кафенето

Новини и не само

Фейсбук за втори път забрани „Великите европейци“

72915501305740320Пламен Асенов

Доживях – официално и безвъзвратно да ме забрани нещото, наречено Фейсбук.

Ами навремето дори комунистическата цензура не ме забраняваше директно, бе, тъпунгери, правеше го дискретно и с уговорки!

Преди десетина дни, когато системата ме изключи за първи път, поне официална забрана не се появи, просто ми изтриха профила без предупреждения и други подобни лиготии. Тогава сведущи казаха, че вероятно е, защото съм нарушил правилата, като съм регистрирал личен профил под неличното име „Великите европейци”.

ОК, разбирам логиката, макар да не я приемам. С нейна помощ тъпото и без чувство за хумор същество, наречено Фейсбук, щеше да забрани Флобер, ако се регистрира като алтер егото си – Мадам Бовари. Или Сервантес в ролята на някой си Дон Кихот.

Не се лаская, че съм на нивото на тези писатели, просто казвам, че и аз буквално съм се сраснал психологически с поредицата „Великите европейци” – в края на краищата, водя я по Радио Пловдив вече 7 години всяка седмица и съм представил в нея над 300 титани на мисълта.

Но какво стана сега, как се стигна до тази безумна забрана от страна на Фейсбук?

Реших, че ако първият път наистина съм сгрешил – човешко е, дето се вика – нещата могат да се поправят, затова чинно регистрирах личен профил с моето име и цялата друга информация, която се изисква. Профилът тръгна и нямаше проблем. Дори успях да изпратя няколко покани за приятелство.

В момента, когато пуснах обаче към профила си страница, наречена „Великите европейци”, системата ме прекъсна, съобщи, че в моя профил има „подозрителна дейност” и поиска да пратя телефона си, за да ми гарантира сигурността.

Пратих го. Пратиха ми шестцифрен код, който върнах обратно. Профилът тръгна. И пак беше изключен със същото искане. Пак пратих телефон, пак върнах код, нещата пак тръгнаха. За минута. После вече поискаха моя снимка – за да се уверят, че съм аз. С какво ще я сравнят, за да се уверят, не се сещам – освен да притежават други мои снимки, които не съм им давал аз, ама не се лаская чак толкова.

Както и да е – пратих дори снимка. И, за да съм подготвен, веднага хукнах към близката болница да си направя една бърза колоноскопия. Рекох си, че това най-вероятно ще е следващото желание на Фейсбук – да ми види гъза отвътре.

Но не, Фейсбук просто ми блокира профила и каза, че ще мисли върху снимката. От вторник следобед, мисленето продължи до четвъртък сутринта, когато намерих вече ново съобщение: „Акаунтът ви е забранен”.

Кратко, ясно и разбрано. Ако искаш – оплачи се на арменския поп. Ако искаш, заведи дело, за да ти върне Фейсбук незаконно взетата и незаконно задържана лична информация. Ако искаш, напсувай ги и забрави за съществуването им, за да не си късаш нервите с идиоти.

И като казвам – с идиоти, нямам предвид самите машинки или програмите, дето водят цялата тая безумна кореспонденция и си позволяват да изискват, да забраняват или да разрешават някого. Имам предвид идиотите, които са направили тези програми такива, каквито са.

Но да не навлизаме дълбоко във философията на модерната масова култура. Тя е абсолютно същата като преди сто години, когато Ортег-и-Гасет пише в „Бунтът на масите”, че тази култура е призвана да затрие човешките елити и да издигне малоумието на пиедестал.

Разликата е само, че техническите средства, използвани сега, са много по-напреднали в сравнение с времето на Ортега. И, колкото и да е парадоксално, тези технически средства са създадени от същите елити, които подлежат на унищожение. Но това е прекалено сложен мисловен финт за идиотите от Фейсбук, така че наистина спирам.

Остана обаче да си отговоря на въпроса защо личният ми профил, заедно със страницата, наречена „Великите европейци”, бяха официално забранени.

Някой те е докладвал – казват ми този път всички. И аз не виждам друга възможност, но се чудя – за какво. Ям малки дечица с парцалките или гордо снимам мускулите си с татуирани върху тях свастики? Не, просто искам повече българи да научат онова,  което аз научавам, докато се ровя в живота и делата на някои от наистина най-великите европейски умове. Така че се питам – кого чак толкова го боли Европа, та не иска хората да я опознаят.

Другият вариант е да са ме докладвали заради позициите ми, свързани с агресивната кремълска политика и хибридната война, която Русия води срещу България, Европа и света.

Да, преди време имах директно Фейсбук-пререкание с някакви плъхове от група, безсрамно наречена: „Приятели на Русия в България, на Балканите и в Европа”. Даже ме е срам да го изпиша, но – да, има такава група и Фейсбук не я забранява. Та нищо чудно точно тези типове да са ме докладвали за нещо – те винаги са знаели как да лъжат, за да навредят на нормалните хора.

Така или иначе обаче, важният въпрос е защо Фейсбук не проверява подобни случаи чрез човешка намеса, а не като се доверява на тъпите си машини, които, явно за по-лесно, са настроени да се доверяват изцяло на доносника. В края на краищата, като си се нагърбил с отговорната задача да правиш връзка между всички хора по света, или трябва да го правиш по човешки маниер, или изобщо да не се захващаш.

Да, ама не. Както показва цялата случка с моите Велики европейци, Фейсбук явно наистина не се интересува от друго, освен от чистото търгашество – да ти пробутва реклами, които не желаеш да виждаш и да събира личните данни на хората, като ги продава на разни КГБ-та или който друг търговец ги пожелае.

Жалко!

Руски миниатюри

imagesНиколай Флоров

ПУТИН,  РАСИЗЪМ И  ОБАМА

Руснакът е расист. Не е лесно да живееш в Москва и да си негър, арабин или азиатец. Изведнъж на преден план излезе «чистотата» на руското племе, светостта на неговата религия: «Мы русские, с нами бог!». Да си черен и да закъсаш по московските улици означава банда чисти руски кафяворизци да ти строшат кокалите с ритници и никой да не ти помогне.

Сработил е отдавна подтиснатия съветски комплекс за малоценност – тая малоценност, която се увеличаваше все повече и повече с убеждението, че Съветския съюз беше едно отчайващо примитивно недоносче.

Колкото повече руснаците виждаха своята изостаналост, толкова повече разбираха безизходността си, а това боли. Боли преди всичко, защото марковите кули на съветския комунизъм се оказаха пясъчни. Падането от тях ги заболя и още ги боли.

Комедията във всичко това е, че всичките безбройни братски народи, дори и най-братския – украинския, се разлетяха като птици от кафез по всички посоки на света и оставиха Русия на Путин. 

Затова на Путин трябва да му е хвърчала пяна през ушите от злоба, че един «долен» американски негър нарече неговата избрана от бога Русия REGIONAL POWER. 

Регионална сила? Русия? Я ему покажу, ету сволочь!

Така е, боли! Когато не знаеш силата на компромиса и толерантността, на икономическото развитие и обществената отговорност – боли. Все някой друг ти е крив. По думите на Лавров пред изумените европейци: «За всичко е виновен Запада!».  Казано на шопски – най-лесно ману да намираш. 

 «НИЕ НЕ ОБСЛУЖВАМЕ РУСНАЦИ»

Руският писател Антон Чехов недоволства, че поляците се правят че не знаят руски език. Те и сега, както и българите, го знаят само толкова, колкото да им се смееш. В доминираната от царска Русия Полша на Чехов му е било лесно да минава за руски патриот, макар че той самия е балтийски руснак с немско потекло.

Времената и днес не са други: руснаците от Калининград (старата Източна Прусия) пазаруват на смешния си полски продукти на по-ниски цени в съседните погранични градчета в Полша, а поляците купуват на смешния си руски в Русия евтин бензин и нафта.

И все пак времената се менят: Русия повече не е в състояние да охранява огромните си граници както по времето на студената война, а това за коренното население означава безвизов режим. Дори и след връщането на самодържавието в Москва възможността да ограничаваш и контролираш алъш-вериша по границите е равен практически на нула. 

Според ВВС, откак  Путин започна кампанията си за проливане на кръв в Украйна в някои полски ресторанти се появиха и надписи «Ние не обслужваме руснаци». 

Печалбата този път отстъпи на правдата и възмущението. За разлика от поляците, българите продават земя на руски бизнеси без изобщо да се замислят дали не продават собствените си задници. Руснаците, известни като себично и лакомо племе, строят своите GATED COMMUNITIES с охрана и телени мрежи – символ на вековна и нерушима дружба. 

В България печалбата не отстъпва на правдата и възмущението. 

ГАЗЕНА ТРИ ПЪТИ

Преди години московското самодържавие беше изправено пред особен проблем: Полша искаше да организира парад на победата във Варшава. 

Възможността за парад на победата в Полша  трябва да е жегнал жестоко Путин.

Идеята на Полша беше гениална: все по-ясно оформящата се многонационална общност между Прибалтийските народи, Украйна и Белорусия бърка директно в душата на новоимперските мечти на Путин за Евразийски маркови кули.

И защо не парад в Полша – прегазената три пъти горда Полша, където поляците умираха, но се биеха? Първият път Хитлер и Сталин си я разделят на две като самун хляб, след това немците си я присвояват цялата и продължават на изток. След това немците на връщане я прегазват отново, а след тях я прегазват и руснаците. Три пъти! 

А ти, българино, преди да се луташ в търсене на смачканото ти достойнство, се запитай какво щеше да е твойта прехвалена България ако имаше обща граница с Русия!

 

De Profundis: Поредните руски манипулации или защо у нас лудите са смятани за свестни

72915501305740320Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Познавам един човек, който, ако живеехме в нормална държава, граждани, отдавна щеше да е или в затвора, или в психиатрията. Макар че затворът е по-реалистичният вариант – доколкото той изобщо не е луд, а съзнателно и целенасочено играе ролята на луд.

Като актьор е слаб и на 4-ти километър трудно би заблудил докторите. Но целта му не е да заблуди тях, а идиотите, избуяли в китка по много на всеки километър из милата ни родина.

Нали помните Ботев: „Свестните у нас считат за луди!” Е, сегашното българско общество явно се е засрамило от думите на мъртвия си поет и с ентусиазъм прави обратното – лудите счита за свестни. И, разбираемо – като намират такава добра почва тук, „новите свестни” се роят в геометрична прогресия, включително сред „водещите” ни политици и всички останали Джаберуокита.

Не знам дали след казаното има нужда от примери, но да ви дам един за всеки случай. Той се казва Волен Сидеров и онзи ден окончателно изби рибата, не, по-скоро – зъбите, на българското обществено мнение, като вдруг и неочаквано се застъпи за силно сближаване на България с Турция.

Точно Сидеров, човекът, който през всичките си политически години досега клеймеше Турция и громеше великотурската имперска политика, плюс частно-българо-турската такава на ДПС; човекът, който и посред нощ да го събудиш, бе готов веднага да ти докара от девет дерета вода, за да докаже, че Анкара емен емен е готова с парашутен десант да си вземе Кърджали и само той, Сидеров, крепи нещата, застанал на амбразурата с изпъчени пилешки гърди и храбри думи на уста; човекът, който мразеше тирана така, както и турчин не го е мразил и пращаше шпицкомандите си да нападат молещите се мюсюлмани пред джамията в София…..та същият този…..

Направо не мога да повярвам, граждани. Какво политическо перде трябва да си, та след всичко това изведнъж да обърнеш пушката и да започнеш да викаш и стреляш по онези, които говорят и правят всичко това, което ти си говорил и правил до вчера.

На този човек явно изобщо не му пука за честна дума, за политически морал, принципи, патриотизъм и разни други обществени и частни заблуди.

Е, да, трябва да му се признае на товарищ Неволен, че все пак обърна политическата резба в полза на Турция не веднага. Първо изчака известно време да види дали братската дружба между Путин и Ердоган наистина ще се задълбочи до границите на истинската мъжка любов и чак след това, като един истински руски патриот, който се представя за настоящий български патриот, предприе словесна офанзива, като заяви: „Знам, че много хора ще подскочат сега от моите думи, но трябва да се гледа геополитически. Турция започва да играе самостоятелна игра, тя заговори за излизане от НАТО, купува руски установки. Тя е непослушният член на НАТО, който казва – ние си гледаме своя интерес. България все още не смее да го каже”.

Подскочиха, подскочиха много хора, ама не заради величието на тези думи, а защото май никой не можеше да си представи, че като политик Сидеров е способен да падне още по-ниско и да се поставя в още по-жалка ситуация от онези, в които вече сме го виждали.

Така че да разясним същността на някои важни елементи от изказването му – и започваме в обратен ред, за да си дойдат нещата на място.

Първо, България вече 15 години точно това казва – ние си гледаме своя интерес, а той е да бъдем в НАТО. Това е истинският български интерес, съзнателно или инстинктивно, хората тук го знаят, затова на избори българските руски патриоти получават шамари, ако не и ритници.

А руските шушумиги пък точно това – че гледаме българския си интерес, не руския – много ги боли. Затова те настояват да излезем от Алианса, да излезем даже от ЕС – и да се впуснем в странни евразийски приключения, гушнати с феодалните, комунистически и посткомунистически диктатури от Русия, Беларус, Туркменистан, Узбекистан и някои други червенотиквеничковчета, които останаха плътно в руската сфера.

Е, да не забравяме гушкането, което ни предстои тогава и с други отдавна катастрофирали световни приятели на госпожа Евразия Московска – Куба, Венецуела, Северна Корея, Иран и Сирия. Страхотна кохорта съюзници, няма що – отбор престъпни режими, които държат народите си гладни и по голи задници, но обединени от две неща – непомерни апетити да ядат от чуждото и непомерно желание да бъдат обичани, щото са най-готините и великите на света.

Второто необходимо уточнение по отношение изявлението на Волен Сидеров е, че да се купуват руски установки от страна на Турция, една от водещите държави в НАТО, не е форма на героизъм, а форма на простотия, при това временна. Тя ще продължи да властва още малко – докато от власт падне Путин и Русия встъпи в типичния си период на полуразпад, или докато от власт падне Ердоган и Турция се върне към нормалната си политика на нормална демократична държава, силно свързана със Запада и все по-отчетливо ориентирана към западните ценности.

Трето, може би не толкова важен, но също интересен ми се струва въпросът каква част от джаджите в тези установки, които Турция сега купува, са наистина руска направа и каква част – западна. Щото да не се окаже, че работата е като с прочутите руски „Катюши” от ВСВ, които и досега щяха да си останат обикновени метални тръби за скрап, ако не бяха качени на камиони „Студебейкър”, подарък на Сталин от американските му съюзници.

Четвърто, призивът да сме „непослушни” в НАТО си е руска опорна точка, не само измислена в Кремъл, но и отдавна лансирана от руската пропаганда, сега Сидеров само претопля манджата и я ползва в нов контекст – може пък този път да проработи.

А иначе да си „непослушен член на НАТО” или на каквото и да било, само по себе си не е някакво достойно поведение, това е поведение, което обикновено вреди както на околните, така и на теб самия. Точно както става, впрочем, с непослушните ученици в училище – те просто си остават прости завинаги. Не, че от това им пука, де, защото в България простите пък най-често стават политици или обикновени милионери, но това е друга тема.

И пето – ако някой в Турция говори за излизане от НАТО, това е въпрос на /гео/ политически игри от онзи вид, който Сидеров не разбира, нищо, че призовава да ги играем. А не разбира, защото, когато си пионка в подобна игра, няма как да видиш общата картина и да разсъждаваш трезво за нея.

Така или иначе обаче, идеята на Сидеров и кукловодите му в случая не е да се постигне някакъв конкретен ефект с подобно изявление, а просто да се трови и трови постоянно атмосферата на българския политически и обществен живот. За целта прекрасна работа вършат странните завои, необичайните сюжетни обрати, поддържането на съспенса, а в тази посока – какво по-драматично от една „внезапно” идея за по-близко конущисване на България с Турция. В същата отровна посока е ориентиран и дебатът, за който Волен Сидеров настоя почти веднага след това – за или против абортите.

Нали се сещате – изконните русофили са против абортите, значи те са откъм страната на добрите, загрижени са за демографското бъдеще на нацията, а вероятно и за нейната расова чистота. Оттам нататък – всички останали, които смятат, че всеки човек има право на собствено решение по темата и може да обсъжда въпроса единствено с лекаря си, са врагове на нацията и трябва да бъдат смачкани.

Класика в жанра – предлагат ти да застанеш зад фалшива, но привидно „добра” и „правилна” кауза, а ако не – внушават ти страх, задето не го правиш.

Разбира се, темата за абортите няма нищо общо с реалния дневен ред на българското общество в момента. Но и тя е достатъчно драматична, също както темата за Турция, може да привлече общественото внимание, покрай нея може да се вдигне толкова шум, че да се отклоним от темата за руската намеса в България и на Балканите например. И да не забележим все по-агресивната роля в тази игра на подкокоросваната от Русия Сърбия.

Можем също да не обърнем внимание на процесите в ЕС и дори да не разберем, че в момента се избира следващият председател на Европейската комисия, човекът, който е нещо като премиер на Европа.

Естествено, покрай всичко това могат да се закачат на руската въдица и още някои от онези луди, дето тук упорито си ги считаме за свестни и ни в затвор ги вкарваме, ни в психиатрия.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

По кризите ще ги познаете

Корнелия Нинова

Снимка: © Facebook, Корнелия Нинова

Няма нищо по-хубаво от лошото време в политиката. Само полъхът на приближаващата катастрофа е достатъчен, за да покаже колко точно струва претенцията за лидерство. При това – буквално, както се видя в скандала с партийните субсидии.

Законът задължи Министерството на финансите да събере обратно близо 14,5 милиона лева – това е сумата на несправедливо раздадените подаръци за партийните каси през последните 3 години; надписаните субсидии от предходното десетилетие директно са отписани.

На опашката на длъжниците се наредиха както ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотите и „Воля“, така и позабравени редки видове от политическата фауна като Партията на българските жени на Весела Драганова или ССД (пост-Софиянски), чийто пробив до субсидия се дължи на съюза с Николай Бареков.

Оказа се, че бюджетни бонуси са плащани и на 3 партии с „комунизъм“ в заглавията си (коалиционни партньори на БСП), три враждуващи помежду си земеделски съюза и най-малко 5 юридически лица, които напомнят повече на ЕООД-та, отколкото на доброволни граждански сдружения, водени от демократични принципи. Когато настъпи мигът за плащане на сметката, говорещите глави от партийните централи рязко се вкопаха в пясъка.

ГЕРБ, чийто дълг възлизаше на 40% от общата изискуема сума, първи върнаха парите. За партия, спестила над 20 милиона лева в банкови депозити, упражнението не трябваше да е особено трудно.

На фона на празните каси на опозицията счетоводството на ГЕРБ изглежда така, сякаш Владислав Горанов е открил философския камък.

До ден днешен не се получи разумно обяснение на въпроса защо парите се връщат чак сега. През 2009 г. ГЕРБ дойде на власт с един ипотечен кредит и с обещанието да разкрие всички схеми за източване на бюджета при Тройната коалиция – от златния Цанков камък на Доган до розовите лимузини в Министерството на отбраната.

10 години по-късно се оказа, че партията на Борисов е премълчавала за съществуването на допълнително „кранче“ за приходи към собствените си сметки. Практиката за натрупване на огромен финансов ресурс под контрола на централата изглежда завидна, но започва да превръща ГЕРБ в подобие на фантомна банка, чиято основна линия на кредитиране е новата номенклатура.

На „Позитано“ 20 – нищо ново. Корнелия Нинова обяви, че пари няма, а публиката се опита да се престори на изненадана от финансовото състояние на партията с главен икономист Румен Гечев. Програмното обещание на Нинова за „свободна“ ведомствена телевизия предсказуемо е стопило лагерите на левицата.

Само стартът на БСП-TV е струвал колкото издръжката на цялата клубна мрежа на социалистите в страната, а инвестицията от 1,5 млн. лв. за студио, техника и заплати в медията е сравнима с бюджета за европейската предизборна кампания на БСП.

На това му се казва да преизпълниш петилетката. На това му се казва Визия за България.

Все пак нищо не може да се сравни с мрачното чувство за хумор на Атанас Атанасов, който обяви, че щял да събира дарения, за да може ДСБ да възстанови сравнително скромния си дълг от 47 000 лв. към хазната.

Иначе казано, данъкоплатецът е призован вежливо да върне сам на себе си парите, които някой друг е взел от портфейла му, без да го попита. Звучи като виц, но не е – това е официалната реакция от лидера на партия, която някога държеше ниво във финансово-икономическата експертиза на Народното събрание.

Е, не е смешен плач като оплакването на „Глас народен“ от „предизборна дискриминация“, но е показателно за способността на всички партии да планират собствените си приоритети за повече от 6 месеца напред.

Затова – по кризите ще ги познаете. Само в криза ще познаете дали партиите живеят „за политиката“, или живеят „от политиката“. Ще разберете отношението им към публичния ресурс, когато излишъкът се превърне в дефицит. Ще оцените отговорността и принципите им, когато се наложи да ги защитят с личен пример.

Прозира нов европейски свят

Стотици хиляди на юнските протести в Прага

© Reuters

Стотици хиляди на юнските протести в Прага

Европа излиза от онази своя идейна депресия, която в продължение на няколко години окуражаваше „новите консерватори“ (а всъщност мераклии – фашисти от предвоенен тип) да си мислят, че могат да я превземат. А днес, след като не спечелиха изборите за европарламент, същите тези мераклии дори не могат да формират обща парламентарна група.

Това, че като събереш в една зала куп мераклии фашисти, няма да получиш парламентарна група, а по-скоро – ефекта на паяци в буркан, е очевидно от поколения. Но не свадливият нрав на „новите консерватори“ спасява Европа в момента.

Европа се спасява сама и то – по класическия за нея начин:
чрез политика

„Новоконсервативната“ атака срещу Европа беше насочена срещу „либералите“. Либерал ще рече: човек, който намира „следните истини за очевидни: че всички хора са създадени равни и че те са надарени от своя Създател с някои неотчуждими права, сред които са правото на живот, на свобода и на следването на своето щастие…“

Либералите вярват в това, тъй като са убедени, че всички хора имат еднакво достойнство, от което следват съответните права и свободи на индивида – на „човека“, както пише в международните документи. И няма, според либерала, никакво значение, дали този човек е мъж или жена, унгарец или баварец, християнин или кантианец.

Срещу това беше атаката на крайната десница, изправяща срещу правата – „традицията“ (според която жените трябва да си стоят в кухнята), срещу равенството – неравенство (според което моята нация е по-значима от околните), срещу европейския човек – провинциалния обитател на някое национално племе, срещу религиозната равнопоставеност – нетърпимост към всичко, което не е „християнство“.

В крайна сметка предложението към европейците беше да престанем да сме равни и свободни индивиди, разполагащи с цял континент, а да се самозатворим в национално-племенни групи, в рамките на които някой фюрер да ни казва, какво да правим – т.нар. „Европа на отечествата“.

Този разговор от самото начало е политически –
опира до това как в Европа си представяме нашето общо бъдеще

Искаме ли да треперим зад телени огради по границите, докато чакаме, кога местният сатрап ще спре свирепия си поглед върху нас? Или искаме да продължим да живеем по правилата, разработени още от древните гърци, т.е. като свободни и равни помежду си граждани?

От страна на основните партии в Европа този разговор не беше проведен по този начин. Напротив, класическата десница буквално се разтрепери пред лицето на карикатурни мераклии за диктатори, изскочили от боклукчийското кошче на историята. И партиите – членки на Европейската народна партия /ЕНП/, започнаха флирт точно с онези, които – като Орбан в Унгария, например – обявяваха човешките права за „американски измислици“. Социалистите на свой ред просто гледаха не особено умно…

При това предателство на класическите партии за година-две изглеждаше, че Европа няма ресурса да спре „новите консерватори“ – че повтаряме историята на 1930-те години. Но още докато те бяха убедени, че набиват ботуши в победен марш, Европа показа, че не е загубила главния си ресурс – онова, което я прави висшата цивилизация, някога градена: свободните граждани.

Точно тези граждани отказаха да влизат в съглашателство с крайната десница. Напротив. Те избраха да й дадат бой от позициите на европейската цивилизация. Да не прикриват, че става дума за либерална философия на общото живеене; и именно от либерални позиции да се сблъскат с ретроградите.

Още в края на 2016 година в Австрия се сблъскаха челно двама кандидати за президент – „новият консерватор“ Норберт Хофер (член на създадената от оцелели нацисти Партия на свободата) и говорителят на Зелените Ван дер Белен. Зеленият (т.е. по дефиниция и либерал) победи неонациста.

Половин година по-късно същото стана във Франция, където Еманюел Макрон победи, с либерално-зелена платформа, кандидата на френската крайна десница Марин льо Пен. На изборите в Бавария през октомври 2018 г. не победиха, както се очакваше, неонацистите, а – Зелените. По същото време в Полша, където управляващата върхушка се опитва да изгради религиозен фашизъм от типа на Франко в Испания, на местните избори проевропейската либерална опозиция удържа контрола над големите градове и столицата.

През юни 2019 година, на парламентарните избори в Дания победиха не неонацистите, а социалистите, явили се с доста либерална физиономия.

Европейските граждани, оказа се,
могат да намерят начините да охраняват либералния консенсус

в който живеят (и който е извоюван с милиони жертви в двеста години войни) въпреки парализата на традиционните партии.

Часът на истината дойде, разбира се, при изборите за европарламент от лятото на 2019 година. Вместо победа на „новите консерватори“, като трета и четвърта парламентарна сила се оформиха либералите и Зелените. Два месеца по-късно сондажите в Германия вече сочеха Зелените като първа сила в германската политика, задминала както социалдемократите, така и десницата на самата Меркел.

Все пак авторитаристите бяха успели, в немалко страни в Европа, да направят така, че самоотбраната на европейските граждани да не може да мине през механизма на изборите. Но и в тези случаи гражданите успяха да намерят начин за самоотбрана – чрез протести. В рамките на няколко месеца огромни протестни вълни заляха Румъния, Сърбия, Унгария, Чехия. А накрая се случи чудото в Истанбул.

Турция, разбира се, не е член на ЕС, нито е добре функционираща либерална демокрация. По-скоро се превръща в диктатура от руски тип, обличаща се в религиозни одежди. Въпреки това и тук, на повторните местни избори в Истанбул, гражданите успяха да дадат отпор. Гласуваха за Имамоглу, чиято кампания беше толкова либерална, та чак – хипарска.

Имамоглу наруши доминиращото хейтърско говорене и предложи кампания, достойна за някой рок фестивал от края на 60-те години: лозунги като „Всичко ще бъде наред“; речи, изпълнени с послания, че всички хора са „братя“; внушения, че всички заедно, в качеството им на свободни граждани (а не – на етнически или верски популации) ще могат да преодолеят последствията от Ердоган. И именно тази крайно-либерална платформа разби кандидата на Ердоган с никога невижданите 770 000 гласа преднина.

…Преди пет години написах за моята рок група парчето „Буря“. Последният куплет започва така: „На хоризонта прозира през утрото денят“. Нямах представа, за какво иде реч; днес вече имам. Френският философ Жак Атали го е обяснил: „Музиката е пророчество… Тя ни дава възможността да чуем новия свят още преди да сме го видели.“

Онова, което чрез музиката чух тогава, точно това виждаме днес. През мрака, носен от „новите консерватори“, прозира нов европейски свят. Той е зелено-либерален. Негови носители са европейските граждани, както в ЕС, така и по неговите граници.

България, както винаги, се движи по-бавно

Тук държавната олигархия продължава да краде и вилнее на всички равнища. Но и тук мераклиите-фашисти не се представиха никак добре на европейските избори. А и тук отново тръгнаха протести на гражданите срещу нарушаването на техните права и присвояването на тяхната природна среда от мутри с власт.

На хоризонта прозира през утрото денят…

Скандалът с учебниците и истината за комунизма

Силната съпротива срещу част от съдържанието на новите учебници по история за 10-ти клас даде резултат: учебниците ще бъдат коригирани. Можем ли да се надяваме, че този път ще съдържат цялата истина за комунизма?

default

Коментар от Георги Лозанов:

В поредицата от парадокси на българския преход е и този: историята се пише не от победителите, а от победените. Въпреки че през 1989 комунистическият режим в България падна, разказът за него се води от политическите му наследници. Подпомогнати от течащото време, те успяват да насочват работата на паметта и да налагат оценката за този период от историята на България.

Отпушилият се първоначално социален гняв на безпартийните, а дори и на довчерашни партийци постепенно отстъпи място на вълни от соцносталгия. Това се случи в резултат от няколко публични дебата, овладени от „здравите сили”.

Първият беше за принадлежността към ДС. Разкриването ѝ срещна различни пречки, основната от които беше формирането на „черен пазар” за досиета и използването им за политически рекет. Когато най-после с триста зора бе приет закон за досиетата, действието му бе замъглено от релативизация на вините.

Досиетата на „ценните сътрудници” отдавна бяха унищожени, а останалите попадаха в един кюп – без значение защо и какво точно са вършили. Същевременно в ролята на експерти продължаваха да гастролират доказани агенти на ДС, които без свян раздаваха правосъдие наляво и надясно. Дебатът за ДС изглеждаше като разработка на самата ДС.

Заедно с това противопоставянето между евроатлантическата и евразийската ориентация бе разиграно като сблъсък между русофоби и русофили. Благодарение на традиционната ни историческа и културна близост с Русия, както и на промиването на мозъци през соца, по-неподготвената част от обществото бе убедена, че който обича Чехов и Чайковски, подкрепя Путин. И че евроскептицизмът е всъщност защита на православието.

Цели 30 години по-късно

Но най-важният дебат е дали и как комунизмът трябва да бъде разказан на поколенията, които не са го преживели. Тук дълго доминираше мнението, че още е рано за това, тъй като периодът продължава да е обект на актуални политически противоречия. Което си беше директно взимане на страна – тази на самия комунизъм.

Колкото повече време минава, толкова повече се заличава паметта за репресиите на този режим, тъй като той целенасочено е унищожавал свидетелствата за тях, прочиствайки архивите си. Затова сега е достатъчно неговите наследници максимално да отложат изучаването му – поне докато жертвите си отидат физически и останат само пропагандните източници, по които да се пише историята. Американският сериал „Чернобил” и руската реакция към него е добър пример за съветска „организация на забравата” – и тогава, и сега.

От такава гледна точка е истински пробив, че макар и цели 30 години по-късно периодът все пак влиза като отделна глава в учебниците по история за 10-ти клас. Така в обозрима перспектива може най-после да се промени плашещата статистика, според която 94% от младото поколение не знаят почти нищо за комунизма, а 40% от тях дори не могат да посочат дали краят му е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена.

Още повече, че в изискванията към авторите на учебниците са въведени задължителни термини като репресивен апарат, ДС, лагери, горяни, култ към личността и тоталитаризъм, като това понятие включва равнопоставено фашизма и комунизма. Целта е да се преодолее устойчивата асиметрия в средното образование, според която тоталитаризъм е само фашизмът, а комунизмът не е – заради историческото алиби на антифашизма.

Подмяната

Но какъв е резултатът „черно на бяло”? Незадоволителен, споредфондация „Истина и памет”, която е особено активна в изследването на близкото минало. Фондацията дори инициираПетиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период и прехода към демокрация в новите учебници по история за 10-ти клас“. В какво обаче се състои подмяната?

След като отлагането на изучаването на комунизма ще бъде прекратено още преди да са зараснали раните от него, в действие влиза друг подход – нормализация на периода при интерпретацията му. С други думи: той трябва да бъде представен на учениците като всяка друга епоха, в който има и хубаво, и лошо. Това става например така: минава се „на пръсти” покрай теми като лагера в Белене, Възродителния процес, ДС и връзките ѝ с КГБ, а режимът се представя за репресивен до Априлския пленум.

За ерата на Тодор Живков се избягва да се говори като за режим на несвобода и дефицит, в който има цензура, в който трудно се пътува зад граница, в който се чака с години за жилище и кола, а държавата на три пъти е изправена пред фалит.

Георги ЛозановГеорги Лозанов

Петицията на фондация „Истина и памет” е адресирана до министър-председателя и до министъра на образованието, като засега е подкрепена политически от СДС и Цветан Цветанов. Настояването е за фундаментално преработване на учебниците, като междувременно министърът на образованието даде надежда, че това може и да се случи.

В същото време би било несправедливо всички учебници да бъдат поставени под общ знаменател. В някои от тях политическият субективизъм на авторите действително надделява над научната обективност, но в други репресивната природа на комунистическия режим е представена без недомлъвки.

Сега всичко зависи от учителите

Вероятно и след корекциите на новите учебници по история ще останат хора, които ще се опитват да манипулират мисленето на подрастващите. Но оттук нататък нещата са главно в ръцете на учителите – по кой учебник и как ще решат да преподават. За дълъг период от време учителите бяха потисната професионална общност, държана в недоимък, което, съвсем естествено, ги ориентираше политически към лявото.

Напоследък обаче социалният им статут се подобри, а се сменят и поколенията. Затова можем да очакваме, че близкото минало на България ще бъде преподавано предимно от хора, които имат гражданско самочувствие и принадлежат към днешния свят.

„Измамата Холокост“. Как отхвърлени в България жалби срещу Сидеров достигнаха Страсбург


Макар че изборните резултати на "Атака" се стопяват с всеки изминал вот, Волен Сидеров продължава да залага на крайната си националистическа риторика, винаги в подкрепа към Русия.
Макар че изборните резултати на „Атака“ се стопяват с всеки изминал вот, Волен Сидеров продължава да залага на крайната си националистическа риторика, винаги в подкрепа към Русия.

Националистическата проруска партия „Атака“ за пръв път влиза в парламента през 2005 г., най-вече благодарение на крайната риторика на лидера си Волен Сидеров, обичайно насочена срещу етническите малцинства и хомосексуалните в България.

Въпреки постоянно спадащия изборен резултат на формацията от 2009 г. насам, в момента тя е част от управляващата коалиция между ГЕРБ и „Обединени патриоти“. Сидеров многократно е бил обект на критики и публични обвинения, че използва реч на омразата и проповядва дискриминация срещу отделни групи от обществото като роми, турци, евреи.

Заради това още в началото на политическата си кариера срещу него официални жалби подават 18 души, както и цели 66 неправителствени огранизации. Те твърдят, че публичните изказвания на лидера на „Атака“ представляват тормоз и подбуждат към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства.

„Версията, че 6 000 000 евреи са обгазени и изгорени в пещите на концентрационните лагери на Хитлер“

Сред посочените примери в жалбите попада тезата на Сидеров от книгата му „Бумерангът на злото“ от 2002 г., че геноцидът над евреите през Втората световна война всъщност е „великата измама, наречена Холокост – версията, че 6 000 000 евреи са обгазени и изгорени в пещите на концентрационните лагери на Хитлер“.

Сидеров обаче така и не е осъден, тъй като българският съд се позовава на правото му да изразява свободно своето мнение. Така четирима от тези жалбоподатели са принудени да се обърнат през 2013 г. към Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), който наскоро обяви жалбите им за първоначално разглеждане.

„Бехар и Гутман срещу България“

Габриела Бехар и Катрин Гутман са от еврейски произход. Те са сред осемнайсетимата, които още през януари 2006 г. подават иск срещу Сидеров по Закона за защита от дискриминация. Софийският районен съд (СРС) обаче разделя казуса на общо 8 дела, обособявайки претенциите на засегнатите граждани в няколко основни групи.

Бехар и Гутман настояват съдът да задължи Сидеров да се въздържа от изявления, дискриминиращи хората от еврейски произход, както и публично да се извини за твърденията си, направени в две негови книги, както и по време на партийни събития.

Сериозна част от цитатите, посочени в иска им, са от „Бумерангът на злото“: „Лъжите за „газовите камери“, които унищожават милиони евреи“; „Като използват легендата за Холокоста, евреите получават огромни предимства“; „Най-мощният инструмент за промиване на мозъци – телевизията, е монопол на трима мъже – евреите Иснер, Левин и Ротщайн“.

Отбелязана е и част от първата парламентарна реч на Сидеров като депутат от 11 юли 2005 г.: „…Това е, което трябваше да кажа – България преди всичко, България за българите!“

СРС обаче отхвърля иска на Бехар и Гутман на 10 февруари 2009 г., приемайки, че по делото не са събрани доказателства лидерът на „Атака“ умишлено да е подбуждал към дискриминация нито, че изказванията му са повлияли негативно на мнението на някого за хората от еврейски произход.

„Расистката и антисемитската реч, както и отричането на Холокоста, не са защитени“

Двете жени обжалват пред Софийския градски съд (СГС), посочвайки в мотивите към жалбата си, че според практиката на ЕСПЧ „расистката и антисемитската реч, както и отричането на Холокоста, не са защитени“.

На 20 декември 2010 г. СГС обаче потвърждава решението на районния съд, отбелязвайки, че всяка от страните „се основава на основни права, гарантирани от Конституцията и международните споразумения: от една страна, правото на уважение и достойнство, а от друга – правото на мнение“.

Втората инстанция признава, че част от визираните в иска на Бехар и Гутман цитати от Сидеров „съдържат отрицателни оценки, които биха могли да шокират или обиждат“, но това според съда не е достатъчно, за да ограничи свободата му на изразяване, признавайки изявленията му за подбуждане към тормоз или дискриминация.

По отношение на репликата от първата реч на лидера на „Атака“ в парламента, посочена в жалбата, СГС приема, че двете жени не би трябвало да се чувстват засегнати от нея, тъй като са български граждани, независимо от тяхната етническа идентичност.

„Това не може да се разглежда като призив за неравно третиране, тъй като всички етнически групи в България са български граждани“

„Това не може да се разглежда като призив за неравно третиране, тъй като всички етнически групи в България са български граждани”, гласи изводът на градския съд, цитиран в молбата на Бехар и Гутман до ЕСПЧ.

Казусът окончателно е затворен на 15 ноември 2012 г. с отказа на Върховния касационен съд (ВКС) да разгледа делото на трета инстанция, тъй като не намира основания за това.

„Будинова и Чапразов срещу България“

Подобна е съдбата на друго дело, отделено от първоначалния иск, подаден срещу Сидеров. Кремена Будинова и Васил Чапразов са от ромски произход и също претендират, че лидерът на „Атака“ е подбуждал към дискриминация в редица свои публични и телевизионни участия.

„В България има расова, етническа дискриминация на българите от циганския етнос“

В молбата им са цитирани множество изказвания на политика от 2004 и 2005 г., в които той говори за „цигански терор“, „циганизация“, както и че „в България има расова, етническа дискриминация на българите от циганския етнос“. Повод за коментарите му е трагичният случай с преподавателя от СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ проф. Станимир Калоянов, който почина, след като бе пребит от роми в столичния кв. „Захарна фабрика“ през 2005 г.

На 15 октомври 2008 г. Софийският районен съд отхвърля иска на Будинова и Чапразов, като подобно на съдебния състав по другото дело, се позовава на правото на Сидеров свободно да изразява мнението си.

„Изявленията, макар и да разкриват негативно отношение към ромите като група, не са имали за цел да ги поставят в неблагоприятно положение“

Според мотивите на първата инстанция, цитирани в молбата до ЕСПЧ, „изявленията, макар и да разкриват негативно отношение към ромите като група, не са имали за цел да ги поставят в неблагоприятно положение спрямо други етнически групи, а по-скоро обратното, тъй като те съдържат призив, че ромите трябва да бъдат третирани равнопоставено с останалите български граждани“.

На 21 юни 2010 г. Софийският градски съд потвърждава това решение, а на 8 август 2012 г. ВКС отказва да разгледа жалбата на Будинова и Чапразов на трета инстанция.

Сега предстои Европейският съд по правата на човека да прецени дали по делата „Бехар и Гутман срещу България“ и „Будинова и Чапразов срещу България“ има доказателства за нарушения на правото на зачитане на личния и семейния живот, както и на това за забрана на дискриминацията.

Освен това европейските магистрати ще проверят дали отхвърлянето на жалбите им в България не е постановено и потвърдено в нарушение на Член 8 и Член 14 от Европейската конвенция за правата на човека.

На кое от многобройните ни “робства” дължим робското мълчание днес

Колкото повече властелинът Борисов втвърдява тона срещу “своето семейство”, както сам нарече преди няколко дни бившето си второ аз в ГЕРБ Цветан Цветанов,толкова по-ярко се откроява въпросът за мълчанието на прогонените от властта по едноличната воля на властелините у нас. 

Борисов задълбава в желанието си да отрови спомена за своята дългогодишна близост с Цветанов. Вече го дави в отровната чаша на сравнението с Виденов и Местан. Гаври се с образа му въпреки факта, че отстранения от него от всичко постове Цветанов се закле да не каже лоша дума за бившия си шеф.

Не става дума за спецификата на едни двустранни отношения, а за правило в българската политика и то едва ли е формирано от някаква благородническа традиция на лоялността.

От това правило изключение бяха само някои от бившите министри на Иван Костов, уволнени в края на управленския му мандат. Компания им направи самотно бившият номер две в ДПС Осман Октай. Може и да пропускам някого, но като цяло омертата важи за низвергнатите от техните вождове в политиката за почти всички български политици.

Самите споменати по-горе Виденов и Местан не казаха нищо съществено срещу бившите и последвалите ги на върха на партиите им партийни водачи след като внезапно бяха изхвърлени от ръководството на БСП и ДПС. Този феномен се наблюдава и в лагера на бутафорните придворни на Царя (им), който им говореше на фамилно име като на свои слуги.

За да сме справедливи и да не обвиняваме само т.н политическа класа, същият синдром на странното примирение трябва да бъде отбелязан и в редиците на журналистическите (падащи) звезди. Някои, като Валя Ахчиева, съдят БНТ. Но като цяло и сред журналистите, натирени от работодателите им, цари мълчание по темата на задкулисието, което ги е сготвило в своята кухня. 

Цветанов обичаше да прави “обосновани предположения” в случаите, когато не можеше да се направи категорично заключение. В памет на тази традиция ще предложа три хипотези за формирането през вековете на манталитета на мълчанието от страна на наказания нашенец във връзка с историческата ни традиция – такава, каквато ни я разказват от десетилетия (поради което не слагам в кавички възприетите безропотно “термини”):

а. Византийското робство

б. Турското робство

в. Еврогейското робство

Ако споделяте мнението (на автора), че мълчането е злото, можете да изберете обоснованото предположение, че става дума за робуване на манталитета, формиран със сърп и чук по време на съветското робство.

Теория на призрачните сгради

Тъжно и болезнено е да нямаш. Още по-тъжно и болезнено е да имаш, но да изгубиш това, което имаш, не по твоя вина. Но най-тъжното и най-болезненото е да имаш много, но да го изгубиш заради безхаберие.

Кадър от Алепо. Снимка АП/БТА

Вземете Сирия – страна с огромно културно-историческо наследство, която вече 8 години търпи последиците на кръвопролитен конфликт с вътрешнополитически и международни нюанси. Или Хаити – бедната островна страна в Карибско море, която се върна към нормален живот след земетресението през януари 2010 г.

Сигурно сте виждали снимки от Алепо, документиращи разрухата от войната. Сигурно сте виждали и кадри от Порт-о-Пренс, документиращи щетите от земетресението. Колкото и да е тъжна гледката в двата случая, тя все пак е разбираема, тъй като в историята има тонове доказателства до какво води всяка война и до какво може да доведе едно опустошително природно бедствие.

За радост ние живеем в страна, която хем е облагодетелствана в географско и природно отношение (и затова като цяло не трябва да се справяме с опустошителни стихии), хем не е в епицентъра на военни конфликти. За съжаление това не ни пречи да си правим „мръсно“ сами, като съсипваме културно-историческото си наследство поради лична и колективна безотговорност.

Оставени на произвола на съдбата

Преди няколко дни в Карлово се проведе благотворителен бал с цел събиране на средства за възстановяване на триетажната вила на братята Евлоги и Христо Георгиеви в града. Веска Ненчева от Асоциацията за възстановяване на исторически паметници в Община Карлово разказва пред БНР, че вилата е била прикачена към тъкачната фабрика, която братята даряват на града, но след 1989 г. е оставена да се руши под напора на природните сили, макар че е общинска собственост. В рамките на благотворителната инициатива е открита и дарителска сметка, по която всеки може да дари средства до края на септември.

По думите на Ненчева вилата е в толкова окаяно състояние, че няма никакво време за губене. В този случай не става дума за осъществяването на цялостна реставрация, каквато е редно да бъде направена, а за укрепване на пода и покрива на сградата, така че тя да не изчезне тотално.

Съдбата на вилата на двама от най-големите дарители в българската история ме накара да се замисля за всички архитектурни обекти с културна и историческа стойност в страната, които по една или друга причина също са оставени на самотек.

Вилата на Пенчо Семов. Стопкадър Нова тв

Пример за такъв архитектурен обект е величествената вила на Пенчо Семов – един от най-крупните български индустриалци и дарители през първата половина на ХХ век, известен като българския Рокфелер.

Перлата на Габрово, както наричали вилата, представлявала четириетажна постройка с парк с изкуствено езеро с обща площ от 240 декара. Семов я завещава като старчески дом за своите работници, но старопиталището така и не заработва.

През 1947 г. вилата е национализирана и в продължение на 40 години се използва като инфекциозна болница. Макар че е обявена за културна ценност, днес вилата прилича на призрачна постройка, тъй като болницата в Габрово, която е неин -собственик, няма пари да я поддържа и използва, а засега няма желаещи да купят имота.

Далеч по-известен и по-чувствителен пример е паметникът на Бузлуджа – мащабна сграда, в която са инвестирани много пари и труд и чийто строеж дори отнема човешки животи, но която от години е в окаяно състояние, защото като общество не сме постигнали консенсус какво да правим с нея, камо ли как.

„Летящата чиния“ на Бузлуджа днес. Снимка Уикипедия

Вместо да впрегнем културния, образователния и икономическия потенциал на сградата за постигане на по-висока информираност за миналото и стимулиране на туризма, ние или не говорим по темата, или буксуваме в идеологически разправии. В същото време през март 2018 г. Europa Nostra, водеща организация за опазване на културното наследство в Европа, постави паметника на Бузлуджа сред 7-те най-застрашени обекта на културното наследство на континента.

Въпрос на приоритети

Вилите на брята Георгиеви и Пенчо Семов и паметникът на Бузлуджа са представителна извадка за тежкото състояние, в което се намира немалка част от културно-историческото наследство на България. Тези обекти заслужават вниманието ни не само защото, ако не вземем мерки, съществува реална възможност да ги изгубим безвъзвратно, но и защото те илюстрират последиците от липсата на адекватна културна политика, подплатена с адекватни ресурси.

През последните години у нас се нароиха всякакви националистически политици и партии. Някои от тях дори се озоваха в управлението. На пръв поглед родолюбци, те не се свенят да използват историята и културата на страната ни за своите политически цели. С думите и действията си те често показват, че имат по-малко възпитание и принципност, отколкото желание за власт.

Редовно изнасят високопарни речи и полагат цветя на паметниците на ключови исторически фигури, но не допринасят особено за опазването на културното наследство на страната чрез конкретни политики с мисъл за бъдещето. Така вили, къщи и паметници от национално значение „увяхват“, а понятия като „родолюбие“ и „патриотизъм“ се изпразниха от съдържание или придобиха подчертано негативен заряд.

За този развой на събитията вина носим всички. Най-малкото управляващите не падат от Марс, а са едни от нас и са избрани от нас. Едните са огледало на другите. След като може да се стигне дотам, че Столичната община и Министерството на културата не знаят колко точно са паметниците на културата в столицата, значи и ние, избирателите, не сме особено загрижени за нашето общо наследство.

Резултатът от дългогодишната ни колективна безотговорност: занемарени къщи, вили и паметници, които опитваме да съживяваме чрез кампании за набиране на средства. Точно както опитваме да спасяваме човешки животи в отсъствието на адекватни механизми за устойчиво решаване на социални и здравни проблеми.

Културно-историческо самоубийство

Чували ли сте за Теорията на счупените прозорци на криманилистите Джордж Келинг и Джеймс Уилсън? Според нея, когато човек се разхожда и види счупен прозорец, той заключава, че на съответното място няма ред и че следователно може да прави каквото му скимне, без да се страхува от наказание.

Макар и изключително влиятелна, теорията търпи и критики. Някои нейни противници посочват например, че безкомпромисният подход към по-леки престъпления е скъп за прилагане и служи като оправдание за упражняване на насилие върху представителите на малцинствени групи.

Дори и да приемем критиките, теорията на Келинг и Уилсън отново може да ни е полезна, защото съдържа важно послание: липсата на ред създава порочен кръг на растящо чувство за безнаказаност и растяща престъпност. Достатъчно е да се замислим какви изводи си правим, когато се натъкваме на фасове, опаковки и пластмасови бутилки по улиците, обърнати контейнери и изкъртени пейки и бързо ще осъзнаем, че Теорията на счупените прозорци може да не е съвършена, но описва познато ни до болка явление.

Като гледам отношението ни към културното наследство на България, се замислям дали не се нуждаем от нова теория: Теория на призрачните сгради. Тя ще гласи, че там, където не съхраняват миналото си, нямат особено право да се надяват на светло бъдеще.

Автори на тази теория ще сме всички ние, гражданите на България.

–-

* Този материал е създаден по проект „Генерация Z“.

Обществена енергия има, протести няма

Тези, които могат да организират протест, не го правят. Или реагират прекалено бавно.

© Красимир Юскеселиев

Тези, които могат да организират протест, не го правят. Или реагират прекалено бавно.

Илиан Василев е член на УС на Центъра за балкански и черноморски изследвания и бивш посланик в Русия. Мнението му е от профила му във „Фейсбук“.

Много съм мислил защо няма протести въпреки свинщините, които ни заобикалят. Ето и вчера това, което направи антикорупционната комисия (КПКОНПИ), в съчетание с отмяната от Столичната община на разпореждането за терасата на Пламен Георгиев,

в други условия биха предизвикали масови протести. Защо сега ги няма?

Отговорите са повече от един. Но важни са не обясненията, а пътят обратно, към връщането на гражданската енергия и най-вече към нейното осмисляне чрез публични протестни действия, които да доведат промяната.
Мисля, че енергията на протеста е налице. Проблемът е в посредниците и тригърите (отключващите фактори).

Ето, мислих какво да направя – примерно да занеса перилни препарати пред КПКОНПИ и Софийската община. Разбира се, е добре да бъдем повече. И тук опира до организаторите. Ако отида сам – няма да предизвикам реакция.

Очаквам да ме организират – „Протестни мрежи“, „Демократична България“, „Правосъдие за всеки“,

всяка друга организация, която припознава моите ценности. Но това рядко става.

Не е въпрос само да се свика протест – трябва да бъде смислен, добре организиран, комуникиран, с послания, с речи и шоу – протестът също има нужда от цвят и визия.

И тук опирам до най-големия дефицит – тези, които могат, не го правят. Или реагират прекалено бавно.

Остава самоорганизацията – но за това трябва мрежа.

Операция „Промяна“. Да опитаме.

Има, разбира се, и примирение, и самозалъгването, че виртуалните протести във „Фейсбук“ са заместник на истинските действия. Но това е само на повърхността. Отдолу има енергия – обществена енергия.