България в онези преломни дни: Димитър Луджев си спомня

„България днес ли? Да, ние сме демокрация, но уродлива демокрация. Уродлива пазарна икономика, уродлива правова държава. Това е България днес.“ Димитър Луджев разказва своите спомени за 10 ноември и последвалите събития.

Димитър Луджев през 2013 годинаДимитър Луджев

Димитър Луджев е един от основателите на българската опозиция в края на 80-те години на миналия век. Той е и съосновател на СДС, през 1990 година влиза като вицепремиер в първото некомунистическо правителство на България, а в кабинета на Филип Димитров(1991-1992) е министър на отбраната. Интервюто ни с него е част от поредицата „30 години по-късно“. Тя е посветена на промените в България, започнали преди три десетилетия.

ДВ: Г-н Луджев, помните ли как научихте за свалянето на Тодор Живков?

Луджев: Някъде към 11 часа на 10 ноември ми се обади съпругата ми, която разбрала от шефа на печатницата. После срещнала и Желев, казала и на него, а той веднага тръгнал към университета. Аз също се вдигнах към университета, а там вече жужеше из коридорите. Събрахме се няколко души, чудехме се какво да правим, после дойде официалната новина. И вечерта в „Яйцето“ имаше голям купон. Беше много шумно, всички викаха, а най-шумна беше масата на „Научния комунизъм“ – те бяха най-радостни от събитието.

ДВ: А как тогава си представяхте бъдещето на България – 10, 20 или 30 години по-късно?

Луджев: Последните месеци преди 10 ноември бях шеф на екипа, който подготвяше политическата и икономическа програма на „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството“. В тази програма очертавахме едно бъдеще на България като либерална демокрация от западен тип с модерна икономика. Откровено казано, за след 20-30 години не мислехме. Когато вече създадохме СДС, аз ръководех екипа, който пишеше една конкретна управленска програма за преход към демокрация и пазарна икономика.

Тази програма беше окончателно завършена по време на Кръглата маса и добре показва, че ние сме имали ясна представа как трябва да се извърши смяната на системата. Общо-взето така, както Дарендорф го описа в речта си пред Варшавския университет през есента на 1990 година: политическата революция и конституирането на свободата трябва да приключат до година-две, икономическите реформи ще отнемат минимум 6-10 години, а за модерно гражданско и демократично общество се предполагаше, че ще отидат поне двайсетина години. И, разбира се, интеграция в Европа – по това нямаше съмнение. Това бяха трите главни цели: либерална демокрация, пазарна икономика и интеграция в Европа.

ДВ: А кои, според Вас, бяха най-големите грешки, допуснати от управляващи и опозиция в началото на прехода, които попречиха на бързото осъществяване на тези цели?

Луджев: Според мен най-голямата грешка беше напънът на БСП да запази монопола върху властта. Така те спечелиха изборите за Велико народно събрание, а това предопредели по-мъчителния, бавен и неконструктивен характер на прехода към демокрация. Това вкопчване на БСП във властта си остана една от основните грешки на целия преход. През 1990 година друг голям гаф на управляващите беше провалът на двете правителства на Луканов. Те не можаха да стартират реформите и демонстрираха импотентността на Комунистическата партия, нейната неспособност да извърши преход към демокрация и пазарна икономика.

И още нещо много важно: през тази година, в която не проведоха реформите, те успяха да създадат предпоставките за трансформацията на комунистическата политическа власт в икономическа. Бяха създадени над 70 банки, частни търговски дружества и т.н., външнотърговските дружества бяха приватизирани, бяха изнесени маса пари, беше създадена мафията с пагони, един куп квази бизнесструктури на офицери от ДС, армията и разузнаването просто покриха страната и станаха най-мощните лостове, чрез които през следващите години новоизлюпената върхушка посегна към властта. Това се отразява и до ден-днешен, защото и в днешно време голяма част от управляващата върхушка се състои тъкмо от хора, произлезли от тези структури.

Колкото до опозицията, най-голямата грешка, по мое мнение, беше, че СДС остана партийна политическа коалиция. Първоначалната ни идея беше СДС да бъде комбинация между партийна коалиция и движение тип „Форум“ (като в Чехия или Унгария), но тя не се осъществи. Това предопредели слабостта на СДС като организация, както и бъдещите разделения, битки и разцепления. В даден момент връх взеха – да ги наречем така – крайните антикомунисти и популисти, които се отказаха от най-важното условие за мирния преход: преход като сътрудничество между различните обществени сили, с търсене на компромиси, на съгласие и общи решения по най-важните общонационални въпроси. Вместо това се стигна до една тотална конфронтация между червени и сини, а после вече един бог знае между кои точно. Тази конфронтация породи и партизанско-политическия модел, който съсипа България.

ДВ: Да кажем няколко думи за „пантеона“: кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които може и трябва да останат в историята?

Луджев: Категорично мога да кажа за Желю Желев, Петър Дертлиев, Александър Лилов, Андрей Луканов и един все още жив – Ахмед Доган, който, независимо от противоречивите оценки, изигра твърде важна роля в политическото развитие на страната.

ДВ: А как виждате днешна България, 30 години по-късно?

Луджев: България днес… България е в ЕС, което предполага, че е покрила критериите за демократична държава, пазарна икономика и върховенство на закона. Но това е само фасадата. Да, ние сме демокрация, но уродлива демокрация. Уродлива пазарна икономика, уродлива правова държава – това е България днес.

ДВ: Дали на това или на нещо друго се дължи засилващата се носталгия по времената на Живков и НРБ?

Луджев: Мисля, че „носталгия“ е силно казано. Ако има носталгия, тя е в някои по-възрастни среди от лявото пространство. Съвсем обяснимо те изпитват носталгия по едно време, през което са живели по техния си начин и са се ползвали от определени привилегии. Не мисля, че у младите има такава носталгия – там по-скоро има незнание. И днешните десни допринасят за това с твърдението си, че на 10 ноември нищо не се било случило, че имало само преврат. Как да не се е случило нищо? Тогава започна огромен преход, в резултат от който се осъществи грамадна промяна. И тъй като и червените приказват същото, това създава объркване у хората – те не могат да се ориентират какво точно се е случило.

ДВ: А рефренът, че „тогава имаше здравеопазване и образование, нямаше престъпност“, че всички бяха нахранени и имаха по един москвич?

Луджев: Той пак почива на факта, че е заличена паметта за това време. Да направим сравнение с предишния политически обрат в България на 9 септември 1944. Тогава България преживя една „социалистическа“ – както те я наричаха – модернизация. И наистина, България стана индустриална държава, създадоха се промишленост, социални и здравни услуги, които претендираха да бъдат на съвременно ниво. Но в същото време това беше една уродлива индустриализация, една уродлива икономика на дефицита, една здравно-осигурителна и социална система, която държеше хората на нивото на равенство в мизерията.

Уж съвременно, уж съвременни панелки, уж съвременни автомобили, ама само уж – един камуфлаж, който беше създаден от тогавашната власт. Е, сигурно за част от населението, която дойде от селата, особено пък за онези, които партията издигна от „народните маси“ – за тях е било голямо достижение да имат топла вода, тоалетна и жигула. Но всичко е въпрос на сравнение. Едно елементарно сравнение между днешно време и тогава показва, че по времето на НРБ ние сме били една назадничава, изостанала страна, която изобщо още не е стъпила на модерния път на времето.

Москва вярва на сълзливи муцунки

Ако наистина в Москва смятаха, че в България се е разразил наскоро шпионски скандал, щеше ли точно в София да се открие днес Световният младежки фестивал на руските съотечественици?

Дори той да е готвен отдавна, преди т.н. шпионски скандал с българи, поставили се открито и отдавна в услуга на Русия, нямаше ли Кремъл да наложи вето върху събитието с цел да покаже евентуалното си неодобрение на София?

Не, няма нищо необикновено в демонстрацията на непукизъм от руска страна. В края на краищата България е държавата с най-голяма, уникална и неповторима по своя размах проруска неправителствена организация Национално движение Русофили. Какво от това, че нейният шеф Николай Малинов, който се хвали с голяма масовост на оглавяваната от него откровена пета колона на Москва, сочена от Решетников като уникално явление без аналог нийде другаде по света, е обявен за руски шпионин?

Това явно му се пише като повод за нови руски награди за добре свършена работа в рамките на хибридната война срещу една евроатлантическа, но откроявана в Москва като “особен” (проруски) случай в западния свят.

Пък и премиерът Борисов се надпреварва с приближените си да уверява публично Русия, че на шпионажа, в който е обвинен Малинов, не се гледа от властта като на руска работа. Все едно, че подсъдимият се е поставил в услуга на Русия, както се твърди в обвинителния акт, пряко волята на руската федерация, която му е плащала за развиване на проруска дейност без да иска.  

Фактът, че въпреки нескопосаната проява на загриженост от руската намеса в България от страна на българските власти, организаторите на руския световен форум никак не са впечатлени от нея и извозват руснаци от 45 страни на среща тъкмо в българската столица в този момент на фона на бутафорното напрежение между двете страни, е най-яркото от всички доказателства досега, че задкулисните уверения в любов, които Москва е получила от София, са далеч по – важни за нейното консумиране на българска земя.

Към разигравания у нас паралелно за заблуда на наивниците “лов” на руски шпиони в Кремъл се отнесоха издайнически и необичайно миролюбиво. Сега потвърждават, че Москва не вярва не само на сълзи, но и на страшни муцунки в своя заден български двор.   

Доколкото е видно досега от програмата на руския форум, не е предвидено отдаване на почести на главния окупационен символ на продължаващото съветско имперско влияние в България МОЧА. Потърсена е само символиката на хотел “Москва”, в който буквално пред прозорците на руското посолство кипи дейността по укрепване на дружбата с домакините. Но това не значи, че няма да станем свидетели на поредната руска демонстрация в духа на “вечната дружба” на принципа на платената любов.

Доста нашенци си падат по нея и доминиращите в тази връзка руснаци нямат проблем да си платят да я употребят за удовлетворение на смесицата от комплексите за изостаналост и манията за величие, която забърква коктейла от объркани чувства в руските имперски глави. 

Къде другаде ще им се получи толкова удобно, ако не в държавата, чиито откровено проруски парламент има своята спотаена проекция в изпълнителната, съдебната и медийната власти!

Нов епизод от хибридната война ли наблюдаваме в българската столица?

Кремъл избра София за Световния младежки форум на руските съотечественици. Какво ли се крие зад това?

Над 130 души от 45 държави ще участват в Световния младежки форум на руските съотечественици в София и първите делегати вече пристигат, съобщи преди дни ТАСС, цитирана от “Дневник”.

Марина Дадикозян, председател на организационния комитет, казва още за агенцията, че девизът на петото подобно събитие е “Младежта строи бъдещето”

Според нея това ще е най-мащабното международно събитие за родени и живеещи в чужбина руснаци на възраст между 18 и 35 години. То се открива в събота в Парк-хотел “Москва” и ще продължи до 1 октомври.

Организатори са Координационният съвет на руските съотечественици в България, федерацията “Съюз на съотечествениците” и националното сдружение “Заедно с Русия”. Подкрепа оказват руската правителствена комисия за проблемите на сънародниците зад граница, департаментът за работа със съотечествениците в чужбина към външното министерство в Москва, руското посолство в София, фондация “Руский мир”, представителството на “Газпром експорт” в България и др.

Програмата предвижда кръгли маси, работни заседания, дискусии, тренинг, майсторски класове, делова игра “Проектогенерация”. Темите включват целите и задачите на бъдещото развитие на младежките организации на руснаците в чужбина, съхраняване на историческата памет, укрепване връзките с историческата родина, защита правата на сънародниците зад граница, разширяване на рускоезичното пространство, популяризиране на руската култура и образование, подготовка за празнуване на 75-а годишнина от победата над нацистка Германия и др.

Форумът се провежда от 2010 г., а от 2015 г. с решение на руска правителствена комисия е обявен за световен. Досега в него са участвали над 1500 души от повече от 80 държави, твърдят организаторите. За участие пристигат руски сенатори, дипломати и представители на 5 района на Русия.

Защо арх. Борислав Игнатов беше откроен като главен противник на предизборното статукво

Днес започва официалната част от предизборната кампания за кметските избори, която обаче отдавна тече. Започна с изливане на кал върху явно най-опасния за статуквото кандидат архитект Борислав Игнатов, който си беше позволил вече да оспори не друго, а символа на общонационалното статукво със съветски акцент: самото съществуване на Монумента на окупационната червена армия МОЧА. 

Като не могат да извадят нищо от коша с мръсното (му) бельо, каквото иначе всеки си има и без да е кандидат за важен пост в държавата, подлеците заляха с мръсотията на онова, до което са се докопали от интимния живот на любимата му жена. 

Въпросът как точно изпълнителите на поръчката са достигнали най-напред до частния архив с такова съдържание, а след това са открили и подобни кадри в океана от невъзможни да бъдат идентифицирани поименно и лично милиони кадри от такива сцени в световната порномрежа, остана без отговор. А е близко до ума, че титаничен “откривателски” труд от този род е възможно да бъде положен само от колектив, нает специално да свърши тази работа. 

Изпълнителите на поръчката “просто” твърдят като за простодушни хорица , че се борят за истината и нищо лошо не са направили, като я показват – включително на децата си, които иначе собственикът на съответния порносайт, замъглил интимните части на жертвата колкото да привлече още повече интереса на воайорите,  гневно защитава в други свои изяви от заразата на шарения прайд в София. 

Този “аргумент”, който утре може да доведе и до публикуване на кадри от гавра на педофили с деца в името на масовото запознанство на избирателите е истината, беше употребен като оправдание за показаното в цялата му ужасяваща натуралност рязане на човешка глава в централните новини на БНТ на 4 април 2000 година. Касапската видеокасета беше разпространена у нас и в чужбина от руското разузнаване с надежда да внуши, че руската касапска операция по смазване на Чечня си има своите човешки основания срещу чеченските главорези. На операцията обаче клъвнаха само две телевизии в Европа. От а до я, без замъгляване и заглушаване на човешката агония я демонстрираха единствено у нас и в Република Сръбска – два анклава на руското влияние на Балканите. 

Припомням това, за да (до)кажа, че в българската политика не за първи път падат задръжките и лъсва падението на готовите да се възползват от тяхната липса. Напротив, някои преуспели на попрището на политиката звезди у нас лично са минали по този път. Като Николай Бареков, който се кълчи в една пловдивска кръчма на фона на припева “само да гепна п…а шти цепна”. 

Или като Петър Курумбашев, наричан “бащата на пъшкащите телефони” в България.

 

Или като Георги Първанов, изявил се като сладострастен художник върху голо женско тяло.

 

 

Както се вижда, “неприличното поведение” на споменатите и други подобни личности не им е попречило да станат депутати, евродепутати, че и държавни глави в случая с Първанов. Но още по-неприлично е, че някои политици и медии едва днес се вглеждат в тази тема.

Липсата на своевременни въпроси и отговори доведе до това, че от “еротиката” в публичните изявите на публичните личности днес сме стигнали до порнографията в опитите да бъде дискредитиран един потенциално опасен за постсъветското статукво – такова, каквото се видя от играта на руските служби през екрана на българската държавна телевизия с рязането на човешка глава, довело като резултат до символичното падане на една единствена журналистическа глава, каквото днес вече явно не може да се случи. 

Пропуснатите ползи от пропуснатите реакции през изминалите около 20 години на разюзданост са истинската причина днес вече никой на нищо да не се учудва. Свикнахме. Имунизираха ни срещу учудване. 

И до днес никой не безпокои например участниците в скандала, в който лично бях намесен (на снимката по-долу) като телевизионен водещ. Оставям настрана онзи от 2006-та с мезонетите на Първанов, довел за мен до ефекта на сблъсъка между гърнето и камъка (по Радичков). 

Пет години по-рано Първанов се оказа явно отлично осведомен за предстоящия сблъсък между действащия президент Петър Стоянов и основния му конкурент Богомил Бонев в предизборното студио на БТВ, водено от мен. Издиша като спукан презерватив, надут от хлапак за разтуха на компанията, лъжата, според която шефът на БСП и маргинален в проучванията на социолозите кандидат за президент през същата септемврийска вечер предпочел да се срещни в Русия с партийна аудитория в рамките на кампанията, вместо да се появи пред многомилионната аудитория на БТВ в компанията на останалите претенденти. 

Въпросът не е в това защо финтира и зрителите и телевизията, която до последния миг се надяваше на неговото присъствие, докато тайната операция по неговото отсъствие е била от часове, ако не и от дни, в ход. Ясно е защо: знаел е за взетото в щаба на Петър Стоянов решение да употреби доклад на контраразузнаването срещу Богомил Бонев, което ще сблъска двамата водещи в проучванията претенденти и ще му помогне да се яви на финала сред кървавата баня “целия в бяло” като херувим. 

Въпросът е кой е изнесъл информацията от обкръжението на действащия президент, в който се бяха намърдали хора, като Корумбашев, изкласил след това като едър собственик в енергетиката, депутат от БСП и евродепутат от същата партия, за да се потопи в наши дни незнайно къде ( поне за автора на тези редове) и все така необезпокояван с въпроси.

Продължавам да твърдя, че този случай, който на практика свали от власт уж гарантирания победител, подкрепения отново от СДС Петър Стоянов и качи на гребена на проруската вълна в синхрон с възхода на Путин в Русия откровения путинист Първанов е еквивалент на американския Уотъргейт. С тази разлика, че у нас той успя да постигне целта си благодарение на безгръбначните медии и солидарните помежду си политически гарвани, които не искат да си вадят очите взаимно.  

Не е вярно, че това са “стари работи”, които нямат отношение към днешния ден. Имат и още как – тъкмо в деня на началото на предизборната кампания, която ужасно е изнервила статуквото, успяващо досега да имитира борба между власт и т.н. опозиция, обслужващо обаче заедно и в режим на угодническо надвикване руските проекти в България – абсолютен приоритет на споменатия Путин и режима му. 

Ако това статукво се пропука чрез успех на единствения кандидат за ключов пост държавата през последните близо 30 години, заявил себе си в лично качество като негов противник чрез заявката си да се бори срещу главния му символ МОЧА, за Москва би било началото на края да дълго градената мрежа за влияние, постигнала през последните години пълна победа в българската държава чрез овладяване на Народното събрание, прокуратурата и навързаните като в приказката за орела ( двуглавия в нашия случай) и патенцата медии.

Такъв е залогът. Архитектът Борислав Игнатов направо беше признат за главна мишена на това статукво. Това може да послужи да избирателите му. Не казвам, че като вероятен трети в кметската надпревара в София той трябва да използва методите на Първанови компания, за да изпревари конкуренцията. Но че трябва да знае с кого и с какво си има работа, е задължителна превенция срещу рецидивите на миналото. С рецидивистите трябва са внимава. 

Апропо, някой може да каже, че не е по темата, но съветските другари и продължителите на тяхното дело в наши дни са големи специалисти по порно провокациите срещу набелязани обекти на техния шантаж. 

Политологът Станислав Белковски, напуснал вътрешния кръг на Путин още в началото на неговото царуване, твърди в книгата си “Путин. Цялата истина за стопанина на Кремъл”, че Владимир Владимирович Путин, шефът на ФСБ, заменила КГБ в Русия, е спечелил доверието на президента Елцин за негов наследник на престола в Кремъл именно след един секс скандал, уличаващ с откровени кадри главния прокурор Устинов.

Същият отказал на Елцин да си подаде оставката. Но, според Белковски, невзрачният на вид полковник Путин го принудил с пистолет в ръка да го направи. След което Елцин го избрал да го наследи, за да пази него и семейството му от разправа след като слезе от власт няколко месеца по-късно.  

Путин явно спази уговорката за семейството, но погна олигарсите, забогатели по времето на Елцин, създавайки собствен отбор от лично предани милиардери, започвайки разправата от собствениците на медии, допускащи да го критикуват.

Тези хора не се спират пред нищо, но остава да се надяваме, че евроатлантическата принадлежност на България ще им попречи да си разиграват троянския кон тук както им скимне. 

Автоинтервю с полупривидение

Васил Пекунов, http://www.readvasko.com

 

Ерих Фром

– С какво да започнем?

– Най-доброто би било с „добър ден”.

– Вярно. Добър да е за всички.

– Да се захващаме за работа!

– Аз питам, ти отговаряш, нали така? Както се договорихме. Да не се отметнеш сега – аз съм шефът?

– Ти си, ти си шефът. Ти си водещият. Аз се водя по теб. Апропо, ти ли избра тази хубава мисъл на Ерих Фром?

– В твоя чест. Нали ти ще даваш отговорите, бъди радостен.

– И жизнеспособен. Е, питай! И се преструвай, че не ме познаваш добре. Разбира се, най-често ще знаеш отговорите, но прави-струвай, че не ги знаеш, за да е по-автентично.

– Не допускаш ли, че най-често няма да ги знам?

– Може и да си прав. Допускам дори, че и самият аз понякога не ги знам, докато не ги изразя с думи.

– Сигурен съм, че този разговор ще ти е от полза.

– Задължен съм ти. Откога чакам някой да ме пита за важни неща, та да се изприкажа.

– И за това избра мен, хитрецо. Понеже така ти е най-лесно.

– Виж сега, избрах теб, тъй като смятам, че си най-подходящ. Ние сме си много близки. И не бих казал, че съм хитрец, а че съм находчив и разумен.

– Я как го извъртя!

– Добре, за какво ще ме питаш?

– За живота, за България, за творчеството ти.

– Тоест за всичко.

– За небето и земята… И за Бог.

– Задължително.

– Преди да почнем, имаме дълг пред читателите. Нека изясним откъде се появи това полупривидение?

– Да си призная, и аз често се чудя откъде и откога се пръкна. Трябва да е от годините назад. Няма как да се е пръкнало от нищото. Реално полупривидение е обаче, не ми се привижда. Сутрин го гледам в огледалото, от плът и кръв е, няма илюзия, няма измама. Затова е полу. Понеже е тленно. Иначе си го усещам като привидение.

– Себе си демек.

– Себе си, разбира се. Нали за себе си говоря!

– Абе аз да уточня.

– Такъв ни е статутът с някои събратя – полупривиденчески.

– Схванах.

– На читателите ти може би ще е интересно…

– На читателите ни все пак.

– Да, на читателите ни може би ще е интересно, че отначало много ми се искаше да е „Автоинтервю с полувампир”. Прецених, че не е подходящо, неточно е, подвеждащо е, лъжливо е. Харесваше ми заради играта на думи с известния филм по прочутата книга. Отказах се, не е коректно. Пък и им е лошо името на вампирите.

– Лош им е имиджът?

– Да, имидж е по-точно, щом ще използваме тази сочна прабългарска дума. Лочат кръв вампирите, плашат хората. Грозилища зъбати. Дори и да си полувампир, който не е кръволок и са му опадали зъбите, какъвто бих бил аз, пак не е добре. Мислех си – от друга страна – колко насгода и навреме ми идва откритието за Дракула, дето напоследък и той се оказа българин покрай Кришна, Буда, Исус и още неколцина древни сънародници. Мислех си, вампирите ще им се качи рейтинга сега покрай патриотичния подем заради Дракула, с тях – и на полувампирите. И ние с теб излизаме с това бомбастично заглавие. Жалко. Така или иначе, реших, че даже полувампир е малко силничко в моя случай. Фактът, че човек (аз) му иде да полувампиряса заради едно или друго, не те прави автентичен, истински полувампир, пък нека и да е полувампир вегетарианец, смотаняк, мръхльо. Та минах, докато обмислях как да озаглавим нашия разговор, през доста „полу”-та. През полувърколак (страховито, тежко, тромаво, невярно); през полупризрак (не ми харесва, първата асоциация подвежда); спрях се на полупривидение. Струва ми се, че полупривидение е коректна дума, която сравнително точна обрисува и мен, и доста такива полупривиденясали като мен събратя.

– Като сме почнали, давай да разтълкуваме новия научен термин „полупривидение”. Представи си, че пишеш нов тълковен речник.

– Да опитаме. Полупривидението е получовек-полусянка; той уж живее, ама се съмнява, че е напълно жив в полукоматозното си обкръжение и почти вампирясалата си държава. Държава материална, твърда, спечена, застинала, вкочанена в прагматика, алчност и безбожие. И обществото ѝ на държавата такова. Живее в кристал нашият човек, непробиваем, грозен, неочукан, ръбест кристал. Как да живее, освен като полупривидение? При всички случаи обаче той е съзнателен, тоест напълно съзнава, че е полупривидение. Задължително е читав човек, стреми се да е порядъчен, да не върши зло, да помага, да е съпричастен към добри каузи. Почтен човек с всичките си кусури. Тяга го тегли към духовното и духовните ценности. Цени Христовите завети именно защото са ценни и затова са ценности, а не понеже църквата ги е обявила за догми, които самата тя често не почита. Смирен е, но не е смотльо или страхливец. Нито е загубеняк. Полупривидението не го ловят радарите нито на простотията, нито на мракобесието. Изплъзва им се, защото за тях е нетленен. Дух! Полупривидение!

– Това ли е?

– Не, има още. По правило полупривидението се занимава с творческа работа. Без значение дали композира, пише или рисува, дали строи къщи, копае изкопи или пренася чували на пристанището, върши го творчески, все намира какво ново и красиво да даде от себе си. Полупривидението хем работи и твори, работейки, хем файда от творчеството и работата му я има, както рядко му се привижда, а няма, както си е най-вероятно. У нас е така с файдата от труда на полупривиденията, понеже нали са читави, порядъчни. И въпреки това този получовек-полусянка е щастлив с онова, което е постигнал и което се стреми да постигне занапред. Представяш ли си, полупривидение, което има постижения в работата си, а при това е и щастливо! Освен ако не му се привижда, че е щастливо.

– Ти тълковен речник ли пишеш или есе?

– Полутълковен. Никакво есе. Истината пиша, но с привкус на полубалада-полуода.

– Нов научен термин, сега и нов жанр…

– Ето такъв живот живее българското полупривидение. Полуистински живот за самото себе си, полупривиден живот за околните. И въпреки това го има, то съществува, диша. И дръзва да си мисли, че е полезно дори и с малкото, което върши, бидейки на всичкото отгоре и щастливо с мислите си. Освен ако греши, както споменах.

– Господи, добре че не ти възлагат да правиш тълковен речник! Ще излезе десеттомник, а всеки том ще е колкото тухла „четворка”.

– Много си мил.

– Мил съм я! Ограничих томовете само до десет.

– Държа обаче форматът на речника ми да е по-голям от на тухлата.

– Дръж и ще ти се даде. Искаш ли всичко дотук да го приемем като предисловие?

– Готово, приехме го.

– Значи, почваме. Каква тема предпочиташ за начало на разговора ни?

– Аз ли какво предпочитам? Нали се разбрахме, че ти си шефът!

– Така е редно според мен, все пак ти ще отговаряш. Затова съм толерантен да те оставя сам да избереш по коя пътека да навлезеш в гората.

– Че ти нямаш ли си план за това интервю? Някакъв предварителен сценарий, нещо като въпросник?

– Не. Възнамерявам да импровизираме.

– О, така е идеално, много ме облекчаваш. Никак не обичам да съм ограничен в рамки. Добре тогава. Само да те поправя: по пътеката ще навлизаме не в гора, а в джунгла.

– Съвършено вярно.

– Ами да караме ред поредом.

– От детството насам?

– Може този път и обратно, ако времето ще ни е ориентир. От днес назад, пък то ще си покаже дали ще стигнем до детството.

– Ще видим. Значи, кое е последното важно нещо, което стори? Важно според теб.

– Новият ми роман, разбира се, „Неведомите пътища на упованието”.

– Сподели няколко думи за него.

– Предпочитам не толкова за него, колкото за събитията около него. Иначе, който иска, може да го прочете. Виж, получи се поучително с написването и издаването му. Странно и поучително.

– Поучително за кого?

– За мен, на първо място. За някои мои близки също. Поне така ми се струва.

– Неведомите пътища на поучението?

– Съвършено точно. Половин дума за романа: още в началото му става ясно, че между героите ми – той и тя – е останала недовършена работа от много-много столетия и хилядолетия назад. И трябва да я свършат сега, в този им живот. Доколкото могат, разбира се. Същото се получи и при мен – остана ми недовършена работа в началото на зимата. Бях написал вече романа, бях го преработил. Оставаше ми само довършителната, фината редакторска работа и да го издам.

– „Само” това.

– Само. Тогава ми се случиха разни случки, ти знаеш, но няма да разказвам подробности на читателите. Попаднах в „Пирогов”, озовах се на границата между тук и оттатък, върнаха ме, помогнаха ми да се върна. Излязох от „Пирогов”, не можех да стоя на краката си, носеха ме синовете ми. Истинско полупривидение, стопроцентово, класическо! Полупривидение за чудо и приказ… Полека-лека се възстанових с помощта и под грижите на близките си, на мои приятели. Само след два месеца седнах на компютъра и си завърших недовършена работа. През юни публикувахме романа с моя издател Румен Леонидов.

– Е, намериха ли героите ти своите пътища на упованието?

– Ведоми са, ведоми са вече техните пътища.

– Довършиха недовършената си работа?

– Милостив е Господ, свършиха каквото успяха.

– А твоето упование?

– Вярата ми в Бог и в ангелите ми хранители, упованието ми в тях очевидно са надделели там – на синора между живота и смъртта. Иначе нямаше да си хортуваме сега за вери и упования.

– Вече си добре, надявам се.

– О, добре съм. Може би и аз като моя герой, който се справи със своята полудепресия, за да може да живее пълноценно живота си, се справих до голяма степен с тегобите, което налягат всяко родно полупривидение. Възприемам, осмислям нещата у нас по съвсем различен начин – най-малкото много по-леко, много по-спокойно. Помогна ми и самият роман – уповавах се, че написването му ще подейства и на мен като негов автор и точно така стана. Разбира се, помогна ми най-вече онова, което преживях, всичко, което се навърза съдбоносно и щастливо – от свободната шокова зала в „Пирогов” в неделя надвечер, от безупречната работа на лекарите, та до благословията, че имаше кой да ми помогне не само тук на земята, но и горе на небето, та да си довърша недовършената работа. И вярвам, че не иде реч само за романа „Неведомите пътища на упованието”, но и за още други добри дела и добри книги, които имам за дълг да сторя и да напиша. Така или иначе по друг начин виждам всичко около мен сега и мисля, че бих могъл да бъда и много по-полезен на хората, с които е свързан живота ми лично и като писател. Бих могъл, ако е рекъл Господ, да бъда по-полезно полупривидение.

– Щом искаш да си полезен, сподели за майсторлъка си да надвиваш болката. Как се справя един писател с болката от почти пълната си безпомощност да промени нещата, да промени обстоятелствата, които мъчат и народа му, и самия него, разбира се? Разкрий тайната! Така ще помогнеш и на по-млади колеги, които ги боли и биха пожелали да те чуят.

– Колко си деликатен! Почти пълната безпомощност…

– Не деликатен, а точен.

– Прав си, прав си, така трябва да е… Вярвам, че е така. Разбира се, че е така. Ако е пълна безпомощността ни, тогава за какво работим в края на краищата? А иначе не е кой знае какъв майсторлък. Нито е някаква тайна. Основното е съзнанието, че трудът ти не е напразен, не е отишъл напусто. Ако писателят не може да убеди самия себе си, че има полза от книгите му, че всяка, буквално всяка дума, която пише – понеже тя излиза от сърцето му, понеже е честна и правдива, – тази дума носи полза някому точно в момента, когато този някой я прочете думата, такъв писател няма смисъл изобщо да се захваща за перото. Това е същността на майсторлъка да лекуваш болката си, задето си почти безпомощен пред мрака: вярата, че твоето слово е способно да донесе добро, да предизвика радост, наслада у събрата ти, че е заредено със силата да стимулира нов размисъл у ближния ти, да внесе покой, утеха, упование, а оттам и да облекчи живота му, да вдъхне стимул на живота му. Вярата, че като споделяш светлината си, стимулираш светлината и на мнозина други в битката им с мрака.

– Ти имаш тази вяра.

– Слава на Бога, имам я. И още нещо искам да добавя как оцелява българският писател насред болките си. Това вече не е майсторлък, то е условие, без което творецът не може да съществува. Говоря за паралелния свят, който писателят създава, за способността да живееш живота на своите герои в техния свят. Този свят е художествен, измислен е, нереален е, фантастичен е – както искаш го наречи. Аз обаче постоянно съм потопен в него. Там се развиват, там действат, там страдат и ликуват моите герои. Този друг свят много прилича на реалния свят, но той е различен свят – топъл, близък, цветен; свят, пълен с добро, със справедливост; свят, където героите ми могат да преживеят нещо лошо, зло, кошмарно дори, но където в крайна сметка царува правдата. Този свят – какво като е измислица! – следва да е в сърцето на писателя и в разума на писателя, тоест в двете свещени места, от които зависи качеството на живота ни и самия живот да го има ли, да го няма ли. Така оцелява писателят, за да не се откаже да твори в общество като нашето. Всекидневното ни пребиваване, честото ни бягство, ако щеш, в този свят, нереалния, е лечебният ни цяр, той е нашият прекрасен писателски номер, хитрият ни финт, чрез който намираме начин да продължим да съществуваме и да творим.

– Спомена справедливостта. Тя е постоянна тема в творчеството ти – и в прозата, и в публицистиката ти. Ще се опиташ ли да обясниш…

– За справедливостта малко по-късно, ако не възразяваш. Нека кажа нещо тъкмо за публицистиката.

– Такава ѝ е съдбата на справедливостта – все я отлагаме…

– Съвсем скоро ще стигнем и до нея, обещавам. Моля те, нека споделя защо често на писателя „не му стига” чисто художественото слово, та се захваща с публицистиката. Не ни е достатъчно иносказанието, смачкани сме, заклещени сме, задушават ни задължителните рамки на тясно художествените изразни средства. Че кой не се е захващал с публицистика, като му додее! Имаме нужда да изразим пряко мислите си, да изкрещим мнението си, позицията си, да споделим болките си, високо да предупредим, да призовем, да се присъединим директно към някаква стойностна кауза. Ако си писател, разбира се, а не буквописец, който не го е еня за безобразията и идиотщините, в които е потънал народът му и заради собствените си грешки и малоумия, и заради престъпните свинщини на управниците му.

– Добре, дай да изясним. Какво толкова не е наред у нас?

– Погледне ли добронамерен човек на едро, всичко комай е наред. България е член на световни и европейски организации, които са откъм правилната, откъм светлата страна, ако малко поизнасилим думата „светло”. Колкото и несъвършени да са тези организации. У нас се установи някакъв вид странна „демокрация”, която аз лично не мога да формулирам, но нека приемем, че все пак е демокрация. Булгарише демократише, я, я… От друга страна, нищо не е наред. Нищо! Я, я. И хората безпогрешно го съзнават. Както и да се лъже и политически, и медийно, хората чудесно виждат и съзнават, че в държавата им нищо не е наред. Нито сме оригинални, нито сме самотни българите – много често е било и е така в човешката история: хем уж е едно, ама е съвсем друго. Нищо оригинално няма и в това, че народите се мирят с черната нечист, която те самите пораждат, търпят, че и даже харесват, че и даже обожават управленците си кръвопийци (това са те истинските вампири!), без значение дали тези вампири управляват в условията на терор, на диктатури, което е страшно, или в приспивната атмосфера на привидна демокрация, сиреч на лъжа, на фалш, на „уклончиво” спазване на основните права на човека, както е у нас.

– Това е мекият вариант на черната нечист, така ли?

– Да, обичаме си ние на баницата мекото. Свикваме вече с този „булгарише” вариант на странна „демокрация” и радостно го наричаме истинска демокрация и европейски път на развитие. Че малко ли е – няма кръв (почти), няма терор (почти), няма забрана да изразяваш мнението си (почти), няма забрана да гласуваш… Ерго – демокрация, та дрънка! Нашенска. Булгар! Булгар!

– Някой е виновен за такава търпимост към този хал и за самия хал, разбира се.

– Не някой, а всички! Всички ние сме виновни, че търпим. Но: кой създаде хала, който търпим?

– Това все едно аз съм го попитал.

– Ние си го създадохме. Ние сме виновни. Целокупното ни общество е виновно. Макар че хиляди и стотици хиляди, милиони измежду нас, почти всички измежду нас смятат, че те лично не носят никаква вина и съответно никаква отговорност.

– Видите ли…

– Истината е, че ние, огромната маса от българите, ние бягаме от отговорностите си, ние затръшваме вратата на кармичните си задължения към нас самите, към род и родина, ние загърбваме и газим закономерностите, които закономерно ни трошат главите изотзад. И още ще ни ги трошат, колкото и да се жалваме от всичко, като винаги изключваме себе си, стане ли дума за отговорност. Абсолютно невъзможно е едно съвременно общество да живее по начина, по който съществуваме ние, и то да се състои от 99% агнеци и 1% лоши, довеяни от неведома хала върколаци, които го манипулират, лъжат, крадат, изнудват, изнасилват. Нищо подобно!

– Май че стигнахме до справедливостта.

– Я колко си проницателен!

– Ти го каза.

– Наистина стигнахме. Обществото ни абсолютно справедливо живее по начина, по който самò избра да живее.

– И той е?

– Да живее (напълно заслужено, абсолютно справедливо!) в условията на пълна липса на публична справедливост, на обществена справедливост. Две беди съсипват съвременна България: едната е липсата на обществена справедливост, държавна, институционална, законова справедливост или казано другояче – законност; другата беда е безогледната наглост на публичното лъжене: и самата повсеместна лъжа, сред която живеем, и степента и обхвата на наглостта ѝ, които са чудовищни.

– Тези двете беди не пораждат ли отчаяние?

– Пораждат и още как. Не мога да преценя колко хора съзнават дълбочината на тази черна драма, ала са в пъти по-малко от отчаяните заради нея.

– Първо за първата беда: справедливостта.

– За липсата ѝ! Липсата на справедливост у нас, този нравствен вакуум, тази безкислородна атмосфера неминуемо ражда отчаяние у повечето хора. Мнозинството от хората не са герои, не са бойци, не са родени да издържат на такива натоварвания. „Издържат” с ударения и на „ъ”, и на „а”. Повечето от хората са обикновени хора. И такива следва да са. Бог не иска от нас едва ли не всичките да сме герои. Втриса ме от мисълта за общество, пренаселено с герои. Бог ни е създал предимно обикновени хора. И причинно-следствената верига при обикновения човек е обикновена, простичка: липса на справедливост, която липса ражда отчаяние; отчаянието ражда депресия – скрита и явна; а депресията води до отказ от активен пълноценен живот. Ето оттук се пръкват българските върколаци, които управляват България вече 45 плюс 30 – значи 75 години. То и преди това е било пълно с върколаци, но 45 години бяха явни, откровени, садистични много често, а в последните 30 години – прикрити, фалшиви, подли, лицемерни, гнусни. Та от резултата на тази адова причинно-следствена верига националният отбор на върколаците получава идеално месиво за месене и опичане, сиреч ние, българите, народът ни, което месиво търпи, избягва да мисли, защото мисленето причинява болка, редовно ходи да пуска някакви хартийки в едни големи кутии (за предпочитане срещу заплащане или някакъв друг ефимерен келепирец) и се самозалъгва, че пускането на хартиите е упражняване на демократичен вот и че въобще всичко е като в европейска демократична държава. И цялата тази идилия, която месивото преживява – търпежа, отчаянието, депресията, отказа да се бори, всичкото това цъфти и връзва, докато месивото чака да умре и да му свърши мъката, занимавайки се предимно да плюе в тая орисия, понеже нали няма прокопсия. За месивото.

– Доста черна картина рисуваш.

– Нищо черно няма. Това е реалността, с която всички сме свикнали и в която живеем. И която дори харесва на мнозина от нас. Реалността на една сравнително добре приета европейска страна. Другаде е по-зле.

– Пак в Европа?

– Пак. Да не споменавам някои братски и полубратски страни. За нас: щом срещаме толкова усмихнати лица по улиците, щом срещаме толкова радост, любов, щастие, значи не е доста черно, а просто черно или черновато покрай неунищожимото, слава Богу, неизтребимото цветно. И понеже свикнахме с черното, приемаме го за сиво, а сивото си е направо бяло, само дето е мръсничко. Ако не мислехме така хладнокръвно, да го наречем, чернилката щеше да ни съсипва и личния живот, изобщо да ни отравя съществуването. Очевидно не е така, значи чернотата не е непоносимо черна и ние просто свикваме с нея.

– Или свикнахме…

– Което ни най-малко не променя факта, че липсата на обществена справедливост у нас ражда отчаянието, неминуемата обществена апатия (тя пък е майка на самозалъгването относно цветовите гами в кочината), както ражда и повсеместно безразличие към делата народни. Трябва да си титан на духа, за да живееш в несправедливо общество без мощни движещи сили към промяна и такова общество да не те смачка и да те не те направи апатичен и безволев. Колцина измежду нас са титани на духа?

– Как да се справим с липсата на справедливост?

– Почакай малко.

– Ще почакам, но после ще те питам.

– Ще ми се да добавя още няколко щриха за липсата на публична справедливост. Здраве, образование, скрита безработица, цени, пенсии – всичко, абсолютно всичко, от което се оплакваме, че не е такова, каквото искаме да бъде, е следствие от липсата на справедливост. Липсата на справедливост е майката на липсата на добро здравеопазване, майката на лошото образование, на ниските пенсии, на високите, несправедливите, нереалните, безумните цени на парно, ток, на едно или друго. Лъжата е другата майка. 75 години вече е така. Все още се чудя как може да има хора със здрав разум, тоест да не са психопати, които да не проумяват, че девети септември дойде с лъжа и възцари тотална несправедливост. А десети ноември дойде уж за да отмени девети септември. И понеже е „уж”, възцари лъжата, че всичко се е променило, сиреч, че сега вече справедливостта е възтържествувала най-сетне, което нагло лъжене породи нов тип несправедливост – и тя скверна, отвратителна. Нещо като „демократична несправедливост”, ако мога така да се изразя. Да, този път без кръв. Или поне без толкова много реки кръв, колкото през 45-те години между девети септември и десети ноември.

– Ненаказана кръв.

– Естествено. Логично. Но нека забравим сега миналото. Липсата на справедливост предопределя, че не само вчерашното, а и днешното зло остава безнаказано. Съвременното зло. И голямото, и малкото. И политическото, държавното зло; и криминално-битовото зло. Всяко зло, което руши устоите на обществото, остава като цяло безнаказано. Получава се омагьосан кръг. Очевидно е, че когато злото е ненаказано, това е липса на справедливост, на законност; а липсата на справедливост, в която живее обществото, предопределя и все повече задълбочава безнаказаността на злото. Днес. Как живее един народ, как се чувства един народ и съответно всеки член на този народ, всеки отделен човек, когато живее с мисълта, че злото по правило не се наказва? Особено голямото! Но и криминалното, очевадното криминално зло.

– Живее, живее…

– И друго нещо архиважно. „Щрих” на квадрат, на куб. Когато няма справедливост, няма производителност. Липсата на публична справедливост води до липса на производителност. Липсата на справедливост е непроизводителна. Не в смисъл да произвеждаш капачки за буркани, мотокари или атомна енергия, за да си я трошиш в главата, понеже дори няма на кого да я продадеш, а производителност на живота, на човешкото съществуване. То, нашето съществуване, на хомо сапиенсите, е съвършено непроизводително без обществена справедливост. Няма сполука за България, така да го кажа, та белким схванат за какво говоря и някои хора, с които имаме определени разминавания относно що е сполука и има ли тя почва у нас.

– Не се заяждай.

– Не се заяждам. Стремя се да бъда ясен. Продължавам. Липсата на публична справедливост, понеже не е производителна, избутва човека от пътя му, разделя го, отделя го от предназначението му на този свят, от Божия му път, от Божия промисъл за пътя човешки. Първо отделихме църквата от държавата, после я отделихме и от народа, а сега вече отделихме и Бог от България. Така си живеем: отделно Бог, отделно България. Защото Бог не може да съществува вън от обществената справедливост, а у нас обществена справедливост няма. Така си живеем: Бог отделно, ние отделно. А като живееш отделно от Бог, и други неща ти идват отделно. Щастието ти е отделно, покоят ти е отделно, упованието, удовлетворението от живота, смирението, взаимопомощта със събратята ти отделно, накратко – всичко, което е Божие, отделно, и ние отделно. Да повторя: няма как Бог да е с нас и Божията благодат да е с нас като съборно общество, ако в това общество липсва справедливост.

– Връщам се на въпроса си. Как да се справим с липсата на справедливост?

– Ще ме извиниш, но няма да отговоря. Изкушавам се, но стига толкова. Поне сто пъти съм писал кое как е дошло, защо и откъде накъде е дошло и най-вече как да го изритаме някъде там, откъдето няма да се върне никога. Не сто, хиляда пъти съм писал.

– Хайде още веднъж.

– Това нашето да не е Шехеразада! Има раздел „Публицистика” в сайта ми, там съм отговорил безброй пъти.

– Значи не?

– Не. Сега ще кажа само едно: когато критична маса българи пожелае да живее справедливо в прилична справедлива държава, на тая критична маса сама ще ѝ дойде на ума как да постъпи и как да спечели битката с върколаците. Тогава и Бог ще ѝ помогне, и ангелите хранители на България ще ѝ помогнат.

– Амин. Ей, да не забравим лъжата, втората ни голяма беда!

– Това оставаше! Такова чудо-юдо забравя ли се! Във всеки роман, разказ, есе, във всеки публицистичен текст пиша за лъжата – голямата, обществената, държавната лъжа. Разбира се, и за „битовата” лъжа между хората, но това в момента не е тема на разговора ни.

– Мисля си, няма ли по-големи беди от лъжата?

– Има, и то много по-големи. Ниската раждаемост и ниската граница на смъртността при възрастните са по-големи беди. Но ако държавата ни не беше лъжлива, щяха да се раждат повече деца и щяхме по-дълго да живеем. Поне това е ясно, струва ми се. Поне за това не бива да спорим като общество. И още в много класации щяхме да сме на по-прилични места, да не беше лъжата. Ето формула, простичка, достъпна: много лъжа – малко истина. Повсеместна лъжа – сиротна, дрипава истина. Липсата на публична истина, демек царството на повсеместната публична лъжа у нас, липсата на споделената от обществото и пред обществото истина за нещата от живота у нас води до пагубни последствия за психиката на човеците в България. Разбира се, това не се отнася само до нас, а навсякъде с човеците по света е така, където истината е робиня и затворник. Ясно е, че неистината в личния ни живот се проектира в публичния, а обратното е още по-очевидно – общественият ни живот, удавен в лъжа, влияе зле на личните ни взаимоотношения, разяжда ги, разкапва ги. Такава е логиката на живота – двата типа лъжи са взаимосвързани. Така или иначе, видимо с просто око е, че липсата на публична истина съсипва из дъно личния ни живот, макар че хората до голяма степен не го съзнават или така са претръпнали, че не обръщат внимание на лъжата. Не знам какъв гениален художник трябва да си, за да нарисуваш картината какво би било, ако публичната лъжа намалее с 10%. Или пък публичната истина се увеличи с 30%. До какво би довело това у нас, до какъв разцвет на тая изстрадала страна и на живота ни във всички области, включително и в личния ни живот. Аз не мога да нарисувам тази картина, представям си я, но не мога да я опиша с думи.

– Ами да спрем да лъжем и не само ще си я представим картината, ще я изживеем.

– Остава само да внесем спирачката.

– На лъжата ли спирачката?

– Аха. Тя е изобретена отдавна, само че малцина у нас ги е еня. Не е кой знае колко читава спирачка, понякога отказва, често не лови добре, но си е все пак спирачка и цивилизованите народи не си свалят крака от нея.

– При нас ще ръждяса.

– От неупотреба.

– И злоупотреба. Помниш ли „лудия” ни герой от „На живо”?

– Това го приемам като реторичен въпрос. Да обясня на читателите: „На живо” е роман за живота на човек, който на зряла възраст почти откачи в безспирните си опити да намери пътя си, истинския си път, пътя, който го удовлетворява, „пътя към храма”… Та този достоен (тогава вече) мъж реши в „лудостта” си да се стреми да не лъже и отначало дори си записваше колко пъти на ден все пак е излъгал, и то уж не користно. След няколко дни се отказа от опитите си да не лъже, понеже осъзна, че не може да не лъже постоянно, ако не иска да досъсипе съсипания си живот.

– Въпросът е за какво лъжеш и в каква степен лъжеш.

– Именно. В България публичното лъжене е издигнато в норма до степен на шизофрения. Няма нито една сфера на обществения живот, където лъжата да не е царица, която лъжата да не е превзела и където да не се лъже от сутрин до вечер в мащаб до 100%, както обичат да се изразяват напоследък в заливащите ни идиотски реклами.

– И?

– И?

– Какво правим?

– Чакаме. Чакаме да се освестим. В този спорт с чакането поне сме ненадминати. Я неволята ще дойде, я Годо ще се отбие… И така някак си, чакайки, ще спрем да лъжем. Всичко: от андрешковатия ни президент до най-ошашавената кметица наместник в най-забутаната паланка.

– И, чакайки, някак си ще ни споходи и справедливостта.

– А, да, и тя… Ще се опитам го да опиша нашия хал откъм космоса. Обективно, безпристрастно, през спокойния поглед на пришълеца отдалеч. Представи си, кацат някакви добронамерени марсианци насред София. С опознавателна мисия. Дата: 3-ти март, затова са ни избрали за домакини. Разговарят с обикновени хора по улиците.

„Защо 3-ти март ви е национален празник?”

„Ами защото тогава един руски граф българофоб е уредил подписването на предварителен договор между две империи, които винаги са ни мислили злото, като първата едно време ни е държала в робство пет века, а другата – половин век наскоро.”

Марсианците кимат любезно.

„А нямате ли по-приемливи дати в историята си?”

„Имаме – 24-ти май, 6-и септември” – разказваме им ние какво-що за буквите ни и за Съединението.

„Тогава защо 3-ти март?” – недоумяват марсианците.

„Ами 3-ти март ни е много натамън да се караме всяка година заради него.”

Марсианците едва кимат, ама пак любезно.

„А каква ви е държавната уредба?”

„Представителна демокрация” – отвръща фукливо някой многознайко.

„И кой представлява народа ви?”

„В смисъл?” – уточнява умникът.

„Кои са представителните лица на народа ви?”, обясняват му търпеливо марсианците.

„А, това ли!” – вдява отворкото и занарежда: „Боко Тиквата ни е премиер. Цецо Лъжецо е най-добрият политически организатор, ама го организираха в запаса, та сега си го имаме само като национален мозъчен тръст. Данчо Ментата е най-признатият ни финансист. Болен Волен ни е най-емоционалният политик. Връзката на политиката с бизнеса я държи Корпулентният Шопар на Мама, а Митьо Гестапото и Гецата Свинаря са ни връзката на бизнеса с традициите. Имаме си и яка опозиция – Корни, една запъхтяна потна мома от Крушовица, а отскоро и Славчо Червеното Учиндолско Ферари. И още…”

„А правова ли ви е държавата?” – прекъсват го малко нервни вече марсианците.

„Има си хас! Цацата, Пацата и Ваньо Гешефта са ни все по правото. На Пацата му викат и Пацо де Терасо. И още…”

„А как сте с религията?” – прекъсват го още по-нервни марсианците.

„Бомба сме! Там най-голямата ни бомба е владиката Кольо Тапета, той е и Кольо Поршето, Кольо Ролекса и…”

„Благодаря, ама сме ограничени във времето” – за кой ли път го прекъсват марсианците, качват се на летящата чиния и отпрашват обратно към Марс със скоростта на космическо порше.

– Толкова с опознавателната им мисия.

– Поне що се отнася до някои стабилни страни в Югоизточна Европа. Това би опознал един независим, необвързан, страничен наблюдател. Както и да го извъртаме, това е положението днес. Засега. Нищо лично. Просто това имаме като публични личности, както би се изразил Цецо Лъжецо Мозъчният Тръст.

– Терзае ме смазващ въпрос, дълбинно мъчителен. Не за публичните личности, а за публиката им. Защо нашите с теб сънародници масово и доброволно се подлагат на такова унижение – да бъдат управлявани от негодници, а напоследък от негодници полуидиоти или много често и пълни идиоти?

– Имам отговор на този въпрос. Не един, доста отговори имам. Нито един не е лицеприятен. Колкото и да боли от тях, позволявал съм си в много мои писания да ги изкажа високо и да ги развия. Сурови биха били отговорите ми и сега, дори жестоки. Нека обаче ги спестя днес, за да не унижавам допълнително събратята си. Стига им унижението, че се подлагат на такъв позор и почти без насилие са готови да живеят в него.

– Щом така си решил, спести ги… Слушам ти марсианските видения и си мисля за децата на тая държава, където няма справедливост и царува лъжата.

– Естествено е полупривиденията да имат видения.

– О, да, дума да не става!

– И аз ги мисля децата, там е най-голямата болка. Какви условия им създаваме да живеят… Ала благодаря на Бога, че вече са различни деца, коренно различни. Друг сой деца оплодотворяват Земята.

– Смяташ, че те ще преустроят лъжливата ни несправедлива държава?

– Не знам, надявам се. Сигурен съм в друго: добре ще е да са наясно в каква държава са се родили, откъде идват, към какъв народ принадлежат. Ще е добре да са наясно с истината, не с онова, на което най-често ги учат у дома и почти винаги в училище и което пише в учебниците. Те растат все едно някой ги е взел отнякъде си и ги е захвърлил при нас от немай-къде. Нямам идея индиго ли са тези деца, копи-пейст ли са, но без родова памет, без истинни знания за миналото, никой не може да бъде пълноценен в настоящето. Ние като семейство и общество не разбираме, че никой не заблестява от нищото, никой не идва от нищото. Или аз нищо не разбирам от този живот, новия.

– Та какво с децата?

– Ясно какво. Пълноценни според потенциалните си заложби ще са малцина. Както впрочем винаги е било. Ама сега заради неглижирането на родовата ни памет ще бъдат още пò малцина.

– Отделно наследството, което ще им оставим.

– Ние, създателите на обществото с малко справедливост и с много лъжа. Да им имам наследодателите и наследството на дечицата! Ама кой се замисля, че тях няма да ги вълнуват парите и имотите, сградите, заводите, нивите и брутния обществен продукт, които ще им оставим, а посоката, по която ще сме насочили родината си, тяхната татковина – ето кое ще ги вълнува и ще е основополагащо за тях! Кой се замисля, че резултатите от изборите ни, които ние възрастните всеки ден правим, в голяма, а може би в огромна степен ще облекчат или ще затруднят живота на идните поколения?

– Гатанка: познайте от три пъти ще облекчат ли, или ще го затруднят?

– Действително страхотна гатанка! Понякога не мога да повярвам, хващам се с ужас за главата, че не правим елементарните „сметки”, а те са такива простички, така простичко ни бодат очите! Толкова ли е непосилно за обществото ни да съобрази, че сме на абсолютно погрешен път по отношение и в отношенията си с бъдещето ни, сиреч с децата на България? Толкова ли е сложно да се проумее и съответно да се свърши поне нещо, нека да е малко, ама това малко да е стойностно, да е значимо? Не е ли ясно като бял ден, че най-, най-важното дело днес за България е образованието, детското здравеопазване, законодателството за децата, свободното време на децата ни и какво правим, за да го прекарват те по-полезно и приятно за себе си а оттам и за нас? Именно с цел какви ще са те утре, когато ще трябва да се справят с наследството на нашите избори, именно с цел да им е по-свободно и по-плодотворно да се реализират, за да вървим напред като общество и държава. Трудно, бавно, мъчително, но все пак напред. Не, не, ние сме в плен на абсолютното си малоумие, на вездесъщия си идиотизъм, в плен на самоубийствените си нагласи. Сякаш сме си рекли: щом им даваме на децата храна (не на всички обаче), след като им осигуряваме лечение и лекарства (не на всички обаче), след като ги пращаме на училище (не всички обаче и се правим на умрели лисици за тези, дето не стъпват в училище), след като сме им създали щастливо детство и юношество (ха-ха!), значи сме си свършили работата с тях. Че малко ли им е! Че детството на прабаба му на филанкишията е било сто пъти по-трудно, а прапрадядо му бил останал сирак на десет години, ама станал човек! Абсолютно малоумие, липса на визия за бъдещето на децата в България. Голяма визия, дългосрочна визия, визия, подплатена със закони и начинания, с действия, които наистина променят начина, по който растат тия деца, средата и условията, в които узряват. И кой да я създаде и да я реализира тази визия – Калинка Малинкова?

– Може би все пак неволята.

– Тя ще да е.

– Вярвам, те сами ще се оправят.

– Без нас и въпреки нас. Те са по-умни, те са космически деца, най-вероятно са дошли с програмата си за оцеляване и за просперитет след оцеляването. А България е идеален тренировъчен лагер за оцеляване.

– Не забравяй, тя си е техен избор.

– Не го забравям. Боли ме, че ги включихме рано-рано в битката на доброто със злото. Искам да кажа – резултатите от нашата битка много рано ги засегна. Сякаш не мислим доброто на тия деца, а не е така. Просто злото така ни е покорило, така ни е смачкало, толкова апатични и безсилни ни е направило, че ние дори за тях не намираме кураж и сили да се преборим!

– Страх ли те е?

– Не, лично мен не ме е страх за тях. Те са окумуш деца, те няма да се оставят на идиотияти ни.

– Да поговорим за доброто и злото.

– Какво за тях?

– Как виждаш разположението на силите у нас?

– Днес?

– Днес, в края на лято 2019-о след Христа.

– За военните дислокации пак ще се въздържа. Хич не ме бива. Ще напомня обаче нещо значимо, фундаментално за нашия човешки живот. Казвам напомня, защото всички го знаем – малцина активно, разумно, повечето подсъзнателно. А то е: доброто може да живее без злото, макар такава благодат да се случва толкова рядко. Обратното, злото не може да съществува самò без доброто, то не е субстанциално, то не си е самодостатъчно като доброто. То не може да оцелее, то погива без доброто.

– Ако човек се замисли, може да настръхне от дълбочината на проникването на злото в нашия обществен живот.

– Ами да настръхнем за малко. Ето, нека се замислим за дереджето на светия ни, с извинение, синод. В края на 2019-ата година след Христа. Одеве споменах как наричат един от най-обаятелните членове на този синод. Нищо лично, да се повторя, аз само свидетелствам. Или да погледнем правителствата ни само през 21-ви век. Няма да си тровим нервите за целия 20-и век, че и по-назад до Освобождението. Само 21-ви век. От кабинета на „величеството”, пак с извинение, което щяхме да представим на марсианците като Мадридския Мошеник, до днешния на министерски сбиритък на Тиквата. (Вметка: ето ти още една липса на справедливост. Ако Цецо е Лъжецо, то Тиквата къде трябва да е в йерархията на нейно злосторничество Лъжата?) Та да ги разгледаме синодът и кабинетите ни през призмата на борбата на доброто и злото или по-скоро на приоритета на доброто над злото. Нали на тоя пусти приоритет служат и синодът, и правителствата ни?

– Да бе.

– Да де. Калкулацията – нищо лично – за 21-ви век ми изглежда така: и синодът ни, и правителствата ни изгониха на практика и малкото читаво, и зрънцето добро, което бе на позиция да взима важни, управленски решения за цяла България или за цялата ни църква. Общонационални решения. И какво остана? Остана предимно злото на най-ръководните постове, веднъж, и примирените с него алчни послушковци надолу по веригата – лакеи и роби на злото, дваж. Въпросът е: какво правят сега, като няма добро вътре в тяхната кочина – правителствена или синодална? Вътре в затворения им кръг на ада? Там няма достатъчно добро, там няма дори минималното необходимо добро, с което да воюват! А злото, повтарям, не може да съществува без доброто, то не е субстанциално!

– И какво правят?

– Самоизяждат се, самопогубват се, прегризват си гърлата един другиму, това правят! И слава на Бога, че така е сътворил природата на злото, иначе щеше да ни е още по-тежко и по-страшно. И по-дълго щяхме да съжителстваме с него.

– Звучи добре.

– Е добре. Никой не ги е карал да остават насаме със себе си.

– Подсещаш ме за плъховете в онзи железен варел в „Дата Туташхиа”.

– А ти ме подсещаш за смисъла на живота. Все по-често се замислям за смисъла на живота в залеза на живота ми, наблюдавайки и участвайки в тази битка между доброто и злото. Ще кажа нещо банално.

– Нека!

– Няма друг смисъл комай – включително раждането и отглеждането на децата ни са вътре в тази парадигма добро-зло, а не някъде изолирано; та няма друг смисъл в този наш благословен живот, освен да правиш каквото можеш за каузата на доброто, в полза на доброто, в служба на доброто. Според както го разбираш доброто. И да се надяваме, че по-голямата част от хората разбират що е добро и що е зло и могат да ги разграничават.

– Ако повечето от нас не можеха, нямаше да ни има отдавна.

– До днес е така. Да вярваме, че и оттук нататък все ще е така. Имам предвид, че злото непрекъснато мимикрира, преструва се и постоянно се преоблича като добро. И все по-майсторски го прави.

– Върни се на смисъла на живота, моля. Нищо че е банално.

– Откакто съществува разумното човечество, все това се питаме: какъв е смисълът, какъв е смисълът? Един месец можем да си говорим за най-различните му аспекти. Всичко обаче се свежда до най-простичката задача – да направиш съзнателно колкото може повече добро и възможно най-малко зло – при това неволно. Нищо друго. И това добро, дето го вършиш, да е в рамките на общохристиянските ни ценности що е добро, а да се въздържаш да правиш онова, което човечеството е приело, че не е добро, че е лошо. Не е кой знае колко сложна философия.

– Преди малко спомена за залеза на живота. Не е ли малко рано? Не пропускай, ако обичаш, че и аз съм пряко засегнат.

– Я по-смело! След това, което преживяхме с теб тази зима, понятия като рано и късно стават доста относителни. На почти 65 години човек може да си позволи да употреби думата „залез”. Залезът на слънцето може и да е доста дълъг, нали? Часове наред!

– Така пò ми харесва.

– Не се превземай, дойде време и за ранните равносметки. Натежават и съжаленията.

– Знаех си аз…

– Чакай де. Колкото и да е бодър духът на човек, колкото и вярата ти в Бог и в доброто да е силна, колкото и да си уверен, че вършиш нещо смислено и праведно, каквито и да са резултатите от този смислен и праведен труд, съжаленията за пропуснатите шансове, за слепите пътища, за загубеното време не могат да бъдат избегнати. Макар и на теб много да ти се иска.

– Ами иска ми се.

– Иска ти се, но не може без съжаления. И съответно лесно се стига и до пагубната мисъл за безсмислието на живота.

– Внимавай, и аз те слушам!

– Не като цяло безсмислен, а че за дълги периоди е бил безцелен, че не си направил каквото е трябвало, че си дал много по-малко, отколкото си могъл… В никакъв случай не бива да си позволяваме тези размеквания, не бива да се отпускаме по течението на този мътен поток, защото той е способен да ни заклещи в някоя пещера, откъдето няма измъкване.

– Олекна ми.

– Мисля си дори, човек следва да се обръща назад само докато прави равносметките си – и ако може, нека да са по-обективни, по-цялостни, по-позитивни, с ведро чувство и ясен разум за онова добро, което е сторил, а не за каквото е пропуснал.

– Съвсем ми олекна. И кога намираш време за „обективните” си равносметки? Нали те виждам, че се стремиш времето ти винаги да е запълнено!

– Е, за равносметки винаги има време. Но наистина се мъча да се обръщам назад само в „равносметкаджийските” си минути. И гледам тези минути да са позитивни.

– Я разкажи за дневния си режим! Какво прави един писател всеки делничен ден? Без да броим „равносметкаджийските” отплесвания.

– Един писател или аз?

– Ти.

– Знаеш, че не обичам да приказвам за тия работи.

– Кой е шефът?

– Впрочем… Защо пък не? Дневният ми режим е подчинен на основния ми девиз. Не девиз, правило. Не правило, нагласа е най-точната дума. Моята нагласа е: прави добро всеки ден, докато си жив. По възможност и в деня, когато вече няма да си жив.

– Очакваш да умреш следобед?

– Надвечер или вечерта, та да остане време да се свърши нещо добро, преди да падне завесата.

– Давай нататък.

– Вече говорих за личната ни преценка що е добро, личната ни визия къде минава разграничителната линия със злото. Сега да добавя, че тази преценка винаги трябва да се осъвременява, да се обогатява с опита ни и с белезите от раните ни, да бъде проекция на височината, до която си достигнал – като мислене, като мъдрост – по пътя си нагоре.

– Върни се към дневния режим.

– Пак ли се увлякох. Докладвам: събуждане, кафе, работа. Аз съм от писателите, които пишат сутрин, обмислят какво да пишат сутрин, тюхкат се, че няма какво да пишат – пак сутрин. Обяд. Почивка. Грижи за дома. Грижи за близките. Край на работния ден. Резюме: от събуждането гледаш да направиш добро, да не се разсееш и да пропуснеш да сториш доброто. За да не се разсееш, трябва да имаш фокусирано намерение за правиш добро, а и твърда воля. За да притежаваш волята, трябва да си съвършено убеден, че си на прав път, сиреч че пътят е „прави добро, докато си жив”, ама активно добро, а не съзерцателно и пасивно. За да си на прав път, трябва да си поддържаш и физическата, и психологическата форма, като всекидневно търсиш и намираш доказателства за правотата си да вършиш добро, пък каквото ще да става.

– Не е лесно.

– Не е и трудно. Да не би да вършим подвизи! Вършим дребни добри неща. Дал Господ поводи. Виж, важното е да живееш със съзнанието, че и да умреш днес, след пет минути, няма да съжаляваш, като идеш горе и погледнеш отгоре, защото си свършил каквото си могъл към момента на смъртта. Докато си тук долу.

– Я разкажи за фланелката с надписа „ТИ СИ ТУК”.

– О, с удоволствие. Случи ми се преди три-четири месеца. Късна пролет, ранно лято. Цъфнали липи, слънце, красота. Следобед. Водя двамата си внуци на текуондо през градинката зад храма „Свети Николай Софийски”. Относителна тишина. Дечица играят около паметника. Хванал съм момчетата от двете ми страни. И изведнъж ме връхлетяват такава радост, такова щастие, такова умиление, че съм жив, здрав, че нищо не ме боли, че ходя, че слънцето грее над нас, че небето е синьо над нас, че всичко е наред, че държа две от най-скъпите ми същества за ръце, че мога да си общувам с тях, да им се радвам, докато си мълчим. Че сме заедно на този Божи свят тримата. Все още. Всичко това става за миг-два. И такава смирена благодарност нахлува в сърцето ми към Господ и ангелите ми хранители, че ме запазиха, че ме върнаха към живота, че ми дадоха възможност да бъда още и още с моите близки в този ми живот, да свърша, доколкото мога, поне част от недовършената си работа, която очевидно съм имал, имам и ще имам, надявам се, вярвам… И в този момент си вдигам главата. По пътеката срещу нас върви момче, 16-17-годишно, с черна фланелка и с надпис на гърдите на английски: „YOU ARE HERE”. Покъртителна синхрония! Спрях се, обърнах се след младежа, разказах набързо на моите момчета какво съм изпитвал допреди няколко секунди, колко много ги обичам, колко съм щастлив с тях и край тях, колко съм благодарен на Бог, че можем отново да сме заедно и пак да се грижа за тях, да им помагам… И че на гърдите на онзи батко, дето се отдалечава, пише „YOU ARE HERE”, ти си тук. Големият ми внук вече знае доста добре английски. Ококори се и възкликна: „Стига бе, дядо, не може да бъде!” „Напротив, може, точно това пише на гърдите на онзи батко” – отвърнах. А той вече заобикаляше паметника и се насочваше към храма на Христа. Ето така.

– Чувствам, че вече си в настроение да поговорим за писателството.

– Ама си и чувствителен. Съгласен. Само дай да сменим думата. Хубава е, ала е суровичка. Чуй я как звучи – писателство. Може би да го назовем някакъв вълшебен огън, неведом дълг, нещо като смирена Божия служба пред олтара на словесата. Нещо по-нежно да е, по-крехко, по-ефирно.

– Ще дръпнеш ли завесата да надникнем в лоното на тази Божия служба, на тази Божията благодат?

– Ето, дръпвам полека.

– Първо, планирането. Винаги ли правиш планове за книгите си? Кой, какво, къде, кога, как, сюжет, финал?

– Какви ги говориш! Че тогава къде ще остане моето удоволствие, моята тръпка?

– Значи?

– Значи, че ми се случва да почна да пиша само при едва оформен замисъл, при яснота единствено за голямата картина на романа. Впрочем, дори и замисълът понякога не е съвсем избистрен. А иначе сюжетът в детайли, подробностите, разгръщането на действието чак до финала – оставям го да си се разгръща на воля. Свобода!

– Случва се и обратното.

– Разбира се. Често знам какво ще напиша от игла до конец. Да, включително подробностите. Като гледан наскоро филм. Остава ми „само” да го прожектирам с думи.

– И все пак, ще ни разкажеш ли как „се готви” една книга? Нещо за кухнята?

– А, не, кухнята е важна, но не чак толкова. Кухнята си е кухня. Печка, хладилник, плот за рязане на чушки и домати, за кълцане на месо. Тенджери, тигани… Виж, Божията благодат, докато замисляш, обмисляш, премисляш и очертаваш бъдещото си писмовно отроче – това е извън кухнята. То е усещането, че се докосваш до нещо абсолютно велико и гръмовно, абсолютно грандиозно. Нещо ласкаво, фино, мекичко – и същевременно твърдо като скала, силно като скала и вечно като някаква такава вечна скала. Нещо, на което можеш да се опреш, да почерпиш сила – и същевременно да положиш глава на него и то да е меко като възглавница, като пух, като памук. Нещо като меките скали край Варвара.

– Ееех…

– Фантастично усещане за съприкосновение, за единение дори с тази сила, която излъчва благодатта към теб и ти помага да твориш. От най-първоначалния замисъл, през всички етапи на подготовката, на писането, до самия край на последната редакция. Фантастична благодат, фантастично общение! Невероятна красота.

– Харесва ми, че се отпусна. Сигурен съм обаче, че няма да споделиш нищо за самия творческия процес.

– Познаваш ме, приятелю. Винаги съм се стремял да не говоря за такива съкровени неща. Много е лично. Но ще разкажа с благодарност едно свое наблюдение за думите и за потока им. Изповядвам го с благодарност, че съм приласкан да бъда част от такава благословена мистерия.

– Хм, изповядай я тая мистерия.

– Във всекидневното, в битовото общуване често се затруднявам вече да намеря точната дума. Изплъзва ми се, палавницата, не идва и не идва. Виждам и много по-млади хора, особено по телевизията, да кършат пръсти, докато се чудят и мъчат как да се изразят. Когато влезеш обаче в потока на Божията благодат, думите някак си идват от самосебе си. Не казвам, че ти диктуват, не. Просто този ритъм, тази хармония, тази последователност на разгръщането на мисълта, на описанието или на диалога, или каквото и да е там, намират сами подходящите думи. Сякаш творбата се саморазгръща без видимо мое усилие. Често ми се случва. И тогава знам, че романът се пише, се осъществява, се въплътява, както съм го замислил. Не в идеалния вид, разбира се, защото замислите на писателя винаги са идеални, а плодовете на труда му винаги са материална плът: материални са нашите несъвършени думи, но са благословени да носят идеалния ни замисъл в една или друга степен. Е, с това усещане, че си в потока, когато думите се леят от самосебе си, имаш чувството, че си по-близо до идеалния вариант, отколкото до другия, суровия. Много по-леко се пише така, почти не се натоварваш, почти не спираш, почти не се запъваш, не търсиш изказа, връзките… Благодат!…

– А после, като го препрочетеш? При преработката, при редакцията?

– Най-често си мисля: това не съм го писал аз. То е и логично. Ето тези пасажи, тези откъси – не ти се вярва, че ти си ги написал, все едно не са излезли от теб. И може би е точно така. Може би тези текстове се раждат от онази матрица, която се тъче между твореца и Божията творческа сила. Тя му помага, матрицата, това общо магическо поле, то твори, то. Твори единението между Бог и твореца. Тази съвместно изтъкана благословена паяжина… И на твореца му се струва, че не го е писал той. Прав е. Действително не е той, а го е писало полето, което той е успял да съгради като съ-градител на Господ, защото е успял да предразположи Господ да поработи в милостта си с него, с тленното земно същество. Сложно е. И не е никак сложно. Основното е винаги да си в готовност и в състояние да се отвориш към небето. А за това, разбира се, е необходимо да бъдеш съвършено честен и правдив по отношение на това, което пишеш.

– За да предразположиш Господ за съвместна работа?

– Точно така! Всякакъв фалш, всякаква задна мисъл, всякакви планове, „тънки” съображения как ще звучи това в текста, дали е съедобно, дали е „читабелно”, дали няма да отблъсне читателя, дали ще продаде книгата, дали не знам си какво… Всяка такава мисъл унищожава матрицата, разпада на парцали творческото духовно поле между човека и Всевишния, къса фината магическа паяжина. А, и още нещо за матрицата. Тя е страхотно красива тази матрица. И актът ѝ на създаване е красив, изплитането; и самата тя; и начинът, по който тя ти помага да пишеш, е еманация на красотата. Красота и радост – космическата радост, че това го има, че то се случва, че ти си част от него, че всичко това е Божий замисъл и промисъл.

– А после, след красотата и радостта? Като сложиш най-сетне точката.

– Облекчение. При всички творци е така: каквото и да си свършил – талантливо или не, или пък някъде в широкия разкрач по средата, както е най-често, – иде облекчението. Приключил си някакъв етап, някакъв труд. При мен как е: осъзнавам, че с финалната точка съм фиксирал още една гледна точка. Край, запечатах я с думи! Още една гледна точка за картината на съвремието ни или картината на света откъм съвремието ни – в помощ на идните поколения по-лесно да възприемат картината на нашия ден. И е без значение дали си писал съвременен или исторически роман, политическа статия или „философско” есе – всеки ред рисува картината на съвремието ти, няма как да е иначе. Та: ето ви още една гледна точка, мили съвременници, първо; после, мили деца, мили наследници. Ето така виждам аз съвремието си, така функционирам аз и съответно героите ми в този свят. Разбира се, фиксирайки гледната си точка, ти създаваш паралелен жив свят – говорих вече за това. Лично аз изпитвам огромно удовлетворение, че съм създал още един жив свят, художествен, измислен, но жив, създал съм една затворена вече между първата буква и точката затворена картина на нещо, което се е случило там някъде, пък в същото безкрайно духовно поле, откъдето съм черпил Божията благодат и творческото си вдъхновение. Там, където живеят героите ми – живи и в някакъв благословен смисъл безсмъртни.

– Обобщавам: писателският труд е благодат и мъка едновременно.

– Едно уточнение и една добавка. Сладка мъка, първо. Любима мъка. Не си я давам за никаква друга мъка на тоя свят. И, второ, трудът ни е благодат, мъка и – добавям – въпиеща несправедливост.

– Боже мой! Откъде кацна сега тая въпиеща несправедливост?

– Обяснявам. Най-неблагодарният творчески труд е писането, и то на проза. Което именно е въпиеща несправедливост в сравнение с останалите, които си гледат кефа. Художниците или композиторите, да речем. Сяда Бетховен и за пет минути опрасква „Лунната соната”. Или Моцарт: тра-ла-ла и пак тра-ла-ла – и за десет минути „Малка нощна музика” е готова. Тя затова е малка, понеже я е изкомпозирал за нула време. Или вземи Рафаело. Хрумва му нещо, грабва четката и след петнадесет минути е нахвърлил „Сикстинската мадона”. Пикасо да не го коментирам – той е губел сигурно по една-две минути на рисунка. Майтапска работа.

– Схванах.

– Ами Гоя? „Голата маха” – пет минути, „Облечената маха” – десет минути!

– Ясно. Съчувствам.

– А ние един герой да изградим, криво-ляво приличен, горе-долу да е от кръв и плът – сложи го минимум половин година.

– Клетниците прозаици…

– Юго е писал „Клетниците” сума ти години в изгнание.

– Да, да… Правиш-струваш, но все я докарваш до героите си. И най-вече колко са живи! Преди малко ги изкара и безсмъртни!

– Не съм ги изкарал, те са безсмъртни. Кой да ги убие вече на хартията?

– Виж го ти него!

– А че са живи, вярно е. Да, имал съм сгода няколко пъти да пиша за това. С риск да се повторя: много често приемам литературните си герои като по-живи от реалните хора, с които живея, от стотиците хора, които съм срещал. Малцина от хората, които познавам, са по-живи в съзнанието ми от героите на романите ми. И дори еднакво живи. Да поясня: живите хора нямат никаква „отговорност” за тази ми чудатост, те нямат общо с моите възприятия, с чувствата ми, с преценката ми за емоционална близост. Просто при мене е така. Обичам да другарувам с героите си. Другарувам си с тях постоянно и ще другарувам до края на дните си, стига те да ме искат. От време на време препрочитам книгите си, за да си припомня какво правят моите приятели, че то се забравя с възрастта – някои подробности, някои обстоятелства. И с всеки нов прочит те ми стават все по-близки, още по-скъпи. Те са верни другари, макар и да остаряват и одрипавяват с времето. Прекрасни момчета и момичета… Говоря за добрите ми герои, пък и не само те…

– Понякога се усещам толкова самотен… Да предпочиташ да живееш с героите си и особено онова чувство, че те са ти много по-близки от повечето реални хора.

– Абе ти забрави ли, че играем роли? Какви усещания, какви чувства те патят тебе! Ти не трябва да имаш чувства! Само питаш и кимаш!

– Вярно, забравих. Поправка: какво бихте казали за самотата на писателя в съвременния свят?

– А, това вече е друго. И можеш да си ми говориш на „ти”.

– Благодаря.

– И аз много благодаря за оригиналния въпрос. Обичам да ме питат какво бих казал за загадката, че две и две е четири.

– Хайде вече сериозно.

– Хайде. Не бива да се върти много-много тази изтъркана плоча. Всякакви преструвки, парвенющини, всякакъв снобизъм, които писателите непрекъснато си позволяват на тази тема, са кощунствени според мен. Самотата си е самота. И следва дълбоко да я уважаваме и да ѝ пазим достойнството. Няма истински писател, човек, който се старае да създаде нещо стойностно чрез думите, да не се чувства често самотен. Самотата идва вероятно от съпреживяването на паралелния свят, който той сътворява, от невъзможността да споделиш с когото и да е и да изразиш с адекватни думи духовния си кипеж и духовния си възторг от труда си по извайването на този художествен свят… И най-вече невъзможността да изповядаш какво точно преживяваш, докато съпреживяваш този свят, а ти го съпреживяваш постоянно и след като си го сътворил. Да, творецът се чувства някак си отделѐн, някак различен от другите – но не в снобския смисъл на израза. Като белязан малко се усещаш, понякога дори те обзема страх от самия себе си и за самия себе си.

От друга страна, самото сътворяване на този паралелен свят те сближава с реалния. Опознаваш по-добре истинския свят чрез творчеството, той ти става още по-разбираем, усещаш го още по-жив. Сътворяването на паралелния свят обаче те сближава не само със земния, но и с космическия, с Божия свят, който се състои от толкова различни светове – включително и от твоя нереален, художествен, личен творчески свят. Дано думите ми да са ясни и точни поне наполовина от това, което ми се ще да изразя пред читателите.

– А дано.

– От една страна, от друга страна… Да разкажа, скоро беше. Бях сам на село да поработя. На голяма Богородица по старому ми се обади големият ми син, съобщи ми тревожни новини за наши близки. От една страна, съпреживяваш болките им, трудностите им, тревожиш се, става ти мъчно за тях, помагаш с каквото можеш. Ти си с тях в мислите си, значи не си сам: щом живееш с болките на ближните си, не си сам. А и действено помагаш според силите си… От другата страна – тъкмо самотата на писателя, съзнателна, умишлена, търсена самота, подсилена и от чисто физическата ми самота на село, тази необходима самоизолация, за да твориш, тя така те сближава, както казах одеве, и с вселената, с космоса… Същата тази вечер наблюдавах фантастичното звездно небе, може би първата от много време абсолютно тиха, безоблачна ранна нощ, абсолютно щедра, покойна, без полъх на планински ветрец, с нежния свиртеж на щурците, с двете „Мечки” на северозапад, с ярко очертания Млечен път… Да, физическа самота, но не и духовна, не и в сърцето ти, не и в разума ти, които така безболезнено те свързват с всичко, което се крие там горе… Не, не е самотен писателят. Самият творчески акт те прави завинаги съпричастен с небето, откъдето идва магията на сътворението. Самотен си само физически, и то привидно. Духовно обаче винаги си с Господ.

– Виждаш ли връзка между самотата на писателя, дори и да е привидна, и непризнаването на труда му у нас?

– За самота ли иде реч, или за неудовлетворение, обида, отчаяние?

– Че неудовлетворението, обидата и отчаянието не раждат ли самота?

– И това е вярно. Много болезнена тема подхващаш.

– Тема като тема.

– Добре, щом казваш… Няма писател, който не иска да бъде признат публично, гласно, официално, масово. И да е най-саможивият и затворен в себе си човек, той пак иска да е много известен, награждаван, обичан, ценен, постоянно канен на срещи, отрупван с цветя… Много четен – разбира се, на първо място. Каже ли писател обратното, лъже, да му се чудиш на акъла защо.

– Ти, ти как се справяш?

– Трудно ми е да заявя, че се справям добре. Няма да взема и аз сега да лъжа. Дума да няма, смятам своя труд за неоценен и непризнат. Естествено е, че ми се иска да бъда стотици пъти по-четен, известен, хиляди пъти по-обичан… Ще ми се и на мен да ми звънят медии, сайтове, да се надпреварват да ме хвалят критици… Апропо, останаха ли критици в България?

– Намират се, намират се.

– Шегувам се, дори си имам приятел критик. Накратко: така или иначе някак си се справям, макар и недобре. Като отсея суетата си, самолюбието, егоизма, еголюбието, единственото важно, което остава, е оценка на неколцина души около мен, повечето живи. И, разбира се, признанието за моето творчество от онези, които ме учат на добро и на любов, на стойностен труд и отговорност – небесните ми учители. Благословен съм в това отношение, понеже от време на време имам възможност да научавам тази тяхна оценка и това напълно ми стига. Лично на мен. Не си и помислям, че на събратята ми писатели им е лесно, бидейки лишени от такава обратна връзка с небето, с каквато съм помилван аз.

– В „Роялът на ангела” ти разказа за всичко това.

– Каквото ми бе позволено, разказах го. Да се върнем на неудовлетворението, обидата, отчаянието. Истината е, че и мен много неща ме дразнят, озадачават, потрисат ме, когато ме подсетят за непризнаването на писателския труд у нас. Впрочем – и за признаването, какво се признава също ме потриса. Не говоря само за качество на текстове, за талант, а и за тъканта на посланията, за същността на тематиката на българския писател. Както и за радостта, утехата, упованието, за размисъла, за мъдростта, която творецът носи на читателите си. Никога не разбрах и не разбирам – така и ще си умра с отворени очи, непроумял, – защо на хората като цяло им е по-интересно да четат за криминалните престъпници и убийци братя Илиеви, понеже били живели бързо (има такава книга за бързия им живот, дето постоянно ми я набиват в очите де що сайт отворя напоследък), за незабравимия Тодор Живков да четат, да гълтат прекрасните книги за Бойко Борисов, за Цола Драгойчева и Пеко Таков с Мако Даков, но не им е интересно да четат книгите на Ивайло Петров, дори на уж най-признатия Радичков, на Георги Марков, да не го пропусна, макар че един куп пишмандемократи се кълнат в него, ама не са прочели и пет реда от книгите му, „Жените на Варшава” не са прочели! Не четат Константин Павлов – сложен е, не четат Борис Христов – честен му е кръстът… Да не споменавам още и още прекрасни български поети и писатели. Е, какво по-естествено от това да не се четат и моите книги? Не са интересни като братя Илиеви или Бойко Борисов моите герои, не са затаи-дъх-късащи-сърцето сюжетите ми като тайнствените сладко-тръпчиви легенди около ВИС и СИК. Че какво интересно има във „Визитацията”, тоест какво мисли Христо Ботев за съвременна България и какво заявява пред парламента ни или директно на президента в очите? И какво се случва „там на Балкана”, преди геният да си се прибере обратно на небето? Не е интересна книга и „Седем нощи в Светлината”, тоест какво си говорят нашият Господ Христос и едно четири-петгодишно българско дете, докато се разхождат из етажите на мирозданието. Скука. Ботев, Христос – какво могат да ти кажат те? И не, не преигравам. Приел съм го. Нещо повече – ценя жребия си. И го обичам.

– Горчилка остава обаче.

– И това е така, но тя е остатъчна някаква такава горчилка. Като горчилката от турското кафе… Можеш да гледаш на нея, да гадаеш, да разпознаваш кои са стойностните неща в живота ти. И между тях признаването на писателския ти труд не е на първо място. А и не бива да е. Суета са нашите амбиции.

– Така пише в дебелите книги.

– Че нали тях цитирам! Четох напоследък един мъдрец, разсъждава за блаженството… Я чакай да взема книгата. Ето: „То означава да се освободите от тревогите за това, как ви възприемат околните, означава дистанциране от постиганите от вас резултати и цялостно потапяне в житейските ви занимания. То означава да не преследвате щастието, а вместо това да носите щастие на всичко, с което се заемете.” Само бих добавил – да носим щастие и на всички, които по един или друг начин се докосват до труда ни, съпричастни са с труда ни. Та така по въпроса за разните признавания и непризнавания.

– Изчерпахме ли темата?

– Тя е неизчерпаема! Почакай, хрумна ми нещо за „реализацията” чрез околните. У нас. Представям си следната трогателна картина. Има един поет Ангелов…

– У нас?

– Пак у нас. Да. Той е председателят на писателския съюз, оня съюз, наследникът на още пò оня. Та си представям как поетът Ангелов ме приема в съюза им примерно в четвъртък, а в петък ме награждава с първа награда за съвременен роман. Аз съм съвършено щастлив. В залата ръкопляскат колегите ми Иванов, Петров, Георгиев, чиито имена никога не съм чувал, както и те не са чували моето до днес. Оживление, някои дори се събуждат. А в събота „Блиц” и „ПИК”, „Монитор” и „24 часа” публикуват обширни репортажи за награждаването ми и богатата ми творческа биография на ползу роду… Жив да не бях!

– Защо бе? Много добре ще ти се отрази на имиджа. Дори ми теква сега, като подхвана тези мечти… Само помисли каква слава ще е за теб, ако след съюзната награда ти се обади президентът Румен Радев и ти рече: така и така, уважаеми господин Пекунов, посъветвахме се тук с Иво Христов и решихме да ви удостоим със „Св. св. Кирил и Методий” във връзка…

– Кой Иво Христов? Тоя, дето ни смята за дебили, или оня, за когото най-добрата държавна уредба е православната джамахирия с азиатски привкус?

– Тук ме хвана натясно… Абе и с двамата се е посъветвал.

– Ще откажа, понеже са ме подценили. Ще се обидя, че не ми предлагат орден „Стара планина“.

– Ей, много сте обидчиви това пишманлауреатите!

– Нали?… Даже не ми е смешно. Ясно, в дъното на цялата тая игра със славата и „мечтите” е егото ни. Оня мъдрец, за когото говорих по-горе, предлага една своя мисъл, гениална е. „В крайна сметка, напомня ми моето его, те не са прави, а аз съм прав, а моето его много повече предпочита да бъде право, отколкото щастливо.”

– Парадокс!

– И то какъв! Когато иде реч за писателски труд, творецът просто е длъжен да надвие егото си, за да оцелее. То много иска да бъде право, така е. И наистина предпочита, дяволското, да бъде право, отколкото щастливо. Ако обаче писателят успее да надмогне, да одолее егото си, разбира, че никаква „правота” не му е нужна, никакви чужди признания за написаното от него, че е важно или ценно. Разбира, че смисълът се крие в щастието. Да си щастлив от това, което правиш, от самооценката си и оценката на онези, на чието мнение държиш. И още един цитат: „Вие идвате на този свят без нищо и си тръгвате без нищо. Единственото, което можете да направите с живота си, е да го раздадете.” Замени „живот” с „талант”.

– Красиво.

– Красиво и вярно. Единственото, което писателят може да стори с онова, което носи в сърцето си, в разума си, в душата си, е да го раздаде, да раздаде себе си. И толкова. Оттам нататък хората ли ще отсъдят, времето ли ще отсее, Господ ли ще въздаде – това не е грижа на писателя. Точка.

– Сега вече приключихме темата.

– Давай напред!

– Давам. Успех, признание или обратното – каквото и да означава това в България, всяка книга си има своя съдба. Какво мислиш за съдбите на твоите книги?

– Всяка със съдбата си, това мисля. Бог с тях.

– Не съм доволен от отговора ти.

– Какво му е на отговора ми? Създадох ги, отгледах ги криво-ляво дотук. Живи са, не боледуват кой знае колко. Ако взема и да се кахъря за съдбата им оттук нататък, ще се побъркам, а не искам да се побърквам. Затова съм ги оставил на Бога. Бог с тях.

– Така е по-ясно. А чувствата ти към тях различни ли са? Написа много книги, доста романи.

– За това мога да споделя по-подробно. Допускам, че при мен е като при добрите, истинските майки. Към всяко дете има различно отношение, разни емоции, разнообразни болки, но чувството е едно – всеотдайна любов. Ще разкажа за болките си. Всяка моя книга предизвиква и до ден днешен определена болка у мен.

– В какъв смисъл болка? Обясни.

– Разбира се, пак опираме до оценката им, до следата, която съм очаквал да оставят, до литературното им здраве. Наистина съм като майка, която жали всяко от петнайсетте си деца, боли я заради тях. Леки са обаче моите болки, поносими.

– И все пак смъдящи.

– Да, смъдящи. Само за „И рече Бог” (2010) и за „Роялът на ангела” (2017) не изпитвам болка. Може би защото всичките ми други книги бяха заченати от земни идеи, а бащата и майката едновременно на тези двете е небето. Те са нещо като титани измежду простосмъртните ми деца. Прометеевци.

– А какво правиш с болката за останалите си книги?

– Поправям те: болките. За всяка книга болката си е отделна. Нищо не правя. Знам, че нищо съзнателно не мога да сторя, за да утихнат. Старостта ще е лекът. Тя и идващото с нея постепенно избледняване на усещанията, забвението, умората, която настъпва и ни превзема със старостта. Знаеш ли, харесвам остаряването.

– Ти да видиш!

– Съвсем откровено говоря. Остаряването, побеляването, мъдростта – харесват ми. Остаряването носи специфична радост, особена тръпка, особен покой. Това са чувства, родени от предчувствието. Предчувствието за наближаващия светъл момент, когато ще се прибереш при Отца си, ще се върнеш в небесното царство при твоите стари приятели – ангелите ти хранители, ще се събереш с душите на близките ти, отишли там преди теб, ще си идеш у дома си в царството на справедливостта, мира, блаженството. В края на краищата, какво обезпокоително намираме в завръщането в бащината къща? Естествено, всичко това се отнася за хората, които вярват.

– Ще възразиш ли да се върнем на земята? Разкажи за някои конкретни болки заради конкретни книги.

– Защо не, ама набързо и по хронология. Първа, разбира се, е болката по „Верникът и Неверникът“ (2003). Преведохме я на английски с моя приятелка, опитах се да намеря някого да я издаде някъде из двумилиардния англоезичен свят, но не стигнах доникъде. Вероятно на стотина, двеста, на хиляда души измежду тези англоезични люде би им било интересно какво е ставало на Балканите през ХVІ-ХVІІ в. в Родопа, погледнато от малко по-различен, по-духовен ъгъл.

Много добри думи и много любов получих заради „Зрящият и Незрящата” (2007), ала и този роман така и не успя да иде някъде навън.

Споменах вече колко ме боли за „Визитацията (2009), романа ми за Христо Ботев и неговото „посещение” в съвременна България; както и за „Седем нощи в Светлината” (2013), другия ми роман за Христос, написан след „И рече Бог”.

– Да беше „Седем нощи в тъмнината”…

– Да беше, ама Христос и нощем е все в Светлината. Ако нося някакви по-големи болки, те са за двете ми дечица „На живо” (2008) и „Да върнеш лятото” (2017). За „На живо” особено. Говорих за него, когато обсъждахме лъжата. Като чуя и прочета, че не е написан все още задълбочен роман, който се опитва да осмисли времето на тъй наречения социализъм или комунизъм в България, винаги ме заболява. Отдавна не ме яд, отдавна не се дразня, но все още ме боли с тъпа утихваща болка. Как така не е написан! Написан е и е издаден преди повече от десет години! „На живо” проследява живота в България от смъртта на Сталин до началото на ХХІ век, тоест половин век. На представянето му Васко Кръпката изнесе концерт в кино „Влайкова” с покойния вече Спарки, Бог да го помилва, публика, купон, млади и стари заедно, иху, аху, браво… И това беше. За първи и последен път в живота си написах книга, в която главният ми герой е вярващ комсомолец апаратчик и активен комунист апаратчик. Номенклатура от един момент нататък. Чугун! Е, поне до едно време. Опитах се някак си да се превъплътя в човек, чийто типаж, чието мислене ми е съвършено чуждо като личен опит… Малкият ми син смята, че това е най-хубавият ми роман. Не мога да преценя дали е прав. Препрочитам си го сравнително често, че поне аз да не забравя през какво минахме.

– Кои?

– Ние всичките. Включително онзи чугун и аз от двете страни на барикадата, докато той не се освести.

– Този ти герой комай е един от най-любимите ти?

– Да, категорично е един от героите ми, които най-много обичам. Той ми е като брат, този „пребоядисал се” комунист, този комсомолски активист, олицетворение на всички онези, от които цял живот съм странял и които презирах: организационни работници, партийни чиновници, платени секретари, все едно червата си виждах в тях. А той се превърна в един от най-скъпите ми приятели, най-верните ми другари, в един от най-почитаните от мен учители по пътя ми към правдата и доброто… И към смирението.

– А „Да върнеш лятото”? Там пък защо те боли?

– Може би защото е най-нежната ми книга. Може би… Посветих я на любовта и на светлината, която любовта носи на хората. Явно тук и сега не са актуални нито любовта, нито светлината.

– Масово актуални?

– Да, масово актуални. „Масово” звучи много добре.

– И стигнахме до „Неведомите пътища на упованието”.

– Тя излезе скоро. Не знам как ще е с нея. Може би тя ще е първото ми дете, което ще ми носи само радост.

– Я да обобщим. Има ли нещо в творческия ти живот, което напълно да те е удовлетворило? Никаква болка, а само радост, нищо освен радост?

– Да, има: преводът и издаването на четирилогията на Конкордия Антарова „Два живота”.

– Най-после!

– Получи се много красиво с тази книга, толкова естествено попадна тя у мен! И бих казал – неотвратимо. Спонтанно някак си реших да я преведа заради синовете си на първо място, понеже те тогава не знаеха добре руски, за да се насладят в пълна степен и на философията, и на литературния език. Те обаче научиха езика именно заради „Два живота”, за да я четат в оригинал. Красиво… Получи се добър труд. Къртовски, изтощителен труд, но бях изключително щастлив през тези няколко години, докато работех над тази дълбинна проза. Само за 4-5 години успях да я преведа паралелно с написването на моите книги, с натоварената си тогава служебна работа. Преборих се за авторските права: издателите имаха горчив опит с други държави, дълго не ми даваха правата. Накрая ми се довериха, дадоха ми правата без пари, подариха ми ги. Намерих български издател… Целият тираж е напълно изчерпан, тук-там се намират бройки от 2-ри и 3-ти том. В момента българският превод може да бъде прочетен изцяло само в сайта „Спиралата”, където е качен с мое разрешение.

– Две думи за „Два живота”?

– В сайта ми. Тук – наистина две думи: това е най-красивата проза, която съм чел през живота си, този роман в четири тома, най-хубавата, най-изумителната, най-фантастичната литература, до която съм се докосвал. Фантастична в буквалния смисъл и фантастична в преносния – като майсторство, като качество, красота, като послание, мъдрост… Завинаги свързах съдбата си с тази четирилогия, а и със самата Конкордия Антарова. Надявам се да се срещнем горе в небесните селения. Ще ѝ се поклоня доземи, ще целуна ръката ѝ, ще си поговорим, ще обсъдим едно-друго, свързано с тази книга. Пък и не само за нея…

– Значи тя е имала успех? Книгата.

– Не знам. Никога не разбрах какво е успех. Но като за България бива. Нямам представа доколко книгата е променила към добро живота на читателите, до които е стигнала, но аз лично познавам доста хора около себе си, за които този роман е извор на вдъхновение, утеха, смирение, извор на доброта, любов към хората, на огромна радост от човешкото съществуване. Какво повече би могъл да желае един преводач, докоснал се до безценното и успял да го сподели с много хора.

– А сега резонният, вечният въпрос, който толкова много ти е втръснал, като четеш интервютата с творци. Казвай сега за творческите си планове!

– Не ме разсмивай.

– Добре де, сподели какво мислиш по принцип за плановете на творците.

– Мисля, че не бива да си правим никакви планове. Поне дългосрочни и средносрочни. Напоследък ми се наложи пак да си припомня, че човек е внезапно смъртен. „Пирогов” е изключително подходящо място за припомняне. Припомних си го за кой ли път, но вече го и запомних завинаги като точка първа в житейската ми философия. Едно е да си го знаеш като любима фраза от любим писател, друго е да го преживееш – в буквалния смисъл да го пре-живееш. Апропо, в българския превод звучи много бледо, много постно.

– Пак ли ще взимаш книга?

– Книгата с главно „К”. „Майстора и Маргарита” е Книгата! Да чуем: „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!” Уж казва Воланд на български. А ето как го е написал Булгаков: „Да, человек смертен, но это было бы ещё полбеды. Плохо то, что он иногда внезапно смертен, вот в чем фокус!” Така че оттук до края на дните си ще мина без творчески планове, понеже „фокусът” винаги те дебне някъде наоколо и трябва да се съобразяваме с него, планирайки. Да имаме винаги наум, че „фокусът” може да се е фокусирал междувременно, докато ние планираме.

– В нас?

– В нас, в нас, не в комшията! А иначе – намерения да искаш! Имам идея за нов роман, обмислям го, трупам бележки, записвам хрумвания, оформям в главата си нещо като предварителен и доста суров полусюжет. И ако не се случи някой „фокус”, ще се опитам да го напиша въпросния роман. Както обикновено ще е шантав, причудлив, така да се изразя, но отново ще остане вътре в щедрите граници на любимия ми „магически романтизъм”, идеята за който пък откраднах от магическия реализъм на Маркес.

– Че това си е цял творчески план!

– Да повторя – смирено намерение, ако е рекъл Господ. Това е намерението ми за непосредственото бъдеще. Краткосрочно намерение. Имам идеи за други книги, имам идея да пиша още много, ама много години, десетилетия още, докато съм жив… Имам идеи да обикалям света, да се любувам на красотите, които Господ е създал, и да ми хрумват нови творчески идеи, докато се любувам. Може би някой ден ще напиша пиеса, тя ще се играе в Народния театър пред препълнена зала…

– Там сме.

– А може би няма да стане така, понеже „фокусът” ще е решил другото, онова внезапното. Моята работа е да се уповавам на Божията милост… Пропуснах одеве, имам още една болка, историческия роман „Милост Божия”, който се надявах да видя издаден в Словения, тъй като един от главните ми герои идва у нас преди стотици години от тогавашната територия на днешна Словения. Идва у нас да изживее Божията благословия на любовта и приятелството… Та уповавам се на Божията милост да ми даде разум и здраве да пиша още дълго. А, и да съзнавам какво пиша. Главата ми да е наред, умът ми да е наред, уповавам се на сладките приказки, че при творците главата последна отказва да работи. Ще диктувам на някой самарянин, ако тялото ме предаде, а главата още работи.

– Неведомите пътища на упованието.

– Да, неведомите пътища на упованието. Уповавам се на неведомите пътища на Божията милост.

– Взимам управленско решение: слагаме точката тук с Божията милост.

– Както наредиш, шефе.

– Според мен това автоинтервю отиде към половин тухла четворка.

– И то при положение че се съгласяваше с мен. А аз знам, че не си съгласен поне с половината от това, което споделих.

– Което си е вярно, вярно е.

– И би спорил, докато не ме подлудиш. Шефе…

– Напоследък обаче съм станал много консенсусен. Е, предимно в автоинтервютата.

– Давай да приключваме, че ще се изпокараме кой точно е консенсусен. И тогава ще стане пълна тухла четворка.

– И все пак аз съм по-консенсусен. Именно затова приключваме.

Моите, твоите и нашите в СОС

сос

Снимка: © БГНЕС

Спомняте ли си доброто старо време, когато Светлана Шаренкова представляваше СДС-Либерали в Столичния общински съвет?

А помните ли, че някога Вежди Рашидов членуваше в обща политическа група с банкера Стоян Александров и със съветника на Сергей Станишев – Росен Карадимов?

Помните ли, че бившият генерален директор на БНР Поля Станчева представляваше ГЕРБ в СОС до 2011 г., преди изненадващо да се яви на президентските избори в двойка с Атанас Семов (РЗС) под мотото „Ще уволня Бойко Борисов“?

Или че първата кметска кампания на Волен Сидеров в София не се разгърна под флага на „Атака“, а върху листата на БЗНС на Яне Янев през 2003 г.?

Междинната размяна на „вражески“ бойци при изборите в София е толкова старо явление, че вече никой не се изненадва от абсурдните комбинации между „моите, твоите и нашите“ в кандидатските листи.

Достатъчно е да погледнете последните гъвкави прескоци между десните партии в столицата. Борислав Бориславов и Прошко Прошков са двама от шестимата действащи съветници на „Реформаторския блок“, които на 27 октомври ще се явят за нов мандат – но този път от името на ГЕРБ.

Миграцията на Бориславов от лидерството в групата на РБ до 17-то място в листата на ГЕРБ вероятно има формално обяснение – предизборното споразумение за сътрудничество между лидера на СДС Румен Христов и Бойко Борисов.

Казусът при Прошко Прошков (поставен под No. 22) е по-деликатен, доколкото това ще е третият му политически трансфер след напускането на ДСБ по времето на Иван Костов, и на Движение „България на гражданите“* след Меглена Кунева.

В същата ситуация се намира и Стефан Иванов, бивш председател на СДС-София и бивш шеф на „Пазари Красна поляна“. Иванов изкара три мандата като съветник в СОС под синята листа, през 2015 г. направи неуспешен опит за самостоятелен пробив през „Движение Демократично действие“, а в момента се кандидатира за кмет на столицата от НФСБ на Валери Симеонов.

Какви отражения върху мотивацията на избирателите ще даде поредният знаков „прелет“, не смеем да гадаем. Във всеки случай, ще постави лидерите на т.нар. градска десница в нов обяснителен режим относно способността им да носят отговорност за поведението на своите представители в местната власт.

Тук не става дума за прецедент, а за умишлена тактика на ГЕРБ за приобщаване на по-амбициозните и комбинативни външни кадри.

Година преди партията да се роди през декември 2006 г., Бойко Борисов вече управляваше София с „цветна“, но лоялна подкрепа както в СОС, така и в администрацията.

Заместниците на Борисов по финансите и екологията – Минко Герджиков и Милор Михайлов – всъщност бяха наследени от екипа на Стефан Софиянски. Днешният председател на КЗК Юлия Ненкова стана зам.-кмет на София по направление „Законност“ през 2006 г., след като в продължение на 9 години бе ръководител на дирекция „Правна“ на Столична община.

Един от първите поддръжници на Бойко Борисов в СОС беше тогавашният член на групата на ССД Орлин Иванов. Дезертирането от партията на Софиянски очевидно си е струвало предвид факта, че тази есен Иванов ще се оттегли от политиката с 16 години стаж в съвета; от тях над 12 г. са под емблемата на ГЕРБ.

През 2007 г. в неговата компания попаднаха още Константин Тилев (екс-ССД) и Радослав Тошев (екс-Гергьовден) – и двамата повториха мандатите си благодарение на помощта на ГЕРБ. По-интересното е, че вярност към Борисов засвидетелстваха и съветници от официалния идеологически противник на партията му.

Покойният проф. Божидар Димитров оглавяваше политическата група на БСП в СОС до ноември 2005 г., когато отказа да подкрепи кандидат-кмета на партията Татяна Дончева в обреченото й съперничество срещу Бойко Борисов. По-късно историкът стана мажоритарен кандидат на ГЕРБ в Бургас при първите им парламентарни избори и министър без портфейл в кабинета „Борисов 1“.

Паралелно с възхода на ГЕРБ на националната сцена, през 2009 г. червеният общински съветник Данаил Кирилов обяви, че напуска БСП, защото бордовете на общински фирми в София се превръщали в „хранилка за верни хора на Румен Овчаров“. Оттам нататък кариерата на Кирилов също пое устремено напред и нагоре. Юристът беше назначен за областен управител на София, по-късно оглави Правната комисия в Народното събрание, днес е правосъден министър.

СОС е безкрайно интересен, важен и непредсказуем политически терен. Бивши общински съветници с пробив в националната политика са хора като Евгений Бакърджиев и Венцислав Кисьов, Георги Кадиев, Петър Курумбашев и Антон Кутев, Петър Москов и Вили Лилков, Ангел Джамбазки (също влязъл в СОС чрез листата на ГЕРБ през 2007), Владимир Каролев и Любен Дилов-син.

СОС е единственият орган на местно самоуправление, който разпределя над 1,5 млрд. лв. годишен бюджет.

Разпорежда се с ръководството на масивни общински дружества, приема и изменя устройствените планове на столицата, а ако реши – може да превърне мандата на кмета в жив ад, като отменя или атакува всеки негов (неин) административен акт.

От преименуването на улици до свикването на местни референдуми в София – истинската градска политика минава през общинския съвет. Четиригодишният мандат дава достъп до огромни властови ресурси, като най-често приключва с предложение за подновяване или повишение.

Колкото по-блудкави са границите между власт и опозиция, толкова по-лош е атестатът за демократичния контрол. Толкова по-лесно се оказва и за всеки следващ претендент за власт да си „набере“ постове още преди да се е явил на избори.

Затова апетитът към запазване на контрола в 61-местния градски парламент на всяка цена е толкова висок. А офертата за 22-ро място в местна листа понякога е по-атрактивна от първо място в национален вот.

* Впрочем, партия ДБГ успя да се разцепи на съставните си части заради изборите в София. Централното ръководство около Димитър Делчев реши да подкрепи Мая Манолова, докато групата около Найден Зеленогорски отказа да съучаства в „хладнокръвното самоубийство“ и обяви подкрепа за „Демократична България“.

Три минути: „Преврат чрез прокуратурата“. Излиза ли изобщо сигнал от БНР?


Журналисти, протестиращи пред БНР в четвъртък.
Журналисти, протестиращи пред БНР в четвъртък.

Добро утро,

Ето най-важното:

  • Публичен бунт на съдиите
  • Втори протест пред БНР

Това не се е случвало никога: близо 300 съдии се обърнаха към българите с призив да защитят демократичните ценности и апелираха политиците да спрат да обругават съда по случая „Полфрийман“. Става дума за австралиеца, който беше осъден на 20 г. затвор за убийство, а след 13-ата година беше освободен предсрочно.

Решението на съда за предсрочното освобождаване с нищо не е уникално, тъй като следва една стандартна процедура – тук сме изброили няколко други примера за осъдени за убийство, които са излезли от затвора по-рано. Прокурорите знаят, че това е в реда на нещата, но явно използват незнанието на публиката, за да обвинят съдиите, с които от край време имат конфликт по какви ли не други въпроси.

Междувременно стана ясно, че Върховният касационен съд (ВКС) ще разгледа след месец искането на главния прокурор Сотир Цацаров, с което той поиска ревизия на предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман. Дотогава Полфрийман ще остане затворен в центъра за бежанци в Бусманци, тъй като няма валидни лични документи, съобщиха от МВР. Искането на Цацаров е правно недопустимо, твърдят юристи, нямащи пряко отношение към случая.

Накратко: вие може и да мислите, че прокурорите са загрижени за случая Полфрийман, но фактите сочат, че се раздухва истерия и че причината е по-скоро друга – да се отмъсти на съдиите.

Радиото, прокурорите

Пред БНР се проведе втори протест, този път организиран от Асоциацията на европейските журналисти. Той изглеждаше като жива верига на 111 души, която тръгва от сградата на радиото и стига до телевизионната кула, докато участниците щафетно си предават по един стар транзистор.

Числото 111 символизира мястото, на което е класирана България по свобода на словото в света. Акцията беше наречена „Да дадем сигнал“. Тя идва на фона на забуксувалото издирване на две обяснения: защо „Хоризонт“ спря в цялата страна за 5 часа и кои четирима души са се обадили на генералния директор с натиск да свали от ефир журналистката Силвия Великова.

Политологът Евгений Дайнов описва случая в радиото като част от един „държавен преврат“. В интервю за в. „Сега“ той твърди, че в момента за първи път в историята се прехвърля „диктаторска власт върху прокурор“. Дайнов има предвид единствения кандидат за поста главен прокурор Иван Гешев. Както помните, журналистката Силвия Великова закратко беше с отнет ресор „съдебна власт“ и това стана точно преди оспорвания избор на Гешев.

Еврокомисарите, делото за Пирин

Европейският парламент блокира кандидатурите на Румъния и Унгария за еврокомисари, след като установи конфликт на интереси. Румънската кандидатка Рована Плумб не е декларирала два заема на стойност почти 1 милион евро. Унгарецът Ласло Трочани стои зад закона, който забрани на неправителствени организации да работят с бежанци и зад поправките, които доведоха до закриване на американската програма на Централноевропейския университет в Будапеща.

Президентът Радев е обсъдил с Доналд Тръмп възможностите за допълнителни американски инвестиции в България. Това е станало по време на приема, даден от семейство Тръмп по случай 74-тата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Радев очаква и много по-активна работа на българското правителство, за да може да се облекчи визовият режим за българските граждани, пътуващи до САЩ.

Министърът на околната среда Нено Димов процедурно отложи делото за Пирин, което сам беше завел. Той е оттеглил пълномощните на тримата юрисконсулти по делото и е издал заповед за отпуск на четвъртия юрист на министерството. А самият министър е представил болничен лист, според който той не може да се яви на делото заради стомашно разстройство, пише „Дневник“.

И две препоръки

Владимир Павлов стана първият сноубордист в света, който се спуска от осмия по височина връх Манаслу (8163 м). Казва, че е мечтал за това от тийнейджърските си години.

Не пропускайте и емисията ни за глухи – съвсем кратък седмичен обзор на най-важното от последните дни.

Блажени невежите

Докато се ровя в интернет преоткривам нещо, открито преди векове: Невежеството е блаженство. Носи ти спокойствие, безметежно е. Не те тормози с въпроси. Не подозираш колко много не знаеш, затова си въобразяваш, че знаеш всичко. Невежеството те уголемява в собствените ти очи, дава ти самочувствие да се произнасяш по въпроси – невежествено, но ти не подозираш, че е невежествено. Колкото по-малко подозираш, толкова по-силно се произнасяш.

Винаги ще се намерят толкова невежи като теб да те аплодират. А за останалите винаги можеш да кажеш, че са просто завистници, глупаци, подкупни. Невежият е винаги прав в собствените си очи. Заспива спокойно, защото не се тормози с въпроси, които го държат буден. Спокоен е като плитка вода, няма дълбочини, които да я завихрят в неспокойни вълни или вирове, в които едно мнение може да се удави, за да изплува друго – по-вярно, по-зряло, по-изстрадано.

Невежеството е непроменливо, стабилно, затова и често агресивно и побеждаващо. Невежеството е наистина блаженство.

Понякога си мечтая да съм по-невежа отколкото всъщност съм. Толкова много да съм невежа, че със самочувствие да напиша в социалната мрежа: „Русия откупи от Турция независимостта на България.“ И не само да съм убедена, че съм напълно права, но и да си въобразявам, че по този начин просвещавам другите.

Да си въобразявам, че на 22 септември 1908 година княз Фердинанд е извършил спонтанен героичен акт на обявяване на независимост и майка Русия за пореден път е освободила България, като е извадила едни торби със злато и е платила на Турция да стои мирна и да не закача новопровъзгласеното независимо царство.

Да не съм наясно, че събитието изобщо не е било спонтанно, а предизвестено и обосновано от други събития в Европа по същото време, в които и силни държави (като Австрия) посягат на клаузите на Берлинския договор. Да не зная, че Турция изобщо не й е било на ума да напада непокорната България, единственото, което я е интересувало е да получи едни пари от България. Да не съм чувала, че в един предишен договор между Русия и Турция, Турция се задължава да изплати на Русия няколкостотин милиона, но годините минавали, а Турция така и не плащала нищо.

Да не подозирам, че в този момент Русия се сетила за този неплатен дълг и предложила тройна комбинация – Русия да опрости на Турция сто милиона заради това, което България дължи на Турция след обявяването на независимостта си, а новата независима държава царство България да плаща разсрочено тези пари на Русия. С други думи да не знам, че Русия е кредитор, а не благодетел. И то хитър кредитор – премества едни пари от дълг, който никога няма да бъде върнат от Турция, в дълг, който трябва да бъде върнат от България.

Само че хитрата сврака била вкарана с двата крака в революцията през 1917 година, която занулила всички предишни договорки и така тези пари не били върнати и от България. Ще си кажете, че причина за това невежество е русофилството. Не е така – точно толкова невежо може да бъде и русофобството – то пък твърди, че България трябвало да плати на Русия, за да признае независимостта й. Това е просто другата страна страна на невежеството. Простата истина е, че е била направена изгодна за всички тройна финансова операция.

Понякога наистина ми се иска да съм уютно невежа – толкова много уютно, колкото е Красимир Каракачанов по въпроси на журналистиката. И да изрека глупост като неговата, ама с такова мащабно самочувствие, че дори да не подозирам колко голяма глупост съм – по неговия израз – изглаголствала. Ето изказването му:

“Работата на журналистите е не да правят оценки, а да предават фактите такива, каквито са, и да не вземат политическа страна, и да ми глаголстват по теми, които дали ги разбират или не ги разбират, това си е тяхна работа. Да си имат убежденията, да си ги държат вкъщи.“

Ето, толкова много невежа искам да съм – да не съм изобщо наясно каква е работата на журналистите, но да им обяснявам каква е работата им. Да съм чувала оттук-оттам, че работата на журналистите е да предават фактите, но изобщо да не подозирам, че това е основно работата на агенционната журналистика и на информационните жанрове, което е една много малка част от самата журналистика.

Да не ми е минавало дори през ума, че другата – също толкова важна част на журналистиката като информационната, са публицистичните жанрове. И че там са жанровете коментар и анализ, в които мнението е съществен факт и ако си решил да правиш публицистичен жанр, няма как да си държиш мнението вкъщи, защото така е безопасно, а трябва да го оповестиш, защитиш и докажеш, колкото и опасно да е това.

За да изречеш такава глупост трябва въобще да не си наясно, че докато ти си бил агент Иван информационната журналистика се смесваше с коментарната, защото такава е формулата на тоталитарната журналистика – фактът се поднася заедно с коментара за него, за да не вземе читателят, зрителят, слушателят да си състави собствено мнение, вместо партийното. Но че в независимата журналистика не е така – там фактите живеят в едни жанрове, а мненията за тях, анализът за тях и коментарът за тях – в други жанрове. Но и двете неща са журналистика. А независимият читател решава какво да чете – дали само фактите или и мненията.

Затова в медиите тези жанрове съжителстват на отделни места. А тези, които искат безопасно да си държат мненията вкъщи, обикновено не стават журналисти. Ако случайно се объркат и влязат в професията, най-много да се издигнат до дръжки за микрофони. Това всъщност иска с неграмотното си мнение вицепремиерът Красимир Каракачанов – дръжки за микрофони, които да дистрибутират невежи изказвания на невежи хора, без да казват мнението си за тяхното невежество.

Тъкмо да си помисля, че няма по-голяма деградация за човек от това да иска да е невеж, само защото невежеството е блаженство, спокойствие, необезпокояван сън и ето нещо още по-деградиращо – това е желанието да си циничен. Толкова много циничен, че да си възрастен образован човек и да си демонстрираш чувството за злобен хумор на гърба на едно момиче.

Защото Грета Тунберг е това – едно момиче, гневно, навъсено, енергично, вероятно употребявано от някого и затова може би застрашено. Да си точиш ноктите на това момиче, за да се харесаш с хитрите си лафчета на няколцина в социалната мрежа, е истинска деградация. Да не разбираш, че в свят, в който държавите се управляват от глупави хора, няма как за равновесие да не се появи някоя Грета.

Ако някой се прави на толкова силен, че може да съсипе света, няма как да не се появи едно момиче, което да не стане символ на страха за света. Ако в България министър на екологията може да е Нено Димов, няма как от другата страна да не застане някой, който се старае за обратната кауза. Невежите имат шанс – могат да се научат, могат да израстват. Циничните са безнадеждни.

Редута

Тежка болест е поразила българската държава

Тежка болест е поразила тялото на българската държава – множествена дистрофия на независимостта. Тази болест напада всички независими органи, овладява ги, разлага ги. Няколко примера само от последните дни:

https://www.dw.com/bg

Карта на България

Коментар от Даниел Смилов:

Създалата се ситуация в България има едно просто решение: Висшият съдебен съвет (ВСС) да избере следващия кмет на София, а главният прокурор да бъде назначен след общонационални избори за поста. Подобна промяна на правилата едва ли ще направи кой знае какво впечатление, тъй като и сега политика и съдебна власт са дотолкова преплетени, че са изчезнали всякакви съдържателни граници помежду им.

В момента прокуратурата на България така или иначе води политическа предизборна кампания по всички правила на играта: наситени медийни изяви, ежедневни обръщения към избирателите, заиграване с техните емоции, страхове и тревоги. Политиците и политическите анализатори пък започнаха да решават конкретни съдебни казуси директно в телевизионния ефир.

Делото “Полфрийман” например беше преразгледано в няколко телевизионни студия, а оттам през прокуратурата формално стигна обратно в съда с искане австралиецът да бъде върнат в затвора. Както е тръгнало, в бъдеще участието на съда в този тип “правосъдие” може направо да отпадне. Телевизионната юриспруденция би била напълно достатъчна за едно обществено мнение, искащо възмездие тук и сега.

Симптомите на болестта

Всичко това може да изглежда абсурдно и комично, но работата съвсем не е за смях. Тези сливания между политика и право, на които ставаме свидетели, са симптом на тежката конституционна болест “множествена дистрофия на независимостта”.

Тази дистрофия поразява всички независими органи в конституционното тяло и ги превръща в инструменти за защита на интересите на определени властови групи. Няколко примера само от последните дни:

–   БНР беше атакувано, по думите на негови служители, с поне четири обаждания отвън, които „мотивираха” директора на институцията да се раздели с един от най-независимите си журналисти – Силвия Великова. След решителни протестни действия на колегите ѝ, в крайна сметка тя беше върната в екипа, но в момента тече опит за замазване на политическото вмешателство. Най-вероятно работата ще се потули с отстраняване на директора на радиото (което така или иначе трябва да стане), като целта е да не се стигне до външните инфлуенсъри. Малка надежда за нещо повече има заради създаването на парламентарна комисия по въпроса. Но да видим.

–   Продължават общественият натиск и опитите за разправа с независими съдии. Лайтмотивът сега е, че те не съдят в синхрон с общественото мнение. Оттук до обявяването им за “враг на народа” има само една крачка.

–   А ВСС? Вместо да защитава съдиите, сам ги напада.

–   Неправителствените организации рутинно биват очерняни като национални предатели. Хелзинкският комитет например, една специализирана правозащитна институция, се е превърнал в боксова круша за политици и медии. Едва ли е нужно да се припомня колко важни са неправителствените организации за едно общество – защото са лакмус за неговата свобода. В несвободните общества те стават първа жертва на режимите, тъй като са сравнително слаби и нямат сериозни политически или икономически ресурси.

И все пак битката с множествената дистрофия на независимостта не е съвсем изгубена. Становището на адвокатурата по кандидатурата на г-н Гешев за главен прокурор дава повод за оптимизъм: независима, важна институция дава своето мнение в противовес на кампаниите, водени от силните на деня. Липсата на страх да застанеш с името и институционалната си тежест зад непопулярна, неудобна за управляващите позиция е основата на независимостта.

Друг повод за оптимизъм дава обществената реакция по повод угодническия опит за очерняне на Борислав Игнатов, кандидат на „Демократична България“ за кмет на София. Солидарността със Силвия Великова също демонстрира, че обществото ни все още има съпротивителни сили.

Ако политическият цинизъм стане официална идеология

Другото име на множествената дистрофия на независимостта е “политически цинизъм”. А за политическия циник нещата изглеждат така: независими хора или институции няма – всеки обслужва нечий интерес, всеки е воден от тясно разбиране за материална изгода. В България политическият цинизъм има множество почитатели, с него са заразени и огромна част от медиите. А циничната публичност води до избор на цинични политици. Нужни ли са примери?

Даниел СмиловДаниел Смилов

Ако политическият цинизъм стане официална идеология на републиката ни, ще е най-добре да преминем към преки избори за национален главен шериф – и към решаване на съдебните дела в телевизионен ефир, с изпращане на есемес от страна на зрителя.

Така ще е поне ясно, че най-голямата група, мнозинството, ще може да се разправя с останалите както си иска.

Ако днес внезапно бъдем посетени от напълно независим марсиански политолог, той със сигурност би заключил, че вървим с бързи стъпки към гореописаната абсурдна обществена уредба. Защото множествената дистрофия на независимостта не се лекува с исторически празници на независимостта.

Тази независимост не е музеен експонат от 1908, а нещо, което ежедневно трябва да се отстоява.

Г-н Костов се заканва да съди? Ами да започне от Борисов

Дни преди да се разбере дали Съветът за електронни медии (СЕМ) е регулаторен орган или обикновено деловодство, шефът на БНР Светослав Костов стресна всички радиослушатели с отворено писмо. Там той заяви, че няма да подаде оставка. Освен това заплаши със съд  и „всички, които се упражняваха през последните дни върху моето име, достойнство и професионални качества“.

Г-н Костов е прав. И трябва да започне от премиера Бойко Борисов. Ако си спомняте, лидерът на ГЕРБ първи нарече ръководството на БНР „главанаци“. За да сме точни, направи го два пъти: „Главанаци, главанаци е точната дума.“

Думата главанак има няколко значения. Веднъж се разбира като топографски топоним и втори път я откриваме в речника на Найден Геров, където „главанак“ е синоним на „главоч“ (Cottus gobio) – вид лъчеперка от семейство Cottidae /много прилича на черноморското попче, бел.ред./. Е, освен тези значения вече „главанак“ има и друго.

Но господин Костов едва ли ще попита премиера Бойко Борисов какво е имал предвид под „главанаци“. И сигурно ще му прости.

Въпреки писмото, с което плаши със съд. Там той споделя, че има 20-годишна кариера в медиите и „неведнъж е доказвал професионалните си качества“. С голямо уважение ще обърна внимание, че сегашният голям началник на БНР не се е отличил за тези 20 години с нито един въпрос към който и да е властник. Така че едва ли ще се прояви и сега.

Той в момента е взел на мушка всички онези, които с имената си излязоха и разказаха за невиждан натиск да се отстрани една журналистка, която задава неудобни въпроси на прокуратурата и единствения кандидат за главен прокурор Иван Гешев.

С тази заплаха за съд той открито отказва да посочи собствените си отговорности като генерален директор на БНР. Публиката така и не научи дали е бил наясно с безпрецедентното спиране на програма „Хоризонт“ за 5 часа, за която прокуратурата установи, че не е имало нито технически проблем, нито необходимост от профилактика.

Публиката няма да разбере и кои са онези четирима души, по разказа на Силвия Великова, които са му с обаждали по телефона с искането да й се отнеме правосъдния ресор. Нито защо я е водил в гората в Борисовата градина, за да водят разговор на „четири очи“.

Г-н Костов просто удобно влиза в ролята на жертва и обект на клевети. Но той явно не вижда, че тези, които изнасят потресаващите истории от „кухнята“ на общественото радио, са доказани професионалисти, който не са извадени от някой тъмен коридор на Старата къща.

И е крайно време членките на Съвета за електронни медии да си изядат кадровата попара, която сами надробиха. Няма по-грубо нарушение от това да спреш националната програма за пет часа. (Обикновено така започват превратите…) И е вече срамно българският данъкоплатец да плаща глобите на поредното кадрово недоразумение.

Членките на СЕМ си го избраха, те да си го сменят. И няма какво да чакат обаждане от новия носител на девети дан по таекуондо.

Каквото и да напишат за България…

Един нов чуждестранен доклад нарича Пеевски „българският майстор на играта“ и посочва, че „олигархът упражнява контрол“ върху различни медии. Поредният доклад от чужбина, който няма да стресне „политическия елит“.

https://www.dw.com/bg/

default

Неправителствената организация „Репортери без граници“ (Reporters Sans Frontières, RSF) публикува нов доклад, озаглавен „Вестниците, които никога не идват“. В него е споменат монополът върху разпространението на печата в България, упражняван от депутата от ДПС Делян Пеевски.

От международната организация, чието седалище е в Париж, посочват, че „олигархът Пеевски“ упражнява „непрозрачен контрол“ върху медии като „Телеграф“ и „Монитор“, а също така направлява и частната Национална агенция за разпространение (НАР), създадена през 2001 година.

„Българският майстор на играта“

В статията, посветена на България (на стр. 40), г-н Пеевски е наречен „бизнесменът с тотален контрол“ („businessman with total control”; френският вариант на документа не по-малко красноречиво го определя като „maître du jeu“, което означава „майстор/господар на играта“). Даден е примерът с цензурата върху първия брой на „Прас-прес“ (1.03.2017), на чиято корица е карикатурата на голите Бойко Борисов и Корнелия Нинова, прегърнати и в едно легло. Подчертано е, че дистрибуторът на списанието, член на НАР, отказва да го разпространява. В доклада на RSF се изтъква, че любими обекти на карикатурите в „Прас-прес“ са премиерът Борисов, главният прокурор Цацаров и самият Пеевски.

От RSF не за първи път споменават г-н Пеевски, а наскоро заявиха, че са „ужасени“ от опита за сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и необяснимото спиране на излъчването на „Хоризонт“. „Този опит да се запуши устата на журналист, за да се защити единственият кандидат на управляващата партия за главен прокурор, илюстрира липсата на независимост в българските обществени медии и контрола, който определени политици упражняват над редакционната им линия“, каза директорката на RSF за Балканите и ЕС.

Ще променят ли докладите за свободата на медиите нещо в българската медийна среда?

Едва ли.

Изглежда, че „политическият елит“ не се впечатлява особено от тях. Докладите на RSF, нелицеприятните данни за корупцията в публичния сектор, обявявани ежегодно от Transparency International, и дори критиките в мониторинга, осъществяван от ЕК, имат слаб ефект.

Основната причина: негативните оценки в тези документи не резонират в обществото като цяло. Те не водят до остра ерозия на политическата подкрепа за управляващите. Министър-председателят Бойко Борисов по принцип игнорира критиките. „Всеки ден се правят карикатури за президент и премиер“; „Не може ние да сме обсадени седмици наред и да ни показват средни пръстове, да се наричат членове на кабинета – мърша, боклуци и какво ли не. И в същото време някой да излезе и каже, че няма свобода на медиите, при положение че се повтаря едно и също вечер в най-гледаното време“. Това каза премиерът през 2018 по повод на мониторинговия доклад на ЕК, в който се критикуваше медийната свобода в България.

Ролята на уж умрялата лисица е любима на г-н Борисов. Дори повече от тази на доброто ченге.

Той бе възмутен от случилото се в БНР и театрално размаха пръст срещу „главанаците“. Кой тогава, без знанието на министър-председателя, си позволява да се намесва в обществената медия БНР? Или г-н Борисов „по навик“ предпочита да си затваря очите, да гледа на другата страна, когато вилнеят цензурите (стига да не вдигат шум), защото „майсторът на играта“ осигурява и медийния комфорт на ГЕРБ? Твърди се, че сред мистериозните четири лица упражнявали натиск върху ръководството на БНР за отстраняването на г-жа Великова, е депутатката от ДПС Велислава Кръстева (тя, разбира се, отрича).

В тази връзка нека да попитаме: как е възможно под носа на г-н Борисов в продължение на години висши функционери от собствената му партия да са ангажирани в съмнителни практики („Апартаментгейт“, „Къщи за тъщи“ и пр.), а той да не знае за тях?

София не реагира на външни доклади

По правило политиците реагират не на „доклади от чужбина“, а на местни скандали. Най-вече на такива на национално ниво. Притесняват се от пожари, които влекат след себе си протести в съответната група, колегия или съсловие. Особено в навечерието на избори.

Но и тук, давещите се, в чиито ръце е собственото им спасение, често не са заедно на барикадата. Сплотена ли е, например, журналистическата гилдия срещу цензурата и автоцензурата?

Редколегията на „Хоризонт“ поиска оставката на генералния директор на БНР Светослав Костов заради скандала. СЕМ обяви, че ще сезира прокуратурата. Същевременно журналисти и синдикати направиха „контраподписка“, в която защитиха от „вътрешен натиск“ генералния директор и управителния съвет. В отворено писмо г-н Костов даде да се разбере, че не приема обвиненията и остава на поста си. Според него „радиото е подложено на атака“, а „няколко човека“ използват СЕМ за „проводник на лични интереси, клевети и недоказани твърдения“.

Ако се стигне до смяната на г-н Костов, това ще бъде знак, че срещу цензурата има съпротива. Малко вероятно е обаче да научим имената на поръчителите на натиска. Така схемата за контрол и ритъмът на „играта“ ще останат непроменени.

Опасявам се, че критичните доклади, пристигащи в България „по електронната поща“, няма да доведат до изчерпването на общественото търпение. Нито ще стреснат самозабравилите се политици. Често, твърде оптимистично, всеки следващ скандал тутакси е обявяван за прословутата „последна капка“. Но чашата така и не прелива.