Ньой без факли

В хладната привечер на 27 ноември виждам как пред Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” се събират млади хора. Двама-трима сред тях с плакати срещу Ньойския договор. Сто години по-късно, разбира се. Ето ти среща с историята. Изчислявам наум, че те би трябвало да са поне петото поколение след края на Първата световна война. Ала в съвсем друго време. И в съвсем друга България, което е видимо.

Усмихнати и ведри лица, без видим отзвук от някаква историческа травма. Нищо общо с наелектризираните младежки шествия навремето (през 1929 г. или 1939 г.), запечатани на фотографиите, носещи изблика на колективна болка. Никаква прилика и с тъмната и фанатизирана маса на „Луковмарш”: няма бръснати глави, качулки, агресия, нито налудничави татуировки. Приличат на съученици, събрали се след часовете.

Приближавам се, заговарям някои от тях. Оказва се точно така. Група момичета казват, че са от Първа английска, имало и малка група от Немската. Членове на клуб „Родолюбие”, сформиран преди година. Останалите са студенти по история. Общо стотина души, не повече. Искат да отбележат датата, нали е важна за българската история. Междувременно обсъждат свои си работи и някакви неизвинени отсъствия.

Дискретно встрани съзирам двама полицаи. Чакат ги, кога ще тръгнат. На мен пък ми е интересно накъде ще поемат. Между двете световни войни властта прави всичко възможно студентските шествия да не протестират пред посолства на съседни държави, да не говорим за великите сили, защото това не само влошава отношенията на България, но и парализира малкото възможни дипломатически инициативи.

Тогава има истински сблъсъци между полицията и студентите по „Царя”, бой с палки и съответно с дръжките на черните знамена. Чувам, че полицаите говорят по радиостанциите си, оттам явно ги подканват, говорят им нещо за „Орлов мост”. Съобразявам, че става дума за предварително обявеното автошествие на майките на деца с увреждания срещу Валери Симеонов. Днес част от самозваните „патриоти” имат проблем със собствения си народ, какъв ти там Ньой… През деня пък попаднах на протеста на синдикалистите от „Подкрепа” по повод на болничните, забъркан най-вече от ВМРО. Кашата е пълна.

Две училищни барабанчета дават сигнал и шествието бавно и спокойно тръгва в редица. Трам-таратам… На кръстовището на Университета минувачи ги гледат с почуда. „Някакво училищно тържество”, допусна една жена. Никой изглежда не разпознава знамето с частите на България или лозунгите за Ньой. Колоната стига до  парламента. До паметника на Цар Осводител „ура-патриоти“ все пак са паркирали три коли с черни знамена, може би през деня са държали речи, които съм пропуснал. Чуват се каба-гайди. Но на запис. Жива душа не се вижда. Студено е, а и „политическите патриоти” явно си имат по-важни грижи.

Шествието неусетно стига до Военния клуб. Накъде ли ще поемат, гадая аз. Дали не по „Раковски”, към Вазовата къща, както е било през 1919 г.? Тогава, при веста за тежките клаузи на Ньойския договор, за откъсването на Западните покрайнини, на Добруджа и непосилните репарации, събралото се множество, объркано, просто не знае какво да стори, накъде да поеме. По спомени на съвременници някой внезапно казва: „Към Вазов” и всички тръгват. Голям брой хора изпълват „Раковска” в близост до дома му. Скандират името му. Възрастният народен поет не знае как да реагира.

Накрая излиза на балкона, стъписан, посрещнат е с овации. В същото време се отваря прозорец от отсрещната сграда (днес БДЖ, тогава Министерски съвет). Някакъв министър решава, че стеклото се множество е дошло при властта и чака реч. Освиркват го. Вазов наново излиза на балкончето си, със сълзи в очите. На няколко пъти сочи с ръка към гърлото си, че е останал без глас, че няма думи. И се прибира. След време публикува във в. „Мир” извинение към българския народ и неговата младеж. Поразяващ по достойнството си текст и акт.

Пише, че се разкайва, ако с любовта си към отечеството и към земята на св. Климент е подтикнал българите да дадат толкова скъпи жертви. Спира се на това и в анкетата си с проф. Иван Шишманов. Дали младите хора от шествието са чували за това? Едва ли. Няма го в учебниците. А то е важно за националното ни самосъзнаване. И наистина издига народния поет на пиедестал.

Шествието за Ньой обаче отминава „Раковски”, продължава към някогашния царски дворец, а оттам – към площад „Света Неделя”. Тук навремето са посрещнали стоте хиляди пленници, завърнали се след подписването на Ньойския мирен договор – парцаливи, измъчени, полуживи. Тогава от парламентарната трибуна отдават почит на жертвите – 150 000 само в Първата световна и общо 400 000, ако се съберат с предходните войни. 400 000 души само за шест години (1912-1918 г.).

Чудно ли е тогава, както пише в свой репортаж журналистът Стефан Танев, че черните забрадки в столицата властват в пъти над всички други дамски капели, прикриващи късо подстриганите коси по новата мода „бубикопф”? И сякаш утаилата се болка на този площад с нещо провокира чудовищния атентат през 1925 г., най-кървавия за своето време. Инспириран от Съветска Русия, но организиран от бивши фронтови офицери, членове на БКП, решили с хаос да вземат властта в една страна, намираща се на ръба на бездната.

По „Витошка” шествието за Ньой предизвиква умерена почуда. Звукът на училищните барабанчета се смесва с музиката от заведенията. Туристически групи си правят селфита с шествието. Млади гърци, понеже вървя отстрани, ме питат за какво е протеста. Казвам им: „Срещу Ньойския договор”. Нищо не им говори, разбира се. Уточнявам: „Версайската система след края на Първата световна война“. Никаква реакция. Усмихват се, одобряват. Някои от шествието също се снимат с туристическите групи. Фейсбук с лекота съвместява всякакви различия.

Разбирам, че крайна точка на шествието е „лъвчето“ пред НДК. Скоро стигаме там. Момичетата и момчетата правят кръг. Някой казва: „В памет за жертвите”. Оказва се, че са купили свещи. Няма подготвени речи. Минута мълчание. Раздават свещите. Едно момче излиза и казва: „Сигурно и вие имате по някой загинал прадядо. Потърсете името му…”. Студено е. Момичетата и момчетата са се сгушили в яките си, пристъпват от крак на крак. Момиче до мен полугласно допълва – за „незнайните”.

Питам го, знаели защо са „незнайни“. Чувало ли е, че войниците на фронта – и от нашата, и от другата страна – носели на ръката си пластинка, на която било изписано името и техния пол. Ако загинат, поне някой да прати известие на близките им. Ако снаряд откъснел китката им, или не намерели в тялото писмо или някакъв документ, обявявали загиналия за „незнаен воин“. Затова след войната цяла Европа се изпълнила с такива мемориали, пред които горял вечен огън. В името на спомена. Не бяха чували нито то, нито съученичките му.

Не ми се обърна езикът да им разкажа как в книгата си „Europeana“ (субективна история на ХХ в.) писателят Патрик Оуржедник изчислява, че ако биха били подредени телата на загиналите в Първата световна война, колоната на германците би стигнала средно до 3010 км, на французите – 2 681 км, а взети накуп загиналите в целия свят биха направи шествие на смъртта от 15 508 км. Потискащи изчисления (при средна височина на един загинал от 172 см). Не ми се иска да пресмятам българските 150 000 жертви, допълнени от испанския грип, който върлува след войната.

Ненадейно някакъв кресливо-патетичен глас разкъса мълчанието. Дамата се представя за преподавател по история в Софийския университет, рецитира Вазов, говори нещо за границите, обявява се все пак за мир на Балканите, но пък призовава младите хора на 7 януари догодина да протестират срещу чуждите неправителствени организации, които ще изземат децата на България.

Усещам лека тръпка на недоволство. „Това е в повече“, казва момче до мен, друго на висок глас заявява: „Без политика”. Пак се убеждавам колко мръсна дума е „политика“ за това поколение, почти равна на думата „партия“. И причините са обясними.

Сетне друго момче застава отпред и казва: „Сигурно и вие имате хора в чужбина в семействата си, замислете се над това”. Не завършва речта си. Разбирам, че тук е същинската травма. Шествието се смълчава и след като „лъвчето“ грейва, заобиколено със свещи, всички се разотиват.

Направо не можех да повярвам, че казионните патриоти няма да изникват отнякъде и ще пропуснат „100 години Ньой“. На път за вкъщи спирам пред „Незнайния воин“, приютен до базиликата „Св. София“. И там няма жива душа. Само седем червени карамфила и два букета, оставени от нечии ръце. Нито един венец от „казионните” на власт. Което явно идва да покаже, че вече живеем с други теми и в друга история.

Точи ме, точи ме, всичко ми вземи

Уж сме бедни, а все има какво да вземат от нас

Безпаричие

Снимка: © iStock / Getty

„Мене ме нема в целата схема“, пееше поетът, преди десните да му се разсърдят, че сам си изкарва парите (what’s up with that?). И все пак лирическият герой не е прав – всички сме в схемата, макар по-често като потърпевши. Целогодишно ни точат без свян и мяра – като пернишки язовир. Понякога пряко, понякога косвено, но никога – приятно.

Тече и новинарският поток, а именно от него разбираме кой кога е бил източен, как, откъде и по колко пъти. Като новината за психатърката от Пловдив, която лепвала фалшиви диагнози на хора, които никога не е виждала, за да точи НЗОК. А парите в НЗОК идват откъде? Точно така, от бюджета, който ние пълним.

Лекарката изкарвала нищо неподозиращите „пациенти“ шизофреници, прибирала хапчетата, отпуснати безплатно от касата, и ги продавала на черно за печалба. Поне така твърдят от прокуратурата.

Това вече е ново – хем те точат, хем психично болен те изкарват.

Поне точенето тук не е пряко, а косвено. А как ли се чувстват онези клиенти, които – пак според прокуратурата – групово са олекнали с около един милион лева, след като банкова служителка във Варна е отвинтила кранчето на техните средстава, пренасочвайки ги към своите джобове? Как ли? На сухо. И без сухо.

Homo homini lupus est!*

От Плавт до наши дни нищо не се е променило особено. Само вълчите постъпки са станали значително повече и значително по-нагли, а на места виенето срещу луната с пълни джобове е едва ли не народна традиция. Че и национална.

Не беше нужно повече от едно „местните данъци в България са изключително ниски“, казано от достатъчно високо, за да се заговори в редица общини за увеличение на местните данъци и такси. Ама трябваше ли така скоро след изборите? Трябваше, трябваше – бюджети трябва да се гласуват за догодина, няма време за отлагане.

И при ходенето на избори като при секса – изглегнеш ли се (да речем в изборния ден), нараства шансът след това да го отнесеш. Източване ще има, но няма да е хубаво.

Дори да не става дума за пари, пак ще се намери какво да ни източат. Като личните данни например. При това не откъде да е, ами пак ги взимат от „сигурните“ ръце на държавата. За подобни неща като ЕГН-та и номера на лични карти бели автобуси за защита няма – там се разчита на „ограда от камъни“, че е по-евтино. А после разноцветни хакери с лекота я прескачат и точат ли и те, точат ли.

А ако нищо не остане, накрая и язовирът може да бъде източен, че да пресъхне не само джобът, не само личната карта, но и чешмата. Питайте перничани. Една студена вода да ти остане, и нея да не можеш да изпиеш…

Днес в Града на миньорите, след година-две – и в други населени места. Толкова говорихме за климатични промени, че дадохме добро оправдание за всеки следващ случай на воден режим и вода, „загубила“ се по трасето.

Накрая и ние точим, ама лиги, вперили поглед на Запад, че понякога и към по-хубавите места на Изток. С идеята, че там се живее по-добре, по-спокойно и по-сигурно. И най-вече – с по-малко точене.

* Човек за човека е вълк (лат.)

Гудрун Щайнакер: „И тогава разбрах кой има думата в България“

„С един колега направихме анализ на 40-те най-богати българи. И установихме, че 2/3 от тях са били пряко или косвено свързани с бившите тайни служби“, разказва Гудрун Щайнакер, бивш зам.-посланик на Германия в София.

Гудрун ЩайнакерГудрун Щайнакер

ДВ: Г-жо Щайнакер, наблюдавате България повече от две десетилетия. Как, според Вас, българите преосмислят миналото си 30 години след промените?

Гудрун Щайнакер: Пристигнах в България, когато беше създадена Комисията за досиетата. Бях заместник-посланик в периода 2006-2009 и помагах за изграждане на контакти със съответната комисия в Германия. По онова време с „наследството“ на ДС се занимаваха както доскорошни жертви на режима, така и млади активисти като Христо Христов, който е най-добрият експерт в тази област в България.

На сайта minaloto.org той публикува много материали по темата. В България бяха огласени имената на редица публични личности от различни сфери, които са работили за тайните служби на комунистическия режим. В Германия ние тръгнахме по друг път. Тези, които заемаха държавни постове, бяха освободени, но съзнателно не бяха публикувани имената на хората в икономическата сфера и в частните медии, които са били свързани със службите, за да се избегне създаването на паралелни структури, които могат да представляват заплаха за държавата.

ДВ: Мнозина се опасяват, че Държавна сигурност и до днес продължава да влияе върху развитието на България. Вие какво мислите?

Щайнакер: Държавна сигурност – такава, каквото я е имало – вече не съществува. Но, разбира се, много нейни представители са останали на високи постове. Малко след промените, под сериозен западен натиск, в България беше създадена специална прокуратура, която трябваше да разследва тежките престъпления на режима. Оказа се обаче, че голяма част от служителите в тази структура сами са били свързани с тайните служби.

Можем да си представим какво излезе от цялата тази работа. 30 години след падането на Стената вече не са останали кой знае колко хора на службите, които все още заемат важни позиции. Но те са оставили своя отпечатък върху много структури в страната. А техните наследници пък, преки или косвени, държат властта на много места. Те все още имат много пари и сериозно влияние, контролират част от икономиката. Именно поради това възниква впечатлението, че Държавна сигурност все още дърпа конците.

ДВ: Според едно допитване, едва около 30% от българите смятат, че Държавна сигурност носи вина за бавния напредък на България. А цели 49 на сто винят Иван Костов. Същевременно 45% са съгласни, че по времето на Тодор Живков е било по-добре. Как ще го коментирате?

Щайнакер: Тази носталгия се наблюдава не само в България, но и в другите бивши комунистически държави. Разбира се, неолибералният капитализъм, който се наложи в тези държави, доведе до много несправедливости. И отвори голяма бездна между богати и бедни. Тъкмо това подвежда хората да оправдават предишната егалитарна система и да изпитват носталгия по онова време. Всичко идва от неинформираност и заблуди. Затова се радвам, че в българските училища вече ще се изучава времето на комунистическия режим. Смятам, че това е много важно. Родителите на сегашните деца сами са били деца, когато настъпиха промените. Те си спомнят смътно как се е разпаднала системата, може би как родителите им са загубили работата си, но не са разбрали, че причината всъщност се крие в сбърканата икономика и в диктатурата през предишните десетилетия.

Много хора от предишните поколения, които са се оказали жертви на промените, предават на по-младите, че преди е било по-добре. И може би, на едно много ниско равнище, за част от хората наистина не е било толкова зле. В началото на 1980-те, преди да започне голямото сриване, те са имали сигурна работа, безплатно образование, някакво здравеопазване.

Пак казвам – на ниско равнище, но е било налично. А хората от работнически произход са можели да направят кариера през партийните структури или с помощта на тайните служби. Но цената на всичко това беше, че тези страни бяха в пълна изолация от останалия свят. И режимът беше абсолютно параноичен, навсякъде виждаше врагове, срещу които се бореха тайните служби – понякога с убийства. Днес част от елита в медиите и в икономиката, който идва от тези структури, съвсем естествено няма интерес истината да бъде извадена наяве и да стане ясно кой е отговорен за цялата мизерия тогава.

ДВ: По време на мандата си в София Вие сте имали някои паметни преживявания с тайните служби. Разкажете ни за тях.

Щайнакер: В България пристигнах от Русия, където беше ясно, че държавните служители масово са свързани с тайните служби. Че то самият президент, тогавашният и настоящ президент, също идва от службите. Неговото управление се погрижи т.нар. силовици отново да се върнат на власт и да вземат под свой контрол значителни ресурси в тази страна. Но да се върна към преживяванията си в България. Влязох в конфликт например с един високопоставен служител на тогавашния министър-председател, защото официално разкритикувах плановете да се празнува 60-годишнината от основаването на тайните служби (по-точно на външното разузнаване – бел.ред.).

Нали разбирате, че когато те са основани, през 1947, е било времето на най-тежката комунистическа диктатура, извършила най-тежките престъпления срещу абсолютно невинни хора, масови убийства, лагери, национализация… Тъй че това изобщо не е дата, която една демократична правова държава като България би трябвало да празнува. Тези мои критики никак не се харесаха на някои хора и аз станах обект на – повече или по-малко публични – атаки. Не че това ме стресна особено. Показа ми обаче кой има думата в тази държава. И в бизнеса непрекъснато се натъквах на хора от онези, които бяха получавали куфарчетата с пари. Пари, с които после да контролират икономиката. С колега от посолството тогава направихме анализ на 40-те най-богати българи. И установихме, че две трети от тях са били пряко или косвено свързани с бившите тайни служби.

100 години в сръбския затвор – без право на помилване дори от Майка България

Българското малцинство в Западните покрайнини е жертва на вековните сръбско-български противоречия и лицемерие

Иван Иванов

Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в  Босилеград 

100-годишнината от Ньойския договор и 99 години от окупацията на Западните български покрайнини се посрещат почти с мълчание от българското общество. Българската политика и дипломация искат тихичко, по терлици, да се измъкнат от отбелязването на тая щекотлива историческа дата, на която победителите в Първата световна война в Парижкото предградие Ньой ни осъдиха на

доживотен затвор без право на помилване

Още по-лошото е, че за тия 100 години ние приехме и усвоихме робството като начин и философия на живот. Научихме се да си мълчим, да се покоряваме на властта, да се ослушваме какво, къде и пред кого говорим, от страх да не би някой да ни докладва пред ония сламени чучела, назначени в тъмните коридори на комунистическата държавна сигурност и благословени от владиката на СПЦ (с пагони на ДС), и то не пред Евангелието, а направо пред Начертанието на Гарашанин.

Така осветени и освободени от задължението да спазват демократичните принципи, Конституцията, законите и моралния кодекс на християнството, сламените чучела се превърнаха в нашите господари на живота и смъртта. Това естествено няма как да стане без покровителството на Белградските управници, които им дърпат конците. И то най-много по време на изборите, тогава, когато плахо се появява дилемата за статуквото или промените.

Нито една демокрация не може да надскочи културното ниво на своите избиратели. Дори и когато могат свободно да избират, избирателите избират съгласно своите вътрешни културни и морални убеждения. Това дава възможност чрез опростачването на 50% плюс един от избирателите тираните да дойдат на власт и тогава с демокрацията е свършено.
Възможно ли е изобщо в нашата 100-годишна тъмница да се приложат общоприетите принципи на свободата и демокрацията? Простият отговор е – не. Защото ако робите имаха право на свобода и демокрация, първото, което щяха да направят, е да сринат тъмницата и да избягат от нея. Точно както се случи със свободните и осъзнатите югославски народи и народности след смъртта на диктатора Тито. Те просто поискаха свободата и независимостта си, бориха се за нея и югославската тъмница се срина. Светът им подаде ръка.

На нас никой не ни подаде ръка. Включително и майка България.

Тя само безуспешно се опита да ни подобри условията за живот в затвора, но строго ни подвикна да си седим в него. Само че затворът си е затвор и младите подрастващи поколения не искаха да живеят в него. Те просто избягаха и се разотидоха по света да си живеят живота. Те изобщо не се интересуват от стогодишната ни борба за освобождение и присъединение към Отечеството. Зовът на почвата и кръвта е непознато чувство за тях. Не искат да си съсипват живота с нашата обречена борба.

Останаха само тъмничарите, които продължават да вилнеят, изживявайки мрачните си нагони за власт и грабеж. Гонят всеки, който се опитва да дойде, да инвестира, да предложи работа и препитание на хората. Обладани от еничарския синдром и от извратения чужд патриотизъм, те яростно преследват инвеститорите, бъркат в дамските чанти и джобовете на сънародниците ни на границата, когато те тръгнат за Босилеград, пръскат ги със сълзотворен газ, псуват албанците, които идват от време на време да изиграят мач на “Пескарата“, разпродават реките, рудните богатства, горите, съсипват природната среда, всичко, наследено от предците.

Искат след тях да не остане нищо. Да няма кой да им поиска отговорност за престъпленията срещу собствения си народ и собствените си деца. Да няма даже кой да произнесе историческата присъда над тях, да ги заклейми и

да отправи проклятие от името на потърпевшите и прогонените

И вече са на финала.

Селата, сега вече и улиците в Босилеград, са пусти.

За половин век, хората са десет пъти по-малко. Трийсетина деца на година тръгват на училище и около двеста поемат пътя към отвъдното. Духовете на Гарашанин, Милош Милоевич, Стоян Новакович, Коста Печанац и други сигурно тържествено танцуват на оня свят.

Оределите национално мислещи български патриоти в България организираха няколко научно-исторически конференции за Ньойския договор, от време на време се появява по някоя патетична статийка или интервю по сайтовете и вестниците, и това е всичко.

Ония, които искат да ни помогнат, не могат, ония, които могат, не искат. Никой не иска да каже това, което виси във въздуха: че сме обречени, не за друго, а защото българските политици се опитват да се правят на суперевропейци – сакън, да не ги обвинят, че проявяват териториални претенции към своите окупирани територии в съседните държави. Това, според тях, вече е демоде, и се задоволяват да

говорят общи приказки за човешките права,

отворените граници, европейските фондове и пр. Чакат Сърбия да влезе в ЕС и тогава вече ще потече мед и мляко, и всички, хванати за ръчички, ще тръгнем към обетованата земя и вечния мир.

Имам чувството, че вече 100 години играем един продаден мач. Капитаните на нашия отбор в решителните моменти винаги подритват топката към играчите на противника, а и съдията винаги е готов да свири дузпа срещу нас. Ние сме нарочени да загубим мача на всяка цена, дори и ако играем по всички правила на играта.

На официалните сръбско-български срещи на високо равнище, София все още е в ролята на подсмърчаща сестричка пред големия брат. Навремето се наслушах на високопоставени български дипломатически служители, които се топяха от възхищение, докато ми говореха за онази идеализирана, “западна“ Югославия, към която те, по времето на Живков, обръщали телевизионните си антени.

Югославия на дънките и чорапогащниците, на дъвките и шоколадите, на Миле Китич и Лепа Брена.

Никой от тях не говореше за Югославия – “тъмницата на народите“, за Голи оток, за Кървавия Божич,

за убийствата на техните сънародници на границата. И все още съжаляват за нея. И до днес не могат да проумеят защо тази “прекрасна държава“ трябваше да се разпадне точно по времето, когато Европа се обединяваше. Не могат, защото им липсват заметените факти от комунистическата историография.

Три десетилетия след падането на комунизма в България, продължавам на същите срещи на високо равнище да слушам старите комунистически мантри за българското малцинство като мост на сътрудничество между двете братски държави, българската подкрепа за сръбското еврочленство и никога по-добрите отношения между двете държави!? Точно по времето, когато българите в Западните покрайнини издъхват! Вярвам, че имената на тия български политици ще бъдат записани в най-срамните страници от българската история.

Договореностите в Белград се забравят веднага след официалните пресконференции. Питам се, какво ли си мислят сръбските държавни представители за поетите ангажименти към българското малцинство, когато кортежите с българските държавници минат Калотина? Не бих се изненадал, ако по техен адрес им пуснат в гърба по някоя сочна сръбска псувня. Прекалено добре познавам техния манталитет, за да се съмнявам. Основание за това намирам и в антибългарското изказване на Милован Дрецун това лято по сръбските телевизии. И в последвалото изказване на сръбския външен министър Дачич, по адрес на българския премиер Бойко Борисов. И то точно по времето на “най-добрите българо-сръбски отношения“.

Нека да не се лъжем повече.

Българо-сръбските отношения никога не са били добри

Те винаги са били лицемерни. Винаги са водили войни за територии, винаги са принадлежали към различни и взаимно противопоставени геополитически пространства.

По времето на Първата световна война – на страната на Антантата и Централните сили. После, когато Югославия уж се стремеше към Запада, България се стремеше към Изтока. Днес, когато България е част от Запада, Сърбия гледа към Изток. Диалог може да се води и да доведе до резултати, когато се говори на един език и се преследват общи цели и ценности. Такива няма и няма да ги има, дори и когато в Западните покрайнини не остане нито един българин и правата на българското малцинство отпаднат от дневния ред на сръбско-българските отношения.

Българското малцинство в Западните покрайнини е

жертва на вековните сръбско-български противоречия

и само краен лицемер може да каже, че то е “мост на разбирателство и сътрудничество“. Дори и тия лицемерни отношения пак почиват върху жертването на българските интереси.

Лицемерна е и българската подкрепа за сръбското еврочленство. Еврочленството на Сърбия зависи не от българската подкрепа, а от самата нея. От желанието и готовността да изпълнява и усвоява европейските критерии и изисквания, и то пред погледа на всички европейски държави.

Тя не го иска това членство. Тя не иска да преосмисли историята си, защото ще трябва да признае историческите фалшификации и измами, върху които почиват основите на сръбската държавност. Тя не иска да се демократизира, защото не знае дали в един момент Войводина, Санджак или Западните покрайнини няма да поискат да си отидат по демократичен път.

Тя не е готова да признае независимостта на Косово и все още мечтае да си го върне, въпреки че и идея си няма какво ще прави с албанците, които живеят там. Тя не иска да стане част от европейското икономическо пространство, защото знае, че пазарните правила ще съсипят сивата икономика, върху която почива управляващата политическа класа.

Сърбия днес просто не е готова да плати цената на евроинтеграцията си, въпреки спорадичните проевропейски изказвания. Брюксел също не е готов да я приеме преди тя истински да се европеизира. Още повече, че Русия, Китай и Турция й дават лъжливи надежди за дневно-политическа употреба. И за да си купят или да продадат нещо на изгодна цена.

И докато сръбските управници тъпчат на едно място, десетки хиляди млади и предприемчиви сърби, бъдещето на страната, я напускат, за да не се върнат никога вече. Засега никой не се замисля до какво ще доведе всичко това в скоро бъдеще. Нека да дойдат в Босилеград, за да видят на какво скоро ще заприличат и други градове в Сърбия. Пусти улици с по някоя лъскава кола с български номера, възрастни хора, мургави обитатели на гетата и негри пред бежанския център.

Има ли надежда?

Гражданите понякога се изливат по площадите с искания за свободни и демократични избори. Но телевизиите не се интересуват от тях. Те приспиват нацията с някаква паралелна виртуална реалност, в която няма безработица, ниски заплати, високи сметки, отчаяние и отчуждение.

Има в изобилие риалити програми, които забавляват аудиторията с долнопробни Биг брадър изпълнения, в които събраните от кол и въже герои, денонощно се псуват, бият, мразят и тъпчат, събличат се и си показват интимните части. Под маската на някакво просташко забавление и свободия, вместо култура, образование и вяра, се промотира концепцията на концлагера като обществен модел и идеал на съвременния човек, който полугол подскача на гладиаторската арена, в компанията на зверове, леки жени, наркомани и пияници.

В такава компания, Спартак няма никакъв шанс. Началото на революцията ще започне не когато осъзнаем, че сме достигнали дъното, а когато осъзнаем, че трябва да изгасим телевизора.

„Турско робство“ или „Османско владичество“?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Николай Флоров

«Руско робство» или «руско владичество»?

«Съветско робство» или «съветско владичество»?

«Паметник на освободителя» или «паметник на окупатора»?

«Партия на народа» или «мафия»?

«Монархо-фашизъм» или «монархо-комунизъм»?

«Комунисти» или «фашисти»?

«Комунисти» или «Нашисти?

«Българска Народна Република» или «Българска Съветска Народна Република»?

«Дружба от векове и за векове» или «робство от векове и за векове»?

Бойко Тиквата или Бойко Борисов?

Гоце Първанов или Георги Първанов?

Президент или резидент?

Държавна Сигурност или Национална Сигурност?

Правосъдие или кривосъдие?

Полиция или милиция? 

Българска Православна Църква или Българска ДС-славна Църква?

Патриарх или генерал-полковник?

Владика или «да ти го натика»?

Цигани или българи?

Шистов газ или руски газ?

Европа или Русия?

Електронен автограф на голата глина.

 

Борисов в САЩ: да погледнем между редовете

Тук няма лъжа: визитата на Борисов в САЩ наистина може да се нарече успешна. Но нищо общо с истината нямат внушенията за позицията на Вашингтон по казусите „Белене“ и „Гешев“.

Борисов и Тръмп

Коментар от Даниел Смилов:

Визитата на премиера Борисов в Белия дом с право се определя като успешна. Защото препотвърди ангажиментите на най-могъщата държава в света към България като стратегически партньор в НАТО. И понеже президентът Доналд Тръмп често е изпращал амбивалентни сигнали към европейските си колеги, беше изключително важно, че по време на срещата с Борисов в посланията му нямаше никакви колебания: Америка има траен стратегически интерес към Европа и България, а в бъдеще отношенията само ще се задълбочават.

Това като цяло е достатъчно, за да оценим положително визитата на иначе живописната българска делегация. Много се изприказва за стила, с който сме били впечатлили Тръмп. И особено за езика на тялото, ръкостисканията и попипванията, с които сме създали топла неформална връзка. По този въпрос може само да се каже, че друг път е добре да сме по-обрани в себеизразяването.

Разбира се, Борисов и ГЕРБ интерпретираха успешната визита като одобрение на САЩ за тяхната цялостна политика – включително по въпроси като АЕЦ “Белене”, руско-турския поток и избора на новия главен прокурор Иван Гешев (тоест, “борбата” срещу корупцията).

Краткият коментар на тези твърдения звучи така: дипломатично казано, те са силно преувеличени. Защото всъщност са напълно неверни. Подобно одобрение не фигурира в документите от срещата, нито пък в думите на Тръмп в медиите. Какво са си говорили насаме двамата лидери – това не знаем. Но целта на едно одобрение на цялостната политика, ако изобщо го има, не е да остава тайно, нали така?

Белене“ и тръбите

Премиерът Борисов още във Вашингтон се похвали, че е убедил Тръмп в нуждата и икономическата целесъобразност на проекта за АЕЦ “Белене”. Ако беше вярно, това щеше да е голямо постижение, тъй като поне досега Борисов не е успял да убеди в същото нито собственото си общество, нито някой стратегически инвеститор, който да сподели с България риска от строежа на централата. Нещо повече:

Борисов не е успял да убеди даже себе си и собственото си правителство в икономическия смисъл от “Белене”, защото официалната му позиция по този въпрос гласи, че централата ще се строи, само ако друг поеме голямата част от финансовия риск.

Въпреки че мнозина “имат интерес” да участват в проекта, досега никой не е заявил намерение да поеме риска. Тоест, да се окаже собственик/оператор на скъпи мощности, които нямат достатъчен пазар, за да се изплатят. Китай, Русия, а дори и САЩ със сигурност имат интерес да продадат техника за централата, но не и да участват като инвеститор. По отношение на САЩ визитата на Борисов във Вашингтон само потвърди това положение.

А дали все пак Тръмп не даде зелена светлина за проекта, вдигайки американското вето от него? Това също не е вярно, защото такова вето просто не е имало. Все пак ние вече сме си закупили (под формата на два руски реактора) копчето и единия ръкав от втория си ядрен балтон. Явно суверенитетът ни не е под въпрос – напълно свободни сме да взимаме необмислени решения. Като това да ходим с два балтона един върху друг.

Що се отнася до руско-турския поток през България, нещата и тук опират не само до геополитика, но и до българския интерес. Вашингтон изглежда не е против проекта, стига да е съчетан с възможности за диверсификация на източниците на газ и по-специално за закупуване на втечнен газ от Америка. Това беше позицията на САЩ и преди визитата – по време на посещението на българската делегация тя бе просто потвърдена. Тъй като проектът отговаря на европейските условия, срещу него няма възражения както относно “Южен поток”.

Какво обаче печели България от този проект? Таксите от транзит, които ще получим през следващите десет години, инвестираме в тръби, паралелни на тези, които имаме. Старите тръби вероятно в един момент ще останат празни (или пък новите ще са празни?), тъй като количествата, които ще преминават през България, ще са горе-долу колкото сегашните.

В най-добрия случай след тази операция ще сме на нулата. Или около нулата. Русия обаче получава от нашата инвестиция две трасета, с които ще може да притиска държави като Украйна и да вдига цената на ресурсите си. От строителството на тръбопровода ще се облажат и енергийните лобита в България. Затова да попитаме: САЩ ли трябва да ни защитават от това, че не можем или не искаме да смятаме, когато става дума за обществения интерес?

Борбата срещу корупцията и тандемът Гешев-Цацаров

Размяната на местата на Цацаров и Гешев е бетониране на сегашната антикорупционна политика на ГЕРБ и ДПС (с мълчаливото съгласие на БСП). За тези, които намират тази политика за успешна, новите назначения са триумф на логиката. За всички останали става дума за избор на статуквото, който е предназначен да пази същото това статукво.

За пръв път обаче имаме ситуация, в която сериозни институции вече изразиха недоволството си от избора на Гешев и от цялостната антикорупционна политика, с която той е свързан. Дотук това са президентът Радев, шефът на ВКС Лозан Панов и други висши съдии, Висшият адвокатски съвет, Съюзът на съдиите и много други. На коя страна са САЩ в този спор – и взели ли са изобщо страна?

Цацаров и Гешев вече също бяха на посещение във Вашингтон, което може да е намек, че администрацията на Тръмп одобрява Борисовата “борба срещу корупцията”. Лидерите изглежда “са се разбрали” САЩ да не надничат много-много в кухнята на нашето управление, стига органите ни да развият някакъв минимален имунитет към руското присъствие (в т.нар. шпионски скандали).

Борисов и ТръмпБорисов при Тръмп във Вашингтон

Борисов обаче не бива да разчита на подобно “разбирателство” – визитата му в САЩ демонстрира защо. Първо, в комюникето след срещата му с Тръмп стана ясно, че НАТО си остава съюз на ценности, сред които правовата държава и свободата на медиите са ключови елементи. И никакви персонални (реални или въобразени) “разбирателства” не могат да суспендират тези ценности.

Второ, скритите разбирателства в политиката може и на някого да му изглеждат като “висш пилотаж”, но често те стават и причина за висши гафове, какъвто безспорно е казусът между Тръмп и президента на Украйна. Особено пък когато става дума за сравнително малка страна като България, сметката, че с лични договорки ще спечелим повече, отколкото чрез принципи и ценности, винаги ще излезе крива.

И трето, онези, които разчитат на “скрита персонална договореност” САЩ да си затварят очите, бъркат Америка с държава, която се ръководи от един бащица. Президентът Тръмп е титуляр на една от най-важните американски институции, но освен него има Конгрес, чийто Сенат е поне също толкова важен във външната политика.

В САЩ си имат и независим съд. Имат си и медии, които не са подчинени на някой бащица, както е на други места. В този смисъл отношенията с Америка не се свеждат до това “да се разберем с началника”. Ако подобни рефлекси са се задействали у някого, те са рецидив от съветските времена. И ефект от унеса по Путин.

Като теглим чертата

Така че: като теглим чертата, посещението си остава упешно, но това не означава индулгенция или одобрение за спорни и направо вредни политики на настоящото ни управление. И след визитата в САЩ те си остават такива, каквито си бяха.

Де насилие вилней, там законът линей!*

Където има чиновници, Интернет шанс няма!

Тази седмица управляващите стъпиха на нов връх в законодателните си търсения на благини за народа! Всичката Мара втасала, та между първо и второ четене на Закона за бюджета, предложиха да се ограничи свободното краткосрочно предлагане на стаи и апартаменти за гости, които не са изрично сертифицирани като места за настаняване от според Закона за туризма.

Сиреч, платформи като Booking, Airbnb, Expedia, Facebook и др. няма да могат да публикуват обяви на български граждани и фирми за даване на стаи под наем без предварителното дозволение на Министъра на туризма или който там е посочен от него.

Ако дръзнат да нарушат това народополезно правило, ги чакат солени финансови санкции, а при „системни нарушения“ дори ще се спира достъпа до съответните интернет сайтове. Само, дето не е ясно кого ще накажат: предоставящите „нерегламентирани“ стаи под наем или всички ползватели на горните приложения. Но това изобщо не е важно!

В тази връзка, не знам докога политиците у нас ще си губят времето да имитират демокрация и да ни санкционират частично. Българинът е тарикат и все успява да се измъкне от капаните, които му залагат. С много псувни, вайкане и охкане, но някак успява! А това не е добре! Затова ще си позволя да предложа на управляващия елит някои крути мерки, които да държат народа в правия път.

Както вече сами се убедихте, предложенията за промени в Закона за туризма са само плаха стъпка в правилната посока. Трябва да се действа много по-решително и всеобхватно.

1. Няма какво да се чака Facebook, Airbnb, Booking, Expedia и други такива да направят 2-3 нарушения, за да спрем достъпа до тях. Един нов закон, априори трябва да забрани на българина да влиза там! Особено до Facebook! Тук не просто се отдават некатегоризирани палатки и каравани под наем, тук всеки акаунт е потенциална заплаха за стабилността!

Всяка свобода на словото си има граници, все пак! Я си представете, че започне да се използва за критика на управляващите, или не дай, Боже, за организиране на протести (с палатки!!!). В нормалните държави като Китай, Куба и Северна Корея това пространство, както си му е реда, е отделено за благодарности за грижите за народа. Или е блокирано, докато ползвателите му се научат да се държат прилично.

2. Българският туризъм е на ръба на пропаст, дълбана от десетилетия върху някогашна дюна, укрепена в основите с гигантски хотел поне с аквапарк. Вместо да са патриоти и да помогнат в усилията последните късчета на българското Черноморие да бъдат „доукрепени“, т.е. застроени и унищожени, българите хукнали по морета и планини у съседите.

Няма да стане така! Трябва да се приеме закон и за онези български хотели, където всеки от нас е длъжен да летува – с прилежащи брой шалтета и шопски салати по 40 лв. С този самоотвержен патриотизъм със сигурност ще привлечем вниманието на световните медии. А това неминуемо ще доведе милиони туристи желаещи да вкусят от „обслужването“ и скубането в мутренските ни хотели!

3. Отдавна е назряло времето и за нов закон, в който ясно да се каже, че частната собственост може да е частна, но само чиновникът може да се разпорежда свободно с нея. Не е достатъчно само отдаването на стаи под наем да се лицензира. А ходенето на гости какво е? Откъдето и да го погледнеш, е отдаване на помещение и маса за краткосрочно или дългосрочно (според количеството на пиенето) ползване.

Да знаете само на колко агенции може да възложим да се заемат с регулирането на тоя въпрос! И на колко чиновника още може да създадем работа! Не може да се позволява на всеки да решава какво да прави с нещата, които притежава. Днес ще отдава свободно под наем, утре ще почне да иска да знае как и да казва за какво да се харчат данъците му! Твърдо не – добрият пример и свободата са най-големият враг на плутокрацията!

4. Не може българинът все да очаква от чиновника да си свърши работата, за която е назначен. В България никога не сме имали такива традиции и не виждам защо тепърва да ги градим. Чиновникът е там, за да пречи, не да помага. Затова трябва да му се дават все повече и повече правомощия. И е много неправилно да му се вменяват задължения! Това не са задължения, а благоволения, които той може да даде на данъкоплатците, когато и както той реши.

Крайно време е с нов закон да се отсече, че където има чиновници, Интернет шанс няма! Още колко милиарда трябва да похарчим за електронно правителство, за да се научим, че всеки електронен подпис трябва да е придружен с мокър печат поне? Няма да позволим на мишката да изяде книжката! Книжката трябва да е прономерована, прошнурована и парафирана от Негово Величество Чиновникът!

5. Промени трябва да има и в Конституцията. Трябва да се запише, че политиците имат изконно право да създават проблеми там, където ги няма, за да отклонят вниманието от проблемите там, където ги има, но те не знаят или не им изнася да решат.

Както се казва – проблем проблем избива. А когато не могат да се изловят и накажат нарушителите, управляващите имат право да си го изкарат на всички. Най-вече на изрядните и предприемчивите! Кой, ако не те, ще платят сметката за всички глупости, които могат да се сътворят. Политиците и без това го правят, не разбирам защо да не го узаконим.

Това са само част от идеите, които могат да бъдат приложени на практика. Знам си, че ми е бедна фантазията и не мога да се меря с тази на некадърниците, добрали се до власт. У нас напоследък май само такива управляват.

________________________

*Епиграма на Радой Ралин, карикатура на Борис Димовски („Люти чушки“)