За НАП и отпуската на Галя Димитрова. Или как се върнахме в комунизма.

Цялата държава беше хакната. Но шефката на НАП Галя Димитрова не прекъсна отпуската си. Петър Чолаков коментира нейното решение и препраща към чиновническия модел от преди 1989 година, който е жив и днес.

Галя Димитрова

Изпълнителният директор на Националната агенция по приходите (НАП) Галя Димитрова не прекъсна отпуската си, след като стана ясно, че данните на над 4 милиона българи „са изтекли“ в интернет. Това било „тежко, но много добре обмислено“ решение, каза самата тя. Шефката на НАП аргументира отсъствието си с „важна и изключително отговорна лична причина“. Според нея е необходимо „човек да е отговорен не само в професионален, но и в личен план“.

Ще си позволя да не се съглася с г-жа Димитрова. Решението, а още по-малко реакцията ѝ на поставените въпроси не бяха добре обмислени. Когато става дума за хакването на цялата държава и за разкриването на лични данни, които според експертите, са по-ценни от кредитни карти, ръководителят на „протеклата“ агенция трябва да бъде на „висотата на положението“. Да бъде на своя пост.

Не изключвам г-жа Димитрова наистина да е имала личен ангажимент. Но тя не си направи труда да уточни какъв е той, а ситуацията в НАП очевидно е извънредна. Не помагат особено и уверенията на изпълнителния директор, че „поддържала дистанционно връзка със своя екип и заедно взимали решенията“. Накратко, поведението на г-жа Димитрова може да бъде определено с думи като безочие, безтактност и наглост.

Какво ще последва?

„Снишаването“, докато „бурята“ попремине, е обичайна практика. Проявите на малодушие, естествено, далеч не спохождат само злощастната държавна администрация. Това е човешка черта. Среща се навсякъде, дори в частния сектор. Разликата, разбира се, е в това, че в една частна фирма е почти изключено скатаването да ти се размине или да остане незабелязано. Друго е, когато ползваш политически протекции.

Не искам да кажа, че последици за ръководителката на НАП няма да има. Нито пък намеквам, че някой я пази – нямам данни за това. Не изключвам да видим поредната серия от оставки. Ще гръмнат няколко бушона. Нещо ще припламне, ще изгори (вероятно на ужким) за пред публиката. Важното е друго: схемата ще се запази.

Да не пропускаме и че премиерът Бойко Борисов също „се покри“ в началото на „НАП-лийкс“. А първият му „култов“ коментар беше, че хакерът е „уникален мозък“, атестат за „качеството на образованието“ и „истински вълшебник“. После дойде обратът.

„Кучето скача според тоягата“ – гласи една хубава българска поговорка. Колко от нас са готови активно да отстояват интересите си, когато са накърнени? Тук не говоря за събития от голям политически магнитуд, за протестите, породени от „Виденовата зима“, за назначаването на г-н Пеевски за шеф на ДАНС, сегашното „състезание“ с един кон за главен прокурор и др. Става дума за малките, „дребни“ злини и неправди, които всички изпитваме понякога на гърба си.

Да поговорим за „малките камъчета“. Колко от българите са готови да си потърсят правата, когато в личен план се сблъскат с арогантността, некомпетентността или покъртителния мързел на чиновниците? Струва ми се, че за 30 години „демокрация“ така и не се научихме, че понякога е по-добре да се съпротивляваме, вместо да се каляваме в стоицизъм. Да се съпротивляваме дори и срещу „малките камъчета“ в обувките. Защото пасивността подхранва наглостта.

Другата страна на медала е, че има безчет случаи, в които самата организация, чрез която са предоставяни съответните „услуги“ на гражданите, е на трагикомично, допотопно ниво. Тук и добросъвестността на обикновените служители, тогава, когато я има, не може да помогне. Да споменавам ли, например, митичните тетрадки, в които се записват и „издирват“ получателите на колетни пратки в софийската Централна поща? Да, там „базата данни“ в края на второто десетилетие на 21 век е основно на хартиен носител.

Петър Чолаков

„Електронно управление“ ли казахте? 

Моя близка тази година си поднови паспорта. В паспортната служба, в препълненото помещение в РПУ-то, хората попълваха заявленията си натъпкани един до друг, често направо „на колянце“. По стар български обичай.

Каква „тайна“ на личните данни? Още по-голям е хаосът в паспортното на бул. „Мария Луиза“ в столицата (Отдел „Български документи за самоличност“, СДВР). Там е същинска вавилонска кула; нагъчкани като сардели в кутия, българи и чужденци пишат и бришат… Можем само да си представим какъв „обмен“ на лични данни тече. Така че слабо защитените файлове, съхранявани в НАП, са, простете за клишето, само върха на айсберга.

Известно е предупреждението на германския социолог Макс Вебер (1864-1920) за опасностите, които крие господството на чиновниците (Beamtenherrschaft) в модерната „рационално организирана“ държава. Бих допълнил, че това господство е особено вредоносно, когато формалните правила, на които то би трябвало да се основава, целенасочено не се спазват.

Бюрокрацията не се „рекрутира” чрез прозрачни конкурси, а „техническата превъзходност и компетентност“ на чиновника са последното, което има значение. В България най-важните качества на зъбчатото колелце в бюрократичната йерархия са партийната принадлежност, послушание и лоялност. Безцеремонната власт на чиновника се разгръща под ласкавия, насърчителен поглед на партийните функционери в една фактическа „водаческа демокрация“ (Führerdemokratie).

Моделът от комунизма достига нови висоти

Казано, полу на шега, това е класически, неписан „Димитровски“ принцип. Корените му са в машинарията на бившия режим. Преди 1989 чиновникът в България бе инструмент за осъществяването на тоталното господство на Партията.

В интерес на върхушката никога не е било бюрократът да „служи“ на гражданите. Точно обратното. Той раболепно обгрижва върха на партийната пирамида, способства за увековечаването на номенклатурата, мачкайки „молителите“. Този модел се запази и след т.нар. демократични промени. След което достигна нови висоти при популацията на „калинките“.

De Profundis: Узаконеният грабеж на банките – възходът на банкстерите

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Какво ще кажете да отидем на един необикновен ресторант?

Ако там плащаш консумацията със собствени пари, задължително ти струва повече, отколкото струва. Ако пък се храниш на вересия, плащаш още значително повече. Ако искаш да поседнеш в тази весела кръчма през уикенда, плащаш от петък, няма лабаво. Но ако келнерът трябва да ти върне ресто, връща ти го следващия петък. Щом отвориш сметката си пък виждаш, че в нея, освен основната консумация, са описани и ред екстри. 5 лева гаранция, че готвачът не е плюл в супата. 2 лева такса сгънати салфетки. 1 лев за празничната атмосфера, създавана от фикуса в ъгъла. 1 лев задето хабиш посудата и приборите на ресторанта. И още ред подобни забавления.

Пита се в задачата – колко време ще ви издържат нервите, граждани, преди да зарежете тая кръчма и да отидете в друга. Отговорът е лесен – няма никакъв смисъл да се хабите, защото друг вид кръчми по нашите земи просто няма. Е, има, но те са други само номинално, може да се различават в детайли, но като цяло следват същата политика на любезно обслужване. С други думи, в една страна, уж здраво прегърнала пазарната икономика, съществува нещо като колективен кръчмарски монопол, който извлича дебели частни печалби в ущърб на клиентите.

Черешката на тортата в случая е фактът, че този монопол не просто се толерира, а се насърчава от държавата – може би защото пък тя с радост консумира растящи данъчни отчисления от въпросното добре организирано дране на кожи.

Сигурно някои вече се досетиха, че всъщност не говоря за българските кръчми, а за българските банки. Това с кръчмите е само словесна фигура, за да схване читателят целия абсурд на ситуацията.

Първо трябва да кажа, че, заедно с държавата и самите банкери, и аз съм много доволен от стабилността като цяло на българската банкова система, стабилност, доказана както от докладите за нейното състояние през 2018, така и от последния стрес-тест на ЕЦБ. Тази стабилност е явление прекрасно, особено след преживения ужас при срива на банковата система през 90-те години, чрез който комунистическите крадци се опитаха – до голяма степен успешно – да заметат следите на кражбите си и да пуснат голямата пералня за милионите, раздавани на червените олигарси с прословутите куфарчета.

Но в същото време – не съм съгласен въпросната банкова стабилност да се крепи основно на узаконен грабеж от страна на самите банки, най-вече чрез безкрайните такси и други хитри „инструменти”, които те измислят и използват, а не на таланта на самите банкери за работа в конкурентна среда.

Чета онзи ден в един анализ за ситуацията през 2018, че „депозитите, привлечени от банките, продължават своя растеж”. Те са стигнали вече 71.8 от БВП, въпреки ниските – разбирай, практически нулеви, лихви по тях. И изводът на анализатора е: „Това е доказателство за доверието към системата и резултат от все още високата склонност към спестяване от страна на домакинствата, които държат две трети от депозитите в банковата система”.

Не знам как да се изразя по-ясно, но не може чрез внушаване на имагинерни представи за „доверие” и „склонност” да се обясняват банкови феномени. Те са въпрос на логика, математика, статистика, дори теория на вероятностите и други магии, но не и на гола вяра. Защото всъщност преводът на казаното по-горе от банкерски на човешки означава – хората губят, но, въпреки здравия разум, масово държат парите си в банките, защото им вярват.

Пълен нонсенс – те хората напоследък на бога и на себе си не вярват, камо ли на банките. Но е факт – българските домакинства масово държат парите си там и това е по две причини. Първо – не знаят къде другаде. Второ – няма къде другаде. Нашето общество по принцип няма достатъчно информация за различните инвестиционни възможности, практически не познава световния инвестиционен пазар и няма как да участва в него. Българският инвестиционен пазар пък е твърде слабо развит от една страна, а от друга – подозира се, че част от него е в ръцете на мошеници, така че хората с основание се дърпат.

Но да се върнем на банките. Твърди се, че през 2018 „нетният лихвен доход отчита ръст от 2.5 % на годишна база”. Но в същото време „нетният доход от такси и комисиони е със 7 % повече от 2017”. Тоест ръстът на банковите приходи от такси и комисиони е близо три пъти по-голям от този на приходите от лихви. Това изобщо не ми се струва нормално и редно. Тази информация, поне за мен, не просто потвърждава, а засилва усещането, което имам от досега си с банковата система – че като клиент съм прецакан отвсякъде.

А ето и малко истински клиентски неволи за илюстрация – при това от контактите ми с една от най-стабилните и големи български банки.

Първо, системата на обслужване там в последните десет години се влошава постоянно. Преди можеше, но вече не може, в кой да е централен салон да ти се размине без солидно чакане. От служителите – които са и касиери, и консултанти – половината обикновено отсъстват по принцип, другата половина са в почивка за момента, а останалите са заети с дълги преговори или сключване на договори за кредит с клиенти. Така че – чакай, ако си нямаш работа.

Второ – таксите. Имам чувството, че в банката – а си мръднал, а са ти взели такса „мърдане”. Мислех, че само в моята е така, но жена ми си откри сметка в друга банка и там – същата картинка.

Има например тъй наречената „периодична такса”, която банката си тегли всеки месец. Първо беше 1 лев, после стана 1.50, сега вече е 2 лева – без аз като клиент дори да бъде уведомен, какво остава – попитан, дали съм съгласен. Вероятно има клауза с малки букви в договора, която им го позволява, но не съм сигурен, че това не е рекет.

На всичкото отгоре, колкото пъти питам какво точно е „периодична такса”, отговорите са мъгляви, най-често – че е такса за поддържане на сметката. Ми голяма поддръжка пада, представям си как цял месец някакъв самоотвержен банков чиновник с ръкавели поддържа сметката ми да не падне. Ама тя въпреки това пада. Включително защото всяка операция, извършена на каса, се заплаща отделно, извън сумата за „поддръжка”.

Ето ви пример с валутната ми сметка, в която понякога попадат 100 евро, изпратени от някой приятел или почитател на писанията ми в чужбина. Та в този случай има такса 7 евро за получаването на парите, 3 евро за теглене на дребната сума и 2 евро периодична такса. С други думи, на всеки 100 евро банката ме обрулва с 12 на сто. А лихвата, която ми плаща, ако оставя парите да си стоят в сметката, е 0 цяло и 0 на сто.

Но и това не е всичко. Ако имаш кредит и падежът се пада в събота или неделя, банката си тегли парите още в петък. Да не ви казвам какво става по Коледа с 5 – 6 почивни дни. И като смятам – ако 20 хиляди клиенти имат по 300 лева кредит да изплащат и той се вземе пет дни предварително…..А банката всъщност печели от тези пари, защото в Швейцария банките не почиват като българските.

Но на всичкото отгоре съществува въпросът – защо банките не си теглят вноските в самия ден на падежа, независимо, че е почивен. Няма как, ще каже някой. Айде, бе! Ами как същата банка може да си вземе парите, които ѝ дължа, в 00.01 часа посред нощ, ако денят на падежа е нормален работен ден от седмицата? Да не би да има някакви банкови призраци, които работят в полунощ? Не, всичко става автоматично, просто настройките не са направени за почивните дни, точно за да се инкасират предварително солидни суми.

Обидно е клиентите да бъдат правени на идиоти по такъв елементарен начин, но явно на банкерите не им пука за абстрактни неща като чест и достойнство, а единствено за конкретните печалби.

Още една магия, която са измислили и заради която вероятно се смятат за много хитри – застраховка на кредита. Взимаш от банката 2 000 лева потребителски кредит и плащаш „изгодната” месечна лихва от процент и половина – което всъщност на годишна база никак не е изгодно. Но има и някаква застраховка, казват ти. И си викаш – е, колко може да е застраховката за 2 бона, нищо, стотинки. Да, ама не, теглят си всеки месец застраховка в размер горе-долу на половина от лихвата – и започваш да се усещаш, че пак нещо солидно те работят.

При това го правят по супер елементарната схема – регистрира си банката собствено застрахователно дружество и те задължава там да застраховаш кредита. Тоест, поставен си предварително в ситуация, в която нямаш шанс да потърсиш по-изгодни условия.

Ето за такива дребни, но всъщност доста едри банкови мошеничества говоря, когато настоявам банковата ни система да бъде все така стабилна, но това да се случва в реални пазарни условия на истинска конкуренция, а не да живее в парник, покрити от самото законодателство.

Щото те подобни закриляни от закона монополи или негласни картели, от които зависи живота ни, станаха прекалено много – освен в банковата система, същата е ситуацията при мобилните оператори, енергийните дружества, водните дружества. Като прибавим към това и изумителните правила и изисквания на разни администрации, човеку не остава много за дишане.

Дано само и кръчмите да не минат към тази система и да те таксуват отделно за бирата, отделно за чашата, отделно за ръката, с която сръчно ти бъркат в джоба. Тогава вече наистина ще я втасаме. 

Книгата „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в:

Блогът на Пламен Асенов

https://asenov2007.wordpress.com/

Фейсбук страницата на Фондация ПРО ЛИБРИС

https://www.facebook.com/Pro-libris-331618307220817/

Фейсбук страницата на Галерия Цвета

https://www.facebook.com/галерия-Цветаart-gallery-Flower-1047724198650931/

Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Обгъзяването с ядрен облак от Русия причинява кеф на обгъзените у нас

ИВО ИНДЖЕВ

Военният термин “радио мълчание” напълно отговаря на (не)случващото се около обгърнатата в облака на мълчанието новина за радиоактивен облак от Русия, който е преминал над Европа през 2017 г.

Източникът на новината у нас е същият, който беше обявен от самия премиер Борисов за толкова важен, че той реши да изтрие с един замах от своето обкръжение постоянното присъствие на най-важния човек в партията си Цветан Цветанов.

Щом “Свободна Европа” е казала, че Цветанов си е купил апартамент на по-ниска цена, значи новината не се оспорва, нито престъпният състав на деянието, както се видя от операцията по отстраняването на Цветанов от всички постове. Тъй рече и отсече Борисов и вълни от съгласие заляха медиите ( му). https://dnes.dir.bg/svyat/rusia-radioaktivnost-rusia-putin-radioaktivno-zamarsyavane-26610534

Не така стоят нещата с новината за радио активния облак, разпространена от същия неоспорим източник “Свободна Европа”. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30083425.html

Защо? 

Защото облакът се е носил към европейските ни глави от  евразийските простори на Русия и е бил най-вероятно резултат от (поредна) авария в империята, която аварира и катастрофира след най-голямата трагедия в човешката история, причинена от човешка ръка, взривила ядрената база в Чернобил, но зинала като ламя сега да строи второ нейно подобие на българска земя.

У нас забраната да се критикува наследството на СССР  и да се оказва съпротива срещу него си остава (почти) точно толкова валидна, колкото си беше по времето на НРБ. Нямаше по-голямо престъпление от “антисъветизма”. В шеговитата класацията  на черния хумор “златната решетка”, която хората си правеха, попържането срещу Тодор Живков беше по-безопасно от говоренето срещу Великия Cъветски съюз.

Остатъците от това робство на ума стърчат господарски и днес като съветски жалони на робството, както ги нарече през 1993 г. проф. Любомир Далчев, впрегнат като млад  скулптор в създаването им. Робуването на съветския труп продължава. То е в умовете и сърцата на отровените с робско покорство българи.

Трупът на СССР отдавна се е разложил и трансформирал в Руска федерация, но робите на трупа са живи зомбита и днес. 

На крак, о пар(т)ии презрени

На крак, о, роби на трупа

Няма тук такъв интернационал дори и сред другарите националисти, да не говорим между  неразличимите от тях социалисти. Няма такава песен, която да призовава да “сринем старий строй”, както зове войнственият химн на рушителите на миналото, наречен Интернационал.

Строят им се срина сам, но продължават под строй да охраняват жалоните на поробителите. Москва е зад тях и нито крачка назад не им позволена.

Ето защо за ядрения облак от Русия може само да се мълчи или да се споменава като за обгъзяване за кефа на болните от покорство.

Още един от династията „Пеевски“ в прокуратурата

Петя Владимирова

© Цветелина Белутова, Капитал

17 април 2018 – шефът на Спецпрокуратурата Иван Гешев (вляво) промотира току-що назначения си заместник Димитър Франтишек Петров на зрелищното задържане на Десислава Иванчева и Биляна Петрова. Започва отглеждането на Петров, за да замести Гешев, на когото предстои изкачване до зам.-главен прокурор и подготовка за главен.

След избора на Димитър Франтишек Петров за титулярен шеф на Специализираната прокуратура няма да има кой знае какво значение дали Иван Гешев ще стане главен прокурор, за да продължи линията „Цацаров“ поне там. Избраният вчера с пълно единодушие да ръководи не коя да е, а точно Специализираната прокуратура – овластената по волята на Цацаров от законодателите – да се бори с високата корупция, организираните престъпни групи и въобще с мафията, е избраник де факто на Гешев, формиран е – да не кажа отгледан – от него, за да го замести. Така както Гешев беше формиран от Цацаров – минаването през спецпрокуратурата бе задължително, за да се саморекламира избраният с акции срещу организираните престъпни групи и арестите на олигарсите. А и за да бъде тестван. Като изпълнител.

Да обясня.

Димитър Франтишек Петров го знаем 7 години като прокурор в Софийската градска прокуратура, и то в специализираното антикорупционно звено. Но при избора му се наложи да си припомним, че той никога не е бил назначаван от Висшия съдебен съвет в СГП с конкурс, а от 2011 г. е бил само командирован от Софийската районна в ключовата Софийска градска прокуратура. (Командироване в съдебната система означава изтегляне на магистрат, най-често от по-ниско ниво, с лично решение на шефа на една съдебна структура, за неопределено време, което на практика се ползва за отглеждане на кръг от лични послушници на изтеглящия ги началник.)

А на 1 март 2018 г. Иван Гешев, тогава шеф на спецпрокуратурата, командирова Петров (изтегля го) при себе си и веднага го прави свой заместник, а след изкачването на Гешев за заместник главен прокурор Петров става и.д. шеф на Специализираната прокуратура.

Компрометиран с куп сигнали за нарушения и въпреки това…

През 2015 г. Петров отказва да образува дело срещу Делян Пеевски за набедяване, сигналът бе подаден от един от тримата задържани и впоследствие освободени, че подготвяли убийство на депутата от ДПС и довчерашен бизнеспартньор на Цветан Василев, а сега повече от успешен бизнесмен. С отказа Петров си подпечатва атестацията на бъдещ надежден изпълнител на директивата, която междувременно бавно и неотстъпно превръщаше прокуратурата, и в частност специализираната, в бухалка срещу сочените от Гешев и Цацаров врагове на държавата, разбирай често атакуващите „Пеевски“ (слагам кавичките, защото все-по-успешния-млад-мъж е брандът или лицето на модела, развиван от Доган/ДПС и подпомаган услужливо от ГЕРБ в последните години, за да обслужва определени хора и интереси).

А след като прекрати разследването на подслушаните разговори „Яневагейт“, които свидетелстваха за тоталния морален разврат в управлението на съдебната власт и в отношенията й с изпълнителната, Петров си извоюва изцяло доверието на върха, чиито пороци трябваше да скрие прекратяването.

Да, определено е много подходящ

Та няма значение колко сигнала е имало срещу него – само в официалното становище на Етичната комисия, представено преди гласуването му на новата позиция, са отбелязани четири, имало е и дисциплинарни, и прокурорски преписки, но винаги приключвали с извод, че е чист. Много важно, че е блъскал ученик в училищната лавка, че го е хващал за шията – критерият за поста е друг. И сякаш, за да си направи гавра със себе си, етичната комисия на прокурорската колегия е написала черно на бяло: „C пoвeдeниeтo cи извън пpoĸypaтypaтa нe e ĸoмпpoмeтиpaл пpoфecиятa нa мaгиcтpaт в oбщecтвoтo.“ И да бяха спрели до точката. Но не, заковават етичния портрет на Петров: „Πoчтeн мaгиcтpaт, ĸoйтo cпaзвa изиcĸвaниятa зa блaгoпpиличнocт“.

А той пред кадровиците казал вчера, че ще развива медийната политика. Защото „сме длъжни да информираме обществото, за да разбере по правилния начин нашата работа“. По правилния начин…
Главният прокурор пък го поздрави с „Честито, назначен сте…“. То наистина какъв избор при един кандидат.

Никакви задръжки в назначенията – защо

Защото прекалено много е затънала прокуратурата в обслужване на едни интереси и отстъпление не може да си позволи. Въпрос на оцеляване (и на интересите, и на обслужващите ги), затова превземането на всички коти тръгва на абордаж и ускорено, и ни крачка назад. Пиратски. А Гешев вече очерта посоката – бой по „враговете“.

Изборът на Петров, както и този на Гешев поднася един детайл, който оттук нататък ще показва не дъното, не предела, а безпредела в падението: пълното единодушие.

Подобно на единодушното номиниране на Гешев, със същото бетонно единодушие беше избран и Петров. Цялата парламентарна квота от петима членове на 11-членната прокурорска колегия се присъедини към шестимата от прокурорската квота, както при номинацията на Гешев. (Как пък поне един избраник от парламента не се замисли, че гласува за шеф на спецпрокуратурата за човек, който е блъскал ученик пред училищната лавка, та да го попита най-добросъвестно, от любопитство – какво точно се е случило, как е станал инцидентът, защо не е могъл да овладее емоцията си… Или какво означава, че прекият му тогава шеф Емилия Русинова обяснила на родителите на детето, че прокурорът бил „по-краен във възпитанието на децата си“ и такъв бил темпераментът му.)

А съгласието на парламентарната квота (двама от ГЕРБ, един от ДПС, един от Патриотите и един от БСП) е лакмусът кой е реалният властелин в България днес и до каква степен управляващата политическа върхушка се е преплела с прокурорската. Върховете на държавното обвинение се овладяват един след друг от династия „Пеевски“ (пак по името на модела, чийто бранд е депутатът). Да, знам че назначенията нямат преки родови връзки (за да е съвсем на място примерът ми), но обвързаностите им са по-силни и от роднински.
Тази тема е проблем, който тепърва ще се стоварва върху главите на политическите сили, нека не си мислят, че са се отървали с любимото им клише за независимата съдебна власт.

Послеслов: Представителите на династията ще отнесат и този коментар, а и всички принципни и базови журналистически въпроси, които се опитваме да зададем, към опорната им точка, че критикуваме, защото прокурор Петров разследва издателя на „Дневник“ и „Капитал“.

Да, на 12 юни 2019 г. той лично проведе компроматната медийна акция, като застана пред камери и микрофони да потвърди съобщеното преди него от изданията на Пеевски, че спецпрокуратурата влязла в офиса на „Алфа финанс“ и изземва документи (докато въпросните документи са по старо разследване и са отдавна предоставени), важното беше да се чуе „пране на пари“ вечерта по телевизията. Официално съобщение за акцията така и не дойде, но телевизиите предаваха „акцията“ като първа новина, а зрителите се чудеха за коя фирма говори прокурорът, докато бъркаше името – „Алфа финанс“ или „Алфа консулт“. Е, липсва му на Петров рефлекса на Гешев да се измъква с „Обама и Путин“, та му се наложи да ни излъже по телефона, че на следващия ден ще даде брифинг, за да отговори на въпросите на „Дневник“. И това не се случи.

Но очакваме новата му медийна политика – да застане например пред нашия микрофон.

Митът за Александър Македонски и съвременен Иран

Николай Флоров

Статията е по-скоро за вредата от тоя мит и неговото влияние в съвременната политика. Митът за този древен завоевател и досега продължава с ореола на непобедимия, героичния, неповторимия и едва ли не пример за подражание македонец. Гърците се опитват да му припишат гръцки произход; македонците се опитват да минат за негови наследници; дори и турците се пишат причастни към славата му. 

По целия Близък и Среден изток, та дори и в Индия, ще намерите името му като Искендер, Скендер, Скандер,  Александрия или Искендерун. Естествено, няма да го намерите в Иран.

Римляните, като отдавнашни поклонници на Изтока, са покорени от македонската империя и амбицията й за безсмъртие: Скипий направо подражава на Александър, Помпей също – той дори носи фризурата на Александър и  преувеличава устехите в източните си кампании; Цезар, казват, е плакал като млад като си мислел, че македонеца завзел света на години, когато той нищо не бил постигнал.

Постепенно целият Изток става модел за Рим, откъдето той дори внася и календарното си летоброене, а накрая заради Изтока  изоставя и западно-европейските си провинции и в съдбоносен ход премества центъра на империята на Босфора.

Зад себе си в Западна Европа той оставя разнебитена и полуобработена мозайка от взаимно избиващи се племена, които на свой ред пресъздават легендата за величието на Рим, подражават му и се мъчат да го имитират. Нещо повече, те привнасят един нов елемент във виденията си – елемента на имперския евро-центризъм. И макар че Александър Македонски няма нищо общо с тях, те го приписват на континента като европейски полубог. Ражда се митът за епохалния сблъсък между Европа и Азия.

За векове наред, дори и днес, един огромен брой западни историци робуват на идеята за реакционния характер на Персийската империя и за европейския бог-освободител Александър. На Персия, читателю, се лепва печата «империя на злото». Поколения биват възпитавани ако не в открита агресивност «а ла Александър Македонски», то в неговата височайша мисия на отмъщение за персийските походи срещу демократична Гърция –еталона, примера, люлката на европейската демокрация срещу азиатската паплач.

Колкото повече западно-европейците откриват забравената древна Гърция, толкова повече те я виждат като символ за гордост. Колкото повече Гърция става кумир, толкова повече Персия става символ на ретроградност и азиатщина. Глупости на търкалета: генерал на Александър буквално размазва възстаналите атиняни срещу македонските окупатори. Същото правят по-късно и римляните.

Неграмотността на европейските исторически щампи се изразява преди всичко в непознаване на македонизма и неговия събрат тракизма, непознаване на всичките ония тракийски и македонски царе и династи с техния божествен произход и войнственост, чиято основна идея ги е тикала към геройски подвизи, оставили зад себе си своите могили-мавзолеи за поклонение на поданиците им. От тая среда се ражда и самия бог на войната Марс.

Това е и Александър – роден за война, чиято най-висша мечта е била подвига да  замести многонационалната Персийска империя, за да заслужи поклона на поколенията. Него и всичките тракийски царе ще видите навсякъде по плочите с тракийския конник, на запад и на изток, обърнати от християнството на Свети Георгийци, неизменно убиващи врага или дракона. Съвременният македонизъм черпи директно от тая грандомания.

Империята му, читателю, е просъществувала съвсем за кратко и числено е била принудена да се слее с местното население: в Египет с египтяните, в Мала Азия с фриги и персийци, а на Балканите – с културно доминиращия ги елинизъм.

Персия съвсем не изчезва – напротив, изчезва Македония, както предрича един от персийските гадатели. Персия не само продължава съществуването си, но свързва огромните си културни традиции с развитието на исляма. 

Етнически обаче персите не са араби – те са индо-европейци. Грешката с уеднаквяването им с арабите и досега е основен елемент в съвременната политика. Факторът Иран задължава днешните политици да зарежат тихомълком  грандоманията на Александър и да погледнат по-реално на персийското наследство.

Тъжна ирония е, че в една от най-забутаните части на римската империя – Великобритания – се пази днес кодекса на най-великия персийски цар Кир, или така наречения «цилиндър на Кир», открит в 1879 година. За него бившият директор на Британския музей Нийл Мак-Грегор казва следното: «Цилиндърът дава представа за първия известен опит за управление на човешко общество като държава, съставена от различни националности и вери, тоест нов вид държавност».

Скромно и точно, за разлика от многото днешни персийци, чието подбито самочувствие на велики наследници на цар Кир ги кара да приписват лъжливи преводи в интернета на написаното в цилиндъра.

Грандоманията не умира лесно нито в Персия, нито в Гърция, нито в днешна Македония. За Европа да не говорим.               

 

Прокурори под строй. Защо проблемът не е в Иван Гешев

Полина Паунова

---

Иван Гешев (вляво) и Сотир Цацаров

Не е проблемът в Иван Гешев. Както през последните седем години не беше проблемът и в Сотир Цацаров, въпреки че магистрати, политици и цяла една медийна машина опитваха да внушат, че група хора има „лична вендета“ с дадена персона.

Проблемът е моделът. Колкото до имената, които го въплъщават – те наистина нямат никакво значение. Защото още преди старта на процедурата за избор, обществото знае кой ще е титулярът – точно както знаеше името на Цацаров (и бъдещия му пост), докато върхушката на управляващите се изказваше все още за него като за „много добър съдия с наказателен уклон“.

Когато процедура няма

И двата случая: и Цацаров, и Гешев сочат, че процедура няма. Има предварителен сговор, който предопределя следващите седем години в държавата.

В това, че сговорът е политически, няма съмнение, въпреки изобилните твърдения от последните дни, че Гешев е номинация на професионалната общност, обусловена от онази прословута съдебна реформа (която според управляващите завърши, а според експертите хич даже и не започна).

Всъщност, това не е вярно. Както не е вярно и твърдението на Гешев, подето от Йордан Цонев (ДПС), че Лаура Кьовеши била единствен кандидат за поста на европейски главен прокурор.

Номинацията на Иван Гешев, направена от всички прокурори под строй (което осуетява възможността някои от тях да се престрашат и да номинират другиго) бе бетонирана от правителството, с отказа на министър Данаил Кирилов да излъчи конкурент на обвинителя.

Аритметиката

За да бъде изпълнен планът докрай обаче са необходими още шест гласа във Висшия съдебен съвет, които трябва да подпечатат предварително взетото решение. Но не се заблуждавайте, няма напрежение по въпроса за това дали въпросните гласове са осигурени. Гарантирани са от политическата квота там.

Тази неособено сложна сметка е и отговор на въпроса, задаван преди години от всякакви телевизионни студиа: защо аритметиката в кадровия орган на Темида е толкова важна. „Кого го интересува и защо е важно дали парламентът избира петима или шестима души във ВСС?“, попита тогавашният здравен министър Петър Москов.

А отговорът идва сега: интересува се обществото, а е важно защото тези гласове избират следващия главен прокурор. Те, всъщност, вече са го избрали. Тези гласове, впрочем, участваха и в намаляването на периодичната атестация на съдия Мирослава Тодорова и поощриха колегата й Петя Крънчева, срещу която текат три дисциплинарки.

„Друг бъдещ“

Гешев знае, че гласовете са му гарантирани – първо от неслучилата се реформа, а после от Народното събрание, попълнило квотата си във ВСС с „тези, които трябва“ – и затова говори за себе си като за избран.

„Ще ви върна към една друга процедура, когато 17 човека номинираха един друг бъдещ главен прокурор, който беше сам и такива реакции нямаше“, каза вчера той, обръщайки се към журналисти. А от подобра на думите му стана ясно, че очевидно се приема като сигурен наследник на Цацаров.

Съвсем ясно е, че наблюдаваме „Ти си го избра“ 2. А главният герой този път не се свени да изказва прозрения от сорта на това, че не харесва разделението на властите, което явно било приоритет на „десните екстремисти“. Не се срамува и да се рекламира с думите, че може да направи това, което другите само могат да обещаят. Не се притеснява да описва Делян Пеевски само като депутат (което пък е запазена марка на Бойко Борисов). В което само по себе си няма лошо, защото той е такъв – депутат. Проблемът е, че той е „само депутат“ дори след делото КТБ, в което въпросният „само депутат“ изобщо не присъства, благодарение на…. прокуратурата.

Затова главният проблем не е Иван Гешев. Ако не е той – ще е друг подобен нему. Проблемът е, че Делян Пеевски и Бойко Борисов (или по-точно – политическите им сили) излъчват онези, които ще имат решаващия глас за номинацията, под която се подписа Сотир Цацаров. Което в превод означава простичкото: изборът е политически.

Бонус (по Илф и Петров)

А като към това добавим и приравняването на прокурори и съдии (което в развития свят не се случва, тъй като съдът е последният арбитър и в този смисъл истинският гарант за гражданство общество, а не за произвол на силните), главният проблем става съвсем видим. Независимата (на хартия) съдебна власт е подчинена на политическата конюнктура. Това е проблемът. Или иначе казано: не името, а това, че го знаем предварително.

Това разбира се, води след себе си до още един проблем, стар като света. Предварителният сговор овластява не можещите, а правилните. А правилните често са по Илф и Петров: когато срещу управителя на старческия дом постъпили много оплаквания, защото бил грубиянин, го уволнили. Но, понеже е правилен човек, не е било възможно да седи без работа. И затова го назначили за шеф на филхармонията.

Има ли кой да спре Иван Гешев?

Могат ли протестиращите да спрат Иван Гешев? Надеждата е минимална. Мнозина сравняват днешната ситуация с протестите срещу Пеевски за шеф на ДАНС. Този пример обаче не е много окуражаващ. Но е задължително да се опита.

Иван Гешев, Сотир Цацаров и Младен Маринов

Следващият главен прокурор отдавна е бил избран от онези, които вземат решенията. То не е и точно избор, а по-скоро – естествена, следваща, още по-опасна мутация на вируса, който е завладял, разяжда и разгражда правовата държава.

Този „избор“ не беше тайна – дори името на „избраника“ беше отдавна известно. Оставаше да се изиграе театрото на т.нар. законова процедура. Кандидатурата се подготвяше и налагаше старателно поне от година – показни акции на ръба на закона, оглавявани лично от него, всекидневни медийни изяви, които да изградят образа на неустрашим борец срещу корупцията и престъпността.

Разбира се, при такива хора в такива ситуации съществува риск: колкото повече се показваш и говориш пред публика, толкова повече гафове трупаш и лъсва какво представляваш. Както и стана. Но това не разколеба взимащите решенията. И така плахата надежда всичко да се окаже само слух и в последния момент да бъде номинирано някое поне малко по-прилично лице за пореден път се оказа напразна.

Оттегляне поради непригодност?

После припламна надеждата, че ще издигнат още една кандидатура – така, поне за парлама. Но и тя бързо угасна. Явно вече нямат нужда и от прикритието на мнимата състезателност.

Така дойде ред на протестите, декларациите и призивите за оттегляне на кандидатурата поради непригодност и за нова процедура. Защото ставащото е подигравка с гражданите и е немислимо в eвpoпeйcĸa пpaвoвa дъpжaвa. Защото е недопустимо да връчиш неограничена власт на оперетен герой, който всекидневно ръси нелепости без да му мигне окото.

Защото човек, който си позволява да лепи политически етикети, да заклеймява и заплашва, да се гаври с презумпцията за невиновност като раздава присъди по телевизията, да обявява открито, че не е съгласен с конституцията, не отговаря дори на най-елементарните професионални и етични стандарти за магистрат, камо ли за поста, за който го предлагат.

Има ли шанс тези призиви и аргументи да бъдат чути и някой от онези, които формално участват в процедурата или биха могли да ѝ повлияят, да се засрами, стресне, уплаши и да даде заден ход? Отговорът изглежда ясен, но все пак – да видим.

Има ли на кого да се разчита?

Най-абсурдно е да се разчита на самия кандидат. Доколкото зависи от него, той никога не би се отказал. Даже упреците и критиките му действат стимулиращо и го правят все по-безцеремонен и агресивен.

Вероятността някой от мнозинството във Висшия съдебен съвет, което установи, че кандидатът „притежава необходимите нравствени и професионални качества“, да почувства някакви угризения и без нареждане от горе да размисли или да гласува „против“ е кръгла нула. Това е фасаден орган „на повикване“, замесен от същото професионално, интелектуално и морално тесто, пълен с назначени, изпълнителни и уплашени хора.

Изпълнителната власт имаше формално основание да се намеси с алтернативна кандидатура, но не го направи. Което, естествено, не е решение на карикатурния министър на правосъдието. Просто вече издигнатият кандидат си е и неин.

Президентът може да не подпише указ за назначаването му, което би било много добре. Но ВСС ще си го прегласува. Така че ефектът ще е като от предварителните консултации по въпроса какъв да е новият главен прокурор – никакъв. Впрочем, президентът още сега би могъл да каже какво мисли. Но си мълчи.

Да се разчита на т.нар магистратска общност е излишно. Съдиите възпитано не се намесват, докато прокурорски трудови колективи от цялата страна се надпреварват да изразяват верноподаническа „безрезервна подкрепа“.

С изключение на една, всички партии си мълчат, сякаш темата въобще не съществува. А тези от тях, които са в парламента, са излъчили половината от членовете на ВСС и биха могли да се намесят. Но явно много ги е страх от главния прокурор – и днешния, и бъдещия. Най-оглушително звучи мълчанието на най-голямата „опозиционна“ партия. От ДПС не се свенят да хвалят кандидата – той си е и техен.

Ще се трогнат ли кукловодите?

Тъй че дотук шансът е нулев. Остава само една опция – онези няколко субекта, които имат реалната власт и вземат решенията. Които (макар и може би не с еднакъв ентусиазъм, и не без противоречия помежду си) са посочили избраника и сега му дърпат конците. Както и на формално номиниралите го и на (почти) всички други институции в държавата.

Единственото, което евентуално би могло да ги трогне, са някакви масови и продължителни протести. Както стана през 2013-та с отмененото назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Този пример обаче не е много окуражаващ. Тогавашното отстъпление на властта не промени кой знае какво, а после тя си го върна тъпкано на цялото общество. Пеевски и тези над и зад него се възмогнаха икономически, КТБ се срина и бе разграбена, завладяването на държавата се ускори, хватката се затегна и стана още по-нагла и брутална. Ясен пример за което е и сегашната процедура по „избор“ на главен прокурор.

Днес опасностите за демокрацията, правата и свободата са много по-големи и непосредствени – открито репресивният режим изглежда на една ръка разстояние (за някои и това разстояние вече бе изминато). Днес има повече и по-сериозни причини да се протестира. Но и общественият натиск трябва да е още по-силен.

В края на краищата не е изключено пак да отстъпят, но ако това стане, ще е по-скоро голяма изненада. Надеждата изглежда малка. Но е задължително да се опита.

Абонатът не отговаря

14 дни след изтичането на хакнатите бази данни Галя Димитрова проговори насила, причакана от репортер на bTV пред централния вход на агенцията. Проговори, за да стане ясно, че няма да се оттегли от поста си, докато не се „преодолее кризата“. Собственият й принос към процеса на преодоляване остана за въображението на зрителя.

Дияна Костова

Снимка: © Webcafe.bg

Не се е родил гражданинът, чиито житейски драми могат да надделеят над нуждите на данъчната администрация. Освен ако гражданинът случайно не работи като изпълнителен директор на НАП. Тогава всичко е допустимо.

В разгара на криза без прецедент за последните 10 години, ръководителят на националната данъчна служба Галя Димитрова взе трудното управленско решение да блесне с отсъствието си и да не прекъсне платения си годишен отпуск, независимо от батака.

Оказа се, че директорът на НАП има по-спешни персонални ангажименти някъде далеч от централата на „Дондуков“ 52. И така – в продължение на две седмици.

Единствената реакция от страна на Владислав Горанов беше да вдигне рамене и да намекне, че май липсата й не е съвсем непрежалима. Министерството на финансите имало доверие на данъчен No. 1 за „всичко друго освен за информационната сигурност“. Малшанс.

В нормалната среда подобна атестация би трябвало да се чете като официално предизвестие за уволнение – особено когато са компрометирани личните данни и данъчно-осигурителната тайна на 4+ милиона български граждани. Ситуацията в НАП обаче няма нищо общо с нормалността.

14 дни след изтичането на хакнатите бази данни Галя Димитрова проговори насила, причакана от репортер на bTV пред централния вход на агенцията. Проговори, за да стане ясно, че няма да се оттегли от поста си, докато не се „преодолее кризата“.

Собственият й принос към процеса на преодоляване остана за въображението на зрителя.

Оставки не бяха предложени, подадени, приети или дори поискани от нито един политически и административен отговорник за НАПLeaks. Никой не си направи труда да покаже, че осъзнава понятието „служба“ като дълг, чест, призвание и отговорност, а не като чиновническа заетост, безплатен паркинг и достъп до ведомствената столова.

Разбира се, никой не очаква, че директорът на НАП ще се прикове с пранги за бюрото, докато не изпълни всички задължения по длъжностната си характеристика.

Възнаграждението от 5000 лв. основна месечна заплата не е никаква гаранция за лоялност към обществения интерес – лоялността не се купува, а се проявява естествено по време на истински опасности.

Правото на годишен отпуск на директора на НАП обаче няма никакво отношение към факта, че под нейното ръководство институцията не е изградила адекватен екип, план и технически инструменти за управление на кризи в IT-сигурността.

Самата данъчна администрация призна, че външният пробив в информационните й системи е засечен още в края на юни 2019 г. Милионите пряко засегнати граждани обаче разбраха за тази атака едва когато беше твърде късно – на 15 юли файловете с имена, ЕГН, адреси, телефони, справки за доходи, данъчни задължения, здравни осигуровки и др. вече бяха изтекли навсякъде.

До този момент не става ясно какви мерки са предприети (ако изобщо са предприети) за проследяване на източника на атаката и за ограничаване на щетите още в момента на реализирането й. Не е ясно и по чие разпореждане НАП е решила да премълчи за допуснатата уязвимост. Ако мине номерът.

Не беше дадено обяснение защо Националната агенция за приходите е допуснала и серия от нарушения на изискванията за съхранение и защита на личните данни – при това цяла година след влизането в сила на GDPR.

Вината за това не е само на изпълнителния директор, но и на управителния съвет на Агенцията, в който влизат и финансовият министър, ръководителят на НЗОК и управителят на НОИ.

По-ясен пример за управленска несъстоятелност от случилото се в НАП през последния месец не може да има. Затова решението за удължаване на агонията буди живо недоумение.

За много хора „трудното решение“ на Галя Димитрова ще е първото и последно пряко впечатление за нея като човек, ръководил приходната администрация през последните 2 години. Независимо от хвалбите за преизпълнение на приходите в бюджета – въздействието от този институционален „подход“ и комуникационен „рефлекс“ ще остави незабравим спомен у данъкоплатеца. Скъп спомен – в лошия смисъл на думата.

Всеки е свободен да подреди сам приоритетите, нуждите и ценностите си. Понякога този избор наистина не е лесен. Понякога избор просто няма. Но за да има насрещно разбиране, отговорният подход изисква проява на честност, разбиране за грешките и признание за вина. Вместо това? Подигравка.

Нинова, какво ще стане, ако народът наистина се изправи?

“Народе, изправи се и те ще паднат!”, се провикна от Бузлуджа Корнелия Нинова. Но лидерката на БСП трябва да знае, че ако народът наистина се изправи, ще ги помете и тях на “Позитано” 20. Коментар на Емилия Милчева.

Докато лидерът на БСП Корнелия Нинова вдигаше на крака социалистите на Бузлуджа, премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов не смогваше да позира с желаещи да се снимат с него детски учителки.

“Народе! Изправете се и те ще паднат. Гответе се. Тук сме и идваме“, прокънтя председателката на социалистите от поляните.

“Колко време чакаха за снимки и колко хора благодариха на правителството”, благо рече премиерът и лидер на ГЕРБ в Пловдив.

Останалите видяхме как се сблъскаха две паралелни  реалности – на страха, който карал “бедни, онеправдани и унижени” да избират ГЕРБ и Борисов, и на царството на “икономическия растеж и подем”.

 “Народе, изправи се и те ще паднат!” срещу ”Чакаха за снимки!”

Патетичната поетика на пропагандираната от Нинова радикалност може и да е уместна преди 170 години, когато Маркс и Енгелс предсказваха пролетарската революция. Днес е демоде, а и не върши работа срещу народняка Борисов.

Вече проличава обаче, че и кампанията за предстоящите след 3 месеца местни избори ще се води на лидерско ниво, каквато беше и тази за евроизборите. Естествено, Борисов ще се стреми партията му да не отстъпи от завоюваните досега позиции, когато Цветан Цветанов оглавяваше предизборния щаб на ГЕРБ – кметовете в близо половината от общините в България, в т.ч. и почти всички областни центрове, са от ГЕРБ.

Победата обаче може да е гарнирана с отстъпления по места, каквато бе и на европейските избори, спечелени от ГЕРБ с минус стотина хиляди гласа и един евродепутат по-малко от тези през 2014 година. Санирането приключи, пеещите фонтани останаха в предишната кампания, (някои и не пеят вече), магистралите са дежавю, а дълго чаканият много голям инвеститор “Фолксваген” изглежда ще отиде в Турция. В България върлува поредната епидемия по домашните животни – африканска чума, която е на път да унищожи свиневъдството като бизнес и да лиши още хиляди българи от домашна мръвка по Коледа и луканки за зимата.

Така на Борисов му остава да разчита на “икономическия растеж и подем”, “високотехнологичните паркове, които дават заплати като в Америка”, или пък на факта, че като управляващи ГЕРБ разпределят бюджета, европейските средства и излишък, който вече надхвърля 3 милиарда лева.

Нищо ново от БСП

Но пък и най-голямата опозиционна партия го улеснява. На Бузлуджа лидерът на БСП обеща помощи от по 10 минимални работни заплати (5 600 лева или около € 2 863) за младите семейства, които съвсем не могат да се нарекат социална политика. (Не напомнят ли безлихвените кредити от по 5 000 лева за младоженци от времената на Живковия режим?)

Социалистите не предлагат нито смислена алтернатива, нито ново поколение политици със знания, способности и морал. Въпреки че зам.-председателят на партията Кирил Добрев обеща да извадят кадри, подготвяни в последните 3 години, левицата изпитва трудности в намирането на конкурентни кандидати за кметове.

Липсата на значими политически партньори и почти имагинерно присъствие в местната власт накара Нинова да признае, че “сами не можем”, и да призове за търсене на всякакви партньорства, основани на принципа “всички срещу ГЕРБ”. Тази всеядност на БСП може да се квалифицира и като безпринципност, но Нинова се надява на балотажи в поне 120 общини и кметове в 60.

Емилия Милчева

Сред тях ли е София? Вече всички говорят как председателката на БСП, доскоро противник на партийната подкрепа за омбудсмана Мая Манолова като кандидат-кмет за столицата, е омекнала.

В крайна сметка ако Манолова изгуби, губи тя, ако спечели – печели и БСП. Само че има един съществен въпрос, който предстои да се изясни – противник ли е Манолова на модела “Борисов” и ГЕРБ, след като им дължи позицията си на обществен защитник? Откакто е омбудсман, тя не си е позволила и една критична дума срещу премиера и е редно избирателите да са наясно – ако че се кандидатира, ще бъде ли тя в тих сговор с този модел, както навремето Борисов с кръговете на Стефан Софиянски? В този контекст реториката на Нинова изглежда някак камуфлажна. И не само в този.

Съглашателството продължава

Ентусиазмът, с който лидерката на БСП атакува неспирно управляващите, стихва, когато става дума за избора на нов обвинител на републиката. Единствената номинация досега – на заместник главния прокурор Иван Гешев, предизвика протести и констатации на утвърдени юристи като адвокат Михаил Екимджиев, че живеем в “имитация на правова държава”. Нинова, която охотно коментираше позицията на Борисов за номинираната за главен прокурор на ЕС Лаура Кьовеши, обяви, че ще изчака 29 юли – крайния срок, в който могат да се правят номинации за главен прокурор, и тогава ще говори.

Тази предпазливост ни кара да предугадим, че няма да въстане срещу избора. Впрочем, и БСП, ръководена от Сергей Станишев, не само не възрази срещу фигурата на Сотир Цацаров за главен прокурор, а го подкрепи чрез своите представители във ВСС. Мнозина заподозряха, че принос за това e имал и бизнесменът и виден социалист Георги Гергов.

Явно съглашателството продължава и така както президентът Росен Плевнелиев подписа бързо указа за назначаване на Цацаров за главен прокурор, същото ще стори и президентът Румен Радев – за когото му подадат.

Ако народът наистина се изправи…

А що се отнася до изправянето, добре е Нинова да знае, че ако народът наистина се изправи, и тях на “Позитано” 20 също няма да ги има.

Комунистите са новите будители

Дядо Коледа разтвори в юлските горещини чувала с подаръци

Новите будители на България, снимки: Фейсбук

Виолета К. Радева

Отмина и тазгодишното сборище на преименуваните на социалисти наследници на Българската комунистическа партия. По всички възможни телевизии видяхме подробни репортажи от червения митинг на Бузлуджа, както и речта на Корнелия Нинова пред съпартийците си. Някои сайтове ни зарадваха с десетки снимки, една от друга по-красиви.

Какво видяхме и узнахме още ние, българите, които никога не сме били членове на тази партия и които сме избрали не евразийска ориентация, а проевропейска и пронатовска?

Видяхме червена поляна

Присъствалите там бяха с еднакви червени тениски, с червени шапки, с червени забрадки, с червени знамена и плакати. Да се чуди човек откъде намериха другарите толкова пари при положение, че само преди броени дни К. Нинова разпалено обясняваше пред съчувстващи телевизионни водещи, че нямали никакви средства, касата им била празна! Тук-там се мяркаше някое българско знаме, но нито едно на Европейския съюз. Впрочем, нямаше го и лидерът на Партията на европейските социалисти и предшественик на Корнелия Нинова. Възбудени социалисти сега прегръщаха и целуваха Нинова, забравяйки, че преди също така възбудени прегръщаха и целуваха Сергей Станишев. Днес той е врагът вътре в партията! Да, не видяхме Станишев и други някои знакови фигури от БСП, но затова пък в предните редици беше внукът на полк. Кацамунски и ново острие на партията.

Казано беше от другарката Нинова, че в подножието на трибуната, от която тя, в розови гащи, бяла риза и развят по хайдушки перчем държа реч, има над 40 хиляди социалисти, много от които дошли от чужбина специално за събитието. Надяваме се, че са дошли от Москва и Санкт Петербург, защото не можем да допуснем, че синчета и щерки на социалисти, развяващи

руски хартиени знаменца, накичени със сърпове и чукове

и понесли портрети на Сталин и на Путин, ще учат другаде или ще обогатяват с труда си някоя от презрените западни капиталистически държави.

МВР от Казанлък обаче съобщи, че на двата паркинга са регистрирани 420 автобуса и микробуса /!!!/. Да приемем, че във всичките, дори в микробусите, е имало по 40 души, това прави общо 16 800 души. Да го изпиша и с думи, за да няма техническа грешка: шестнадесет хиляди и осемстотин души. Камерите показаха още, макар мимоходом, сергии с локуми и червени близалки във формата на петолъчки, порцеланови чаши за чай с ликовете на другарите Румен Радев и Корнелия Нинова, на Тодор Живков и Владимир Путин. Порадвахме се на як социалист с татуирана върху корема червена петолъчка и обилие от други комунистически символи по цялото туловище, на мустакат мъжага, носещ гордо шапка с надпис ”СССР”, а над абревиатурата – щамповани вездесъщите чук и сърп, на модерна социалистка с огромна синя шапка, красиви воалени фусти и куфар, поела в незнайно коя посока…

Гвоздеят на визуалното изкуство обаче беше голям портрет, прегърнат от изобразения художествено, в духа на Владимир Димитров-Майстора модел. Видяхме колко щастлива е другарката Нинова за оказаната ѝ от някой социалистически самодеец чест. Мнозина се сетиха за модерните руски икони, върху които са изографисани Йосиф Висарионович Сталин и Владимир Владимирович Путин като православни светии. Впрочем, някои вече дадоха име на картината:

 „Света Корнелия Крушовишка”…

Видяхме още каква радост настана, когато другарката Искра Баева от СУ „Свети Климент Оридски”, обучаваща бъдещите учители по история за българските училища и авторка на учебниците по история на нашите деца и внуци, беше наградена с нещо си на името на Димитър Благоев заради дейността си на пропагандистка и „за цялостен принос в развитието на идейните основи и политика на БСП”! Това е! Кой казва, че имало закон, който обявявал комунистическия режим за престъпен? Закон няма, има само една декларация, която осъжда това и онова, но няма нито една предвидена санкция за неспазването на изброените неща. А без санкции закон няма, мисля си аз като един лаик.

Видяхме също, че към устремената в светлото комунистическо бъдеще чиния пълзят по напечената от юлското слънце пътека ентусиасти, зарадвани от подаръка, който им направи неотдавна американската фондация, основана от милиардера Джон Пол Гети – почти 200 хил. долара за „спасяване” на уникалната сграда и превръщането ѝ в място за поклонение на милиони комунисти и модерни марксисти от цял свят. Те не се вълнуват явно от това, че „уникалната” постройка е открадната от … Америка! А може би именно поради този факт искат да я спасяват? Из мрежата се появиха две снимки: на изтърбушената паница с антена, върху която свети огромна петолъчка, построена през 1981 г. с труда и парите на целокупния български народ; на гръцка православна църква в окръг Милуоки, щат Уисконсин, проектирана през 1956 г. от Франк Лойд Райт. Толкова за „уникалното бижу” на социалистическото изкуство!

С особено удоволствие разгледах публикуваните снимки във фотогалерията на сайт, който претендира да е флагман на дясното и демокрацията, от събитието на 27 юли 2019 година. Репортажът ни прави съпричастни на това забележително честване. Снимки на млади усмихнати лица в едър план; Нинова прегърнала момиченце като любеща баба; Нинова, раздаваща автографи; Нинова с момиченце в народна носия; реклама на партийната телевизия на БСП; и пак широко засмяната лидерка; и пак Нинова; още Нинова; Нинова поднася погача на дете; Нинова раздава въздушни целувки. Общо 33 снимки пресъздават комунистическата еуфория на поляните под изтърбушената чиния. Не знам защо този фоторепортаж ми напомни репортажите, които се появяваха в пресата и по телевизията преди 1990 г. по същия повод. Велико нещо е пропагандата! Някой във форума на сайта същия ден, в 18,22 ч., е одобрил това във всяко отношение вдъхновяващо отразяване на събора на БСП: „Само до 18 часа има 4 статии за празника на БСП. Браво!”

Това видях. А чух това, което чу и цяла България – че

комунистите са новите будители,

че ще управляват с „ум”, че всички детски градини ще са напълно безплатни, че ще открият навсякъде общински болници, че ще има транспорт до всяко населено място, че ще дават по 10 минимални заплати на всички млади хора! Ако не беше по време на юлските горещници, щях да кажа, че дядо Коледа е разтворил огромния чувал с играчки за малките деца…