Пардю: България продължава да е пропита с корупция. Визите няма да паднат скоро


Бившият посланик на САЩ в България Джеймс Пардю
Бившият посланик на САЩ в България Джеймс Пардю

„България продължава да е пропита с корупция. Особено ме тревожи липсата на свобода на медиите“. Това заяви бившия посланик на САЩ в България Джеймс Пардю в интервю пред БНР.

За бившия дипломат страната ни все още е в процес на преход, а до излизането от него могат да минат години. Според Пардю във времето, в което той е бил посланик, ситуацията не е била перфектна, но е съществувала „конкуренция“, която е карала правителствените представители да се държат отговорно. Тогава отново съдебните дела са отсъствали, но поне корупцията е излизала наяве, което в момента липсва.

„Трябва да се съгласите, че в момента България е еднопартийна държава, няма ефективна опозиция. Дългосрочен ефект от такова управление може да е корупцията“, каза бившият посланик.

Пардю коментира и срещата между Бойко Борисов и Доналд Тръмп в Белия дом, като според него „дипломацията е нещо повече от това да се изтъква непрекъснато положителен имидж на определена страна“. Според него за американския президент темата с корупцията не стои на дневен ред и това води до липсата на натиск върху държавните политики.

След срещата в Белия дом премиерът Борисов заяви, че президентът Тръмп се е ангажирал много активно по темата с отпадането на визите.

„България е далеч от отмяна на визите, тъкмо заради проблемите, за които говоря“, заяви в интервюто си Пардю. Той припомни, че подобни тези са били изказвани още от 2000-та година насам от всички президенти на САЩ и окачестви позицията на Тръмп като „повече като дългосрочно обещание, отколкото като незабавни действия“.

Бившият посланик свърза визитата на Борисов в Белия дом със закупуването на изтребителите Ф-16.

С “необяснимата” оставка на социалния министър Бисер Петков премиерът Борисов гори бушон преди изобличителен филм на БиБиСи

Много тъжна емблема на преобличането на “промените” в България без това да води до истинска промяна представи отново британската телевизия БиБиСи. 

Журналистката Кейт Блюуит (на снимката по-горе), която силно възмути преди повече от 11 години президента Георги Първанов с филма си за изоставени деца в русенското село в държавното сиропиталище в Могилино, сега показва в продължение на филма си “Bulgaria’s Abandoned Children Revisited“, че същите децата са само формално преместени в нови обиталища, но проблемите с тяхното отглеждане от държавата остават на практика непроменени: затваряне ( вкл. в клетки), ужасяваща липса на хигиена, обекти на агресия и обиди. 

 

Първият филм за децата от Могилино на публицистката,  межуднародно признат специалист в документалистиката в защита на правата на децата в неравностойно положение, е бил сниман 9 месеца в България през 2007 г.

Това беше годината, когато страната ни беше приета в Европейския съюз. Показан беше на публиката през 2008 г. и разгневи президента Георги Първанов. Той нарече филма на Би Би Си “щрих от антибългарската пропаганда”. Рекцията му беше грозна, глупава и бумерангова.

Трябваха му месеци, за да се опита да ревизира оценката си с демонстрация на нещо като лична съпричастност. За целта му организираха посещение в дома за деца с умствеми увреждания в същото това Могилино, където да покаже съпричастност и да обяви, че била настъпила промяна междувременно. 

И как я показа тази (собствена) промяна? Като се снима с деца с увреждания и използва своите пропагандни патерици. Вестник “ 24 часа” разпространи на 15 септември 2008 г. собствения му лик в ролята на загрижен за нещастните деца политик. Илиюстрира тази президентска поза с цели три негови снимки (само една от които беше във връзка с темата).

IMG_1516-e1568803086489Не знам дали излъченото вече на 15 октомври тази тази години от Би Би Си продължение на онзи потресаващ филм на британската журналистка, дошла отново да провери какво се случва след големия скандал, потресъл през 2008 г. британците и Европейската комисия в Брюксел, има отношение към внезапно поисканата и получена оставка на социалния министър Бисер Петков. Но няма да е много изненадващо, ако “необсянимата”оставка, озадачила мнозина коментатори тази седмица, се окаже, свързана с навечерието на излъчването на новия филм на Би Би Си – този път за българската телвизионна публика, която ще стане свидетел на безобразията при отглеждането на проблемните деца в България.

Фасадните промени, които се представят за истински у нас, трудно намират водещо място във водещите българските медии. Но Би Би Си не може да бъде нито приласкана, нито наказана от повелителя на медиите в България Борисов. И той вероятно взима мерки да си измие ръцете изпреварващо.

Иначе казано, оставката на Петков изглежда като поредният бушон в политиката на премиера Борисов – този път изгорял, за да предпази предварително “системата” от високото напрежение.  За разлика от своя приятел Първанов, който не криеше антипатиите си към “вражеските елементи” в медиите, Борисов много внимава да не дърпа лъва за опашката – включително британския, колкото и да изглежда окаян в контекста на Брекзит. 

Тук лекуваме с шамари

Въпреки всички проблеми в здравеопазването лекарите не са боксови круши
45

4 часа през нощта. 50-годишен пациент в хирургичното отделение на софийската окръжна болница „Св. Анна“ трябва на следващия ден да претърпи операция. Толкова много му се пуши обаче, че откача и тръгва да бие лекари и медицински сестри наред в 4 часа посред нощ.

Преди да го спрат да си запали, той дори се бил подготвил, като сложил гумени ръкавици на камерите. За тази част със скриването от камерите той впоследствие признава. За боя – не. По думите му едната от медицинските сестри сама се свряла в ъгъла шокирана, без да я е удрял.

Ами да, те медицинските сестри обикновено така си правят… свират се в ъгъла, без да има повод за това.

Както и да гледаме на тази ситуация, разиграла се в нощта на четвъртък срещу петък, тя звучи безумно нелепо. Чак би било комично, ако не беше толкова реалистична и позната като сюжет – „пациент бие лекари“. Дивият запад, ама по български…

Но не е смешно. Отчайващо е, защото това е поредният случай, в който някой си позволява да напада медицински лица, защото нещо не му е кеф.

Лекарите и медицинските сестри са едни от най-уязвимите на публични критики (и не само) професии, при които грешката на единици най-често означават клеймо върху всички – цели болници и дори целия бранш.

Не е като да няма поводи за гняв срещу лекари и болници – в медиите виждаме достатъчно случаи на немарливост, небрежност или дори костващ животи цинизъм, които завършват фатално. Само преди дни видяхме подобен пример за това с починалото дете.

Значи ли това, че всички лекари са такива? Доверието в медицинските институции – местата, където отиваме най-уязвими и най-изплашени – е опасно ниско – опасно както за пациентите, така и за лекарите.

В първия случай ставаме свидетели на това как все повече хора прибягват към самолечение с всевъзможни рецепти от баба и от интернет, докато във втория просто наблюдаваме как бият лекари и медицински лица.

Защото, дори да оставим настрана проблемите в махалите и балканския скандалджийски манталитет на някои пациенти, пак стигаме до казуса с доверието.

Много са причините да се стопи вярата в лекарите – от затягащото се убеждение, че те „тровят с хапчета и медикаменти, за да ти вземат парите“, до примерите за професионално прегорели медици, които от всичко видяно в работата са загубили човешкото си отношение.

В ръцете на държавата е само единият край на този проблем – поведението на лекарите и пресичането на вътрешното схемаджийство, в което на гърба на пациента се изкарват някакви пари в повече. За това се изисква повече контрол, повече прозрачност и отчетност – и преди всичко – реформа на системата, която гледа на пациента като на клиент.

Не трябва да забравяме и условията на труд, в които са принудени на даботят медиците. При изключително високите нива на стрес и отговорност, те карат безкрайни смени на работа заради недостиг на персонал или на финансиране.

Ниското заплащане на медицинските сестри често ги принуждава да работят на две места, за да покриват разходите си. В част от случаите, когато обществото вини лекарите, дори те нямат вина, защото не определят нито легловата база в лечебното заведение, нито определят правилата на бюрокрацията.

Но ако това е една безумно тежка реформа, която изисква желязна политическа воля, то други мерки, които поне да гарантират сигурността на лекарите все пак може да бъдат приети.

Парламентът в петък прие на първо четене промените в Закона за МВР, в които, освен всичко друго, е заложено, че всеки, който вдигне ръка срещу полицай или пожарникар, ще бъде глобяван. Предвидената глоба е 2000 лв. – не много, но определено не и малко.

Подобно решение лесно може да бъде приложено и спрямо лекарите. Не толкова заради самата глоба, колкото за да се усети ясно и по джоба, че всяко агресивно действие ще бъде наказвано. Без отлагане, без точещи се дела с години – сигурна глоба, която те удря директно в бюджета. А каквото и да си говорим, там боли.

Да, това само няма да реши проблемите на здравеопазването, но със сигурност ще повлияе положително върху поне един от тях.

А пък кой знае, току-виж повлияе и върху целия този манталитет, който казва на някакви хора, че е в рамките на допустимото да се развилнеят и да правят проблеми, просто защото така им е скимнало. Просто защото някой не им е дал да пушат в болница.

България има тежък проблем. Тези думи на Херо Мустафа казват всичко.

Това изявление на американската посланичка Херо Мустафа казва много за състоянието на България. Казва всъщност всичко.

Американската посланичка в София Херо МустафаХеро Мустафа

Коментар от Петър Чолаков:

САЩ имат готовност да санкционират корумпирани български официални лица (държавни служители, депутати, висши съдии и др.) и техните семейства. Това стана ясно от днешната реч на американската посланичка Херо Мустафа пред Атлантическия клуб. По нейните думи, за тази цел ще се използват инструменти, „които имат зъби” – например раздел 7031C от американската Разпоредба за правата на човека и противодействие на клептокрацията.

Съгласно американското законодателство: „в случаи, когато държавният секретар разполага с достоверна информация, че чуждестранните служители са били замесени в значителна корупция или грубо нарушение на правата на човека, тези лица и членовете на техните семейства не могат да влизат в Съединените щати”.

„Подобни твърди мерки ще бъдат в полза на България в дългосрочен план, тъй като стриктното придържане към върховенството на закона е неразривно свързано с политическото и икономическото процъфтяване на България“, каза още посланичката, а в допълнение подчерта (за втори път в рамките на броени дни), че независимите медии са задължително условие за развитието на силна демокрация.

Поредният категоричен сигнал

Как да тълкуваме тази новина? На първо място това е поредният категоричен сигнал, че България има системен, тежък проблем с корупцията по високите етажи на властта. Стана вече традиция политици от управляващата коалиция и близки до тях анализатори да омаловажават данните на организации като Transparency International, според които България е най-корумпираната страна в ЕС.

Днешното изявление обаче идва от много висока инстанция. Това не е доклад на „някаква неправителствена организация” (впрочем, Херо Мустафа неслучайно каза, че много цени „контактите на посолството с неправителствените организации, отдаващи усилията си за развитие на човешкия капитал и прокарване на правосъдни реформи”), а официалната позиция на правителството на САЩ. От което следва, че всякакви оправдания и увъртания, целящи да оспорят данните за размерите на корупцията в България, губят своята сила – окончателно и безвъзвратно.

Американската посланичка Херо Мустафа пред Атлантическия клубХеро Мустафа пред Атлантическия клуб

Второ, думите на г-жа Мустафа подсказват нещо много важно – в България очевидно липсва политическа воля за справяне с метастазите на корупцията. Българските власти са показали, че не могат (или не желаят) да се излекуват. Няма защо да се чака България да повтори чудото на барон Мюнхаузен, който сам се изтеглил за косите си от блатото.

Ще попитате: Какъв е интересът на САЩ да ни помагат? Не ни трябва опекун – ще се подразнят „патриотите”. Затова да припомним: на първо място САЩ са значим инвеститор в България, а всички нормални инвеститори се нуждаят от прозрачни, стабилни процедури за правене на бизнес. Няма сериозен инвеститор, който да предпочете да дава пари под масата, да се ослушва и трепери за съдбата на своите начинания, вместо да си върти спокойно бизнеса в среда, в която върховенството на правото се спазва.

И още нещо много важно: корупцията и дефектите във функционирането на институциите компрометират националната сигурност. Когато те са налице, а държавността е „пропукана”, политическата система става уязвима за всякакви негативни външнополитически въздействия. За една натовска държава далеч по-опасни от руските хибридни атаки са опортюнистичните троянски коне в управлението, които се ръководят от сребролюбието си.

Според Марк Галеоти, известен изследовател на Русия, най-голямата опасност за Балканите се крие не в руските танкове или в дезинформацията, а в собствената им корупция – и в схемите, чрез които Русия се опитва да се възползва от тази корупция. Или както отбелязва той проникновено: „корупцията е най-могъщият съюзник на Русия“.

САЩ навярно вече имат списък

Политическата корупция, зависимостта на медиите и клиентелизмът в съдебната система в България никога не са били тайна за Вашингтон. В доклади на организации и институции, базирани в САЩ, тази тема е анализирана многократно. Но това публично „дърпане на уши”, което наблюдаваме през последните дни, може да означава само едно: във Вашингтон явно са си дали сметка, че ситуацията в България не само не върви към подобрение, а дори се влошава.

И последно: след като се обявява готовност за наказателни мерки, САЩ вероятно вече имат списък с лица, които ще попаднат под техните удари. Предстои да видим кои са те. Не е изключено едно от тях да е с инициалите ДП – онази мистична абревиатура, която помним от прословутото изгубено тефтерче.

Малки истории за велики европейци: Вацлав Хавел, мярката за морален авторитет

Пламен Асенов

Пражкото летище се казва „Вацлав Хавел”. Ако Чехия имаше космодрум – и той щеше да носи името на прочутия драматург, дисидент, затворник на комунистическия режим, демократ по натура, президент на Чехия по съдба и нормален човек с любов в сърцето.

Детството на Вацлав е пълно с любов, която после става самота: „Оттам идва чувството ми за абсурд, за отстраненост от света и малко страх от неизвестното.“ Когато е на 8, идват комунистите.

Юношата учи вечерно, после е сценичен работник и кара задочно театрален факултет. През 1953 „Градинско парти” е поставена в поредица за театъра на абсурда, през 68-ма „Меморандум” е в The Public Theater в Ню Йорк – славата на Хавел по света расте, но пиесите му са забранени в родината.

„Длъжни сме да опитваме да променим нещата, тези, които казват, че отделният човек не може да промени нищо, само си търсят извинение” – смята Хавел.

През 68-ма е изхвърлен от театъра, става хамалин в пивоварна и там се ражда пиесата ”Аудиенция”. Работник и началник се напиват до синьо и началникът признава, че трябва да пише доноси за работника. Абсурдът е, когато той предлага работникът сам да си пише доносите. Някои живяхме в това, Хавел го описа истински.

Пражката пролет на 1968 доказа, че социализъм с човешко лице е непостижим. Изоставени от Запада и смазани от руските танкове, много чехи емигрират. „Не може всички да си тръгнем и да оставим страната празна” – отговаря по-късно Хавел, когато го питат защо остана. Той е сред лидерите на чешката опозиция, а през 1977, създава прочутата Харта 77.

„Ние никога не сме решавали да сме дисиденти – пише по-късно. – Просто вървяхме напред и правехме нещата, които се чувствахме длъжни да правим и които изглеждаха достойни”.

Харта 77 описва лошото състояние на човешките права в Чехословакия. Причината – пълното подчинение на живота в страната на волята на комунистическата партия. Авторът е вкаран в затвора – три пъти за пет години. Но комунистите си отиват след Нежната революция през 1989, а затворникът

Хавел е избран за президент. Управлението му не е скучно. „Когато за първи път влязохме в „Храдчани”, той напомняше замъка на Кафка” – спомня си Ева Кризеова. Но нещата бързо се променят, живият дух на двореца и цяла Чехословакия, се връща. На гости в Прага идват знаменитости – от Мик Джагър, до Далай Лама, Хавел води страната към членство в Европейския съюз и НАТО.

Той подкрепя ударите срещу Милошевич и Саддам. „Не бива просто да наблюдаваме диктаторите” – аргументира се прочутият пацифист. Най-голямото му разочарование е разделянето на Чехия и Словакия, но и голямото му постижение е, че това става мирно.

През 2011 Вацлав Хавел, човекът, изпушил тонове цигари, си отиде, покосен от рак на белия дроб. Сега чакаме да видим колко време ще му трябва, за да напише Небесната Харта за правата на човека и да реализира Нежната революция там, горе.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Защо само България няма музей на комунизма?

Сред всички бивши соцстрани само България няма музей на комунизма. И няма и да има, защото колкото повече свикваме с хибридното си общество, толкова по-малко усещаме уродливостта му. Както беше и с комунизма.

Портрети с ликовете на Сталин, Тодор Живков и Георги Димитров

Коментар от Георги Лозанов:

Фактът, че само ние сред всички бивши соцстрани си нямаме Музей на комунизма, показва колко спешно се нуждаем от такъв. Когато бяха на власт, сините направиха две големи грешки, провеждайки символното освобождаване от комунизма. Първата е, че не демонтираха Паметника на Съветската армия. А втората – че взривиха мавзолея.

Ако съветският войник беше изчезнал. Ако мавзолеят не беше взривен.

Ако съветският войник с шмайзер в ръка беше изчезнал от небето над София, това щеше да бъде категоричен знак за край на руското влияние и на зависимостта от комунизма, който бе внесен в страната и превърнат в държавна идеология именно под това влияние. Фактът, че паметникът си стои и до днес, е знак за обратното: че влиянието продължава. Защото работата на паметниците е не само да пазят паметта на нацията, но и да символизират ценностната ѝ ориентация.

Мавзолеят на Георги Димитров можеше да загуби ролята си на комунистически монумент и без да бъде разрушаван. Достатъчно щеше да е да бъде прекръстен на Музей на комунизма. Още повече, че щеше да получи наготово първия си уникален експонат – системата за поддържане на мумията (каквато имаха още само Русия и Северна Корея).

Към нея можеше да се прибавят други емблематични образци на бившия режим. Включително можеше на трибуната отвън да се поставят восъчни или пластмасови фигури на членовете на Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков, които оттам посрещаха задължителните тогава манифестации на „работниците, селяните и интелигенцията”.

Позицията към тоталитарното наследство се изразява по-убедително със символната му трансформация, отколкото с физическото му унищожаване. Защото в първия случай тя е подложена на съвременна интерпретация, а във втория е сведена до еднократен заличаващ жест, след който не остава „текст”, адресиран към идващите поколения.

Не напразно е толкова непреклонна реакцията на руските власти и на местните им адепти срещу всеки опит за влагането на нова символика в Паметника на Съветската армия с изрисуването на графити в подножието му. И не напразно това се прави от млади хора, които дори само с летящите си скейтбордовете пародират революционния патос на камъка и бронза.

Проблемът обаче е, че в неговата цялост (почти 50 метра височина) този паметник едва ли може да бъде подложен на интерпретация, която да го лиши от заложеното му послание – на подчинение пред Големия брат. И това пролича добре в намерението на арх. Игнатов до го скрие в гигантска могила, което щеше да замени идеологическата агресия в центъра на София с естетическа.

Другояче стояха нещата с мавзолея – пространственият му образ и мащаб позволяваха да се изпълни със съдържание, което да опровергае първоначалния му замисъл. С почти комичната си препратка към мумиите и пирамидите той сякаш сам се беше превърнал в музей на комунизма, в музей на тоталитарната власт с нейната претенция за вечност.

Като толкова искате Музей на комунизма, съберете пари и си го направете

Фактът, че сините не осъзнаха поднесената им „на тепсия” възможност, а се отдадоха на несръчно бомбаджийство (едва разрушиха сградата през 1999), като че ли ни обрече никога да нямаме Музей на комунизма. На червените ли да разчитаме да подредят собствената си история в експозиция, която да разкрива репресивните им практики?

През 2010 година по предложение на инициативна група, в която имах привилегията да участвам, първият кабинет на Борисов гласува решение сградата на Музея на МВР (зад Съдебната палата) „да се отдаде за целите на Музей на комунизма”. Но нищо не последва. Божидар Димитров, тогава министър без портфейл, ми каза приблизително следното: Вие, антикомунистите, като толкова искате Музей на комунизма, съберете пари и си го направете. Та се наложи да го попитам: Почитателите на траките ли събират пари, за да им направят музей?

Резултатът: в сградата зад Съдебната палата продължава да се помещава Музеят на МВР. А България продължава да е единствената държава от бившия съветски блок, която си няма Музей на комунизма (и в Албания вече има – в центъра на Тирана, в един от хилядите бункери, построени от Енвер Ходжа). Впрочем, отговор на въпроса защо си нямаме Музей на комунизма се съдържа в експозиция на Музея на МВР. От пресцентъра на ведомството съобщават, че „посетителите могат да видят документи и фотоси, които отразяват важни събития от дейността на министерството от неговото основаване до наши дни”.

Това се нарича исторически континуитет – няма цезура между преди и след 10 ноември, за три десетилетия успяхме да изградим хибридно общество, което безконфликтно съчетава елементи на комунизъм и демокрация. За него Музеят на комунизма е неканен гост, защото се противопоставя на любимата му мантра:

Не прокарвай разделителни линии! А музеят не само ги прокарва, но и ти напомня, че ако не ги виждаш, де факто си съучастник в престъпление. Не позволява на забравата да замаже разделителната линия между виновни и жертви през комунизма. Не позволява да се стигне до онова състояние, при което всичко е приемливо – и да си бил доносник вчера, и да откраднеш милиони днес, и да биеш жена си и вчера, и днес.

Георги ЛозановГеорги Лозанов

Нормализиране на злото

Нашият музей, ако все пак някой ден се роди, трябва да бъде строг, сърдит дори. И в никакъв случай не бива да прилича на Музея на ГДР в Берлин, в който главен герой е трабантът. За разлика от нас, източногерманците могат да си го позволят – защото се вляха в една стара демокрация и заживяха според нейните правила.

Нашият музей не бива да е и като Дома на терора в Будапеща, който представя равнопоставено фашизма и комунизма. А между тях има съществена разлика. Само за няколко години фашизмът отне живота на милиони и набързо разкри чудовищното си лице, докато комунизмът се точи с десетилетия в мирно време, през което хората се опитваха да живеят нормално в един ненормален свят – и така нормализираха злото.

Домът на терора върши работа на унгарския национализъм, олицетворяван политически от Орбан, който има за цел да представи унгарската нация като невинен потърпевш на чужди окупации. Смисълът на този вид музеи обаче е точно обратният – да дават уроци по разпознаване и поемане на вини, да бъдат институции на символното възмездие.

Що се отнася до България, Божидар Димитров може да спи спокойно вечния си сън – няма да имаме Музей на комунизма, защото колкото повече свикваме с хибридното си общество, толкова по-малко усещаме уродливостта му. Както беше и с комунизма.

„Силно да любим и мразим“ – Ботев

strajk_sierpniowy_w_stoczni_gdanskiej_im._lenina_34_0Николай Флоров 

Обичам Полша. Полша е пример за подражание. Поляците мразят Русия и в червата. Мразят я от душа и сърце. 

Писателят Чехов е недоволен, че поляците «се правят, че не разбират руски». В  асимилационна империя като руската езикът е една основна форма на съпротивление.

А в България няма нужда да се преструваме – българите не знаят руски, но се правят, че знаят. Полша е успяла да оживее като нация и държава точно защото се е съпротивлявала на опитите да бъде погълната и порусчена. Една нация със силно чувство за собствено място на земята. 

В борбите си срещу царизма някои поляци дори приемат исляма и заминават за Турция, за да получат възможност да се бият срещу Русия. Такива със стотици са били разквартирувани във Варна през 19 век, а самият национален поет на Полша Адам Мицкевич умира в Турция след боледуване.

Червената армия на Тухачевски и Сталин яде позорен бой пред вратите на Варшава (бел. ред. – от току-що станалата независима Полша) и Сталин никога не го забравя. Подлият му нрав си го връща през време на Варшавското въстание през 1944 година, когато същата Червена армия оставя немците да разрушават града до основи, докато тя гледа безучастно от другия бряг на Висла. 

Полската делегация в Коминтерна е единствената, която е напълно унищожена от Сталин. 

Хитлер и Сталин си поделят Полша и я прегазват два пъти. Въпреки комунистическия терор, Полша е първата соц-страна, която почна да къса веригите на комунизма. 

При всяка значителна международна криза след Втората световна война в Полша нахлуват без предупреждение и се настаняват безсрочно стотици хиляди съветски войници, готови за бой срещу Западна Европа, незачитайки изобщо суверенитета на страната.

Благодарение на по-високото културно ниво на поляците, както и на католицизма, Полша е била винаги трън в очите на Съветския съюз и на днешна Русия. Полша е естествен път за проникване на европейското влияние в земите на изток от нея. През Полша за пръв път прониква в Белорусия печатането на книги, а Западна Украйна е конфликтната зона между католицизма и източното православие, родила един феномен известен като униатска църква, която в някои области е използвала свещеници от двете религии. 

Икономическата федерация на Прибалтийските държави от миналото се е осланяла на силна Полша за евентуална защита и за активно влияние в Белорусия и Украйна. По същата причина Полша и днес е крайно болезнен трън в задника на Путин. Страната е най-естествения път на Европа и САЩ към Русия, както и най-силния елемент от европейската защита на Източна Европа. 

Затова Полша ще играе все по-голяма роля в европеизацията на Украйна, а от там и на Русия. Това означава пазарна икономика, човешки права, културно и информационно влияние.

На този фон не можем да не си спомним, че царска Русия се опита да отнеме парламентарната демокрация на младата българска държава чрез преврат. Такъв опит (но този път успешен) беше осъществен и след 1944, чийто съсипващи последици са огромна част от днешното състояние на България.

Затова когато един Сергей Станишев, престорен на българин, пробутва на полуграмотна маса комунисти евтини глупости за славянофилството на руския цар-освободител, той без съмнение очаква да му повярват. Разочаровани и объркани от потока нова информация, заливащ главите им след освобождението от комунизма в 1989=та, те са готови да лапат всичко, което им поднесат, за да закърпят огромните дупки във вярата си. 

България днес е известна като най-бедната страна в ЕС, но тя е известна и като политическа аномалия поради неестествената й близост с Русия. От тук и логичният въпрос: може ли България да е нещо друго, освен бедна, щом е най-близкия руски съюзник. 

От тук и примерът с Полша: най-мизерните години в историята й са били по време на зависимостта й от Русия, безразлично съветска или руска.

И така, колко да мразим Русия? Отговор – колкото Полша, ако искаме да оживеем и ако вече не е късно. А ако някой иска да я мразим по български, тогава да я мразим както ни е учил Ботев – «силно да любим и мразим». А партията днес може да си яде лактите, но на това ни е научила.