De Profundis: Кой се страхува от Руската Федерация и защо

resultПламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/

Една знаменита реплика на бившия премиер Иван Костов предизвика оглушително мълчание в българския обществен и политически живот.

Тези дни, покрай представянето на книгата си, в някакво интервю Костов бе попитан защо неговото правителство премахна мавзолея на Георги Димитров, но не премахна тъй наречения Паметник на Съветската армия в София и пловдивския киликандзер, известен в руската окупационна митология на България като Альоша.

На което човекът, популярен някога като Командирът, отговори еднозначно: „От страх пред Руската федерация. Кремъл заплашва всеки, който се опитва да премахне тези паметници.”

О-о, да! Много хубаво признание, много истинско, много точно.

Но и много закъсняло. Както и веднага тотално премълчано, разбира се, от всички медии, политици и институции, особено онези, които наистина би трябвало да имат отношение към темата и да се задействат моментално.

Тези две простички изречения на Иван Костов съдържат толкова много въпроси и толкова много отговори, че си струва да бъдат разнищени докрай, за да се прозре колко дълбок е смисълът им. И колко жалко е положението ни като народ – тъй като те са своеобразно огледало на българския национален характер и българската национална съдба.

Да започнем със страха. Имам чувството, че този страх сякаш е някак вече атавистичен, ако щете – генетично заложен в българските политици, независимо от коя политическа боя са те, колко души са ги избрали и ги подкрепят или какъв пост заемат. Нищо няма значение, страхът в тях перманентно си съществува.

По правило, политиците ни мълчат за него, така че той се усеща не толкова в думите им, когато стане дума за Русия – думи, често половинчати и неразбираемо смотолевени с половин уста – колкото в мълчанията им по темата. Както и в преките им политически действия, там този страх няма как да се скрие.

И няма празно. Казаното за страха от Русия засяга всички, включително онези хора и партии, които измислиха и стриктно се ръководят от знаменитата оруеловска формула – че българският национален интерес означава да се защитава преди всичко руския интерес.

С други думи, валидно е това дори за най-откровените руски бройлери, измътени в българския политически полог, като например типовете от партия Атака, БСП и останалите, чието име е Легион, за съжаление.

Само че тези типове не се страхуват от това, че Кремъл ще ги накаже, задето са сътворили нещо против интереса на Империята. Техният страх е, че ще бъдат ошамарени, задето не са си заслужили авансово получените пари или доверие, тоест, оплескали са изпълнението на някаква възложена им от Кремъл задача. Или за това, че не са угодили достатъчно, като коленичат подобаващо или не са се кълчили по начин най-предан пред государя. Или защото трътките им са прекалено дебели за руския вкус към бройлери, кой знае.

Но да се върнем на Иван Костов и хората като него в българската политика, хората от демократичния спектър, ориентирани проевропейски и пронатовски. Техният страх от Русия, поне на мен, ми изглежда до голяма степен необясним.

Да, имаме жив и твърде ярък пример в националната ни история със съдбата на Стефан Стамболов, заклан насред София заради последователната си защита на българския национален интерес, който в онзи момент – пък и не само в онзи – изискваше категорично противопоставяне на руския интерес. И много други исторически примери имаме, но да не изброявам всички.

Първо обаче, сега времената са други и второ – други са политическите реалности в света и региона.

Да, Русия все още се прави не надоразбрала, опитва да се държи като феодална имперска сила от 19 век и настоява да продължи да командори онези близки или по-далечни страни и народи, които смята за своя изконна плячка. И – да, по времето, за което говори Костов, България не беше член нито на ЕС, нито на НАТО, така че в известен смисъл се намираше в нещо като „ничия зона”.

Но механизмите за укротяване на кремълските апетити са вечни, те съществуваха и тогава. Както впрочем, доказа самото правителство на Иван Костов с отказа си да пусне през българското въздушно пространство самолетите с руски командоси, които да кацнат в Прищина и да създадат руски военен анклав насред Балканите, като по този начин изправят западните ни съюзници пред огромни предизвикателства.

Но как стана така, че Костов като премиер си позволи тази актуална смелост, а за келявите паметници се уплаши?

Както видяхме, неговият отговор гласи: „Кремъл заплашва всеки, който се опитва да премахне тези паметници”.

И какво от това? Кремъл заплашваше и Полша с катастрофа в двустранните отношения, но Полша намери начин да изръшка всички символи на окупатора. Кремъл заплашваше и Черна гора да не влиза в НАТО, дори се опита да спретне преврат в Подгорица, но претърпя унизителен провал. Кремъл заплашваше и Македония, и Гърция да не подписват двустранното споразумение, което реши един десетилетен балкански спор, но и двете страни показаха на Кремъл среден пръст и защитиха националния си интерес.

Какво направи Кремъл във всички тези случаи? Ами като цяло – клекна, подви си опашката. Да, така правят руснаците – вдигат много шум, но когато срещнат сериозно и достойно противопоставяне, нямат сили и ресурс за истинско наказателно действие. А и сякаш бързо им се отщява да се занимават с вече изгубена кауза.

Е, разбира се, винаги могат да изпратят екип да отстреля някой особено неудобен за тях политик или бизнесмен, имаме достатъчно показателни, знакови примери за това, през първите 10 години от българския преход. Или да спретнат шумни агитки, които да ти скандират под прозорците на Министерския съвет, докато подадеш оставка, както стана през 2013 година с първото правителство на Бойко Борисов.

Само че това руснаците го могат все още само в България.

И знаете ли защо? Защото ние се поддаваме, защото нашите политици носят страха си от Русия сякаш още от рождените си пелени в политиката, защото нямаме истинско гражданско общество, а и самите хора в България са недобре информирани, не знаят нищо за реалните измерения на братската любов на братушките и карат на фалшиви патриотични представи, заложени в главите им още от детската градина и развивани после от манипулативната пропаганда.

Но и много още интересни въпроси има в изказването на Иван Костов за това, че Кремъл заплашва българските политици заради паметниците на руския окупатор.

Първо, нали се сещаме, че щом заплашва за паметниците, то за по-важни неща като ядрени централи или газопроводи заплашва много повече. Това не оправдава никого, който се поддава на заплахите, само напомням.

Второ, как става самото заплашване, интересно ми е какъв е механизмът.

Дали ти пращат нарочен човек, който повече или по-малко завоалирано ти обяснява какво ще ти се случи, ако не слушкаш и не папкаш. Дали не го прави някой от самото твое най-близко обкръжение. Дали пък не те викат специално на среща в посолството и там посланикът ти набива канчето. Или използват случая да го направят на официален коктейл по случай, да речем, Световния ден на националното самоопределение, празник, който Русия особено цени…..

Трето, много бих дал да разбера докъде конкретно стигат заплахите, дали са предимно лични и засягат твоя живот и живота на децата ти. Или са икономико-политически, като те предупреждават, че ще ти врътнат кранчето на газта или ще ти спретнат демократично мини-превратче на бърза ръка.

Въпросите продължават обаче и от другата страна на медала – защо ти се поддаваш?

Защо като премиер не задействаш специалните служби, които веднага да арестуват онзи, който те заплашва, като разследват и неговите близки приятели, сътрудници или съпартийци до девето коляно за техните руски връзки. Или да наредиш Външно да поиска отзоваване на съответния дипломат, ако заплахата идва от такова ниво.

Защо не дадеш гласност на цялата история, като излезеш по телевизията с извънредно обръщение към народа си, който те е избрал и му разкажеш точно какво става – той със сигурност ще те разбере и ще те защити.

Защо не информираш и не поискаш помощ от западните партньори, които имат много повече опит и възможности. Говоря дори за онези времена, когато Костов беше премиер. Нищо, че България тогава не беше член на ЕС и НАТО – все пак се движеше стремглаво натам и помощ никой нямаше да откаже.

Близо 40 години като журналист следя професионално българската политика, но никога не съм чул и видял който и да било наш политик да предприеме която и да било от тези естествени и разумни стъпки. А нали сме сигурни, че заплахата от страна на Русия, за която говори Иван Костов, не е единичен случай.

Тя не е първата, няма да бъде и последната, ако продължаваме самоотвержено да мълчим по темата. Или да говорим за тези неща, когато от конкретното събитието са минали 20 години и обществото е вече облъчено до степен пълна нечувствителност към руската наглост.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Страната, където журналистиката е нежелана

Правителството контролира ключови медии и журналистиката просто е нежелана. Независимите журналисти са публично заклеймявани като „предатели“, казва за ДВ разследваща журналистка. Става дума за Сърбия.

Serbien Boulevardblätter (DW/D. Hajrić)

Според последния доклад на „Репортери без граници“, Сърбия е „небезопасна“, тъй като срещу разследващите журналисти се водят „агресивни клеветнически кампании“. Какво е мнението Ви за свободата на печата в страната?

Анжела Миливоевич: „Репортери без граници“ са прави да окачествят Сърбия като опасна за журналистите. Това отразява точно ситуацията в страната. Бих добавила, че журналистиката в Сърбия е освен това и нежелана.

Има два основни проблема. Единият от тях е, че журналистите често биват атакувани. Най-екстремният случай досега бе, когато подпалиха къщата на местен белградски журналист. Другият проблем е, че журналистите винаги са игнорирани или заклеймявани като врагове всеки път, когато пишат критично за правителството.

Журналистическите разследвания не бяха много популярни при нито едно предишно правителство в Сърбия. Наистина ли има разлика при президента Вучич?

Различното е, че сегашното правителство е много по-агресивно. То не се страхува да организира кампании срещу журналисти, да публикува снимки на редактори в жълтата преса, наричайки ги нежелани хора, които мразят президента. Струва ми се, че обществото възприема нас, журналистите като натрапници, като нещо, което в идеалния случай не би трябвало да го има.

CINS Serbien (DW/S. Kljajic)Анжела Миливоевич от Сръбския център за разследваща журналистика

Често чуваме за силното влияние на властта върху медиите. Как е възможно правителството да поддържа такова ниво на контрол?

Поради това, че общественият оператор е собственост на държавата и е зависим от нея финансово и по всякакъв друг начин. Освен това и други национални телевизии застават на страната на правителството, като напълно пренебрегват всяка информация, която не е полезна за управляващите.

В Сърбия съществуват две реалности: тази, представена от доминиращите медии, и истинската, за която информират портали и няколко независими издания. Тази информация обаче не достига до голяма аудитория. Година след година институциите все повече се затварят и отказват да предоставят информация. Те не ни контролират, но саботират нашата работа. Другият постоянен подход е като просто не говорят с нас. Има цяла група политици, които никога не искат да дават изявления пред така наречените „нежелани медии“.

Вие лично сблъсквали ли сте с проблеми заради работата Ви?

Преди няколко години уебсайтът ни беше хакнат и една статия беше премахната. Малко след това забелязахме, че някакви хора ни следяха в продължение на няколко дни и съобщихме на полицията. За щастие досега не се е случвало да ни нападат физически, но непрекъснато сме обект на атаки от страна на големите медии, които ни наричат обществени врагове.

Das Zentrum für investigativen Journalismus Serbiens (CINS)Миливоевич (втората вляво) с екипа от разследващи журналисти, спечелили наградата на Европейската преса за 2017 г. с поредица от статии за корупцията и организираната престъпност в Сърбия

Сръбски интернет портал наскоро описа кореспондентката на ДВ Саня Кляич като един от журналистите, „опозорили Сърбия“ с документален филм за албанските жени. Тази седмица Слободан Георгиев, ръководител на Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN), бе наречен в онлайн видео „предател“. По същия начин бяха атакувани и други независими платформи като CINS и KRIK. Колко често се случва това и доколко тези нападки имат ефект?

Последното видео от преди няколко дни беше доста смущаващо за всички нас. То ясно характеризира Георгиев като човек, който е нежелан и лош от гледна точка на правителството, което според мен е непростимо. Те ни нападат, наричайки ни наркомани или – както в случая със Саня – казват, че сме предали сръбския народ, заради това, че пишем за албански жени. Последните атаки предизвикаха сериозни реакции, но тези неща продължават да се случват. Смятам, че това е недопустимо. Доколкото знам, никой от правителството досега не се е дистанцирал от този случай.

Западните страни даряват много пари в подкрепа на независимите медии в Сърбия. В същото време западните лидери не са склонни да повдигат въпроса за свободата на медиите пред сръбското правителство, което се представя за проевропейско. Каква би трябвало според Вас да е подкрепата от страна на политиците от ЕС?

Западните политици биха могли да видят какво реално се случва в Сърбия, вместо да се вглеждат само в точките от Договора за присъединяване на Сърбия към ЕС или в законите, които са приети, но не се изпълняват. На практика законите в Сърбия не действат и не се прилагат за всички. Има желани и нежелани групи и не бива да продължаваме да си затваряме очите за факта, че журналистите постоянно се цензурират. Очакваме недвусмислена подкрепа, която да изисква от нашите политици и правителството да третират медиите по друг начин. Западните държави подкрепят с дарения независимите медии, но от политическа гледна точка няма смисъл това, след като ако гражданите не могат да ни чуят. А те не могат, защото големите медии са под контрол. Продължаваме да се движим в затворен кръг, но един ден този кръг ще изчезне.

Анжела Миливоевич работи като разследващ журналист в Белград. От 2011 г. работи с Сръбския център за разследваща журналистика (CINS). Тя беше част от екипа, който получи наградата на Европейска преса за 2017 г. за поредица от статии, свързани с корупцията и организираната престъпност в Сърбия. С нея разговаря Дарко Яневич.

Как Украйна уличи в контрабанда кораб на „Български морски флот“


Част от намерените от украинските граничари контрабандни цигари на борда на "Героите на Севастопол".
Част от намерените от украинските граничари контрабандни цигари на борда на „Героите на Севастопол“.

Кораб, нает от Параходство „Български морски флот“ (БМФ), собственост на братята Кирил и Георги Домусчиеви, беше уличен от украинските гранични власти в контрабанда на цигари. По случая се води разследване в Украйна, а Варненската окръжна прокуратура образува проверка.

По информацията на местната Държавна служба за гранична охрана става въпрос за над 20 000 кутии контрабандни цигари, открити при митническа проверка на ферибот „Героите на Севастопол“. Те са били намерени в тайници в горната палуба, след като плавателният съд акостирал на пристанище „Черноморск“ в Одеса на 21 март.

Фериботът е на варненската компания „Български Морски Квалификационен Център“, но е даден под наем на контролирания от Домусчиеви БМФ, съобщи пред Свободна Европа изпълнителният директор на дружеството собственик Ивайло Гавраилов.

„Корабът към момента извършва превози в Черно Море. По информацията, с която разполагаме за въпросния инцидент, той е бил освободен веднага след установяване на митническо нарушение и плащане на глоба в Украйна“, уточни той.

По думите на Гавраилов не е ясно „дали намерените цигари са на членове на екипажа или на клиенти на кораба – пасажери, шофьори, транспортни средства и техника“.

​Потърсени за коментар, от БМФ пък подчертаха, че фериботът не е бил „задържан, няма задържани членове на екипажа“. „След получаването на информацията от капитана на кораба, ръководството на Параходство „Български морски флот“ АД е информирало своевременно за случая Варненската окръжна прокуратура, която е започнала проверка по случая“, заяви пресаташето на БМФ Атанас Панайотов.

От държавното обвинение потвърдиха пред Свободна Европа, че на 2 април е образувана преписка, която има 2-месечен срок да бъде приключена, но не дадоха повече подробности.

Параходство „Български морски флот“ бе приватизирано през 2008 г. от „Кей Джи Маритайм Шипинг“, чийто мажоритарен собственик пък е „Адванс Пропъртис“ на братя Домусчиеви. БМФ неотдавна стана повод управляващото мнозинство в парламента да бъде обвинявано в приемане на лобистко законодателство.

Причината бе поправка в Закона за приватизацията, целяща да спести неустойка от около 58 млн. лв., дължима от Домусчиеви заради неизпълненото задължение да запазят определен брой служители и конкретен брой тонаж на корабите. В крайна сметка поправката не бе приета заради общественото недоволство. Емблематична за случая обаче остана репликата на тогавашния вицепремиер Валери Симеонов, че с въпросната законова промяна се цели „спасяването на редник Киро“.

Нация на колене

DSC00760
(Великденски отклонения)

Николай Флоров

Погледнете внимателно тази фотография, драги българино. Пред вас е руската нация на колене – такава, каквато е била винаги.

Погледнете сега кой носи хоругвите – това са пагоните. Сред тях се вижда и един казак, като за по-пълна картинка на отдавна пагонизираната Русия. Тя е такава още от времето на Петър Велики, когато е стъпил на врата на рускката църква, поставил е един висш офицер за оберпрокуратор, отговорен само на него и е обяздил до ден днешен църквата.

Не си мислете, че при болшевиките е било нещо друго. Ленин и специално Троцки обират всичко ценно, което са намерили в църквите, прибират цялото злато и изритват старата попщина на боклука – в истинския смисъл на думата.

Коленичилата Русия – непременни забрадки и дълги поли, смирени като агнета на заколение. Не по-различни от времето на Херодот (6-ти век преди новата ера), който описва персите, прострени по очи пред персийския цар).  Богородицата минава над главите на всички, така както е минавала още при Петър Велики.

Пагоните, които доминират церемонията, са си същите, както и преди болшевизма, само че този път оберпрокуратора е самия патриарх-полковник и кагебист.

Смирение, подчиненост и послушание. Както е казал цар Николай: «Работать и повиноваться!»

Кръгът на руския феодализъм е завършен. Реализацията на това велико постижение днес се пада на цар Путин.

За Каменаров, БНТ и двете гледни точки

Вчера един директор на БНТ си тръгна. Безславно. Не заради несправяне с работата, а защото преди години карал пил и го хванали. Според закона това е предумишлено престъпление и е несъвместимо с длъжността генерален директор на БНТ. С него си тръгва част от екипа му – по собствено желание.

Константин Каменаров беше лош подсъдим – отлагаше делата, правеше гафа да го прожектират от Брюксел, когато е твърде болен, за да е в съдебната зала…

Но Каменаров не беше лош директор на БНТ –  напротив – той направи добри неща за националната телевизия, започна да променя закостенелия й, леко мухлясал облик и да я превръща в свястна и гледаема. И, общо взето, обективна, с някои изключения, разбира се (едно от тях седна на директорския стол).

Чуха се всякакви трактовки: че властващите са знаели предварително за ситуацията с делото му и така са възнамерявали да го „държат“, че това е бил заобиколният начин Кошлуков да влезе в телевизията през задния вход, защото влизането му през предния би възбудило твърде много духовете. Чу се, че всъщност Кошлуков управлявал телевизията, а Каменаров бил „за пред публиката“… Не зная кое от тези неща е истина и дали изобщо някое е истина. Всъщност, за последното съм сигурна, че не е, защото телевизията стана по-добра, което не може да се каже за водещия Кошлуков.(Поне от това ще се отървем – и.д. директорът спирал да води предаване).

Честно казано, аз не виждам с какво точно прегрешението на Каменаров му пречи да упражнява своите задължения. И съм сигурна, че законодателите не са имали предвид точно този казус, и присъда за такова деяние, когато са вкарали изискването в закона. Далеч съм от мисълта да оспорвам закона или да защитавам Каменаров – макар че той едва ли е единственият, седнал пил зад волана…

Но ми се ще да разделя нещата – защото освен съдебна, трябва да има и човешка справедливост (особено когато съдебната често е в дефицит). Директорът на БНТ Константин Каменаров и екипът му направиха добри неща за телевизията. И можеха да направят още добри неща.

Дано тези, които сядат в стола му, да не се изкушават – по стар български обичай – да прехвърлят вини на предшественика си. И стискам палци на колегите от БНТ – да издържат поредния експеримент.

De Profundis: Муха-еднодневка в политиката се сравнява с Дьо Гол

radev_putin_2_Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/

Много неприятна тенденция забелязвам, граждани – ако даден разумен човек случайно остави този и без това лудичък свят дори за малко на самотек, без да му държи юздите изкъсо, той съвсем откача.

И веднага давам животрептущ пример със себе си. Има-няма месец, откак се отдадох на заслужен телесен ремонт, съчетан с лека душевна отмора, а като се връщам, що да видя – идиотщината вече не само е с глобален обхват, но и толкова дълбока, че заплашва да задуши света в калните си обятия като някакъв модерен Помпей.

Китайската комунистическа партия горещо препоръчва на членовете си всяка година да празнуват официално, тържествено и, най-важното – искрено, политическия си рожден ден, тоест, светлата дата, когато са станали партийни членове.

Според „Централната комисия за следене на дисциплината” на ККП, политическият рожден ден служи, за да припомня на човека неговата любов и преданост към партията. Специално се отбелязва, че празникът не бива да е бюрократична формалност, а трябва да стане наистина популярен.
Не се упоменават наказанията, които ще бъдат налагани, ако се празнува „формално”, но със сигурност такива има предвидени – иначе как в Поднебесната партийната воля ще се превърне в хилядолетна традиция?

Тъй като се знае обаче, че през последните 1 000 години китайците сами не са родили нищо ново, освен други китайци, запитах се откъде мъдреците от ККП са копнали и пригодили за свои цели тази тъпотия. И почти веднага се сетих – очевидно от тъпите холивудски филми, в които някакви малоумници току решават да повторят или дори потретят брачните си обети, дадени, да речем, преди 50 години.

Същото е. Само дето в единия случай простотията си е частна политика, а в другия – държавна поръчка.

По друг повод, но в същия контекст, Пикасо беше попитал: „Ако бях обущар, трябваше ли по обувките, които правя, да личат комунистическите ми убеждения?”

Ами трябваше, бе, другарю Пикасо, за къде си ти, ако Партията не ти даде акъл. Е, дава колкото има, тоест, съвсем скромно – но дава щедро, на всички, не само на бедните и онеправданите.

Руското Министерство на отбраната пък уплаши гаргите, този път наистина. Онзи ден видях много гарги да се разбягват с писъци, щом прочетоха публикацията, цитирана от РБК, за фантастичните възможности на някои руски войници.

Под не особено умното заглавие „Супер войниците на бъдещите войни”, една от най-големите руски медийни компании ни убеждава, че Русия си отглежда живи и съвсем конкретни типове, които владеят „военната парапсихология”. Пред тях Жан-Клод ван Дам и другите свръхчовеци от киното ряпа да ядат.

Та тези наши момчета, твърди РБК, могат да четат мисли от разстояние, да виждат през стените и да влияят с умствените си способности пряко върху функционирането на военната техника. Разбирате ли – не можеш да застреляш подобен идиот, защото той само с единия си прост ум ще накара пистолета ти да засече.

Сладури мамини – истинска сбъдната мечта за всеки истински диктатор, затънал до гуша в лайната на реалността. Нали сте забелязали – в началото на кариерата си диктаторите са изключително умни, толкова, че лесно завоюват не просто властта, а и всенародната обич. Но с времето стават все по-тъпи и тъпи, защото започват да си вярват.

Плюс че започват да вярват на идиоти като руските генерали, които ги лъжат, че в най-скоро време ще им дадат най-новото и най-велико супер-оръжие на света, стига само да дотогава да получават достатъчно пари от бюджета, които да откраднат, за да си живеят щастливо.

Дори децата знаят, че на времето Хитлер здраво пострада от този синдром. Явно обаче Путин не се е поучил от съдбата на любимия си предшественик и сега пада в същия капан.

То не бяха специални танкове, които се оказаха от шперплат, то не бяха ракети, дето не могат ни да се видят, ни да се чуят от противника, преди го ударят, то не бяха чутовни самолетоносачи, дето одимиха Ламанша, то не бяха космически чудеса. А сега и чистата магия вече е в употреба.

Това е последната фаза на всяка диктатура, граждани, радуйте ся! А на българските русофили ще напомня: Внимавайте, да не ви изненада рухването на любимия руски император, преди още да се е разплатил със слугите си!

Какво да ви кажа обаче, граждани – ако в Русия и Китай някак си очаквам да се случват подобни несвързани с реалността чудеса, то ми е трудно да преглътна, когато те стават и в нашия свободен и демократичен свят.

Направо ме заболя разумът от твърде неразумното изказване онзи ден на папа Франциск пред студенти в Милано. Той твърди, че „причината, поради която има толкова много войни по света е, че богатите в Европа и Америка продават оръжия, използвани за убийствата на деца и възрастни хора”. Според папата, ако страни като Сирия, Йемен и Афганистан нямаха оръжия, то те нямаше да бъдат във война.

Сякаш нямаше да се бият с голи ръце. Или да използват камъни и дръвье, ако нямаха автомати. Да не говорим пък, че сабята-дамаскиня на Крали Марко, както показва името, е направена от специална стомана в Дамаск, Сирия, тоест, хората по онези места открай време сами си произвеждат качествено оръжие, за да се избиват.

Но – не, Европа и Америка са виновни!

Сякаш слушам тъпите кремълски опорни точки от мръсните усти на Дмитрий Песков и Мария Захарова, а не позицията на благословения ако не с много разум, то поне с много информация папа Франциск. Наследник при това на великия папа Йоан-Павел II, който ясно видя и очерта пред света основното зло – злото на комунизма. Плюс че допринесе съществено за неговото рухване. Явно обаче тази папа не е като онази папа!

Аналогичен пример и в наше село – нашият генерал-президент, Румен Радев, не е като френския генерал-президент Дьо Гол, както някои упорито се опитват да го изкарат напоследък.

Това сравнение е изключително смешно и нелепо, въпреки че – да, има нещичко общо между тях. Например готовността и на двамата страната им веднага да напусне НАТО, защото там „се разпореждат” лошите американци, те „диктуват” и „използват” горките европейци за своите мръсни цели. Или предпочитанието Европа да сътрудничи с Русия, дори в нейния съветски вариант, но не с американци и англичани, нищо че те и в двете световни войни освобождават самата Франция и целия континент от твърде неприятна зависимост. Склонността към етатизъм на Дьо Гол и Румен Радев също е обща, тоест, желанието им държавата да се разглежда като част от решението на проблема, а не като част от самия проблем, както можем да чуем най-вече в англоезичния свят, особено от хора като Чърчил, Тачър или Рейгън.

И други подобни глобални прилики можем да намерим между двамата генерал-президенти, френския и българския. Основната разлика между тях обаче е, че Дьо Гол е политик до мозъка на костите си и десетилетия наред прави последователни усили, за да реализира своите визии, независимо как ги оценява историята.

Докато Румен Радев е муха-еднодневка в политиката, човек без собствени идеи, без собствено лице, заложник и изпълнител на чужда воля.

Той не събра достатъчно сили дори да проведе един КСНС както трябва, камо ли да прави дългосрочна политика и да се бърка в някаква голяма игра. Вече трета година неговата пълна безпомощност е видима за цялото българско общество и никакви сравнения, никакви заклинания, никакви опити за митологизация, няма да помогнат при Румен Радев да се случи метаморфоза – липсата на себе си да се превърне в наличие на нещо, каквото и да било.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Освен психопатен, българинът е и страхлив

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с дългогодишна практика.

Д-р Сотиров, депресивен човек ли е българинът?

Малтретиран, наранен човек е. И в този смисъл е и депресивен и увреден. Зареден е с враждебност, неспобосен е да се зарадва искрено на своите собствени постижения и на тези на другите. Завистлив човек, който живее с усещането, че е употребен и прецакан. А оттам наранен и възпроизвеждащ този травматизъм, жертва, на който е самият той. Защото практикува това, на което е бил учен, това, което му е било демонстрирано и преподавано. Ако ти си наблюдавал насилие около себе си и към теб самия, това е нещо, което ти знаеш как се прави, наблюдавал си го цял живот. И респективно имаш усещането, че самият ти можеш да го правиш, започваш да се държиш по начин, по който се очаква от теб да правиш точно това.

Как така?

По модела на инпринтването – както малките патенца, вървейки по патката, възпроизвеждат нейните паткания. Така и малките дечица като патета вървят по своите родители и възпроизвеждат, наблюдават модела, който им се преподава и демонстрира с посланието: „Ето, прави като мене, така трябва да правиш!“. И децата възпроизвеждат. Така, когато видиш насилие, вече овластен от физическото си съзряване, започваш да възпроизвеждаш именно тези насилически модели, жертва, на които си бил самият ти. Защото успешно са внедрени, програмиран си с тях. Достатъчно дълго време си бил в този контекст и тази среда, просмукан си с тези модели, ценности за редно и нередно. За това как трябва да се бие жена, как трябва да се бият децата.

Виждате сега как всички българи се обединяват срещу Конвенцията за защита на детето. „Откъде накъде някой ще ми забранява да си бия детето! И ще ми казва какво да правя със собственото си дете“, казват някои от тях. В този смисъл българинът не е депревсивен, а психопатен човек. Повреден, малтретиран, злоупотребен. Възпроизвежда лошите практики на родителстване и със собствените си деца.

Психопатният човек е страдащ, той не е доволен от живота си. Освен това е намръщен, мрънкащ, фрустриран непрекъснато, предаден, разочарован. Той не е щастлив и удовлетворен от живота си. В този смисъл българинът е депресиран, но по един психопатен механизъм.

Откъде идват тези тежки травми?

От страха да се овласти. Да започне да разчупва традиционните изконни български модели, защото има риск да бъде изхвърлен, отлъчен, дисквалифициран или отритнат от общността. Основната цялост на българина е да бъде част от старото, да принадлежи към общността. И всеки път, когато се опита да има различно поведение, защото смята или стига до извода, че може би тези изконни практики не са добри, а се опитва да ги промени, той се сблъсква с враждебността на околните. Разбира се, че старото в общността се опитва да се противопостави на всички опити за промяна, защото се възприемат за заплаха и вижда опасността да се разпадне. И затова всеки опит да се атакува общността чрез внасяне на промяна се посреща с враждебност, която реагира със санкция. Така българинът, когато се сблъска с тази санкция на общността, се чувства застрашен, защото основната ценност, с която е програмиран да преследва е принадлежност.

Това е ценността на провинциалната култура, която е общностна култура. Тя не е индивидуалистична, каквато е западната култура. Която казва: не общността е на първо място – семейство, род, село, а индивидът, всеки сам по себе си. Всеки сам по себе си независимо от останалите е ценност. И това е още от времето на Просвещението. Намерили са се смелчаци, които са се противопоставили на статуквото, започнали са да утвърждават ценности, различни от традиционните, провинциалните, в чиято основа е общността над всичко. В този смисъл страхът от отлъчване и санкциониране, ако се държиш по начин, различен от общоприетия, спира много българите да експериментират. Да заявяват себе си като неприемащи, несъгласни с наследените ценности. Така че, освен психопатен, българинът е и страхлив.

Реален фундамент ли е религията на съвременния човек?

Разбира се, че е реален. Ние не можем да обясним света в неговата изключителна и безкрайна сложност. Ние имаме нужда от едно абстрактно магическо обяснение за света през неговата необяснимост чрез понятието за Бог. Защото не може да стоим с празнота, ние никога не толерираме празнота. Вакуумът е несъвместим с живота. Ако го преведем на психологически език липсата на познание, на обяснение, на яснота какво поражда нещата и каква е логиката в тяхната основа, се понася с огромно безпокойство. И когато имаме безпокойство, достигаме до концепцията за Бог, която дава утеха.  Ние сме малки и незначителни, но има някой, който над нас и отвъд нас знае отговорите на всички въпроси, които са недостъпни. Това дава усещане за някакво спокойствие. Така, както е при малките деца: „Аз не зная, но татко знае. Аз не мога, но татко може.“ Защото родители за децата им са истински богове, реални от плът и кръв, а не абстрактни като Бог. И някои от от нас успяват чрез тази абстракция да потушават своите вътрешни напрежения. Така ние имаме нужда от концепцията за Бог, а работата на религията е да манипулира тази концепция, да я материализира и да я прави разбираема за обикновения човек, да влиза в неговото ежедневие.

Кога властта се превръща в патологичен проблем?

Аз не мисля, че сама по себе си властта е проблем. Но начина, по който тя се практикува, може да се превърне в такъв. Защото, ако се практикува в анонимност, в притворство, при закрити врати, с нея много по-лесно човек се изкушава неволно да злоупотреби. Няма нужда да давам много примери. Вижте по себе си как се храните, когато няма никой около вас, как си сервирате, как се държите. И когато отидете в приличен ресторант с други хора. Погледнете каква е разликата. Така е и с практикуването на властта. По един начин се държим, когато сме напълно сами, анонимни, никой не ни знае и когато сме осветени от прожекторите. Затова властта трябва да бъде държана на светло. Тя трябва да се практикува в публични пространства, защото рискът да се злоупотреби е много голям като всяко друго нещо.

Кога бихте поставили диагноза за злоупотреба с власт?

Ако говорим за властта като социален конструкт на държавата, смисълът й трябва да се възприема като инструмент за подобряване на добруването на хората. Когато обаче държавната власт се използва не да обслужи социума – да допринесеш за благополучието на хората, които са тия дали, а я използваш за личен интерес, тогава има злоупотреба. Сега виждаме какво става с тези апартаменти. Виждаме хора, които не служат на народа. Тяхната власт не е като властта, която се достига от постижения, каквито имат бизнесмени, учени, творци. Тази власт произтича от тях сами, от нещата, които правят. Тогава те могат да я използват както преценят за своя личен интерес, защото не произтича от хората, не им е дадена на кредит. И не е злоупотреба. Но, когато хората са ти дали парите, за да работиш за техния интерес, а отидеш на екскурзия с тях – това е злоупотреба, която много лесно се вижда.

Някои ваши колеги смятат, че българинът е много търпелив човек. Вие съгласен ли сте с тази теза?

Ние сме страхливи хора, които не смеят да се опълчат. Страхуваме се, че ще бъдем отлъчени и дисквалифицирани, ще прекараме живота си в самота и изолация. Но трябва да си готов да поемеш този риск, в противен случай обричаш децата си на крепостничество и несвобода. В градацията на ценности всеки един от нас си поставя различни основни. Ако в твоя свят фундаментална ценност е „да принадлежиш към“ група от хора или общност, тогава индивидуалната ти свобода отива на кино. Няма как да има индивидуална свобода, когато искаш да си част от група хора. И между другото: организирана по един примитивен начин, управлявана не по демократични принципи, а по строго йерархични – с главатар, който се разпорежда с твоя живот. Но това е общността, която ти познаваш и към която се стремиш. Ако обаче в твоята ценностна система свободата е на първо място, казваш: „Вижте какво, така не може!“. И поемаш риска да бъдеш отлъчен, да бъдеш обявен за различен, за враг на народа, да бъдеш преследван и дори тикнат в затвора. Но си струва, всеки от нас трябва да прецени.

Какво трябва да се случи, за да преодолеем страха и дойде тази смелост?

Примери, изключения. Смели хора, които ни демонстрират, че е възможно да се противопоставиш на статуквото. Да рискуваш, да заложиш всичко и да спечелиш уважението на хора, в чиято ценностна система свободата е на едно на първите места. Да видиш, че добрите примери не са само в приказките и романите, а са живи и могат да заразяват, да вдъхновяват и увличат. Ние имаме нужда от живи герои, които се отклоняват от наследения модел на крепостничество и послушание. Ние възпитаваме децата с думите: „слушай, моето дете, слушай“, „послушно дете, браво, много слуша той“.

А трябва да се възпитава точно обратното – не послушанието, а отстояването на различната гледна точка от обичайната. Трябва да се насърчава индивидуалността във всяко дете. Не да бъдеш като другите, а с нещо да се различаваш от тях. Възпитаваме децата в стадно чувство, превръщаме ги в овце. Вместо да ги насърчаваме: „Каква пакост направи днес, какво приключение, за какво ти се скараха… Браво, моето момче“.

Трябват ни герои, трябва ни живи примери, които да ни показват, че можем да си осмислим живота, по начин, по който дори не ни е хрумвало. Така ще дойде промяна. Защото промяната е живот, статуквото е смърт.

В София, на рождения ден на Хитлер

Те искат да ликвидират марксизма, левите партии, „ционисткото лоби“, джихадистите. Като тях мислят и феновете на Сталин. Коментар от П. Чолаков по повод международна неонацистка сбирка в София. На рождения ден на Хитлер.

Марш на неонацисти от БНС в София

На 21 април в София бе създаден крайно десният съюз „Крепост Европа”. Българският национален съюз (БНС) бе домакин на срещата в столицата, събрала радикално-десни формации от Франция, Германия, Унгария, Чехия и Полша. Лидерът на БНС Звездомир Андронов отрече събитието да е проведено в чест на 130-тата годишнина от рождението на Адолф Хитлер (20 април 1889 г.). Но през 2011 г. съпредседателят на БНС „Еделвайс” Асен Кръстев  беше осъден за проповядване на фашистка идеология и расова дискриминация. През 2009 г. той закачи нацисткото знаме на 60-метров комин на фабрика в Пазарджик.

Терминологията е от Гьобелс, идеите – от прашния скрин

Целите и „идеите”, които преследва „Крепост Европа”, опровергават г-н Андронов. Те разкриват радикално-десните корени на учредената организация. „Крепост Европа” „иска да ликвидира влиянието на марксизма, ционисткото лоби, масонството, левите партии и организации, и джихадистките групи”, каза Андронов в предаването на bTV „Лице в лице”.  БНС са наследници на ген. Христо Луков и легионерите, на тези, които са се борили за „национална и социална България”, заяви лидерът на формацията.

Разбира се, БНС сигурно има и неколцина симпатизанти. Те биха казали навярно, че зад посочените възгледи не надничат злокобните призраци на антисемитизма и ислямофобията. Но нека погледнем под лупа някои от най-любопитните термини, с които е изпъстрена реториката на г-н Андронов. За лидера на БНС, „в дома България” циганите, турците, евреите, арменците и т.н. са „гости”, а етническите българи – „господари”. И с невъоръжено око се вижда, че тези смущаващи „прозрения” се родеят с нацисткия мит за свръхчовеците и низшите раси.

Петър ЧолаковПетър Чолаков

На сайта на БНС, в раздела основни понятия, където по своеобразен начин се обяснява понятието „нация“, четем следния заплашителен текст: „един човек е част от нацията, само когато нацията го признава за част от нея. Чрез действията си, човек може да се самоотдели от нацията”.

„Крепостта Европа“  – една изтъркана метафора

Историята на термина „крепост Европа” е многозначителна. Той се появява през 19 в. във връзка с Наполеоновите войни, като изразът „Festung Europa” вероятно е използван за първи път от германския писател Йохан Щефан Шютце. През първите години на Втората световна война понятието заема важно място в нацистката пропаганда, чийто идеолог е Йозеф Гьобелс. С термина се описват окупираните от нацистка Германия и нейните съюзници територии в Европа.

В най-ново време за „крепост Европа” (“Fortress Europe”, “forteresse Europe” и т.н.) се говори в контекста на анти-имигрантските настроения на континента. Откриваме го в реториката на популистките радикално-десни формации като германската Пегида, които призовават за превръщането на европейския дом в твърдина срещу нашествениците-мигранти.

В края на януари 2016 г. членове на Пегида учредиха ислямофобско движение със същото име – „Крепост Европа” . Но понятието използват дори овластени политици от традиционни консервативни партии, които се опитват да яхнат анти-имигрантската реторика и настроения, като вътрешната министърка на Австрия Йохана Микл-Лайтнер и баварският министър-председател Маркус Зьодер (ХСС).

Неонацисти от всички страни – съединявайте се!

Възраждането на червено-кафявите идеи е глобално явление. В Русия наскоро бе отчетена рекордна носталгия по управлението и личността на Сталин.

В Русия тачат Сталин - демонстрация през май 2019В Русия тачат Сталин – демонстрация през май 2019

Според „Левада-център”, положителните оценки („възхищение”, „уважение” и „симпатия”) към него са най-високите от 2001 г. досега. Броят на тези, които посочват, че „уважават” тоталитарния лидер на СССР, се е увеличил най-много –  с 12 процентни пункта през последната година.

На фона на примерите от Германия и Русия нека погледнем в собствения си политически двор. Българският „Орбан в пола”, лидерката на БСП г-жа Нинова, наскоро се обяви в защита на „консервативния социализъм”. Не случайно г-н Андронов провокативно нарече идеологията на БСП „фашистка”. Всъщност, коректния термин сякаш би бил „националсоциалистическа”.

Всички сме чужденци. Почти навсякъде по света.

И така, „всеки, който не е българин е „гостенин””, твърди лидерът на БНС. Тогава да попитаме: прабългарите, например, „гости” ли са били на славяните? А какво да кажем за откритието, публикувано в сп. “Nature Ecology&Evolution”, според което уникалният паметник Стоунхендж е бил построен от… „мигранти”. Те дошли на Британските острови преди около 6 хиляди години от част от Беломорския регион, която днес се намира в Турция. Тези „пришълци” изместили „местното население”. „Мигрантите” били само поточе от огромната човешка вълнà, идваща от Анадола, която „донесла” в Европа… земеделието.

Ясно е, че термини като „крепост Европа”, „господари”, „слуги” и човеконенавистната идеология, която коварно наднича зад тях, не издържат на елементарната логическа и историко-фактологична проверка. И, за да не бъда разбран погрешно, разбира се, че Европа не бива да отваря своите порти за терористи и каквито и да било престъпници. Но миграцията не е еднозначно явление. Тя може да има и позитивни аспекти. И, ако ми позволите едно кратко лирично отклонение, в крайна сметка, всички на този свят сме мигранти, всички сме направени от звезден прах…

МвНР ги осъди. Правилно решение. А мотивите?

Добре е, че българското Министерство на външните работи (МВнР) осъди новосъздадения съюз „Крепост Европа”. Но този патос звучи леко фалшиво. Предизборно. Защото става дума за същия този кабинет „Борисов” 3, който роди скандалите с нацистките снимки. Кабинет, чийто вече бивш вицепремиер и майстор-провокатор Валери Симеонов беше сложен начело на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси. Кабинет с все още действащ друг вицепремиер, Красимир Каракачанов, който положи огромни усилия да възстанови рейтинга си, поставяйки на масата „циганския въпрос”. И предложи концепция на интеграция на „циганите”, съдържаща спорни мерки като ограничаване на раждаемостта. „За капак”, активисти на ВМРО и БНС участват рамо до рамо в организирането на ежегодния „Луковмарш”.

Заради всички тези доста съмнителни прояви на управляващите сме длъжни да попитаме: А дали пък МВнР не заклейми БНС и „Крепост Европа” само от опортюнизъм, „защото така трябва“? Дали това не беше порция великденско лицемерие?

И БНТ търси талант

александър велев, константин каменаров

Снимка: © БНТ

Кой ще се закълне, че предстоящите конкурси за генерални директори на БНТ и БНР (мандатът на Александър Велев вече изтече) няма да допуснат нови неприятни изненади на принципа „повече не можем да отлагаме“ и „да гласуваме за най-малкото зло“?

Никой не очакваше чудеса от храброст, когато СЕМ посочи Константин Каменаров за генерален директор на БНТ през август 2017. Старо и познато лице на „По света и у нас“, с известен ръководен опит и скромно-амбициозен план, но и без скандали зад гърба си – Каменаров се върна на „Сан Стефано“ 29 като у дома си.

На фона на останалите несъстоятелни и/или тежко амортизирани алтернативни кандидатури (Емил Кошлуков, Иван Гарелов, Валерий Тодоров и др.) липсата на новина беше добра новина. Във всеки случай, за отлагане на избора не можеше да става и дума, защото последният мандат на Вяра Анкова беше изтекъл преди повече от година.

Това, което се случи впоследствие, беше толкова скоростно, поразително и неразбираемо, че все още е трудно за обработка от здравия разум.

По-малко от 3 месеца след избора на Каменаров дойде първоинстанционната присъда „Виновен“ за шофиране в нетрезво състояние.

Как е допуснато да се укрие фактът за воденото дело за умишлено престъпление – този важен въпрос спря да бъде интересен, веднага щом публичното внимание се отмести към епизодите от нелицеприятната съдебна епопея. Краят настъпи символично в ефира на БНТ, когато (не)волно „По света и у нас“ потвърди съмненията за шиканиране на процеса от страна на собствения си генерален директор.

Мандатът на Каменаров приключи предсрочно и без право на подновяване, без почести и с никому ненужна агония.

Самият той не се възползва от възможността да излезе с достойнство от кризата – да изпревари удара, но и да защити 2-годишното си наследство.

Точно преди началото на предизборната кампания, когато изискванията и натискът върху БНТ от всички възможни страни се умножава по милион, обществената телевизия остана „без глава“.

Едва ли някой ще потърси сметка за (не)изпълнените обещания от тригодишната концепция на Константин Каменаров, доколкото СГС облекчи Съвета за електронни медии от тази отговорност.

Факт е, че БНТ смени изцяло визуалната си идентичност за първи път от 10 години и се опита да излезе от черупката си; най-после се раздели с нелепи и вехти формати като „Шоуто на Канала“; повиши гледаемостта в следобедния делничен блок с помощта на „Стани богат“ (по данни от БНТ и в. „Сега“); преформатира БНТ2, като спря разпиляването на един и същи ресурс от регионалните центрове за дублираща се дейност. Управлението на програмното съдържание също беше централизирано, така както Каменаров обещаваше – с какъв резултат, това е друг въпрос.

Спирането на „Евровизия“ не беше сред ангажиментите, получили благословията на СЕМ през 2017, но едва ли някой страда горко за последствията.

За съжаление, почти всички останали очаквания не се сбъднаха: не се случи мечтата за изграждане на нов ТВ-комплекс за по-ефективна координация на всички екипи; не се появи амбициозната нова онлайн-платформа, която трябваше да конкурира Vbox7 (сайтът на БНТ е все така неудобен за ползване); не се изпълни изкуствено ограниченият ресурс за привличане на приходи от търговска реклама, а идеята за „алтернативни източници на финансиране“ се оказа изместена по посока на още по-силна зависимост от държавните институции чрез бюджетите от еврофондове.

Гръбнакът на БНТ – новините и публицистиката – става все по-нестабилен и слаб, вместо да се подсили, за да носи цялата програма с професионализъм и авторитет.

Назначеният за програмен директор на БНТ1 Емил Кошлуков доведе до бунт екипа на „Денят започва с култура“, след което си изпроси глоба от СЕМ със среден пръст в ефира на „Още от деня“.

Вместо да продуцира качествени образователни програми, БНТ2 се обзаведе с предаване за мистика и конспиративни теории, водено от Стойчо Керев. Още чакаме резултата от конкурса за „ново разследващо предаване“, който трябваше да е приключил преди месец.

И съдържанието, и администрацията на БНТ се оказаха в зависимост от решенията на бивши функционери от фалиралата TV7.

За всичко това вина трябва да се търси и при Съвета за електронни медии, чиито членове не направиха нищо по силите си, за да не допуснат сътресението в БНТ да излезе от контрол.

Какви са гаранциите, че новоизбраният и.д. директор няма да се окаже поредното слабо кадрово решение?

Кой ще се закълне, че предстоящите конкурси за генерални директори на БНТ и БНР (мандатът на Александър Велев вече изтече) няма да допуснат нови неприятни изненади на принципа „повече не можем да отлагаме“ и „да гласуваме за най-малкото зло“?

Никой не очаква чудеса от храброст, когато става дума за структура като БНТ, в която реформите се случват само след десетилетия на упорство, кризи и компромиси. Но институция с 60-годишна история, която все пак пази обществения си авторитет, не заслужава подобна безотговорност.

За кръста и петолъчката

(Великденски отклонения)

Николай Флоров

Дошли комунстите на власт. Една баба отишла при доктора да си прегледа гърба и му казала: –

– Докторе, боли ме петолъчката!

Докторът се учудил и попитал:

– А къде ти е, бабо, петолъчката?

– Ами тука, баби – рекла бабата и си попипала кръста.

Та от дума на дума докторът разбрал, че понеже комунистите не обичат бога и религията, тя не ще да каже че я боли кръста и затова казва, че я боли петолъчката.

БОЖИ ДАР ДИМИТРОВ се мъчеше да припише българите към вярващите в бога. Нещо повече – Божи Дар Димитров иска България да минава за християнска нация.

Проблемът му е прост – българите не са религиозни, не са били и няма да бъдат. Та така и с европеизиращата се на бърз ход българска нация – да си религиозен, видите ли, е малко така по за пред света. Всички имат църкви, та защо не и ние.

Да не останат по-назад и комунистите – изживяват танталови мъки да ни покажат, че са вярващи, сиреч народни хора, а може да минат и за европейци.

Проблемът е само един: иди ми-дойди ми с бога не става. Дошли комунистите и заместили кръста с петолъчката; църквите са затворени, поповете отиват в Белене, владиците стават полковници, а бога пращат на кино, или както обича да казва Румен Петков «да си е..е майката».

Да оставим настрана, че от всички империи, прегазили напред и назад България и опитали да присадят бога си, нито една не е успяла.

После идва края  на комунистите и края на петолъчката. Бабите минават обратно към кръста, Божи Дарчо раздава светена водица, а баш-ченге Георги Гоце Първанов чупи гръб пред владиците, които в крак с времето са си свалили пагоните и днес се пишат на «смирени слуги в лозето на всевишния».

Христос воскресе!