Драмата с чадъра, шезлонга и шопската салата

Забележете начина, по който българинът говори за лятната почивка: основната тема е колко си дал за чадър и шезлонг, къде си паркирал хавлията и как са ти одрали кожата за една шопска салата. Есеистично от Ивайло Дичев.

default

Нищо не уморява повече от организирането на почивката! Когато се преработим, не сядаме просто да си отдъхнем, а започваме трескаво да пресмятаме къде точно да отидем, за да получим максимална почивна възвращаемост на парите си за краткото време на отпуската. Смятаме, организираме, притесняваме се дали всичко ще стане както е планирано. Резултатът е една непрестанна тревожност. Добре ли инвестирах? Не трябваше ли да отида другаде?

Затова и всеки сезон темата за цената на чадърите и шезлонгите по морето е така въздействаща. Като медиен евъргрийн тя може да се мери само с драмите около цената на агнешкото месо по Великден и рибата по Никулден. Остава църквата да измисли някой светец на шезлонгите, та да добие темата истинския си ритуален смисъл.

Лятото на българина

Скъпо излиза българското море, само че тайландското май ще дойде още по-скъпо? Ама там пък обслужването като че ли е по-добро. Да идем на планина тогава? Да, ама пък да се изложим пред приятелите, че с едно море не сме се уредили…

Забележете начина, по който говорим за лятната почивка. Като че ли не е интересно какво си преживял, каква риба си хванал, какъв спорт си научил, каква култура си опознал. Основната тема е колко си дал за чадъра и шезлонга. Къде си успял да паркираш хавлията, дали си бил на първа линия, или гледката към морето е била закривана от нечий задник. И как са ти одрали кожата за една шопска салата.

Много хора имат усещането, че българският туризъм се мутризира; тук приватизираха курортите така, както в Русия направиха с петрола и алуминия. Само че светът е голям, туризъм дебне отвсякъде. През последните години българската средна класа постепенно започна да ходи на почивка в чужбина: от една страна стана лесно да се пътува, от друга българските доходи взеха да се приближават поне до тези в развиващия се свят, където също залагат на туризъм.

За западноевропееца ваканциите отдавна са свързани с откриване на нови светове, научаване на нови неща, колкото и условно да е това при туристическата бутафория. Тази нагласа започва да се налага и в България – връщаш се с разкази за нещо ново, не за познатата до болка почивна станция на предприятието.

Гневът срещу бариерите и бетона

В гнева на гражданите обаче има нещо, което отива отвъд възмущението на потребителя, който просто заплашва да смени доставчика. Те чувстват, че българската природа е обществено благо, над което имат права. Природата май е последното общо нещо, което ни е останало.

Оттук гневът срещу приватизаторите ѝ добива политически характер. Срещу тези, които слагат бариери и леят бетон върху дюните. Срещу министърката, която заяви, че туризмът бил частна работа, в която държавата няма какво да се меси.

Конфликтът между гражданите от една страна и собствениците, концесионерите, предприемачите от друга ще се задълбочава, ако не намерим начин ясно да разграничим публичния от частния интерес. Защото туризмът сам по себе си е доста двусмислено занимание. Продаваш природата си, театрализираш културата си, слугуваш на скучаещи клиенти. Когато се прекрачи една граница, това занимание, колкото и доходно да е, рискува да подкопае устоите на всяко общество, което се е захванало с него.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s