Румен Радев се издаде окончателно с каква конкретна задача е издигнат от руското задкулисие в България

Интервюто на главнокомандващия Румен Радев по БНТ, в което нападна фронтално превъоръжаването на българската авиация с американските Ф 16, остави впечатлението, че внушенията му този въпрос са главната му грижа. И я инжектира в нервната система на българското общество от позицията на безспорен авторитет, какъвто е в сравнение с всеки друг български управник (за всички времена).

Ще кажа нещо повече: нямам съмнение, че руското задкулисие, чието съществуване за повече достоверност той призна (за пръв път), го е избрало именно със задачата да се бори на този специфичен фронт. Нищо друго не е толкова важно за Кремъл в момента в българския контекст, колкото да се навреди на сделката със САЩ и ако може да се отмени замяната на съветските самолети в българската армия с американски. За честолюбивия Путин е кръвна обида най-пропитата с проруски сантименти държава да загуби статута си на последен европейски руски васал в областта на военновъздушните си сили. 

Всяка дума, изстреляна от Радев по зададената му мишена, отеква с оловната тежест на експертното мнение и попада право в сърцето на доверчивия зрител. Как да не му повярва, та нали самият той е не просто военен пилот, но беше доскоро шеф на този вид войски в България. От тази позиция демонстрира сега висш пилотаж в управлението на (про)руското нападение срещу американската алтернатива уж без това да има нещо общо с политиката.  

Този път отнасям към себе си пиперливия виц за тенекиджията, който не е поет и не може да се обясни на любимата в рими, нито пък е художник и не може да я нарисува, а може само да я из…а. Защото не съм пилот и не влизам в спиралата на експертния разговор за качествата на бойната авиация и сделката с американските изтребители Ф 16, но съм политически коментатор и мога само да я (из)коментирам от политическа гледна точка. 

Политиците у нас бягат от тази гледна точка от страх да не ги обявят за “американски слуги”, което в насилствено съветизираната и атакувана и днес хибридно от руските пропагандни оръжия България се смята за тежко провинение.

Ако премиерът Борисов беше наистина нещо като съперник на президент Радев в състезанието за политическите симпатии на българите, трябваше каже ясно: да, преговорите и договарянето с нашите американски съюзници е стратегически важен процес именно от политическа гледна точка. И не толкова заради едни пари, които ще бъдат платени на производителите, нито само заради съвместимостта на армиите ни в рамките на НАТО, а заради същата тази съвместимост в политиката ни с най-могъщата държава в света, наш съюзник и партньор. 

Само че Борисов не казва това. Пази дистанция заради страха му от Путин. Как му го е взел, те двамата (и някои руски офицери от съответните служби) си знаят. Макар че и зад океана вероятно знаят, но те също си траят по адрес на “своя кучи син” в България. Преценили са, че е за предпочитане да си общуват с него, отколкото да им се наложи сблъсък с някаква неизвестна алтернатива по подобие на Румен Радев, изваден пред строя от руското задкулисие в България. Както се казва, парен каша духа, че и киша също …

Ще го кажа в прав текст за всички, които се правят, че не разбират и бомбардират замяната на съветското ни военновъздушно наследство с американско бъдеще: от приемането ни в НАТО насам България изживява най-важния си тест за принадлежност към Запада.

За други страни, които са избрали самолетите на (иначе симпатичната) Швеция не се налага да доказват своята цивилизационна принадлежност. Но за проядената от руското влияние наша държава това е решаваща “подробност” за потвърждаване на спомената вече по-горе съвместимост с богатия свят, част който по документи сме. 

А Румен Радев…Румен Радев направо се издаде, че са му възложили да стреля точно по този елемент от българската политика. Заповедите на висшестоящия в казармената йерархия не се оспорват, а се изпълняват. Радев просто се доказва като дисциплиниран офицер спрямо командването, което го издигнало на поста и води битката му по зададените параметри. 

Правовата държава не е „отживелица“

Част от българския проблем с правовата държава е, че управляващите не го признават. Предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген, въпреки че сме „изпълнили всички условия“. Коментира Д. Смилов.

Bulgarien Sofia Gerichtshof (BGNES)

“Правовата държава” не е абстрактен принцип. Тя не е някаква “екстра” към демократичното управление, с която може да се разделим с цел да направим икономии. Всъщност върховенството на правото (или по-точно неговата липса на моменти) може да се окаже ключовият фактор, който маргинализира България в ЕС и й затваря вратата не само към Шенген, но и към много по-важната еврозона.

Общите настроения в ЕС са, че страните, които не съблюдават върховенството на правото, трябва да бъдат подложени на по-строги форми на мониторинг и санкциониране от досегашните: наскоро ЕК излезе със специален програмен документ в тази посока. Срещу две държави от нашия регион – Полша и Унгария – текат процедури по чл. 7 от Договора за ЕС, които теоретично могат да приключат с ограничаване на членските им права.

Бюджетните правила на съюза са вече променени, за да допускат възможност за ограничаване финансирането на страни, в които принципите на правовата държава се нарушават. В една такава среда България не може да се надява на засилена и интензивна интеграция в ядрото на ЕС, ако не реши проблемите си по отношение на правовата държава.

А част от българския проблем е, че управляващите не го признават: те предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген и другите си клубове, въпреки че сме “изпълнили всички условия”.

Върховенство на правото при малък материален интерес

На проведения наскоро Пловдивски икономически форум, изтъкнат български банкер каза нещо показателно – българската правосъдна система работи сравнително добре при дела с малък материален интерес. При големите спорове, обаче, системата блокира и дава сериозни изкривявания. Делото за фалита на КТБ може да служи като доказателство на тази теза.

Пет години след затварянето на банката търсенето на наказателна отговорност за извършителите на “източването” на еквивалент на 5% от българския БВП е още в начална фаза (а това източване накърни съществено и публичните финанси чрез парите, изплатени от Гаранционния фонд). Нещо повече, делото се води на практика само срещу Цветан Василев, най-тесния му кръг, двама регулатори от БНБ и частни одитори.

Прави впечатление липсата на всяка свързаност с политици, въпреки че за всички е ясно колко влиятелен сред политическата класа беше Василев. “Влиятелен” даже е слаба дума за човек, за когото се говори, че в кабинета му е редено поне едно от правителствата през последните десет години.

Практиката на други страни в подобни случаи подчертава българския проблем. През декември 2008 г. в САЩ гръмна “пирамидата” на Бърнард Мадоф, чрез която инвеститори бяха завлечени с десетки милиарди долари. През юли 2009 г. Мадоф вече имаше 150 годишна присъда и съдебно потвърдена глоба от над 100 милиарда долара.

Може би по-близък до нашия казус е португалският с голямата банка Еспирито Санто, която фалира (също както КТБ) през 2014 г. и имаше нужда от държавна подкрепа от над 4 млрд. евро. Нейният собственик Рикардо Салгадо бе най-дългогодишният и уважаван банкер в Португалия. Срещу него бяха заведени множество наказателни дела, повечето от които продължават и до днес. Но по някои от тях вече има окончателни присъди (всъщност с възможност за апелация само пред Конституционния съд на много ограничени основания). Той е осъден да плати многомилионни глоби за нарушаване на банковите правила и отговорността му за фалита на банката е съдебно потвърдена.

Нещо повече, обвиненията срещу Салгадо непрекъснато се разширяват и вече включват даване на подкупи на министри. В цялата афера обвиняем е и бивш министър-председател на Португалия – всичко това в българския сходен казус чудодейно отсъства.

Nemo judex in causa sua

Принцип на правовата държава е, че никой не може да бъде сам на себе си съдия или обвинител. У нас обаче главният прокурор единствен може да повдигне обвинение срещу себе си или поне може да спре всяко обвинение, което подчинените му прокурори се опитат да задвижат. Тази куриозна ситуация отдавна е забелязана от европейските ни партьори. В едно осъдително спрямо България решение на съда в Страсбург (делото Колеви), липсата на процедура за търсене на наказателна отговорност на шефа на българското обвинение е изрично посочено като сериозен проблем.

Това решение се отнася за мандата на Никола Филчев. Два други седемгодишни мандата на главни прокурори вече изтичат (на Б. Велчев и С. Цацаров) без този проблем да бъде решен. А в мандата на Цацаров имаше случаи, в които подобна процедура би могла да бъде задействана, за да се провери дали няма злоупотреба с правомощия. “Цум-гейт”, “Костинбродската афера” и действията на прокуратурата при фалита на КТБ са очевидни примери в тази посока.

Министър Данаил Кирилов внесе предложения за законови промени с цел въвеждане на такава процедура по отношение на главния прокурор. Те се оказаха доста противоречиви, обаче, поради два факта. Първо, към проблема с главния прокурор изкуствено бяха пришити и другите двама “големи” – председателите на ВКС и ВАС, които и сега могат да бъдат разследвани. “Пришиването” им прави механизмът тромав и излишно усложнен.

От една страна, съществуват притеснения, че този механизъм не изключва възможности за разправа и може да се използва за отстраняване на политически неудобни за управляващите – като Лозан Панов, например. От друга страна, този механизъм създава специален имунитет срещу разследване на “тримата големи”: т.е. в желанието си да бетонират главния прокурор,  управляващите са на път да създадат нови пречки пред каналите за търсене на отговорност. И не на последно място, процедурата не решава докрай проблема с безконтролността на шефа на обвинението и по друга причина: в нея няма гаранции за автономия на отделните прокурори, които ще трябва да ръководят разследване срещу главния прокурор.

Без подобни гаранции те може и да не са много старателни в действията си, въпреки временното му отстраняване. Все пак ще имат едно наум, че той би могъл да се върне, и да им го “върне”.

Politologe, Daniel Smilov Bulgarien (BGNES)Даниел Смилов

Изправен пред всички тези трудности, министър Кирилов сигурно ще отложи приемането на текстовете за наесен. Не е изключено да бъде сезиран и Конституционният съд за тълкуване статуса на “тримата големи”.

Всичко това затвърждава впечатлението, че топката се тупа и сравнително прост проблем, свързан с главния прокурор, обраства с други цели и задачи, за да стане нерешим.

Конституционализъм и самоограничение

За да има правова държава, е необходимо управляващите политици да се самоограничават и да не се намесват в работата на независимите органи. В Полша и Унгария тази намеса е директна: променят се конституцията и законите, за да се уволнят неудобни съдии. В скорошно становище Генералният адвокат на Съда на ЕС Евгени Танчев с право критикува Полша като нарушител на правовата държава.

По отношение на проблемите в собствената ни страна сме по склонни да си затваряме очите, обаче. У нас политическата намеса при магистратите е непряка, базирана на неформални договорки. Например, управляващите запазват недосегаемостта на главния прокурор, а той запазва благосклонността си спрямо тях (и непримиримостта си срещу опонентите и неудобните им). Т.е. правовата държава у нас съществува при нисък материален интерес за управляващите.

„Ще им работим за 560 лв., ама друг път“

Около 250 хил. млади българи нито учат, нито работят. И да, това е проблем
Млади хора

Снимка: © Стоян Георгиев

„Аз на тия няма да им работя за 560 лв.“ е добре познат рефрен от българската реалност. Около 250 хил. млади хора у нас в активна трудова възраст нито работят, нито учат – това показва статистиката. Едва ли обаче има изненадани от този факт.

Да се говори за мързел, е простото обяснение на един доста по-сложен и мащабен проблем, който с годините ще става все по-тежък.

Преди да търсим причините, нека първо погледнем цифрите. Близо 21% от младите българи между 20- и 34-годишна възраст нямат някакво явно занимание (учене или работа). По-голямата част от тях живеят в малките населени места – малки градове и села. 56% са етнически българи, около 30-33% са роми. Останалите са от други малцинства. 2/3 от тази група са жени спрямо 1/3 мъже. 60% са без образование или с основно, 30% са със средно. 70% нямат регистриран личен доход.

Това е картината на младите безработни хора. Докато малки населени места западат все повече, населението им изпада в летаргия – без добро образование, без перспективи освен бачкаторските в чужбина и ако изпадне „нещо“ по родните места и близките градове. По-големите също вече не са кой знае каква опция, тъй като разходите за наем, сметки и издръжка обезсмислят местенето от дома.

Добавете към това работата „на черно“, където договорните отношения са устни. Добавете криминалния елемент на „заетост“ и картината ще стане пълна. Вярно, далеч не хубава, но пълна.

За много от тези млади хора предлаганите работни условия изглеждат като нещо обидно – ниски пари, които не стигат за почни нищо от нуждите на един човек в разцвета на силите си, често лошо отношение от страна на работодателите и на практика абсолютно нищо от това, което майки и бащи са разказвали за „доброто старо минало“.

Когато си на 18 г. и си отраснал с приказките за едномесечни отпуски, карти за морски курорти, спокойна и сигурна работа, „гарантирана от Бай Тошо“, изглежда лесно да теглиш една дълга на всичко. В противен случай – да разчиташ на тежки полулегални схеми или на малко пари от няколко работни места.

Нито едно училище не може да те подготви за тази сурова реалност. Или за това, че пропуснатите възможности от 20-те години имат неминуеми последици в целия последващ живот.

Голяма част от тези млади хора нямат какво особено да предложат на пазара на труда, а повечето от тях си мислят, че няма и какво толкова да научат, че да подобрят живота си.

Въпросът е, че тази позиция е лукс, който никой вече не може да си позволи днес. И за всяка работа – колкото и тежка и неприятна да е тя, опитът, който се трупа, често е по-ценен от възнаграждението, което се получава в края на месеца.

Големият проблем е, че ако днес този професионален ступор все още е възможен и тези хора живеят с него – без работа и без образование, скоро той ще струва все по-скъпо и по-скъпо – както на икономиката, така и на самите хора.

Ако за един човек на 20 г. липсата на компетентност е нещо, което може да се поправи, след 10 години, когато в картината се появят семейство и деца, тези товари ще тежат двойно повече. А бедността ще се предаде по наследство.

Президентът премина всякакви граници в лобизма си за Русия

Радев премина всякакви граници в лобистките си усилия да осуети закупуването на Ф-16 за българската армия. Не съществуват абсолютно никакви индикации, че договарянето по сделката е за сметка на количеството и качеството на съпътстващото покупката на самолетите въоръжение. Но дори и това не е най-важното в тази абсурдна позиция на българския президент в услуга на чужди интереси.

„Тази сделка е на гърба на ВВС, на летците и техниците…“

Радев може да не притежава достатъчен политически опит, но знае добре, че качествата на самолета Ф-16 – достатъчно по-добре проявени от тези на алтернативни варианти, за които той лобира – не са единствения, дори не са най-значимия аргумент за закупуване на този самолет. По-важни са други два аргумента.

Първо, с Ф-16 българските ВВС стават напълно съвместими и интегрирани в регионалните системи на ВВС на НАТО – всички български съседи ползват също Ф-16. Второ – стратегическото партньорство със САЩ е не просто основен – то е основният фактор за гарантиране на българската национална сигурност и отбрана. Затова Кремъл не може да се примири с придобиването на Ф-16 от България.

Затова руските лобисти не отслабват нито за миг черния ПР срещу сделката на България за Ф-16. Парадоксално е, но е факт, че българският президент е водеща фигура в този черен ПР. И също – не без значение – летците и техниците във ВВС на БА ще притежават летателна техника на нивото на българското членство в НАТО – най-после! Въпреки усилията на техния бивш колега и настоящ президент.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

Мост към Москва или превит гръбнак пред Кремъл

72915501305740320Радио SBS, Мелбърн, Австралия, Фили Ладжмън и Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

През тази седмица в Москва председателят на Парламента Цвета Караянчева препоръча България като „мост” в отношенията на НАТО и ЕС с Русия и официално се срещна с депутата Валентина Матвиенко, която има наложени санкции заради ролята си в анекса на Крим през 2014 г. Кому са нужни и помагат ли на България подобни изявления и срещи – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, какви теми обсъди Цвета Караянчева по време на посещението си в Москва?

– Доколкото схващам, Фили, за „обсъждане” не става дума. Просто на някакви срещи тя излага някакви позиции, част от които едва ли български представител би споделил например в Брюксел. Засега няма информация руснаците да отговарят по същество, а и не може това да се очаква, доколкото председателят на българския Парламент няма как да обсъжда конкретни проекти. Разбира се, основна тема на Караянчева е енергетиката.

И ето пример за нивото на „диалога”, Фили. „Страната ни подкрепя възможността за преминаване на разклонение на „Турски поток” през нейната територия към Сърбия и Европа.” – казва Цвета Караянчева на среща с Валентина Матвиенко, жена със сложна титла – Председател на Съвета на Федерациите на Федералното събрание на Руската Федерация. Същото казва и на среща с външния министър Сергей Лавров.

При което в отговор се чува: „Русия приветства готовността на България да осигури транзит на руски газ към Европа”. Просто, кратко и ясно – както се говори на поданик, изпълнил поставената задача. В подобен стил се говори и по другите теми от двустранните отношения – туризъм, култура, наука, парламентарно сътрудничество.

– Все пак, не са ли полезни подобни контакти – например за развитие на българския туризъм?

– Първо, Фили, управляващите в София оглушиха публиката с информация за това как привличат руски туристи. Нито дума съответният министър не казва за румънските или британските туристи например, те си идват сами, очевидно специално привличаме само руските. Второ, парата от всички тези усилия явно отива в свирката, защото по данни за 2018 година, има спад на руските туристи с над 8 процента. И трето, по брой туристи, посетили България, Русия не е на първо, второ или дори трето място – тя е на шесто.

Пред нея са Румъния с два пъти и половина повече хора, Гърция с над два пъти повече и, парадоксално, но Македония, чието население е към 50 пъти по-малобройно от руското, също е пред Русия. А тук, Фили, дори не говоря за качеството на руските туристи, известни като недобри платци, които обаче вечно капризничат и създават проблеми. Или за онова, което наблюдателите тепърва ще осъзнават – че Русия се опитва да използва не само енергетиката, но и туризма като политическо оръжие. Справка – Турция преди няколко години, когато отношенията между двете държави бяха в най-ниската си точка, както и Грузия, буквално преди броени дни.

– Но все пак отношения с Русия трябва да се развиват, тя не може да бъде пренебрегната нито като политически, нито като икономически фактор.

– Всъщност, в икономически план България може спокойно без Русия, Фили. Нещо повече, дори ще намалеят негативите, които българо-руският бизнес влачи след себе си – отрицателно търговско салдо, огромна корупция, политически натиск. Що се отнася до чистата политика, нещата стоят така – не можем да пренебрегнем Русия, доколкото тя, още от времето на Екатерина Велика, упорито не ни оставя на мира. Това хем е шега, хем не е.

Онова, което обаче наистина не можем, е да бъдем мост между Русия и който и да било друг, най-малко между Русия и ЕС и НАТО – както се опитват да заблуждават просто некадърните или откровено продажни български политици. Доказателството за това твърдение е двустранно, Фили – ако някой искаше да му бъдем мост към Русия, той досега щеше да се обади. Ако Русия пък искаше да ѝ бъдем мост към някого, тя щеше да се държи поне малко по-уважително към България.

– Пламен, а доколко реалистични са заявките, направени в Москва от Цвета Караянчева, за руско участие в подновената кампания за строеж на АЕЦ „Белене”?

– За газопровода „Турски поток” в България се знае, че уж ще се строи, защото е уж европейски, но всичко е несигурно, защото ЕС не се е произнесъл по неговата съвместимост с общата европейска енергийна стратегия. За АЕЦ „Белене” пък нещата са още по-тъмни. Да, България официално размрази проекта и стартира процедура за търсене на инвеститори, които обаче не се редят на опашка. И неслучайно в Москва Цвета Караянчева покани „Росатом” да се включи в конкурса.

Да, същият „Росатом”, който първо проведе мащабна корупционна кампания в България и получи поръчка за реактори, без да има решение и договор за строеж на централата в Белене. А после осъди страната и прибра милиарди левове за поръчаното оборудване, макар то вече да става само за скрап. И сега официално каним същия този „Росатом” за инвеститор, ами това си е покана от типа – ела, вълчо, изяж ме.

– Пламен, изглежда обаче посещението на Цвета Караянчева в Москва повдига въпроси не само за темите, по които се разговаря, но и за това – с кого се разговаря.

– Определено, Фили, доколкото се смята, че нормалният европейски политик трябва да поддържа поне малко чистоплътност по отношение на това с кого се ръкува. Да, поради естеството на неговия пост, руският външен министър Сергей Лавров не може да бъде поставен в санкционен списък, въпреки че според мен той заслужава тази ниска чест. Да отиде европейски политик обаче в Москва и да се срещне с Валентина Матвиненко, си е наистина откровен антиевропейски, а оттам и антибългарски акт.

Тази жена е сред основните виновници за руската кримска и донбаска авантюра. Още на 1 март 2014 година ръководеният от нея Съвет на Федерациите дава на Владимир Путин официално разрешение да използва руски войски на територията на чужда държава – Украйна. И той ги използва. Две седмици по-късно Матвиненко е сред първите руски политици, вписани в санкционния списък на САЩ като човек, който няма право да посещава страната.

Следват същите стъпки от страна на ЕС, Канада, Австралия. И това е само едно от деянията, заради които Матвиненко не подлежи на здрависване. Защо председателят на българския парламент се среща и разговаря с такъв човек, Фили, знае ли за това европейското българско правителството, основен субект на външната политика, съгласувана ли е тази стъпка с европейската централа в Брюксел – това са все въпроси, които висят без отговор. И вероятно ще продължават да си висят, както става в повечето подобни случаи.

Много станаха мълчанията на управляващата ГЕРБ за истинския характер на българо-руските отношения, затова е нормално да се засилват и съмненията, че се играят задкулисни игри, които няма как да са от полза за българския национален интерес.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

София: за автомобилите и хората

Автомобилите в София стават все повече и все по-големи. А мястото за хората отесня. Общината явно разбира проблема, но всичко, което прави, е едно такова мъчително и половинчато. А най-очевидното не се извърши.

default

И в седмия ден Бог създаде автомобила, и той покри земята, и газеше котките, и пешеходците от него бягаха, и биде грохот и пушилка

Че в автомобила има нещо чудовищно, вече усещаме всички. Площта, заемана от паркирани автомобили в големите метрополии, стига 50%. Един гараж изяжда двайсет и няколко квадратни метра жилишна площ, кажи речи – едностайно жилище, за което мечтаят много млади хора. За замърсяването, въглеродните емисии, вредата за здравето, абсурдната роля на петрола в световната икономика – знаем отдавна.

Софийска община очевидно разбира проблема, но единственото, за което се сеща, като че ли е да разширява платените зони за паркиране. Вярно е, че направиха някакви велоалеи, но  те са толкова лошо измислени, че изобщо не поеха сериозен трафик. Велоалеи, каквито съм виждал в чужбина, се правят след предварително изследване откъде и докъде биха пътували големи групи граждани – например от Студентски град до някакъв университет.

В двете точки съответно се подготвят големи паркинги за колела, по възможност наблюдавани. Маршрут по „Дондуков“ може би е мислен за туристи или депутати, но едните обикновено идват без велосипедите си, другите обичат да се перчат със скъпи коли. Да не говорим за това, че не е много приятно да се друсаш по павета.

Безсилието на общината в София да се справи с паркирането

Подземни паркинги в центъра, където да изчезват колите, май има само в моловете, които уж всички презираме. Излезеш на вечерен живот по пешеходната „Витошка“ и започва едно въртене из уличките, при което изгаряш повече бензин, отколкото за пътуването до там. Метрото – добре, разраства се, макар и бавно (за това колко е грозно няма да се повтарям).

Но в големите метрополии то обикновено е свързано с ЖП линиите – първо с регионалните маршрути до предградията, а после и с националната мрежа. Ще ви кажат, че железниците са национален проблем на ниво министерство и въпросът ще се приключи. А, забравих колчетата като олицетворение на муниципално безсилие да бъдат санкционирани паркиралите по тротоари. След месец-два те са вече изкривени от по-напористи шофьори и трябва пак да се слагат. Тук пък ще ни кажат – санкциите на водачи не са общинска работа, а отговорност на КАТ.

Всичко, което се прави, е едно такова мъчително, половинчато. Сума ти пари изпотрошиха за съмнителния ремонт на „Графа“ и пак не извършиха най-очевидното – да отбият трамвая, или да заменят движението по тази ос със спирка на метрото, което и без това минава някъде отдолу. Хайде, ще кажете трамваят е част от градския пейзаж, наследство като прословутите павета, в които си изкълчваме краката и трошим полуоските. А колко време още трябва да се разкарат колите от площада на „Александър Невски“? Да се отбие трафикът от представителните сгради по „Цар Освободител“?

А по-модерни решения?

Аз дори не чувам разговор за истински радикални решения, каквито се обсъждат по света. Например за въвеждането на обществени автомобили, в които се качваш, караш с кредитна карта, после оставяш там, където си стигнал. Очаква се подобен ход да освободи 10-20 процента от окупираната от автомобили площ. Ще кажете – нашите ще ги окрадат веднага. Ама „наши“ има и в Париж, и в Лондон, и в Сан Франциско, а ето на, обмислят сериозно подобна стъпка. Ще кажете – там полицията си е на мястото и веднага ще залови онзи, който е повредил колата, а пък това пак не е общински проблем, а на МВР.

Вярно, екоминистерството предложи да се ограничи вносът на коли, произведени преди 2005 година, но дали и кога ще се приеме това – е друг въпрос. За постепенна забрана на дизела или за мерки в подкрепа на електромобилите не знам да има разговор в София. Явно ще чакаме нещо да не наложат от ЕС, за да можем после да мрънкаме.

В Германия, например, забелязах, че всички по-нови модели автомобили са снабдени с устройството (Start-Stop-Automatik), което загасва мотора, докато чакаш на светофар, а после, при натискане на газта, го запалва. Да не говорим, че на повечето жп прелези има табели с изричното указание към шофьорите: „загасете мотора, докато чакате!“.

Разбирате колко дим и пари се спестяват така. А защо да не започнем и разговор за автоматизираното шофиране – т.е. за автомобилите без водач; рано или късно ще дойдат и тук, а вероятно за тях трябва определена (дигитална) инфраструктура, чрез която да се ориентират в градското пространство. Е да, но ще ни кажат, че по далечните стратегии е президентът – и пак сме капо.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Яростен защитник на автомобила, за съжаление, е и отделният водач-гражданин. Не само разширяването на платените зони – всеки опит за регулация се посреща с протести и блокади.

„Моят автомобил е моята крепост и всяко посегателство на властта върху него нарушава правата ми“ – ето какво е мисленето. Символ за това е бутилката вода, която българинът слага пред дома си, за да си пази паркомястото. Смята, че му се полага да държи колата си под око на публичната улица. Или вземете последните екопротести: някакви хора твърдят, че имат право да праснат кемпера си без пари на поляната или дюната, където им скимне, и там да си перат и готвят. За много неща съм съгласен с природозащитниците, но тук се разминаваме – това е приватизиране на публично пространство, срещу което те твърдят, че се борят.

Символ на благополучие?

Вероятно не е прекипяло у нас все още желанието за автомобил, наследено от времето на комунизма, когато за него се чакаше и мечтаеше с десетилетия. В Западна Европа младите често отлагат шофьорския изпит; ще ви кажат, че нямат нужда от кола, защото е скъпо, досадно, вредно за природата.

У нас обаче тази могъща машина продължава да е символ на западно буржоазно благополучие, и колкото по-голяма, толкова по-добре. Автомобилът е фантазъм на независимост на индивида („не-делимия“): придвижваш се без да напускаш дома, светът пред теб дефилира като на ТВ екран, според сравнението на Бодрияр.

Изчисляват, че 80 на сто от хората по света пътуват в автомобилите си сами. Това значи, че за един значителен период от живота си те си гарантират пълна самодостатъчност – пускат си музиката, която харесват, говорят по телефона, ругаят другите участници в движението. Добавете часовете, прекарани пак така самотно пред различните истински екрани и ще получите идея за това как се разпада обществото ни.

Дали това е причината иначе кроткият и добродушен гражданин, попаднал зад волана да се превръща в агресивен егоист, готов да пребие някой, който го е засякъл на пътя?

Добре дошли във Фалшленд!

Така както сме тръгнали да интерпретираме родната си история и да пазим паметта на българския дух и традиции, най-вероятно скоро ще станем Първата страна парк в света.

исторически парк

Много ни е историческо напоследък. И възродително някак, родолюбско и българодуховно.

В последните дни великобългарското самочувствие така мощно се възвиси, че едно хоро край Рилските езера или пред сградата на Европейската комисия в Брюксел вече не мож’ го изрази. То не са исторически паркове, то не са тракийски амфитеатри, то не са подменено съдържание в учебниците по история и поредна заплаха от институционално безхаберие над къщата на поета Пейо Яворов…

Само преди няколко дни се откри (е, не съвсем) първият български Патриотленд – всъщност официално наречен Исторически парк. Не съвсем, защото #PARKAT E HUBAV, AMA NE E GOTOV, както вече си знаем покрай разни други строително-ремонтни дейности из страната. Въпреки това според един от неговите създатели и главен вдъхновител Ивелин Михайлов, представянето му пред публика било наложително, защото много и най-различни платени медии и продажни журналисти били разпространявали лъжи за инициативата и за самия него.

Та както Михайлов споделя в едно специално и доста дълго видеообръщение (той има практика редовно да се обръща към народа чрез различни видеа, заснети от самия него в най-различни неформални места) прибързаното откриване имало задачата да спре въпросните манипулации и да покаже на българите, че родният дух е в процес на възраждане, пък макар и още на ниво „строителна площадка“.

В крайна сметка немалко хора се явиха на откриването на Исторически парк, за да преживеят напредналата му бременност и да провидят зад ръчните колички, лопатите, строителните материали и загражденията един истински бъдещ роден Дисниленд със силно патриотичен характер.

Един ден, когато това съоражение отвори врати, то ще е нещо като фаст фууд българска история, видеоигра с учебно-патриотичен характер, тюрлюгевеч от миналото по земите ни, че и отвъд него.

Една разходка из парка за няколко часа с все атракционите ще онагледява един период от 10 000 години – от каменно-медната епоха, през траките и римляните, та до разцвета на Първото и Второто българско царство. Отиваш семейно на море, да кажем в Кранево, пък когато времето не става за плаж, палиш опела и отиваш до Исторически парк, за да си повишиш бъргарския дух, да разходиш децата и да им влееш и на тях малко патриотизъм.

Купувате си хартиени шапки с родолюбив надпис (нещо от сорта на „Народът, който се изправи срещу боговете“), пълните шепите с печен слънчоглед и тръгвате – я тука една старобългарска шатра, я там една крепост ала Бабини видини кули, дръж тука едно копие, хвани тая конска опашка – абе българщина и родолюбие отвсякъде!

Сега, никой не крие от бъдещите посетители на своеборазния Патриотленд, че тук реална история няма.

Истинските археологически разкопки не са много далеч и не са малко, но пари за тяхното поддържане не се намират, пък и то там не е интересно, нали – само камънаци и полуразрушени основи. А и няма как да се печели, все пак… Да не си помислите обаче, че мястото на Исторически паметник е просто някакво си поле на 33 км от Варна! Всъщност, както твърдят организаторите, тове е много силен енергиен център. Не е ясно колко и защо е енергиен, но то това не е важно. Пък, хайде сега, дори и да не е така, то като се съберат едни 1000 български патриоти на едно място и затуптят сърцата юнашки, ето ти я енергията!

Важно е да кажем, че Патриотленд, разположен на 500 дка земя, може и да е родолюбиво предприятие с цел въздигане на българщината, но и то като всеки увеселителен и тематичен парк, каквото е по документи, си има финансови условия за посещение. Стандартният билет засега е 30 лева, като има вариации на цените при различни видове карти. В споменатото вече видеообръщение Ивелин Михайлов призовава активно онези с още несломен български дух да си купят онлайн карти или билети, дори и да не могат да ги използват сега, защото така щели да помогнат на предприятието и да станат негови спомоществователи.

Вложението им нямало да се загуби – закупените входни документи щели да важат за една година напред. Михайлов заявява, че лично той не желае да печели от бъдещия туристически хит у нас – иска единствено да си върне харчовете, направени по него и купуването на билети е начин това да стане. Пък че Исторически парк принципно ще печели, доказва цял бизнесплан, според който годишно тук ще идват около 300 000 души, които, естествено, ще си плащат.

Смятайте нататък к’во става!

С малко по-малко шум тези дни се откри за света и родината още една нова дестинация за българския дух – амфитеатър „Дамасцена“. Тя, за разлика от Исторически парк, поне е изцяло частна инициатива на един собственик на бизнес с розово масло, известен с инвестициите си в културни продукти. Всъщност името на Стоян Стоянов нашумя с един силно рекламиран и потънал в творчески скандали филм, разказващ личната му история. Кинопроизведението „Дамасцена“ си беше една неподправена хвалебствена ода за човека, която не влезе в полезрението на доброто българско кино, но за сметка на това даде добър рекламен тласък на други проекти на бизнесмена. Най-големият сред тях е туристическият парк „Дамасцена“ към дестилерията в Скобелево.

В него, наред с демонстрации как се добива известното българско розово масло преди и днес, има потпури от паметници и реплики на антики, намерени по нашите земи. Сред тях бронзови скулптури на Алеко Константинов и неговия бай Ганьо, както и на владетеля на траките Севт ІІІ на кон и втората му съпруга Береника. Тук могат да се видят копия на всичките ни златните съкровища, разположени в коридорите на най-новото в парка – амфитеатъра. Той, както се казва в пресинформацията за мястото, бил точно копие на античните съоръжение от времето на траките (!), а погледнат от високо представлявал кошница с рози.

Така че, ако не знаехте, сега сте наясно – тракийците са правели анфитеатри най-вече в тази форма, тъй като най-често са ги гледали отвисоко, вероятно чрез древни дронове. Сцената на амфитеатър „Дамасцена“ вече е в експлоатация, като на откриването й в навечерието на Еньовден (кога иначе), наред с фолклорни, акапелни и поп изпълнения, имаше и древен тракийски ритуал, пресъздаващ битката между Доброто и Злото.

Той достига до нас, благодарение на добрата памет и театрална интерпретация на органицацията за възстановяване на дребните български добродетели „Бага Тур“. Гвоздеят в програмата по откриването беше концерт на певицата Марияна Попова, която изпя песента „Две хубави очи“ по едноименното стихотворение на Яворов. Музикалното произведение на свой ред беше предизвикало скандал относно авторските права на кадрите, използвани във видеоклипа към него, но господин Стоянов внесе яснота по казуса, като припомни публично, че филмът си е негов, следователно и кадрите му.

Докато известната певица пееше яворовите безсмъртни стихове на сцената на новия, мадерен тракийски анфитеатър обаче, къщата на поета в София отново излезе на пазара. За трети път.


Казусът с нея е познат и доста сложен – фирма „Дом Яворов“ ЕООД, която е собственик на имота, не може и не иска да го стопанисва по ред финансови и други причини, затова и го предлага на обществен търг чрез частен съдия изпълнител. Преди по-малко от година ситуацията беше същата и тогава кметът на София Йорданка Фандъкова авторитетно се произнесе, че този паметник на културата трябва да стане държавна собственост. Впоследствие обаче се оказа, че заради финансови и правни тежести, инвестицията е рискова дори и за държавата България.

И ето го резултатът – Яворовата къща, мястото, което още пази духа на любовта между поета и неговата Лора, домът на една от най-забележителните ни културни фигури, пак е достъпна за всички, които я пожелаят.

Това означава, че рискът някой да си я напазарува на принципа, по който е придобита например Къщата на ягодите (която от години е оставена от собственика си Валентин Златев да се руши) е реален. И както ни е научила новата ни история, най-вероятната съдба на мястото след това ще бъде наложително събаряне и скоростно построяване на поредния бетонно-стъклен архитектурен буркан, в който да се помещават офиси за и ние-не-знаем-какъв-точно-бизнес. А след това, в момент на силен родолюбив порив, някъде на фасадата му може и да се намери място за една паметна плоча, припомняща, че някога тук е бил яворовият дом.

Или още по-патриотично – скулптурата на поета, която сега стои самотно в двора на старата къща, може да бъде достойно декорирана във фоайето на новата сграда, някъде там между гранитените плочи на пода, вегеталната стена с вградените прозрачни асансьори и рецепцията във вид на развята конска опашка например.

Така, както сме тръгнали да интерпретираме родната си история и да пазим паметта на българския дух и традиции, най-вероятно скоро ще станем Първата страна парк в света. Ми то ние сме наполовина готови – имаме си статуи на владетели със светещи очи, античните разкопки на София са приятно „отремонтирани“ с нови плочки и красиви тухлички още от времето на Божидар Димитров (Царство му небесно!), а цялото древно ларго от три години стои „зазимено“ в центъра на старата Сердика. Красивите софийски къщи падат като отстреляни войници една по една, но пък на тяхно място се извиват удивителни архитектурни „реплики“ на нещо видяно някъде из Дубай, около което е много удобно да се вихрят спонтанни хорА.

Някогашната ни Софийска градска библиотека отдавна е гранитен хотел, дори и Мавзолеят, дето си беше готов атракцион, отиде в историята, за да може на неговата прощадка за се строят арт инсталации в образа на портативни Бронзови къщи за по два милиона. Ама то ние исторически паметници вече си имаме – я вижте само какъв величествен Паметник на Съветската армия си притежаваме в София! А като добавим Альошата в Пловдив? А подобните в Бургас, Сливен, Тутракан, Шумен, Ямбол, Стара Загора, Плевен, Добрич и т.н.?

След като стана ясно и че Русия иска да наказва онези, които посягат на паметниците им в други страни, предлагам направо й да дадем пълномощия да управлява нашата Първа страна парк в света. Те са добри стопани – знаят кога да бият, но и знаят кога да галят, така че няма от какво да се притесняваме. То и сме свикнали. Пък и без това споменът за братското им присъствие у нас отново се възражда, така че вместе… пардон, заедно ще бъдем истинска, непобедима сила в атракционното изкуство, което ще изведем на държавно ниво на световната политическо-увеселителна сцена.

Що се отнася до съборените къщи на поети, писатели, интелектуалци и някогашни политически величия, колко му е да отделим още едни 500 декара някъде из софийските полета (а може и в Борисовата градина – нали сега там общината ще си взима някаква част) и да опънем едни реплики!

Слагаме екскурзоводи, отваряме два ресторанта с патриотична храна – единият на името на Тодор Живков, другият – на Че Гевара, инсталираме тонколони за непрестанно хоро и тук-таме Софи Маринова, пускаме стадо овце да пасат, ограждаме наблизо трасе за каравана парк и ето ти го – хем патриотично, хем увеселително, хем печелившо.

Може и артисти, маскирани като исторически личности, да пуснем да обикалят. Хаората ще се снимат като луди с тях! Заставаш до Яворов и вирваш палец нагоре. Прегръщаш Ботев и вдигаш знак за победа. Седиш в коленете на Вазов, правиш заешки ушични на Йовков, мижиш с едно око до Гео Милев. Кеф!

Единственото, което ме притеснява обаче, е, че нещо се запъвам над въпроса как точно да кръстим нашата Първа страна парк в света. ПСПС не е много атрактивно, признавам. Нещо по-модерно трябва, по-маркетингово.

Може би… Бутафория? Или пък Фалшленд?