Румен Радев се издаде окончателно с каква конкретна задача е издигнат от руското задкулисие в България

Интервюто на главнокомандващия Румен Радев по БНТ, в което нападна фронтално превъоръжаването на българската авиация с американските Ф 16, остави впечатлението, че внушенията му този въпрос са главната му грижа. И я инжектира в нервната система на българското общество от позицията на безспорен авторитет, какъвто е в сравнение с всеки друг български управник (за всички времена).

Ще кажа нещо повече: нямам съмнение, че руското задкулисие, чието съществуване за повече достоверност той призна (за пръв път), го е избрало именно със задачата да се бори на този специфичен фронт. Нищо друго не е толкова важно за Кремъл в момента в българския контекст, колкото да се навреди на сделката със САЩ и ако може да се отмени замяната на съветските самолети в българската армия с американски. За честолюбивия Путин е кръвна обида най-пропитата с проруски сантименти държава да загуби статута си на последен европейски руски васал в областта на военновъздушните си сили. 

Всяка дума, изстреляна от Радев по зададената му мишена, отеква с оловната тежест на експертното мнение и попада право в сърцето на доверчивия зрител. Как да не му повярва, та нали самият той е не просто военен пилот, но беше доскоро шеф на този вид войски в България. От тази позиция демонстрира сега висш пилотаж в управлението на (про)руското нападение срещу американската алтернатива уж без това да има нещо общо с политиката.  

Този път отнасям към себе си пиперливия виц за тенекиджията, който не е поет и не може да се обясни на любимата в рими, нито пък е художник и не може да я нарисува, а може само да я из…а. Защото не съм пилот и не влизам в спиралата на експертния разговор за качествата на бойната авиация и сделката с американските изтребители Ф 16, но съм политически коментатор и мога само да я (из)коментирам от политическа гледна точка. 

Политиците у нас бягат от тази гледна точка от страх да не ги обявят за “американски слуги”, което в насилствено съветизираната и атакувана и днес хибридно от руските пропагандни оръжия България се смята за тежко провинение.

Ако премиерът Борисов беше наистина нещо като съперник на президент Радев в състезанието за политическите симпатии на българите, трябваше каже ясно: да, преговорите и договарянето с нашите американски съюзници е стратегически важен процес именно от политическа гледна точка. И не толкова заради едни пари, които ще бъдат платени на производителите, нито само заради съвместимостта на армиите ни в рамките на НАТО, а заради същата тази съвместимост в политиката ни с най-могъщата държава в света, наш съюзник и партньор. 

Само че Борисов не казва това. Пази дистанция заради страха му от Путин. Как му го е взел, те двамата (и някои руски офицери от съответните служби) си знаят. Макар че и зад океана вероятно знаят, но те също си траят по адрес на “своя кучи син” в България. Преценили са, че е за предпочитане да си общуват с него, отколкото да им се наложи сблъсък с някаква неизвестна алтернатива по подобие на Румен Радев, изваден пред строя от руското задкулисие в България. Както се казва, парен каша духа, че и киша също …

Ще го кажа в прав текст за всички, които се правят, че не разбират и бомбардират замяната на съветското ни военновъздушно наследство с американско бъдеще: от приемането ни в НАТО насам България изживява най-важния си тест за принадлежност към Запада.

За други страни, които са избрали самолетите на (иначе симпатичната) Швеция не се налага да доказват своята цивилизационна принадлежност. Но за проядената от руското влияние наша държава това е решаваща “подробност” за потвърждаване на спомената вече по-горе съвместимост с богатия свят, част който по документи сме. 

А Румен Радев…Румен Радев направо се издаде, че са му възложили да стреля точно по този елемент от българската политика. Заповедите на висшестоящия в казармената йерархия не се оспорват, а се изпълняват. Радев просто се доказва като дисциплиниран офицер спрямо командването, което го издигнало на поста и води битката му по зададените параметри. 

Реклами

Правовата държава не е „отживелица“

Част от българския проблем с правовата държава е, че управляващите не го признават. Предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген, въпреки че сме „изпълнили всички условия“. Коментира Д. Смилов.

Bulgarien Sofia Gerichtshof (BGNES)

“Правовата държава” не е абстрактен принцип. Тя не е някаква “екстра” към демократичното управление, с която може да се разделим с цел да направим икономии. Всъщност върховенството на правото (или по-точно неговата липса на моменти) може да се окаже ключовият фактор, който маргинализира България в ЕС и й затваря вратата не само към Шенген, но и към много по-важната еврозона.

Общите настроения в ЕС са, че страните, които не съблюдават върховенството на правото, трябва да бъдат подложени на по-строги форми на мониторинг и санкциониране от досегашните: наскоро ЕК излезе със специален програмен документ в тази посока. Срещу две държави от нашия регион – Полша и Унгария – текат процедури по чл. 7 от Договора за ЕС, които теоретично могат да приключат с ограничаване на членските им права.

Бюджетните правила на съюза са вече променени, за да допускат възможност за ограничаване финансирането на страни, в които принципите на правовата държава се нарушават. В една такава среда България не може да се надява на засилена и интензивна интеграция в ядрото на ЕС, ако не реши проблемите си по отношение на правовата държава.

А част от българския проблем е, че управляващите не го признават: те предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген и другите си клубове, въпреки че сме “изпълнили всички условия”.

Върховенство на правото при малък материален интерес

На проведения наскоро Пловдивски икономически форум, изтъкнат български банкер каза нещо показателно – българската правосъдна система работи сравнително добре при дела с малък материален интерес. При големите спорове, обаче, системата блокира и дава сериозни изкривявания. Делото за фалита на КТБ може да служи като доказателство на тази теза.

Пет години след затварянето на банката търсенето на наказателна отговорност за извършителите на “източването” на еквивалент на 5% от българския БВП е още в начална фаза (а това източване накърни съществено и публичните финанси чрез парите, изплатени от Гаранционния фонд). Нещо повече, делото се води на практика само срещу Цветан Василев, най-тесния му кръг, двама регулатори от БНБ и частни одитори.

Прави впечатление липсата на всяка свързаност с политици, въпреки че за всички е ясно колко влиятелен сред политическата класа беше Василев. “Влиятелен” даже е слаба дума за човек, за когото се говори, че в кабинета му е редено поне едно от правителствата през последните десет години.

Практиката на други страни в подобни случаи подчертава българския проблем. През декември 2008 г. в САЩ гръмна “пирамидата” на Бърнард Мадоф, чрез която инвеститори бяха завлечени с десетки милиарди долари. През юли 2009 г. Мадоф вече имаше 150 годишна присъда и съдебно потвърдена глоба от над 100 милиарда долара.

Може би по-близък до нашия казус е португалският с голямата банка Еспирито Санто, която фалира (също както КТБ) през 2014 г. и имаше нужда от държавна подкрепа от над 4 млрд. евро. Нейният собственик Рикардо Салгадо бе най-дългогодишният и уважаван банкер в Португалия. Срещу него бяха заведени множество наказателни дела, повечето от които продължават и до днес. Но по някои от тях вече има окончателни присъди (всъщност с възможност за апелация само пред Конституционния съд на много ограничени основания). Той е осъден да плати многомилионни глоби за нарушаване на банковите правила и отговорността му за фалита на банката е съдебно потвърдена.

Нещо повече, обвиненията срещу Салгадо непрекъснато се разширяват и вече включват даване на подкупи на министри. В цялата афера обвиняем е и бивш министър-председател на Португалия – всичко това в българския сходен казус чудодейно отсъства.

Nemo judex in causa sua

Принцип на правовата държава е, че никой не може да бъде сам на себе си съдия или обвинител. У нас обаче главният прокурор единствен може да повдигне обвинение срещу себе си или поне може да спре всяко обвинение, което подчинените му прокурори се опитат да задвижат. Тази куриозна ситуация отдавна е забелязана от европейските ни партьори. В едно осъдително спрямо България решение на съда в Страсбург (делото Колеви), липсата на процедура за търсене на наказателна отговорност на шефа на българското обвинение е изрично посочено като сериозен проблем.

Това решение се отнася за мандата на Никола Филчев. Два други седемгодишни мандата на главни прокурори вече изтичат (на Б. Велчев и С. Цацаров) без този проблем да бъде решен. А в мандата на Цацаров имаше случаи, в които подобна процедура би могла да бъде задействана, за да се провери дали няма злоупотреба с правомощия. “Цум-гейт”, “Костинбродската афера” и действията на прокуратурата при фалита на КТБ са очевидни примери в тази посока.

Министър Данаил Кирилов внесе предложения за законови промени с цел въвеждане на такава процедура по отношение на главния прокурор. Те се оказаха доста противоречиви, обаче, поради два факта. Първо, към проблема с главния прокурор изкуствено бяха пришити и другите двама “големи” – председателите на ВКС и ВАС, които и сега могат да бъдат разследвани. “Пришиването” им прави механизмът тромав и излишно усложнен.

От една страна, съществуват притеснения, че този механизъм не изключва възможности за разправа и може да се използва за отстраняване на политически неудобни за управляващите – като Лозан Панов, например. От друга страна, този механизъм създава специален имунитет срещу разследване на “тримата големи”: т.е. в желанието си да бетонират главния прокурор,  управляващите са на път да създадат нови пречки пред каналите за търсене на отговорност. И не на последно място, процедурата не решава докрай проблема с безконтролността на шефа на обвинението и по друга причина: в нея няма гаранции за автономия на отделните прокурори, които ще трябва да ръководят разследване срещу главния прокурор.

Без подобни гаранции те може и да не са много старателни в действията си, въпреки временното му отстраняване. Все пак ще имат едно наум, че той би могъл да се върне, и да им го “върне”.

Politologe, Daniel Smilov Bulgarien (BGNES)Даниел Смилов

Изправен пред всички тези трудности, министър Кирилов сигурно ще отложи приемането на текстовете за наесен. Не е изключено да бъде сезиран и Конституционният съд за тълкуване статуса на “тримата големи”.

Всичко това затвърждава впечатлението, че топката се тупа и сравнително прост проблем, свързан с главния прокурор, обраства с други цели и задачи, за да стане нерешим.

Конституционализъм и самоограничение

За да има правова държава, е необходимо управляващите политици да се самоограничават и да не се намесват в работата на независимите органи. В Полша и Унгария тази намеса е директна: променят се конституцията и законите, за да се уволнят неудобни съдии. В скорошно становище Генералният адвокат на Съда на ЕС Евгени Танчев с право критикува Полша като нарушител на правовата държава.

По отношение на проблемите в собствената ни страна сме по склонни да си затваряме очите, обаче. У нас политическата намеса при магистратите е непряка, базирана на неформални договорки. Например, управляващите запазват недосегаемостта на главния прокурор, а той запазва благосклонността си спрямо тях (и непримиримостта си срещу опонентите и неудобните им). Т.е. правовата държава у нас съществува при нисък материален интерес за управляващите.

„Ще им работим за 560 лв., ама друг път“

Около 250 хил. млади българи нито учат, нито работят. И да, това е проблем
Млади хора

Снимка: © Стоян Георгиев

„Аз на тия няма да им работя за 560 лв.“ е добре познат рефрен от българската реалност. Около 250 хил. млади хора у нас в активна трудова възраст нито работят, нито учат – това показва статистиката. Едва ли обаче има изненадани от този факт.

Да се говори за мързел, е простото обяснение на един доста по-сложен и мащабен проблем, който с годините ще става все по-тежък.

Преди да търсим причините, нека първо погледнем цифрите. Близо 21% от младите българи между 20- и 34-годишна възраст нямат някакво явно занимание (учене или работа). По-голямата част от тях живеят в малките населени места – малки градове и села. 56% са етнически българи, около 30-33% са роми. Останалите са от други малцинства. 2/3 от тази група са жени спрямо 1/3 мъже. 60% са без образование или с основно, 30% са със средно. 70% нямат регистриран личен доход.

Това е картината на младите безработни хора. Докато малки населени места западат все повече, населението им изпада в летаргия – без добро образование, без перспективи освен бачкаторските в чужбина и ако изпадне „нещо“ по родните места и близките градове. По-големите също вече не са кой знае каква опция, тъй като разходите за наем, сметки и издръжка обезсмислят местенето от дома.

Добавете към това работата „на черно“, където договорните отношения са устни. Добавете криминалния елемент на „заетост“ и картината ще стане пълна. Вярно, далеч не хубава, но пълна.

За много от тези млади хора предлаганите работни условия изглеждат като нещо обидно – ниски пари, които не стигат за почни нищо от нуждите на един човек в разцвета на силите си, често лошо отношение от страна на работодателите и на практика абсолютно нищо от това, което майки и бащи са разказвали за „доброто старо минало“.

Когато си на 18 г. и си отраснал с приказките за едномесечни отпуски, карти за морски курорти, спокойна и сигурна работа, „гарантирана от Бай Тошо“, изглежда лесно да теглиш една дълга на всичко. В противен случай – да разчиташ на тежки полулегални схеми или на малко пари от няколко работни места.

Нито едно училище не може да те подготви за тази сурова реалност. Или за това, че пропуснатите възможности от 20-те години имат неминуеми последици в целия последващ живот.

Голяма част от тези млади хора нямат какво особено да предложат на пазара на труда, а повечето от тях си мислят, че няма и какво толкова да научат, че да подобрят живота си.

Въпросът е, че тази позиция е лукс, който никой вече не може да си позволи днес. И за всяка работа – колкото и тежка и неприятна да е тя, опитът, който се трупа, често е по-ценен от възнаграждението, което се получава в края на месеца.

Големият проблем е, че ако днес този професионален ступор все още е възможен и тези хора живеят с него – без работа и без образование, скоро той ще струва все по-скъпо и по-скъпо – както на икономиката, така и на самите хора.

Ако за един човек на 20 г. липсата на компетентност е нещо, което може да се поправи, след 10 години, когато в картината се появят семейство и деца, тези товари ще тежат двойно повече. А бедността ще се предаде по наследство.

Президентът премина всякакви граници в лобизма си за Русия

Радев премина всякакви граници в лобистките си усилия да осуети закупуването на Ф-16 за българската армия. Не съществуват абсолютно никакви индикации, че договарянето по сделката е за сметка на количеството и качеството на съпътстващото покупката на самолетите въоръжение. Но дори и това не е най-важното в тази абсурдна позиция на българския президент в услуга на чужди интереси.

„Тази сделка е на гърба на ВВС, на летците и техниците…“

Радев може да не притежава достатъчен политически опит, но знае добре, че качествата на самолета Ф-16 – достатъчно по-добре проявени от тези на алтернативни варианти, за които той лобира – не са единствения, дори не са най-значимия аргумент за закупуване на този самолет. По-важни са други два аргумента.

Първо, с Ф-16 българските ВВС стават напълно съвместими и интегрирани в регионалните системи на ВВС на НАТО – всички български съседи ползват също Ф-16. Второ – стратегическото партньорство със САЩ е не просто основен – то е основният фактор за гарантиране на българската национална сигурност и отбрана. Затова Кремъл не може да се примири с придобиването на Ф-16 от България.

Затова руските лобисти не отслабват нито за миг черния ПР срещу сделката на България за Ф-16. Парадоксално е, но е факт, че българският президент е водеща фигура в този черен ПР. И също – не без значение – летците и техниците във ВВС на БА ще притежават летателна техника на нивото на българското членство в НАТО – най-после! Въпреки усилията на техния бивш колега и настоящ президент.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

Мост към Москва или превит гръбнак пред Кремъл

72915501305740320Радио SBS, Мелбърн, Австралия, Фили Ладжмън и Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

През тази седмица в Москва председателят на Парламента Цвета Караянчева препоръча България като „мост” в отношенията на НАТО и ЕС с Русия и официално се срещна с депутата Валентина Матвиенко, която има наложени санкции заради ролята си в анекса на Крим през 2014 г. Кому са нужни и помагат ли на България подобни изявления и срещи – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, какви теми обсъди Цвета Караянчева по време на посещението си в Москва?

– Доколкото схващам, Фили, за „обсъждане” не става дума. Просто на някакви срещи тя излага някакви позиции, част от които едва ли български представител би споделил например в Брюксел. Засега няма информация руснаците да отговарят по същество, а и не може това да се очаква, доколкото председателят на българския Парламент няма как да обсъжда конкретни проекти. Разбира се, основна тема на Караянчева е енергетиката.

И ето пример за нивото на „диалога”, Фили. „Страната ни подкрепя възможността за преминаване на разклонение на „Турски поток” през нейната територия към Сърбия и Европа.” – казва Цвета Караянчева на среща с Валентина Матвиенко, жена със сложна титла – Председател на Съвета на Федерациите на Федералното събрание на Руската Федерация. Същото казва и на среща с външния министър Сергей Лавров.

При което в отговор се чува: „Русия приветства готовността на България да осигури транзит на руски газ към Европа”. Просто, кратко и ясно – както се говори на поданик, изпълнил поставената задача. В подобен стил се говори и по другите теми от двустранните отношения – туризъм, култура, наука, парламентарно сътрудничество.

– Все пак, не са ли полезни подобни контакти – например за развитие на българския туризъм?

– Първо, Фили, управляващите в София оглушиха публиката с информация за това как привличат руски туристи. Нито дума съответният министър не казва за румънските или британските туристи например, те си идват сами, очевидно специално привличаме само руските. Второ, парата от всички тези усилия явно отива в свирката, защото по данни за 2018 година, има спад на руските туристи с над 8 процента. И трето, по брой туристи, посетили България, Русия не е на първо, второ или дори трето място – тя е на шесто.

Пред нея са Румъния с два пъти и половина повече хора, Гърция с над два пъти повече и, парадоксално, но Македония, чието население е към 50 пъти по-малобройно от руското, също е пред Русия. А тук, Фили, дори не говоря за качеството на руските туристи, известни като недобри платци, които обаче вечно капризничат и създават проблеми. Или за онова, което наблюдателите тепърва ще осъзнават – че Русия се опитва да използва не само енергетиката, но и туризма като политическо оръжие. Справка – Турция преди няколко години, когато отношенията между двете държави бяха в най-ниската си точка, както и Грузия, буквално преди броени дни.

– Но все пак отношения с Русия трябва да се развиват, тя не може да бъде пренебрегната нито като политически, нито като икономически фактор.

– Всъщност, в икономически план България може спокойно без Русия, Фили. Нещо повече, дори ще намалеят негативите, които българо-руският бизнес влачи след себе си – отрицателно търговско салдо, огромна корупция, политически натиск. Що се отнася до чистата политика, нещата стоят така – не можем да пренебрегнем Русия, доколкото тя, още от времето на Екатерина Велика, упорито не ни оставя на мира. Това хем е шега, хем не е.

Онова, което обаче наистина не можем, е да бъдем мост между Русия и който и да било друг, най-малко между Русия и ЕС и НАТО – както се опитват да заблуждават просто некадърните или откровено продажни български политици. Доказателството за това твърдение е двустранно, Фили – ако някой искаше да му бъдем мост към Русия, той досега щеше да се обади. Ако Русия пък искаше да ѝ бъдем мост към някого, тя щеше да се държи поне малко по-уважително към България.

– Пламен, а доколко реалистични са заявките, направени в Москва от Цвета Караянчева, за руско участие в подновената кампания за строеж на АЕЦ „Белене”?

– За газопровода „Турски поток” в България се знае, че уж ще се строи, защото е уж европейски, но всичко е несигурно, защото ЕС не се е произнесъл по неговата съвместимост с общата европейска енергийна стратегия. За АЕЦ „Белене” пък нещата са още по-тъмни. Да, България официално размрази проекта и стартира процедура за търсене на инвеститори, които обаче не се редят на опашка. И неслучайно в Москва Цвета Караянчева покани „Росатом” да се включи в конкурса.

Да, същият „Росатом”, който първо проведе мащабна корупционна кампания в България и получи поръчка за реактори, без да има решение и договор за строеж на централата в Белене. А после осъди страната и прибра милиарди левове за поръчаното оборудване, макар то вече да става само за скрап. И сега официално каним същия този „Росатом” за инвеститор, ами това си е покана от типа – ела, вълчо, изяж ме.

– Пламен, изглежда обаче посещението на Цвета Караянчева в Москва повдига въпроси не само за темите, по които се разговаря, но и за това – с кого се разговаря.

– Определено, Фили, доколкото се смята, че нормалният европейски политик трябва да поддържа поне малко чистоплътност по отношение на това с кого се ръкува. Да, поради естеството на неговия пост, руският външен министър Сергей Лавров не може да бъде поставен в санкционен списък, въпреки че според мен той заслужава тази ниска чест. Да отиде европейски политик обаче в Москва и да се срещне с Валентина Матвиненко, си е наистина откровен антиевропейски, а оттам и антибългарски акт.

Тази жена е сред основните виновници за руската кримска и донбаска авантюра. Още на 1 март 2014 година ръководеният от нея Съвет на Федерациите дава на Владимир Путин официално разрешение да използва руски войски на територията на чужда държава – Украйна. И той ги използва. Две седмици по-късно Матвиненко е сред първите руски политици, вписани в санкционния списък на САЩ като човек, който няма право да посещава страната.

Следват същите стъпки от страна на ЕС, Канада, Австралия. И това е само едно от деянията, заради които Матвиненко не подлежи на здрависване. Защо председателят на българския парламент се среща и разговаря с такъв човек, Фили, знае ли за това европейското българско правителството, основен субект на външната политика, съгласувана ли е тази стъпка с европейската централа в Брюксел – това са все въпроси, които висят без отговор. И вероятно ще продължават да си висят, както става в повечето подобни случаи.

Много станаха мълчанията на управляващата ГЕРБ за истинския характер на българо-руските отношения, затова е нормално да се засилват и съмненията, че се играят задкулисни игри, които няма как да са от полза за българския национален интерес.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

София: за автомобилите и хората

Автомобилите в София стават все повече и все по-големи. А мястото за хората отесня. Общината явно разбира проблема, но всичко, което прави, е едно такова мъчително и половинчато. А най-очевидното не се извърши.

default

И в седмия ден Бог създаде автомобила, и той покри земята, и газеше котките, и пешеходците от него бягаха, и биде грохот и пушилка

Че в автомобила има нещо чудовищно, вече усещаме всички. Площта, заемана от паркирани автомобили в големите метрополии, стига 50%. Един гараж изяжда двайсет и няколко квадратни метра жилишна площ, кажи речи – едностайно жилище, за което мечтаят много млади хора. За замърсяването, въглеродните емисии, вредата за здравето, абсурдната роля на петрола в световната икономика – знаем отдавна.

Софийска община очевидно разбира проблема, но единственото, за което се сеща, като че ли е да разширява платените зони за паркиране. Вярно е, че направиха някакви велоалеи, но  те са толкова лошо измислени, че изобщо не поеха сериозен трафик. Велоалеи, каквито съм виждал в чужбина, се правят след предварително изследване откъде и докъде биха пътували големи групи граждани – например от Студентски град до някакъв университет.

В двете точки съответно се подготвят големи паркинги за колела, по възможност наблюдавани. Маршрут по „Дондуков“ може би е мислен за туристи или депутати, но едните обикновено идват без велосипедите си, другите обичат да се перчат със скъпи коли. Да не говорим за това, че не е много приятно да се друсаш по павета.

Безсилието на общината в София да се справи с паркирането

Подземни паркинги в центъра, където да изчезват колите, май има само в моловете, които уж всички презираме. Излезеш на вечерен живот по пешеходната „Витошка“ и започва едно въртене из уличките, при което изгаряш повече бензин, отколкото за пътуването до там. Метрото – добре, разраства се, макар и бавно (за това колко е грозно няма да се повтарям).

Но в големите метрополии то обикновено е свързано с ЖП линиите – първо с регионалните маршрути до предградията, а после и с националната мрежа. Ще ви кажат, че железниците са национален проблем на ниво министерство и въпросът ще се приключи. А, забравих колчетата като олицетворение на муниципално безсилие да бъдат санкционирани паркиралите по тротоари. След месец-два те са вече изкривени от по-напористи шофьори и трябва пак да се слагат. Тук пък ще ни кажат – санкциите на водачи не са общинска работа, а отговорност на КАТ.

Всичко, което се прави, е едно такова мъчително, половинчато. Сума ти пари изпотрошиха за съмнителния ремонт на „Графа“ и пак не извършиха най-очевидното – да отбият трамвая, или да заменят движението по тази ос със спирка на метрото, което и без това минава някъде отдолу. Хайде, ще кажете трамваят е част от градския пейзаж, наследство като прословутите павета, в които си изкълчваме краката и трошим полуоските. А колко време още трябва да се разкарат колите от площада на „Александър Невски“? Да се отбие трафикът от представителните сгради по „Цар Освободител“?

А по-модерни решения?

Аз дори не чувам разговор за истински радикални решения, каквито се обсъждат по света. Например за въвеждането на обществени автомобили, в които се качваш, караш с кредитна карта, после оставяш там, където си стигнал. Очаква се подобен ход да освободи 10-20 процента от окупираната от автомобили площ. Ще кажете – нашите ще ги окрадат веднага. Ама „наши“ има и в Париж, и в Лондон, и в Сан Франциско, а ето на, обмислят сериозно подобна стъпка. Ще кажете – там полицията си е на мястото и веднага ще залови онзи, който е повредил колата, а пък това пак не е общински проблем, а на МВР.

Вярно, екоминистерството предложи да се ограничи вносът на коли, произведени преди 2005 година, но дали и кога ще се приеме това – е друг въпрос. За постепенна забрана на дизела или за мерки в подкрепа на електромобилите не знам да има разговор в София. Явно ще чакаме нещо да не наложат от ЕС, за да можем после да мрънкаме.

В Германия, например, забелязах, че всички по-нови модели автомобили са снабдени с устройството (Start-Stop-Automatik), което загасва мотора, докато чакаш на светофар, а после, при натискане на газта, го запалва. Да не говорим, че на повечето жп прелези има табели с изричното указание към шофьорите: „загасете мотора, докато чакате!“.

Разбирате колко дим и пари се спестяват така. А защо да не започнем и разговор за автоматизираното шофиране – т.е. за автомобилите без водач; рано или късно ще дойдат и тук, а вероятно за тях трябва определена (дигитална) инфраструктура, чрез която да се ориентират в градското пространство. Е да, но ще ни кажат, че по далечните стратегии е президентът – и пак сме капо.

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Яростен защитник на автомобила, за съжаление, е и отделният водач-гражданин. Не само разширяването на платените зони – всеки опит за регулация се посреща с протести и блокади.

„Моят автомобил е моята крепост и всяко посегателство на властта върху него нарушава правата ми“ – ето какво е мисленето. Символ за това е бутилката вода, която българинът слага пред дома си, за да си пази паркомястото. Смята, че му се полага да държи колата си под око на публичната улица. Или вземете последните екопротести: някакви хора твърдят, че имат право да праснат кемпера си без пари на поляната или дюната, където им скимне, и там да си перат и готвят. За много неща съм съгласен с природозащитниците, но тук се разминаваме – това е приватизиране на публично пространство, срещу което те твърдят, че се борят.

Символ на благополучие?

Вероятно не е прекипяло у нас все още желанието за автомобил, наследено от времето на комунизма, когато за него се чакаше и мечтаеше с десетилетия. В Западна Европа младите често отлагат шофьорския изпит; ще ви кажат, че нямат нужда от кола, защото е скъпо, досадно, вредно за природата.

У нас обаче тази могъща машина продължава да е символ на западно буржоазно благополучие, и колкото по-голяма, толкова по-добре. Автомобилът е фантазъм на независимост на индивида („не-делимия“): придвижваш се без да напускаш дома, светът пред теб дефилира като на ТВ екран, според сравнението на Бодрияр.

Изчисляват, че 80 на сто от хората по света пътуват в автомобилите си сами. Това значи, че за един значителен период от живота си те си гарантират пълна самодостатъчност – пускат си музиката, която харесват, говорят по телефона, ругаят другите участници в движението. Добавете часовете, прекарани пак така самотно пред различните истински екрани и ще получите идея за това как се разпада обществото ни.

Дали това е причината иначе кроткият и добродушен гражданин, попаднал зад волана да се превръща в агресивен егоист, готов да пребие някой, който го е засякъл на пътя?

Коалиция на богатите

През тази седмица ГЕРБ извади над 6,5 млн. лв. само за няколко часа и ги върна в хазната. На ДПС пък му отне само няколко дни, за да извади над 1,6 млн. лв. и също да ги върне в хазната.

Няколко извода:

1. ГЕРБ и ДПС са най-богатите партии в България. Дори БСП, която е втора политическа сила, им диша прахта във финансово отношение. Корнелия Нинова каза, че партията ще върне надвзетата субсидия от следващите траншове.

2.  ГЕРБ и ДПС няма как да отрекат, че по отношение на финансите те са в коалиция, макар и виртуална. Коалиция на богатите. Задкулисната им политическа и икономическа също става все по-явна, все по-предкулисна.

3. ГЕРБ и ДПС бяха на път да ликвидират субсидията на партиите и това явно не е случайно съвпадение. Партии, които са в състояние да хвърлят милиони като пенсионер от тераса, след телефонно обаждане от измамници, явно могат да минат и без държавни субсидии.

4. ГЕРБ и особено ДПС явно не харчат много по предизборни кампании, което е основното перо на партиите от държавните субсидии. При ГЕРБ обяснението за това е ясно – Бойко Борисов е привлекателна фигура за медиите, не му се налага да дава пари за кой знае каква реклама по време на кампания, а субсидията на ГЕРБ е огромна. ДПС получава от държавата далеч по-скромна сума и именно за това е интересно как партията успя да се раздели с 1,6 млн. лв., без да и мигне окото. ДПС разчита не толкова на предизборни кампании, колкото на строг ежедневен контрол върху електората – битов, икономически, религиозен, етнически и т.н. Вярно, колкото за парлама, като дойдат избори, тръгват с автобуси да обикалят страната.

5. И едно съвпадение, което няма как да не се набие на очи. Сумата, която ДПС върна на хазната, е приблизително същата, която почетният председател на движението Ахмед Доган плати за 70% от ТЕЦ „Варна“ – 1,5 млн. лв.. Горе-долу толкова бе хонорарът на Доган за „Цанков камък“, макар и малко по-висок – 1,9 млн. лв.