кафенето

Новини и не само

„Дъщерите на Израел са ангели“

Israel-AFP-1Николай Флоров

Тази статия е превод от оригинала на Израел Шахак, пенсиониран професор от Hebrew University в Ерусалим, публикувана на 15 март 1995 под заглавие «Израелските дискриминационни практики се дължат на еврейския закон за религията». Професорът е също така и лидер на Израелската Лига за Човешки права.

Равините в Салад, заедно с главния равин Бакши-Дорон, наскоро издадоха нареждане, с което забраниха на евреите, живеещи в Израел, да дават под наем или да продават каквито и да са недвижими имоти на не-евреи. Това са равини на държавна заплата. Въпреки това за всички е видно, че тази наредба противоречи на израелските закони, които забраняват расистки изявления и намеци, нараняващи човешкото достойнство.

  1. Такива закони има много, но понеже само главния прокурор има правото да обвинява хората, които ги нарушават, те се прилагат почти винаги срещу арабите и почти никога срещу евреите. Например покойния еврейски нацист Меир Кахан никога не беше наказан за това, че наричаше по навик арабите «кучета».

Равините от Салад не са измислили тази забрана. Расистките наредби са неразделна част от израелския закон за религията, известен като «Халака». Нещо повече, всички наредби идващи от еврейския закон за религията по отношение на не-евреи, а също така и на еврейските жени, са расистки и дискриминационни. Въпреки това от дълги години такива наредби редовно се налагат от съдилищата на равините, които са призната част от израелската правна система.

Два примера показват какво означава прилагането на такива закони. Съгласно закона за религията, и не-евреи, и еврейските жени не могат да свидетелстват пред съда на равините. Вярно е, че на еврейките е разрешено да свидетелстват в някои доста ограничени случаи, що се отнася до «женски проблеми». Ако обаче случаят изисква «голямо съдебно усилие», свидетелството на еврейската жена се счита за невалидно, понеже… «всички жени са мързеливи по природа».

  1. Примерът в закона за религията определя, че жената може да свидетелства дали дадено ястие или няколко ястия са кошер. Но ако тя свидетелства дали многото ястия за голямо празненство са кошер, нейното свидетелство се счита за невалидно поради предположението, че нейната мързеливост и нежелание да положи усилие би я накарало да лъже ако ястията в действителност не са кошер.

Но дори и в «незначителни съдебни случаи», когато еврейската жена може да свидетелства, се появява проблема  когато нейното свидетелстване противоречи на свидетелството на мъж евреин. Еврейският закон за религията разрешава тоя проблем според разбирането, че «свидетелството на 100 еврейски жени е равно на свидетелството на един-единствен еврейски мъж.»

  1. Макар че този закон може да се види в английския превод на влиятелната Енциклопедия на Талмуда (в статията «Йиша», тоест «жена»), той не е публикуван в нито една от многобройните книги върху юдаизма на английски или на който и да е друг език.

Вторият пример се отнася за думата «курва» в еврейския закон за религията: «Ние знаем по традиция, че термина «курва», както е определен от Тората, означава всяка жена, която не е дъщеря на Израел (тоест не е родена еврейка), или дъщеря на Израел, която се е съвокуплявала с мъж, за който не й е позволено да се омъжи» (Maimonides, The Book of Holiness, Forbidden Intercourse, Chapter 26, Law 1, translated in Yale University Judaica series). Съгласно това расистко определение, всички жени, които не са родени еврейки, автоматично се считат «курви». На основата на тази дефиниция всяка жена, приела юдаизма, се счита от еврейския закон за религията за «курва» и като такава не може да се ожени за еврейски свещеник.

  1. В САЩ този закон е приет от  ортодоксалните и консервативните евреи, тоест от множеството американски евреи. Излишно е да споменаваме, че нито тези евреи, нито евреите-реформисти (които не приемат този закон) никога не обсъждат проблема в публикациите си на английски.

Лесно е следователно да си представим какво евреите биха казали, ако някоя друга религия или движение нарече еврейските жени «курви» и че те завинаги ще си останат такива, просто защото по рождение са еврейки. 

Коментар на преводача: Сравнението между жените в юдаизма и жените в исляма е неизбежно.Ортодоксалните евреи в Израел са 10 процента от цялото население и са най-бързо растящата група. Те са най-големия вътрешен проблем за така наречения «светски Израел», тъй като по същество представляват крайно радикален анахронизъм. Въпросът за мястото на еврейската жена в израелското общество има особено голямо отражение и в живота на Америка. Статията споменава само няколко главни проблема, но в Америка отвращението от тези израелски закони е в основата на крайния съвременен феминизъм. За отбелязване е, че повечето от феминистките активистки в САЩ са еврейки или католички, тоест двата най-стриктни клона в монотеизма. Юдаизмът е в основата на съвременната израелска политика към арабските му съседи. Информацията за неговия характер е широко достъпна в електронната преса (макар и не на български) за всеки, който иска да си обясни действията и политиката на Израел в съвременния свят.

 

Реклами

Таксиметровият шофьор Миролюба Бенатова


Миролюба Бенатова
Миролюба Бенатова

Служебният ѝ телефонен номер като шофьор на такси завършва на 111. На това място е България в класацията на „Репортери без граници“ по свобода на словото. „Аз имам свободата да питам от този номер дали съм спряла на точното място и да информирам, че съм пристигнала на адреса. Имам свободата да комуникирам с публиката аналогово. Камерно. Без ефир.“

След 26 години като журналист Миролюба Бенатова днес работи като шофьор на такси. През юли договорът ѝ с Нова телевизия беше прекратен. В публикация във Фейсбук в петък тя обясни, че е търсила друга работа като журналист след това. „Тук – там ми казаха, че няма място за репортер като мен. Имали желание, но нямали възможност. Разбрах ги. И потърсих поприще, в което още търсят хора.“

Така журналистката решава да опита като шофьор на такси. Тази своя работа тя върши с чиста съвест и без да изпитва срам.

„Да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си там. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си ПР или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт“, написа Бенатова.

В началото на лятото новото ръководство на Нова телевизия, купена от Кирил и Георги Домусчиеви, предложи на нея, Генка Шикерова и Марин Николов да работят на граждански договор. Предложените трудови взаимоотношения обаче не просто не даваха свобода на журналистите, а въвеждаха санкции за тях, ако откажат да направят „тема, поръчана им от медията“. В същото време телевизията си запази възможността да не излъчва репортажи, предложени от журналистите. Бенатова и Шикерова напуснаха през лятото, по-късно това направи и Марин Николов.

„През юни ми предложиха да стажувам като журналист. Разбира се, нарекоха го по друг начин. Казаха, че искат да ме задържат в Нова, но със стажантски договор, в никакъв случай трудов. При никакви обстоятелства да не съм в нюзрума, но да правя материали. Неясно как, но със категорично без да използвам оператори и монтажисти от телевизията. В средите на „Човешки ресурси“ наричат тези оферти отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, но после ще бъде представено като възможност“, описа ситуацията Бенатова.

„Понякога усещам гузната обществена съвест под формата на голям бакшиш“, написа още Бенатова. „Отговарям, че това не е индулгенция за гражданското мълчание. И връщам.“

„Сега се уча да се ориентирам бързо във всички квартали на София, питам, когато навигацията ме обърка и се извинявам на пътниците, ако изпусна отбивката или не знам улицата, която ми казват. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, трябва да питаш. Практикувам го. Когато трябва мълча, не избирам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, слушам неангажираща музика и колата е чиста. На този етап толкова мога“, написа Бенатова.

„Мен не ме е срам всеки ден да заставам очи в очи с публиката. И продължавам да й служа. Както мога. Днес е това.“

След комунистическата бъркотия: разочарованието от 1989

Трийсет години по-късно промените от 1989 будят преди всичко разочарование. Въпреки че не бе пролята и капка кръв, въпреки че днес стандартът на живот е много по-висок. Какви са причините за това огорчение?

https://www.dw.com/bg

Портрети на Тодор Живков

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

Трийсет години по-късно революциите от 1989 будят преди всичко разочарование. Въпреки че не бе пролята и капка кръв, въпреки че днес покупателната способност е много по-висока – с около 40% в България и с цели 300% в Полша.

На какво се дължи огорчението

За левите преходът отиде твърде далеч, защото разруши не само диктатурата, но и равенството, та дори самата държавност. За десните, обратно, преходът не стигна доникъде, защото наместо да отстрани комунистите от обществената сцена, той им позволи да трансформират политическата си власт в икономическа. И именно всеобщото разочарование позволи на чудновати популисти да овладеят почти всички постсоциалистически страни.

Позволи им да отричат европейските ценности и либералната демокрация, да мафиотизират управлението, да флиртуват с религиозния фундаментализъм. Което пък на свой ред разочарова западноевропейците – и до днес те горчиво съжаляват за славното източно разширение на Съюза.

Посочват се най-различни причини за този необясним негативизъм по отношение на едно събитие, което навремето смятахме за исторически успех. За едни той идва от нарастването на неравенствата, които обаче (за жалост) обикновено съпътстват всеки икономически растеж. Или да го кажем иначе: негативизмът идва от това, че неравенствата, които преди бяха скрити зад привилегии, изведнъж станаха видими и измерими.

Други пък взеха да се чувстват несигурни след рязкото отваряне на страните им към световната конкуренция, взеха да се боят, че великите им народи започват да се разтварят в мъглявината на глобализацията. А анализатори стигнаха до извода, че мобилизациите срещу имиграцията всъщност крият друг страх – този от емиграцията, станала възможна след свалянето на комунистическите огради и опразнила Източна Европа откъм най-активните ѝ граждани (до 20% в страни като Латвия и България).

Тоталният хаос

Но има и друго обяснение. Разочарованието може да се дължи и на неразбиране на самия комунистически режим, представян като система на абсолютен контрол. Но ако се вгледате, ще видите, че диктаторските методи бяха просто компенсация за тоталния хаос, който цареше под идеологическата повърхност. Политическата диктатура идваше именно за да поправи социо-икономическата анархия. И колкото повече анархия – толкова по-голяма беше нуждата от диктатура.

Ако сте забравили колко неефикасна беше онази система, гледайте сериала „Чернобил“ – насред най-страшната ядрена авария няма кой да поеме отговорност и да предприеме действия. И това не е психологическа особеност на отделните хора, а иманентен дефект на системата. Защото ликвидирането на частната собственост и на легитимните форми за излъчване на властови структури постепенно прави обществото неуправляемо. Помислете – една уж модерна икономика имаше нужда да праща в лагери „саботьори“, да принуждава студентите да берат домати, да разчита на саможертви при поправянето на електроцентрала.

Може да прозвучи парадоксално, но комунистическите общества бяха по-свободни от техните западни аналози. Работникът беше свободен да краде от завода, колегата – да си отмъсти на някого, като пусне донос за него, местният сайбия – да построи завод край родното си село. Как се оцеляваше ли? Ами хората противопоставяха на големия хаос своите малки индивидуални хаосчета. „Аз се правя, че работя, той се прави, че ми плаща.“

Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

От една такава гледна точка кадифените революции започват да изглеждат двусмислени. Движени от желанието за свобода, те всъщност се оказаха път към един по-добър контрол на съответните общества. Парадокс, който Хегел би нарекъл „хитростта на Разума“. Но обикновеният човек не е Разумът, нали така?

Представете си някой да беше казал на разбунтувалите се точно преди 40 години работници в Гданск, че след победата заводът им ще бъде приватизиран, а 90% от тях ще бъдат уволнени. Допускам, че днес тези хора живеят по-добре, но дори да го знаеха, революционният плам едва ли щеше да е особено силен.

След комунистическата бъркотия

Ред и ефикасност обикновено се налагат от авторитарни правителства като в Сингапур, понякога дори от военни хунти като в Чили. Никак не ми харесват, но така се случва в историята – едната крайност (хаосът) ражда противоположната (терора). В България може би си спомнят един текст на президента Желев, където той твърдеше, че ролята на военната диктатура, която ще осигури мирния преход към пазарна демокрация и ще подреди обществото ни, щял да изиграе не друг, а Европейският съюз.

Не знам колко сериозно трябва да приемаме тази идея, но тя добре илюстрира двойствената роля на Съюза във въображението на хората – той обещаваше свобода, а взе да налага правила. Нали сте чували да ругаят „ония комунисти в Брюскел“?

Такава е логиката на човешките емоции. Освобождението се мисли като мигновен и необратим скок от реалното в желаното. Само че нормализацията след комунистическата бъркотия е процес тягостен и бавен. И затова разочароващ.

„Да се задраска“

изслушване на редколегията на бнр в сем

Снимка: © БГНЕС

„Нямам представа каква заплаха сме създали с възможността да говорим свободно и да задаваме въпроси. Аз се гордея, че ние го правим. Нашата битка е да продължим да го правим, много ми се иска това да бъде и ваша битка“

Тези думи на Даниела Късовска – зам.-директор на „Хоризонт“ (в оставка) – заслужават да бъдат изписани над входната врата на всеки Факултет по журналистика в България.

За последните седем дни колегията в БНР показа каква е истинската разлика между държавната и обществената медия. Между дръжкофонията като трудова повинност и защитата на свободното слово като призвание. Между пълнежа на ефирно време с „бял шум“ и конституционното право на гражданите да бъдат информирани.

За сметка на техния кураж срещу шантажа на дребно и „главанашкото“ спиране на радиосигнала, медийният регулатор СЕМ вдигна рамене в престорено безсилие.

Оказа се, че задраскването на журналисти до второ нареждане, изнудването на ръководния екип, принудителното командироване, преждевременното пенсиониране, финалното дърпане на шалтера за 5 часа и представянето на неверни и непълни сведения в официално изслушване не изпълвали норматива за „груби и системни нарушения“ по Закона за радиото и телевизията.

81 дни след подписването на управленския договор със Светослав Костов мнозинството в СЕМ демонстративно свали доверието си от него, но дотам. Мандатът му не може да бъде прекратен, докато „безпрецедентната криза“ не се повтори и потрети. Срамежливо поисканата му оставка остана за дневния ред на някое друго заседание с надеждата, че скандалът ще затихне отвъд третия ден.

Комисията по медии и култура в Народното събрание – която би трябвало да има най-сериозен интерес да изясни кой, по дяволите, вдигна Радиото на балон един месец преди избори – играе гузен пас.

В ефира на националната телевизия Вежди Рашидов обобщи с тежкото, но добре обмислено „Айде стига с тази свобода на словото“.

За да бъде завършен абсурдът: синдикатите в БНР, чийто смисъл на съществуване уж е защитата на интересите на професионалния колектив, се запретнаха да списват контраподписка в полза на генералния директор. За добро или за лошо, дори не си правят труда да оспорят твърденията за нерегламентиран натиск върху редакционната независимост.

Журналистите, които цяла седмица публично свидетелстват за ненормалната работна среда, са принудени да се върнат обратно „по конете“ под същото ръководство и да изпълняват нарежданията на онези, заради които излязоха на бунт.

Битката ще си я водят сами, докато „тишина и мъгла бавно скапват душата“.

С глави, заровени в пясъка, отговорните фактори чакат провинилите се да се самосъкратят, цензорите – да се саморазобличат, а системният дефект с монтирането на неуместни, безволеви, зависими кандидати начело на ключови институции да се поправи от само себе си.

Забележително е, че една от заплахите от каталога „Нещо лошо ще се случи с БНР“ (по Светослав Костов) е било предупреждението, че БНТ и БНР може да бъдат принудително съчленени в хибрид на още по-къса каишка. Уви, и това не направи впечатление на СЕМ.

Неоправданото заглушаване на националния УКВ-ефир се оцени на малко под 30 000 лв. глоба.

Неоправданото заглушаване на човек, който задава въпроси, се оказа безплатно.

Час по-скоро!

С този текст искам да разгледам ситуацията около кризата с БНР през погледа на медиен потребител.

На 13 септември 2019 г. („фатален“ петък за българския медиен сектор) ръководството на БНР не се опита, а направо БРУТАЛНО НАРУШИ КОНСТИТУЦИОННОТО МИ ПРАВО НА ИНФОРМАЦИЯ.

„Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.“ Чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България ( КРБ).

Това право е неотменимо (чл. 57, ал. 1 от КРБ). То НЕ МОЖЕ да бъде ограничавано временно даже при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон (чл. 57, ал. 3 от КРБ). В тълкувателно решение № 7 от 1996 г. Конституционният съд на Република България е посочил, че това право е част от т. нар. „комуникационна триада“ и е пояснил колко важни са комуникационните права.

От обясненията, публикувани в пресата, става ясно, че генералният директор не се сетил за друг способ за саморазправа с подчинен му служител – журналист. И за да се презастрахова, одобрил решение да ограничи правото ми на информация.

Кой му е дал това правомощие?

Къде в законодателството има подобна възможност? Управленската безпомощност не може да бъде оправдана с цензура (забранена в Конституцията и в чл. 5, ал. 2 от ЗРТ) и ограничаване на правото на информация.

По какъв начин е стигнал до това решение изобщо не ме интересува. От изявлението на прокуратурата стана ясно, че не е съществувал технически проблем, който да оправдае преустановяване разпространението на националната програма „Хоризонт“ на БНР за 5 часа. Точка!

Важното в случая е, че бе погазена основна демократична ценност, която ми е призната по Конституция.

Свободата на медиите е прогласена в чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България.

„Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността“ (чл. 40, ал. 2 от КРБ).

След като няма акт на съдебната власт, предизвикал спирането на програма „Хоризонт“, намирам действията на генералния директор на БНР (защото той провежда програмната политика и носи отговорност за оперативното ръководство на радиото по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за радиото и телевизията, ЗРТ) за наказуеми по смисъла на чл. 32, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 67, ал. 1, т. 2 от ЗРТ.

И това ще е най-малкото, което ще трябва да се направи, за да се ограничат максимално бързо щетите от едно необмислено решение на СЕМ да избере толкова неподготвен човек за ръководител на Радиото.

Когато преди няколко месеца бе съобщено кой е избран за ръководител на БНР, в съзнанието ми изплуваха имената на Сирак Скитник и на Йордан Стубел. Първият от тях е положил основите на радиото в България, а вторият е направил всичко възможно във време на война и при бомбардировките на столицата „Гласът“ на София да не заглъхва.

Е, 75 години по-късно БНР замлъкна в мирно време за 5 часа поради управленска немощ. Наистина 5-те години трудов стаж в радио (вж чл. 66, ал. 1, изр. 2 от ЗРТ) не са достатъчен критерий, който да гарантира добро ръководство. Преди няколко месеца като генерален директор на БНТ си отиде човек, шофиращ след употреба на алкохол, който при избора си отговаряше на изискванията на закона.

Надзорният орган и в двата случая е спазвал „буквата“ на закона. Но отвъд нея стои един по-голям смисъл – да избереш отговорен човек. През последните дни виждам всичко друго, но не и ОТГОВОРНОСТ, която да бъде поета. Тя се прехвърля върху подчинените служители. Което е още по-недостойно. И доказва липсата не само на управленски опит, но и на морал.

Нека не забравяме, че БНР и БНТ имат специален статут, уреден в §6 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България.

Нарушенията, за които може да бъде санкционирано БНР, които да повлекат и предсрочното прекратяване на мандата на генералния директор (поради неподаването от него на оставка), са описани в чл. 11, ал. 1, във връзка с чл. 10, т. 1 и чл. 10, т. 2 (гарантиране на правото на информация) от ЗРТ.

Но да се върнем на моето накърнено конституционно право на информация. Него мога да защитя, като заведа срещу БНР граждански иск за непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за нанесените ми неимуществени вреди – лишена съм за 4 часа и 42 минути да слушам БНР и да упражнявам конституционното си право на информация. Да подадат иск могат всички български граждани.

Може така да покажем на ръководството на БНР, че трябва да подаде оставка час по-скоро. Час по-скоро!

Бел. ред. Райна Николова е професор в НБУ и експерт по медийно право. 

Борисов стана майстор да „вари жаби“

Боросив "в акция" сред народа.

© Фейсбук/Бойко Борисов

Боросив „в акция“ сред народа.

Докато престъпният клан, който държи в хватка държавността у нас, продължава стъпко по стъпка да обсебва публичните блага, а правителството не спира невъзмутимо да го обслужва, на сцената се разиграва пиеска.

Премиерът Бойко Борисов обикаля из страната по изпитаната си пиар рецепта от времето, когато беше главен секретар на МВР и посещаваше всяко убийство, за да бъде сниман в черната си тужурка или с борсалиното. Той и сега е на „горещите места“, за да раздава справедливост и да обира лично лаврите. Реже лента след лента, всеки ден открива по един завод – така твърди. Значи, откакто е тръгнал на обиколки през април, за пет месеца е открил 150 завода.

С шегички, потупвания, пощипвания, прегръдки – къде желани, къде – не, главата на изпълнителната власт „вършее“ из страната.

„Как се казваш, скъпа“ – опитва се да прегърне фамилиарно директорка на училище

По неговите представи тя трябва да му целува ръката може би защото правителството е отпуснало пари за ремонт. Това, че парите са на данъкоплатците, на които трябва да се целуват ръцете, Борисов дори не го допуска до съзнанието си. Демонстративно държи тежката си лапа върху рамото на посланичката на Швейцария, докато тя го уверява в бъдещите инвестиции на държавата си у нас. Закача работнички в нов завод – на „ти“, естествено – сякаш общува с прислугата си. Никой не смее да гъкне. Само директорката се опитва неловко да отмести ръката му от раменете си.

В импровизирани простовати речи – в стил късния Тодор Живков – на диалект, с хашлашки жаргон той отправя послания до апатичната маса, която си въобразява, че само защото е преяла днес, управлението е чудно. Недоволните навсякъде са изолирани – не се чува и един неудобен въпрос. Клакьорите са строени в шпалир, уж случайно са там.

Удивителни глупотевини се леят от всички краища на страната, където стъпи премиерският крак: че трябва „да мразим хакерите, както убийците и тези, които чупят детски площадки“ – за него това са еднакви по тежест деяния. Че не е редно да инвестираме в киберсигурност на държавните системи, съхраняващи личната информация на гражданите и бизнеса, само заради няколко хакери, „дето на всичкото отгоре се познават“.

Цяла зала с експерти преглътна изкривяването на реалността,

че нямало голяма разузнавателна служба по света, която да не е хакната, какво остава за една НАП!

Покрай философстването си „по живковски“ ораторът често се изпуска: „Хакерите са винаги с една стъпка напред. Едно време крадете с подправени ключове колите, сега всичко е компютри.“ Крадем? За кого говори Борисов, личен опит ли споделя, той крал ли е коли?

Журналистите, които са засрамени свидетели на всичко това, се сблъскват с грубиянските му реакции всеки път, когато попитат нещо извън успехите му. Когато все пак бъде зададен макар и плах съществен въпрос, разбираме, че

министър-председателят не е отговорен за нищо. Не, той е жертва! Него го саботират.

„Те правят саботаж срещу правителството. Правят саботажи срещу агенцията за приходите, агенцията за вписванията. Планирани, целенасочени, за да строшат системата. Изведнъж правителството е виновно. За кое? За това, че правят саботажи“, оправдава се Борисов.

Кои са „те“ – вероятно недоволните от управлението му. Опозицията и гневните граждани. Те са виновни, че той и целият му контингент от скъпоплатени държавни служители не си вършат работата. Никой не е уволнен, камо ли да понесе материална отговорност за пълния разпад в държавата, в която личните данни на всички ни изтекоха.

Министърът на финансите, който още не е проверен от прокуратурата как така живее безплатно в свръхлуксозно жилище на преуспяващи бизнесмени, върви след премиера и с лекотата на фокусник ръси милиони тук и там – уж удържайки премиера да харчи прекомерно.

Тези банални сценки са толкова тъпи и изтъркани, толкова възмутителни за мислещите зрители, обаче се повтарят – ден след ден. Избирателите са заливани денонощно от пропагандата на правителството, обществените медии са завладени – и там

от зори до мрак се показват успехите на премиера, пускат се речите му

Когато се появи някой неудобен глас – колко му е да спреш излъчването като на БНР. Заплашваш там някого или му плащаш – и той веднага влиза в ролята на бушон.

Премиерът отдавна ги владее игричките с журналистите. Обажда се по телефона, връща свалената от ефир водеща и счита въпроса за приключен. Това, че й е оказан натиск заради критиките й за кандидата за главен прокурор Иван Гешев и тези, които ще го назначат, спира да се споменава.

Борисов веднага влиза в любимата си роля: и той не можел да схване кой го прави това. Съзнава ли, че ако наистина е така, няма нито едно основание да остане във властта? Че това означава, че не той управлява държавата.

Ама нали той бил водачът? Тогава „главанаците“, с които се оправдава, очевидно са негови хора. А най-комичното е, че националното радио директно си призна в декларация, че водещата му пречи, защото е призовала в ефир слушателите да отидат на протест. А протестът е срещу назначението на Гешев и срещу мафиотското управление на ГЕРБ.

След ролята на „бащицата“ и на доброто ченге Борисов бързо превключва

в ролята на жертвата, въпреки че двете се изключват взаимно. Малцина обаче се вълнуват от абсурда, че хем той се изтъква, че лично дава и разрешава всеки лев от бюджета, хем няма нищо общо с обслужването на мафията, която е основният бенефициент на държавните пари.

И за него, както и за кандидата за главен прокурор разделението на властите не съществува. Потресаващо е, че премиерът, на когото конституцията все още му е неразбираема материя като английския език, си въобразява, че като председател на партия може да принуждава депутатите да правят нещо. В представите си за демокрация той е председател на партия, чиято парламентарна група е гласувала за шефа на БНР, следователно той може да отиде в парламента и да накара парламентарната група да му иска оставката.

След това развързване на езика на Борисов очевидно са му припомнили, че ако медиите са свободни, той не може да се меси. И той веднага разтяга любимата си дъвка, че „от всеки телевизор, който пусна, и радио се сипят обиди срещу правителството и в същото време всеки казва „няма свобода на словото“. От обществените телевизия и радио почти не се сипят критики за жалост, независимо че обществото им плаща щедро, за да следят властта да не злоупотребява.

За да легитимира проправитествените рупори, Борисов ги поставя под общ знаменател

с истинската журналистика. Омазва ги в едно, като заявява, че „скандалът с ПИК е като скандала с „Биволъ“. Че „за политическа реклама пари ПИК няма да получи от нас, но няма да дадем и на другите медии, защото смятам, че и те по същия начин прекаляват в други сфери“.

Какво означава „по същия начин“ – остава да виси в пространството и всичко си потича постарому, защото ГЕРБ хем няма да дава пари, хем това не се отнася за средствата за реклама на европроекти, които медиите получават чрез министерствата. А Борисов на министерствата не се месел. Тоест парите ще продължат да текат към проправителствените пропагандатори.

И докато жегата още размеква умовете на повечето избиратели, а зимните сметки са далеч, премиерът увеличава температурата на котлона, върху който вари избирателите си като жаби. За местните избори ще са готови.

De Profundis: Как да се преориентираме – българският русофилски интерес докладва

zx620_1827381

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg

Една докладна записка броди из България – докладната записка на товарищ Николай Малинов, председател на уж българското Движение „Русофили”, до отговорните руски другари Решетников и Малофеев. Тя е посветена на темата как България да се превърне от независима, свободна и демократична държава, част от Европейския съюз и НАТО, във васална, тиранична и антихуманна територия, част от мрачния кремълски проект, наречен Евразийска общност.

И също – как българите по-бързо да забравят европейските си корени, дух и мислене, да зарежат мечтите – своите и на децата си – за живот и реализация в нормален, човешки свят, а за сметка на това отново да потънат в безпросветното блато на московските геополитически амбиции, да оставят съдбите си в ръцете на кагебисти с болни мозъци, на мафиоти и терористи, прикрити като политици и на стадо псевдо православни скотове, които държат исото на дявола.

Ето какво искат вече обвиненият за шпионаж в полза на чужда държава товарищ Николай Малинов и неговите български товарищи, като  например товарищ Юрий Борисов.

Този последният пък, дори без да го питат, доброволно и публично призна, че е истинският съчинител на въпросното съчинение. То е толкова жалко като слово и мисъл, че никак не е за хвалба, но човекът си го харесва.

По този начин обаче той постави прокуратурата в голяма дилема – дали да обвини и него в шпионаж или да го остави засега свидетел, като разчита на голямата му уста. Щото Юри Борисов и за парите всичко си призна, като каза: „Виждал съм как сме получавали пари от Стратегически съвет за анализи в Русия”.

Е, аз въпроса дали в случая има или няма шпионаж, не мога да го реша. Дори не знам дали българският закон разпознава истинските шпиони само в типа Бонд – красавец, който кара бързи коли, играе хазарт, сваля пищни девойки и от време на време избива всичкия наличен враг с едно малко пищовче. Или в модерните времена за шпиони все пак се признават например и онези откровени агенти на влияние в полза на чужда държава, които така са се разпищолили, че, дори в толерантна европейска страна като България са преминали всяка граница на приличието.

Много поучителен обаче е въпросният текст, наречен Докладна записка, граждани.

Да започнем оттам, че да докладваш, значи да си подчинен на някого. На кого – текстът не казва, но Юри Борисов и прокуратурата казват – на руския „Стратегически съвет за анализи”, създаден от КГБ генерала Леонид Решетников и управляван от Константин Малофеев, наричан от приятелите си „Распутин на Путин”.

Решетников има голям пръст в много тъмни дела през годините, включително в руския опит за преврат в Черна гора, както и в избирането на проруския български президент Румен Радев. Малофеев пък е човек, който има голям пръст в украинската и други военни авантюри на путиновия режим и неслучайно е едно от първите имена в санкционните списъци на демократичната общност. Но, забележете – нашите български патриоти не просто се гордеят, че ги познават и взимат храна /пари/ от ръцете на тези двамата руски престъпници, но и чинно им докладват.

Изправени на задни лапички като кученца, дето служат.

Така, де, ама нали ако не служат, Государите няма пари да дават, нали? И да галят зад ушичките…..

О, да, както каза Татяна Дончева, голяма работа, в днешна България пари взимат всички отвсякъде – от американците, от „Фридрих Науман”, от всякакви други фондации. Е, тази жена може би наистина има голяма поразяваща уста, но понякога, както в случая, дебелата червена нишка вътре в нея я кара да говори толкова големи глупости, че поразява сама себе си и става за резил.

Има една съществена, ама много съществена, разлика между това дали взимаш пари от „Америка за България” или от свързания с Кремъл руски „Стратегически съвет за анализи”.

Парите от „Америка за България” се дават и харчат под контрол за развитие на демокрацията в България. Или за развитие на българската култура. За подобряване на образователното ниво на българите. За повече европейска интеграция на страната чрез необходимите законодателни и други промени. Изобщо – дават се и се харчат в полза на България и хората тук.

Никога никой не е чувал американците да са дали пари, за да се налага англо-саксонската култура по света. Вероятно няма и нужда, де, защото тя си се налага някак от само себе си, просто е привлекателна, интересна и хората я търсят. За разлика от руската култура, която продължава да предлага на света Йосиф Кобзон и съветски военни песни.

Никога никой не е чувал също фондация „Америка за България” да подкрепи група идиоти, които искат превръщането на страната си в 51-ви щат от САЩ. Макар че ако трябва да сравняваме – в това би имало доста повече смисъл, отколкото в превръщането на България пак в руска колония.

Никой никога не е чувал и българска неправителствена организация да убеждава американските си донори, че те непременно трябва да придобият някои структуро-определящи български активи, за да могат с икономически средства да контролират и направляват политическата ориентация на България. Както и да им дават на тях самите дял от печалбата, за да продължат да развиват вредната си за България дейност.

Не знам за вас, но аз съм работил и с американски, и с европейски фондации и знам, че ако на някой от хората там предложиш нещо подобно, той, първо, изобщо няма да разбере за какво става дума, второ – ще те попита дали не се шегуваш или случайно не си напълно превъртял, и трето – ще те изрита като мръсно коте.

Докато в докладната записка, подписана от Николай Малинов се съдържат точно такива предложения към руснаците, натоварени от Кремъл да поддържат текущите връзки с българските русофили.

Още във второто изречение на текста четем удивително за нормалния човешки мозък признание. Действията на българското Движение „Русофили”, се казва там, „се намират в руслото на нашето желание да се възобнови геокултурното, политическо и икономическо единство между България и Русия”.

Какво единство, какви пет лева, бе, патриоти? Ами ако искаме някакво си „единство” с Русия, каквото, впрочем, не сме имали никога, дори при опитите на Живков да ни направи 16-та съветска република, трябва да станем не друго, а автономна руска република. Натам ли сме се запътили? Това ли ни е перспективата? Това ли са великите визии за славно бъдеще, което да съответства на славното ни минало и поне малко да измие срама от безславното ни настояще.

О, забравих, това безславно настояще откровените русофилистици го приписват на гадните американци и европейци, дето са ни изнасилили да влезем в ЕС и НАТО. А не на дългата ръка на Москва, която ни стискаше за гушата по време на комунизма и вече 30 години продължава да ни пречи за истинските демократични промени.

Така или иначе, след въпросното признание, в текста на докладната записка следва дълга поредица лъжи – например, че 80 процента от българите са русофили, че в момента България е колония на САЩ, че нашият изконен цивилизационен избор е „православието”, разбирано явно като руска имперска собственост, също както и „славянството”.

След лъжите пък е формулирана и основната цел на смелите български русофили. Тя гласи: „Геополитическа преориентация на България на основата на православието, славянската култура и традиция, които неизменно ни обединяват с Русия”.

Да, тези типове никога не са крили тези си мераци – но сега имаме налице програмен документ, който поставя цялата група на тъй наречените „русофили” в съзнателна услуга на чужда държава, в помощ на нейните интереси в България, които откровено противоречат на самите български интереси.

Не ви стигат доказателствата в подкрепа на това твърдение ли? Ами прочетете първо исканията за поддръжка в различни направления, които българските русофили поставят към руснаците. Втората от петте точка гласи: „Придобиване на компанията „Виваком” при съдействие на „Внешторгбанк” и търсене на инвеститор, който да купи компанията – но тя трябва да остане под руски контрол”.

Ха сега, де, и защо непременно трябва да остане под руски контрол, а не да е под български?

Два отговора, кой от кой по-откровено циничен, се съдържат в Приложение 2 на текста. Първо, още във въведението там се казва: „Тези активи не трябва да попадат в български ръце, защото българската държава с цялата своя мощ ще пречи на тяхното владение и ползване”.

Разбирай – ще пречи на нас, русофилите, които чрез „тяхното владеене и ползване” искаме да навредим на същата тази държава България, която така нагло ни пречи да ѝ вредим. Хитро, а?

И второ, малко по-нататък идва и възможно най-конкретното признание: „Нашият български русофилски интерес е – придобиването на споменатата компания може да бъде надеждна основа за финансиране на политически проект, чиято цел е геополитическа преориентация на страната към Русия”.

Как спокойно и естествено е казано – „български русофилски интерес”. Този блестящ оксиморон, граждани, считам за истинска класика, дори в обръгналия на най-гнусни руски парадокси днешен български свят. 

Книгата „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица на Пламен Асенов, можете да поръчате в: 

Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/