърлявите украинци, а не съветските престъпници, са извършили най-страшното престъпление с епицентър в Европа срещу човечеството след Втората световна война. 

Напомням, че Фукушима беше пометена от нечовешки гигантско природно бедствие, а съветският ядрен взрив, заразил половин Европа, включително и България, беше резултат от човешка грешка. Съветска според отговорностите на държавата, а не украинска по географски признак (без да търся етническия признак на произхода на конкретните виновници).

Ако трябваше така да се определят понятията, тогава не СССР, а Казахстан е бил космическа сила. Само че за успехите отговаряше Москва, а за Чернобил – вече е отговорна Украйна, според хитрото внушение на БНТ. Ситна, дребна подробност, но с размерите на камила, която вероломно разхождат във Вашия хол.

Иначе БНТ е сред най-гръмогласните защитници на аудиторията от фалшивите новини, но нейният керван си върви в крак с бремето, гърбица, която си носи и с която се хвали като приемник на “славната” история на телевизията у нас – точно както СССР, приемник на плюсовете, но мащеха за минусите от съветската епоха.

НА СНИМКАТА: На входа на Чернобил от съветско време има съветски сърп и чук, а не украинско знаме

Всички вече сме безсмъртни

Новото безсмъртие-екс-макина обещава да пази всяко изплезено селфи, всеки пост във Фейсбук, всеки сандвич, купен с кредитна карта. Дигиталният рай, в който се озовават тези мигове от нашия живот, се разраства неудържимо.

Symbolbild Internet Verbindung Störung Netz Netzwerk (picture-alliance/blickwinkel)

Кой казва, че идеята за безсмъртието на душата e отживелица?

Зад нея днес стоят сателити, микрочипове, информационни пакети, оптични кабели под океана, с една дума цялата мощ на съвременната техника. Вярваме, че онова, което качим в интернет, ще живее там вечно. Там горе в облака, където невежите хора преди нас са мислели, че ще отидат душите ни.

Думите отлитат, папирусите гният, стенописите се напукват и ронят, но идеалният цифров код ще се възпроизвежда завинаги, благодарение на питагорейската мистика на числото.

Новото безсмъртие-екс-макина

Цивилизацията и досега е съхранявала нещо, но това винаги са били специално подбрани обекти с особено значение. Пирамидите, Коранът, Мона Лиза. По съветско време казваха, че „ръкописите не горят“, т.е. че все се намира някой, който да препише забранената книга и да я предаде нататък. Но битовете информация буквално не горят; те се копират и пазят независимо от човешката воля, защото веднъж завинаги идеалното се е освободило от тленната материална обвивка.

Новото безсмъртие-екс-макина обещава да пази всяко изплезено селфи, всяка попържня във фейса, всеки сандвич, купен с кредитна карта. Дигиталният рай, където се озовават те, се разраства неудържимо по закона на Мур, според който компютърната мощ се удвоява на всеки 18 месеца. Това неусетно направи ненужен подбора, йерархиите, компресията – по-лесно е станало просто да пазим всичко. И какво се случи? Отвъдното започна да се случва в реално време: един живот живеем ние тук долу, другият се трупа паралелно горе, в облака.

Както всичко вечно, и дигиталното безсмъртие предполага определена доза вяра. Например – че няма да спре токът в световните центрове за данни, които поддържат мрежата. Че няма да бъдем нападнати от сатанински вирус. Както всяко отвъдно, и дигиталното буди мистичен трепет – той ни изпълва, когато компютърът, натоварен с целия ни живот, не иска да стартира; молим се неясно на кого, почукваме суеверно бакелитовата кутия, слагаме го на студено в хладилника или обратно, върху радиатора. Защото новата дигитална смърт е далеч по-страшна от старата, която ни дебне офлайн: след нея няма агония, труп, тленни останки – всичко изчезва мигновено, сякаш не го е имало. Който го е преживявал на собствения си компютър, може да си представи и какво би представлявал един дигитален апокалипсис, в който цялата човешка цивилизация изчезва мигновено.

Сай-фай жанрът вече разработи фантазма в подходящи сюжети. Героят измисля някаква гениална програма и качва своето аз онлайн, където започва да живее като чист дигитален дух – безсмъртен, неуловим, но и всемогъщ, защото има достъп до цялото знание на света. Както си е редно, случва се някакъв сакатлък; оказва се, че нещо в програмата не е домислено, системата блокира или просто някой съвестен контра-герой спасява света като удря машината с тежък офлайн предмет – и от безсмъртния персонаж не остава и помен.

Може да сте чували и новата онтология, според която светът ни е компютърна игра, създадена от напреднала цивилизация, където ние разиграваме зададени роли. От една страна – обидно е да бъдеш симулация, от друга, помислете, в играта нищо не е фатално, ние не умираме, можем безкрайно да започваме отначало, нали така?

„В голямото време нищо не загива без следа“

Вярата в дигиталното безсмъртие кара милиарди човешки същества ежесекундно да качват снимки на котките си, философски размишления, пародии на политици, изповеди, видеа на бебешки пакости и всичко останало, което съставлява един пълноценен човешки живот. Надеждата им е, че някой или може би Някой ще ги чуе и разбере.

Най-красиво го е казал руският литературовед Михаил Бахтин още през аналоговата епоха: „В голямото време нищо не загива без следа, всичко ще бъде възкресено за нов живот.“ И ние качваме с надеждата, че някой ден високоразвитата бъдеща цивилизация ще разгадае компютърните формати от началото на 21 век, ще реконструира изчезналите ни езици и ще оползотвори опита ни.

Тук обаче рискуваме да бъдем разочаровани. Както би бил разочарован древният воин, ако разбере, че наместо от храбрите му победи, палеоантрополозите на бъдещето се занимават с остатъците храна в стомаха му, по които съдят за хранителните навици на племето. Нарастващото количество дигитални следи, които оставяме след себе си, наистина биха могли да останат в облаците завинаги (ако моливите ни бъдат чути и токът никога не спре), въпросът е за какво биха могли да послужат те на бъдещите поколения.

Всеки ден качваме средно по сто милиона снимки, извън онова, което произвеждат охранителните камери, сателитите, научните лаборатории. И тенденцията е към нарастване: защото хората вече се снимат с дронове, монтират камери на шапките си, в очилата си. Още по-впечатляваща е лавината от текстове, които днес произвеждат не само професионалисти, но и блогъри, писачи на постинги, на СМС-и. Представяте ли си чудовищното стълпотворение, ако нищо не умира и всичко се помни вечно?

Ивайло ДичевИвайло Дичев

Машините и ние

Истината е, че в „голямото време“ дигиталните ни следи ще се обработват не от хора, а от машини. Те ще се интересуват от неща, които днес не подозираме – да речем, при настоящия текст изкуственият интелект ще опита да разбере не какво съм искал да кажа, а, примерно, как е функционирала търсачката на Гугъл в началото на 21 век като проследи думите, които съм търсел в нея, пишейки въпросния текст. Или някаква друга глупост, която ще им е важна.

Вари го, печи го, няма как да се отървеш от това механично безсмъртие, да останеш само с онова, което смяташ за важно. Вероятно на много от вас се е случвало да разчиствате стаята на починал близък. Изхвърляте купища безсмислени вещи, които са му били важни, запазвате смешно нощно гърне, което може да се продаде на антиквар.

Впрочем правим това периодически, когато презаписваме дигитализирания си живот на нов носител, нов хард диск, нов облак. Някакви неща са ни станали по-малко важни, други излизат напред, за трети се оказва, че нямаме търпение. Времето се оказва по-силно от вечността на дигиталния код. Дори и да останем завинаги в паметта на мрежата, едва ли можем да се надяваме, че ще бъдем вечно същите.

Как се решава политическа задача с формула без политическо съдържание

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, Диана Копринкова и Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

Месец преди изборите за Европейски парламент, в България се отчита равенство между двете основни политически партии – ГЕРБ и БСП. На какво се дължи това и колко реалистични са очакванията тенденцията да се запази и в дните на активна предизборна кампания – с коментар по темата слушаме Пламен Асенов.

От доста време насам и буквално допреди броени дни, проучванията за нагласите преди европейските избори в България показваха преднина за ГЕРБ. Макар и малка, в границите на 2-3-4 процента, това все пак означаваше, че основната управляваща партия държи позиции.

Очакваше се тя да излъчи 7 евродепутати, поне с един повече от БСП и така не само да се похвали, че е победител в изборите, а и да има основание да отхвърли претенциите на социалистите, че в страната са необходими предсрочни избори, защото е променено политическото статукво.

В момента обаче се отчита друго – изравняване на силите между ГЕРБ и БСП и дори лека преднина за левицата. Тя е твърде незначителна, в рамките на една стотна от процента, тоест, но самият факт е символично важен.

Разбира се, въпросът, който веднага възниква, е доколко може да се вярва на резултатите от тези проучвания.

Първият сигнал за изравняването на силите в България дойде не от другаде, а от самия Европейски парламент, който представи прогнози за всички европейски държави. ЕП, разбира се, не се базира на собствено проучване, а на местни агенции. В българския случай те са две – „Алфа рисърч” и „Медиана”.

И оттук веднага започват съмненията. Защото ако „Алфа рисърч”, въпреки истинските си грешки или преживените фалшиви нападки, през годините все пак успя да запази сравнително добро име, то „Медиана” изначално е известна като социологическата агенция на социалистическата партия.

Ако някой от левицата има нужда да напомпа политически мускули и демонстративно да ги показва, за да убеди обществеността, че е достатъчно силен, търси „Медиана”. Ако някой има нужда да покаже колко наистина масови са антиевропейските или проруските чувства на българите – търси „Медиана”. И така нататък.

С други думи, в случая позоваването на тази агенция от страна на Европарламента вече само по себе си поражда силни съмнения за очакваните изборни резултати през май.

Към тези съмнения се добавят и други. Например Татяна Буруджиева, социолог и политик от БСП, който обаче е в тежък конфликт със сегашното партийно ръководство, каза по този повод: „Направих си труда да видя прогнозите от миналите избори. Тогава те пак сочеха паритет между ГЕРБ и БСП, а в крайна сметка разликата се оказа 10 на сто. Проблемът идва оттам, че това е моментна снимка на обществените нагласи, но ние го забравяме. Тоест, важното е да следим какви ще са кампаниите”.

Ще следим, разбира се, кампаниите, но отсега се знае, че в следващите 30 дни те ще стават все по-ожесточени. Битката започна рано и имам чувството, че БСП малко прибързаха с един основен коз – изнасянето на информацията, предизвикала силната обществена буря, наречена „апартаментгейт”.

Да, този скандал, който засегна висши политици от ГЕРБ, доведе до известен спад в подкрепата за управляващите, това се отчита от всички и на това се дължи известното сближаване в позициите между двете основни български партии.

В последното проучване на агенция „Тренд” обаче, която е авторитетен източник на политически прогнози, се обясняват две важни неща. Първо, в резултат на скандала с апартаментите, ГЕРБ наистина губят около 3 на сто от досегашната си подкрепа. Но второ – това не означава, че тези гласове се преливат към социалистите. Според „Тренд”, БСП практически запазва нивото си и продължава да изостава от ГЕРБ, макар вече само с минимална разлика около 1 процент.

Какво ще стане утре, в разгара на кампанията обаче, наистина никой не може да предвиди.

Както се вижда например от развитието на ситуацията около „апартаментгейт”, в момента има опит скандалът да се обърне и като бумеранг да се върне в полето на БСП. А първият удар е точно срещу водача на социалистическата листа Елена Йончева, чието семейство, както се твърди, се оказва замесено в някакви – може би незаконни – строежи с някакви европейски пари.

Трудно се следят подробностите от подобен скандал, пък и в политическия план, за който той се използва, едва ли има особено значение дали в случая наистина е нарушен  законът или не. Административната машина е бавна и докато истината се установи, изборите отдавна ще са минали и обвиненията ще са свършили своята работа.

Ако някой се възмути обаче и каже, че от страна на ГЕРБ това е нечестна политическа игра, трябва да му се напомни, че отсрещната страна изобщо не е светец и използва абсолютно същите прийоми. Поне тук, в България, така се прави политика.

И неслучайно по време на тази уж европейска кампания никой сякаш не се интересува от реалните същностни въпроси – за европейската бъдеще на страната, за бъдещето на самата Европа, за българската позиция по най-актуалните европейски теми като политиката спрямо мигрантите, отношенията с Русия, отношенията със САЩ и т.н.

Макар да е пример за ужасно неполитическо поведение, поне си вижда защо тези теми остават извън вниманието на големите партии – ГЕРБ и БСП, те просто са заети изцяло с грозната битка помежду си.

Не чувам обаче и по-малките формации да са особено загрижени и да обсъждат нашироко пред гражданите реалните европейски проблеми и своите визии за тях – а партии като ДПС, „Да, България”, може би ВМРО и „Воля” също имат шанс да спечелят места в ЕП.

Политическо обяснение защо не го правят има за всяка от тях. Изключение прави дясната и сравнително прилична коалиция „Да, България”, която изглежда трудно стига до широката публика не заради липса на идеи и готовност да ги обсъжда, а поради липса на достатъчно средства и медийни възможности.

Така или иначе обаче, очаква се над половината българи да не гласуват на евроизборите през май. Това не е оправдано, но е донякъде разбираемо, като се има предвид, че за политическата задача, която те трябва да решат, им се предлага формула без почти никакво политическо съдържание.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Голямото източване на Лукойл взе главата на Валентин Златев

zlatev-vassilev-lukoilПанамските документи разкриват, че шефът на Лукойл е собственик на офшорни фирми

Емил Кошлуков и БНТ: този сценарий е замислен отдавна?

Емил Кошлуков стана и.д. генерален директор на БНТ. А пътят от тук до пълния мандат е кратък. Мнозина имат усещането, че този сценарий е замислен отдавна. Има само един шанс той да се провали, пише Георги Лозанов.

Емил Кошлуков, и.д. генерален директор на БНТЕмил Кошлуков, и.д. генерален директор на БНТ

СЕМ избра Емил Кошлуков за и.д. генерален директор на БНТ с извинителния довод, че той единствен се е съгласил. Този пост сам по себе си е сред най-престижните в медийната сфера, а временното му поемане е силна заявка за участие в бъдещия конкурс за пълен мандат. Дали върху другите желаещи е оказан натиск, за да се отстранят от пътя на Кошлуков? Или пък се боят от натиск, ако седнат на директорския стол?

Подобни тълкувания вече бяха направени от немалко коментатори, а най-активното сдружение на журналисти в България (АЕЖ) излезе с протестна декларация. Причината е, че още с влизането си в БНТ като програмен директор Емил Кошлуков създаде подозрението, че е посредник на непублични фактори, които се опитват да влияят върху публичността. В случая – върху обществената телевизия.

Сякаш знаехме, че ще стане така…

Първо, подозрението е заради усещането за отдавна замислен сценарий. Според този сценарий, през 2017 не Константин Каменаров, а Емил Кошлуков трябваше да спечели конкурса за генерален директор на БНТ. Само че му попречи липсата на убедителни доказателства за управленчески стаж. Той обаче бе назначен за програмен директор, за да си набави нужния стаж. А щом това стана, Каменаров трябваше да бъде освободен.

Тази задача не бе никак трудна, все пак още при избора му бе заложена „бомба със закъснител“ – течащо съдебно дело, по което да бъде осъден и да освободи поста генерален директор. Ето, че сега на неговото място застана „единственият желаещ“. Този сценарий може да се окаже израз на прекалена мнителност, но само при едно условие: ако след три месеца Кошлуков не спечели триумфално и конкурса за генерален директор – без и.д. отпред.

Вторият източник на подозрения, че Кошлуков е проводник на зависимости идва от гастрола му между 2010 и 2015 година в телевизия TV7, включително и по високите етажи на мениджмънта ѝ. Тази телевизия, финансирана от фалиралата по-късно КТБ, се превърна в нарицателно за влагането на медиен ресурс в изпълнението на политически цели и задачи. Венец на това беше политико-журналистическият проект „България без цензура“ – предаване, което прерасна в партия.

Има ли нужда да се обяснява, че топлото взаимодействие между журналистика и политика е конфликт на интереси, защото професионалната етика на журналиста изисква той да се отнася критично към политиците и да работи в полза на гражданите, а не обратното? Конфликт на интереси в актуалния случай даже звучи меко, тъй като той създава криза, която далеч надхвърля медиите и политиката и обхваща цялото общество.

Както е известно, добра власт няма, но критиката ѝ от страна на журналистиката ограничава лошите ѝ практики и повишава демократичното ѝ качество. А оттам и качеството на живота на всички. С други думи: всеки е потърпевш от журналистика, която се сговаря с политиците – пряко или в техните корпоративни свързаности. Тъкмо този сговор, чието друго име е „медиен комфорт“, е сред факторите, които изтласкаха България на 111 място в международната класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“.

Скандалът около „Денят започва с култура“

Най-сериозните подозрения към Кошлуков обаче се появиха покрай първите му действия като програмен директор на БНТ. Той веднага реши да санкционира „Денят започва с култура“, следвайки раздразнението, което предаването бе предизвикало у тогавашния министър на културата. Предаването не било достатъчно гледано и често се канели едни и същи гости.

Тези упреци най-малкото подсказваха недостатъчно разбиране и уважение към спецификите в управлението на една обществена медия. Тя трябва да създава програми за всички групи в обществото и гледаемостта се измерва спрямо таргета, към който са насочени. „Денят започва с култура“ (вече „Култура.БГ“) безспорно бе предпочитаното предаване в ефира за хората, занимаващи се с култура. Това пролича дори само от подписките и изказванията в негова защита, предизвикани от претенциите на Кошлуков.

Валиден за обществените медии е и принципът на редакционна независимост, което значи, че не директорът или който и да било друг началник, а единствено редакционният екип може да определя темите и гостите на предаването – според собствените си предпочитания, а не според тези на министъра, на властта. Впрочем, редакционната независимост е задължителна по закон и за частните медии, отделен въпрос е къде и доколко се спазва.

Опитите за намеса на програмния директор в едно предаване е малката беда. Голямата е, че тъкмо с гостите си и техните виждания „Денят започва с култура“ се бе превърнало в емблема на две редки и стойностни тенденции в БНТ, които Кошлуков явно искаше да прекъсне. Първата е подкрепата на гражданската вълна, надигнала се с протестите през 2013 в София, а оттам и сближаването на медийното с гражданското поведение.

Втората е предоставянето на трибуна и възможности за авторство на творци, повечето от посткомунистическото поколение, с проевропейско и либерално мислене, които познават западната култура. А някои от тях дори сами са познати в нея. Те създават и принадлежат на високата култура, така че тенденцията на присъствието им в БНТ бе алтернатива на чалгизацията на медийното пространство и на залитането по лайфстайл формати.

Георги ЛозановГеорги Лозанов

БНТ – структура от времето на соца

Скандалът, предизвикан от Емил Кошлуков с „Денят започва с култура“, бе потушен от Константин Каменаров и предаването оцеля, макар и с намалено време.

Сега обаче в ролята си на и.д. генерален директор на БНТ Кошлуков би могъл да реализира докрай намеренията, които проличаха в началото. Още повече, че БНТ и БНР са запазили структурата си от времето на соца. Генералните директори са пълновластни господари, нещо като председатели на ТКЗС. Всичко – от шофьорите до предизборните кампании – зависи от  тях, от зависимостите им и от характерите им.

Остава плахата надежда, че сценарият в крайна сметка ще се провали. Защото евроизборите могат да променят съотношението на силите. А и защото в биографията на Емил Кошлуков има моменти, които биха могли да го накарат да реши, че името е по-важно от поста. Засега обаче положението е а дано, ама надали.

Всеобхватната корупция – инструмент на руския контрол върху България

Ако нацистката диктатура приключи с категорично военно поражение, позволило режим на цялостна денацификация, на комунистическият режим в СССР и неговите сателити бе сложен край чрез съвкупност от гъвкави полу-публични и неформални договори между победилия Запад и рухналата болшевишка империя.

Този договорен край отвори пълноценни възможности за съхраняване на комунистическите обществени елити – особено тези в службите за сигурност, но и в по-широк план – на почти всички останали сектори на комунистическата управляваща класа – номенклатурата. Тези страни, които разгърнаха силни антирежимни дисидентски движения – Полша, Чехословакия – успяха да ограничат всевластието на номенклатурата и частично да предотвратят пълната й трансформация в нов стар обществен елит на своите държави и общества.

В други страни – България, Румъния, особено – постсъветските републики, комунистическата управляваща класа успя да овладее и да предотврати съществена част от процесите на обществена трансформация, съхрани своя контрол върху националната икономика, разграби държавните активи и подчини на волята си новите крехки държавни институции, възникнали чрез имитация на либералнодемократичната политическа система. Тази трансформация на номенклатурата в нова – стара управляваща класа носеше изцяло криминален характер, а новият статут на бившия комунистически елит най-кратко може да бъде определен като мафиотска олигархия, недопускаща каквито и да е механизми на законов контрол върху своите действия.

Със своето наследство на най-верен сателит на Съветския съюз, българският комунистически елит на практика възпроизведе не само своя контрол върху посткомунистическите държава и общество, но успя и да съхрани изцяло специалните отношения на своята подчиненост и органична свързаност с управляващата олигархия в постсъветска Русия. Българската номенклатура в продължение на 45 години функционираше като колониална администрация на съветската имерия в България, а след рухването на империята се трансформира в криминална олигархична структура, органично свързана и пряко зависеща от руския неоколониален постимпериализъм.

Опитите на неочаквано силната в първото десетилетие след 1989 г. антикомунистическа опозиция СДС да създаде нов, алтернативен обществен, полтически и – донякъде – стопански елит на посткомунистическа България претърпяха провал. След завръщането на бившия цар начело на изпълнителната власт в България през 2001 г., порочният кръг на цялостен контрол на милиционерската олигархия върху националния ни живот наълно се затвори. Това, разбира се, включваше и необратимо установен неоколониален контрол на руската олигархия върху българския национален живот.

Москва разреши присъединяването на България към НАТО и ЕС поради няколко лесно обясними причини. През последните години на 20 век руската държава бе твърде слаба за да предотврати интеграцията на бившите си сателити от източна Европа в евроатлантическата система за сигурност и развитие. За Москва се оказа по-привлекателно да изпрати в Брюксел група свои потенциални „троянски коне“, вместо да инвестира ресурси и усилия в удържането им извън институциите на Запада. Така на Позитано 20 се изправи „генералското движение“ – вътрешното ядро на московската агентура в България – и обясни на потресените членове на преименуваната БКП, че курсът на партията е ходом марш към НАТО.

По аналогичен начин бяха решени в БСП и проблемите на българското присъединяване към ЕС. Москва се отнасяше със зле прикрито презрение към икономическия гигант и политическо – стратегическо джудже с център Брюксел. Едва опитите на ЕС да започне интеграция на постсъветското пространство чрез Източно партньорство запалиха червената лампичка на опасност за набралия сила и самодоволство режим на Путин. От важно значение бе и фактът, че гражданските и политическите кръгове около демократичната общност успяха да убедят Запада – Брюксел и Вашингтон, че България е в състояние да се променя и да бъде лоялен партньор и съюзник. Така е, взехме си грях на душата, твърдейки подобни неща…

Руският контрол върху България на практика никога не е прекъсвал – дори и в най-мрачните години на държавнополитически разпад за Русия в началото на 90-те години. Първият акт за съхраняване на индиректен политически контрол върху България бе създаването на ДПС начело с лоялен руски агент и с помощта на новото ръководство на старата БКП – Луканов и Младенов. Контролът върху етническите отношения бе и си остава най-базисния инструмент на бившата имерия за манипулиране на обществената и политическа лабилност на бившите сателити и съюзни републики. Именно този инструмент породи вълната от братоубийствени конфликти от Южен Кавказ до Прибалтика при разпада и след разпада на съветската империя. В България, за щастие, не се стигна до проливане на кръв.

Тук сработи напълно страхът от кървав конфликт на междуетническа основа. ДПС се превърна в пирамида с няколко основни функции. Тотален контрол върху цялостния живот на турските и мюсюлмански общности в България. Незаобиколим властови фактор в създаването на парламентарни мнозинства и упражняването на масиран корупционен контрол върху лабилните структури на посткомунистическата българска квазидържавност. Основен агент-провокатор на политически и обществени кризи с цел премахване на неудобни за Москва и за корупционната й агентура в София правителства, политици и конкретни политики.

Русия съхрани своя контрол върху бившата комунистическа партия, която наскоро навърши 100 години във вярна служба на Москва. Създавани и употребявани бяха и поредица от политически и обществени движения, призвани да уплътнят руския неоколониален контрол върху определени сектори от обществото и политики на държавата в десетилетията след началото на новия век – партии като Атака, „национално“ движение русофили и т.н. Руският контрол върху България се гради върху специалните връзки на бившите специални служби и на стопанските и политическите елити, наследени от епохата на комунистическо управление.

Влиянието на Москва е фокусирано върху няколко основни стратегически инструмента. Първо – енергиен монопол. Една страна, която не контролира енергетиката си поне отчасти не може да бъде нито независима, нито надежден партньор на никого както в икономиката, така и в сигурността. Руският енергиен монопол в България има няколко основни функции. Първо, той е основен фактор за съхраняване на стратегическия контрол върху България, която може да си членува където си ще, но е зависима от едно кранче за газ, една рафинерия и система за ползване на течни горива, една ядрена технология и гориво за нея и т.н. … Второ, руският енергиен монопол е мощен инструмент за арогантно ограбване на България чрез произвола на монополно високите цени. Трето, руският енергиен монопол е инструмент за извличане на криминални свръхпечалби над монополно високата цена чрез системен рекет върху закона и контрола на българската държава върху вноса, износа и разпореждането с енергийни ресурси. Ако не разбирате за какво става дума, пояснявам – пристанище „Росенец“. Последно – но не и по значение, руският енергиен монопол е мощен инструмент за корумпиране на българската държава и представляващите я политици и администратори в полза на изгодни за имерската метрополия решения.

Вторият стратегически инструмент на руския контрол върху България е всеобхватната корупция, свеждаща функционирането на българската държава до поредица от криминални механизми за контрол на милиционерската олигархия върху стопанството, правосъдието и останалите клонове на държавната власт. Чрез механизмите на корупционно въздействие проекторешенията за изграждане на газови интерконектори със съседните страни отлежават на дъното на чекмеджетата на администратори и министри в продължение на десетилетия, докато монополът на „Газпром“ си остава в сила. Чрез неформално корупционно финансиране на партии, политици и администратори руските енергийни корпорации съхраняват не просто монопола си, но и пълната си безнаказаност на българска територия – каквото и да вършат.

За да опишем подробно корупционната система на подчинение на България от Москва трябва да се напише монография, но за да бъдем по-пестеливи, нека споменем само още нещо – много важно: КТБ. Тази банка, зад която надничат структурите на руския финансов контрол върху българските институции и публични фигури на практика установи преки конфузни отношения с огромната част от българския национален елит. Тези конфузни отношения „гърмят“ и до ден днешен по повод на пореден компромат или политическа кампания. Ако се съмнявате в руската връзка на Сарайската креатура КТБ – обърнете внимание: банката фалира непосредствено след едно друго значимо публично събитие – отмяната на строителството на „Южен поток“… За което строителство казват, че – подобно на случая с проекта АЕЦ „Белене“ – са били направени поредица от плащания, впоследствие увиснали във въздуха.

След излизането на Русия в режим на открито съперничество и геополитическа конфронтация със Запада, стратегическият интерес на Москва в България се реализира в още един – трети инструмент на контрол и масирано въздействие – пропагандната хибридна война, разкъсваща и противопоставяща българското общество по примера на арогантната имперска инвазия на Руската империя в България през 80-те години на 19 век. Целите на тази хибридна война са описвани многократно, поради което тук ще си спестим подробности. Ще се наложи да кажем само следното. Основна цел на войната е да убеди устойчиво мнозинство българи, че членството на страната в ЕС и НАТО е в ущърб не само на националните ни интереси, но и на частните интереси на всеки обикновен българин. Фактът, че ЕС е основният – и на практика единствен нетен донор на ресурси за развитие на България не притеснява хибридните стратези. Фактът, че ЕС дава на България, а Русия я граби – също толкова арогантно, както след 1944 г., както през целия комунистически период – не разколебава хибридните стратези. Фактът, че олигархична Русия, издържаща се от консумация на природните си ресурси не притежава алтернативен стопански и социален модел на развитие, който да предложи на България вместо „задушаващия“ ни модел на ЕС, не засрамва великодържавните стратези. Целта на хибридната война е да всява конфликт, разделение и безпомощност сред европейските – и особено източноевропейските страни – за да бъде възможно за Москва да ги преподчини отново заобикаляйки обединените институции на ЕС и – евентуално – НАТО.

В България хибридната война е особено ефективна поради няколко причини. Първо, поради наличния общ културен афинитет към Русия, подхранван от източници на българската история, въпреки мрачните свидетелства за устойчивата великодържавна цел – редуциране на българската държава до статут на теиритория – колония. Второ, поради всеобхватният контрол и зависимост на българската посткомунистическа олигархия от структурите на олигархията – майка в Москва. Трето, поради сериозните дефицити на българското обществено развитие от последните три десетилетия, през които българското общество преживя силна демографска – емиграционна криза, социална и икономическа поляризация, мащабни обществени разделения и конфронтация, слабост и неефективност на българската държава. Непренебрежимо значение има и склонността на немалко българи да се поставят в услуга на враждебния имерски интерес – по причини, унизителни за българското национално достойнство.

България пропусна благоприятните условия на международната среда през 90-те години и началото на новия век за да осъществи своята пълноценна национална еменципация от великодържавен контрол, да скъса пъпната връв на своята зависимост от бившата метрополия. Пропуснахме възможността пълноценно да възстановим независимата българска държава и да изградим политически и обществен елит с национално достойнство, гарантиращ независимост и суверенитет. В днешните условия на разгръщащо се геополитическо съперничество и нестабилност ще бъде много по-трудно да постигнем тези цели. Но не можем да спрем да се опитваме – другото би било признаване на поражение.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

#БългарияПод30 – млади, несъгласни и опасни

Те не харесват политиката и партиите, но нямат и желание да ги променят

ТЕМАТА НАКРАТКО
  • Младите в България не харесват политическото статукво, но не са активни в промяната му.
  • Това разделение ще става все по-голямо и в един момент ще доведе до промяна на политическата сцена.
  • Независимо дали се определят като десни или леви, те са недоволни от социалното неравенство, корупцията и бедността.

На 4 март миналата година Италия преживя революция. Старите партии – ляво и дясно, бяха пометени в един-единствен ден, а две популистки движения – „5 звезди“ и „Северната лига“, успяха да спечелят мнозинство от гласове и да формират правителство. Месеци преди това социолозите предупреждаваха, че има активизация на младия вот и това ще бъде значителен фактор на изборите. Недоволни от статуквото и неспособни да намерят отговори на проблемите си в старите партии, цели 44% от гласувалите под 30 години дадоха доверието си на движението на комика Бепе Грило „5 звезди“.

България изглежда на пръв поглед далеч от такава революция. Слави Трифонов блесна за миг и угасна на политическия небосклон. Но вгледайте се внимателно в младите хора и ще откриете, че те приличат много на италианските си връстници. Те са недоволни от съществуващите партии, не са съгласни със старите определения „ляво“ и „дясно“ и не смятат, че някой ги представлява адекватно.

Българите под 30 дефинират няколко основни проблема: неравенство, корупция и бедност, определят се като свободни, харесват печалбата и демокрацията и в по-голямата си част вече не искат да живеят другаде. Към момента не са политически активни, но в някакъв момент ще трябва да се активизират за промяна. Как ще изглежда тя, можем само да гадаем.

Игра за възрастни

За 3 години интересът на младите в България към политиката се е сринал. От 40%, които са казали през 2014 г., че се интересуват от нея, през 2017 г. това число е вече 14%, посочва мащабното изследване на „Галъп интернешънъл“ на хората под 30 г., направено по поръчка на фондация „Фридрих Еберт“.

Кликнете на изображението, за да го видите в пълен размер

Преглед на оригинала Кликнете на изображението, за да го видите в пълен размер

Преди години политолозите твърдяха, че когато политиката спре да има значение, значи хората живеят добре. Качеството на живот безспорно се е подобрило, но е наивно да се вярва, че това е причината за този резултат. По-вероятната причина е убеждението на младите, че не могат да постигнат нищо чрез този инструмент. „Политическият процес е чужд за младите в България. Те го разглеждат като игра за възрастните, не се приемат за представени в него“, обяснява доцентът по политология Борис Попиванов, съавтор на изследването. Според него това поставя хората под 30 в страната в една плоскост с други малцинства и с хората с увреждания.

Михаил Стефанов, инициатор на младежкия фестивал на изкуствата Bridge Fest Vidin, прави разлика между аполитичността и гражданската активност. През последните години според него се увеличават младите хора, които доброволстват, дейни са, участват в различни инициативи, но границата с политиката не може да се преодолее. Един от липсващите инструменти за това е доверието, твърди той. „А доверие се твори с позитивен и последователен образ, в който между думи и дела няма разминаване. В тоя смисъл дори да е обаятелен някой, когато те излъже, спира да е обаятелен.“

„Това, което чувах в последните години от близки и приятели, е, че няма смисъл да се гласува, да се прави каквото и да е. Това е култура, която се създава от средата, след като влязат в тийнейджърските си години, и от силното влияние на родителите, което е преобладаващо песимистично“, коментира Лазар Лазаров от фондацията Best Foundation, която се занимава с обучение по водене на дебати.

За включване в традиционни партийни форми и дума не може да става. Към тези, които все пак го правят, се отнасят с такова подозрение, че дори участващите в доброволчески кампании се чувстват длъжни да подчертаят, че го правят напълно безплатно. Това пълни младежките структури на съществуващите партии предимно с роднини и кариеристи и обрича настоящата политическа система на още от същото.

„За мене България е тотално антиполитическа държава – тук говорим за сделки между партии. Всичко е едно цяло, има партии само за пред народа“, както обобщава 26-годишен програмист, участник във фокус група за изследването.

Няма ляво, няма дясно, всичко ни е тясно

Западни медии като The Guardian и The Economist виждат завиване наляво на новото поколение. Онези, които днес са по протестите за климата, след време ще участват в управлението и ще бъдат много по-склонни към социализъм заради растящото неравенство и заради недоволство от неспособността на сегашните управляващи да се справят с големите проблеми, породени от структурата на икономиката. Популярността на политици като Бърни Сандърс, Джереми Корбин и Александрия Окасио-Кортес доказват това.

В България това би трябвало да важи с пълна сила – страната е начело с голяма преднина в класацията на Евростат за страни с най-голямо неравенство в доходите между горните 20% и долните 20%. И въпреки това през 2014 г. от десет изследвани държави в Югоизточна Европа единствено в България и Македония младите, които се самоопределят като десни, преобладават над „левите“. През 2018 г. интересът към лявото е спаднал още в България, така че като десни се определят 24% срещу само 7% леви. „Социализъм в никакъв случай не идва“, казва доц. Попиванов. Но това не значи, че не се задава поколение с нови възгледи за света.

Тукашните млади също виждат като несправедлива икономическата ситуация и растящите неравенства и със сигурност не харесват сегашните партии. Етикетът „ляво“ обаче все още носи стигмата на миналото. Освен това изследването установява, че децата имат политическите възгледи на родителите си, които през 90-те са протестирали за смяна на системата.

Непукисти? Не, просто прагматични

Не разчитайте обаче твърде много на тези етикети. Огромна част от младите – 45%, вече не се определят никъде по политическата скала. Цели 34%, които са се определяли като „център“ преди 4 години, са се изпарили. Това е сериозно последствие, което вероятно се дължи и на политическия хаос и заблатяване в последните няколко години, което успешно унищожи всички останали етикети.

А основната причина вероятно е, че нещата, които ги вълнуват, надхвърлят простите идеологически рамки. От една страна, основните проблеми в България според тях са социалната несправедливост и корупцията. Четиридесет и четири процента от определящите се като десни отговарят положително на въпроса дали държавната собственост върху бизнеса и промишлеността трябва да се увеличава. Солидарността и равенството са посочени като по-значима ценност от пазарната икономика, а демокрацията е паднала от второ на трето място.

Това би трябвало да е чудесна новина за БСП, които се опитват да играят на тези карти. Но свободата е определена от младите като най-важната ценност, а печалбата, изненадващо или не, е дошла на второ. „Това е силно прагматично поколение“, обобщава Първан Симеонов, друг от изследователите. Според него те не харесват партиите по това дали са леви или десни, а по това дали са нови и дали предлагат нови решения на проблемите. В България например две трети от младите казват, че има нужда от „силна партия, представляваща обикновените хора“.

Партии не, дайте платформи

Ако обаче очаквате младите да създадат такава партия, помислете пак. Първо, защото нямат желание. Дори най-сериозната откъм гражданска активност година – 2013 г., не видя създаването на устойчива формация, която да участва в политическия живот.

Второ, защото това би значело да търсят допирни точки и компромиси с мислещите дори малко по-различно. Подобно умение става все по-голяма рядкост в света на онлайн дискусиите и в „ехо-стаите“, които формират все по-малки общности. Основна форма на участие за малцината политически активни са нови „платформи“, които са силно полярни, твърде идеологически и залагат на вайръл ефекта, а не на инклузивността.

#БългарияПод30 - млади, несъгласни и опасни

[Shutterstock]

„Да си направят собствена партия не ми се струва сериозна опция. Политиката не е сблъсък на поколенията. Поради простата причина, че младите не са единомишленици само защото са от едно поколение. А и не бива да забравяме, че младост не е равно на непорочност, така както старостта невинаги е гарант за мъдрост“, казва едно от новите лица на БСП – 37-годишният депутат Крум Зарков, който е член на партията от около шест години, но едва преди две стана известен като водач на листа. Той твърди, че политиката не може да привлече образовани и уверени в способностите си млади хора с избираеми позиции, защото те не са сравними с частния сектор, а само с „идеологически порив, вяра в определена политическа идея или личност“.

Очевидно е, че старите партии обаче не будят такъв порив. Според изследване на Bluepoint, направено за институт Innovation in politics, почти половината (над 47%) от хората под 30 г. смятат, че партиите изобщо не отговарят на идеологиите, които твърдят че защитават. БСП се опита да играе с отмяна на плоския данък, който сама въведе, и с идеи като на британските лейбъристи десет процента от основния капитал на големите фирми да се разпредели като дивидент сред работниците. Това не изглежда да е довело до значимо увеличение на младия им електорат, напротив – левите онлайн платформи се множат по-бързо от тези вдясно именно заради задушаващата „доминация“ на БСП. Една от тях – „Барикада“, застана зад кампанията на Ваня Григорова – лидер на „Солидарна България“ и икономически съветник в „Подкрепа“, която опитва да получи мандат като независим кандидат.

Поколението на тихите недоволни

Това значи, че младите в България не вярват на старите партии, не могат да създадат нови и не са доволни от статуквото. Това е потенциално опасна ситуация не само защото при нея може изведнъж да се появи ново мащабно популистко движение (вижте например крайнолевия кандидат Жан-Люк Меланшон във Франция). Ако не се чувстваш представен, всяко недоволство се умножава. Изследването показва ужасно ниско ниво на доверие в институции като правителство, парламент, съдебна власт.

От друга страна, е възможност за промяна. Попиванов също припомня, че новото поколение е по-скоро „прагматично“. Те четат и следват много повече европейска политика и могат да бъдат вдъхновени и от други примери – например от местен еквивалент на Макрон. Изследванията твърдят, че хората, които са участвали в протести като млади, са по-склонни да протестират и по-късно, а участието в такива се разрасна в последните години.

Освен това тенденцията за отдръпване от политиката е не само в България, но и на доста други места в региона, сочат изследванията на „Фридрих Еберт“. Лошо ли е това? „Да, защото икономиката зависи от политиката, не само обратното, смята Попиванов. След десетилетие сегашните млади ще трябва да станат бъдещият политически елит, а те не се интересуват от институциите на демокрацията, посочва той. Ако тенденцията се запази, те ще живеят с илюзията, че могат да живеят и без политика.“ До момента, в който икономиката се влоши и те ще трябва да излязат от социалните мрежи и да поемат към урните.

По темата работиха и Генадий Михайлов, Йоанна Иванова и Мила Чернева

Путин иска да Крим-изира Донбас

Месец преди да встъпи в длъжност новият украински президент Володимир Зеленски, Русия го приветства с нова заплаха – улесни издаването на руски паспорти на населението на източна Украйна, където етническите руснаци са мнозинство.

Замисълът е прозрачен – откъсналият се в сепаратистки бунт през 2014 г. Донбас да се „кримизира“. Наличието на мнозинство не само с руска етническа принадлежност, но и с руско гражданство е потенциалин предлог Русия да може пряко да се намеси в териториите, които сега са контролирани не от Киев, а от нейните местни протежета. Тя и досега ги подкрепяше военно и материално, макар да отрича това официално.

Ако Путин реши утре открито да нападне източна Украйна, той може да посочи като оправдание положението на руските граждани там.

Руските паспорти целят още повече да подкопаят суверенитета на Украйна над богатия на въглища Донбас. Тяхната задача е да изтънят и да скъсат връзката на местните хора със страната, в която са се родили. Затова тя и западните й съюзници протестираха остро.

Защо Полша, Румъния и Унгария да могат да издават паспорти на членовете на своята диаспора в чужбина, а Русия да не може? С какво руснаците в Украйна са по-лоши от поляците, румънците и унгарците? – попита Путин в четвъртък.

„С какво руснаците са по-лоши от румънците, унгарците и поляците?“, пита Владимир Путин.

Проблемът не е в руснаците. Те, разбира се, с нищо не са по-лоши от другите народности. Проблемът е в държавата им. Никоя държава от ЕС нито окупира незаконно чужди територии, нито пък поддържа сепаратистки групировки в съседни страни, ните се меси във вътрешните им работи.

Очевидната непосредствена цел на Кремъл с този ход е да сплаши неопитния в политиката нов президент на Украйна и да демонстрира пред Европа и САЩ, че санкциите им не работят.

Текстът е от блога на автора.

Демократична България и ГЕРБ: конкуренти, партньори или друго?

Чувстват се европейци, ценят западния тип демокрация. За тях Путинова Русия не е идеал, а проблем. Човешките права са необходимост, а не екстра. И корупцията не е ориенталска неизбежност. За тези избиратели става дума.

Демократична България се представя преди европейските избори

Анализ от Даниел Смилов

Демократична България влиза в предизборната кампания като единствен конкурент на ГЕРБ в център-дясното пространство. Това е позиция с потенциал, защото има много избиратели, които са разочаровани от управляващите, но биха искали да запазят и надградят постигнатото дотук.

По-конкретно, мнозина не приемат лобизма и “пленяването” на основни органи на държавата (прокуратура, КПКОНПИ, независими регулатори), но искат България да продължи пътя си към членство в еврозоната, да ускори икономическия растеж и да си осигури по-висока степен на защита, чрез интеграция в ЕС и НАТО. Тези избиратели няма да гласуват нито за ГЕРБ, нито за БСП, но може да си останат вкъщи или да идат на море. Мотивирането им да гласуват ще е от ключово значение за Демократична България и център-дясното като цяло. Ако те останат пасивни, много вероятно е европейските избори да конструират удобно за БСП мнозинство.

Защо ГЕРБ губи?

Последните социологически проучвания показват, че ГЕРБ е загубил лидерската си позиция в българската политика: трендът е надолу и изглежда устойчив. Мнозина отдават този факт на ефекта от “Апартаментгейт” и наистина поводът за спада на рейтинга на управляващите е точно този. Скандалът удря ГЕРБ особено тежко, защото разкрива системен проблем – голяма част от партийното ръководство и назначени с благословията на Борисов висши сановници се оказаха оплетени в него. Дори те да бъдат отстранени, цялата история ще се чете като сериозен кадрови провал на управлението.

Бойко Борисов и ГЕРБ: защо спада подкрепата за тях?Бойко Борисов и ГЕРБ: защо спада подкрепата за тях?

Но има и по-дълбока причина за спада на доверието към ГЕРБ. Досега Борисов “отиграваше” корупционните скандали с бараж от контраатаки в проправителствените медии (притежавани в голямата си част от хора на ДПС) и изместване на вниманието от корупция към “патриотични” теми.

С хореографията на събитията в Габрово бе направен опит и “Апартаментгейт” да бъде заметен по същия национал-популистки начин. Но този маньовър вече не работи, защото БСП на Корнелия Нинова навлезе мощно в “консервативно-патриотичното” поле. Всяко вдигане на подобни теми вече носи гласове основно за левицата и донякъде за ВМРО и по-традиционните “патриоти”. Накратко, “патриотизацията” – като изместваща корупционните теми стратегия – от спасител е на път да се превърне в камъка, който обръща колата на ГЕРБ.

Има и още нещо. Въпреки всички приказки за “дясното” и опитите да се украси Борисов с неговите етикети (ЕНП, “СДС”, “Никола Петков”), ГЕРБ работи активно от 2015 г. насам за свиване на дясното пространство. Първо, в хода на превръщането на извънпарламентарните десни в общ враг Борисов се съюзи с БСП и самонареклите се “патриоти”. Официозите на ГЕРБ/ДПС възприеха реториката на левицата по отношение на тези десни  и съзнателно се опитаха да ги маргинализират. Второ, започна самостоятелна и целенасочена работа по преформулиране в Орбанова посока на самата идея за “дясно”. Единственият “идеологически” институт на ГЕРБ е неразличим от патриотите и е радетел за общи политически действия с тях.

Трето, ГЕРБ инвестира в укрепването на “патриотичните” си партньори. Идеята беше да се изолират и подменят десните формации, които повдигат неприятни въпроси за топлата връзка между ГЕРБ и ДПС, медиите на движението, електроцентралата на Доган и пр. Проблемът е обаче, че Корнелия Нинова усети тази стратегия на Борисов и сама се “патриотизира” толкова, колкото той никога не може да си позволи. В крайна сметка Борисов не може да изглежда толкова антиевропейски и путиноиден, колкото Нинова успява дори без специална подготовка.

Корнелия Нинова и БСП: срещу Европа и за Путин?Корнелия Нинова и БСП: срещу Европа и за Путин?

От всичко това резултатът е следният: ГЕРБ сви дясното пространство, “патриотизира” го и започна да го дели с БСП. “Патньорите”, които си създаде, са толкова лоялни на него, колкото и на Нинова. При първата възможност да се съюзят с БСП, те ще го направят (може би с изключение на Валери Симеонов). И то ще го направят с удоволствие и чувство за изпълнен дълг. Сидеров, Каракачанов, Джамбазки и пр. не са политически съратници на ГЕРБ, а да не говорим на “дясното”: те просто реагират на най-високата политическа оферта, без значение дали тя идва от ляво, от дясно или отдолу (както стана при коалицията между Бареков и Каракачанов на предходните евроизбори).

Защо ГЕРБ не иска Демократична България да печели?

Демократична България е единственият сериозен представител на център-дясното извън ГЕРБ. За нея ще гласуват хора, които не могат да гласуват за Борисов, но не могат да дадат гласа си и за БСП или асорти “патриотите”. Това е най-проевропейската част на българския електорат, тази, която цени западния тип демокрация. За нея Путинова Русия не е идеал, а проблем. Човешките права са необходимост, а не екстра. И корупцията не е ориенталска неизбежност. Тези избиратели имат и достатъчно самочувствие, информация и ресурси, за да не стават жертва на параноично раздухани страхове по повод на бежанци, малцинства или трети полове.

Проблемът на този електорат е, че има самосъзнание на изолирано малцинство, което трябва да избира по-малкото зло. ГЕРБ (с някакво основание) претендират, че са по-малкото зло в сравнение с БСП: по-добре корупция и пленена държава, отколкото срив на икономиката и съветска носталгия. С този “железен” аргумент Борисов се надява да “консолидира дясното” отново и да привлече гласовете на “средния избирател”, уплашен от Корнелия Нинова.

Много е вероятно, обаче, “уплашените” от Нинова просто да не излязат да гласуват. Това също е по-малко зло в сравнение с гласуване за БСП. Т.е. с атаките си срещу Демократична България ГЕРБ и присъдружната им депесарска преса най-много могат да постигнат демотивация на част от десните. Това всъщност ще е загуба не само за Демократична България, но и за ГЕРБ, защото така просто “център-дясното” ще се свие. Битката ще е на терена на другите и по тази причина може да се окаже поначало загубена за проевропейския избирател.

Даниел СмиловДаниел Смилов

Какво ще стане в следващия парламент?

Предстоящите избори са важни, защото ще покажат как ще изглежда следващото Народно събрание. А то може да стане факт още тази есен. С действията си дотук ГЕРБ успя да конструира едно вероятно бъдещо мнозинство от БСП, ДПС и част от патриотите.

ГЕРБ вече трудно могат да предотвратят съставянето на това мнозинство, а с телодвиженията си всъщност доста му помагат. В тази ситуация единственият фактор, който може да развали консервативно-патриотичните мечти на БСП, не е ГЕРБ, а една достатъчно силна група на Демократична България. Без такава група самият ГЕРБ ще се превърне в лесна мишена за атаките на новото мнозинство и бързо може да бъде разграден по антикорупционна линия: делата срещу Цветанов през 2013-2014 г. и днешната гонитба на неудобните от КПКОНПИ и прокуратурата са моделът, който най-вероятно ще се реализира срещу самия Борисов и сие. В този смисъл ГЕРБ са екзистенциално заинтересувани от наличието на нормални партии в следващия парламент, които да са в състояние да защитят правовата държава и да възпрат опити за политическа разправа.

Тук изобщо не става дума за коалиции или съвместно управление между ГЕРБ и Демократична България: примерът с Реформаторския блок е достатъчен, за да разколебае желаещите. Но в новото Народно събрание ще е нужна значителна парламентарна подкрепа за удържане на про-европейската политика на България, стабилното икономическо развитие, защитата на основните права.

Изпълнението на тази задача най-вероятно ще е невъзможно без Демократична България. Но дори и парламентарно представена, тази формация ще има нужда от партньори. За добро или зло, потенциален партньор по основните политики (без антикоупционната) на Демократична България е ГЕРБ. Всички останали партии – БСП на Корнелия Нинова, ДПС на Доган и Пеевски, московските и терасираните патриоти – лесно могат да изведат страната извън европейската й орбита или просто да я маргинализират тотално в ЕС. А ако това се случи, най-малко ще загубим следващите пет години и ще продължим да се тюхкаме, че не наваксваме спрямо останалите европейски народи.

Главният бушон на Борисов не иска да гръмне

Бойко Борисов - между чука и наковалнята?

© Юлия Лазарова

Бойко Борисов – между чука и наковалнята?

Апартаментгейт става все по-абсурден. Повече от месец след избухването на скандала с луксозните имоти на хора от високите етажи на властта резултат от разследващите няма. Няма изгледи и да има. Списъкът с притежателите на евтини жилища набъбва, а проверяващите са сред тях.
Ситуацията е класическа – за да не си цапа ръцете главният прокурор Сотир Цацаров, чийто мандат изтича, Върховната касационна прокуратура е възложила проверката кой какво и за колко е купил на антикорупционната комисия. Тя наскоро не намери нищо нередно в това, че финансовият министър Владислав Горанов живее в суперлуксозно жилище, което по документи е на кръстника му.
В решението, което ако студент напише на изпит в юридическия факултет, ще бъде скъсан, се изтъкват елементарни аргументи. Те са от типа, че понеже Горанов си плащал тока, данък сгради и такса смет, не бил в конфликт на интереси. Нито дума за доходите на министъра, който през 2014 г. напусна парламента заради ниска заплата.

„Дойде при мен и ми каза: „Шефе, ти си на 55 и оттук нататък само с политика може да се занимаваш. Аз съм на 30, моите колеги станаха милионери, а пък аз

стоя в тази зала за 2000 лева и дните ми минават безсмислено.
Имам две деца, мисля за трето, как да ги издържам?“, разказа тогава сърцераздирателно Бойко Борисов пред „Преса“. Хубавото е, че децата на министъра вече не гладуват.

В проверката за конфликт на интереси се пропуска и фактът какви загуби търпи горкият кръстник, като се лишава от такова луксозно жилище вече години наред, както и защо го прави. По същата схема като тази с късметлията кръщелник ще бъдат обработени сигналите срещу всички щастливи новодомци от властта с изгодни жилища, тераси и асансьори. Още повече че сред тях са ръководни фактори от
антикорупционната комисия,
чието задължение беше да засече неверните жилищни данни

на министри, областни управители и кметове.
Председателят Пламен Георгиев не подаде оставка, въпреки че проверяващите установиха незаконни постройки на терасата му на покрива. Той се оправда, че сауната му и навесите били отпреди да купи апартамента и ако знаел, че са незаконни, не би ги купил. Обяснението е неприемливо дори за хората, които не са юристи. Всеки знае, че купува това, което е описано в нотариалния акт. Останалите екстри би трябвало да са го впечатлили с липсата си в документа. Барбекюто, сауната и каручката все пак не са невидими и всички още се питаме как се озоваха там.
Заместникът на Георгиев – Антон Славчев, който също според имотния регистър притежава чудесна тераса и супер изгодно жилище, си остана в кабинета. И сега в ръцете му е съсредоточена цялата власт да проверява имат ли облага останалите.
Какво е облага комисията е разяснила в решението си за Горанов: „Облага е всеки доход в пари или имущество, включително придобиване на дялове или акции, както и предоставяне, прехвърляне или отказ от права, получаване на привилегия или почести,
получаване на стоки или услуги безплатно или на цени, по-ниски от пазарните,
помощ, глас, подкрепа или влияние, предимство, получаване или обещание за работа, длъжност, дар, награда или обещание за избягване на загуба, отговорност, санкция или друго неблагоприятно събитие.“
Апартаменти на цени, по-ниски от пазарните, са облага. Неплащането на данъци над 3000 лв. е престъпление. Декларирането на неверни данни също е престъпление. Подобни престъпления не биха се разминали на никого, ако е обикновен гражданин или предприемач, затова публиката очаква да види наказанията на хората от властта.
Циничното е, че докато дребните чиновници бяха принудени да попълват безкрайни въпросници дали имат яхти и самолети и трепереха да не сгрешат, на антикорупционните борци не им е трепнало за собствените им имоти.
В най-жалка позиция е поставен премиерът, чиито
задкулисни партньори май не му позволяват да се отърве
от „камъчето в обувката си“ – КПКОНПИ, така, както направи с Цецка Цачева, Цветан Цветанов и следващите по-ниски топки. Затова не му остава друго, освен да се прави, че нищо не се е случило.
Надеждите му, че ураганът е минал, обаче са напразни. Нови и нови представители на управляваща класа лъсват с неплатени данъци за скъпите си жилища и са уличени в съзнателно деклариране на неверни обстоятелства пред нотариуса и пред данъчните. И то точно преди изборите, от чийто резултат зависи дали правителството ще оцелее. Кой знае до сакралната дата какво още ще излезе. А когато главният бушон в сюжета не ще да гръмне, късо съединение и пожар заплашват цялата власт.
Дали Борисов не е вкаран в ситуацията на Сергей Станишев от 2013 г. – или Пеевски е шеф на ДАНС, или правителството пада?