кафенето

Новини и не само

За НАП и отпуската на Галя Димитрова. Или как се върнахме в комунизма.

Цялата държава беше хакната. Но шефката на НАП Галя Димитрова не прекъсна отпуската си. Петър Чолаков коментира нейното решение и препраща към чиновническия модел от преди 1989 година, който е жив и днес.

Галя ДимитроваГаля Димитрова

Изпълнителният директор на Националната агенция по приходите (НАП) Галя Димитрова не прекъсна отпуската си, след като стана ясно, че данните на над 4 милиона българи „са изтекли“ в интернет. Това било „тежко, но много добре обмислено“ решение, каза самата тя. Шефката на НАП аргументира отсъствието си с „важна и изключително отговорна лична причина“. Според нея е необходимо „човек да е отговорен не само в професионален, но и в личен план“.

Ще си позволя да не се съглася с г-жа Димитрова. Решението, а още по-малко реакцията ѝ на поставените въпроси не бяха добре обмислени. Когато става дума за хакването на цялата държава и за разкриването на лични данни, които според експертите, са по-ценни от кредитни карти, ръководителят на „протеклата“ агенция трябва да бъде на „висотата на положението“. Да бъде на своя пост.

Не изключвам г-жа Димитрова наистина да е имала личен ангажимент. Но тя не си направи труда да уточни какъв е той, а ситуацията в НАП очевидно е извънредна. Не помагат особено и уверенията на изпълнителния директор, че „поддържала дистанционно връзка със своя екип и заедно взимали решенията“. Накратко, поведението на г-жа Димитрова може да бъде определено с думи като безочие, безтактност и наглост.

Какво ще последва?

„Снишаването“, докато „бурята“ попремине, е обичайна практика. Проявите на малодушие, естествено, далеч не спохождат само злощастната държавна администрация. Това е човешка черта. Среща се навсякъде, дори в частния сектор. Разликата, разбира се, е в това, че в една частна фирма е почти изключено скатаването да ти се размине или да остане незабелязано. Друго е, когато ползваш политически протекции.

Не искам да кажа, че последици за ръководителката на НАП няма да има. Нито пък намеквам, че някой я пази – нямам данни за това. Не изключвам да видим поредната серия от оставки. Ще гръмнат няколко бушона. Нещо ще припламне, ще изгори (вероятно на ужким) за пред публиката. Важното е друго: схемата ще се запази.

Да не пропускаме и че премиерът Бойко Борисов също „се покри“ в началото на „НАП-лийкс“. А първият му „култов“ коментар беше, че хакерът е „уникален мозък“, атестат за „качеството на образованието“ и „истински вълшебник“. После дойде обратът.

„Кучето скача според тоягата“ – гласи една хубава българска поговорка. Колко от нас са готови активно да отстояват интересите си, когато са накърнени? Тук не говоря за събития от голям политически магнитуд, за протестите, породени от „Виденовата зима“, за назначаването на г-н Пеевски за шеф на ДАНС, сегашното „състезание“ с един кон за главен прокурор и др. Става дума за малките, „дребни“ злини и неправди, които всички изпитваме понякога на гърба си.

Да поговорим за „малките камъчета“. Колко от българите са готови да си потърсят правата, когато в личен план се сблъскат с арогантността, некомпетентността или покъртителния мързел на чиновниците? Струва ми се, че за 30 години „демокрация“ така и не се научихме, че понякога е по-добре да се съпротивляваме, вместо да се каляваме в стоицизъм. Да се съпротивляваме дори и срещу „малките камъчета“ в обувките. Защото пасивността подхранва наглостта.

Другата страна на медала е, че има безчет случаи, в които самата организация, чрез която са предоставяни съответните „услуги“ на гражданите, е на трагикомично, допотопно ниво. Тук и добросъвестността на обикновените служители, тогава, когато я има, не може да помогне. Да споменавам ли, например, митичните тетрадки, в които се записват и „издирват“ получателите на колетни пратки в софийската Централна поща? Да, там „базата данни“ в края на второто десетилетие на 21 век е основно на хартиен носител.

Петър ЧолаковПетър Чолаков

„Електронно управление“ ли казахте? 

Моя близка тази година си поднови паспорта. В паспортната служба, в препълненото помещение в РПУ-то, хората попълваха заявленията си натъпкани един до друг, често направо „на колянце“. По стар български обичай.

Каква „тайна“ на личните данни? Още по-голям е хаосът в паспортното на бул. „Мария Луиза“ в столицата (Отдел „Български документи за самоличност“, СДВР). Там е същинска вавилонска кула; нагъчкани като сардели в кутия, българи и чужденци пишат и бришат… Можем само да си представим какъв „обмен“ на лични данни тече. Така че слабо защитените файлове, съхранявани в НАП, са, простете за клишето, само върха на айсберга.

Известно е предупреждението на германския социолог Макс Вебер (1864-1920) за опасностите, които крие господството на чиновниците (Beamtenherrschaft) в модерната „рационално организирана“ държава. Бих допълнил, че това господство е особено вредоносно, когато формалните правила, на които то би трябвало да се основава, целенасочено не се спазват.

Бюрокрацията не се „рекрутира” чрез прозрачни конкурси, а „техническата превъзходност и компетентност“ на чиновника са последното, което има значение. В България най-важните качества на зъбчатото колелце в бюрократичната йерархия са партийната принадлежност, послушание и лоялност. Безцеремонната власт на чиновника се разгръща под ласкавия, насърчителен поглед на партийните функционери в една фактическа „водаческа демокрация“ (Führerdemokratie).

Моделът от комунизма достига нови висоти

Казано, полу на шега, това е класически, неписан „Димитровски“ принцип. Корените му са в машинарията на бившия режим. Преди 1989 чиновникът в България бе инструмент за осъществяването на тоталното господство на Партията.

В интерес на върхушката никога не е било бюрократът да „служи“ на гражданите. Точно обратното. Той раболепно обгрижва върха на партийната пирамида, способства за увековечаването на номенклатурата, мачкайки „молителите“. Този модел се запази и след т.нар. демократични промени. След което достигна нови висоти при популацията на „калинките“.

Реклами

De Profundis: Узаконеният грабеж на банките – възходът на банкстерите

72915501305740320Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Какво ще кажете да отидем на един необикновен ресторант?

Ако там плащаш консумацията със собствени пари, задължително ти струва повече, отколкото струва. Ако пък се храниш на вересия, плащаш още значително повече. Ако искаш да поседнеш в тази весела кръчма през уикенда, плащаш от петък, няма лабаво. Но ако келнерът трябва да ти върне ресто, връща ти го следващия петък. Щом отвориш сметката си пък виждаш, че в нея, освен основната консумация, са описани и ред екстри. 5 лева гаранция, че готвачът не е плюл в супата. 2 лева такса сгънати салфетки. 1 лев за празничната атмосфера, създавана от фикуса в ъгъла. 1 лев задето хабиш посудата и приборите на ресторанта. И още ред подобни забавления.

Пита се в задачата – колко време ще ви издържат нервите, граждани, преди да зарежете тая кръчма и да отидете в друга. Отговорът е лесен – няма никакъв смисъл да се хабите, защото друг вид кръчми по нашите земи просто няма. Е, има, но те са други само номинално, може да се различават в детайли, но като цяло следват същата политика на любезно обслужване. С други думи, в една страна, уж здраво прегърнала пазарната икономика, съществува нещо като колективен кръчмарски монопол, който извлича дебели частни печалби в ущърб на клиентите.

Черешката на тортата в случая е фактът, че този монопол не просто се толерира, а се насърчава от държавата – може би защото пък тя с радост консумира растящи данъчни отчисления от въпросното добре организирано дране на кожи.

Сигурно някои вече се досетиха, че всъщност не говоря за българските кръчми, а за българските банки. Това с кръчмите е само словесна фигура, за да схване читателят целия абсурд на ситуацията.

Първо трябва да кажа, че, заедно с държавата и самите банкери, и аз съм много доволен от стабилността като цяло на българската банкова система, стабилност, доказана както от докладите за нейното състояние през 2018, така и от последния стрес-тест на ЕЦБ. Тази стабилност е явление прекрасно, особено след преживения ужас при срива на банковата система през 90-те години, чрез който комунистическите крадци се опитаха – до голяма степен успешно – да заметат следите на кражбите си и да пуснат голямата пералня за милионите, раздавани на червените олигарси с прословутите куфарчета.

Но в същото време – не съм съгласен въпросната банкова стабилност да се крепи основно на узаконен грабеж от страна на самите банки, най-вече чрез безкрайните такси и други хитри „инструменти”, които те измислят и използват, а не на таланта на самите банкери за работа в конкурентна среда.

Чета онзи ден в един анализ за ситуацията през 2018, че „депозитите, привлечени от банките, продължават своя растеж”. Те са стигнали вече 71.8 от БВП, въпреки ниските – разбирай, практически нулеви, лихви по тях. И изводът на анализатора е: „Това е доказателство за доверието към системата и резултат от все още високата склонност към спестяване от страна на домакинствата, които държат две трети от депозитите в банковата система”.

Не знам как да се изразя по-ясно, но не може чрез внушаване на имагинерни представи за „доверие” и „склонност” да се обясняват банкови феномени. Те са въпрос на логика, математика, статистика, дори теория на вероятностите и други магии, но не и на гола вяра. Защото всъщност преводът на казаното по-горе от банкерски на човешки означава – хората губят, но, въпреки здравия разум, масово държат парите си в банките, защото им вярват.

Пълен нонсенс – те хората напоследък на бога и на себе си не вярват, камо ли на банките. Но е факт – българските домакинства масово държат парите си там и това е по две причини. Първо – не знаят къде другаде. Второ – няма къде другаде. Нашето общество по принцип няма достатъчно информация за различните инвестиционни възможности, практически не познава световния инвестиционен пазар и няма как да участва в него. Българският инвестиционен пазар пък е твърде слабо развит от една страна, а от друга – подозира се, че част от него е в ръцете на мошеници, така че хората с основание се дърпат.

Но да се върнем на банките. Твърди се, че през 2018 „нетният лихвен доход отчита ръст от 2.5 % на годишна база”. Но в същото време „нетният доход от такси и комисиони е със 7 % повече от 2017”. Тоест ръстът на банковите приходи от такси и комисиони е близо три пъти по-голям от този на приходите от лихви. Това изобщо не ми се струва нормално и редно. Тази информация, поне за мен, не просто потвърждава, а засилва усещането, което имам от досега си с банковата система – че като клиент съм прецакан отвсякъде.

А ето и малко истински клиентски неволи за илюстрация – при това от контактите ми с една от най-стабилните и големи български банки.

Първо, системата на обслужване там в последните десет години се влошава постоянно. Преди можеше, но вече не може, в кой да е централен салон да ти се размине без солидно чакане. От служителите – които са и касиери, и консултанти – половината обикновено отсъстват по принцип, другата половина са в почивка за момента, а останалите са заети с дълги преговори или сключване на договори за кредит с клиенти. Така че – чакай, ако си нямаш работа.

Второ – таксите. Имам чувството, че в банката – а си мръднал, а са ти взели такса „мърдане”. Мислех, че само в моята е така, но жена ми си откри сметка в друга банка и там – същата картинка.

Има например тъй наречената „периодична такса”, която банката си тегли всеки месец. Първо беше 1 лев, после стана 1.50, сега вече е 2 лева – без аз като клиент дори да бъде уведомен, какво остава – попитан, дали съм съгласен. Вероятно има клауза с малки букви в договора, която им го позволява, но не съм сигурен, че това не е рекет.

На всичкото отгоре, колкото пъти питам какво точно е „периодична такса”, отговорите са мъгляви, най-често – че е такса за поддържане на сметката. Ми голяма поддръжка пада, представям си как цял месец някакъв самоотвержен банков чиновник с ръкавели поддържа сметката ми да не падне. Ама тя въпреки това пада. Включително защото всяка операция, извършена на каса, се заплаща отделно, извън сумата за „поддръжка”.

Ето ви пример с валутната ми сметка, в която понякога попадат 100 евро, изпратени от някой приятел или почитател на писанията ми в чужбина. Та в този случай има такса 7 евро за получаването на парите, 3 евро за теглене на дребната сума и 2 евро периодична такса. С други думи, на всеки 100 евро банката ме обрулва с 12 на сто. А лихвата, която ми плаща, ако оставя парите да си стоят в сметката, е 0 цяло и 0 на сто.

Но и това не е всичко. Ако имаш кредит и падежът се пада в събота или неделя, банката си тегли парите още в петък. Да не ви казвам какво става по Коледа с 5 – 6 почивни дни. И като смятам – ако 20 хиляди клиенти имат по 300 лева кредит да изплащат и той се вземе пет дни предварително…..А банката всъщност печели от тези пари, защото в Швейцария банките не почиват като българските.

Но на всичкото отгоре съществува въпросът – защо банките не си теглят вноските в самия ден на падежа, независимо, че е почивен. Няма как, ще каже някой. Айде, бе! Ами как същата банка може да си вземе парите, които ѝ дължа, в 00.01 часа посред нощ, ако денят на падежа е нормален работен ден от седмицата? Да не би да има някакви банкови призраци, които работят в полунощ? Не, всичко става автоматично, просто настройките не са направени за почивните дни, точно за да се инкасират предварително солидни суми.

Обидно е клиентите да бъдат правени на идиоти по такъв елементарен начин, но явно на банкерите не им пука за абстрактни неща като чест и достойнство, а единствено за конкретните печалби.

Още една магия, която са измислили и заради която вероятно се смятат за много хитри – застраховка на кредита. Взимаш от банката 2 000 лева потребителски кредит и плащаш „изгодната” месечна лихва от процент и половина – което всъщност на годишна база никак не е изгодно. Но има и някаква застраховка, казват ти. И си викаш – е, колко може да е застраховката за 2 бона, нищо, стотинки. Да, ама не, теглят си всеки месец застраховка в размер горе-долу на половина от лихвата – и започваш да се усещаш, че пак нещо солидно те работят.

При това го правят по супер елементарната схема – регистрира си банката собствено застрахователно дружество и те задължава там да застраховаш кредита. Тоест, поставен си предварително в ситуация, в която нямаш шанс да потърсиш по-изгодни условия.

Ето за такива дребни, но всъщност доста едри банкови мошеничества говоря, когато настоявам банковата ни система да бъде все така стабилна, но това да се случва в реални пазарни условия на истинска конкуренция, а не да живее в парник, покрити от самото законодателство.

Щото те подобни закриляни от закона монополи или негласни картели, от които зависи живота ни, станаха прекалено много – освен в банковата система, същата е ситуацията при мобилните оператори, енергийните дружества, водните дружества. Като прибавим към това и изумителните правила и изисквания на разни администрации, човеку не остава много за дишане.

Дано само и кръчмите да не минат към тази система и да те таксуват отделно за бирата, отделно за чашата, отделно за ръката, с която сръчно ти бъркат в джоба. Тогава вече наистина ще я втасаме. 

Книгата „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в:

Блогът на Пламен Асенов

https://asenov2007.wordpress.com/

Фейсбук страницата на Фондация ПРО ЛИБРИС

https://www.facebook.com/Pro-libris-331618307220817/

Фейсбук страницата на Галерия Цвета

https://www.facebook.com/галерия-Цветаart-gallery-Flower-1047724198650931/

Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Обгъзяването с ядрен облак от Русия причинява кеф на обгъзените у нас

Военният термин “радио мълчание” напълно отговаря на (не)случващото се около обгърнатата в облака на мълчанието новина за радиоактивен облак от Русия, който е преминал над Европа през 2017 г.

Източникът на новината у нас е същият, който беше обявен от самия премиер Борисов за толкова важен, че той реши да изтрие с един замах от своето обкръжение постоянното присъствие на най-важния човек в партията си Цветан Цветанов.

Щом “Свободна Европа” е казала, че Цветанов си е купил апартамент на по-ниска цена, значи новината не се оспорва, нито престъпният състав на деянието, както се видя от операцията по отстраняването на Цветанов от всички постове. Тъй рече и отсече Борисов и вълни от съгласие заляха медиите ( му). https://dnes.dir.bg/svyat/rusia-radioaktivnost-rusia-putin-radioaktivno-zamarsyavane-26610534

Не така стоят нещата с новината за радио активния облак, разпространена от същия неоспорим източник “Свободна Европа”. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30083425.html

Защо? 

Защото облакът се е носил към европейските ни глави от  евразийските простори на Русия и е бил най-вероятно резултат от (поредна) авария в империята, която аварира и катастрофира след най-голямата трагедия в човешката история, причинена от човешка ръка, взривила ядрената база в Чернобил, но зинала като ламя сега да строи второ нейно подобие на българска земя.

У нас забраната да се критикува наследството на СССР  и да се оказва съпротива срещу него си остава (почти) точно толкова валидна, колкото си беше по времето на НРБ. Нямаше по-голямо престъпление от “антисъветизма”. В шеговитата класацията  на черния хумор “златната решетка”, която хората си правеха, попържането срещу Тодор Живков беше по-безопасно от говоренето срещу Великия Cъветски съюз.

Остатъците от това робство на ума стърчат господарски и днес като съветски жалони на робството, както ги нарече през 1993 г. проф. Любомир Далчев, впрегнат като млад  скулптор в създаването им. Робуването на съветския труп продължава. То е в умовете и сърцата на отровените с робско покорство българи.

Трупът на СССР отдавна се е разложил и трансформирал в Руска федерация, но робите на трупа са живи зомбита и днес. 

На крак, о пар(т)ии презрени

На крак, о, роби на трупа

Няма тук такъв интернационал дори и сред другарите националисти, да не говорим между  неразличимите от тях социалисти. Няма такава песен, която да призовава да “сринем старий строй”, както зове войнственият химн на рушителите на миналото, наречен Интернационал.

Строят им се срина сам, но продължават под строй да охраняват жалоните на поробителите. Москва е зад тях и нито крачка назад не им позволена.

Ето защо за ядрения облак от Русия може само да се мълчи или да се споменава като за обгъзяване за кефа на болните от покорство.

Още един от династията „Пеевски“ в прокуратурата

17 април 2018 - шефът на Спецпрокуратурата Иван Гешев (вляво) промотира току-що назначения си заместник Димитър Франтишек Петров на зрелищното задържане на Десислава Иванчева и Биляна Петрова. Започва отглеждането на Петров, за да замести Гешев, на когото предстои изкачване до зам.-главен прокурор и подготовка за главен.

© Цветелина Белутова, Капитал

17 април 2018 – шефът на Спецпрокуратурата Иван Гешев (вляво) промотира току-що назначения си заместник Димитър Франтишек Петров на зрелищното задържане на Десислава Иванчева и Биляна Петрова. Започва отглеждането на Петров, за да замести Гешев, на когото предстои изкачване до зам.-главен прокурор и подготовка за главен.

След избора на Димитър Франтишек Петров за титулярен шеф на Специализираната прокуратура няма да има кой знае какво значение дали Иван Гешев ще стане главен прокурор, за да продължи линията „Цацаров“ поне там. Избраният вчера с пълно единодушие да ръководи не коя да е, а точно Специализираната прокуратура – овластената по волята на Цацаров от законодателите – да се бори с високата корупция, организираните престъпни групи и въобще с мафията, е избраник де факто на Гешев, формиран е – да не кажа отгледан – от него, за да го замести. Така както Гешев беше формиран от Цацаров – минаването през спецпрокуратурата бе задължително, за да се саморекламира избраният с акции срещу организираните престъпни групи и арестите на олигарсите. А и за да бъде тестван. Като изпълнител.

Да обясня.

Димитър Франтишек Петров го знаем 7 години като прокурор в Софийската градска прокуратура, и то в специализираното антикорупционно звено. Но при избора му се наложи да си припомним, че той никога не е бил назначаван от Висшия съдебен съвет в СГП с конкурс, а от 2011 г. е бил само командирован от Софийската районна в ключовата Софийска градска прокуратура. (Командироване в съдебната система означава изтегляне на магистрат, най-често от по-ниско ниво, с лично решение на шефа на една съдебна структура, за неопределено време, което на практика се ползва за отглеждане на кръг от лични послушници на изтеглящия ги началник.)

А на 1 март 2018 г. Иван Гешев, тогава шеф на спецпрокуратурата, командирова Петров (изтегля го) при себе си и веднага го прави свой заместник, а след изкачването на Гешев за заместник главен прокурор Петров става и.д. шеф на Специализираната прокуратура.

Компрометиран с куп сигнали за нарушения и въпреки това…

През 2015 г. Петров отказва да образува дело срещу Делян Пеевски за набедяване, сигналът бе подаден от един от тримата задържани и впоследствие освободени, че подготвяли убийство на депутата от ДПС и довчерашен бизнеспартньор на Цветан Василев, а сега повече от успешен бизнесмен. С отказа Петров си подпечатва атестацията на бъдещ надежден изпълнител на директивата, която междувременно бавно и неотстъпно превръщаше прокуратурата, и в частност специализираната, в бухалка срещу сочените от Гешев и Цацаров врагове на държавата, разбирай често атакуващите „Пеевски“ (слагам кавичките, защото все-по-успешния-млад-мъж е брандът или лицето на модела, развиван от Доган/ДПС и подпомаган услужливо от ГЕРБ в последните години, за да обслужва определени хора и интереси).

А след като прекрати разследването на подслушаните разговори „Яневагейт“, които свидетелстваха за тоталния морален разврат в управлението на съдебната власт и в отношенията й с изпълнителната, Петров си извоюва изцяло доверието на върха, чиито пороци трябваше да скрие прекратяването.

Да, определено е много подходящ

Та няма значение колко сигнала е имало срещу него – само в официалното становище на Етичната комисия, представено преди гласуването му на новата позиция, са отбелязани четири, имало е и дисциплинарни, и прокурорски преписки, но винаги приключвали с извод, че е чист. Много важно, че е блъскал ученик в училищната лавка, че го е хващал за шията – критерият за поста е друг. И сякаш, за да си направи гавра със себе си, етичната комисия на прокурорската колегия е написала черно на бяло: „C пoвeдeниeтo cи извън пpoĸypaтypaтa нe e ĸoмпpoмeтиpaл пpoфecиятa нa мaгиcтpaт в oбщecтвoтo.“ И да бяха спрели до точката. Но не, заковават етичния портрет на Петров: „Πoчтeн мaгиcтpaт, ĸoйтo cпaзвa изиcĸвaниятa зa блaгoпpиличнocт“.

А той пред кадровиците казал вчера, че ще развива медийната политика. Защото „сме длъжни да информираме обществото, за да разбере по правилния начин нашата работа“. По правилния начин…
Главният прокурор пък го поздрави с „Честито, назначен сте…“. То наистина какъв избор при един кандидат.

Никакви задръжки в назначенията – защо

Защото прекалено много е затънала прокуратурата в обслужване на едни интереси и отстъпление не може да си позволи. Въпрос на оцеляване (и на интересите, и на обслужващите ги), затова превземането на всички коти тръгва на абордаж и ускорено, и ни крачка назад. Пиратски. А Гешев вече очерта посоката – бой по „враговете“.

Изборът на Петров, както и този на Гешев поднася един детайл, който оттук нататък ще показва не дъното, не предела, а безпредела в падението: пълното единодушие.

Подобно на единодушното номиниране на Гешев, със същото бетонно единодушие беше избран и Петров. Цялата парламентарна квота от петима членове на 11-членната прокурорска колегия се присъедини към шестимата от прокурорската квота, както при номинацията на Гешев. (Как пък поне един избраник от парламента не се замисли, че гласува за шеф на спецпрокуратурата за човек, който е блъскал ученик пред училищната лавка, та да го попита най-добросъвестно, от любопитство – какво точно се е случило, как е станал инцидентът, защо не е могъл да овладее емоцията си… Или какво означава, че прекият му тогава шеф Емилия Русинова обяснила на родителите на детето, че прокурорът бил „по-краен във възпитанието на децата си“ и такъв бил темпераментът му.)

А съгласието на парламентарната квота (двама от ГЕРБ, един от ДПС, един от Патриотите и един от БСП) е лакмусът кой е реалният властелин в България днес и до каква степен управляващата политическа върхушка се е преплела с прокурорската. Върховете на държавното обвинение се овладяват един след друг от династия „Пеевски“ (пак по името на модела, чийто бранд е депутатът). Да, знам че назначенията нямат преки родови връзки (за да е съвсем на място примерът ми), но обвързаностите им са по-силни и от роднински.
Тази тема е проблем, който тепърва ще се стоварва върху главите на политическите сили, нека не си мислят, че са се отървали с любимото им клише за независимата съдебна власт.

Послеслов: Представителите на династията ще отнесат и този коментар, а и всички принципни и базови журналистически въпроси, които се опитваме да зададем, към опорната им точка, че критикуваме, защото прокурор Петров разследва издателя на „Дневник“ и „Капитал“.

Да, на 12 юни 2019 г. той лично проведе компроматната медийна акция, като застана пред камери и микрофони да потвърди съобщеното преди него от изданията на Пеевски, че спецпрокуратурата влязла в офиса на „Алфа финанс“ и изземва документи (докато въпросните документи са по старо разследване и са отдавна предоставени), важното беше да се чуе „пране на пари“ вечерта по телевизията. Официално съобщение за акцията така и не дойде, но телевизиите предаваха „акцията“ като първа новина, а зрителите се чудеха за коя фирма говори прокурорът, докато бъркаше името – „Алфа финанс“ или „Алфа консулт“. Е, липсва му на Петров рефлекса на Гешев да се измъква с „Обама и Путин“, та му се наложи да ни излъже по телефона, че на следващия ден ще даде брифинг, за да отговори на въпросите на „Дневник“. И това не се случи.

Но очакваме новата му медийна политика – да застане например пред нашия микрофон.

Отиват си – едните завинаги, другите – за малко

На днешния ден – 31 юли – две неща споделят своя финален ден. „Шоуто на Слави“ приключва своите почти 19 години в ефира на бТВ, а 44-тото народно събрание – своята шеста пленарна сесия. И добрата, и лошата новина е, че за „Шоуто“ това е краят, а депутатите ще се върнат на 4 септември.

От тази гледна точка екипът на „Шоуто“ със сигурност е заслужил почивка повече от депутатите. От 27 ноември 2000 г. насам те са създали 4176 епизода. Депутатите пък са имали 78 заседания и 24 парламентарни контрола от януари насам.

Разбира се, сравнението е несправедливо. В първите години от общо 19 в ефир „Шоуто на Слави“ е сред най-гледаните предавания в българска телевизия, като достига 2-3 милиона души в пика около 2004-2005 г. Народното събрание продължава да е една от институциите с най-малко доверие, а на последните избори си направиха труда да гласуват за него 3,4 млн. души, от които една четвърт останаха непредставени в парламента.

„Шоуто на Слави“ започна като първото вечерно токшоу в България от своя тип и остана (почти) единственото. В първите години зрителите се радваха на звезди от шоу бизнеса от Холивуд до София, на политици, спортисти, актьори, музиканти, писатели. Забавни скечове, шеги и закачки между Слави и оркестъра „Ку-Ку бенд“ и балетът „Магаданс“ балансираха сериозните теми успешно.

После дойде ерата на риалити форматите в рамките на шоуто – първо тематични („Аз пея в Ку-ку бенд“, „Музикална кадемия Ку-ку бенд“, „Магаданс: Предизвикателството“), после – общодостъпни („Танцувай с мен“, „Кандидати за слава“, „Разсмей Слави“, „Нова звезда“ и др.). Но и те омръзнаха на зрителите.

След това настъпи периодът на засилена политическа и гражданска активност на шоуто. Макар такава винаги да е имало – Трифонов редовно споделяше политическите си позиции в ефир, през 2015 г. започна „истинската работа“ – организирането на референдум за промени в изборното законодателство.

Той съдържаше първоначално 6 въпроса, после бяха съкратени на три – за мажоритарно гласуване, за задължително гласуване и за намаляване на субсидията. И след серия от концерти и всекидневна кампания в ефира на бТВ бе почти успешен – едва 12 хил. гласа не достигнаха да стане задължителен.

През последната година от „Шоуто“ Трифонов продължи да настоява за исканията на референдума, но започна да коментира редовно политическите събития в държавата. Откри социалните мрежи и стана активен коментатор и във Facebook.

Шестата сесия на парламента започна така, както и завърши – със спорове за изтребители и скандали и раздели в групата на „Обединени патриоти“. Въпреки постоянния отпор на президента Румен Радев срещу сделката за F-16 тя стана факт, а неразбирателствата в малката коалиция имат развитие – ВМРО и НФСБ изхвърлиха Волен Сидеров и неговата „Атака“ от „патриотичното“ обединение. Въпреки че той продължава да крещи, че е създал и малката, и голямата коалиция.

За ГЕРБ тази парламентарна сесия бе повод за реорганизация. Разрази се имотният скандал „Апартаментгейт“, в който се оказаха замесени депутати, министри и други близки до властта лица и който в крайна сметка доведе до оставката на дясната ръка на Борисов Цветан Цветанов и излизането му – поне засега – от активната политика и парламента. Това доведе и до персонални промени в парламентарната група на ГЕРБ. Първата партия обаче успя да изстиска успешно представяне на изборите за Европарламент преди това.

„Апартаментгейт“ беше един от поводите от БСП да си дадат „извънредна ваканция“ и да бойкотират работата на парламента. А Корнелия Нинова съумя да стисне столетницата още по-здраво. Сякаш никой не обърна внимание на временното напускане на парламента от страна на БСП и ГЕРБ успешно продължи да придвижва законопроектите си кога с помощта на официалните си партньори – „Обединени патриоти“, кога с „едно рамо“ от неофициалните – „Воля“, а понякога, особенопрез последните седмици, със съвсем неофициалните – ДПС.

Управляващите направиха традиционните промени – в Закона за съдебната власт, в Закона за концесиите, в Изборния кодекс. Назначиха нова Централна избирателна комисия, намалиха си партийните субсидии – за радост на Слави и „Шоуто“.

Проведоха частично машинно гласуване, после тръгнаха да го махат, за финал го оставиха до следващите редакции на изборните закони. И обещаха да има такива и догодина. Успяха да проведат десетки заседания за около 2 часа и половина, постигайки мечтата на българския работник – 8 часа работа, но не в денонощието, а седмично.

Днес е последното предаване на парламента и последното заседание на Слави Трифонов. Или обратното. Но ако „Шоуто“ има последен шанс да каже нещо на своите зрители, то депутатите ще получат още десетки в следващата парламентарна сесия. Дали техният сезон няма да приключи преждевременно – само бъдещето ще покаже.

Митът за Александър Македонски и съвременен Иран

660_ebf644266d72b255206a78c2dee142d9Николай Флоров

Статията е по-скоро за вредата от тоя мит и неговото влияние в съвременната политика. Митът за този древен завоевател и досега продължава с ореола на непобедимия, героичния, неповторимия и едва ли не пример за подражание македонец. Гърците се опитват да му припишат гръцки произход; македонците се опитват да минат за негови наследници; дори и турците се пишат причастни към славата му. 

По целия Близък и Среден изток, та дори и в Индия, ще намерите името му като Искендер, Скендер, Скандер,  Александрия или Искендерун. Естествено, няма да го намерите в Иран.

Римляните, като отдавнашни поклонници на Изтока, са покорени от македонската империя и амбицията й за безсмъртие: Скипий направо подражава на Александър, Помпей също – той дори носи фризурата на Александър и  преувеличава устехите в източните си кампании; Цезар, казват, е плакал като млад като си мислел, че македонеца завзел света на години, когато той нищо не бил постигнал.

Постепенно целият Изток става модел за Рим, откъдето той дори внася и календарното си летоброене, а накрая заради Изтока  изоставя и западно-европейските си провинции и в съдбоносен ход премества центъра на империята на Босфора.

Зад себе си в Западна Европа той оставя разнебитена и полуобработена мозайка от взаимно избиващи се племена, които на свой ред пресъздават легендата за величието на Рим, подражават му и се мъчат да го имитират. Нещо повече, те привнасят един нов елемент във виденията си – елемента на имперския евро-центризъм. И макар че Александър Македонски няма нищо общо с тях, те го приписват на континента като европейски полубог. Ражда се митът за епохалния сблъсък между Европа и Азия.

За векове наред, дори и днес, един огромен брой западни историци робуват на идеята за реакционния характер на Персийската империя и за европейския бог-освободител Александър. На Персия, читателю, се лепва печата «империя на злото». Поколения биват възпитавани ако не в открита агресивност «а ла Александър Македонски», то в неговата височайша мисия на отмъщение за персийските походи срещу демократична Гърция –еталона, примера, люлката на европейската демокрация срещу азиатската паплач.

Колкото повече западно-европейците откриват забравената древна Гърция, толкова повече те я виждат като символ за гордост. Колкото повече Гърция става кумир, толкова повече Персия става символ на ретроградност и азиатщина. Глупости на търкалета: генерал на Александър буквално размазва възстаналите атиняни срещу македонските окупатори. Същото правят по-късно и римляните.

Неграмотността на европейските исторически щампи се изразява преди всичко в непознаване на македонизма и неговия събрат тракизма, непознаване на всичките ония тракийски и македонски царе и династи с техния божествен произход и войнственост, чиято основна идея ги е тикала към геройски подвизи, оставили зад себе си своите могили-мавзолеи за поклонение на поданиците им. От тая среда се ражда и самия бог на войната Марс.

Това е и Александър – роден за война, чиято най-висша мечта е била подвига да  замести многонационалната Персийска империя, за да заслужи поклона на поколенията. Него и всичките тракийски царе ще видите навсякъде по плочите с тракийския конник, на запад и на изток, обърнати от християнството на Свети Георгийци, неизменно убиващи врага или дракона. Съвременният македонизъм черпи директно от тая грандомания.

Империята му, читателю, е просъществувала съвсем за кратко и числено е била принудена да се слее с местното население: в Египет с египтяните, в Мала Азия с фриги и персийци, а на Балканите – с културно доминиращия ги елинизъм.

Персия съвсем не изчезва – напротив, изчезва Македония, както предрича един от персийските гадатели. Персия не само продължава съществуването си, но свързва огромните си културни традиции с развитието на исляма. 

Етнически обаче персите не са араби – те са индо-европейци. Грешката с уеднаквяването им с арабите и досега е основен елемент в съвременната политика. Факторът Иран задължава днешните политици да зарежат тихомълком  грандоманията на Александър и да погледнат по-реално на персийското наследство.

Тъжна ирония е, че в една от най-забутаните части на римската империя – Великобритания – се пази днес кодекса на най-великия персийски цар Кир, или така наречения «цилиндър на Кир», открит в 1879 година. За него бившият директор на Британския музей Нийл Мак-Грегор казва следното: «Цилиндърът дава представа за първия известен опит за управление на човешко общество като държава, съставена от различни националности и вери, тоест нов вид държавност».

Скромно и точно, за разлика от многото днешни персийци, чието подбито самочувствие на велики наследници на цар Кир ги кара да приписват лъжливи преводи в интернета на написаното в цилиндъра.

Грандоманията не умира лесно нито в Персия, нито в Гърция, нито в днешна Македония. За Европа да не говорим.               

 

Прокурори под строй. Защо проблемът не е в Иван Гешев


Иван Гешев (вляво) и Сотир Цацаров
Иван Гешев (вляво) и Сотир Цацаров

Не е проблемът в Иван Гешев. Както през последните седем години не беше проблемът и в Сотир Цацаров, въпреки че магистрати, политици и цяла една медийна машина опитваха да внушат, че група хора има „лична вендета“ с дадена персона.

Проблемът е моделът. Колкото до имената, които го въплъщават – те наистина нямат никакво значение. Защото още преди старта на процедурата за избор, обществото знае кой ще е титулярът – точно както знаеше името на Цацаров (и бъдещия му пост), докато върхушката на управляващите се изказваше все още за него като за „много добър съдия с наказателен уклон“.

Когато процедура няма

И двата случая: и Цацаров, и Гешев сочат, че процедура няма. Има предварителен сговор, който предопределя следващите седем години в държавата.

В това, че сговорът е политически, няма съмнение, въпреки изобилните твърдения от последните дни, че Гешев е номинация на професионалната общност, обусловена от онази прословута съдебна реформа (която според управляващите завърши, а според експертите хич даже и не започна).

Всъщност, това не е вярно. Както не е вярно и твърдението на Гешев, подето от Йордан Цонев (ДПС), че Лаура Кьовеши била единствен кандидат за поста на европейски главен прокурор.

Номинацията на Иван Гешев, направена от всички прокурори под строй (което осуетява възможността някои от тях да се престрашат и да номинират другиго) бе бетонирана от правителството, с отказа на министър Данаил Кирилов да излъчи конкурент на обвинителя.

Аритметиката

За да бъде изпълнен планът докрай обаче са необходими още шест гласа във Висшия съдебен съвет, които трябва да подпечатат предварително взетото решение. Но не се заблуждавайте, няма напрежение по въпроса за това дали въпросните гласове са осигурени. Гарантирани са от политическата квота там.

Тази неособено сложна сметка е и отговор на въпроса, задаван преди години от всякакви телевизионни студиа: защо аритметиката в кадровия орган на Темида е толкова важна. „Кого го интересува и защо е важно дали парламентът избира петима или шестима души във ВСС?“, попита тогавашният здравен министър Петър Москов.

А отговорът идва сега: интересува се обществото, а е важно защото тези гласове избират следващия главен прокурор. Те, всъщност, вече са го избрали. Тези гласове, впрочем, участваха и в намаляването на периодичната атестация на съдия Мирослава Тодорова и поощриха колегата й Петя Крънчева, срещу която текат три дисциплинарки.

„Друг бъдещ“

Гешев знае, че гласовете са му гарантирани – първо от неслучилата се реформа, а после от Народното събрание, попълнило квотата си във ВСС с „тези, които трябва“ – и затова говори за себе си като за избран.

„Ще ви върна към една друга процедура, когато 17 човека номинираха един друг бъдещ главен прокурор, който беше сам и такива реакции нямаше“, каза вчера той, обръщайки се към журналисти. А от подобра на думите му стана ясно, че очевидно се приема като сигурен наследник на Цацаров.

Съвсем ясно е, че наблюдаваме „Ти си го избра“ 2. А главният герой този път не се свени да изказва прозрения от сорта на това, че не харесва разделението на властите, което явно било приоритет на „десните екстремисти“. Не се срамува и да се рекламира с думите, че може да направи това, което другите само могат да обещаят. Не се притеснява да описва Делян Пеевски само като депутат (което пък е запазена марка на Бойко Борисов). В което само по себе си няма лошо, защото той е такъв – депутат. Проблемът е, че той е „само депутат“ дори след делото КТБ, в което въпросният „само депутат“ изобщо не присъства, благодарение на…. прокуратурата.

Затова главният проблем не е Иван Гешев. Ако не е той – ще е друг подобен нему. Проблемът е, че Делян Пеевски и Бойко Борисов (или по-точно – политическите им сили) излъчват онези, които ще имат решаващия глас за номинацията, под която се подписа Сотир Цацаров. Което в превод означава простичкото: изборът е политически.

Бонус (по Илф и Петров)

А като към това добавим и приравняването на прокурори и съдии (което в развития свят не се случва, тъй като съдът е последният арбитър и в този смисъл истинският гарант за гражданство общество, а не за произвол на силните), главният проблем става съвсем видим. Независимата (на хартия) съдебна власт е подчинена на политическата конюнктура. Това е проблемът. Или иначе казано: не името, а това, че го знаем предварително.

Това разбира се, води след себе си до още един проблем, стар като света. Предварителният сговор овластява не можещите, а правилните. А правилните често са по Илф и Петров: когато срещу управителя на старческия дом постъпили много оплаквания, защото бил грубиянин, го уволнили. Но, понеже е правилен човек, не е било възможно да седи без работа. И затова го назначили за шеф на филхармонията.