кафенето

Новини и не само

Основният въпрос е пак ли ще допуснат да бъдат използвани?

За здравеопазване пак ще се отпуснат пари, много пари. От тях едва 20% вероятно ще бъдат за увеличения на заплатите. А за какво ли ще отидат останалите половин милиард лева в една нереформирана система?

default

След като месеци наред протестираха сами, изведнъж медицинските сестри се видяха подкрепени от КНСБ и Българския лекарски съюз (БЛС). Синдикатът, който досега се разграничаваше от недоволството им, и професионалната организация на лекарите, която напролет се възмущаваше от исканото от сестрите повишение на заплатите, обявиха, че организират протест на медицинските специалисти на 7 октомври.

Исканията сега са занижени спрямо началото на протестите през февруари, когато сестрите настояваха основното им възнаграждение да се увеличи на две минимални работни заплати, т.е. 1120 лева. На пресконференция в края на миналата седмица председателят на синдиката Пламен Димитров съобщи, че ще настояват за минимална заплата от 900 лева за медицински сестри в общинските болници, 950 лева за сестрите в университетските болници и съответно 1100 лева и 1200 лева начална заплата за младите лекари.

Защо обаче синдикатът свиква протест с подобни искания, след като преди близо година КНСБ бе сред подписалите колективния трудов договор в сектор “Здравеопазване”, който за 2019 г предвижда точно тия заплати? Медии припомниха как именно от КНСБ позволиха да бъде дисциплинарно уволнена една от лидерките на сестринския протест – Мая Илиева, от “Аджибадем Сити Клиник болница Токуда”, която е била и синдикален лидер.

Илиева коментира отстраняването си като опит за дискредитация и разказа, че получила телефонно обаждане преди първия протест на медицинските сестри от д-р Иван Кокалов, вицепрезидент на КНСБ, който ѝ казал “да си затваря голямата уста, че лично ще се погрижи да не работи повече в “Токуда”. По БНР след това Кокалов заяви, че Илиева е уволнена заради “нарушение на трудовата дисциплина” и ще я съди “в персонален план”.

Още 600 милиона за здравеопазване

Покрай анонса за протеста обаче изскочи смайващо искане. От КНСБ обявиха, че ще настояват разходите на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) да се вдигнат със 600 милиона лева (около 307 млн. евро) – което би било най-голямото увеличение досега. Повишението на заплатите на медицинските специалисти би било максимум 20% от тази сума.

А за какво ще отидат останалите половин милиард лева от парите на данъкоплатците в една нереформирана система? Бюджетът на НЗОК за 2019 г. е рекоден – над 4.350 милиарда лева (близо 2.224 милиарда евро). Няма друга институция, която да разпределя повече средства. Дори Министерството на отбраната не стига тези разходи и с 2.2-та милиарда за изтребители.

Проблемите на българското здравеопазване са много и се нуждаят от ефективни решения преди да се изливат нови публични средства. Те няма да повишат качеството на здравните услуги, нито ще подобрят здравния статус на населението. Доказателство за това са досегашните увеличения с по 200, 300 или 400 милиона лева на година, които, изглежда, водят единствено до ръст на хоспитализациите и увеличаване на частните болници. Само че вместо да се заеме с решаване на проблемите в здравеопазването, здравният министър Кирил Ананиев се зае да търси още пари за системата.

Не достигат медицински сестри, не достигат специалисти, нито общопрактикуващи лекари. Местата за специализанти също са недостатъчни. Съгласно Наредбата за специализациите, променена по времето на здравния министър Петър Москов, болниците трябва да плащат на специализантите от бюджетите си по една минимална работна заплата от 560 лева, поради което гледат да си спестят тези разходи.

Едни клинични пътеки са недофинансирани за сметка на други – в зависимост от това кое лоби е успяло да прокара интересите си. Контролът на НЗОК не е на ниво, за да спре източването чрез фалшиви клинични пътеки. В малките населени места и особено тези в планинските и полупланински райони достъпът до здравни услуги и грижи е затруднен или изобщо липсва. И това е само върхът на айсберга.

Емилия МилчеваЕмилия Милчева

Да видим например ефекта от “ин витро” процедурите, които финансира бюджетът, увеличени от миналата година на 4 пълни опита плюс 4 трансфера на размразени ембриони. За 2018 г. всички раждания в България са били 55 796, от тях едва 1023 – т.е 1.8% от всички, са на бебета, заченати “ин витро”. За 2017 г. броят им е бил още по-малко – 820.

Според анализи на “Индекс на болниците”, направени на базата на данни от НЗОК и Центъра за асистирана репродукция (ЦАР), “основната дейност, която се финансира от ЦАР, е концентрирана в пет клиники, а над една трета от нея – само в две от тях”.

Системата на здравеопазване майка за едни, мащеха за други

Да вярваме ли на лозунгите за защита и достойно заплащане на медицинските сестри, лаборанти, фелдшери, физиотерапевти, издигани от игнориралите ги доскоро КНСБ и БЛС? Властта един път вече излъга медицинските специалисти – отпусна 50 милиона лева, уж за заплатите им, но парите така и не стигнаха до тях. Причината е, че повечето болници изхарчиха получените допълнително в средата на годината пари, за да погасят стари задължения, а други увеличиха заплатите с обидно ниски суми.

През октомври предстои традиционното обсъждане на проектобюджета за 2020 г. с партньорите от тристранката, където е и КНСБ, преди да бъде внесен в Народното събрание. Няма как дискусиите по темата да не се превърнат в част от предизборната кампания за местни избори – така както обещанията за съживяване на общински болници фигурират в платформите на много от кандидатите за местна власт. В това е шансът на медицинските специалисти, които искат не само по-високи заплати, но и връщане на медицинските стандарти – регламентирани с правила допълнителни възнаграждения, промяна в категорията труд и др.

Големият въпрос сега е кой ще преговаря с управляващите, за да защитава интересите им – и ще позволят ли сестрите да бъдат използвани, за да се излеят над половин милиард лева допълнителни пари под предлог за “по-добро здравеопазване” догодина?

„Питат бавно“. Защо установени нарушители все още са с български паспорти


Bulgarian customs officer
Bulgarian customs officer

Повече от половин година държавата се кани да отнеме гражданствата на лъжеинвеститори, както и натурализирани вече чужденци, които не са имали основания да се сдобият с български документи, но всъщност не го прави. Това показва поредната проверка на Свободна Европа в отговорните за това институции.

Същите осем души

Става въпрос за осем души – двама от руски и шестима от пакистански произход, които са натурализирани като граждани на България срещу обещание за инвестиции, които обаче не са извършени. Осемте души бяха установени в рамките на проверката, разпоредена от премиера Бойко Борисов на 19 ноември 2018 г.

Повод за нея стана скандалът с „продаване“ на гражданство от Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) и разследването срещу бившия й директор Петър Харалампиев. Прокуратурата твърди за него, че е изградил корупционна мрежа за продажба на български паспорти.

Проверката обхвана 40 000 души. Сред тях се оказа и съпругата на първия вицепрезидент на руската ВТБ – Галина Улютина. Според проверката на службите у нас тя не поддържа инвестицията си, заради която е получила европейски документи.

Впоследствие главният прокурор Сотир Цацаров се възползва от законовото си правомощие също да поиска отмяна на натурализацията й. Той стори това за още няколко чужденци, за които пък се оказа, че прокуратурата знае, че са взели паспорти с фалшифицирани документи още от 2009 г.

Сред исканията за отмяна на прокуратурата е и казахстанецът Каир Рахимов, който обаче седмици след искането на Цацаров показа пред Свободна Европа документ, че няма друго гражданство, освен българското.

В случай, че дадено лице няма друг паспорт, според българския закон натурализацията му не може да бъде отнета. Така дори и да се докаже, че отпускането на българските документи е станало в нарушение на правилата, те не могат да бъдат отнети.

Два пъти над срока

Междувременно от Министерството на правосъдието обясниха, че процедурата по отнемане на натурализациите още тече. Те първо трябва да преминат през Съвета по гражданство, а едва след това през президенството. „Към момента текат процедури по проверка за липса или наличие на други гражданства на посочените лица, за да бъдат изпълнени законовите изисквания. С проверката са ангажирани компетентните институции, извън МП“, обясниха от ведомството.

Това означава, че шести месец ДАНС и Министерството на външните работи проверяват дали лицата, за които са установени нарушения при получаването на български паспорти, имат друго гражданство.

По закон процедурата за отмяна на натурализация трае три месеца. Затова е напълно необяснимо защо проверка, която е калкулирана във въпросния срок, отнема два пъти повече време.

Каква е целта?

Неофициално представители на изпълнителната власт твърдят, че със забавянето на процедурата се увеличава възможността лицата да се откажат от паспортите си в другите си държави и така да осуетят отнемането на българските документи.

„Ако питате защо се бавят, ще ви обясняват, че процедурата е тромава. Процедурата обаче е справка – България пита съответната държава дали лицето Х е неин гражданин. А съответната държава отговаря“, обясняват от администрацията.

„Кореспонденцията е елементарна и не изисква разследване на ДАНС. Най-вероятно това се прави за съзнателно забавяне“, смятат запознати. Според тях администрацията „пита бавно“, за да може през това време заинтересованите да се откажат от другите си гражданства и да останат само с български.

Кризата в БНР и тишината в БНТ: време е за рестарт на модела

Кризата в БНР и тишината в БНТ: време е за рестарт на модела

© Георги Кожухаров

Тези дни са исторически за БНР. На „Драган Цанков“ 4 ври и кипи. Журналистите, подкрепени от свои колеги от други медии, медийни експерти и обществени фигури питат на висок глас „#КОЙ поръча да бъде свалена от ефир и лишена от ресор журналистката Силвия Великова, критична към номинацията на Иван Гешев за главен прокурор и към работата на прокуратурата?

Има ли роля ДПС в задкулисните игри и какво е мястото на премиера Бойко Борисов в целия скандал? В характерния си стил той се изцепи, че това е работа на „главанаци“, но не знае кои са те. И се закани на генералния директор на БНР Светослав Костов да върне Великова на работа или да си ходи. Журналистката беше възстановена почти на часа, а Костов макар че вдигна кръвно, обяви че остава.

Централен е въпросът каква всъщност е ролята му, след като няколко журналисти от „Хоризонт“ твърдят, че е бил проводник на натиска – нещо, което той отрича и за което редколегията на БНР му иска оставката? И – защо „Хоризонт“ спря да излъчва сигнал за пет часа на съдбовния 13 септември?

Междувременно с БНР се заеха цели шест държавни и публични институции. Някои, за да помагат, други – за да симулират дейност, а трети може би за да замитат нечии следи. Проверка от прокуратурата установи нарушение във връзка със спирането на сигнала. Комисията за регулиране на съобщенията наложи глоба на БНР, която може да възлезе и на 100 000 лв. СЕМ също възнамерява да глоби БНР и най-накрая, след дълго мъдруване се престраши да поиска оставката на Костов. Който очаквано отказа да я подаде.

В отряда от „спасители“ на БНР се включи и парламентът, който по предложение на БСП ще създаде анкетна комисия за „Хоризонт“. Депутатите възлагат на Сметната палата да ревизира БНР. Надали от всичките тези напъни ще излезе нещо смислено. Надеждата е, че журналистите от БНР ще отстояват и занапред, както са го правили в близкото минало, достойнството си на професионалисти и автономията на радиото.

То е обществената медия с най-голямо влияние в българското общество и затова залогът да бъде контролирано или независимо е голям. Въпреки че аудиторията му през последните години намаля, благодарение на обективните си новини, подробни информационни емисии и плурализма на мнения в ефир БНР запазва добри позиции. През юни „Хоризонт“ е на второ място по рейтинг след радио „Веселина“ (възраст 15-69 г.), на къса дистанция след него, и е два пъти по-слушано от основния му конкурент „Дарик радио“ (данните са на ГАРБ / „Медиа клуб“).

В същото време на „Сан Стефано“ 29 е много тихо. Телевизията продължава да бъде в много по-разкрачена поза от БНР: между държавата и обществото. За 2019 г. субсидията й е 67.7 млн. лв. (БНР – 44.3 млн. лв.), а огласеният от генералния й директор Емил Кошлуков прогнозен дефицит до края на годината е 44 млн. лв. Спасителен пояс се очаква да хвърли пак правителството. Позаглъхнали са страстите около избора на Емил Кошлуков за генерален директор, опасенията, че бивш политик оглавява БНТ, и обвиненията, че е работил в телевизии, свързвани с Делян Пеевски и Цветан Василев.

Същевременно гледаемостта на казионната телевизия съвсем се е спаружила: през юли пазарният дял на основния й канал – БНТ1 (всички зрители над 4 г.), e по-нисък дори от този на нишовата „Диема фемили“. Съотношението между тях е 3,55% на 4,20%. Това сочат данните на пийпълметричната агенция „Нилсен адмосфер“. „Гигантите“ Би Ти Ви и „Нова“ са далеч напред с 25,70% и 19,10%. Защитниците на БНТ опонират, че данните на конкурентната пийпълметрична система – тази на ГАРБ, й отреждат малко по-добро представяне; че гонитбата на рейтинги и пазарни дялове не е задължение на обществената телевизия, защото тя задоволява нуждите и на групи, които не са атрактивни за рекламодателите.

Всички тези аргументи в „подкрепа“ на БНТ не променят съществено нещата. Тя продължава да предлага скучни новини, ориентирани към дневния ред на институциите, а не на гражданите и потребителите. Публицистичните й предавания са беззъби, по правило в тях думата се дава първо на представител на властта. Развлекателният сегмент също не е особено атрактивен. На този фон се губят малкото на брой стойностни предавания и журналистически удари.

За разлика от БНТ европейските грандове като Би Би Си във Великобритания, АРД и Це Де Еф в Германия, обществените телевизии в Швейцария, Австрия и сакндинавските страни държат палмата на зрителския интерес. Рекордьор е обществената телевизия в Дания с пазарен дял от 65%. Още по-силни позиции в тези страни има общественото радио. В Швейцария, Германия и Великобритания то се слуша от повече от половината от населението. Дереджето с БНТ силно прилича на състоянието на румънската обществена телевизия ТВР. През 2016 г. пазарният й дял падна на 3,5%. Да се надяваме, че БНТ няма да последва съдбата на гръцкия си аналог, спрян през периода 2013-2015 г. Подобен черен сценарий не е съвсем нереалистичен, защото не ясно докога държавата ще има интерес да налива пари в една бездънна яма.

За да оцелеят, респ. да се стабилизират обществените медии в България, е необходим спешен ре:старт на техния модел.

Това може да се случи чрез три смели реформи, които да залегнат в един нов медиен закон:
1. Данък „Радио и телевизия“

В многократно кърпения Закон за радиото и телевизията (ЗРТ) от 1998 г. все още се предвижда от 1 януари 2020 г. обществените медии да се финансират от фонд „Радио и телевизия“. Основните постъпления в него би трябвало да идват от такси за радио и телевизия, плащани на база всеки регистриран електромер. Водени от популистки подбуди (да не се натоварват излишно зрителите и слушателите – потенциален електорат), българските политици така и не въведоха таксите, когато БНТ и БНР все още имаха квазимонопол. Той можеше да легитимира такова решение въпреки очакваното обществено недоволство. Сега законодателят трябва да действа много по-смело и да въведе нещо като данък „Радио и телевизия“, приходите от който да влизат в едноименния фонд.

Те не трябва да се контролират от финансовия министър, а от една, да я наречем, гражданска сметна палата, съставена от уважавани и независими експерти. Големият въпрос тук е как ще бъдат задължени студентката Петя от София, бизнесмена Иван от Кюстендил и много други като тях да плащат за нещо, което никога не са гледали или отдавна не ползват. Ако искат да имат равностоен партньор и работещ коректив в лицето на журналистите от БНР и БНТ обаче, политиците трябва да убедят хората, че такъв данък си струва. Защото тези медии са призвани да служат на цялото общество, а не да пълнят джобовете на корпорациите или да водят дезинформационни кампании.

За да бъдат убедителни, политиците трябва да дадат ясен сигнал за още две реформи: 2. Нов модел на Съвета за електронни медии

Изходът е сегашният СЕМ да бъде разпуснат и заменен с институция, в която има гражданска квота от водещи журналисти, медийни експерти и преподаватели по журналистика. А те да имат мнозинство над квотите на парламента и на президента, които сега реализират медийната политика на управляващите в уж независимия орган. Препъникамък в това начинание със сигурност ще се окаже механизмът за определяне на новата квота. В гражданския сектор има много мераклии да водят бащината дружина, както и силни политически зависимости. Затова промяната трябва да стане след промислени публични дискусии.

При избора на генерални директори на БНТ и БНР трябва да тежи и думата на журналистите, работещи в тях. Същевременно СЕМ не трябва да определя управителния съвет и да назначава генералния директор на фонд „Радио и телевизия“, както е предвидено в ЗРТ. Фондът трябва да е изцяло независима структура, работеща в режим на коопериране със съвета.

3. Защита на журналистическия труд: Новия медиен закон трябва да дефинира задълженията на държавата за промени в законодателството за защита на журналистическия труд. Пакет от такива предложения внесе Съюзът на българските журналисти още в миналия парламент. По всичко личи, че председателят на медийната комисия Вежди Рашидов, който пак нашумя със скандалната си реплика „Айде стига с тая свобода на словото, бе!“, не ги е прочел.

В закона могат да залегнат и ангажиментите на обществените медии да работят целенасочено за спечелване на нови аудитории в интернет – чрез дигитални платформи и позициониране в социалните медии. Добре е да се помисли и за работещо решение какво да се прави с аудиовизуалното съдържание в интернет. В Европа се засилват тенденциите за регулирането му.

Промяната може да се случи. Стига журналистите, на които им пука, и възмущаващите се граждани да разберат, че отстраняването на една конкретна заплаха пред обществените медии, колкото и голяма да е тя, ще реши проблема временно. До следващото изкушение на силните на деня да ги стиснат за гърлото. Властимащите и задкулисието трябва да бъдат държани на санитарна дистанция от БНТ и БНР. Всичко това, разбира се, не е панацея срещу намеса в работата им. Но ще укрепи имунитета им. И ще ги направи съюзник на гражданите.

Да обвиняваме ли македонците

660_ebf644266d72b255206a78c2dee142d9Николай Флоров

Не знам дали е вярно, че македонците са българи. Ако е така, то българите би трябвало да гледат на тях като на огледало и да видят себе си във всичката си хубост: опърничави, несговорчиви, ръбести твари с извратена логика, неизлечими грубияни, избухливи, trigger-happy (с пръст на спусъка).

Възможността да водиш нормален диалог с тях (и с едните, и с другите) е също толкова отчайващо безнадеждна, колкото  риба да проговори.

Турците  ги описват и като подлички и склонни към предателство, но в същото време фукльовци (обикновено пред слабите и жените), бабаити на дребно с раздуто до спукване его и пословични грандомани.

На тоя фон Радой Ралин е вече клише: «…племе диво, и крадливо, и ебливо, а най-вече завистливо!» С добавка – търпеливо.

Не се учудвайте, ако намерите в тия характеристики паралели с образа на Александър Македонски – той  е само върха на цяла енциклопедия от колячи, хайдути, терористи и всякакви други -исти, които са се чукали всяка седмица по кюшетата на София преди 1944.

Срещнал дядо Петко Войвода две заптиета и заплашил едното че ще го разсече със сабята си, а то се уплашило и от страх хванало сабята му: «Недей, ефенди, ние нищо не сме направили!»

«Но аз – казва хайдут Петко  с блеснали от възбуда и самовъзхищение очи – си дръпнах сабята през ръката му и ги оставих да си вървят по пътя.

Кръв шурти и жестоко боли, но нашият хайдутин отминава наперено със силях,  пълен с ножове, ками и ятагани с чувство за изпълнен дълг към племето си.

Помпео ще обикаля Балканите, но ще заобикаля Балкана

Не се случва често смятаният за номер две по своята значимост в американската административна йерархия след президента държавен секретар  на САЩ да посети цели три балкански държави(ци). Това предстои да се случи другата седмица. Майк Помпео пристига на обиколка в региона на 1 октомври. 

Очаква се Помпео да посети Черна Гора, Северна Македония и Гърция. Какво е общото между тях като мотивация за тази обиколка предстои да научим от неговите изявления на срещите му на най-високо ниво. Руски медии обаче, като агенция Интерфакс, бързат да ни осведомят, че причината за проявения интерес към трите балкански държави е американското безпокойство от руската намеса в техните дела.  

Ако приемем за вярна тази информация ще се окаже, че България не предизвиква загриженост във Вашингтон като мишена на кремълската хибридна война, макар точно София да беше обявена като седалище на руския шпионаж, откъдето се командват съответните руски операции срещу Черна Гора и Северна Македония, а от българска страна така и не се появи официален коментар на тези твърдения, разпространени още  преди две години от световните медии без никакво опровержение от страна на българските власти.

Иначе казано, София се съгласи с тази констатация и прояви бавно развиваща се реакция наскоро с бутафорен шпионски скандал, залавяйки героично един български лидер на московската пета колона, който никога не се е крил в това качество. 

За разлика от руската агенция, авторът на тези скромни редове не може да говори от името на ничия държавна политика. Но да задаваме въпроси като български граждани можем всички ние, които имаме право на загриженост за себе си в държавата, третирана от Русия като енергиен “роб до гроб”, окован в съветските енергийни пранги и принуден да живее с тях в постколониалния период без право на освобождение от зависимостта си от “освободителите”. 

Тъжната истина за съществуването на тези пранги е, че за тях не са ни виновни американците, че дори и руснаците можем да оневиним по начина, по който човек не може да се сърди на месоядните, че се хранят със зайци. Може би така трябва да разчетем прословутия кучешки подарък на премиера Борисов, поднесен от него васално на московския владетел Путин. Откакто свят светува васалите дават знаци за покорство на онези, пред които стоят с наведена главица. За да не я сече сабята. 

В случая с българско-руските отношение този език на жестовете спрямо “освободителката” може да се преведе като “ела мечко, изяж ме”. И си отгледай българско куче да ти помага.

Интересна аналогия в това отношение можем да направим с подаръка, който просителя Мадуро направи в Кремъл на Путин преди няколко дни. Ако следваше начина на мислене, свързан с Борисовия кучешки подарък, Мадуро можеше да докара от венецуелската джунгла какъв ли не екзотичен звяр – още повече, че Путин си пада по зрелища, като собственоръчно упояване на тигри с цел да блесне пред поданиците като звероукротител. Или пък като лети паралелно с прелетни птици, за да илюстрира символиката на своя непукизъм спрямо факта, че невиждано в руската история многомилионно количество руснаци избраха да свият гнездо в по-уютни  страни от необятната му Русия, сред които и България. 

И какво подари венецуелският другар на Путин? Сабя. Не каква да е, а копие на сабята на Симон Боливар, националният герой на Латинска Америка. С други думи венецуелският вожд си присвоява ролята на говорител на цял един континент, който поднася в нозете на презокеанския си покровител копие на оръжието на победата срещу европейския колониализъм. Не че Мадуро, довел народа на най-богата на петрол държава в тази част от света до просешка тояга, е упълномощен континентално да проси руска закрила, но  диктаторите и автократите не се спират пред никакви дреболии, когато разиграват театъра на своето мнимо величие.

Е, Помпео обикаля из Балканите да се бори с руското зловредно влияние, а Мадуро му го връща с посещение в Москва на просия. Този филм не сме го гледали още. По съветско време Куба играеше ролята на днешна Венецуела, но Балканите си оставаха в зоната на американския здрач отвъд желязната завеса не без пасивното участие на Рузвелт, допуснал СССР да се разпорежда с балканците на север от натовските Гърция и Турция. 

Днес картите се пренареждат, но едва ли мадуровският коз ще преобърне играта на руското джудже, каквато е съвременна Русия в сравнение съветската империя, разпростряла на няколко континента пипалата си на закъснял играч на терена на колониализма. Напротив: самотната венецуелска карта, която Путин размахва като бутафорна сабя на Симон Боливар, е обречена да бъде Черния Петър в колодата му. Путин я изтегли и ще си носи последиците (и) за това.

София и паметникът на унижението

София и паметникът на унижението

© Юлия Лазарова

Изборите са времето за очертаване на проблемите в настоящето. Местните избори са особено благодатни в това отношение: при тях сякаш „мястото“ е това, което допълнително подтиква проблемите „да заговорят“. А „мястото“, освен настояще, е и особена еластична „очевидност“, побираща миналото „тук и сега“. Правя цялото това предисловие като софиянец и жител на столицата: смятам, че на предстоящите местни избори в София всеки е редно да постави проблемите от собствената си камбанария, с оглед на онова, което вижда и което според него се откроява в един общ хоризонт.

Знам, че ще се говори и вече се говори за болезнените „общи места“ – за въздуха, който дишаме, за инфраструктурата и за ремонтите, за почистването, образованието и здравеопазването в столицата.

Аз искам да насоча обаче дебата и към „местата на паметта“. Те също са важни, не по-малко болезнени и наистина много важни. За София, а и за цяла България. Защото, по думите на големия френски историк Пиер Нора, тъкмо те ни дават

възможността да разберем кои сме и то в светлината на онова, което не смe

Дали това не е спор пак за „ланшния сняг“, ще попитат някои.

Не е така.

И ще се позова на една съвсем скорошна резолюция на Европейския парламент (19 септември 2019 г.) – обръщение към гражданите на Европа, каквито сме всички ние. Резолюцията е посветена на европейската историческа памет и бъдещето на Европа. Подкрепена е от 535 евродепутати (огромно мнозинство от политическия спектър); против са били само 66, а въздържалите се са 53. Сред вносителите са Андрей Ковачев и Александър Йорданов от ЕНП. Гласували против са: Сергей Станишев, Петър Витанов и Цветелина Пенкова. Иво Христов се е въздържал. Българските евродепутати от ПЕС.

Наблегнах на голямото мнозинство, защото е рядкост такова единодушие сред десни, леви, центристи и консерватори. Сред вносителите виждаме имената на множество известни политици от Източна Европа: Радослав Шикорски и Траян Бъсеску, проф. Ришард Легутко и Анна Фотига. Резолюцията подкрепя и предшестваща декларация на социалдемократите Франс Тимерманс, зам.-председател на ЕК, и на еврокомисаря по правосъдието Вера Йоурова.

Резолюцията на Европарламента пряко се позовава на 23 август, ден за възпоминание на жертвите на комунизма и на нацизма, на европейската съвест за тоталитаризма; тя пряко препраща и към последиците от пакта Молотов-Рибентроп, направил възможно началото на Втората световна война, лишил Полша от суверенитет, довел до нападението на СССР срещу Финландия, както и до анексирането от Москва на Литва, Латвия и Естония. Декларацията напомня, че

европейската интеграция е реакция срещу две световни войни и два тоталитаризма

както и срещу трагедията на Холокоста, а също и срещу половинвековното пребиваване на Източна Европа в несвобода.

Резолюцията осъжда всеки исторически ревизионизъм; настоява за ясна оценка на престъпленията и актовете на агресия, извършени от тоталитарните исторически режими; настоява да се повиши осведомеността на младото поколение по тези въпроси, като се включат последиците от тоталитарните режими в учебниците на всички държави в ЕС. В това отношение един скорошен дебат в България е повече от актуален.

И още: отбелязва, че запазването в обществените пространства на държавите членки на някои паметници и мемориали (паркове, площади и улици), възхваляващи тоталитарните режими, проправя пътя за изкривяването на историческите факти относно последиците от Втората световна война и разпространението на тоталитарните политически системи.

Тук обаче сме в дълг към историята си и има над какво да се замислим!

За да няма съмнение за какво става въпрос, резолюцията на Европейския парламент съвсем ясно изразява дълбока загриженост във връзка с усилията на настоящето руско правителство да изкриви исторически факти и да оневини престъпленията, извършени от съветския тоталитарен режим, като ги счита за опасен елемент от информационната война, водена срещу демократична Европа.

Нещо повече: потвърждава, че

Русия продължава да бъде най-голямата жертва на комунистическия тоталитаризъм

и че нейното развитие към демократична държава ще бъде възпрепятствано, докато правителството, политическият елит и пропагандата продължават да оневиняват комунистическите престъпления и комунистическия тоталитарен режим.

Приведох тези дълги откъси от резолюцията на ЕП, защото те са пряко питане към редица болезнени „места на паметта“ в България и най-вече – за съдбата на Паметника на съветската армия, която би трябвало да бъде част от дебата в София. Все пак става дума за гигантска „тоталитарна отливка“ в сърцето на столицата, изкривяваща историческата истина – чрез надписа – „На съветската армия освободителка от признателния българския народ“. Да не говорим за внушението за „вечната окупация“ със застрашително размахания над столицата ни автомат „Шпагин“.

Затова и отправям питане към тримата основни кандидати в надпреварата за София – Йорданка Фандъкова, Мая Манолова и Борислав Игнатов:

каква според тях би трябвало да е съдбата на Паметника на съветската армия

(в светлината и на цитираната европейска резолюция)?

Въпрос, на който те, струва ми се, дължат отговор.

Предполагам, че Йорданка Фандъкова и Борислав Игнатов, издигнати от партии, членки на ЕНП, приемат текста на резолюцията. Но е важно да чуем тяхното виждане по въпроса: какви конкретни стъпки биха предприели спрямо този мемориал в прослава на тоталитарния съветски режим и в ущърб на българската свобода?
Що се отнася до г-жа Мая Манолова, която освен всичко друго е учила история в Русия, мисля, че софиянци – особено от десния спектър, на чието мнение тя особено държи напоследък – с нетърпение очакват нейния отговор. Нали в изявите си тя заявява, че е „на страната на гражданите“.

Ето аз като гражданин на София повдигам този въпрос. И съм убеден, че той вълнува една голяма част от гражданите на столицата. Става дума за „лицето на София“, което е и „лице на нацията“. А нацията, според формулата на френския историк Паскал Орие, е тъкмо памет. И нищо друго освен памет!

При това – нека бъда разбран правилно – аз изобщо не настоявам за незабавното демонтиране на Паметника на съветската армия или за отварянето на поредния протяжен дебат по неговата съдба. Съвсем не.

Моето предложение е съвсем конкретно и напълно приложимо в рамките на следващите няколко месеца. И е изцяло в духа на резолюцията на Европейския парламент, на нашия морален ангажимент към историческата истина и бъдещето на България в Европа.

Предлагам сега съществуващия монумент да се деидеологизира по най-лесния начин

Тоест: да се вложи памет в този напълно непонятен за младите поколения паметник, чието пространство сега те използват по най-симпатичния начин – като поле за скейтъри и място за събирания и слушане на музика вечер. Под призрачната сянка на „шпагина“.

Достатъчно е от двете страни на основната площадка да се монтират информационни табла – съобразени със спецификата на монумента, където и без това има достатъчно такива пространства. На които табла – в духа на резолюцията на Европейския парламент и на последната декларация на българското Външно министерство по повод 9 септември, ясно да се заяви следното (дори да включва и този текст от нея, който предизвика отзвук):

Щиковете на съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.

Би било добре да се разкаже и историята на Паметника на съветската армия, детайлно описана в студията на големия български изкуствовед проф. Димитър Аврамов „Изкуство и пропаганда в бронз и камък?“.

Защото самият този паметник – образец на тоталитарното изкуство – е вече непонятен по замисъла си, както за своите противници, така и за най-ревностните му защитници. Така и едните, и другите биха могли да научат какво със средствата на „монументалната пропаганда“ всъщност изразява този паметник. Първо, че двете скулптурни групи в началото (тези отлети в бронз анимирани картинки) са посветени на „посрещането на Съветската армия“ (която някои още продължават да посрещат). И, второ, че трите основни орелефа на паметника задават следните композиции: „Октомври 1917 г.“ (от изток), „Тил“ (в СССР през войната – от юг), и „Отечествената война“ (от западната страна, който най-често е комиксово пребоядисван).

Струва ми се, че освен на информационни табла на няколко езика (включително и на руски), би трябвало да има и посочен телефонен номер, който на цената на един градски разговор да играе ролята на аудиогид.

И в него „да се разкаже историята“: че три години (от есента на 1944 до началото на 1947 г.) България е била на практика окупирана от Съветската армия (въпреки участието си в заключителната фаза на Втората световна война); че тези окупационни части са били издържани от бюджета на страната (над 80 млрд. лв. – колосална сума за изнемогващото българско следвоенно стопанство); че паметникът на Съветската армия е издигнат по директива на Москва и е пряко копие от монументите на съветското изкуство; че той е проектиран след забраната на всички опозиционни партии и на свободния печат, след ликвидирането на Никола Петков и земеделците през 1947 г., включително след ликвидирането на „Трайчо Костов и неговата банда“ през 1949 г., тоест след репресиите и на част от комунистите, налели основите на новия несвободен строй.

Че

Паметникът на съветската армия, замислен да държи в подчинение българското общество

е и „паметник на унижението“ (по думите на проф. Димитър Аврамов). Паметник на унижението и на българския художник, на неговото обезличаване.

Големият български график Борис Ангелушев дава първоначални ескизи за орелефите, но бързо се оттегля (въпреки левите си убеждения). Същото прави и големият български скулптор проф. Иван Лазаров.

Остават три ателиета с художествени ръководители Иван Фунев, Васил Зидаров и Петър Дойчинов, но там се използват студенти подизпълнители. Авторите правят фигурите по 30 см, а студенти и дипломанти по скулптура ги вдигат в реален размер. Ателието на Петър Дойчинов даже се разбунтува. Има анкетна комисия. Оказва се, че всичко е „ширпотреба“, че самият „автор“ се е ограничавал само с указания и леки преправяния на фигурите. Скандалът е потушен.

Най-добрият орелеф – Октомври, на Любомир Далчев е съсипан от цензурата. Ето свидетелството на автора в текст съхранен у неговата племенница – Мария Далчева:

Моят Октомври беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм“. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахвах при отливане на композицията в бронз. Най-голямата неудача е фигурата на Комисаря, вмъкната като идеологична необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража.

Всичко това трябва да бъде разказано. Включително заради тези, които тепърва ще се вдигнат да бранят този „шедьовър на българското изкуство“.

А що се отнася до цялостната му съдба, тя наистина е въпрос на голям обществен дебат. През 2013 г., доколкото си спомням, Столичната община възнамеряваше да организира международен конкурс за „доизграждане и развитие на публичните пространства на територията на Княжеската градина“. Идеологията (и вероятно поредната руска намеса) блокира това намерение.

Мисля, че на този конкурс отдавна му е дошло времето. Дано някой си спомни и за проекта на големия български скулптор Александър Дяков. Той предвиждаше свалянето на фигурата „Вечна дружба“, премахването на постамента и поставянето там на ръка, събрана в жест на молитва. И покаяние.

Нека не забравяме за този жест и за това възможно решение, когато се отнася до един паметник на колективното ни унижение като народ и като нация.

Текстът е препубликуван от портал „Култура“. Акцентите са на „Дневник“.