кафенето

Новини и не само

Основният въпрос е пак ли ще допуснат да бъдат използвани?

За здравеопазване пак ще се отпуснат пари, много пари. От тях едва 20% вероятно ще бъдат за увеличения на заплатите. А за какво ли ще отидат останалите половин милиард лева в една нереформирана система?

След като месеци наред протестираха сами, изведнъж медицинските сестри се видяха подкрепени от КНСБ и Българския лекарски съюз (БЛС). Синдикатът, който досега се разграничаваше от недоволството им, и професионалната организация на лекарите, която напролет се възмущаваше от исканото от сестрите повишение на заплатите, обявиха, че организират протест на медицинските специалисти на 7 октомври.

Исканията сега са занижени спрямо началото на протестите през февруари, когато сестрите настояваха основното им възнаграждение да се увеличи на две минимални работни заплати, т.е. 1120 лева. На пресконференция в края на миналата седмица председателят на синдиката Пламен Димитров съобщи, че ще настояват за минимална заплата от 900 лева за медицински сестри в общинските болници, 950 лева за сестрите в университетските болници и съответно 1100 лева и 1200 лева начална заплата за младите лекари.

Защо обаче синдикатът свиква протест с подобни искания, след като преди близо година КНСБ бе сред подписалите колективния трудов договор в сектор “Здравеопазване”, който за 2019 г предвижда точно тия заплати? Медии припомниха как именно от КНСБ позволиха да бъде дисциплинарно уволнена една от лидерките на сестринския протест – Мая Илиева, от “Аджибадем Сити Клиник болница Токуда”, която е била и синдикален лидер.

Илиева коментира отстраняването си като опит за дискредитация и разказа, че получила телефонно обаждане преди първия протест на медицинските сестри от д-р Иван Кокалов, вицепрезидент на КНСБ, който ѝ казал “да си затваря голямата уста, че лично ще се погрижи да не работи повече в “Токуда”. По БНР след това Кокалов заяви, че Илиева е уволнена заради “нарушение на трудовата дисциплина” и ще я съди “в персонален план”.

Още 600 милиона за здравеопазване

Покрай анонса за протеста обаче изскочи смайващо искане. От КНСБ обявиха, че ще настояват разходите на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) да се вдигнат със 600 милиона лева (около 307 млн. евро) – което би било най-голямото увеличение досега. Повишението на заплатите на медицинските специалисти би било максимум 20% от тази сума.

А за какво ще отидат останалите половин милиард лева от парите на данъкоплатците в една нереформирана система? Бюджетът на НЗОК за 2019 г. е рекоден – над 4.350 милиарда лева (близо 2.224 милиарда евро). Няма друга институция, която да разпределя повече средства. Дори Министерството на отбраната не стига тези разходи и с 2.2-та милиарда за изтребители.

Проблемите на българското здравеопазване са много и се нуждаят от ефективни решения преди да се изливат нови публични средства. Те няма да повишат качеството на здравните услуги, нито ще подобрят здравния статус на населението. Доказателство за това са досегашните увеличения с по 200, 300 или 400 милиона лева на година, които, изглежда, водят единствено до ръст на хоспитализациите и увеличаване на частните болници. Само че вместо да се заеме с решаване на проблемите в здравеопазването, здравният министър Кирил Ананиев се зае да търси още пари за системата.

Не достигат медицински сестри, не достигат специалисти, нито общопрактикуващи лекари. Местата за специализанти също са недостатъчни. Съгласно Наредбата за специализациите, променена по времето на здравния министър Петър Москов, болниците трябва да плащат на специализантите от бюджетите си по една минимална работна заплата от 560 лева, поради което гледат да си спестят тези разходи.

Едни клинични пътеки са недофинансирани за сметка на други – в зависимост от това кое лоби е успяло да прокара интересите си. Контролът на НЗОК не е на ниво, за да спре източването чрез фалшиви клинични пътеки. В малките населени места и особено тези в планинските и полупланински райони достъпът до здравни услуги и грижи е затруднен или изобщо липсва. И това е само върхът на айсберга.

Емилия Милчева

Да видим например ефекта от “ин витро” процедурите, които финансира бюджетът, увеличени от миналата година на 4 пълни опита плюс 4 трансфера на размразени ембриони. За 2018 г. всички раждания в България са били 55 796, от тях едва 1023 – т.е 1.8% от всички, са на бебета, заченати “ин витро”. За 2017 г. броят им е бил още по-малко – 820.

Според анализи на “Индекс на болниците”, направени на базата на данни от НЗОК и Центъра за асистирана репродукция (ЦАР), “основната дейност, която се финансира от ЦАР, е концентрирана в пет клиники, а над една трета от нея – само в две от тях”.

Системата на здравеопазване – майка за едни, мащеха за други

Да вярваме ли на лозунгите за защита и достойно заплащане на медицинските сестри, лаборанти, фелдшери, физиотерапевти, издигани от игнориралите ги доскоро КНСБ и БЛС? Властта един път вече излъга медицинските специалисти – отпусна 50 милиона лева, уж за заплатите им, но парите така и не стигнаха до тях. Причината е, че повечето болници изхарчиха получените допълнително в средата на годината пари, за да погасят стари задължения, а други увеличиха заплатите с обидно ниски суми.

През октомври предстои традиционното обсъждане на проектобюджета за 2020 г. с партньорите от тристранката, където е и КНСБ, преди да бъде внесен в Народното събрание. Няма как дискусиите по темата да не се превърнат в част от предизборната кампания за местни избори – така както обещанията за съживяване на общински болници фигурират в платформите на много от кандидатите за местна власт. В това е шансът на медицинските специалисти, които искат не само по-високи заплати, но и връщане на медицинските стандарти – регламентирани с правила допълнителни възнаграждения, промяна в категорията труд и др.

Големият въпрос сега е кой ще преговаря с управляващите, за да защитава интересите им – и ще позволят ли сестрите да бъдат използвани, за да се излеят над половин милиард лева допълнителни пари под предлог за “по-добро здравеопазване” догодина?

„Питат бавно“. Защо установени нарушители все още са с български паспорти

Полина Паунова

Повече от половин година държавата се кани да отнеме гражданствата на лъжеинвеститори, както и натурализирани вече чужденци, които не са имали основания да се сдобият с български документи, но всъщност не го прави. Това показва поредната проверка на Свободна Европа в отговорните за това институции.

Същите осем души

Става въпрос за осем души – двама от руски и шестима от пакистански произход, които са натурализирани като граждани на България срещу обещание за инвестиции, които обаче не са извършени. Осемте души бяха установени в рамките на проверката, разпоредена от премиера Бойко Борисов на 19 ноември 2018 г.

Повод за нея стана скандалът с „продаване“ на гражданство от Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) и разследването срещу бившия й директор Петър Харалампиев. Прокуратурата твърди за него, че е изградил корупционна мрежа за продажба на български паспорти.

Проверката обхвана 40 000 души. Сред тях се оказа и съпругата на първия вицепрезидент на руската ВТБ – Галина Улютина. Според проверката на службите у нас тя не поддържа инвестицията си, заради която е получила европейски документи.

Впоследствие главният прокурор Сотир Цацаров се възползва от законовото си правомощие също да поиска отмяна на натурализацията й. Той стори това за още няколко чужденци, за които пък се оказа, че прокуратурата знае, че са взели паспорти с фалшифицирани документи още от 2009 г.

Сред исканията за отмяна на прокуратурата е и казахстанецът Каир Рахимов, който обаче седмици след искането на Цацаров показа пред Свободна Европа документ, че няма друго гражданство, освен българското.

В случай, че дадено лице няма друг паспорт, според българския закон натурализацията му не може да бъде отнета. Така дори и да се докаже, че отпускането на българските документи е станало в нарушение на правилата, те не могат да бъдат отнети.

Два пъти над срока

Междувременно от Министерството на правосъдието обясниха, че процедурата по отнемане на натурализациите още тече. Те първо трябва да преминат през Съвета по гражданство, а едва след това през президенството. „Към момента текат процедури по проверка за липса или наличие на други гражданства на посочените лица, за да бъдат изпълнени законовите изисквания. С проверката са ангажирани компетентните институции, извън МП“, обясниха от ведомството.

Това означава, че шести месец ДАНС и Министерството на външните работи проверяват дали лицата, за които са установени нарушения при получаването на български паспорти, имат друго гражданство.

По закон процедурата за отмяна на натурализация трае три месеца. Затова е напълно необяснимо защо проверка, която е калкулирана във въпросния срок, отнема два пъти повече време.

Каква е целта?

Неофициално представители на изпълнителната власт твърдят, че със забавянето на процедурата се увеличава възможността лицата да се откажат от паспортите си в другите си държави и така да осуетят отнемането на българските документи.

„Ако питате защо се бавят, ще ви обясняват, че процедурата е тромава. Процедурата обаче е справка – България пита съответната държава дали лицето Х е неин гражданин. А съответната държава отговаря“, обясняват от администрацията.

„Кореспонденцията е елементарна и не изисква разследване на ДАНС. Най-вероятно това се прави за съзнателно забавяне“, смятат запознати. Според тях администрацията „пита бавно“, за да може през това време заинтересованите да се откажат от другите си гражданства и да останат само с български.

Три минути: Докато едни се състезават на избори, обръчите около ДПС богатеят

Иван Бедров

Депутатът, бизнесмен и издател Делян Пеевски

Кризата в БНР и тишината в БНТ: време е за рестарт на модела

Тези дни са исторически за БНР. На „Драган Цанков“ 4 ври и кипи. Журналистите, подкрепени от свои колеги от други медии, медийни експерти и обществени фигури питат на висок глас „#КОЙ поръча да бъде свалена от ефир и лишена от ресор журналистката Силвия Великова, критична към номинацията на Иван Гешев за главен прокурор и към работата на прокуратурата?

Има ли роля ДПС в задкулисните игри и какво е мястото на премиера Бойко Борисов в целия скандал? В характерния си стил той се изцепи, че това е работа на „главанаци“, но не знае кои са те. И се закани на генералния директор на БНР Светослав Костов да върне Великова на работа или да си ходи. Журналистката беше възстановена почти на часа, а Костов макар че вдигна кръвно, обяви че остава.

Централен е въпросът каква всъщност е ролята му, след като няколко журналисти от „Хоризонт“ твърдят, че е бил проводник на натиска – нещо, което той отрича и за което редколегията на БНР му иска оставката? И – защо „Хоризонт“ спря да излъчва сигнал за пет часа на съдбовния 13 септември?
–
Междувременно с БНР се заеха цели шест държавни и публични институции. Някои, за да помагат, други – за да симулират дейност, а трети може би за да замитат нечии следи. Проверка от прокуратурата установи нарушение във връзка със спирането на сигнала. Комисията за регулиране на съобщенията наложи глоба на БНР, която може да възлезе и на 100 000 лв. СЕМ също възнамерява да глоби БНР и най-накрая, след дълго мъдруване се престраши да поиска оставката на Костов. Който очаквано отказа да я подаде.

В отряда от „спасители“ на БНР се включи и парламентът, който по предложение на БСП ще създаде анкетна комисия за „Хоризонт“. Депутатите възлагат на Сметната палата да ревизира БНР. Надали от всичките тези напъни ще излезе нещо смислено. Надеждата е, че журналистите от БНР ще отстояват и занапред, както са го правили в близкото минало, достойнството си на професионалисти и автономията на радиото.

То е обществената медия с най-голямо влияние в българското общество и затова залогът да бъде контролирано или независимо е голям. Въпреки че аудиторията му през последните години намаля, благодарение на обективните си новини, подробни информационни емисии и плурализма на мнения в ефир БНР запазва добри позиции. През юни „Хоризонт“ е на второ място по рейтинг след радио „Веселина“ (възраст 15-69 г.), на къса дистанция след него, и е два пъти по-слушано от основния му конкурент „Дарик радио“ (данните са на ГАРБ / „Медиа клуб“).

В същото време на „Сан Стефано“ 29 е много тихо. Телевизията продължава да бъде в много по-разкрачена поза от БНР: между държавата и обществото. За 2019 г. субсидията й е 67.7 млн. лв. (БНР – 44.3 млн. лв.), а огласеният от генералния й директор Емил Кошлуков прогнозен дефицит до края на годината е 44 млн. лв. Спасителен пояс се очаква да хвърли пак правителството. Позаглъхнали са страстите около избора на Емил Кошлуков за генерален директор, опасенията, че бивш политик оглавява БНТ, и обвиненията, че е работил в телевизии, свързвани с Делян Пеевски и Цветан Василев.

Същевременно гледаемостта на казионната телевизия съвсем се е спаружила: през юли пазарният дял на основния й канал – БНТ1 (всички зрители над 4 г.), e по-нисък дори от този на нишовата „Диема фемили“. Съотношението между тях е 3,55% на 4,20%. Това сочат данните на пийпълметричната агенция „Нилсен адмосфер“. „Гигантите“ Би Ти Ви и „Нова“ са далеч напред с 25,70% и 19,10%. Защитниците на БНТ опонират, че данните на конкурентната пийпълметрична система – тази на ГАРБ, й отреждат малко по-добро представяне; че гонитбата на рейтинги и пазарни дялове не е задължение на обществената телевизия, защото тя задоволява нуждите и на групи, които не са атрактивни за рекламодателите.

Всички тези аргументи в „подкрепа“ на БНТ не променят съществено нещата. Тя продължава да предлага скучни новини, ориентирани към дневния ред на институциите, а не на гражданите и потребителите. Публицистичните й предавания са беззъби, по правило в тях думата се дава първо на представител на властта. Развлекателният сегмент също не е особено атрактивен. На този фон се губят малкото на брой стойностни предавания и журналистически удари.

За разлика от БНТ европейските грандове като Би Би Си във Великобритания, АРД и Це Де Еф в Германия, обществените телевизии в Швейцария, Австрия и сакндинавските страни държат палмата на зрителския интерес. Рекордьор е обществената телевизия в Дания с пазарен дял от 65%. Още по-силни позиции в тези страни има общественото радио. В Швейцария, Германия и Великобритания то се слуша от повече от половината от населението. Дереджето с БНТ силно прилича на състоянието на румънската обществена телевизия ТВР. През 2016 г. пазарният й дял падна на 3,5%. Да се надяваме, че БНТ няма да последва съдбата на гръцкия си аналог, спрян през периода 2013-2015 г. Подобен черен сценарий не е съвсем нереалистичен, защото не ясно докога държавата ще има интерес да налива пари в една бездънна яма.

За да оцелеят, респ. да се стабилизират обществените медии в България, е необходим спешен ре:старт на техния модел.

Това може да се случи чрез три смели реформи, които да залегнат в един нов медиен закон:
1. Данък „Радио и телевизия“

В многократно кърпения Закон за радиото и телевизията (ЗРТ) от 1998 г. все още се предвижда от 1 януари 2020 г. обществените медии да се финансират от фонд „Радио и телевизия“. Основните постъпления в него би трябвало да идват от такси за радио и телевизия, плащани на база всеки регистриран електромер. Водени от популистки подбуди (да не се натоварват излишно зрителите и слушателите – потенциален електорат), българските политици така и не въведоха таксите, когато БНТ и БНР все още имаха квазимонопол. Той можеше да легитимира такова решение въпреки очакваното обществено недоволство. Сега законодателят трябва да действа много по-смело и да въведе нещо като данък „Радио и телевизия“, приходите от който да влизат в едноименния фонд.

Те не трябва да се контролират от финансовия министър, а от една, да я наречем, гражданска сметна палата, съставена от уважавани и независими експерти. Големият въпрос тук е как ще бъдат задължени студентката Петя от София, бизнесмена Иван от Кюстендил и много други като тях да плащат за нещо, което никога не са гледали или отдавна не ползват. Ако искат да имат равностоен партньор и работещ коректив в лицето на журналистите от БНР и БНТ обаче, политиците трябва да убедят хората, че такъв данък си струва. Защото тези медии са призвани да служат на цялото общество, а не да пълнят джобовете на корпорациите или да водят дезинформационни кампании.

За да бъдат убедителни, политиците трябва да дадат ясен сигнал за още две реформи: 2. Нов модел на Съвета за електронни медии

Изходът е сегашният СЕМ да бъде разпуснат и заменен с институция, в която има гражданска квота от водещи журналисти, медийни експерти и преподаватели по журналистика. А те да имат мнозинство над квотите на парламента и на президента, които сега реализират медийната политика на управляващите в уж независимия орган. Препъникамък в това начинание със сигурност ще се окаже механизмът за определяне на новата квота. В гражданския сектор има много мераклии да водят бащината дружина, както и силни политически зависимости. Затова промяната трябва да стане след промислени публични дискусии.

При избора на генерални директори на БНТ и БНР трябва да тежи и думата на журналистите, работещи в тях. Същевременно СЕМ не трябва да определя управителния съвет и да назначава генералния директор на фонд „Радио и телевизия“, както е предвидено в ЗРТ. Фондът трябва да е изцяло независима структура, работеща в режим на коопериране със съвета.

3. Защита на журналистическия труд: Новия медиен закон трябва да дефинира задълженията на държавата за промени в законодателството за защита на журналистическия труд. Пакет от такива предложения внесе Съюзът на българските журналисти още в миналия парламент. По всичко личи, че председателят на медийната комисия Вежди Рашидов, който пак нашумя със скандалната си реплика „Айде стига с тая свобода на словото, бе!“, не ги е прочел.

В закона могат да залегнат и ангажиментите на обществените медии да работят целенасочено за спечелване на нови аудитории в интернет – чрез дигитални платформи и позициониране в социалните медии. Добре е да се помисли и за работещо решение какво да се прави с аудиовизуалното съдържание в интернет. В Европа се засилват тенденциите за регулирането му.

Промяната може да се случи. Стига журналистите, на които им пука, и възмущаващите се граждани да разберат, че отстраняването на една конкретна заплаха пред обществените медии, колкото и голяма да е тя, ще реши проблема временно. До следващото изкушение на силните на деня да ги стиснат за гърлото. Властимащите и задкулисието трябва да бъдат държани на санитарна дистанция от БНТ и БНР. Всичко това, разбира се, не е панацея срещу намеса в работата им. Но ще укрепи имунитета им. И ще ги направи съюзник на гражданите.

Да обвиняваме ли македонците

Николай Флоров

Не знам дали е вярно, че македонците са българи. Ако е така, то българите би трябвало да гледат на тях като на огледало и да видят себе си във всичката си хубост: опърничави, несговорчиви, ръбести твари с извратена логика, неизлечими грубияни, избухливи, trigger-happy (с пръст на спусъка).

Възможността да водиш нормален диалог с тях (и с едните, и с другите) е също толкова отчайващо безнадеждна, колкото риба да проговори.

Турците ги описват и като подлички и склонни към предателство, но в същото време фукльовци (обикновено пред слабите и жените), бабаити на дребно с раздуто до спукване его и пословични грандомани.

На тоя фон Радой Ралин е вече клише: «…племе диво, и крадливо, и ебливо, а най-вече завистливо!» С добавка – търпеливо.

Не се учудвайте, ако намерите в тия характеристики паралели с образа на Александър Македонски – той е само върха на цяла енциклопедия от колячи, хайдути, терористи и всякакви други -исти, които са се чукали всяка седмица по кюшетата на София преди 1944.

Срещнал дядо Петко Войвода две заптиета и заплашил едното че ще го разсече със сабята си, а то се уплашило и от страх хванало сабята му: «Недей, ефенди, ние нищо не сме направили!»

«Но аз – казва хайдут Петко с блеснали от възбуда и самовъзхищение очи – си дръпнах сабята през ръката му и ги оставих да си вървят по пътя.

Кръв шурти и жестоко боли, но нашият хайдутин отминава наперено със силях, пълен с ножове, ками и ятагани с чувство за изпълнен дълг към племето си.

Помпео ще обикаля Балканите, но ще заобикаля Балкана

ИВО ИНДЖЕВ

Не се случва често смятаният за номер две по своята значимост в американската административна йерархия след президента държавен секретар на САЩ да посети цели три балкански държави(ци). Това предстои да се случи другата седмица. Майк Помпео пристига на обиколка в региона на 1 октомври.

Очаква се Помпео да посети Черна Гора, Северна Македония и Гърция. Какво е общото между тях като мотивация за тази обиколка предстои да научим от неговите изявления на срещите му на най-високо ниво. Руски медии обаче, като агенция Интерфакс, бързат да ни осведомят, че причината за проявения интерес към трите балкански държави е американското безпокойство от руската намеса в техните дела.

Ако приемем за вярна тази информация ще се окаже, че България не предизвиква загриженост във Вашингтон като мишена на кремълската хибридна война, макар точно София да беше обявена като седалище на руския шпионаж, откъдето се командват съответните руски операции срещу Черна Гора и Северна Македония, а от българска страна така и не се появи официален коментар на тези твърдения, разпространени още преди две години от световните медии без никакво опровержение от страна на българските власти.

Иначе казано, София се съгласи с тази констатация и прояви бавно развиваща се реакция наскоро с бутафорен шпионски скандал, залавяйки героично един български лидер на московската пета колона, който никога не се е крил в това качество.

За разлика от руската агенция, авторът на тези скромни редове не може да говори от името на ничия държавна политика. Но да задаваме въпроси като български граждани можем всички ние, които имаме право на загриженост за себе си в държавата, третирана от Русия като енергиен “роб до гроб”, окован в съветските енергийни пранги и принуден да живее с тях в постколониалния период без право на освобождение от зависимостта си от “освободителите”.

Тъжната истина за съществуването на тези пранги е, че за тях не са ни виновни американците, че дори и руснаците можем да оневиним по начина, по който човек не може да се сърди на месоядните, че се хранят със зайци. Може би така трябва да разчетем прословутия кучешки подарък на премиера Борисов, поднесен от него васално на московския владетел Путин. Откакто свят светува васалите дават знаци за покорство на онези, пред които стоят с наведена главица. За да не я сече сабята.

В случая с българско-руските отношение този език на жестовете спрямо “освободителката” може да се преведе като “ела мечко, изяж ме”. И си отгледай българско куче да ти помага.

Интересна аналогия в това отношение можем да направим с подаръка, който просителя Мадуро направи в Кремъл на Путин преди няколко дни. Ако следваше начина на мислене, свързан с Борисовия кучешки подарък, Мадуро можеше да докара от венецуелската джунгла какъв ли не екзотичен звяр – още повече, че Путин си пада по зрелища, като собственоръчно упояване на тигри с цел да блесне пред поданиците като звероукротител. Или пък като лети паралелно с прелетни птици, за да илюстрира символиката на своя непукизъм спрямо факта, че невиждано в руската история многомилионно количество руснаци избраха да свият гнездо в по-уютни страни от необятната му Русия, сред които и България.

И какво подари венецуелският другар на Путин? Сабя. Не каква да е, а копие на сабята на Симон Боливар, националният герой на Латинска Америка. С други думи венецуелският вожд си присвоява ролята на говорител на цял един континент, който поднася в нозете на презокеанския си покровител копие на оръжието на победата срещу европейския колониализъм. Не че Мадуро, довел народа на най-богата на петрол държава в тази част от света до просешка тояга, е упълномощен континентално да проси руска закрила, но диктаторите и автократите не се спират пред никакви дреболии, когато разиграват театъра на своето мнимо величие.

Е, Помпео обикаля из Балканите да се бори с руското зловредно влияние, а Мадуро му го връща с посещение в Москва на просия. Този филм не сме го гледали още. По съветско време Куба играеше ролята на днешна Венецуела, но Балканите си оставаха в зоната на американския здрач отвъд желязната завеса не без пасивното участие на Рузвелт, допуснал СССР да се разпорежда с балканците на север от натовските Гърция и Турция.

Днес картите се пренареждат, но едва ли мадуровският коз ще преобърне играта на руското джудже, каквато е съвременна Русия в сравнение съветската империя, разпростряла на няколко континента пипалата си на закъснял играч на терена на колониализма. Напротив: самотната венецуелска карта, която Путин размахва като бутафорна сабя на Симон Боливар, е обречена да бъде Черния Петър в колодата му. Путин я изтегли и ще си носи последиците (и) за това.

София и паметникът на унижението

Изборите са времето за очертаване на проблемите в настоящето. Местните избори са особено благодатни в това отношение: при тях сякаш „мястото“ е това, което допълнително подтиква проблемите „да заговорят“. А „мястото“, освен настояще, е и особена еластична „очевидност“, побираща миналото „тук и сега“. Правя цялото това предисловие като софиянец и жител на столицата: смятам, че на предстоящите местни избори в София всеки е редно да постави проблемите от собствената си камбанария, с оглед на онова, което вижда и което според него се откроява в един общ хоризонт.

Знам, че ще се говори и вече се говори за болезнените „общи места“ – за въздуха, който дишаме, за инфраструктурата и за ремонтите, за почистването, образованието и здравеопазването в столицата.

Аз искам да насоча обаче дебата и към „местата на паметта“. Те също са важни, не по-малко болезнени и наистина много важни. За София, а и за цяла България. Защото, по думите на големия френски историк Пиер Нора, тъкмо те ни дават

възможността да разберем кои сме и то в светлината на онова, което не смe

Дали това не е спор пак за „ланшния сняг“, ще попитат някои.

Не е така.

И ще се позова на една съвсем скорошна резолюция на Европейския парламент (19 септември 2019 г.) – обръщение към гражданите на Европа, каквито сме всички ние. Резолюцията е посветена на европейската историческа памет и бъдещето на Европа. Подкрепена е от 535 евродепутати (огромно мнозинство от политическия спектър); против са били само 66, а въздържалите се са 53. Сред вносителите са Андрей Ковачев и Александър Йорданов от ЕНП. Гласували против са: Сергей Станишев, Петър Витанов и Цветелина Пенкова. Иво Христов се е въздържал. Българските евродепутати от ПЕС.

Наблегнах на голямото мнозинство, защото е рядкост такова единодушие сред десни, леви, центристи и консерватори. Сред вносителите виждаме имената на множество известни политици от Източна Европа: Радослав Шикорски и Траян Бъсеску, проф. Ришард Легутко и Анна Фотига. Резолюцията подкрепя и предшестваща декларация на социалдемократите Франс Тимерманс, зам.-председател на ЕК, и на еврокомисаря по правосъдието Вера Йоурова.

Резолюцията на Европарламента пряко се позовава на 23 август, ден за възпоминание на жертвите на комунизма и на нацизма, на европейската съвест за тоталитаризма; тя пряко препраща и към последиците от пакта Молотов-Рибентроп, направил възможно началото на Втората световна война, лишил Полша от суверенитет, довел до нападението на СССР срещу Финландия, както и до анексирането от Москва на Литва, Латвия и Естония. Декларацията напомня, че

европейската интеграция е реакция срещу две световни войни и два тоталитаризма

както и срещу трагедията на Холокоста, а също и срещу половинвековното пребиваване на Източна Европа в несвобода.

Резолюцията осъжда всеки исторически ревизионизъм; настоява за ясна оценка на престъпленията и актовете на агресия, извършени от тоталитарните исторически режими; настоява да се повиши осведомеността на младото поколение по тези въпроси, като се включат последиците от тоталитарните режими в учебниците на всички държави в ЕС. В това отношение един скорошен дебат в България е повече от актуален.

И още: отбелязва, че запазването в обществените пространства на държавите членки на някои паметници и мемориали (паркове, площади и улици), възхваляващи тоталитарните режими, проправя пътя за изкривяването на историческите факти относно последиците от Втората световна война и разпространението на тоталитарните политически системи.

Тук обаче сме в дълг към историята си и има над какво да се замислим!

За да няма съмнение за какво става въпрос, резолюцията на Европейския парламент съвсем ясно изразява дълбока загриженост във връзка с усилията на настоящето руско правителство да изкриви исторически факти и да оневини престъпленията, извършени от съветския тоталитарен режим, като ги счита за опасен елемент от информационната война, водена срещу демократична Европа.

Нещо повече: потвърждава, че

Русия продължава да бъде най-голямата жертва на комунистическия тоталитаризъм

и че нейното развитие към демократична държава ще бъде възпрепятствано, докато правителството, политическият елит и пропагандата продължават да оневиняват комунистическите престъпления и комунистическия тоталитарен режим.

Приведох тези дълги откъси от резолюцията на ЕП, защото те са пряко питане към редица болезнени „места на паметта“ в България и най-вече – за съдбата на Паметника на съветската армия, която би трябвало да бъде част от дебата в София. Все пак става дума за гигантска „тоталитарна отливка“ в сърцето на столицата, изкривяваща историческата истина – чрез надписа – „На съветската армия освободителка от признателния българския народ“. Да не говорим за внушението за „вечната окупация“ със застрашително размахания над столицата ни автомат „Шпагин“.

Затова и отправям питане към тримата основни кандидати в надпреварата за София – Йорданка Фандъкова, Мая Манолова и Борислав Игнатов:

каква според тях би трябвало да е съдбата на Паметника на съветската армия

(в светлината и на цитираната европейска резолюция)?

Въпрос, на който те, струва ми се, дължат отговор.

Предполагам, че Йорданка Фандъкова и Борислав Игнатов, издигнати от партии, членки на ЕНП, приемат текста на резолюцията. Но е важно да чуем тяхното виждане по въпроса: какви конкретни стъпки биха предприели спрямо този мемориал в прослава на тоталитарния съветски режим и в ущърб на българската свобода?
Що се отнася до г-жа Мая Манолова, която освен всичко друго е учила история в Русия, мисля, че софиянци – особено от десния спектър, на чието мнение тя особено държи напоследък – с нетърпение очакват нейния отговор. Нали в изявите си тя заявява, че е „на страната на гражданите“.

Ето аз като гражданин на София повдигам този въпрос. И съм убеден, че той вълнува една голяма част от гражданите на столицата. Става дума за „лицето на София“, което е и „лице на нацията“. А нацията, според формулата на френския историк Паскал Орие, е тъкмо памет. И нищо друго освен памет!

При това – нека бъда разбран правилно – аз изобщо не настоявам за незабавното демонтиране на Паметника на съветската армия или за отварянето на поредния протяжен дебат по неговата съдба. Съвсем не.

Моето предложение е съвсем конкретно и напълно приложимо в рамките на следващите няколко месеца. И е изцяло в духа на резолюцията на Европейския парламент, на нашия морален ангажимент към историческата истина и бъдещето на България в Европа.

Предлагам сега съществуващия монумент да се деидеологизира по най-лесния начин

Тоест: да се вложи памет в този напълно непонятен за младите поколения паметник, чието пространство сега те използват по най-симпатичния начин – като поле за скейтъри и място за събирания и слушане на музика вечер. Под призрачната сянка на „шпагина“.

Достатъчно е от двете страни на основната площадка да се монтират информационни табла – съобразени със спецификата на монумента, където и без това има достатъчно такива пространства. На които табла – в духа на резолюцията на Европейския парламент и на последната декларация на българското Външно министерство по повод 9 септември, ясно да се заяви следното (дори да включва и този текст от нея, който предизвика отзвук):

Щиковете на съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.

Би било добре да се разкаже и историята на Паметника на съветската армия, детайлно описана в студията на големия български изкуствовед проф. Димитър Аврамов „Изкуство и пропаганда в бронз и камък?“.

Защото самият този паметник – образец на тоталитарното изкуство – е вече непонятен по замисъла си, както за своите противници, така и за най-ревностните му защитници. Така и едните, и другите биха могли да научат какво със средствата на „монументалната пропаганда“ всъщност изразява този паметник. Първо, че двете скулптурни групи в началото (тези отлети в бронз анимирани картинки) са посветени на „посрещането на Съветската армия“ (която някои още продължават да посрещат). И, второ, че трите основни орелефа на паметника задават следните композиции: „Октомври 1917 г.“ (от изток), „Тил“ (в СССР през войната – от юг), и „Отечествената война“ (от западната страна, който най-често е комиксово пребоядисван).

Струва ми се, че освен на информационни табла на няколко езика (включително и на руски), би трябвало да има и посочен телефонен номер, който на цената на един градски разговор да играе ролята на аудиогид.

И в него „да се разкаже историята“: че три години (от есента на 1944 до началото на 1947 г.) България е била на практика окупирана от Съветската армия (въпреки участието си в заключителната фаза на Втората световна война); че тези окупационни части са били издържани от бюджета на страната (над 80 млрд. лв. – колосална сума за изнемогващото българско следвоенно стопанство); че паметникът на Съветската армия е издигнат по директива на Москва и е пряко копие от монументите на съветското изкуство; че той е проектиран след забраната на всички опозиционни партии и на свободния печат, след ликвидирането на Никола Петков и земеделците през 1947 г., включително след ликвидирането на „Трайчо Костов и неговата банда“ през 1949 г., тоест след репресиите и на част от комунистите, налели основите на новия несвободен строй.

Че

Паметникът на съветската армия, замислен да държи в подчинение българското общество

е и „паметник на унижението“ (по думите на проф. Димитър Аврамов). Паметник на унижението и на българския художник, на неговото обезличаване.

Големият български график Борис Ангелушев дава първоначални ескизи за орелефите, но бързо се оттегля (въпреки левите си убеждения). Същото прави и големият български скулптор проф. Иван Лазаров.

Остават три ателиета с художествени ръководители Иван Фунев, Васил Зидаров и Петър Дойчинов, но там се използват студенти подизпълнители. Авторите правят фигурите по 30 см, а студенти и дипломанти по скулптура ги вдигат в реален размер. Ателието на Петър Дойчинов даже се разбунтува. Има анкетна комисия. Оказва се, че всичко е „ширпотреба“, че самият „автор“ се е ограничавал само с указания и леки преправяния на фигурите. Скандалът е потушен.

Най-добрият орелеф – Октомври, на Любомир Далчев е съсипан от цензурата. Ето свидетелството на автора в текст съхранен у неговата племенница – Мария Далчева:

Моят Октомври беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм“. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахвах при отливане на композицията в бронз. Най-голямата неудача е фигурата на Комисаря, вмъкната като идеологична необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража.

Всичко това трябва да бъде разказано. Включително заради тези, които тепърва ще се вдигнат да бранят този „шедьовър на българското изкуство“.

А що се отнася до цялостната му съдба, тя наистина е въпрос на голям обществен дебат. През 2013 г., доколкото си спомням, Столичната община възнамеряваше да организира международен конкурс за „доизграждане и развитие на публичните пространства на територията на Княжеската градина“. Идеологията (и вероятно поредната руска намеса) блокира това намерение.

Мисля, че на този конкурс отдавна му е дошло времето. Дано някой си спомни и за проекта на големия български скулптор Александър Дяков. Той предвиждаше свалянето на фигурата „Вечна дружба“, премахването на постамента и поставянето там на ръка, събрана в жест на молитва. И покаяние.

Нека не забравяме за този жест и за това възможно решение, когато се отнася до един паметник на колективното ни унижение като народ и като нация.

Текстът е препубликуван от портал „Култура“. Акцентите са на „Дневник“.

Българската прокуратура като колективен олигарх – поглед към скандала в БНР и „шпионската“ афера? – Част втора

Илиян Василев

Тук стигаме до „шпионския скандал на Русия“, който е класическа специална операция, координирана с Москва. Неговата достоверност се основава на факта, че съществува истинска заплаха от хибридния военен потенциал на Русия срещу България. Досиетата на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) преливат от информация, която упорито и преднамерено се игнорира. Досиетата се трупат, готови за използване в подходящия момент и за отиграване в съответствие с нуждите. И все пак изборът се спря върху относително незначителна публична личност, като внимателно се избягват действителните руски агенти, опериращи в страната.

Приложената иновация се състои в съчетаване на факт и фикция в мащабен PR проект, служещ едновременно на две цели – с един куршум два заека – първо, геополитически печалби – натрупване на нужен и отсъстващ евроатлантически капитал у атакуващите, който заслонява други техни действия като например сключването на алогични отстъпки на Русия като договор за изграждането на Турски поток през България и най-вече предоставянето на държавни гаранции за АЕЦ „Белене“ и намерения и второ, представя изгодния за групата наратив за лошия бивш собственик на насилствено банкрутираната КТБ Цветан Василев като върховно олицетворение на руския агент, като съществременно позиционира Гешев, така и Пеевски като радикални защитници срещу руската заплаха.

Обърнете внимание на извратената логика – бившият собственик на КТБ, за когото се твърди, че е заговорничил с опалния руски „ортодоксален“ олигарх Константин Малофеев да „открадне“ активи от банката си и да ги постави под руски контрол – особено критичната за националната сигурност на България телекомуникационната компания BTK, е представен като лошия герой.

В същото време съперничещият тандем Доган-Пеевски, който реално постави същата БТК под контрола на ВТБ, с изнесена като факти в руските медии критично важна намеса от фактори на „върха“ в България и в Русия, се представя в шпионския скандал като истинските патриоти?!

Не е нужно човек да търси дълго, за да разбере нетната текуща стойност на този скоропалителен шпионски роман, независимо от това, кое го е предизвикало. Ако се отдели PR елемента и се наблегне на нетния ефект на „разкритието“ върху способността на руската шпионска мрежа и агентите за влияние да работят свободно в България – оценката и отговорът трябва да бъде в стил „много шум за нищо“. Мрежата е непокътната, енергийните сделки с доходоносни договори са в пълен ход и олигарсите на Кремъл се усмихват.

По време на управлението на Борисов рускоезичното малцинство в България се превърна в най-голямото в страната; цели черноморски региони бяха русифицирани. Местните и националните политици вече са принудени да се съобразяват с интересите на руските имигранти. Нищо чудно, че портрети на Сталин и Путин редовно могат да се видят във Варна и други крайбрежни градове, превръщайки се в новата нормалност.

Борисов нарочно си е затворил очите за тази критична заплаха за националната сигурност на България, въпреки че си дава сметка за опасността за националната сигурност от безконтролната русификация – похват, който бе приложен преди анексирането на Крим. Както и да се гледа на тези факти, те трудно ще определят Борисов като прозападен.

Посланието на управляващата клика към Запада днес е още по-цинично от времето на Луканов, – ние контролираме страната и можем да свалим от власт всяка друга конкурентна група – следователно Западът няма друг избор, освен да се съобразява с нас. Към това се добавя и дискредитацията на опозицията – независимо от цвят и самоопределение – „десен“, „лев“ или евроатлантизъм – те са слаби, ненадежни, не са в състояние да се справят с руската заплаха.

За да продължи България да членува в ЕС и НАТО, хора като Борисов и Доган твърдят, че им трябва пространство за маневриране, за балансиране, за ангажиране и съобразяване с интересите на Кремъл.

Демократичната прозападна опозиция, която понастоящем не е представена в Парламента, според разказа на новите властници, също не е в състояние да спечели мнозинството от електората и да гарантира евроатлантическия избор на България. Левите от БСП са твърде близки до Москва, не са истински европейски социалдемократи. Като допълнение към картината със сплашването – се обръща внимание на това, че в Парламента има реални и преки партии –агенти на Кремъл, които ако не бъдат държани под контрол, могат да причинят много беди.

Цялата тази амалгама от факти и свободни интерпретации се опакова в един политически продукт и се оттъргува в преговорите със Запада, като се изтъква незаобиколимостта на модела прокурор – олигарси.

Историческият мит, че „българите са естествени русофили“ и днес служи като основна линия за манипулиране на възприятията и оценките за възможното и действителното. Поръчковата социология също влиза в действия, като усилва тревожността на ситуацията, а в допълнение анкети удостоверяват, че 80 процента от българите били русофили. Този разказ, има за цел да омекоти реакциите на Запада, като в същото време перфектно пасва и на Кремъл – защото потвърждава, че България е в сферата на влияние и на Русия.

Русофилската мантра бе използвана преди последните президентски избори от руския еквивалент на корпорацията РАНД – институтът на Кремъл РИСИ. Той пряко финансира проучване на общественото мнение и анализ, който бе номинално работа на местна агенция за социални проучвания, доказващ русофилската теза. Същата агенция пък е тясно свързана с друг представител на Кремъл – българският филиал на мрежата Галъп Интернашънъл, който преди три години участва в подобна операция за промяна на възприятията с манипулираните твърдения, че ако бъдат нападнати, българите биха предпочели да ги защитава Русия пред Запада и САЩ.

Истината е, че през цялата независима част от своята история, мнозинството от българския народ последователно се съпротивлява на ексцесите на руския царизъм и империализъм. Естественото чувство на симпатия към руския народ и руска култура, никога не е било за сметка на европейска идентичност и принадлежност на българския народ към западната цивилизация.

В началото на 90-те години Западът беше изненадан и се оказа неподготвен за мащаба на промените и се спря на първия и най-лесен избор – приемайки, че реформаторите от комунистическата партия нямат алтернатива. Но оттогава Путин на КГБ замени реформаторския Елцин, а Борисов със силен опит в службата за сигурност се превърна в министър-председател с най-дълъг стаж.

През годините отделих значителни усилия и време, за да разбера корените, мотивите и моделите на поведение на основните фактори в Русия, които определят политиките към България и Източна Европа. Четейки реакции в Русия на „шпионския“ скандал, отделяйки PR от осезаемите елементи и най-вече измервайки нетния краен ефект върху ресурсите и потенциала на руското разузнаване в България, стигнах до извода, че „шпионската“ операция по всяка вероятност е била предварително координирана или поне комуникирана с Кремъл, като минимум за да се контролират щетите.

Това е единственото правдоподобно обяснение на приглушената реакция на официално ниво в Москва на шпионската сага. Това, което видяхме, е доста рутинен и предпазлив говор от Мария Захарова, като най-агресивните изказвания идват от хора без официален статут или власт в Русия. Тази линия рязко контрастира с предишни случаи на агресивни, граничещи с грубост реакции на най-високите нива, включително от външния министър Лавров, премиера Медведев дори президента Путин в отговор на далеч по-малко сериозни действия на българските власти. Когато нещата допрат до накърнена гордост, особено от страна на бивш сателит, трудно могат да се намерят граници за яростта на Кремъл.

Руското правителство нито заплаши, нито отмени сесията на Междуправителствената комисия, на която Москва получи договор за доставка на тръби, за удължаване на Турски поток, включително уверение, че Росатом ще участва, независимо от това кой инвестира в АЕЦ „Белене“. Без „шпионски“ скандал тези поредица от геополитически подаръци можеха да коства много на българските власти.

Особено внимание заслужава фактът, че новината за подписването на договора за продължението на „Турски поток“, „изтече“ от самия премиер Борисов, още в началото на септември, преди да избухне „шпионския“ скандал. Българските власти не са променили нито на йота нежеланието си да приемат доказателствата по делото Скрипал като „достатъчни“, нито да разобличават или експулсират агенти на ГРУ и СВР, или по някакъв друг начин да се опитват да сдържат разузнавателните операции на Русия, включително като поемат под контрол на паричния поток, който изтича от страната в посока касите на руски олигарси и политици.

Не е необходимо човек да се чуди защо това се случва, след като президентът Макрон настоява за нормализация на отношенията между ЕС и Русия, канцлерът Меркел защитава Северен поток – 2, който заобикаля Източна Европа, а президентът Тръмп се стреми да върне президента Путин във формата Г-8. Българските политици просто се възползват от подобни високопоставени примери, за да впишат претенцията си продадат на Запада своята визия за надграждане на модела Луканов с прокуроско-олигархичен етаж. Моралът в политиката е относително понятие. На този фон това, което предлага българската прокурорско-олигархична каста не изглежда извън канона в Европа.

Назначаването на Иван Гешев или нему подобни ще бъде акт на признание за всички новаци в елита, които се стремят да узаконят новата си власт. Вместо катарзис и изцелителен процес, присъщи на една истинска съдебна реформа, на мащабно изчистване на корупцията и излизане на преден план на честни политици, от българите се иска да приемат като свършен факт да бъдат управлявани за цял живот от Доган, Луканов, Първанов, Цацаров, Ковачки, Пеевски и Борисов, или техните наследници. Нито един от тях не е постигнал по-високия си жизнен стандарт и по-добро благосъстояние чрез упорит труд в рамките на меритократична система. По-голяма част от историята на тяхния „успех“ започва с присъединяване към постсъветските мрежи на властта от мафиотски тип, които пленяват и задушават институциите, преразпределят общественото богатство и плодовете на труда на други хора.

България и Източна Европа са били предмет на търговия в миналото. Русия вярва, че след като има прецеденти, може да има съвременни аналози. Въпреки това вярвам, че днес Западът има далеч по-добри инстинкти и може да запознае политическите фалшификати и агентурните операции, в които Москва участва заедно с прокситата си в България и Източна Европа. Най-вече се надявам, че когато бъдат поставен под натиск, западните лидери избират да действат въз основа на своите основни дългосрочни интереси.

Новият прокурорско-олигархичен модел не може да успее, защото в крайна сметка не е икономически жизнеспособен. Както броят им, така и разходите по издръжка на тази непроизводителна класа, нарастват, а това обрича страната на хроничен изоставащ статут, бедност, демографски срив и обезлюдяване, на неспособност да се присъедини към по-високите етапи на интеграция в ЕС и НАТО.

Дори българският народ, известен с пословичното си търпение, има граници на толерантност.

Българската прокуратура като колективен олигарх – поглед към скандала в БНР и „шпионската“ афера? – част първа

Илиян Василев

кой

Спирането на излъчването на Българското национално радио и последвалият дебат са диагноза на българското общество. Безпрецедентен удар върху националната сигурност, но изглежда, че малцина се интересуват. Свикваме с всички „немислими“ скандали и чакаме да умре следващият.

Главният прокурор Цацаров рутинно инструктира ДАНС, СЕМ и прокуратурата да намерят правдоподобно обяснение в рамките на „три дни“, като открият някой незначителен играч да поеме ролята на „виновника“ и да прикрие истинските извършители. В работата има ясни „червени“ линии – в резултатите от разследването и новините, в никакъв случай не трябва да се замесва името на истинския бос на Национално управление „Радио и Телевизионните Станции“ – Делян Пеевски (НУРТС е номинално в групата на Виваком, контролирана от ВТБ). Същото се отнася и за г-н Пеевски като „лице“ на колективния олигарх – българската прокуратура – да не се хвърля светлина върху това, кой назначи настоящия генерален директор на Националното радио.

В същото време разследването би трябвало да пощади и името на единствения кандидат за генерален прокурор Гешев, чието има изплува като мотив за упражнения натиск за уволнение на журналистката Силвия Великова, за да не се омаловажи операцията по изчистване на имиджа му, която върви в медиите.

Процесът изглежда координиран с Москва, защото там пък се лансира допълващата манипулативна история, в която удобно се твърди, че настоящият главен прокурор – Цацаров, е агент на САЩ. Забележете, става дума за същия ноторно известен с проруските си пристрастия генерален прокурор, който открито демонстрира топли отношения с руския си колега Чайка, крепител на режима на Путин.

Не съществуват никакви доказателства за каквато и да е свързаност на Цацаров със САЩ, докато неговите пристрастия към съгласувани действията с руските му колеги са отдавна обществена тайна. Достатъчно е да се каже, че българските прокурори се обучават не в ЕС или САЩ, а в Русия, за да бъде сигурно, че прокуратурата е доверен канал за руско влияние. Самият Цацаров изигра важна роля в обвинението срещу бившия министър на отбраната на България за това, че не е отчел интересите на един от най-добрите производители на оръжие в Русия.

Случващото се в България и Русия изглежда има общ координационен или съгласувателен център, което насочва вниманието към потенциална роля на Русия в избора на Иван Гешев за следващ главен прокурор. Залогът на Москва при запазването на контрола върху главната прокуратура е твърде голям, за да гледа безучастно отстрани.

Паралелно върви кампания, в която се твърди, че Иван Гешев е получил институционално одобрение от САЩ за избора му на главен прокурор. Това не е нищо повече от пиар опорна точка, особено ако се сравни броят на посещенията му в Русия. Вярно е, че бе поканен да посети Съединените щати и се опита да използва максимално този факт, за да натрупа атлантически капитал и докаже посветеност към борбата с престъпността и корупцията, и убеди че ще довърши съдебната реформа във версията Цацаров.

Малцина, обаче се тези в САЩ и в ЕС, които ще приемат за чиста монета внезапния му прозападен крен.

Американските институции много внимават да не се намесват в местните игри около избора на главен прокурор – не случайно до този момент няма нито едно официално заявление, което да подкрепи твърденията на Гешев, че е приемлив за САЩ кандидат. Би било странно, ако имат такова, предвид стандартната практика в институциите в САЩ или ЕС, които не предполагат да промотират или подкрепят Гешев или който да е друг на негово място. Ако развенчаем този мит, може да погледнем на „американската история“ на „единствения кандидат“ по-скоро като несръчен опит за самореклама, част от самоизпълняваща се надежда да може да неутрализира проруския и олигархичен генезис и да очарова западни политици и местни медии.

Зад сцената, както обикновено, стои ключовата фигура в прехода на България Ахмед Доган, който продължава да дърпа конците и да надзирава целия процес на надстрояване на наследения модел Луканов, чийто пазител е самият той.

Изборът на Иван Гешев за нов главен прокурор е неразделна част от този процес. Всъщност най-налагащият се и логичен паралел в историята, който може да бъде направен за сегашната ситуация, са събитията в началото на 90-те години, когато тогавашният комунистически премиер Луканов успя да оттъргува със Запада своя проект за прехода. Неговият модел включваше пълен контрол от комунистическата номенклатура и съдържаше всички атрибути на декоративната демокрация, включително и присъствието на опозиция „от дясно“, представена от СДС.

В онези ранни години натрупването на власт и капитал бе в начален стадий, докато днес почти приключихме с това: политиците вече могат открито да демонстрират своето богатство и власт. В допълнение имаме нов команден и контролен център – прокуратурата като колективен олигарх и контролен център. Днес новите „богати“ разполагат с несъразмерно по-голяма власт и парична база от номенклатурата в началото на прехода. Но демократичният процес крие заплаха за тях, доколкото предполага възможността от промяна във властта и появата на по-усърдни прокурори, които могат да ги погнат ако се активизира борбата с корупцията. Оттук следва необходимостта от контрол върху демократичния и изборен процес, както и върху медиите, за да се презастрахова тази група срещу нежелателни промени. Контролът върху прокуратурата, върху ключовите институции и върху паричните потоци – както публични, така и частни, особено онези, които биха могли да подпомогнат идването на опонентите им на власт, става задължително и неотменимо условие.

Повечето от това, на което сме свидетели, е пряко заимствано от учебника по власт на Владимир Путин. В миналото номенклатурата използваше криминалния контингент и силовите застрахователни банди, за да сплашва и контролира обществото. Днес същата цел се постига чрез институциите, чрез прехвърляне на основните контролни функции от силовия блок върху прокуратурата, която действа като контролно-команден център. Подобни сложни за контрол и изпълнение операции изискват мощна логистична подкрепа, а тя обаче не достига. Зачестяват случаите на прехвърляне на властовите пълномощия извън конституционно определените институции – извън изпълнителната власт, извън съдебната власт, извън Парламента към неясни и нелигитимни сдружения и частни властови групи, като „библиотекарския институт“.

Историята се повтаря от началото на 90-те се повтаря, когато висшите политици на БКП се застраховаха срещу изненадите на демокрацията и прехвърлиха власт и пари в центрове извън институциите. В същото време тръгнаха да обикалят посолства, да провеждат срещи със своите западни партньори и международни финансови институции, с единствената цел да убедят Запада, че България здраво стъпила здраво на пътя на демокрацията. За това и умишлено спряха да обслужват външния дълг на страната – за да привлекат внимание и съкратят срока на договаряне със Запада, за да няма време да разгледа всички опции и намери алтернатива.

Офертата на Луканов към Запада беше проста – оставете ни да управляваме и в замяна ще ви гарантираме, че България ще се присъедини към НАТО и ЕС, като изпълняваме всички ритуали на принадлежност към Запада. Моделът на власт, който се появи след това, и който сега обслужва управляващия елит, постепенно загуби демократичните и усили автократичните тенденции, завършвайки с напълно контролиран Парламент и медии.

На върха на йерархията на този модел са Доган, Пеевски и Борисов, както и новият колективен олигарх – прокуратурата, олицетворен от тандема Цацаров – Гешев. Хватката им е добре обезпечена от многомилиардни парични потоци, произхождащи от държавния бюджет, от фалита на КТБ и отклонени фондове на ЕС, което допринесе за утвърждаване на новите „на върха“, към които се присъедини и фигурата на политика олигарх.

Именно подобен нов елит, днес искат да легитимират на Запад като свежото лице на българския капитализъм. Доган и Пеевски излязоха от сянката на преразпределителите „на баницата“ и оглавиха групата на властимащите олигарси, на новите могули, а Борисов е близо зад тях. Атлантическата и демократична фасада прикрива автократичния характер на режима, ендемичната корупция и превземането на държавата – лепилото, което държи отделните части на модела заедно.

Истинските предприемачи и индустриалци са изтласкани на заден план, принудени да се съобразяват с новите „крале в града“. Човек лесно може да установи разликата между истинските капиталисти и самозванците, които се намират в различните степени на зависимост от публичните средства и обществени договори, както и по международното разпространение на техния бизнес модел. Това се промени в последно време, тъй като политическите олигарси активно оперират своята база от активи в чужбина, използвайки международни инвестиционни посредници, далеч от радара на обществено внимание в страната.

Времето за ъпгрейд на преходния модел бе избрано внимателно, за да съвпадне с покупката на американските самолети F-16. Пикът в сегашната фаза на легитимация трябва да бъде приема на публичното лице на модела – премиерът Борисов в Белия дом. Тандемът Доган – Борисов разчита не на съдържанието на разговорите там, а на начина, по който срещата ще се отиграе публично, както в чужбина, така и в България.

Козът на наследниците на Луканов, който те днес държат, не се е променил – това е същият „стар“ рефрен – ако не сме ние начело, ще дойдат московците и ще вземат властта, и несигурността ще стане норма.

Това е рекет в най-чистия му вид. Схемата работеше тогава, в началото на 90-те, и те се надяват, че ще проработи и сега.

Край на първа част

Как бате Бойко победи климата

Или как България първа се вслуша в Грета и премиерът й тръгна към ООН плувайки

Лола

Монтескьо

Грета Тунберг

Звъни ми оня ден телефона, вдигам, отсреща някой ми диша. Ма така тежко, тревожно диша, все едно току-що е видял речта на Грета в ООН-то. Мъчно ми стана за човека, явно се е подтиснал и даже уплашил и депресирал, та реших да говоря нежно и внимателно.

– Кой е, алооо, кой там, бее? – извиках.

– Борисов – изръмжа човекът в слушалката. – Бойко Борисов!

– Господин премиер, Вие ли сте – измяуках, аз преминавайки веднага в професионален тон. Все пак журналистка съм.

– Хмрр – отговори той.

– С какво мога да Ви помогна, господин премиер, нещо да напиша, да задам хубав въпрос, да ви разтрия ушите? – чуруликах аз в слушалката.

– Коя е таа Грета, бе? – мина премиерът направо по същество. – Коя е таа, дето заради нея никой не виде моето маваши гери?

– Вашето … кое? – заекнах аз и се изчервих.

– Не е това, което си помислихте, бе Монтескьо, ееех тва медиите веднага за какви работи си мислите. Все некой вас ви… така де. Моето МА ВА Ши Ге ри. Удар. Чупих им дъските на онея азиатците, като бех оня ден в Корея. Ма ето, и ти не си разбрала. Коя е таа и откъде се появи, питам? – ядоса се премиерът.

– Грета Тумберг е шведска екоактивистка – побързах да отговоря аз, преди гневът му да ме застигне под формата на псувни, уволнения и разказ за остъклената тераса на баба ми в Ямбол по сутрешните блокове.

– Знаех си аз! Знаех си! – изгърмя гласът му. От зелените е. От „Да, България“ е, нали? Тия, дето първо гръмнаха търговския регистър, после НАП, дето само ми се пречкат и врещят срещу лифтовете и стабилността!

– Аммм… господин премиер, те не гръмнаха регистъра и НАП, а само забелязаха, че те сами си гърмят. Чудят се не трябваше ли да са добре защитени с тия средства, дето се похарчиха… То и аз се чудя – неразумно опонирах аз.

– Чудела се! Чудела се, моля ви се. Ма коя си ти да се чудиш, бе? Кои сте вие? Днес се чудите за НАП, утре ще се чудите за премиерския ми пост, бе, алооо – изгуби контрол премиерът. Аз мълчаливо се съгласих.

– Шведска, викаш – върна самообладанието си бързо премиерът. – Бах тия шведки, кво им стана бе? Едно време какви шведки имаше, ехееее… Руси, щедри, красиви. Тва АББА, тва Шведския хотел… Ех… – разчувства се премиерът и подсмръкна дискретно. – А сега? Екоактивистки! Тия скандинавците винаги са били извратени, да ти кажа, Монтескьо. Норвежците пазят децата, шведите пазят горите, а мен? Мен кой ще ме пази, а – разхлипа се Борисов. Винаги съм знаела, че е чувствителен човек, но въпреки това ми стана неудобно.

– Как да Ви помогна, господин премиер? – попитах състрадателно.

– Ми измисли нещо, бе, Монтескьо, нали сте за тва журналистите? Да помагате?

– Господин премиер, защо не се прикачите към Грета? Така не само у нас, ами и в цял свят ще Ви видят онуй… мавашито.

– Слушам те… – заинтригува се премиерът.

– Излезте пред медиите и кажете, че подкрепяте каузата на Грета.

– Подкрепям я!…Ъъъъъ тя каква й е точно?

– Ами иска климатичните промени да спрат веднага – отговорих.

– Да спрат, ми! Незабавно да спрат, нареждам – запали се Борисов.

– Точно така. Това е каузата й. Но е хубаво да го кажете в ООН, не само на мен – продължих да го съветвам.

– Тръгвам, ей сега се мятам на самолета – въодушеви се Борисов.-

– Не, не със самолета. Той замърсява. Трябва да стигнете чисто. Грета отиде с яхта.

– Яхта… То яхти имам, не е като да нямам. Тоест не аз, ма приятелите ми имат. Ама нали знаеш, Монтескьо, ще ме емнат после чия била яхтата, държавна поръчка ли е, ще питат къде са парите за сигурността на НАП и търговския регистър… А и Грета вече като е пътувала с яхта, ще решат, че съм жалък имитатор. По-добре е да ида с плуване. Колко се плува от тук до Ню Йорк? – попита премиерът и преди още да гугълна разстоянието, допълни – Нема значение! Ще плувам и ще го пребия аз тоя климат, ти казвам. Че го разнесем като куце пиле домат. Ще види той – закани се Борисов и затвори. Това беше оня ден. До следващата среща на ООН има време, дано стигне.