България: каквито сме ние, такава ни е и държавата

Общият ни дом – държавата страда от хронични проблеми и неуредици. А ние се държим така, сякаш това изобщо не ни засяга. Нехайството ни обаче има цена, която всички плащаме. Коментар от Ясен Бояджиев.

https://www.dw.com/bg/

Довечера ще си честитим новата година и ще си пожелаем да е по-добра. Както и много други хубави неща, някои от които, разбира се, може и никога да не се сбъднат. Точно като това, което ще си пожелая тук. Но пък знае ли човек…

Нашето и общото (чуждото)

Това пожелание започва с една, струва ми се, доста поучителна история отпреди много години. Някъде в средата на 80-те моя близка позната от Норвегия пристига за първи път в София на специализация.

В студентското общежитие, в което се настанява, силно я впечатлява следният контраст: в стаите, макар и обзаведени бедно, било чистичко, спретнато, подредено, а в помещенията, ползвани от всички – изпочупено, разхвърляно и мръсно. Чудела се защо е така и попитала някои от хората, с които съжителствала. Всички повтаряли едно и също – стаите са си наши, а останалото е общо, тоест, чуждо.

За нея това обяснение било напълно неразбираемо. Защото, макар и да била родена и израснала в подобни, че дори и по-бедни условия (доста преди разумното използване на природните ресурси и човешките усилия да превърнат нейната родина в една от икономически и социално най-развитите държави в света), тя била възпитана и научена на точно обратното отношение.

По-късно съдбата свързала живота й с нашата страна и днес тя познава отлично България и българите. Но споменът за това първо впечатление и учудването от него остават.

Средата, която обитаваме

Може би защото оттогава нищо не се е променило и преобладаващото отношение към „нашето и общото (чуждото)“ си е останало същото (не само в студентските общежития). Не съм сигурен доколко личното ни пространство е чисто и подредено, но във всеки случай средата, която обитаваме и ползваме всички, като цяло е в същото грозно и окаяно състояние. Едва ли има нужда от примери – те са навсякъде, накъдето и да се обърнеш.

Даже когато някой вложи усилия и грижа, за да направи и остави нещо за другите, веднага се намира друг, който да го съсипе. Промяната в това отношение не е въпрос само на възможности или на по-добро управление, защото няма пари и власт, които да могат да насмогнат на тази ирационална разрушителна сила.

Нашият общ дом

Въпросът обаче далеч не е само за реда и мръсотията в заобикалящата ни среда. Историята с почудата на моята норвежка приятелка може да бъде поучителна и заради нещо още по-голямо и важно – държавата като наш общ дом и отношението ни към него. Този общ дом също страда от хронични проблеми и неуредици, а на всичкото отгоре има конструктивни недостатъци. Покривът тече, канализацията мирише, атмосферата е зловредна. Често електроинсталацията дава на късо, отоплението не топли, а водата спира (понякога и в буквалния смисъл).

На всичко отгоре за домоуправители сме назначили (сякаш излъчени с конкурс) някои от най-невежите, лъжливите и крадливите измежду нас. Поради некадърност или в своя изгода те, вместо да укрепват и ремонтират сградата, задълбочават батака в нея. Подкопават, разбиват и отмъкват носещите й елементи, каквито са, например, правото, законът, разделението на властите и независимата съдебна система. През това време не спират да повтарят, че всичко е стабилно и отива на все по-добре.

Ясен Бояджиев

Сякаш не ни засяга

А ние им вярваме или се правим, че им вярваме. Не ни интересува и хич не искаме да знаем какво става навън, сякаш то изобщо не ни засяга.

Това нехайство обаче си има цена, която, по един или друг начин, всички плащаме. Не можем да очакваме животът в малките ни стаички да стане по-богат, по-добър и по-достоен, докато в общежитието цари хаос и разруха. На мнозина, впрочем, им писна да чакат и да плащат тази цена и заминаха да си търсят друг дом.

Разбира се, далеч не всички тук са такива. Има много хора, които ценят и пазят съграденото от другите и сами се опитват да подредят и очовечат заобикалящата ни среда. Които отказват да се примирят с безобразията в общия ни дом и са готови да се борят с тях. Видимо обаче, засега те са малцинство. Изглежда даже, че това малцинство се смалява все повече и повече.

Затова нека си пожелаем през новата година тази тенденция да се обърне и поне да започне натрупването на онази критична маса от будни и ангажирани хора, необходима за всяка промяна.

Много е вероятно това пожелание пак да не се сбъдне. Но пък знае ли човек…

Биг Брадър гледа: Полицията в Русия не позволява шеги с лика на Путин

Тони Весоловски

---

Заради разлепването на плакатите с лика на Путин студентите са били заплашвани от Вътрешното министерство на Русия

Искали са да се позабавляват, казват те. Наричат себе си „Бригадата“ и са студенти активисти от Петрозаводск, столицата на регион Карелия в североизточна Русия.

Те лепят по спирки и сгради плакати с лика на президента Владимир Путин, наподобяващ Биг Брадър, придружен с надписи като „мемето е смешно, но реалността е ужасяваща“. Но тяхната шега май не е била смешна на всички.

Действията на младежите провокира вътрешното министерство, което за изненадващо кратко време успява да ги издири. Това се случва въпреки факта, че младежите се изявяват в тъмните часове на денонощието, а освен това носят и маски. Според студентите полицията е знаела телефонните им номера и полицаите са се свързали с тях със смразяващи кръвта послания.

„От вътрешното министерство ни се обадиха и ни казаха: „Прецакани сте“, казва един от студентите пред Радио Свобода и настоява за анонимност заради страх от последствия.

Полицаите, казва той, ни предупредиха, че може да бъдем подведени под отговорност по член 282 от руския наказателен кодекс. Това е текстът, който забранява проявите или изявленията, проповядващи етническа, религиозна или друг вид омраза, както и обществено разногласие.

От представителството на вътрешното министерство в Карелия отказват да коментират обвинението в заплаха.

Всичко това идва в момент, в който критиците на Кремъл твърдят, че правителството на Путин се опитва да потисне всяко потенциално разногласие, смазвайки свободата на изразяване.

Жителите на Петрозаводск, който е с население от 280 хил. души, се будят на 9 декември в град, из който са разлепени плакати с лика на Владимир Путин на кърваво червен фон, който сякаш зорко ги наблюдава.

Думите под плакатите гласят: „Крим е мой“, „Никой нищо да не прави“, „2000-2024, хайде пак“ – последното е намек за годините, в които Путин е на власт като президент или премиер.

Постер с надпис „Крим е мой“

Осем различни вида плакати са разлепени из града, като общата им бройка остава неизвестна. Те обаче бързо са свалени от полицията.

„Артистичен вандализъм“

Постерите бързо привличат вниманието на хора в социалните мрежи, а повечето от тях ги одобряват.

„По-яко е, отколкото просто да кажеш нещо“, коментира потребител в социалната мрежа VK.

Членове на групата заявяват, че шегата с плакатите и скорошната кампания с графити, насочена срещу кмета на Москва Сергей Собянин, което те наричат „артистичен вандализъм“, са били „повече забавление, отколкото политически акт, поне засега“.

„Ще видим какво ще излезе. Разбира се, ще бъде страхотно да кажем, че се надяваме действията ни да доведат до някаква промяна в страната, но сме реалисти. Основната ни цел е да грабнем вниманието на хората. Искаме да раздвижим малко нещата в Петрозаводск, тук нещата са болезнено скучни“, казва един от студентите.

Въпреки всички действия, взети с цел да запазят анонимноста си, студентите са били сигурни, че накрая властите ще стигнат до тях.

„Навсякъде в Петрозаводск има камери. Знаем това. Ако искат да те намерят, ще те намерят. Знаехме това от самото начало“, казват от групата.

Все пак, не са очаквали, че всичко ще се развие толкова бързо.

Също така, студентите са смятали, че ще бъдат обвинени във вандализъм, а не в извършване на престъпление по член 282, за което могат да влязат в затвора до шест години.

„Наистина е изненадващо колко бързо се развиват нещата. Стряскащо е да мислим какво е следващото, което ще се случи. Надяваме се да не се стане нищо ненормално и никой да не влиза в затвора“

От вътрешното министерство не отговарят по никакъв начин на момчетата.

„Какво твърдят е изцяло тяхна работа“, казаха властите пред Радио Свобода.

Как се промени политиката в България за последните 10 години

Партии, избори, референдуми… скандали

Webcafe

Какво преживя България в политически и обществен план за изминалото десетилетие? Какво се промени и промени ли се въобще нещо?

За тези 10 години България гласува 3 пъти за Народно събрание (след 3 недовършени управленски мандата – 2 на Бойко Борисов и един на Пламен Орешарски), два пъти за президент, три пъти за местна власт и още три пъти на референдум по различни теми – за и против АЕЦ „Белене“, за и против електронното гласуване и референдумът на „Шоуто на Слави“ за избирателната система.

В края на 2009 г., когато светът тъкмо вече беше започнал да излиза от голямата икономическа криза, България тепърва усещаше последствията от тази криза с фалиране на фирми, загуба на работни места и общ икономически спад.

Същевременно обаче първото правителство на Бойко Борисов точно беше взело властта в свой ръце с намерение да променя и да строи.

Днес ГЕРБ продължава да е на власт, макар и в коалиция, а на хоризонта експертите твърдят, че се задава нова голяма икономическа криза. Какво се промени за тези 10 години?

ГЕРБ

За изминалото десетилетие партията преживя няколко прочиствания – първо след 2013 г., когато изпадна от властта за сметка на коалицията БСП-ДПС (и златния пръст на Волен), а след това и през 2019 г. покрай скандала с апартаментите на властта.

Към днешна дата силните през 2009-2010 г. лица като Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Ивайло Московски и Искра Фидосова вече не са на преден план в партийните редици, изтикани назад по една или друга причина.

Партията на Борисов успя през годините да акумулира редица скандали – с досиета в ДС, с подслушване и СРС-та от страна на ДАНС на лица от медиите и обществения живот на страната (приписвани на тогавашния вътрешен министър Цветанов), с Костинброд, със суджуци и „дрийм тиймове“, с апартаментите на властта, както и с редица други. Някои от тези скандали бяха опровергани и изчистени, други отшумяха с необходимия брой оставки, поискани от премиера. Самият той на 2 пъти хвърли собствената си оставка като премиер.

За тези 10 години Бойко Борисов показа, че не държи около себе си незаменяеми хора, като досега все още само Томислав Дончев остава доверен, но и предимно в сянката на големия лидер.

За това време управлението на ГЕРБ наля милиарди в обновяване на инфраструктурата и макар на места проблемът с качеството на ремонтите да остава на преден план, подобно обновяване беше нужно. Страната, бавно, но славно, все пак излезе от кризата и икономиката на страната поне към момента е стабилна. България беше председател на Съвета на ЕС и успя да проведе всички събития на ниво, като междувременно прокара темата за Западните Балкани на преден план.

На България все още й предстои да влезе в „чакалнята за еврозоната“ и определено има какво да се желае от нивото на жизнен стандарт, но надеждите (примесени със здравословен скептицизъм) са, че и тези неща ще ги видим през „20-те“.

БСП

С изключение на година и половина на правителството на Пламен Орешарски БСП тенденциозно беше втора политическа сила през това десетилетие. Загубила тежко изборите през 2009 г. след края на Тройната коалиция, БСП пак стана втора на изборите през 2013 г., но в коалиция с ДПС (и услужливия златен пръст на Волен Сидеров) успя да сформира управляващо мнозинство. По-малко от 2 години по-късно Орешарски хвърли оставката като премиер след мащабни, продължили около половин година протести в София.

През зимните протести на 2013 г. БСП се опита да яхне вълната на недоволство и да сложи край на управлението на ГЕРБ. Тогава, подбудени от високите цени на тока, протестиращите искаха отправиха най-вече социални искания за по-добър живот. В крайна сметка народното недоволство доведе първо до оставката на финансовия министър Симеон Дянков, а после и на целия кабинет Борисов I.

Една няколко месеца по-късно улицата искаше и оставката на кабинета на Пламен Орешарски и на целия парламент, след като за шеф на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) беше предложен депутатът от ДПС и медиен магнат Делян Пеевски. Номинацията му разпали сериозно недоволство и в рамките на няколко месеца десетки хиляди протестиращи обикаляха по улицата на София (а в началото на по други градове) с викове за оставка.

В крайна сметка не толкова протестите, колкото насъбралото се напрежение, което даде изражение в изборите за европейски парламент (с тежка загуба за БСП) доведе до подадената от Орешарски оставка на кабинета, свикването на нови избори и смяна в лидерството на БСП.

През тези 10 години БСП смени общо трима лидери – от Сергей Станишев, който води партията над 10 години, през Михаил Миков и неговото трагично представяне, до Корнелия Нинова, на която се възлагаха (и продължават към момента все още да се възлагат вътре в БСП) много надежди за възраждането на партията.

За тези години единствената загуба, която социалистите нанасят на ГЕРБ е на президентския вот, когато подкрепения от тях независим кандидат Румен Радев побеждава убедително кандидатът на управляващите Цецка Цачева, показвайки на ГЕРБ, че все пак не всеки техен кандидат ще бъде избран безусловно.

Въпреки опитите, БСП така и не успя да намаери това свое лице, което да я покаже като истинска алтернатива на управляващите, която съвсем спокойно да може да вземе властта от тях. Напротив, през последните 10 години предизборните кампании на социалистите са свързани повече с това да убеждават избирателите, че ГЕРБ са лоши, отколкото самите те да се покажат като добри и достойни за доверието на избирателите.

Междувременно за тези 10 години столетницата понесе два удара от напускането на свои членове – първо през 2014 г., когато бившият държавен глава Георги Първанов реши да основе своя формация – АБВ. През 2016 г. пък бившето острие на БСП Татяна Дончева също се отцепи, основавайки своята „Движение 21“. И макар на изборите за парламент през 2017 г. все още пресният лидер Корнелия Нинова да върна част от червения вот обратно към „партията майка“, това не беше съвсем не беше достатъчно за успех. Дори и на фона на всички скандали, които ГЕРБ успя да произведе…

ДПС

И в началото на десетилетието, и сега ДПС е убедително трета политическа сила. За това време обаче партията смени лидера си на два пъти (като Ахмед Доган и до днес остава ключовата фигура, макар и зад кадър), представи на широката общественост идеята за „коледна реч“ и претърпя една малка схизма с шпионски привкус.

Безспорното събитие за тези 10 години в ДПС беше скандалът с изгонването на лидера Лютви Местан на Коледа през 2015 г. Тогава, на въпросното коледно-новогодишно събиране на висшия ешалон на партията в Сараите, Ахмед Доган произнесе знаменитата си реч, в която разкритикува Местан като лидер, обвини го за прекомерни връзки с Турция и задейства смяната в ръководството на партията.

Впоследствие в продължение на няколко месеца близките до ДПС медии подеха кампания срещу Местан, целяща да го покаже като твърде близък до Турция и тогавашния й посланик Сюлейман Гьокче. Неговото поведение пък не даваше кой знае какви признаци, че такава близост няма.

В крайна сметка Местан направи своя партия – ДОСТ, с която се опита да разбие монопола на ДПС в смесените райони и да акумулира подкрепа сред мюсюлманското население у нас. Няколко години по-късно ДОСТ не показва особени видими признаци на активност, а ДПС отново възвръща обичайните си резултати. Самият Лютви Местан пък е обвиняем по дело за пътна катастрофа, отнела живота на дете.

Колкото до ДПС, в момента начело на партията е Мустафа Карадайъ и той, за разлика от предшественика си, не проявява никакви амбиции за еманципация от Сараите и налаганата оттам линия.

Големият „слон в стъкларски магазин“ за партията обаче остава фигурата на Делян Пеевски – депутатът, който избягва да ходи на работа, но продължава да е свързван или пряко да контролира един не малък дял от медии у нас. Неуспешната му номинация за шеф на ДАНС, разбудила толкова обществен гняв и протести, го постави в центъра на общественото внимание и го превърна в очите на мнозина в събирателен образ за идеята за „преяждане с власт“.

В последните 2 години се заговори за желанието му да изтегли от България бизнеса си, като той официално дори продаде част от активите си. През май тази година Пеевски беше избран за евродепутат, но пожела да остане част от българското Народно събрание и да продължи да НЕ идва на работа.

Националисти и патриоти

Ако през 2010 г. от националистическите партии в парламента бяха само „Атака“, днес в НС има не 1, а цели 3-4 партии с патриотичен уклон (зависи дали броите ВОЛЯ на Веселин Марешки за такава).

Партията на Волен Сидеров продължава да участва в законодателната власт за пореден парламент, макар депутатите й вече да са значително по-малко, но в началото на десетилетието те бяха важен опозиционен играч със свои 21 народни представители и неизчерпаем потенциал за сътворяване на скандали. Вероятно ще отнеме цял текст за всички онези пъти, в които Сидеров е привличал медийното внимание с агресивни изпълнения, а неговият „златен пръст“ подпечата създаването на кабинета „Орешарски“.

Решаващ момент за изменянето на националистическия вот бяха европейските избори през 2014 г., когато ВМРО се яви в коалиция с България без цензура на Николай Бареков. Тогава партията на Каракачанов успя да вкара един евродепутат – Ангел Джамбазки, а скоро след това съюзът с ББЦ се разпадна шумно. ВМРО замени Бареков с Валери Симеонов и неговата „Национален фронт за спасение на България“.

Тази нова коалиция – първо Патриотичен фронт, а после Обединени патриоти, участва активно във властта – първо като поддържаща управляващата коалиция формация, а в последното Народно събрание и като част от управляващите със свои министри и вицепремиери.

Изборите за Европейски парламент и за местна власт показаха, че влиянието в националистическия блок се фокусира именно върху ВМРО за сметка на Атака и НФСБ. Лидерите на последните две през годините си в политиката успяха да натрупат достатъчно негативен имидж (особено сред хората в техния профил избиратели), докато Каракачанов до голяма степен успява да се опази от това.

Допълнително с това ВМРО е достатъчно стара партия със свои структури и лица извън партийния лидер, като умело успява да взима не само от патриотичен вот, но и от по-консервативно настроените избиратели, които преди са гласували за ГЕРБ или за СДС, ДСБ и т.н.

Самите ВМРО обаче също преживяха свое разцепление, когато от структурите им се отделиха група от хора, които впоследствие формираха партия „Възраждане“. Към момента все още ВМРО е достатъчно силна и с парламентарно представителство, а „Възраждане“ гравитира около и под 1%, но новата партия далеч не е за подценяване спрямо поведението си на политическия терен. Така че е напълно реалистично за тях да чуваме повече през следващите години.

Градската десница

Междувременно за тези 10 години старата десница се разпадна от обединението си „Синята коалиция“, за да премине през 2-3 „братоубийствени войни“, един Реформаторски блок и още много вътрешни скандали, преди да стигне до сегашното си състояние. Актуалният проект, който се ползва с идеята за наследник на „автентичната десница“ е „Демократична България“ – обединение от 3 партии – ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение (бившите „Зелените“).

Тази нова коалиция не може, а и май не иска да претендира толкова за дясност в политиката си, но за сметка на това е уловила най-голяма част от прогресивно настроената градска интелигенция и онези, които се зоват „стари седесари“.

Останалите, които се борят за относително същия електорат са още СДС, които последно видяхме в коалиция с ГЕРБ; ДБГ – партия, която все още не може да открие лицето си след напускането на бившата лидерка Миглена Кунева, и още редица малки партийки с локално представителство на места и претенции на национално ниво.

Тези няколко формации прекараха последното десетилетие в състояние, силно наподобяващо латино сериал, в който героите ту се обичат, ту се презират. Коалицията, която постигна най-голям резултат и най-голямо влияние – младши партньор в управляващата коалиция – Реформаторският блок, още от самото начало беше проядена от спорове, недоверие и взаимни нападки, но въпреки това успя да удържи съществуването си от 2014 г. (към края) до 2017 г. (началото).

Градската десница и до днес продължава да е активен играч в политическата битка, като в сегашната си форма „Демократична България“ е остър критик на политиката на управляващите. Обединението от партии успя да вкара един евродепутат на изборите за ЕП през май, както и сравнително добро представителство в София. Какво обаче ще се случва с този формат предстои да се види, като голямото изпитание пред тях ще е при евентуално влизане в парламента на едни следващи избори.

„Други“ и нови надежди

За тези 10 години на сцената се появиха и си тръгнаха няколко играчи еднодневки – РЗС на Яне Янев, България без цензура на Николай Бареков, ВОЛЯ на Веселин Марешки.

Създадоха се и някои нови партии, за да не чуем почти нищо повече за тях (като партията на Илияна Раева или тази на Мирослав Найденов). Сега обаче нови звезди се опитват да изгреят на политическия небосклон – партията на Слави Трифонов, която се опитва да ни убеди, че такава държава няма.

Формацията на Трифонов и сценаристите му се зароди от третия референдум за изминалото десетилетие и претендира да бъде рупор за народното недоволство към политическия елит. Именно това представляваше и свикания от тях референдум, който през 2016 г. Въпросите в него бяха свързани с избирателната система и на практика канализираха недоволството към политиците.

Липсата на действия дълго време по въпросите от референдума, които заради липса на достатъчно гласове се върнаха за гласуване от парламента, предизвика Трифонов постепенно да задвижи политическите си идеи до ниво на партия, представена в средата на 2019 г.

Формацията ще се бори за радикална промяна в системата, мажоритарен вот, пряко избиране на главен прокурор и полицейски началници по районните дирекции на МВР и въобще резки действия за промяна. Промяна към какво не е ясно, но все пак промяна.

Съдът обаче отказа да я регистрира с това й име – „Няма такава държава“ – по името на една от песните на „Ку-ку бенд“.

Сега Трифонов и компания ще регистрират формацията на ново и с ново име. Ще видим докъде обаче ще се разпростре политическият им поход.

„Москва, Москва“…или какво не ни каза учителката по български

Николай Флоров

Вдига ме, значи, българичката да рецитирам стихотворението «Москва» пред класа и аз, учил-недоучил, засичам още на втория стих. Ни напред, ни назад! Двойка.

Излиза друг – същото. Картинката е не по-различна и с «Червените ескадрони» – зубрачите на класа го знаят наизуст и без грешка и от сън да ги вдигнеш, но аз не съм зубрач. А  тези две стихотворения направо ми присядат като крив кокал в гърлото. Не ме разбирайте зле, Ицето Смирненски е сладур и половина. Но си викам: това не може да е същия човек, изплел такъв наниз от перлички като този:

«В живота си нивга не бих се надявал

На толкова мил комплимент:

Покани ме дявола, старият Дявол –

Дома си на чашка абсент.»

Защо, казвам си, мога да запомня такава дълга поема като «На гости у дявола», и то без да ме тикат и без да ми пишат бележка, а една «Москва» не мога и мълча като пукел пред българичката?

И ето така, вече на възраст – ако щете повярвайте – вземам на Ицо Смирненски книжлето с неговите стихоплетства и почвам да чета – познахте – «Москва».

Какво чета там? Ето какво: «…блясъкът на твоята зора…», …«Москва, Москва, сърце от разтопен метал!», «…звездата ти с рубинен лъч трепти…», «…звезда на нови времена…», «…зовеш кат бронзова тръба…», «Москва, Москва! Вулкан от пламнали души!»

Че Смирненски днес е демоде, няма две думи. Гледам отдолу под стихотворението – 1922 година, само една година преди да го изяде туберкулозата, отишъл  си от тоз свят рано-рано, така и неналюбил любимите си ученички. А 1922 не е майтап: в Русия вече втора година гладуват около 20 милиона в Поволжието; масовата зърнена помощ от Америка, организирана на територия по-голяма от Франция, не може да спаси 7-8 милиона от глад. Канибализмът е често явление.Картината е толкова трагична, че някои от американците се връщат психически разсипани за цял живот. 

Но в страната върлува и друго нещастие – военния комунизъм на Троцки. Неговата армия от «червени ескадрони» като скакалци обира и последното зърно от устата на мужиците. Военен комунизъм означава, че парите са премахнати, защото пречат на революцията, а храната се разпределя първо на партийния елит и НКВД, после на армията, а после почти нищо за населението. 

Професионалните революционери на Ленин и Троцки гледат на селяните като на консервативна маса, която по природа не обича болшевиките, настроена е буржоазно и не може да й се вярва.

Само една година преди това, тоест в 1921, (четири години след октомврийския преврат в 1917) във военноморската база в Кронщад избухва бунт: цялата база се вдига срещу болшевизма. А базата е съставена преди всичко от селяни, повечето украинци, изпитали на гърба си «хубостите» на професионалния болшевизъм на Ленин и Троцки. Петнайсте точки, които те представят ултимативно пред царуващия ленинизъм, са най-големия шамар за болшевиките, първата от които е присъдата за режима:

1. Незабавни избори за нови Съвети; сегашните Съвети повече не изразяват очакванията на работниците и селяните. Новите избори трябва да се проведат чрез свободна изборна агитация и да са тайни за всички работници и селяни.

Днес петнадесетте точки на Петропавловската резолюция са на разположение в интернета на всеки, който иска да знае как е оперирал комунизма. Избягалият на Запад агент на НКВД Валтер Кривицки дава следната оценка за ролята на Кронщадския бунт: «По време на революцията в 1917 Кронщадските моряци от Балтийския флот бяха тези, които помогнаха на комунистите да превземат Петроград. Тяхната роля беше решаваща… Те бяха първите комунисти, които разбраха грешката си и първите, които се опитаха да я поправят. Когато те разбраха, че комунизма означава терор и тирания, те призоваха към сваляне на комунистическата власт и за известно време я заплашиха. Те бяха смазани с кръв и изпратени да робуват в Сибир от комунистическите войски, водени от Военния Комисар Леон Троцки и маршал Тухачевски, единият от които по-късно беше убит, а другия екзекутиран от режима, който те спасиха».

Според Кривицки, с  решението да се унищожат Кронщадските моряци комунизмът преминава от добронамерен социализъм към злобен фашизъм. Ако беше жив само двадесетина години по-късно същият този Смирненски щеше да види как същата тази Москва избива българската опозиция и интелектуалците от всякакъв калибър и как вкарва като овци българското население в текезесарския феодализъм!

Та затова аз препрочитам нашия Смирненски и се питам къде му е бил акъла? Българичката разбирам – на нея партията й е спуснала задачата да ни натъпче в главите «Москва» и «Червените ескадрони». Седемдесет години по-късно нашия любим вожд Тодор Живков ще каже: «Ние не можеме  да построиме социализама преди да построиме капитализама! Не можеме! Голема грешка ше напраиме. Ето това е». 

Когато в шестдесетте години на миналия век журналистите подкачили Берлинския кмет Вили Бранд че сина му бил комунист, той си измил ръцете като Пилат Понтийски: «Ако на млади години не си комунист – нямаш сърце. Ако на стари години си още комунист – нямаш акъл».

Това е и оправданието на Ицето Смирненски – че си е отишъл млад. А аз и досега си спомням финала, без да го препрочитам:

«И дяволът млъкна, наля от абсента, 

сърдечно се чукна със мен.

И пускайки пушек на синкави ленти

Прониза ме с поглед зелен».

Само се питам могат ли зубрачите да изрецитират и днес цялата «Москва»? А «Червените ескадрони»? Лично аз бих изпитал истински садистичен кеф да ги чуя отново.

 

Знаем как ще спасят Перник

Знаем как ще спасят Перник. Както спасяват цяла България. В Перник трябваше да настъпи бедствено положение, за да се размърдат. Ето, че аварийният план влезе в действие. Но ще реши ли той всички проблеми?

https://www.dw.com/bg

Протест в Перник

Коментар от Емилия Милчева:

В първите дни на 2020 година перничани може да излязат на жълтите павета в София, за да протестират срещу хала, който им докара властта. На тези павета преди тях протестираха медицинските сестри – заради лошите условия на труд и обидни заплати. Там протестираха граждани и правозащитници – срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор и завладяната държава. На жълтите павета протестираха и майките на деца с увреждания – защото властта от години се прави, че ги няма.

Всеки протест – сам за себе си. Така ще бъде и сега.

Софиянци няма да пътуват до Перник заради безводието. Перничани няма да подкрепят протести в столицата заради мръсния въздух, макар хиляди да пътуват всяка сутрин до работните си места в София.

Ако не беше лъснало дъното

Случващото се в Перник е подобаваща метафора на стабилността в България – такава, каквато ни я рисуват ГЕРБ и нейните импресионисти. Властта се размърдва едва когато лъсне дъното. Ако не беше лъснало дъното на язовир „Студена“ и Перник да се уреди с воден режим от 18 ноември, а от 21 декември и с бедствено положение, водата щеше все така да се губи по старите тръби, да се отклонява и разхищава.

Всичко щеше да продължи да се случва със съдействието на местното ВиК, на областния управител, на кмета, на екоминистъра, който разписва графиците за ползване на водата от „Студена“, на регионалния министър – комуто е известно състоянието на водопреносната мрежа.

Но природата реши друго – валежите не оправдаха политическите надежди и климатичните промени се оказаха враг на стабилността. Дъното лъсна.

И само за десетина дни властта обеща да направи за Перник това, което не направи толкова години – нито за Перник, нито за други селища с трайно безводие в България. Обеща това: подмяна на близо 70 км водопроводна мрежа в рамките на града, изместване на трасе, ремонт на старата пречиствателна станция, изпомпване на вода от карстови извори – и доставки на минерална вода, осигурени безвъзмездно за перничани.

И ето, аварийният план за Перник влезе в сила. Още днес започна работата по алтернативното трасе. Но дали всички обещания наистина ще бъдат изпълнени? Все пак отпускането на публични средства минава през проекти, обществени поръчки, а тези процедури отнемат време. Почти ежедневните визити на управляващи в Перник тези дни обаче създават холограма на власт, която вибрира на едни и същи честоти с гражданите и работи „на ползу роду“, вместо да преяжда с пържоли по празниците.

„На практика правим водопроводна система в движение“, казва премиерът Борисов, инспектирал тези дни Перник с джипа, ръсейки заповеди на министър и работници и всичко това онагледено чрез любимия му комуникационен канал Фейсбук.

Спрат ли и за миг да говорят Борисов, зам.-министърът на регионалното развитие и благоустройство Николай Нанков, министърът на икономиката Емил Караниколов – също включен в „отряда за бързо реагиране“, дъното (на язовира) лъсва.

Същото прави и кметът на София Йорданка Фандъкова, излизайки на „инспекции“. Последната за тази година е по спирки от третата линия на метрото, която ще се пуска през пролетта. Със сигурност ще има и други инспекции, обилно гарнирани със снимки.

Метрото винаги е позитивна новина на фона на мръсния въздух, който трови столичани и цапа имиджа на Столична община. Дъното на борбата за чист въздух в София лъсна. А Фандъкова нека си инспектира монтирането на първите филтри за комини, чиято единична цена с доставка и монтаж е 3950 лева.

Емилия Милчева

Всички плащаме, само властта обядва

Безплатен обяд няма. Всички тези дейности – пътувания и обещания за нова водопроводна мрежа на Перник, които надхвърлят 80 милиона лева, се финансират от държавния бюджет, т.е. за сметка на данъкоплатците. Макар подмяната и реконструкцията на ВиК-мрежата да е работа на местната власт, а водните цикли да се финансират от оперативна програма „Околна среда“ на ЕС и скромно съфинансиране от съответната община.

Средствата, които би трябвало да се извадят за Перник от държавния бюджет, не са планирани. Ако възникне кризисна ситуация в друго населено място, например в Ботевград, където също лъсва дъното на язовир, Борисов пак ли ще действа като при пожар – с пари на данъкоплатците ще потушава „видимите резултати“ от управленските политики?

Огромните загуби на вода по ВиК-мрежата в България – над 1,5 пъти по-големи от средните за ЕС – се плащат от потребителите. Според данни на националната статистика през 2018 година общите загуби на вода се оценяват на близо половин милиард кубика или 56.4% от подадената вода (56.8% за 2017 година). Преобладаващата част от тях са при транспорта на водата, като през 2018 те се оценяват на 425.6 млн. куб. м.

В същото време европейска директива може да задължи страните от ЕС да сведат загубите до 23% – цел, невъзможна за постигане от България предвид сегашното състояние на ВиК-мрежата и демографските прогнози. И това в държава, която е осма в ЕС по възобновяеми пресни водни ресурси.

Бедственото положение в Перник е резултат от години управленско бездействие, гарнирано с уверенията на регионални министри като Лиляна Павлова и Николай Нанков как перничани ще получават без проблем вода от „Студена“. Първите действия на главния прокурор Иван Гешев обаче не оставят съмнение къде ще се търсят виновниците – сред „бушоните“.

Разследването за водната криза в Перник се води „срещу длъжностни лица от общинската и областната администрация за безстопанственост на водопреносната мрежа в Перник и яз. „Студена“ в периода 2017 – 2019 година“. Дъното е лъснало, но министрите могат да обядват спокойно. Борисов знае какво да прави при пожар.

Преглед на руския успех в превръщането на русофили в “русофоби” през 2019-та

ИВО ИНДЖЕВ

В последния месец на 2019 г. Путин удвои усилията си да печели все повече врагове дори в страни,  където все още има заблудени овце, влюбени в руската мечка. В Полша те са редки животни, но все пак Путин се постара да унищожи и най-малката руска надежда, че поляците могат да харесват руската политика и лично него. 

За целта Путин обяви Полша, нападната и разпокъсана солидарно от нацистка Германия и болшевишка Русия през септември 1939 г., за причинител на войната, а не за жертва на агресорите, започнали заедно Втората световна война. Основание за това свое “научно откритие” Путин изнамери в личността на Юзеф Липски, полски посланик в Берлин по онова време, когото той нарече “гад и антисемитска свиня”.

Въпросният полски дипломат или който да е поляк може наистина да отговаря на това описание, макар изразните средства на Путин да не отиват на един претендент за световно величие в международната политика. Но за Путин, който изпада в истерии от самото начало на своето овластяване, не е проблем да каже, че ще дави “терористите в кенефа” (т.е. чеченците от съпротивата в борбата им за независимост от Русия, макар не всички от тях да се вписват в  дефиницията за тероризъм). Този език му е навик от времето на тъмните петна в неговата биография преди и след СССР, когато е оцелявал в криминалната (пост)съветска действителност.

Да си антисемитска свиня не е полски патент. Тъкмо Русия е първата държава в света, въвела антисемитски закони. Авторът им е министърът на вътрешните работи Николай Игнатиев. Неговите антисемитски “майски закони”, обнародвани през 1882 г., бяха оповестени за широката българска публика за първи път в книгата “Измамата “Сан “Стефано”, но са били добре известни на преписвачите от Третия райх близо половин век по-късно. 

Изнамирането от страна на Путин на полска “антисемитска свиня” е отчаяно самопризнание за липсата на агрументи срещу безспорния исторически факт, че на 17 септември 1939 г. СССР напада Полша и окупира договорената с националсоциалистическа Германия (на която СССР предоставя дори свои полигони за танкови, смолетни пр. военни изптания и маневри преди войната) “своя” част от нея на преговорите в Москва от 23 август същата година. 

Сега Путин се връща към съветската версия и по този въпрос, твърдейки, че съветската окупация е била едва ли не благо за Полша, която изпаднала в хаос след германското нападение. С други думи, Москва е “въвела ред”, разстрелвайки за тази цел хиляди полски военопленици в Катин. 

Ако тази конфронтация на Кремъл с Полша все пак не изнанедва, освен с личното ожесточение на “великия” Путин, то дипломатическата контраатака на Москва срещу Чехия е истински венец на руските усилия за печелене на врагове дори там, където тя има дългогодишни приятели на ключови позиции.

Такъв е случаят с ядосания вече на Москва чешки президент Милош Земан, известен с проруските си нагласи досега. Руското външно министерство оспори подписания от него чешки закон за честване паметта на жертвите от инвазията на СССР и сателитите му от Варшавския договор от 1968 г. в Чехословакия, наричайки законодателния акт “голямо разочарование”.

Според Москва, която е издигнала в култ почитането на своите жертви и е превърнала тази почит в най-висша форма на своята вътрешна и външна политика за поддържане на уязвения от бягството на милиони руски граждани на Запад в наши дни руски патриотизъм, е неприемливо някой друг да прави нещо подобно – най-вече щом става дума за жертвите, причинени от държавата, на която Путин и компания стават все по-горди правоприемници.

НА СНИМКАТА: Съветски танк, посрещнат от чешки “русофоби” в Прага през август 1968 г.

Разочарованият чешки президент Земан отвърна от своя страна на руското “разочарование”, че по този повод е възможно да размисли, дали изобщо да отива догодина на Червения площад, където вече беше обещал да ощастливи изолирания международно Путин с присъствието си на обичайните тържества във връзка със съветската победа над Германия през 1945 г., превърнати в Путинова Русия в апотеоз на днешната руска гордост.

Небивалият успех на Путин да отблъсне дългогодишното русофилство на Земан е чешка крушка със словашка опашка. Още през 2015 г. руската телевизия показа документална манипулация за нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия на 21 август 1968 г. Филмът възстановява съветската трактовка, според която става дума за операция “Дунав”, чиято цел била да предотврати нахлуване на натовски войски. Разделените Чехия и Словакия (смятана за една от най-приятелските страни на Русия в ЕС в днешно време), се обединиха в протеста си. 

Истински подвиг и пробив в натиска си да превръща русофили в “русофоби” Путин регистрира на белоруския фронт. Успя да извади на протест срещу себе си хиляди граждани на единствения останал от съветско време важен за руските военни интереси съюзник. Като се има предвид фактът, че в уникално оцеляващия вече 30 години беларуски резерват на европейския комунизъм от съветски тип  антиправителствените демонстрации са жестоко потискани от властта, успехът на Путин на този терен, който той се опитва да присъедини към Русия по подобие на Крим (но ако може без пряко военна окупация), е наистина забележителен и вещае галопираща “русофобия” като обединителна кауза за опозиционно настроените граждани Беларус през новата 2020  г.

Единственият си неуспех на същото поприще в борбата за отблъскване на русофилщината в бившите съветски колонии в Европа Путин претърпя в България. Унижи нашата страна с награждаването на официално обявен за руски шпионин български гражданин и се накара на премиера Борисов, че не се старае за прокопаването на трасето на руския транзитен “ Турски поток” въпреки извиненията му от миналата 2018 г., когато Борисов поиска прошка за недостатъчите си усилия в полза на Русия. 

В България обаче Кремъл удари на твърда като скала обич, скрепена лично от премиера Борисов още на следващия ден след размахания от Путин пръст чрез целувки и прегръдки с неговия човек в София Анатолий Макаров. 

По скалата на проруската любов тази скална твърдост отстъпва засега само на сръбската. Президентът Александър Вучич изрази от една страна изумление от разобличението, доказано с видоматериал, според което руски шпионин подкупва сръбски (бивш) военен. Но Вучич добави, че не вярва на очите си и най-вече на вероятността Путин да е имал нещо общо с разкрития враждебен акт на руската страна. След което отиде да се мазни на Путин в Сочи и да служи за фон и направо като образец за подражание в ролята на това как трябва да изглежда един “по-старателен Борисов”, докато Путин обвинява България, че бави турския му поток да стигне час по-скоро до Сърбия.

Никой обаче не е застрахован от успеха на порива на Путин да превръща своите слуги във врагове. Годината приключва с невероятното му постижение в това отношение в Черна гора, където колегите му от руския шпионаж се провалиха в опита си свалят властта, устремила се към членство в НАТО. В резултат на това традиционно най-любимата на руската дипломация балканска държава от век и половина насам наистина се излекува от русофилството си и се присъедини към западния алианс. 

На път е това да се случи и с Македония. И там разкриха руска шпионска намеса, както направиха и във вечно благодарната по исторически причини на православна Русия наша съседка Гърция по-рано. Така бившата югославска република, която дължи своето инвитро раждане на Балканите си на акушерските грижи на Северната империя по линия на Коминтерна, се превърна в Северна Македония и застана на старта на надпревата в състезанието “кой още ще избяга от руската мечка” като потърси закрила от нея в Северноатлантическия пакт. 

При такова постоянство може да се прогнозира, че рецидивистът Путин ще опита отново да отритне и българската русофилщина. Но ние тук вярваме на твърдостта на Борисов, доказвана редовно с мъжествените целувки с руския посланик. Нашият премиер няма лесно да се поддаде на опитите да бъде превърнат от Путин в “русофоб” и ще продължи да обича Москва до сетния си премиерски дъх, каквото и да му причини Кремъл. 

Иначе казано, русофилите тук могат спокойно да посрещнат новата 2020 г. Техният Бойко е готов и руски бой да яде, но да не се предаде, защитавайки правото им да обичат Русия на всякаква цена (която сигурно е добра за тях). 

Малки истории за велики европейци: Едвард Григ – северното сияние на човешкия дух

Пламен Асенов

Колко висок трябва да си, за да композираш прекрасна музика? И още, всички викинги ли са огромни канари или има и такива, чието величие се побира в малко камъче? Има, казва се Едвард Григ, роден е в Берген, Норвегия, през 1843 и музиката му е вълшебно северно сияние на човешкия дух.

По бащина линия фамилията е от Шотландия и от Грег постепенно става Григ. Като дете Едвард иска да стане пастор и по-късно пише: „Да говориш пред множество, което внимателно те слуша, ми се струваше нещо велико”. Е, не става пастор, но все пак кара хората и до днес да го слушат с внимание.

Талантът му е наследен от мама Гезине, която е пианист. На 6 тя го слага пред пианото и го учи. Не знам как стига педалите, той и като възрастен е 1.50, но се оправя някак с таланта си на човек поне три метра. На 12 композира първата творба – „Вариации върху германски мелодии”. Ходи в добри, но не специализирани училища, чак после в консерваторията в Лайпциг учи пиано и композиция.

През 1861 прави първи самостоятелен концерт като пианист. През 1867 се жени за братовчедка си Нина Хагеруп, сопрано, в което така е влюбен, че цял живот не поглежда друга жена и твърди, че пише всичките си песни само за нея. Сватбата се случва, въпреки силната съпротива на родителите им и двамата се местят в столицата Християния, сега Осло. Ражда се дъщеря им Александра, която обаче умира само година по-късно.

Скоро след това Нина прави спонтанен аборт. „Тежко е да гледаш как надеждата за живот се спуска в земята. Слава богу, ако някой има за какво да живее, не е лесно той да се разпадне, а изкуството със сигурност – повече от много други неща – има силата да утешава” – пише Григ. Оттук започва една от малкото, но огромни драми на Григ – проблемът му със смъртта.

Той не е съгласен да има смърт изобщо. Не е съгласен да се умира, без човек да знае какво има отвъд. И още повече – да умират хора, надарени с особен талант. Когато през 1875 умират и двамата му родители, Григ пише: „Не, вяра в безсмъртието аз трябва да имам. Без това всичко се превръща в нищо.” Покрай дните, пълни с мъка и разочарование, Григ губи и връзката си с лутеранската църква.

Иначе по времето на тези вътрешни трансформации, външно той е активен и става известен в Европа – пътува до Италия и Англия, обикаля като диригент из Норвегия и Швеция, става „Рицар на свети Олаф” и получава държавна пенсия, за да твори спокойно. Григ е на 31 и добре се възползва от възможността да намали натоварващите ангажименти като диригент и да се отдаде изцяло на композирането.

Може и затова и с утринно настроение започва сюитата „Пер Гинт”, композирана от великия норвежец за пиесата на друг велик норвежец – Хенрих Ибсен. „Пер Гинт” остава безсмъртна, а частта от нея, наречена „Песента на Солвейг”, веднага показва защо. Едвард Григ умира едва на 64 от проблеми с белия дроб.

Последните му думи са и последен епизод от дългата му закачка със смъртта: „Е, добре, де, щом така трябва да бъде!”

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Как държавата забрави да разследва нарушенията в концесията на ски зоната над Банско

Борис Митов

---

Концесионерът на ски зоната над Банско „Юлен“ ползва 64% по-голяма площ от заложената в договора му, обяви на 12 юни 2018 г. прокуратурата

През последната една година прокуратурата не е предприела никакви действия по проверката за нарушенията на концесионния договор за ски зоната над Банско в Националния парк „Пирин“, които сама констатира още през юни 2018 г.

Това става ясно от справка на Свободна Европа в деловодната система на държавното обвинение, достъпна в официалния му сайт. Последното движение по преписката по случая датира от 8 януари 2019 г., когато е отбелязано, че се очакват материали от друг орган, за да бъде решена.

Подобно бездействие противоречи на действащата от 2011 г. инструкция на главния прокурор, според която максималният срок на проверките не трябва да надвишава 2 месеца. По изключение той може да бъде удължаван „най-много общо до 6 месеца“. Проверката за концесията в Пирин бе образувана в края на февруари миналата година по сигнал на съпредседателя на „Зелените“ (днес вече „Зелено движение“) Борислав Сандов, в който той изложи данни за нарушения на концесионера „Юлен“ АД.

Резултатът от справката за движението на преписката за концесията в Пирин

По-голямата част от твърденията в сигнала бяха потвърдени в официално съобщение на прокуратурата на 12 юни същата година. По този повод тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров изпрати писмо на премиера Бойко Борисов, в което му препоръча договорът за ски зоната над Банско да бъде променен, така че да отговаря на действащото законодателство. Министерският съвет (МС) обаче не предприе действия в тази посока, което доведе до предупреждение от Цацаров близо половин година по-късно.

„Очевидно е, че прокуратурата ще бъде принудена да предприеме други действия“

„Ако продължава липсата на каквито и да е действия по отношение на това предложение, ако бездействието на съответните компетентни органи продължи, очевидно е, че прокуратурата ще бъде принудена да предприеме други действия“, заяви той по време на гостуването си в „Шоуто на Слави“ на 22 ноември 2019 г. Помолен да уточни какво има предвид, Цацаров заяви: „Бихме предприели разследване, ако мерки не последват“.

Разследване обаче така и не последва. Мерки на правителството също. Не е известно какво се случи и с проверката на Софийската градска прокуратура (СГП) за евентуални престъпления в Министерството на младежта и спорта (ММС), отделена от тази за концесията в Пирин. За нея също бе съобщено през юни 2018 г. с уточнението, че се проверяват данни за длъжностни престъпления и безстопанственост при сключването на договори между ММС и Българската федерация по ски (БФСки), оглавявана от Цеко Минев.

Именно той бе посочен през февруари миналата година от премиера Борисов като основен акционер в Първа инвестиционна банка (ПИБ) и фактически собственик на „Юлен“ и „Витоша ски“. ПИБ обаче отрече, а ресорните министерства и БНБ така и не изясниха тези въпроси официално. Не го направи и прокуратурата.

Нарушенията при концесията на Банско

Според огласените преди година и половина констатации на Върховната касационна прокуратура (ВКП) фирмата „Юлен“ е използвала 64% по-голяма площ от заложената в концесионния договор в продължение на 17 години. През последните 8 от тях този факт е бил известен на правителството.

Към юни 2018 г. прокуратурата бе на мнение, че не може да търси наказателна отговорност от членове на МС, защото няма данни за умисъл при допускането на тази ситуация в разрез със закона.

Концесионният договор с „Юлен“ е сключен през ноември 2001 г. за територията от 99.55 ха. През 2010 г. екоминистерството поръча пълно геодезическо замерване на реално използваната площ. Тогава се оказа, че „Юлен“ всъщност експлоатира 164.78 ха.

За последно Цацаров коментира темата с нарушенията на „Юлен“ на 22 ноември 2018 г. пред Слави Трифонов

На това основание министърът на околната среда в първия кабинет „Борисов“ Нора Караджова предложи правителството да предприеме три възможни мерки – прекратяване на концесията, вместване на „Юлен“ в територията, за която плаща, или изменение на договора. Изрично решение обаче правителството така и не взе.

Наред с тези обствоятелства, през юни миналата година говорителят на главния прокурор Румяна Арнаудова съобщи, че от 2004 г. до онзи момент в районната и окръжната прокуратури в Благоевград са внесени общо 18 сигнала за предполагаеми престъпления, свързани с концесията в Пирин. Нито един от тях обаче не бе довел до образуване на разследване. По този повод Арнаудова уточни, че всички те ще бъдат преразгледани, но резултати не бяха обявени и нито тя, нито Цацаров повече повдигнаха темата.

Съмненията в спортното министерство

Проверяваните от СГП данни за престъпления в спортното министерство пък бяха свързани с държавното финансиране на федерацията по ски, надхвърлящо 40 млн. лева в периода между 2004 и 2018 г. Партия „Зелено движение“ от години твърди, че финансирането на състезанията от световната купа по ски, организирани от БФСки, надхвърля таксите, плащани на държавата за концесията в Пирин.

В сигнала, подаден от Борислав Сандов до Цацаров, бяха споменати няколко конкретни договора на федерацията, сключени със свързани с нея частни фирми във връзка с разходването на средства от спортното министерство.

Например, концесионерът „Юлен“ получава над 2.7 млн. лева, докато се управлява от покойния вече Боян Марианов, който по същото време е и член на УС на БФСки. Сред другите фирми, подписвали подобни договори, докато хора от управата им са свързани с федерацията, са „Балкан Холидейз Сървисис“, „Витоша ски“, „РА Киви“.

„До „Юлен“ са достигнали средства от държавния бюджет и бюджета на община Банско в размер над 10 млн. лева“

„От публикации в медиите, доклади на Агенцията за държавна финансова инспекция и Сметната плата и други публични документи става известно, че до „Юлен“ АД са достигнали на базата договори с Българска федерация по ски и дъщерното ѝ дружество „Български ски пул“ средства от държавния бюджет и бюджета на община Банско в размер над 10 млн. лева, което представлява нарушение на Закона за държавните помощи и общностното на ЕС законодателство, ако липсва разрешение на компетентния държавен орган за държавните помощи“, твърдеше още съпредседателят на „Зелено движение“.

Именно тези обстоятелства трябваше да бъдат анализирани от СГП в рамките на отделената проверка по случая. Ходът ѝ обаче се пази в тайна от прокуратурата. Потърсен за коментар от Свободна Европа, Борислав Сандов заяви, че от юни 2018 г. насам не е получавал информация от прокуратурата за евентуаното развитие на някоя от двете преписки.

В същото време бившият главен прокурор Сотир Цацаров смени поста си с този на председател на антикорупционната комисия (КПКОНПИ), получавайки подкрепата на всички парламентарни партии с изключение на „Воля“. Нито той, нито наследникът му в прокуратурата Иван Гешев, са повдигали темата с концесията в Пирин и държавното финансиране на федерацията на Цеко Минев през последната една година.

• 

  Борис Митов

  Борис Митов е съдебно-криминален репортер от над 10 години. Следил е работата на службите за сигурност и съдебната система в различни медии, сред които Българската телеграфна агенция, вестник „Сега“ и сайта „Медиапул“.

  svobodnaevropa@rferl.org

Български политици и олигарси обслужват монополните амбиции на Москва

Ognyan Minchev

Официалните планове на Москва да превърне комплекса в Камчия в „хуманитарен център“ – т.е. в изнесено разузнавателно звено от типа на това в Ниш – поставят българското правителство пред едно от най-важните решения, които са взимани от институциите ни през последните 30 години.

В продължение на първата половина от тях – до приемането ни в НАТО и ЕС – в българското общество и държава се водеха ожесточени спорове за геополитическата идентичност на нашата страна.

Лансираха се какви ли не визии и теории – за „естествена неутралност“ на България между Изтока и Запада, за България като „мост“ между Европа и Русия, обслужващ известните стратегически планове за Европа „между Атлантика и Урал“ – т.е без присъствие на Америка, „визии“ за „снишаване“ – „да видим какво ще стане“ и т.н.

Утвърждаването на българския път като визия за цялостна принадлежност към европейската цивилизация и атлантическата система за сигурност дадоха възможност на България – при поредица от неразрешени и до днес вътрешни и международни проблеми на наследена зависимост – да реализира сериозен икономически растеж, да утвърди значими, макар и недостатъчни реформи в своята институционална система и да се интегрира в света на демократичните и заможни нации.

Зад гърба си оставихме напълно реалната опасност да се свлечем до статут на страна – периферия на постсъветското пространство, на евразийската мизерия и несигурност.

Със заплахата да допуснем превръщането на Камчия в изнесена на европейска и атлантическа територия разузнавателна база ние се свличаме обратно до статута на „сива зона“ между Изтока и Запада, между гарантираната сигурност на атлантическия свят и ревизионистичната неоимперска амбиция за разорение и обратно приобщаване на България и Балканите към зоната на евразийската диктатура, конфликт и нищета.

Нещо повече – ако отстъпим пред претенциите на Москва за Камчия ние внасяме в българското общество разделение и конфликт, които окончателно ще осуетят възможността България да се стабилизира и развива като независима и цивилизована европейска държава.

Пред очите ни и пред очите на българските институции се организира и нараства по размери и потенциал една нова пета колона на Москва, която все по-арогантно обслужва руските новоимперски интереси срещу националните интереси на България. Тези хора целенасочено обслужват евразийската имперска доктрина, утвърждаваща лъжата, че България е обедняла и съсипана благодарение на своето членство в ЕС и НАТО.

За своите системни лъжи и разрушителна дейност те получават ордени от Кремъл, произнасят речи на покорство и благодарност, планират нови и нови оперативни мероприятия срещу българската национална идентичност и национален интерес. Български политици и олигарси обслужват монополните амбиции на Москва в енергетиката, от десетилетия осуетяват създаването на енергийни алтернативи на руския монопол.

В България съществуват анклави като пристанище Росенец, които не се намират под контрола на българската държава. Държавно олигархичните стратегии на Москва вихрят гигантска корупция в българската икономика и българската държава.

Ако отстъпим пред руския натиск за разузнавателна база на Русия в Камчия, на територията на НАТО и ЕС, ние ще изгубим изцяло привилегията на своята защита от институциите на западния свят. Ще се превърнем в сива зона – „черна дупка“, свличаща се към хаоса на Евразия.

Ще изгубим правото да се определяме като независима държава – изобщо като държава. Ще останем аморфна територия, на която безчинстват местни и чужди олигарси, нямащи нищо общо нито с българската национална идентичност, нито с българския държавен проект – такъв, какъвто го познаваме от миналото.

Имперските интереси на Русия са изцяло несъвместими с българския национален интерес, Тяхното обслужване от български граждани, политици и институции е предателство спрямо България!

2020: Какво ще се случи с Европа?

С идването на Брекзит силите в Европа ще се преразпределят. Очертава се бавно сбогуване с германско-френската ос. За да запази влиянието си, Германия ще трябва да обърне поглед към Източна Европа, пише Борис Калноки.

https://www.dw.com/bg

През 2020 година ЕС ще се смали, а политиката му ще се втвърди. Британците ще могат окончателно да се сбогуват, което няма да остане без последици за разпределението на силите вътре в общността.

Очертава се бавно сбогуване и с германско-френската ос, смятана за център на властта в ЕС, и завръщане към историческия първообраз на общността. Това включва и формирането на блок от страни от Централна и Източна Европа – този на държавите от Вишеградската четворка и някои други държави от същия регион, които все по-тясно се обвързват с Унгария, Полша, Чехия и Словакия.

Къде е мястото на Германия в ЕС?

Германия трябва да си отговори на въпроса къде е нейното място в Европа. От това нейно решение зависи също така какъв ще бъде ЕС занапред. Често германските политици се държат така, сякаш Германия не е център на властта на Стария континент. Другите страни обаче са много наясно с това. И това е една от причините британците да напускат общността: те усещат германското превъзходство в единния блок и не желаят да се обвързват с подобна структура.

2019-а беше  година на сериозни търкания между Париж и Берлин: тя постави началото на битката за надмощие в един нов, по-континентален ЕС. Също и французите усещат, че политически Германия може да започне да доминира континента още по-силно, откогато и да било след края на Втората световна война. И те се опитват да  попречат на това с рецепти, които познаваме още от времето на Де Гол, Митеран и други предишни френски президенти, чиято цел е да обвържат Германия в такива структури, които ще ѝ отнемат едноличната инициатива, и в които Франция ще заеме колкото се може повече ключови позиции.

Такава стъпка беше например призивът на президента Макрон за създаване на общоевропейска армия. Франция – единствената ядрена сила в Западна Европа и единствената страна с ясна воля за военни интервенции в чужбина, би имала водеща роля в такава една армия.

В същото време Германия е изправена пред една нова, стара реалност на изток от себе си: страните от Централна и Източна Европа се преоткриват като съюзници – както е било и по време на Хабсбургската империя. Централното събитие през последните няколко години беше не размяната на удари с Берлин по теми като миграцията, правовата държава и европейската интеграция, а желанието на източноевропейците Германия да ги признае за стратегически партньори. И заедно с тях да се върне към основните принципи на една по-реалистична и по-прагматична политика на интереси и влияние, вместо да ги поучава морално.

Тези страни сега се предлагат на Германия, за да ѝ помогнат да разшири властта си в Европа, ако обаче тя им предложи нещо в замяна.

Какво иска Вишеградската четворка?

Още от 2014/15 година вишеградските страни действат задкулисно в тази посока, а напоследък зачестяват признаците, че в Берлин изглежда започват да обмислят такава възможност. Външният министър Хайко Мас продължава с моралните поучения, но зад тази фасада се крие стремеж към трезва „нова източна политика“. И той се обръща към страните от Вишеградската група.

Също и либералите внесоха в Бундестага тази есен подобно искане – за институционализирано, стратегическо сътрудничество с тези държави. И ако тяхното искане няма много изгледи за успех, тъй като либералите все пак са в опозиция, редица политици от партиите в управляващата коалиция сигнализират, че това е абсолютно необходимо, и дават заявка да придвижат въпроса напред в съответните парламентарни комисии.

Борис Калноки

След като Великобритания напусне ЕС, Германия трябва да се обърне към Централна и Източна Европа – като противовес на Франция, но също и за да обвърже по-тясно вишеградските държави и да държи на дистанция десните движения в Италия и Франция.

Най-голямото препятствие по този път обаче е дело на самата Германия: дебатът за правовата държавност и наказателните процедури на ЕС по смисъла на член седми от европейските договори срещу Полша и Унгария. Как се прекратяват подобни наказателни процедури? Никой не знае. А никой не се осмелява да прости на „грешниците“ – от страх да не стане мишена за нападки. Но е ясно, че и наказания няма да има, защото за налагането им се изисква пълно единодушие.

Решението може да се окаже замисленият от новата ЕК нов механизъм за контрол на правовата държавност, който ще важи за всички страни-членки. Това би бил шанс въпросните наказателни процедури да бъдат прехвърлени към новия механизъм за контрол. А там ще трябва да се пипа много по-внимателно, защото какво можем да кажем например за силно политизирания френски Конституционен съд и неговата независимост, за традициите на корупционно задкулисно политическо договаряне в Австрия или да речем за твърде съмнителните практики за разпределяне на европейските пари в Гърция? Списъкът е дълъг.

2020 може да маркира раждането на един континентален Европейски съюз, чиято политика в много по-голяма степен да носи белезите на прагматизма, отколкото на библейската „Проповед на планината“.

Борис Калноки, роден през 1961 година, е кореспондент в Унгария на вестник „Ди Велт“, но пише също и за други германски издания.