Един смел руснак се изправи срещу руската окупация на Крим

Вероятно мнозина, които четат в момента този текст, не са чували за Иля Паномарьов. Руснак. Депутат в руската дума до 2015 г. Единственият, който се осмелява да гласува в т.н. парламент в Москва на 20 февруари 2014 г.срещу руската анексия на Крим. https://www.youtube.com/watch?v=TbgMK7nJ2LE

Постъпката му е уникална за тогавашна, а и 5 години по-късно – за днешна Русия. Там отричането на законността на “присъединяването” на Крим към Руската Федерация е криминализирано като престъпление. Преследва се от закона. Самият Паномарьов обяснява онова свое решение с желанието си един ден, например след 10 години, да не се срамува.

Има такива изключения от тоталитарното или авторитарното правило. Такъв е далеч по-известният на любознателния (западен) свят германец Аугуст Ландмесер ( на снимката). Заплатил е с живота си отказа да вдигне ръка за хитлеристки поздрав на нацистко сборище през 1931 г. в Германия. https://ivo.bg/2015/11/07/един-човек-струва-повече-от-всяка-тълп/

А какво да кажем за китайския младеж, застанал на пътя на танковете, изпратени да смажат (в най-ужасяващия буквален смисъл) на 3 срещу 4 юни 1989 година протеста на китайските студенти в Пекин, настояващи за демократизация на комунистически Китай?

Дори името му си остава неизвестно. Завещал ни е само една безименна снимка.
Дотук е схематично, макар и достатъчно драматично, напомнянето за малко известното руско изключение от правилото във функционирането на руското самодържие в наше време. Друго от думите на бившия член на руската Дума обаче си струва да се сподели също от интервюто му.

На въпрос на водещия Дмитрий Гордон дали е имало руски депутати, които тайно са поздравили Иля Паномарьов за постъпката му, самият Паномарьов отговаря с усмивка, че доста негови руски колеги, гласували за анексирането на Крим, са му казали нещо от рода на полушеговитото “ах, ти, кучи сине, подсигури си светлото бъдеще, а”!

С други думи, те отлично са разбирали в каква мракобесна и незаконна история се забъркват, но не са посмели да се изправят срещу статуквото. Завиждали са тайно за смелостта му да постъпи така, както биха искали и те, но нямат тази храброст.

На уточняващото питане на интервюиращия Гордон дали поне един от онези, които тайно са се “пошегували” по този начин, е изразил публично подкрепата си за него, Паномарьов отговаря, че няма такъв случай и повечето са го заклеймили в свои изявления след това.

Стигам до най-трудната част от този кратък текст. До личната аналогия.

През октомври 2006 година моите тогавашни работодатели и властникът Георги Първанов се съюзиха срещу скромната ми личност и в мига, когато това ми стана ясно, напуснах работата си. Завинаги в качеството на журналист на заплата. При последната ми поява в телевизията за уреждането на формалностите по напускането ми, а и след това при случайни срещи, практически всички мои колеги, без началството, изразиха под някаква вербална и невербална форма съчувствие. Слави Трифонов например безмълвно ме потупа по рамото. Единствено Николай Бареков се нахвърли от екрана на предаваните си срещу мен и в защита на властовия сговор срещу скромната ми фигура.  

Споменавал съм и друг път това, но във връзка с казаното от Иля Пономарьов за отказа от публична солидарност с него мога да повторя същото и в моя случай: нито един от онези съчувстващи в лични разговори колеги не застана с лицето си от екрана или пред други медии със същата съчувствена позиция, изразена лице в лице извън публичността. 

Парадоксално, но Иван Бакалов, с когото се разминаваме като позиция по повечето теми в коментарите си (и с когото практически не се познавахме лично, макар да бяхме “кръстосвали шпаги” по политически въпроси в предишни годни), беше опитал да ме защити във в. “Новинар”, но главният му редактор Любен Дилов наредил статията му да бъде свалена на етапа на отпечатването на вестника. Не искал да се кара с президента Първанов (който откровено излъга, че нямал нищо общо с моето напускане под политически натиск, както то боеше определено в доклада на Държавния департамент на САЩ през март 2007 г. в частта, посветена на състоянието на демокрацията в България).

А единственият (доколкото съм забелязал и запомнил), успял да “пробие” през цензурата по горещите следи на събитието по нова време, беше Митко Новков, който се изказа в моя защита във в. “Култура”. Както всяко изключение, то потвърди тъжното в случая правило. https://ivo.bg/2017/10/08/след-качулката-дъжд-от-медиен-плач/  

Знам, че не казвам нищо ново. Но примерът на Иля Пономарьов, който давам в качеството си набеден “русофоб”, ме изкуши да се върна на темата за липсващата журналистическа солидарност в България. И журналистите, както всички нормални хора, много искат да са свободни, но за постигането на тази цел се иска нещо повече от биологически обоснован порив…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s