Освен тарикат – казано възпитано – българинът е известен още и като завистливо същество. Вицът за казана с катрана, в който врят българите в ада, се отнася точно за тази им слава: единствено до този казан дяволите нямат пазач, тъй като знаят, че българите сами ще смъкнат обратно във врящия катран всеки, който иска да избяга.
Дяволите очевидно са запознати добре с адетите на българите, за да им гласуват такова голямо доверие.
За това си има и съответното обяснение – не беше отдавна, когато цар Фердинанд си е набирал за дворцови дами някои от софийските селянки, които са му изглеждали малко по-окумуш, накарал ги да хвърлят селските си носии и да облекат нещо виенско или парижко, та да изглеждат по-дворцови. Та от тогава, казват, се зародила и модерната класова ненавист.
Не след дълго на власт дошли комунистите, а те, както знаем, се впуснали по ленински да прилагат класова ненавист – ненавист, братче, до дупка: избити, изгонени, концлагерувани, интернирани, национализирани…
Но ето че днес комунистите и техните бивши десарски ченгета са зарезали класовата ненавист, присвоили са си капиталите, подсигурили са децата си и са оставили кой както може да изпълзи от казана и да забогатее. Който не може – да ври! Ленин повече не преде.
Да, ама да вриш в катрана е навик. На хоризонта идва новата българска буржоазия – забогателия и забогатяващ некомунист. Той има яхти, хотели, вили, Ламборгини, ферми и конюшни, басейни, апартаменти в близка и далечна чужбина… Или както казва старият комунист Бойко Борисов: «Българите се видяха в пари…»
Е, не точно българите, но някои от тях. Така и трябва – буржоазията се завръща. Тази същата омразна буржоазия, тоест гражданската класа, the middle class, носителя на всичко омразно за Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин.
Не ме разбирайте зле – комунистите и днес ненавиждат буржоазията във всичките й разновидности: интелектуалци, технократи, специалисти, техници, бизнесмени, учени, актьори, хора на изкуството. Както обикновено, те се страхуват от тях, така че колкото по-голяма е буржоазията, толкова по-опасна е тя за комунизма и неговите наследници на омразата – децата им. Те са приемници на червената буржоазия.
Да ненавиждаш е не само страст – това е ръжда, която разяжда душата. Българите никога не са били учени как бедните да живеят заедно с богатите, без да се мразят един друг. Това че не знаят е постижение на комунизма. Това е омразата, която разяжда националната тъкан. Но те не са учени и на друго – как богатите (най-малко богатите комунисти) да милеят за род и отечество, да помагат на бедните и да покажат милосърдие и състрадание.
За тая философия се искат дълги традиции за толерантност и свобода на личността – същата тая личност, която комунизма така старателно се опитваше да убие и почти успя.
Класова хармония ли? 55 години класова омраза не се изтриват с гума за триене. Толкоз за декомунизацията.
От БНТ най-сериозно обявиха отиващия на балотаж за кметския пост във Варна Костадин Костадинов за лидер на “патриотична формация”.
Костя Копейкин, както го наричат мнозина по форумите на интернет, е борец за фаворит на Кремъл в боричкането между “патриотите” кой да услужи на Москва повече в България. И наистина постигна небивал успех в това отношение.
Награден беше за старанието с публикуване на негов злобен текст в сайта на руското посолство. Защото този агресивен русофил смята политическите си опоненти за “подчовеци” , използвайки терминологията на нацистите по отношение на “нисшите” раси и това явно е привлякло одобрението на руските му ментори.
Как ли би се изявил един кмет, призван да ръководи всички съграждани без оглед на политическите им възгледи , който от години заплашва “подчовеците” в България и редовно обещава писмено да се разправи с тях, ако дойде на власт, оставям да си представят онези, които кощунствено го легализират като “патриот”. Фактът, че се е присламчвал към ВМРО, “Атака” , НФСБ, както към” Движение 21″ и най-вече към БСП, която за малко да го припознае за своя кандидат за кмет на Варна, го прави рекордьор по политическо номадство.
Ето още малко информация за Копейкин, който копира батко си Сидеров по агресия.
„Патриотични уроци“ от третия вид за копейкаджии и рублояди, за местна и полицейска власт
ДАНС отдавна трябваше да започне разследване на руската агентура, криеща се зад русофилството
Политическият хамелеон Костадин Костадинов.
При продължаващо бездействие на прокуратурата, на полицията, на местната и на централната власт не ни остава нищо друго, освен да се въоръжаваме
„Патриотизмът е последното убежище на негодника.“ Самюел Джонсън
Васил Данов, priorities.bg
Добрич посреща гостите си, потънал в зеленина, с епичното спокойствие на дъхавия чернозем и на добродушните трудолюбиви хора. В центъра са разлепени афиши, които от името на Община Добрич и на Съюз „Истина” канят граждани и гости да участват в среща с автора и в дискусия за книгата „Патриотични уроци” от Александър Йорданов.
Кметът на общината Йордан Йорданов и представителят на Съюз „Истина” Георги Чунчуков ни уверяват, че са взети мерки да не се повторят изстъпленията от 7 март, когато група хулиганстващи русофилистични рокери от Варна се бяха опитали да разтурят обсъждането на книгата „Измамата „Сан Стефано” и да прибягнат до физическа разправа с автора Иво Инджев.
„Полицията е предупредена. Знаем си урока“ – казва кметът.
Във фоайето на регионалната библиотека „Дора Габе” дойдоха близо 80 души. Някои си купиха книгата на място, други бяха чели отделни текстове в социалните мрежи. Дългогодишни членове на СДС изявиха желание да разговарят с Ал. Йорданов за предстоящите избори за Европейски парламент.
В началото на срещата се оказа, че имаме неканени гости. Някой бе пуснал в сградата лица от други градове, без покани и без намерения да спазват предварително обявения дневен ред. Скоро разбираме, че лицата са организирана група, ръководена от небезизвестния Костя Копейкин, председател на някаква политическа партия с незначителна членска маса и с глобални претенции да раздава вселенско правосъдие.
Костадин Костадинов срещу Александър Йорданов. СНИМКА: ФАКТОР
„Гостите” не позволяват да бъде прочетен заключителният урок от обсъжданата книга, който носи символичното заглавие „Покаяние”. Авторът свързва днешния ден на България с проклятието на сталинския режим и с отречения от Европа и от европейска България комунистически строй.
Но групата на товаришч Копейкин е на друго мнение.
– Лъжа! Лъжа! Това не е истина! Представете документи!
– Лъжец! Предател! Защо предаде СДС?! Защо предаде България!? – скачат от три страни „мирните граждани” и размахват ръце срещу Александър Йорданов.
– Комунист! Предател! Комунист! – крещят членове на групата на възраст от 25 до 40 години с вида на мутри в почивен ден.
– Недей да лъжеш! Никога не съм бил член на БКП! – кипва Ал. Йорданов, който с микрофон в ръка се опитва да води литературен диалог.
– Йорданов, дръжте се прилично! Говорете на „Вие”! Културните хора говорят на „Вие”! – врещи Костя Копейкин.
Със скръстени на гърдите ръце Копейкин се опитва да ръководи събранието, да поставя въпроси и да отнема думата на онзи, който не му харесва. Висок индивид с голобрадо лице и немутирал пубертетен глас, Копейкин явно има недостиг на мъжки хормони, които компенсира с непредизвикана агресия и заплахи за „народен” съд. Около него се върти някакъв тип с вида на бияч, който като вестоносец разнася указанията на тартора до участниците в масовката. Щом им пошушне нещо, те веднага сменят темата, като често пъти започват да викат нещо, обратно на онова, което току-що са скандирали.
– Защо предадохте СДС, бе?! Защо се съюзи с комунистите от ГЕРБ! – крещи с треперещ глас мъж с кръвясали очи и размахва цветен плакат с надпис „Грантоядите вън от България!” За грантояди се смятат всички, които не принадлежат към групичката на Копейкин.
– Имало ли е турско робство, Йорданов?! Имало ли е турско робство!? Турско робство имало ли е ?! – пуска латерната си „лидерът”.
– Национални предателиии! – ревват съмишлениците му от двата фланга.
– Кой уби ястребинчетата, бе?! Кой уби ястребинчетата! – пищи истерясала стрина с излъчване на пациентка, изгубила рецептата си за успокоителни.
– Стига с тия ястребинчета! – ядосва се досега спокоен добричлия. – Не знаеш ли кой ги е убил?! Да не би да е Александър Йорданов?!
– Не обиждай жената, ей! Не обиждай жената! – влиза в ролята си Костя Копейкин.
Александър Йорданов не им остава длъжен. Когато виковете поутихват, обяснява основните идеи в книгата си и припомня на кресливите „читатели”, които твърдят, че не са чели книгата и никога няма да я прочетат, да зададат въпрос или да направят смислено изказване, ако имат какво да кажат. Ако някой пък е толкова интелигентен и писмовен, би могъл дори да напише своя творба, трилогия или поредица, да развие теми и идеи, с които да обори опонентите. Не му дават да довърши мисълта си.
– Представете документи, Йорданов! Представете документи! Не лъжете, Йорданов! Не лъжете българския народ! – подхваща Копейкин, който се опитва да говори от името на целокупния български народ. До края на събитието въпросният индивид така и не представи надлежно заверено пълномощно, че има правото да представлява българския народ.
– Историк ли сте, Йорданов, историк ли сте?! – ехидно пита Копейкин и пресилено се кикоти.
– Да, историк съм – отговаря Ал. Йорданов. – Ако бяхте отворили книгата, щяхте да видите, че вътре пише : „доктор по литературна история”.
– Имало ли е турско робство, Йорданов! Защо предаде СДС?! Защо предаде България! – продължава словесната канонада.
– Абе ти си политически труп, бе! Жалко, че комунистите не те очистиха! – кряска най-настървеният биопродукт на социализма и се втурва заплашително срещу Ал. Йорданов.
Георги Чунчуков препречва пътя му и онзи се прави, че е бил възпрян в последния миг, преди да нанесе юмручен удар на „предателя”. В този момент някой от хулиганите блъска и събаря цял пакет от книги, подредени върху масата за продажба. Уж неволно.
– Защо продавате България на американците?! Вън американските бази от България! Защо американците не плащат за четирите бази, с които са ни окупирали! – запява друга песен агитката, след получаване на нови инструкции.
– Ти кога за последен път си виждал жив американски войник в България? – питам кресльото, който се оказва най-близо до мен, но той няма намерение да ми дава обяснения.
– Я млъкни бе, келеш! – кипва жена на средна възраст. – Не съм дошла да те слушам теб! Разкарай се оттук, келеш такъв!
– Госпожо, с Вас ще се видим в съда! – отговаря й Костя и обяснява, че имал конституционно право да присъства на публични места и да участва в дискусии.
– Стига вече де?! Докога?! – започват да се обаждат инак кротките добричлии, които за втори път стават свидетели и жертви на подобно нашествие.
Чак тогава забелязвам, че покрай нас кротко стоят униформени полицаи и с интерес наблюдават свадата. Вътре в сградата на регионалната библиотека. Имали указания да се намесят само при физическа разправа. Според шефовете им словесната агресия не попадала в обсега на Наказателния кодекс и на Закона за събранията, митингите и манифестациите.
От първия ред на слушателите кметът Йорданов ни маха да продължаваме „обсъждането”, без да обръщаме внимание на провокаторите. Но при подобни крясъци не е възможно нито обсъждане на книга, нито разговор за предизборната стратегия на СДС и ГЕРБ.
Копейкин има стари сметки за уреждане с общината и с добричката общественост. Преди около две години сегашният кмет Йордан Йорданов го е уволнил от длъжността „директор на Регионалния исторически музей”. Бившият директор, чиято основна специалност е „етнография”, води съдебни дела, но ги губи и сега за втори път се опитва да вземе политико-хулигански реванш срещу Община Добрич.
След час и десет минути истерични викове и обиди Ал. Йорданов благодари на домакините за сърдечното посрещане и обявява срещата за приключила. Болшевишките хунвейбини се събират встрани от основната публика и започват да привикват или да искат обяснения от онези добричлии, които по-яростно са се противопоставяли на провокациите им. Неколцина хулиганчета започват да разясняват позициите си на полицаите, които ги слушат с интерес. Като няма екшън, поне да повишат литературната и политическата си култура.
Кметът Йорданов си тръгва, като ни уверява, че полицията ще се погрижи да не станем жертва на нападение извън сградата. Благодарим му за посрещането и че се разминахме без бой.
Останала без слушатели, агитката на Копейкин се опитва да изпълни химна на Република България. По-фалшиво и некадърно пеене не бях чувал.
След официалния край на „дискусията” Александър Йорданов повече от половин час раздава автографи и разговаря с читатели, които не бяха успели да се включат в „обсъждането”. Деветдесетгодишен господин, доскорошен председател на Радикалдемократическата партия в Добрич, поиска да му обяснят накъде вървим и защо все още стават подобни аномалии в град като Добрич.
– Извинете за скандала! Уж бяха взели мерки след нападението срещу Иво Инджев, но пак я оплескахме! – обясняват ветерани на СДС, които познават Ал. Йорданов от изборите за Велико народно събрание.
В осем часа ни предупреждават да напуснем сградата, защото по предварително обявения регламент дискусията би трябвало да трае два часа. Офицери от полицията ни съпровождат до колите. Поднасяме благодарности, че засега сме читави, и обещаваме да гостуваме отново, след като местната власт и полицията се запознаят със съответните закони.
Нямам обяснение защо след 7 март, когато рокерска сган, имитираща путинските „Нощни вълци” и ръководена по телефона от Копейкин, се е опитала да провали обсъждането на книгата на Иво Инджев, на 16 април и полиция, и местна власт отново допуснаха подобна вакханалия. Тогава полицията е извела навън най-буйните хулигани и разговорът е продължил в нормално русло.
Ето какво казва Законът за събранията, митингите и манифестациите:
„Чл. 9. (1) Организаторите на събранието или митинга вземат необходимите мерки за осигуряване на реда при провеждането му.
(2) Кметът на общината съдейства за нормалното протичане на събранието или митинга, а по искане на организаторите – и за осигуряване на помещение.
Чл. 10. (1) Събранието или митингът се ръководи от организаторите, подписали уведомлението по чл. 8, ал. 1.
(2) Участниците в събранието или митинга са длъжни да спазват указанията на организаторите по ал. 1 за запазване на реда.
(3) От събранието или митинга се отстраняват лицата, които с поведението си пречат за провеждането му, грубо нарушават обществения ред, както и лицата, посочени в чл. 6, ал. 1.
Чл. 14. (1) Граждани и длъжностни лица, които нарушават установения ред и гаранциите за организиране и провеждане на събрания, митинги или манифестации, се наказват с глоба от 50 до 300 лв., ако не подлежат на по-тежко наказание.
(2) Нарушенията се установяват с актове на длъжностни лица, определени от кмета на общината.
(3) Наказателните постановления се издават от кмета на общината и могат да се обжалват по реда на Закона за административните нарушения и наказания.
Чл. 174а. (1) Който с насилие, измама, заплашване или по друг незаконен начин разтури или попречи да се проведе събрание, митинг или манифестация, допустими по Закона за събранията, митингите и манифестациите, се наказва с лишаване от свобода до две години.
§ 3. Изпълнението на закона се възлага на кметовете на общини.”
След като бе нападан словесно и заплашван с физическа разправа, Иво Инджев написа в блога си:
„Хулиганите в Добрич си бяха разпределили репликите тъкмо с такава цел, за да ме накарат да им се оправдавам. Един крещи с (абсурдния въпрос) дали съм историк (какъвто всъщност наистина съм по образование), а други се опитват да го надвикат да кажа колко ми плащат американците, дали уважавам българските герои, дали няма утре да кажа нещо гадно за Левски, защо мразя България и прочее…
ДАНС отдавна трябваше да започне разследване на руската агентура, криеща се зад русофилството, източниците на финансиране и т.н., срещу т.нар. професори по история, ходещи често на гости в руското посолство”.
„Макар и след четвърт час, с присъствието си полицията помогна да осъществя идеята, заради която бях официално поканен от общината в Добрич: да представя книгата си и да се срещна с хората, които желаят среща с автора, а не саморазправа с него.
Превъзбудените от “голямото геройство” на хулиганите драскачи в интернет обаче се радват, че съм бил унижаван и предлагат “подвигът” на глутницата от Добрич да бъде доразвит. Само не могат да се разберат точно дали трябва да бъда разстрелян, както откровено предложи един истерик (наречен “трансилванец” от местен гражданин), да бъда обесен или изгорен заедно с книгите ми (последното предложение е подписано поименно в едни добрички сайт от местна фанатичка)”, пише след „срещата от третия вид” Иво Инджев.
Нали забелязвате един и същ почерк на един и същ извършител на агресия срещу двама изтъкнати български интелектуалци? В същия град, в същата библиотека. С времева разлика от 40 дни. Цели 40 дни.
Възмутен от участието на Костя Копейкин в митинг на БСП редом с Корнелия Нинова, главният редактор на сайта „Поглед.инфо” Румен Петков пише: “Костадинов е от фанатичните привърженици на провеждането на Луков марш, тоест спокойно с тази си позиция той се самопричислява към националфашистите, които често зад национализма се опитват да прикрият най-обикновена ксенофобия, тесногръдие и исторически ревизионизъм”.
Костадинов с Таско Ерменков
На следващия ден след изстъпленията на путинистката сган уважаваната добричка юристка адвокат Детелина Симеонова заяви по един от местните телевизионни канали, че подобни нашествия са срам за обществеността в Добрич и че деянията на шайката, предвождана от „историка” Копейкин, попадат под ударите на чл. 325 от Наказателния кодекс. Главна вина носи ръководството на Регионалната дирекция на МВР, което не е взело необходимите мерки, предписани от закона.
Шайката на Копейкин предварително пусна в социалните мрежи заплахи срещу Ал. Йорданов и закани, че пак ще дойде в Добрич и ще провали премиерата на книгата му, както вече е сторила с Иво Инджев. Какво още бе нужно на родната полиция, за да ни опази от червено-кафявите хулигани?
Чл. 325. (1) от Наказателния кодекс гласи:
„Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.
(2) Когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години.
(4) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно, наказанието е: по ал. 1 – лишаване от свобода до три години; по ал. 2 и 3 – лишаване от свобода от една до пет години”.
Че те законите ни не били толкова лоши! Само да има кой да ги прилага. Според адвокат Симеонова след второто „пришествие” на хулиганстващите съветофили е необходимо прокуратурата да се самосезира и да извърши съответните процедури. Още повече, че „свръхинтелигентните” копейкаджии подробно документираха изпълненията си в регионалната библиотека „Дора Габе” и пуснаха записа в социалните мрежи. Записът представлява сериозен саморазобличителен материал, който би могъл да бъде твърде полезен за следствието и прокуратурата. Стига да поискат да се запознаят със съдържанието му.
Кметът Йордан Йорданов също би могъл да изпълни правомощията си, като заведе дела или сезира прокуратурата за серия от нарушения на обществения ред и за групово хулиганство с политически подбуди.
При продължаващо бездействие на прокуратурата, на полицията, на местната и на централната власт не ни остава нищо друго, освен да се въоръжаваме и при следващи „литературни” дискусии да водим повече от онези яки момчета с дебели вратове, които първо бият, а после питат.
Избори като избори, целта им е да се повесели с хоро на мегдана народонаселението, чиито кандидат победи; да се прецакат местните пияндета, дето не са се заредили предварително с ичкия, защото са забравили строгата забрана да се продава алкохол в изборния ден; да се глоби някоя и друга медия, задето не спазва тъпото правило да не се публикуват междинни резултати, преди ЦИК да лопне изборните порти; и най-после – максимално да се наподоби демократичната процедура в напредналите страни, така че да видят те кои сме ние…..такива ми ти ползи.
Но други ползи от местни избори в България фактически нямаше. Резултатът от тях наистина беше толкова предизвестен – и то месеци по-рано – че всички дори знаехме какво ще кажат от БСП след изборния ден: „ГЕРБ спечелиха, но всъщност загубиха – ние загубихме, но всъщност спечелихме!”
Браво на червените момчета. И на червените момичета браво.
Сега, след 11 поредни загуби, очаквам най-после Корнелия Нинова да влезе в ролята на силен пестицид и ако не да изтреби до крак, поне здраво да отрови живота на онези шушумиги, които настояваха БСП да подкрепи Мая Манолова. Ама не веднага, а след седмица, да мине и балотажът, че сега още можем да се хвалим с него – нали левицата за първи път стига до балотаж в столицата от не знам си колко годин.
После вече ще си признаем пред света и цялата горчива истина – че Мая Манолова е виновна за поредната ни позорна изборна загубата.
Но така, де, ега ти изборите, щом голямата интрига в тях през половината време беше как в Пловдив някоя си Дани Каназирева емен емен да изпревари някой си Славчо Атанасов, `ма не успява. И после пита тревожно – `ма защо ли не успях, да не би електоратът от „Столипиново” внезапно да бе обладан от гражданско самосъзнание и да отиде до урните да фърли на Славчо, нищо, че не е красавица като мен?
Да, основният резултат и от тези избори е, че ГЕРБ, независимо дали ни отърва или не, демонстрира относителна стабилност, независимо от бурното море, през което този политически кораб премина за последните няколко месеца.
А това означава няколко неща. Първо, нивото на българския политически живот е много ниско. Напълно разбираемо, щом начело, стабилно и дългосрочно, имаме партия като ГЕРБ – без ясна идеология, без минимална последователност и предвидимост на действията си, без политически разпознаваеми фигури, освен една, както и без проблем да загърбва моралните ценности, чак докато не я хванат на място.
Второ, в България левицата се срутва постепенно, но десницата не се въздига за баланс – затова алтернатива на ГЕРБ не се появява вече толкова години, а и не се провижда в обозримо бъдеще.
Трето, всичко това е жалко и болезнено – както за страната като цяло, така и за всеки българин поотделно, включително за политиците, които ни го докарват до главите.
И четвърто – всъщност не ни го докарват политиците, докарваме си го ние, гражданите, с нашата потискаща неграмотност за политиката, с късата си историческа памет, с липсата на интерес към нещо повече от прекия личен интерес и с пълната неспособност да разпознаваме, ценим и подкрепяме истинските хора и истинските идеи.
Оти ручахме рускио шпион?
На фона на предизвестените и скучни избори обаче, случи се да имаме и добра новина – България изгони цял един руски шпионин, прикрит като руски дипломат.
Все пак, не бързайте да се радвате прекалено, граждани – и то по много причини.
Първо, защото, независимо, че е хванат по бели гащи да шпионира, този тъп мужик – за когото вече се знае, че се казва Владимир Русяев – най-нагло отказва да си тръгне от България, независимо, че е официално е изгонен. Дипломатическият етикет изисква да се изпари веднага, ама той нали не е дипломат, а некадърник от ГРУ, не му пука за етикета. А може би и посланик Макаров дори с Макаров не може да го придума да се махне от там, където вече е адски нежелан. Но пък и това си има възможно обяснение – например ако Русяев има по-висш чин в шпионажа от Макаров, няма начин този наистина да го изгони, нищо, че в дипломацията му се води началник.
Подобно поведение няма как да се охарактеризира с думи прости. Нито дори с думи сложни. За него може да има няколко причини – изберете сами. Едната е, че тъпакът Русяев се страхува за живота си, ако се върне в родината. ГРУ не прощава подобни провали, както обясни още навремето Виктор Суваров. Другата – че Русяев има тук още работа за вършене, която трябва да свърши. Или има да унищожи някакви следи, неща, които е засрал след себе си и които могат да довлекат още по-големи бели на горкото руско посолство.
Независимо от причините обаче, констатацията, че типичната руска имперска наглост присъства като основен елемент в поведението му, продължава да е валидна.
Но има и други причини да не бързате да се радвате, че смелите ни разведки най-после надушиха един руски шпион.
Както анализира ситуацията руският анализатор Дмитрий Журавльов – изгониха руски дипломат, ние ще изгоним български и скоро всичко ще е забравено. Тоест, руснаците добре ни познават и очакват нашият национален характер пак да заработи в тяхна полза. Нали помните казаното за потискащата българска политическа неграмотност, синдромът на късата памет, неспособност да разпознаваме важните неща и липсата на интерес към тях, дори когато ги разпознаем.
„Не е много ясно защо изобщо имаме нужда от шпионин в България и какви големи военни и политически тайни трябва той да разкрие там” – твърди същият Журавльов, като се опитва да бъде саркастичен. Но донякъде е прав – защо руснаците да си хабят истинските шпиони, след като има българи, които отдавна им доставят същата, а може би и по-подробна информация от тази, до която руският Бонд/Русяев може да се докопа. И вероятно на по-ниска цена.
За мен обаче изникват и други важни въпроси. Например, защо въпросният разкрит и изхвърлен от България като мръсно коте руският шпион, е прикрит точно като първи секретар, а не като втори, както изисква дипломатическата практика. Защо руското посолство в София има не 1, не 2, а цели 9 първи секретари и съответно – колцина от тях са шпиони също. И да не би сред тях да са и онези две лица от ГРУ, за които македонското разузнаване съобщи, че София е само база, иначе мътят водата в Скопие и из Балканите. Трето, какъв е реалният брой на всички служители в руското посолство в София. Според сайта на посолството, там има общо 36 дипломатически служители. А според бившия български външен министър Соломон Паси, там се трудят 68 шпиони. Е, докато не разбира истината, аз патриотично ще вярвам на Паси.
И четвърто – как тази внезапно повишена активност, която се наблюдава напоследък сред българските специални служби за разкриване на руски шпиони, независимо българи или руснаци, се съчетава с точно обратната активност от страна на българското правителство, което видимо прави и невъзможното за сближаване с Русия.
Да не би първото да е игра на октопод – просто димна завеса за прикритие на второто? Или греша?
Оти ке ручаме Сърбия в ЕС?
Не, няма как да греша, че се правим на октопод, ако се окаже, че именно България е страната, официално допуснала над нейната евро-атлантическа територия да прелетят транспортните руски самолети, откарали в Сърбия руските ракетни системи С-400. Присъствието на тези системи, дори временно, както засега се твърди, е пряка заплаха за България, реална заплаха за мира на Балканите изобщо и отровна стрела, забита в сърцето на НАТО откъм гърба.
Засега българското правителството се придържа към политиката на агнетата да мълчат, дори когато ги колят и не опровергава все по-сериозните съмнения, които се трупат. А от това съмненията се трупат още повече.
Заедно с подновения проект „Белене”, спешността, с която тук започна изграждането на газопровода „Руски поток” от Турция към Сърбия и някои други факти, всичко сочи към наличието на изключително опасна тенденция. Имам предвид – опасна не само за европейското и атлантическото бъдеще на страната ни, но и за душевното, психическо и физическо здраве на всеки нормален българин, ако утре тенденцията ни заведе право в тъй нареченото „Евразийско пространство”, където заведе вече Сърбия.
Да, Сърбия онзи ден подписа договор за присъединяването си към прогресивната общност на Русия, Беларус, Киргизстан и прочие. А уверенията, че това членство няма да се отрази на европейските мераци на Белград, са само празни приказки.
Вероятно леко заслепени от сложните си отношения със „старите” европейци, „новите” от Вишеградската четворка неотдавна много сбъркаха, като настояха за по-бързото приемане на Сърбия. Надявам се, че сега ще се поправят. Не вярвам поне Варшава да продължи да настоява за приютяването на един толкова откровен руски съюзник.
Аз лично пък съм готов до болка да напсувам и веднага да изключа от списъка си с нормални хора всеки европейски политик, който оттук нататък спомене дори една положителна дума за присъединяването на Сърбия към ЕС.
Да-а-а, наистина са неведоми пътищата Божии. За моя голяма изненада се оказа, че дори на Запад от нас съществува по-ненормална държава от България.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Човек колкото и добре да живее, идват избори. Клиширани обещания търсят вниманието му, калта, която кандидатите хвърлят един по друг, цапа ежедневието му, а джобовете му се изпълват с предизборни брошури, вестници и листовки, които го карат да възклине: „Язък за хартията!“.
Традиционно на избори се повдига и въпросът за Изборния кодекс (ИК) и поредното нещо за „оправяне“ в него. На тази нимфоманка в българското законодателство са се изреждали три български правителства, допълвайки и изменяйки я 19 пъти за последните пет години.
Все обаче има някой недоволен от забраната междинни резултати от социологически проучвания да се огласяват под каквато и да е форма до края на изборния ден.
Чл. 205, ал. 5 от ИК е любим за погазване на много онлайн медии, които избори след избори без страх от глоби информират читателите си къде кой кандидат води. Проблем, с който ЦИК очевидно не може да се справи напълно (вероятно защото е невъзможно) и който поражда изказвания срещу забраната.
След като язовирната стена е пропукана, дайте да я махнем напълно, казват те, без да се замислят за потопа и възможните последствия от него.
А такива има – вижте Пловдив. Там в деня на изборите две различни социологически агенции даваха на кандидата за кмет от „Съюз за Пловдив“ Дани Каназирева резултат между 17,2% и 20,8%, с което я пращаха на балотаж. Някои медии смело публикуваха тази огромна „изненада“ още преди 20:00 ч., а резултатите дадоха на Каназирева увереност в изборната нощ да се обяви за „морален победител“.
Реалността се оказа твърде различна. Окончателните резултати в Пловдив показаха, че Каназирева събира 11,32% и не е какъвто и да е победител, ами чисто и просто е трета.
При това по-близо до четвъртия като резултат (води с 1120 гласа пред Николай Радев от „БСП за България), отколкото до втория (кандидатът на НФСБ/ВМРО Славчо Атанасов е пред нея с над 5000 бюлетини).
Още в изборния ден неочакваните „междинни резултати“ доведоха до обвинения за организирано попълване на анкетни карти, с което да се променят данните на социологическите агенции. Ако е имало подобна кампания – лошо, защото това показва колко лесно може да се манипулира екзитпола във втория най-голям град в страната.
Ако е нямало – още по-лошо, защото отклонение от 9 процента между екзитпола и официалните резултати не влиза в рамките на статистическата грешка, а копае дупка в доверието към всички подобни проучвания, не само на една агенция.
Остава въпросът дали, как и в каква степен измислената преднина на Каназирева във вота е повлияла на гласоподавателите. Дали е привлякла допълнителна подкрепа за нея, дали е отказала гласоподаватели да я подкрепят (на принципа „и без моя глас ще мине“), дали е ощетила истинския втори Славчо Атанасов, или е стимулирала вота за друг кандидат, „само и само да не е тя“.
А може би това изкривяване е довело до отварянето на някоя партийна касичка/сейф, за да се напазаруват в последния момент гласове и да обърнат (всъщност измисления) резултат?
Това са обичайните рискове, които социологическите проучвания носят, а в изборния ден тяхното отражение не бива да се пренебрегва – напротив, то може да се окаже дори по-силно.
И макар нито едно от тези потенциални последствия да не може да бъде доказано – нито в Пловдив, нито където и да е другаде, фактът е, че те съществуват, а чл. 205, ал. 5 от ИК има за цел да противодейства именно на подобния влияния върху избирателите.
Все пак и на екзитпола „джендърът„ му е неясен, но вместо избирателите да се съмняват в него, той по-скоро сам поражда съмнения и може да доведе до неочаквани реакции. Реакции, които да променят крайния резултат.
Тази сила на проучванията да влияят на избирателите нямаше да съществува, ако не бяха медиите, които са готови да направят и челна стойка в опитите си да заобиколят забраната. Виждали сме всичко – от резултати, представени като риалити шоута, до такива, замаскирани като автомобилна надпревара. Мина се и на тактиката „в социална мрежа ли е, не носим отговорност“ – Viber профили, чисто нови Twitter акаунти, YouTube канали…
Всичко това принуждава ЦИК постоянно да еволюира в борбата с тези явления. Ескалацията е налице, жаждата за кликове е всепоглъщаща, а когато медията има солиден бизнес/политически гръб, глобите могат да бъдат преглътнати.
Вероятно тези политически и бизнес кръгове съзнават силата, която едни правилно подбрани „междинни резултати“ имат над изборния процес, и са склонни да рискуват няколко хиляди лева в политическата игра, в която и без това се въртят милиони.
На първия тур на местните избори т.г. са установени най-малко 15 нарушения на чл. 205, ал.5 от ИК. Това е станало след подадени сигнали към ЦИК, която – нека бъдем реалисти – няма ресурса сама да наблюдава цялото интернет пространство за подобни нарушения и разчита на сигнали от „загрижени“ граждани и недоволни представители на политически сили.
Тази битка обаче нито е излишна, нито е обречена. Случаят с резултата на „моралния победител„ в Пловдив потвърждава, че проблем има, бидейки сам по себе си доказателство за друго – че екзитполовете могат да бъдат манипулирани.
Ако на първи тур това се случва само в културната столица, на балотажа може да бъде приложено в още няколко града, попаднали под лупата на социологическите агенции. На следващи избори – парламентарни, местни, президентски – може да е масова тактика за объркване на избирателя и разбъркване на картите в последния момент.
Вината за това първо е в онези, които са склонни да приложат подобна тактика, за да повлияят на екзитполовете, а след това на медиите, които съзнателно публикуват резултати преди края на изборния ден.
В този случай аргументът „Те така и така го правят, какъв е смисълът да е забранено в закона“ е форма на пораженческо мислене; на примирение с дефекта. Опитайте се да го приложите за теми като убийства, изнасилвания и кражби и нагласата няма да бъде същата. И докато в тези случаи става дума за посегателство върху личността или собствеността, при потенциалното манипулиране на обществените нагласи в изборния ден говорим за масово посегателство над съзнанията на избирателите.
Така че дайте да не пипаме този чл. 205, ал. 5. Може да не работи перфектно, но за да продължим метафората с язовира – по-добре леко да пръска, отколкото да те удави.
Това нещо миналата и идещата неделя наричаме избори само по навик. Нека му сложим кавички, за да се приближим поне малко до истината. Или да го назовем с по-точното – гласоподаване. Или с още по-точното: пускане на най-разнообразни бадева похабени хартии в прозрачни кутии с прорез отгоре.
Изборите в смисъл на осъществяване на една от най-демократичните процедури са нещо доста различно от „изборите” у нас, без значение от какъв тип са. Да не говорим за житейските ни избори, за общочовешкия смисъл на способността ни и правото ни да избираме, която способност и което право иде от небето през душата, та до разума и закона. Където има закон. Да, да не говорим за всекидневните избори, които прави човешкото същество, когато има между кого и какво да избира, а то винаги има, всеки миг има. И съвсем да не отваряме дума за житейските избори, които осъществяват човешките същества в свободна европейска България.
Делово. Какво да стори читавият, свестният, порядъчният човек на балотажа на местните „избори”, модификация 2019-а година? Как да постъпи, ако му се ще да се възползва от небесното си право на избор?
Писал съм вероятно десет пъти на тази тема, защо пък да не поединайсетя?
1. Читавият, свестният, порядъчният човек, ако се има за такъв, не бива да пуска каквито и да е хартии в каквито и да е кутии за кандидати от партии и организации, чиито ръководства се състоят от доказани негодници и мародери и чиято политика е доказано негодна за нищо и мародерска по природа. Разбира се, наясно съм, че десетки хиляди читави, свестни, порядъчни хора ще извадят от десетки хиляди кладенци убедителни за самите себе си аргументи, че не бива, ама все пак бива. Понеже иначе щяло да дойде още по-голямо зло с още по-големи негодници и мародери. И аз съм вадил едно време такава водица от моя кладенец. И никога, никога, абсолютно никога последвалото зло не се оказваше по-малко. Други читави, свестни, порядъчни хора, вярно – малцина, ще послушат съвета на онзи наивник и мъченик Александър Солженицин – като не можеш да промениш нещата, поне не участвай в лъжата и изобщо в пировете на злото. (Съветът от времето, преди Солженицин да заболее от великоруската чума и великомесианската руска холера.)
2. В гласоподаването за кметове тук-там из страната и тук-там за районни кметове в София читавият, свестният, порядъчният човек е изправен пред възможността да предпочете кандидат, който не е издигнат от доказани негодници и мародери. Случиха се и подобни чудеса. Ако избирателят реши да му се довери, не е грехота да гласува за такъв кандидат.
3. Разбира се, най-забавна и най-поучителна е битката за кмет (кметица) на клетата ни „мъдра” София. Читавите, свестните и порядъчните софиянци – освен всички останали идиотщини и нелепици – са принудени да слушат басни и за „експертизата” на двете достолепни дами. Иде реч за Галево-кюстендилко-костинбродската „експертиза”, както и за конкурентната „експертиза” на „графиня Игнатиева”. Да го кажа ясно все пак, защото читателят може и да е пропуснал да го научи през годините: и двете „експертки” са представители на двата най-едри, най-противни, най-корумпирани и най-криминални клонинга на най-престъпната политическа организация в новата 141-годишна история на България. Организация, ръководена неизменно от негодници и мародери.
Споменах ли, че цялостните резултати от „изборите”, модификация 2019, са предизвестени? Не съм ли? Ето, споменавам го. Понеже в „изборите” участват далеч не само читави, свестни, порядъчни хора. Ама много далеч.
Това е ясно: уличеният в шпионаж руски дипломат в София очевидно е престъпил червената линия. Но защо този сюжет се разиграва точно сега? И какво се крие зад зачестилите остри реакции на София към Русия?
Всеки, който познава традициите и нравите на съветския и руския шпионаж, и ги съпостави със сегашното състояние на международната политика и изолацията на Москва, ще стигне до разумния извод, че въпросният първи секретар на руското посолство в София най-вероятно е престъпил червената линия. И то я е престъпил по руски: с широка, енергична и може би не толкова стабилна крачка.
Кой и защо?
Но други са въпросите, които възникват сега. Първо: кой е бил българският му източник, този високопоставен служител с достъп до класифицирана информация? В мига, когато научим това име, веднага ще отпадне и част от недоумението на тема „Защо точно сега?“. Понеже нали за всички е ясно колко удобно може да се използва един руски шпионин за надмогване на политическия противник – бил той вътрешно- или външно-партиен опонент, бил той високопоставен политик или магистрат, бил той участник в настоящата изборна надпревара.
Второ: когато държави-членки на НАТО и ЕС масово се солидаризираха с Великобритания след атентата срещу Скрипал и изгониха десетки руски дипломати, България се сниши по живковски. Тогава евроатлантическите партньори на София не останаха особено доволни, но трезво констатираха, че България е драматично разделена по отношение на нагласите към Русия и именно поради това (а и заради различните енергийни химери) не желае да прави резки антируски движения.
Днес обаче София извърши тъкмо такова движение. Най-вероятно защото енергийните химери постепенно чезнат. А и защото водещата политическа сила в страната и нейният лидер вече трябва ясно да се позиционират като убедени евроатлантици, за да спечелят доверието на новата Еврокомисия и да подсетят Белия дом, че те са „the good guys“. И в крайна сметка защото между Запада и Москва очевидно настъпва онази толкова пъти изговорена нова Студена война, при която неутрални не може да има. И българските власти на няколко пъти през последните месеци дадоха знак, че техни съюзници са Брюксел и Вашингтон, а не Москва.
Александър Андреев
Едва ли е съвпадение
Впрочем, скорошното посещение на главния прокурор и неговия наследник в САЩ едва ли е просто съвпадение по време с последните остри софийски реакции срещу руски посегателства.
Атмосферата по оста Изток-Запад става все по-мразовита, а спомените от времето на Студената война всекидневно се явяват на сцената в актуални одежди: руски агенти в Англия и Холандия, опити за покушения и пробиви, гневни изявления на Лавров и Захарова, московски атаки и заплахи срещу чуждестранни медии.
Но нека не се лъжем. През Студената война всички тези подмолни дейности, шпионажът и диверсията, пропагандата и инфилтрацията – всичко това не беше еднопосочна улица. Така е навярно и сега. И тогава, и днес за хората в демократично управляваните държави остава едно-единствено самоуспокоение: че техните политици и тайни служби са продукт на демократичната система и се контролират от нея. Докато в Москва никога не е било така.
Камарата на представителите на САЩ одобри с голямо мнозинство снощи пакет от санкции срещу Турция и нейния финансов сектор като наказание заради нейното нахлуване в Сирия, предадоха „Асошиейтед прес“ и БТА.
В полза на санкциите имаше 403 гласа срещу само 16 против, което според АП е поредно предизвикателство, отправено от законодателите срещу политиката на президента Доналд Тръмп в региона. Това се случва в момент, когато Анкара, след изтегляне на кюрдските бойци, срещу които бе първата ѝ операция в региона, се готви да създаде „безопасна зона“ в Северна Сирия и да започне съвместни патрули с руски сили. Все още няма насрочен вот по този текст в Сената.
Освен това с 405 гласа „за“ и 11 – против се прие резолюция, с която се утвърждава като политика на Съединените щати отбелязването като геноцид на масовото изтребление на 1.5 млн. арменци в Османската империя между 1915 и 1923 г. като геноцид. Република Турция, изникнала от руините на империята, признава, че мнозина арменци са били убити, но отрича както посочван от Армения и много историци брой, така и определението „геноцид“.
Реакцията на Анкара бе да заяви, че резолюцията е „лишена от каквато и да било историческа или правна база“ и „като безсмислена политическа стъпка е насочена само към арменското лоби и антитурски групи“.
Какви санкции се предвиждат
Пакетът предвижда ограничаване на оръжейните продажби за Анкара и затруднява достъпа на високопоставени турски служители до личните им авоари в САЩ. Президентът Доналд Тръмп се задължава на наложи ограничения срещу конкретни лица, имащи отношение към турската военна операция в Сирия, и в частност турския министър на отбраната Хулуси Акар. Освен това Вашингтон се задължава да въведе ограничения и във връзка със закупуването от Турция на руската ракетна система за противовъздушна отбрана С-400.
На американските власти се забранява „да предоставят на правителството на Турция стоки, услуги и технологии с отбранително предназначение“, ако те могат да бъдат използвани по време на операцията в Сирия. Предвиждат се санкции и срещу чужденци, опитващи се да продават военно оборудване на Турция.
Сред другите предвидени мерки Държавният департамент на САЩ, министерството на финансите и разузнавателните служби се задължават да предоставят подробна информация за активите, инвестициите и доходите на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и на членовете на неговото семейство. Предвижда се мерките да останат в сила до изтеглянето на Турция от Северна Сирия. Президенът Тръмп ще има право да отложи налагането на тези наказателни мерки, ако това се окаже от полза за „интересите на националната сигурност“ на САЩ. Автор на законопроекта е шефът на комисията по външните работи на Камарата Елиът Енгъл.
Турското външно министерство реагира светкавично снощи и заклейми решението на американския Конгрес, като заяви, че то противоречи на съюзническите отношения между двете страни в рамките на НАТО.
TurkishEmbassyDC
✔@TurkishEmbassy
Press Release by @MFATurkey Regarding the Draft Bill (H.Res.4695) Adopted by the U.S. House of Representatives Envisaging Sanctions Against Turkey on the Basis of Operation Peace Spring
В декларацията на министерството се посочва още, че то противоречи и на споразумението между Анкара и Вашингтон от 17 октомври за пауза в турската офанзива в Сирия. Призовава се американската администрация да вземе мерки за предотвратяване на стъпки, които допълнително ще навредят на двустранните отношения.
Американският посланик в Турция е извикан на разговор във външното министерство на страната след гласуването на резолюцията.
2001 година. 27-годишният тогава Любомир Колев решава да се пошегува с предизборното обещание на Симеон Сакскобургготски за отпускане на безлихвени кредити до 5000 лв. За целта прави фалшива интернет страница на банка ДСК, в която публикува и плакат на НДСВ с лика на лидера му.
Следва акция на СДВР и антимафиоти от тогавашната НСБОП, след която от пресцентъра на МВР съобщават, че е задържан „хакер“, който е имитирал сайта на ДСК. Всъщност към 2001 г. банката все още няма своя официална интернет страница, а поддържа сайт само на един от провинциалните си клонове.
Три години по-късно Любомир Колев е предаден на съд, но не за „хакване“ на сайта на ДСК, а само за използване на нелицензиран софтуер, за което окончателно е оправдан в началото на 2007 г. След още три години той получава и обезщетение от 3000 лв., но така и не вижда повече компютъра си. Причината е, че той очевидно е загубен от разследващите.
Разследването продължава над две години
Семейният апартамент на Колев в София е претърсен на 20 септември 2001 г. като антимафиотите изземват компютър, 3 диска, 11 дискети и бележник. В този момент 27-годишният Любомир не е в дома си, но въпреки това пресцентърът на МВР съобщава, че е задържан. Всъщност, той изобщо не е арестуван, а сам се отзовава на оставената на жена му призовка. Разпитан е и е освободен.
Близо половин година по-късно, на 11 март 2002 г., Софийската районна прокуратура (СРП) образува полицейско производство срещу Колев за това, че е използвал „софтуер без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право“. Разследването по това обвинение продължава цели две години и на 17 март 2004 г. СРП внася в Софийския районен съд (СРС) обвинителен акт.
На компютъра няма „каквито и да било“ програми
Процесът на първа инстанция продължава още две години и на 14 март 2006 г. районният съд го оправдава. Магистратите записват в мотивите към решението си, че на представения от разследващите компютър не са установени „каквито и да било инсталирани компютърни програми“.
„Не се установява и идентичност на компютърната система, иззета от дома на подсъдимия и тази, намираща се като веществено доказателство по делото, на компютърната система, обект на заключението на съдебнотехническата експертиза, изготвено на фазата на досъдебното производство, според което инсталираните върху последната компютърни програми са нелегални и на инкриминираната такава с обвинителния акт“, приема СРС.
С други думи – компютърът, представен като доказателство по делото, не е този, който полицаите твърдят, че са иззели от дома на Колев. Самият той потвърждава пред Свободна Европа, че така и не го е видял никога повече, а представеният от разследващите е бил съвсем друг – по-стар и по-евтин от неговия. Така подсъдимият окончателно е обявен за невинен от Софийския градски съд (СГС) на 3 януари 2007 г.
„Хакналият“ сайта на ДСК започва работа… в ДСК
За да бъде абсурдът пълен, докато делото срещу него тече в съда, Любомир Колев започва работа именно в ДСК. Там той работи като специалист по производство на дебитни и кредитни карти в продължение на над 11 години. Банката така и не предявява никакви претенции към него.
Освен прокуратурата, единствено представителят на „Майкрософт“ Велизар Соколов предявява иск за нанесени щети заради използвания от Колев нелицензиран софтуер. Съдът обаче отказва да конституира Соколов като страна по делото.
На всичкото отгоре практиката на самата компания „Майкрософт“ е да не съди физически лица за използването на нелицензиран софтуер, а само корпоративни клиенти.
Прокуратурата и СДВР са осъдени на 3000 лв.
След като официално е оправдан по повдигнатото му обвинение, Колев завежда дело по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), което печели на първа инстанция на 13 юни 2008 г. Решението на Софийския районен съд е прокуратурата и СДВР да му платят солидарно 3000 лв. обезшетение. На 27 юни 2010 г. градският съд окончателно го потвърждава.
„Съвкупната преценка на събраните гласни доказателства и съдебнопсихиатричната експертиза установяват претърпени от ищеца неимуществени вреди. Съдът намира, че същите са в пряка причинно-следствена връзка с обвинението“, приема втората инстанция.
СГС обаче отхвърля претендираните от Колев 2000 лв. за нанесени имуществени вреди. „Не се твърди и не се установява погиване на вещите, иззети в рамките на образуваното полицейско производство. Ето защо за ищеца съществува ред, по който да поиска връщането им и в този смисъл на същия не е причинена вреда“, мотивира се градският съд.
Любомир обаче така и не получава обратно иззетия от полицията компютър. Тъй като отказва да получи този, представен като доказателство по делото му, за който дори съдът приема, че не е идентичен с този, описан от разследващите. МВР не му връща и бележника, за който той шеговито подмята, че сигурно е подвел антимафиотите, че съдържа ценни кодове.
Отдавна предричаната „драма“ на т.нар. градска десница в София е в разгара си. Кипят съмнения и страсти, разменят се упреци и обвинения. А истинската драма е всъщност друга.
„Ще затворя очи и на втория тур ще ида да гласувам за …“ Напоследък често чувам това изречение и в двата му варианта: за Манолова или за Фандъкова. Още по-често обаче чувам някой да казва, че не може да подкрепи нито едната, нито другата. И затова няма да гласува.
Драмата
Това е отдавна предричаната „драма“ на т.нар. градска десница, която на първия тур се раздели на две (между третия и четвъртия в класирането) или дори на три (доколкото мнозина подкрепиха Бонев за кмет и „Демократична България“ за общински съвет).
Моето мнение винаги (и в други подобни случаи) е било, че тази драма е изкуствена – опит едни хора да бъдат примамени и вкарани да решават чужд мач. Но за други тя е реална – кипят съмнения и страсти, разменят се упреци и обвинения в изневяра и предателство. Неутралните също са „виновни“, понеже ако не гласуват на втория тур, фактически ще подкрепят водещата в класирането.
Пътьом трябва да вметна, че доколкото съм част от тази общност, аз също съм раздвоен – между опита за обективен анализ и субективната си гледна точка. Тъй че оттук нататък те неизбежно ще се смесват.
Йорданка Фандъкова
Ухажването
Паралелно с драмата в момента тече ухажването, като и двете страни усилено се опитват да дърпат „тънките струни“ в душите на нужните им гласоподаватели.
Едната им повтаря, че са десни (също като нея), че са демократи и че София никога не е била „червена“. За да им внуши да не си „слагат грях на душата“, като гласуват за „дългогодишното острие“ на „ретроградната социалистическа партия“. Другата пък им говори в първо лице множествено число за „нас, гражданите“ и ги призовава пред „диктата“, „силовата власт“ и „еднопартийния монопол“ да изберат демокрацията, като гласуват за „промяната“. Тоест, за нея. Защото „София означава мъдрост“.
Какво ще стане
Главният въпрос, естествено, е ще обърне ли тази драма резултата от първия тур. Струва ми се очевидно, че е малко вероятно това да се случи. Основният аргумент е чисто аритметически. Дистанцията между двете кандидатки е твърде голяма и едва ли може да бъде преодоляна с гласовете на онези, които (макар и с известно отвращение) ще решат да подкрепят изоставащата в класирането. А и тези гласове, както вече стана дума, ще бъдат балансирани от останалите. Има обаче и други, не по-маловажни аргументи.
Първо, двете участнички в балотажа не са съвсем наясно (или така им е изгодно) с адресата на своите послания и въжделения. Самото определяне на тези хора като „градска десница“ (понеже в София може би има и „селска десница“) е опростенческо и невярно.
Всъщност става дума за образовани, модерно и прагматично мислещи, истински европейски избиратели, които по принцип са отвратени и не гласуват за разните популистки, милиционерски, националистически, соцносталгични, проруски и всякакви други балкански имитации на дясно и ляво, доминиращи тукашната политическа сцена. За тях първостепенни ценности са свободата и върховенството на правото, а първостепенен обществен проблем – властващият модел на политико-олигархично-мафиотско завладяване на държавата.
За тези хора ухажващите послания, които чуват, са слаби, а аргументите и обещанията – недостатъчни. Това е валидно и за двете кандидатки за кмет, но е особено важно за онази, която трябва да привлече гласове, за да навакса изоставането си. Още повече, че тя се представя като кандидат на промяната и алтернатива на модела. Рекламиращите я дори оприличаваха София на Шипка, откъдето ще започне освобождаването на цялата страна.
Самата тя се извини с половин уста за 2013-та, Пеевски и Костинброд, но не направи нищо повече, за да влезе в ролята на „освободителка“. А съдбата ѝ поднесе идеална възможност за това – историята с избора на нов главен прокурор. Възможно най-яркото и отвратително олицетворение на същността, инструментариума и изпълнителите, действащи в модела на завладяната държава. Тя обаче не намери сили и смелост да каже и дума за него. С което, поне според мен, дори да е имала някакви шансове да привлече по-широка подкрепа, окончателно ги пропиля.
Можеше ли да е иначе
Накрая няколко думи и по този въпрос: можеше ли драмата на тази общност от хора, за която говорим, да бъде спестена? И те да не се чудят как да постъпят на балотажа, а да гласуват за свой кандидат. Знам, че този въпрос е напълно хипотетичен и че допусканията на базата на механичен сбор на вече подадени гласове са безсмислени. Както е безсмислено да се търси вина.
Но така или иначе е ясно, че проблем има. Израз на този проблем е и фактът, че след последните общи избори парламентът е населен само от партии, които в една или друга степен са част от споменатия по-горе модел.
Ясен Бояджиев
Причините могат да бъдат най-различни. Например: неподходящи кандидати или прекалена взискателност към тях, сякаш може да има някакви идеални хора.
Причините може да се крият и в затвореността и високомерието на партиите – или пък в романтичната заблуда, че моделът може да се пребори без характерните за тях организация и дисциплина. От някакви независими хора, които хем твърдят, че не искат да са политици и да се обвързват с политиците, хем самите те правят политика.
Така или иначе, вторачвайки се прекалено в детайлите, човек рискува да изпусне от поглед голямата картина. А каква е тя, бе нагледно демонстрирано от избора на главен прокурор и задаващото се с него още по-открито и агресивно мракобесие.
Забележка: Текстът съдържа следи от ирония, научна фантастика и печени фъстъци. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Описаното в него е плод на авторовото въображение. С изключение на баничките в сутрешните блокове. Те са факт от живия живот.
* * *
Нобеловият комитет направи всичко по силите си да защити своето най-неочаквано решение. За първи път във вселенската история българин щеше да получи извънредна – но несъмнено заслужена – награда за принос към световния мир през 2019 г.
Българският евродепутат и бивш лидер на ДСБ Радан Кънев откри виртузоно решение на една от последните загадки на човечеството, която разплакваше майките на поколения интелектуалци – как Столична община да се сдобие с НОВ кмет, чието име не е Мая Манолова.
На 27 октомври сговорната дружина на ДБ бе успяла да се класира на почетното първо място под чертата при оспорваните кметски избори в София. Независимото извънпартийно крило от същия електорален блок, от своя страна, зае гордата 4-та позиция и даде силна заявка да разбърка картите на Стария ред със своите новоизбрани 2 общински съветници.
Но това съвсем не беше всичко. В пазвите на Изборния кодекс се криеше ключът към изстраданата окончателна победа, както бе установил Радан Кънев.
Законът гласеше следното: когато до II тур на кметски избори са допуснати да участват двама кандидати, но между двата тура единият от тях 1) почине, не дай си Боже, или 2) се откаже от претенции за власт, на балотажа отива следващия по брой действителни гласове кандидат.
Траурният завършек на хипотезата по точка 1) я правеше твърде неудобна за поставяне на широк обществен дебат, било то и само като интелектуално упражнение.
Но нима някой би спорил с ценността на доброволната демократична саможертва, залегнала в духа на точка 2? Нима втората в класирането Мая Манолова и третият поред Борислав Игнатов биха имали нещо против да направят крачка назад в името на прогреса на четвъртия Борис Бонев?
Международното положение беше единодушно: наградата с главно „Н“ приляга на този оригинален подход към теорията на държавата, правото и приложната политическа математика.
Решение на задачата беше факт. Паметният медальон бе гравиран и полиран. В момента, в който поименната грамота за наградата се полагаше в кадифеното портфолио, от България пристигна мрачна депеша.
Независимо от всички усилия, в деня след балотажа на местните избори в София десницата отново се бе разпаднала на съставните си части.
Вината беше в нашите звезди.
Формулата на Кънев бе провокирала искрен интерес за действие у лидерите на демократичното обединение. Ръководителите на трите съюзнически партийни централи преговаряха така напрегнато, както Шойбле и Варуфакис не бяха преговаряли през 2015 г. Пипкавите коалиционни процедури обаче обричаха крайното решение на режим „Изчакване до последния момент“.
В късния следобед на третото денонощие от политическия маратон беше дадена 2-часова пресконференция, за да се обяви извънредното решение – а именно, решение засега няма.
Въпросът „Какво да правим“ бе поставен на електронно вътрешно гласуване чрез отворена платформа и специално мобилно приложение.
По традиция – резултатът бе отчетен само за сведение, но вълнението от свещеното тайнство на вота се усещаше по всички членски маси из страната.
Чувството за демократичност и колективна съпричастност беше толкова стимулиращо, че никой не се замисли да попита кандидата за кмет на ДБ Борислав Игнатов дали изобщо е съгласен на тази епохална саможертва – да се откаже от явяване на балотаж, за който всъщност не се е класирал.
Казусът поставяше в деликатно положение и Борис Бонев, нарочен за сигурен „обединител на целия опозиционен вот“ срещу Йорданка Фандъкова – ако в името на кметските избори се наложеше да откаже спечеления си мандат като независим общински съветник, щеше да изгуби не само себе си, но и половината група на „Спаси София“ в бъдещия СОС.
Социолози бяха наети да замерят евентуалния процент на Бонев в новата схема, но въпреки представителността на извадките в София, на първо място все излизаше кандидат на име Дани Каназирева.
Междувременно, на „Позитано“ 20 също свикаха извънредно събрание на Изпълнителното бюро, за да решат кое от двете ултимативни искания на десницата да удовлетворят по-напред – това към Румен Радев или това към Мая Манолова?
В последния ден на предизборната кампания облаците над столицата се сгъстиха тревожно.
Меглена Кунева публикува отворено писмо до световната преса по повод събитията в България. В него се напомняше позабравеният случай от Евроизбори 2014, когато една също толкова спортсменска и оригинална схема с целенасочен партиен преференциален вот в полза на Светослав Малинов я лиши от уж сигурен мандат в Европейския парламент, а първото място в листата на „Реформаторите“ се оказа спечелено от ДСБ. „Знаем ги тези нестандартни решения“, се четеше между редовете на писмото й, което проби мембраната на десния FB-балон в най-неподходящия момент.
Росен Плевнелиев остави за малко папката VW, за да напомни за така доброжелателното решение на РБ да го издигне за втори президентски мандат през 2016 г., без никой да го попита дали е съгласен с идеята.
Последва това, което никой не знаеше как да спре: лавина от споделяния, коментари, туитове, ретуитове, реплики, дуплики, лични обяснения и странични заяждания, които изядоха последните минути от времето за реална агитация. Шоковата преса не смогваше да отрази всяка жлъч и слуз, с която се замеряха доскорошните идеологически съмишленици.
Електоратът вече не разбираше за кого се очаква да гласува на 3 ноември, но съвестта му подсказваше да пише балотажа дъждовен. Само партийните лидери се явиха в секциите на кварталните училища.
И установиха с неприятна изненада, че в матрицата на бюлетината има фатален дефект.
Всъщност, Мая Манолова не бе намерила за нужно да отговори на предизвикателството на Радан Кънев. Не се беше отказала от участие в балотажа. Не беше направила жест „в името на промяната“, за да завърши едногодишната си предизборна кампания с показно политическо самоубийство. Вероятно предпочиташе да бъде забравена като поредния червен кандидат, изгубил София. Вероятно се чувстваше неудобно от факта, че се налага да ползва непоискан акъл.
Останалото е история. Покруса налегна континента от Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море. Наградата за мир през 2019 г. беше оттеглена до второ нареждане.
Сутрешните блокове посветиха цели 15 минути на така стеклите се обстоятелства, след което преминаха на по-съществени теми. А именно: сирене или палма има в българската баница?
(Буржоазията се завръща)
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – 
кафенето 