Прихваната е сводка на марсиански социолози, които се дивят на нравите български. Даниел Смилов с хумористичен поглед към две от събитията на седмицата – парите за възстановяване на ЕС и новия списък на БГ-прокуратурата.
Всеизвестен факт е, че ракетите на Илон Мъск не само изпращат товари и американци в космоса, но и докарват оттам марсиански учени, които следят какво се случва на Земята. Своите доклади тези учени изпращат по 5G до Червената планета, за да подготвят нейните обитатели за скорошното пристигане на земляните.
Ето и сводката на група марсиански социолози за България от последната седмица, която беше случайно прихваната от новата ми микровълнова печка:
„В България през изминалата седмица се случиха две неща: едното важно, но останало неразбрано, а другото шумно отразено, но незнайно защо. Важното беше предложеният от Европейската комисия план за възстановяване на икономиката на ЕС. Шумното беше поредното разследване на българската прокуратура за организирана престъпна група (ОПГ), в рамките на което беше публикуван списък с имена на известни българи.
Важното
Европейският съюз – един от основните белези за разум в човечеството – е в критичен момент на своето развитие. Той или ще се консолидира, като стане по-солидарен и вътрешно координиран, или ще премине към тежък застой и възможен разпад. България е един от най-големите печеливши от този съюз – повечето от хубавите неща тук през последните двайсет години се дължат на него. И не говорим само за материални придобивки като софийското метро, а за самите основи на демокрацията и свободната икономика в страната.
Без ЕС България би приличала в най-добрия случай на Македония и Сърбия – слабо-развити страни, непрекъснато изложени на гравитационното поле на Русия и Турция. Въпреки това, българите се държат все едно че са на Уран – те са убедени, че сами си се справят и всичко сами са си измислили: от киселото мляко през кирилицата, та чак до компютъра. Нашите антрополози отдавна, разбира се, знаят, че подобни самовъзвеличаващи митове са разпространени по всички туземни планети.
Възстановителният фонд на ЕС ще даде изключителна възможност на България – която е на опашката на ЕС икономически – да се приближи до останалите. Към момента БВП на България е около 60 милиарда евро: според предложението на ЕК страната би имала възможност за следващите четири години да използва допълнителни 10 милиарда евро. Тази значителна инжекция, ако е правилно насочена, може да доведе до цифровизация и индустриализация, които да вкарат България в 21-век.
Имаме съмнения, обаче, че българите ще използват рационално новата възможност. Те и сега получават значителни фондове от ЕС, които се стопяват в спорни национални проекти. Например, голяма част от европейските пари България раздава като земеделски субсидии на малка група хора, наричани “зърнари”, които се возят в тумбести тенекиени четириколки, наречени “майбаси”. Производството на зърнени култури не създава поминък за хората в селските райони и там зрее недоволство. В тези райони се разпространява партията БСП – незнайно защо наречена “социалистическа” – която налага мнението, че ЕС е виновен за бедите им.
Що се отнася до индустриализацията, за българите тя сякаш се изразява в допотопни фабрики и комини, които цапат природата и произвеждат на загуба. Затова особено популярна е идеята за нова АЕЦ “Белене”, която хем е потенциален риск за околната среда, хем никой не може да докаже, че би била печеливша. Друг подобен проект е т.нар. “Български поток”, за който България даде над милиард евро, за да построи втора паралелна тръба за пренос на руски газ през страната, през която да се пренасят същите количества газ, които се пренасяха по първата тръба. Ако европейските пари влязат в такива начинания, ясно е, че няма да доведат до нищо положително.
Възстановителният фонд изглежда ключов за бъдещето на ЕС, защото той ще подпомогне юга в съюза и ще даде възможност за де факто трансфер на средства от по-богати към по-бедни райони. Това ще е от полза за всички, защото би свалило напрежението между различните страни. От рационална гледна точка България трябва да действа решително за успеха на тази инициатива, като подпомага ЕК, Германия и Франция в прокарването ѝ през органите на ЕС. Единственото, което се чу в България по темата, обаче, беше страхът, че Възстановителният фонд може да доведе до субсидиране на богати държави като Италия и Испания. Както казахме, България се държи не като член на ЕС, а като обитател на Уран.
Шумното
И тази седмица прокуратурата обяви ново разследване за ОПГ в България. Ние проведохме вече шест конференции по тази тема, но още не можем да достигнем до консенсус, какво е това “ОПГ” в български контекст. Срещаме следните трудности:
Емпиричният опит показва, че ОПГ има, когато министър и бизнесмени изразят мнение на конференция, че миноритарен дял на държавно предприятие трябва да бъде продаден през фондовата борса. ОПГ няма обаче, когато всички държавни надзорни органи и служби за сигурност “проспят” източването на голяма банка, като години наред я оставят без нужния контрол. ОПГ има, когато язовир е източен от голямо предприятие с разрешение на министър. ОПГ няма, когато държавна банка за развитие дава голям заем на колекторска фирма, предназначен за стабилизиране на частна банка. Тези примери – и много други – не успяхме да подведем под общо понятие за ОПГ.
Не е ясно кога министър знае за ОПГ и е част от него и кога не знае и то се случва зад гърба му. Има и един особен случай – министър Владислав Горанов, който все не знае, а би трябвало да знае. При него ОПГ-та се случват само между подопечната му Комисия за хазарта и Васил Божков, докато той чудодейно остава в неведение.
Всички твърдят, че в България нищо не става без знанието на премиера Бойко Борисов. Но всички ОПГ-та, които стават все по-многобройни, действат изцяло зад гърба му. Нашите математици твърдят, че това е статистически невъзможно.
Голяма трудност ни създава огромната прилика между ОПГ-тата и борците с тях. Не става дума само за физическата прилика – голите глави и хашлашкия жаргон. Понякога те са едни и същи лица, като в известния случай с експерта на ДАНС Алексей Петров, който беше ту от едната, ту от другата страна. А и тази седмица се разкри, че офицер от друга служба – НСО, също е ОПГ и е участвал в поръчкови убийства. В такива условия нашите криминолози препоръчаха обща презумпция за членство в ОПГ до доказване на противното.
Важна роля в разследванията на ОПГ играят списъците. Както споменахме, тази седмица прокуратурата публикува списък, който изглежда като гигантско ОПГ. Или може би не, но тогава не е ясно, защо прокуратурата го публикува. Миналата седмица обаче Васил Божков публикува друг списък, с който приближен до властта бизнесмен му е обещал пълна подкрепа пред държавен орган – ДКХ. Този списък не влезе в издателския план на прокуратурата, нито в разследване за ОПГ. Изобщо, ролята на списъците е важна, но остава неясна.
Завършваме с една молба. Когато българите кацнат на Марс, не им съобщавайте, че Кирил и Методий бяха част от нашите ранни експертни мисии, целящи цивилизоването на този регион от Слънчевата система. Няма да го приемат добре.
Премиерът Бойко Борисов и братята Атанас и Пламен Бобокови режат лента за откриването на залата в Русе през юли 2015г.
Прокуратурата затвърждава с почти всяка своя акция такъв стил на публичното й представяне, че все по-малко значение има дори за какво е досъдебното производство. По-важно е да има „хляб и зрелища“, които първо да внушат, че на разследваните със сигурност не им е чиста работата, без значение какво ще стане с обвиненията срещу тях пред независим безпристрастен съд. Ако разполагат само с това, с което размятат пред камерите, то провалът на процесите е гарантиран. Следват обезщетенията, но медийните присъди отдавна са раздадени – още докато се чакат мерките за задържане под стража.
Дават ли си сметка прокурорите за това?
Със сигурност са наясно – затова и не споменават имената на задържаните, когато съобщават за успехите си – напр. по последните разкрития за данъчни престъпления от незаконен внос и обработка на боклук. Оставят това на медиите.
Не споменават имена дори когато свикват специална пресконференция, като тази в събота (30 май), за да информират, че са повдигнати обвинения, но без да посочат и обвиненията като текстове в Наказателния кодекс. С изключение на един единствен – член 321 от НК – участие в ОПГ (организирана престъпна група). Без да бъде посочен ръководителят на ОПГ-то.
Има защо прокурорите да избягват конкретиката на закона
Прокурорите начело с говорителя на главния прокурор, които застанаха пред медиите в събота (30 май), за да информират обществото за разкритията, подхвърляха сензации в ченгеджийски стил – такъв, който означава: медиите да довършат останалото. От жилището на обвиняемия А.Б. (бизнесмена Атанас Бобоков, собственик заедно с брат си Пламен на завода за акумулатори „Монбат корпорейт“ и фирми за смазочни и автомобилни масла „Приста ойл“ – бел. авт.) била иззета „цветна снимка, на гърба на която са изписани имената на публично известни личности в обществото, някои от които са убити през годините“, каза говорителката на главния прокурор Сийка Милева, като добави, че срещу имената са записани и „големи суми пари от порядъка на 70 млн. долара, 100 млн. лв., 120 млн. лв., 300 млн. лв.“…
Признавам си, че се заслушах, макар че познавам този метод за привличане на обществено внимание – в едно изречение са омесени остри думи като „известни личности…“, „убити…“, „сто милиона“, „триста милиона“… Че и „цветна снимка“, за която мнозина са се запитали какво ли има на нея, важно ли е, че е цветна и каква е въобще ролята на снимката в сюжета. (Архивите всъщност показват и цветни снимки на братята с премиера Бойко Борисов – като тази към текста, когато откриват спортната зала в Русе през лятото на 2015г., засега прокуратурата не съобщава дали те са влезнали в домашните албуми и с какви бележки…).
Но това не е всичко: Намерени са в жилището „автобиографии със снимки на длъжностни лица.“ (Дали пък не става дума за биографии… но има ли значение…) И най-сетне черешката на тортата, квинтесенцията на публичността, смисълът на „стила и метода“ на специализираната прокуратура: „Намерена и автобиография със снимка на магистрат, който е наблюдаващ прокурор по дело срещу Васил Божков.“
И понеже сензационните съобщения, поднесени от говорителя на главния прокурор Сийка Милева са изглеждали явно недостатъчно убедителни, та час по-късно спецпрокуратурата пусна до медиите снимката на гърба на снимката, намерена у Бобоков описана по-горе. Конгениално, би казал Остап Бендер – всеки е свободен да тълкува както иска имената и сумите, които вижда.
И си мисли вероятно спецпрокуратурата, че ни казва нещо страхотно…(Колегата Иван Бакалов вече сравни, че съдържанието му вероятно е от книгите на Григол Лилов за най-богатите българи.)
А нищо не може да ни каже, защото нищо не произтича (по НК) от разпространените имена, суми, плюсове и минусчета от снимката, което да има връзка с разследването на престъпленията в бизнеса с отпадъци, нито от притежаването на „автобиографията“ на неназования прокурор.
Прокуратурата просто обработва и напътства насядалите пред телевизорите хора, неизкушени в прокурорската комуникационна стратегия и тактика, да направят връзка между братя Бобокови и довчерашния хазартен монополист Васил Божков, чиито обвинения вече са 15 или 18, сред които дори за опити за изнасилвания и за убийства (Самият той преди няколко дни се пошегува в Туитър – „какви още обвинения ще получа“). Зрителите да направят връзки каквито си искат или подбутнати от определени издания. Не съдът, който няма как да я направи, ако е съд.
Сега става ли ясно защо на официална пресконференция тържествено наредените прокурорки и прокурори, изпълнители на спусканите добри стандарти на главния прокурор, не посочват конкретните обвинения на задържаните за престъпления при внос и обработка на отпадъци? Как да ги посочат, като не се вижда връзката с „доказателствата“, които огласяват?
Връзката е друга: желанието на прокуратурата да омаскари двама бизнесмени (те имат реално производство и добре развит бизнес) по телевизора и да демонстрира, че недосегаеми няма.
Оттук нататък ще гледаме жълтини с претенция за сензационност, които тя нарича доказателства. Това прокурорско изобретение –
разпространяване през медиите на „доказателства“, които нямат връзка с обвинението
е вече стил, който беше брутално демонстриран през януари т.г., когато ПРБ пусна подслушаните разговори на началника на Военно-въздушните сили ген. Стойков с президента Радев, без никаква връзка на огласените СРС-та с делото срещу генерала. СРС-тата трябваше просто да дискредитират президента, а обвинението…какво стана с обвинението и делото, ще попитате? То тъне в забрава, след като постигна целта си.
Същото ще стане и с разпространеното в събота сензационно „доказателство“ по делото за боклука, конкретно за обвиняемия Бобоков. Което вече поставя въпроса:
каква е всъщност целта на прокуратурата, ръководена от Гешев?Да вкара в затвора Бобокови или да освободи терена на техния бизнес за друг?
„Ама кой Бобоков, онзи с акумулаторите и маслата ли“ – чух в събота да пита шофьорът на междуградски автобус в Плевенско, докато слушаше радиото. И след като пътници потвърдиха, отвърна: „Ама Монбат акумулаторите са по-добри от гръцките и сръбските, гарантирам ви го, и маслата им са по-качествени.“ „И ги изнасят в седем държави “ – добави пътник. И продължиха да се чудят в автобуса – ама вярно ли че „и тия ли ще се окажат мошеници“, „ей, всички все бандити излязоха“…
Целта е постигната. Медийна присъда.
И далеч по-сигурна е печалната бъдеща съдба на бизнеса на Бобокови (преразпределяне) отколкото да бъдат осъдени чрез специализираните номера на прокуратурата.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Нека сме наясно – заслужаваме подигравките, които получаваме. Ние много добре знаем какъв е приносът на първата българска държава (която доста източници по история наричат „първа българска империя“) за приемането делото на Кирил и Методий и за създаването на средновековната култура, написана на кирилица. Тази култура, която занесе Благата вест и на изток, и на север и на запад. Тази култура, чийто език цивилизова угрофинските варвари на Скития и ги съхрани – донякъде – от поглъщане в редиците на Ордата.
Култура, от която много векове по-късно покълна класическата руска литература. Знаем – трябва да знаем, че сме дали светлина на света. Какво повече от това? Какво друго ни е нужно за да познаваме себе си, миналото си, върху което да проектираме възходите и паденията си? Защо ни е необходимо да се гневим на дребно, че някой си на североизток не бил признавал нашите заслуги? Е какво от това, че не ги признава?
Това срам за нас ли е или за самия него? Това, че някой се отрича от получената благодат – това обедняване на дарителя ли е или обедняване – обнищяване на отрицателя?
В Русия живее велик народ, с велика държава и велико самочувствие. Тези хора не могат да ни простят, че след като ни яздиха по един брутален начин в продължение на половин век ние все пак пожелахме да възвърнем свободата си на избор. Приеха като лична обида факта, че се смятаме за принадлежащи към Европа, а не към Евразия. Въпреки, че сме на границата между двете и разбираме до известна степен и едните, и другите. Възползваха се от раненото ни самочувствие на уязвена нация, от разделението ни на „русофили“ и „русофоби“, породено именно от битието ни на граница.
За пореден път ни ограбиха брутално с помощта на нашите „олигарси“, пуснали срещу рушвети монополите на Газпром и Лукоил. Наложиха драконовски мита на нашите стоки за да могат да ни изнудват. Напълниха ефира и мрежата с клевети за нашата „мизерия под управлението на Европа и НАТО“.
Глупаво е да се ловим на това хоро – на хорото на унизителния български комплекс за малоценност пред Русия, създаден целенасочено от Азиатския департамент като огледален негативен образ на великодържавния руски комплекс за превъзходство.
Комплексът ни за малоценност се реализира в два еднакво неразумни модуса. Първият – модусът на себеунижаващото се „русофилство“, модусът на полуидиота – братушка, който гледа на Север с малоумно преклонение. Вторият – модусът на яростното „русофобство“, което изригна и на 24 май в гняв срещу поредното пренебрежение на Големия брат към нашите собствени заслуги. Е защо? Какво ни интересува, че ни пренебрегват? Имаме в наследство уникалната култура на старото българско царство. Имаме в наследство светлината, която сме дали на света. Никой не може да ни ги вземе.
Оставете „мъртвите да погребват своите мъртви“ – в Москва, в РКИЦ-София и навсякъде другаде. Ние трябва да вървим по своя път, по пътя на собственото си достойнство и със съзнанието за това, което сме били и можем да бъдем. Ако на някого му е весело да се упражнява в подигравателна пошлост – моля! Какво ни засяга нас това. Никой не може да те обиди или унизи – ако ти самият не го допуснеш и не го поискаш.
Управление с твърда ръка или децентрализация и гражданско общество? Коя тенденция ще се наложи след пандемията? Може ли „благото“ да надделее над мафиотския капитализъм? Мнение на Евгений Дайнов.
Видимо е, че две тенденции се борят да доминират света след Ковид-19. Едната иска връщането на „света преди“, но в още по-зловещ вариант: продължаващо отслабване на гражданското обещство, засилване на авторитарните управления, продължаваща доминация на изискванията на пазара над изискванията на демокрацията, както и окопаване в мрачния свят на въглищата и петрола. Това, между другото, е в момента доминиращата тенденция в България.
Втората тенденция личи в неочаквано енергичната заявка на ЕС за „зелено възстановяване“. Тази тенденция, ако бъде удържана, вкоренена и пренесена на нивото на националните държави, би могла да доведе до това „новото нормално“ да е по-човеколюбиво, по-чисто, по-малко злобно и егоистично от предходното „нормално“.
Задачите на единия и на другия Вацлав
Често подценяваме източноевропейския принос към общоевропейското мислене, но спорът между гореописаните две тенденции вече е провеждан веднъж. Това се случва в Чехия в началото на 1990-те години, още в този спор основните сблъскващи се визии за бъдещето са ясно очертани.
Става дума, разбира се, за дългия спор между Вацлав Хавел, президент на Чехия, и неговия министър-председател Вацлав Клаус (впоследствие два мандата президент на страната). Първият Вацлав си беше поставил задачата след края на комунизма да възстанови цивилизования начин на живот не само в родината си, но в цяла Европа – Източна и Западна.
Вторият Клаус имаше задачата да рестартира чешката икономика в съкратени срокове без прекалено да се вълнува от цената. За Хавел най-важни бяха отношенията между хората, за Клаус – управлението с твърда ръка на икономическите процеси.
Вацлав Хавел е за „блага“ република
Хавел пише: „Привърженик съм на децентрализацията на властта. Подкрепям постепенното изграждане на пространства за развитието на разнообразно гражданско общество, в което централната власт ще прави само онези неща, които никой друг не може да свърши“.
За Клаус обаче всичко, което не е пазар и централна власт, е комунистически саботаж: „Намираме се на кръстопът, където избираме съдържанието на нашето общество… дали ще създадем нов вид колективизъм, наричан гражданско общество, в което мрежи от „очовечаващи“, благо-творящи, морало-градящи и на практика задължителни институции, наричани местно самоуправление, професионална саморегулация, публични институции, неправителствени организации, всякакви съвети, комитети и комисии ще успеят да се вклинят между гражданина и държавата“.
Според Хавел, в едно добро общество хората влизат в най-различни и солидарни отношения помежду си. За Клаус гражданите трябва да имат само една връзка: с държавата, опосредствана от партиите; и минимални връзки помежду си.
Хищници и хипари
Във визията на Хавел човечно отнасящите помежду си граждани, освободени от излишна принуда, разбират своята принадлежност и отговорност към природната среда: „Политиците, събрани на международни форуми, могат да повторят хиляда пъти, че основата на новия световен ред трябва да е всеобщото уважение към човешките права, но това не може да значи нищо, докато този императив не произлиза от уважение към чудото на битието, чудото на вселената, чудото на природата, чудото на нашето собствено съществуване… (от) пълното разбиране, че сме закотвени на Земята и във вселената, разбирането, че не сме тук сами, нито пък съществуваме само заради нас самите, а че сме неотделима част от по-висши, тайнствени образувания, против които не се препоръчва да богохулстваме“.
Вацлав Клаус е привърженик на „твърдото“ общество
За Клаус човешките дела трябва да са подчинени на изискванията на икономиката, налагани императивно от силна централна власт. Той отхвърля идеята за съобразяване с природата със същото презрение, с което отхвърля гражданското общество. Както и следва да се очаква от подобни мисловни конструкции, в крайна сметка политиката на Клаус поражда тежко корумпирана и хищна стопанско-политическа среда, която Хавел е принуден да окачестви като „мафиотски капитализъм“.
Клаус предлага едно „твърдо“ общество на принуда и си представя човека като инструмент на икономиката. Хавел предлага една блага, почти хипарска република, в която подчинението е заменено с доброволно сътрудничество между хората, а всички те вкупом пазят природата като част от усилието да запазят себе си като хора – като трансцендентни създания.
Дълго време вървяхме по пътя на Клаус – и знаем много добре къде води той. Време е да изберем да заживеем в Хавелската Република. Натам сочат, макар все още плахо, заявките на ЕС от последните седмици. Дано и Комисията, и Европарламентът този път се оправят с мисловната част на заданието по-добре, отколкото преди 25-30 години, когато изобщо не чуха спора между двамата Вацлавци. А той беше – и е – спор за бъдещето на Европа и на всеки неин обитател.
Настъпи затишие след бурята от възмущение у нас, породена от поредната руска провокация на тема култура и история, свързана с България.
Под знака на тази руска атака, която открои остриетата като подобие на маоистките хунвейбини от времето на “културната революция”, започва да се оформя негласно, но и все по-гласовито все пак българска интелектуална и дори институционална съпротива срещу набезите на Кремъл срещу най-обичаната и всепризната от всички нас част от историята ни: историята на българските букви, на която вече системно посягат бившите ни колонизатори.
Забележителна отличителната черта на този пореден епизод от самоотбраната ни е фактът, че русофилите, които се хвалят с “подавляващо” мнозинство в България, се почувстваха достатъчно неуютно в своя чуждопоклонически пашкул и като цяло премълчаха, пасуваха, оставяйки “русофобите” да ( си ) говорят сами.
Множат се обаче говорителите на идеята 24 май да стане българският национален празник. Писателят Стефан Цанев я сподели в интервю, а сега и други се включват в неофициалната листа от български авторитети на полето на инициативата за подобна реформа. https://www.ploshtadslaveikov.com/24-maj-tryabva-da-bade-natsionalniyat-ni-praznik/
Засега въпросът се поставя от чисто позитивната му страна, на която не се намират опоненти. Защото няма българин, който да не изпитва положителни чувства към датата 24 май. Да бъде нападана тя би било чисто самоубийство на олтара на глупостта.
Проблемът обаче е там, че за да се материализира духовното единство около издигането на 24 май на пиедестала на Националния празник ще трябва от него да се свали основополагащият фундамент на русофилщината у нас, какъвто е 3 март.
В този аспект все така “няма предложения” дори и от страна на най-запалените и добре обосноваващи нуждата от промяната крепители на идеята за новия ни национален празник, който всъщност отдавна е най-стария такъв по българските земи, включително и за българите от “македонските земи”, новооткрити от Путин като родно място на неговата азбука.
Победата на българския дух като наша национална специфика трябва да се материализира в рокадата на 3 март с 24 май, но няма да стане само с криеницата зад прословутия цитат на съветския академик Лихачов за България като държава на духа.
Как да стане това на практика, при положение, че желаещите промяната не желаят да се сблъскат с русофилския отпор? Ето на този въпрос, който ще срещне яростна съпротива от страна на московската пета колона, която отказва да признае българския приоритет пред навика да служи на чуждия интерес, трябва да бъде отговорено с действия.
Понеже на тази тема не се води публичен дебат, повечето българи вероятно не знаят, че механизмът за промяната е много прост. Необходимо е мнозинство в Народното събрание, с каквото беше наложи 3 март, за да бъде отменен. Само че сегашното мнозинство се прави на “ударено” и разчита на мълчанието и незнанието, за да не си създава проблеми с Москва и нейните хунвейбини у нас.
Апропо, авторът на тези редове, който многократно е заявявал в няколко книги и в десетки статии необходимостта да изберем между Съединението и 24 май истинския си Национален празник, си дава сметка, че Съединението, макар да е уникален акт без паралел като национално консенсусно събитие в историята ни, вероятно ще бъде по-трудно преглътнат от русофилите заради гузната им съвест на следовници на подстрекаваните от Русия противници на последиците от сливането на Княжеството и Румелията.
В този смисъл 24 май е толкова безспорен ден от календара на българската история, че, както си вижда, дори и най-влюбените в съветските ни поробители нашенци нямат какво да възразят срещу него.
В последните няколко минути от живота си смъртно раненият войник изпитва нещо много близко до това, което изпитва и главната героиня от операта „Травиата“ на Джузепе Верди буквално броени минути преди да се строполи, покосена от коварната туберкулоза: „Колко странно! Спазмите на болката са изчезнали: странна сила ме е върнала към живота! О, аз ще живея! О, щастие!“
И действително, болката съвсем неочаквано се стапя и съзнанието на ранения войник се просветлява и за миг той напълно откровено вярва, че независимо, че всичките му вътрешности са окичени като коледни гирлянди върху бодливата тел пред него, той има реалните шансове да се измъкне от вражеския обстрел, да се добере до лазарета, където да му бъде направена бърза операция, след което да се завърне при семейството си като герой с медал за храброст, под съпровода на духова музика и мажоретки…
Медицинското обяснение на този „предсмъртен оптимизъм“ е изключително простичко и то се крие в огромната загуба на кръв у войника, в следствие на която обезчувствѐните сетива го карат погрешно да тълкува липсата на болка като чудодейно подобрение.
Отново в медицинската практика при много случаи на рак, след дни или седмици на невъобразимо силна болка, буквално няколко часа преди настъпването на смъртта болният не само не изпитва никаква болка, но съзнанието му е напълно трезво, той разговаря спокойно и съсредоточено със заобиколилите го и дошлите да му кажат последно сбогом роднини и приятели… В случаи като този медицинското обяснение за това странно предсмъртно умиротворение е още по-тривиално и то се дължи на огромното количество морфин в кръвта на пациента.
В този текст бих искал да се опитам да потърся отговор на един въпрос, който не спира да мъчи съзнанието ми вече 20 години, а именно: „Умира ли България и коя от причините за нейната смърт е по-вероятна – загубата на кръв или наркотичното опиянение?“ За много от читателите на този текст той ще прозвучи като непристойно обвинение. На тях бих искал да кажа, че каквото и да прочетат по-долу, то със сигурност няма да е толкова обвинително и безнадеждно, колкото вече написаното от Христо Ботев или Алеко Константинов, плюс допълнителната разлика, че аз не бих си позволил квалификации като „идиоти“ или „маскари“.
В този текст много често ще използвам думите „България“ и „българите“. Под „България“ ще имам пред вид страната, която около 95% от чужденците, които някога съм срещнал, не знаят къде се намира, а под „българи“ ще имам пред вид тази определена прослойка български граждани (не само в България, но и извън нея), които чрез начина си на мислене и най-вече чрез начина си на поведение са пряко отговорни за трагичното положение, в което се намира родината ни. Естествено, тези от нас, които са на мнение, че България в момента процъфтява като държава и култура, могат да спрат с четенето дотук. И най-накрая, напълно е възможно мнението ми да не е напълно обективно и безпристрастно, но то със сигурност е напълно откровено и най-важното – изпълнено с много болка.
Приятелите и колегите ми по цял свят знаят, че съм неизлечим оптимист. Напътствени съвети от типа на „Не ни е позволено да сме песимисти“ или „Моят учител Конфуций е най-великият в Империята, защото той никога не се предава, дори когато знае, че няма надежда“ са винаги удобно приготвени в моя разговорен арсенал, в случай, че на улицата, в магазина или на маса с приятели съвсем ненадейно попадна на някой случаен песимист.
Част от причините за оптимизма ми се крият в твърдото убеждение, че повечето големи стъпки в историята на човечеството са направени именно когато всички наоколо са скандирали в хор „това е напълно невъзможно“. А конкретен стимул за оптимизъм намирам в личния си опит, след като например през 2007 г. успях да завърша едно от най-престижните училища за музика в света, от което няколко години преди това бях изгонен. Съвсем накратко, за мен оптимизмът не е просто въпрос на избор; той е, както гласи клишето, начин на живот.
Мисля, че най-честото обвинение, което ми е било отправяно през последните две десетилетия от моите сънародници, живеещи в България, е: „Ти живееш в Америка и нямаш реална представа за събитията в България и затова и нямаш право да критикуваш това, което става тук.“ Което по принцип винаги тайничко ме е ласкаело, тъй като в моята по принцип не много сложна ценностна система подобно обвинение автоматично ме нарежда до фигурите на Франсоа Волтер, Джеймс Джойс, Александър Солженицин и Георги Марков, които също като мен, по една или друга причина, са били принудени да прекарат една значителна част от живота си извън пределите на родината.
Но като оставим настрана думите на Кърт Вонегът, че „патриотизмът не е географско понятие“, аз, разбира се, съвсем ясно си давам сметка, че подобен род обвинения не означават нищо друго, освен: „Понеже нямам никакъв солиден довод срещу теб и аргументите ти, не ми остава друго, освен да те обвиня в родоостъпничество, пък ти после обяснявай, че нямаш сестра.“ Естествено, през ума на „опонента“ отсреща дори и за миг не минава, че може би именно защото през последните 20 години съм живял извън пределите на България, вероятно имам много по-точни и много по-непредубедени наблюдения от много от „истинските“ българи – ако не върху всички, то поне върху някои аспекти от българската действителност.
Тук си мисля, че аналогията с известния „Мит за пещерата“ от Платоновата „Държава“ е повече от очевидна. Съвсем накратко, в този мит се разказва за… не няма да кажа за какво, за да проверя дали една от най-важните тези в този текст ще се окаже вярна. Но преди да се опитам да опиша с думи какво виждам в облика и развитието на България, мисля, че е редно първо да дадем думата на статистиката, за да не ме застигне тежкото проклятие на Уилям Фокнър, който в романа си „Селцето“ казва: „Тежко и горко на мъж, който говори празни приказки.“
Населението на България в момента е 6,951,482 в сравнение с населението от 8,986,636 през 1988 г., според най-новите изследвания на Централното разузнавателно управление на САЩ, България е на трето място в целия свят по процент на смъртност, а според проучване на Световната банка тя е на 38 място в Европа (от общо 45 държави) по средна продължителност на живота. Според съвсем скорошно проучване на EURACTIVE България е на второ място в Европейския съюз по смъртност на бебета, ненавършили 1 година. Средно около 27 000 младежи емигрират всяка година, а между 2008 и 2018 г. страната ни са напуснали общо 300 000 души на възраст под 30 години. Според някои прогнози на ООН, населението на България през 2100 г. ще е малко над 2 милиона души.
Според данни на Световната здравна организация, София е с най-лошия въздух сред всички европейски столици. Отново според СЗО в България всяка година над 8500 души умират преждевременно от заболявания, причинени от замърсяването на въздуха, като броят им е по-голям от броя на жертвите от автомобилни катастрофи. Според доклад на Световния фонд за „Дивата природа“(WWF) през 2019 г. годишният обем на незаконната сеч с България е достигнал 2.4 – 2.7 млн. плътни кубически метра (близо една трета от общия национален добив), което формира сенчест бизнес за близо 150 милиона лева годишно.
Според разследване на екип на Нова телевизия до ноември 2017 г. на територията на България са построени около 140 незаконни водноелектрически централи, които заедно с останалите ВЕЦ-ове из цялата страна масово унищожават рибата в съответните водоеми и водят до буквалното пресушаване на цели реки, както и създават водни задръствания и прииждания, които директно застрашават обширни площи с населени места.
Според жалба, подадена в Европейската комисия от ClientEarth, Zero Waste Europe и Грийнпийс България през 2019 г., Министерството на околната среда в България е разрешило на въглищните централи „Бобов дол“ и „Брикел“ да изгорят 500 000 тона отпадъци за период от шест месеца, което според европейските разпоредби е 10 000 пъти над допустимата норма. Само преди няколко дни Варненският залив бе отровен с фекални води, като според статия на в. „Дневник“ от 16 май 2020 г. „размерът на замърсяването с фекални води във Варненския залив стана видим и от космоса.“ (вестникът прилежно прилага спътникова снимка).
Според последната статистика на Европейския съюз за поредна година България е най-корумпираната държава в ЕС, като според агенция EURACTIVE в България е вече повсеместна практика заловените в корупционни схеми правителствени служители да бъдат само отстранявани от длъжност, но не и поставяни под съдебна отговорност.
Страната ни е редовен обект на критики в европейските институции по въпросите на правата на човека, правата на малцинствата, трафика на хора и наркотици. Според данни на Централното разузнавателно управление на САЩ „България е източник и в по-малка степен транзитна и крайна отправна точка за мъже, жени и деца, жертва на секс трафик и принудителен труд; България е един от основните източници на трафик на хора в Европейския съюз; жените и децата са все по-често жертви на секс трафик в България, както и в Европа, Русия, Близкия изток и САЩ; възрастни и деца стават жертва на принудителен труд в областта на селското стопанство, строителството и обслужващата сфера в Европа, Израел и Замбия.“
Според статистика на U.S. News and World Report българската образователна система е на 58 място в света, като преди нас в списъка са държави като Русия (23), Гърция (27), Полша (34), Турция (35), Чехия (37), Хърватска (44), Словакия (52), Румъния (54), Естония (55) и Словения (56). Според статистика на The World University Ranking Софийският Университет „Климент Охридски“ е в категорията 1000+.
В Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ броят на кандидатстващи и новоприети студенти е достигнал толкова ниска точка, че всяка година на приемните изпити отсъстват цели специалности, като тази година например не са били приети студенти със специалност тромбон. В края на 2019 г. Националната художествена академия претърпя тотален финансов срив, довел до доброволната оставка на ректора на академията.
Министерството на образованието и науката продължава съвсем хладнокръвно да подвежда българските ученици и студенти, че българските дипломи за средно и висше образование от България се признават навсякъде по света, докато в същото време броят на „акредитираните“ университети в България е нараснал през последните тридесет години на 52. Учители и професори, от първи клас до университетската скамейка, не знаят какво да преподават по редица хуманитарни дисциплини, защото вече цели 70 години учебният материал в рамките на тези дисциплини се „преосмисля“ и „преструктурира“ според политическата ориентация на всяко едно следващо правителство. Ботев е ту поет-революционер, ту луд фанатик и разюздан женкар.
Вапцаров е ту символ на вярата в човека, ту комунистически терорист. Карл Маркс е ту велик философ, икономист, историк, социолог, политически теоретик, журналист и социален и политически революционер, ту е самият Сатана, пряко отговорен за смъртта на стотици милиони невинни хора. В сферата на средното ни образование законът за делегираните бюджети със своята порочна система, в която финансовото състояние на едно училище зависи от броя на учениците, превърна всяко едно училище в България в своеобразно бизнес начинание, в резултат на което учителите, изцяло зависещи от успеваемостта на своите ученици, се превърнаха в техни послушни слуги без авторитет и без право на глас. Като цяло българското образование е все още насочено предимно по посока на усвояването на колкото се може повече информация, отколкото към стимулирането на аналитично, творческо и независимо мислене.
И след като отдадохме дължимото на статистиката и цифрите, мисля, че най-сетне мога да се насоча към сърцевината на моята статия, а именно към въпроса за това какво аз лично виждам в облика и развитието на моята скъпа родина България от дистанцията на Форт Лоудърдейл (Флорида). И моят личен отговор на този въпрос е изключително кратък: НИЩО.
От дистанцията, на която се намирам, България заема твърд статут на това, което в астрофизиката се нарича „черна дупка“ – поле, което единствено може да поглъща светлина и информация, но не и да отделя такива. Извън България никой нищо не знае за трите морета на Симеон I, за славното хайдутство и за още по-славното Българско Възраждане; никой нищо не знае за Апостола на свободата Васил Левски и за поета-революционер Христо Ботев, за Панчо Владигеров, за Владимир Димитров-Майстора, за Методи Андонов и за Добрин Петков. И когато казвам „никой нищо не знае“, съпоставям с други източноевропейски явления и фигури като например Хуситското движение и Антонин Дворжак, Краковския университет и Анджей Вайда, Османската империя и Орхан Памук.
Българската литература отсъства от щандовете на чуждестранните книжарници. Българското изкуство отсъства от салоните на големите световни музеи и художествени галерии. Никой оркестър или оперен театър извън България не изпълнява български симфонични или оперни произведения. Български филми не се прожектират на световните киноекрани.
Но не толкова кратък е отговорът ми на въпроса: какво виждат очите ми, когато се завръщам в България? А той е: една средно малка тоталитарно-номенклатурна държава, в която абсолютно нищо не се е променило от 1984 година насам. Държавните институции, както и в 1984 година, така и днес, са напълно парализирани от корупция, която плаши не толкова със своята всеобхватност, колкото с поразителния факт, че тя е общоприета като нещо напълно нормално и закономерно.
Трийсет и шест години по-късно българинът все още намира за напълно естествено да плати на пътен полицай или на общински служител, ако това ще го отърве от акт за превишена скорост или ако ще му осигури разрешително за строеж с помощта на това, което и преди трийсет и шест години, и днес все още се нарича „бързата процедура“.
През последните няколко години ми се наложи да се сблъскам с някои от основните държавни институции специално в областта на музиката и останах до такава степен поразен от повсеместната шуробаджанащина и покъртителна некомпетентност, че ме побиха тръпки при мисълта, че някой ден е възможно да съществува такъв морал и такова ниво на некомпетентност например в АЕЦ „Козлодуй“ или на контролната кула на Летище „София“.
Практически на всяко едно мое запитване в държавен офис в България неизменно ми се отговаря или с „един момент да попитам“, или с „най-добре минете следващия вторник“. Например, преди година и половина на въпроса ми „Мога ли да разговарям с г-н X?“, секретарката на директора на една от водещите държавни културни институции в София… стана от стола си, отиде до вратата на шефа си, за да провери дали тя е отключена и след като установи, че не е, се върна при мен и с изплашен вид ми каза: „Не съм сигурна, но той май в момента не е в страната.“
В същите тези държавни институции болшинството от служителите са обладани от неистов страх, че могат да бъдат уволнени по всяко време и без конкретна причина. Общуването ми с повечето от тези служители почти винаги се изчерпва със стоическото изслушване от моя страна на безконечни клевети по адрес на колеги и началници, като това клеветене се е превърнало в своеобразна автоматизирана защитна реакция. Затова и отдавна вече съм спрял да разпитвам мои приятели и колеги за техни приятели и колеги, поради простата причина, че почти винаги техните „коментари“ са изпълнени с такава нескрита ненавист и завист, че аз съм напълно склонен да вярвам на Константин Иречек, който в книгата си „Княжество България“ пише, че „чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст.“
Най-любопитно за мен е, че всеки път, когато цитирам тези думи на Иречек, по негов адрес мигновено започват да се сипят какви ли не цветисти обвинения и обиди… което, предполагам, доказва правотата на неговите думи по възможно най-категоричния начин. И не бих губил време в изричното упоменаване на тази превърнала се наистина в раково образувание българска завист, ако тя не пакостеше не само на отделния индивид, но и на цялостния ни културен облик.
Българинът до такава степен се е отдалечил от своята реална история, че отстрани всичко изглежда като масово зомбиране от евтин холивудски филм на ужасите. Ключови събития от историята ни до такава степен са преиначени от руската и съветската пропагандна машина, че когато за пръв път през живота си в САЩ имах най-сетне възможност да се докосна до независими исторически източници, шокът бе неимоверен. Всичко най-непоклатимо в моята историческа картина – от произхода на българите до пост-комунистическа България – бе преобърнато с главата надолу (или може би най-сетне с главата нагоре).
В редица трудове, издадени от едни от най-авторитетните световни университетски издателства, трябваше да откривам, бавно и мъчително, как руско-българската историография е превръщала национални катастрофи в славни моменти (3 март 1878 г.), подли и безскрупулни дипломати са били издигани в национални герои (Граф Игнатиев), цели геноциди и вълни от етнически репресии са били потулвани (Народния съд и Възродителния процес). Всъщност, най-страшното е, че българската историография на практика представлява своеобразна „историческа религия“, в която всички главни исторически фигури са издигнати на религиозен пиедестал и никому от нас, простосмъртните, не е позволено да изказваме каквато и да е негативна оценка по адрес на когото и да било от този историко-религиозен „канон“.
Ако някой, не дай си боже, каже дума против Левски или Ботев, той автоматично е заклеймен като родоотстъпник. Ако някой изкаже критични мисли за Йордан Йовков или Елин Пелин, той автоматично мрази българската литература. Ако някой изкаже по-различна оценка за Панчо Владигеров или Петко Стайнов, той автоматично не обича българската музика. Самите книги за най-значимите ни личности са написани (и все още продължават да се пишат) в тоя до болка познат хвалебствено-нафталинен тон от годините на вълкочервенковската или тодорживковска България с редовните „един от най-големите“ и „най-достойният син на България“, което е тон, присъщ не на исторически документ, а на евангелие.
Всяка втора личност от историята ни е патриарх – патриарх на българската литература, патриарх на българската музикална култура, патриарх на театралното изкуство. Всичко живо и непосредствено у тези всъщност толкова живи и непосредствени хора е старателно потулено до степен, при която много често най-важните моменти от биографията на редица наши исторически фигури са обявени за абсолютно табу.
Кой например би имал каквото и да е желание да чете биографията на трима наши конкретни композитори, ако в биографията на първия внимателно е премълчана неговата конфликтна сексуална ориентация, при втория целенасочено са пропуснати неговите пламенни (и навярно вдъхновителни) любовни авантюри, а при третия категорично се избягва какъвто и да е намек за неговата фатална наркотична зависимост? Така би изглеждала биография на Ван Гог без психическото му заболяване, без абсента и проститутките, без отрязаното му ухо и без самоубийството му. Аз лично с такъв огромен ентусиазъм започнах да чета преди няколко години монографията „Васил Левски“ на мастития наш историк акад. Николай Генчев, но още не преполовил книгата и трябваше да я затворя, защото просто не издържах именно на евангелския тон на автора.
Спомням си тази абсурдна идея у някои наши пламенни родолюбци да канонизират Васил Левски за светец и също така си спомням огромната ми радост, когато се оказа, че това, за щастие, е невъзможно, поради чисто „формалната“ причина, че Левски е убил човек. Бях щастлив от неуспешното канонизиране на Левски, тъй като за мен лично бе, и все още си остава, изключително важно да знам и да помня, че Васил Иванов Кунчев е бил човек като всички нас, със своите чисто човешки слабости и недостатъци.
Иска ми се да вярвам, че портретът на Левски, представен ни от драматурга Константин Илиев във великолепната му пиеса „Великденско вино“, не е съвсем правдоподобен и че Дяконът все пак понякога е засуквал мустак пред някоя селска мома на мегдана или пък в тежки моменти (каквито, както всички ние знаем, е имал в изобилие) е пускал по някоя и друга псувня. Защото ако Левски и останалите наши герои са били богоравни създания, надарени със свръхестествен характер и способности, аз лично не намирам особен смисъл в това днес ние да тъгуваме по тяхната ненавременна смърт.
Литературата и изкуството ни са обхванати от истински нео-соцреализъм, при който романи днес се пишат като че ли само на патриотични и исторически теми, а музика се пише като че ли единствено на фолклорна основа. Българският писател продължава да дои отдавна вече издоената тема за социалистическото време, без да си дава сметка, че тази тема и тази действителност извън България не будят абсолютно никакъв интерес, а в България предизвиква интерес само сред онази все по-изтъняваща прослойка, която продължава да изпитва тази все по-странна и все по-абстрактна омраза към едно минало, което за съжаление е само мразено, но не и осмислено.
В България от 76 години насам се води целенасочена и безкомпромисна кампания по заличаване паметта и делото на най-значимите български творци (писатели, поети, художници, композитори), като периодично се сменят само инициаторите на тази кампания, но не и нейната посока. В сферата на изобразителните изкуства на „пърформансите“ и „инсталациите“ в България повече от всякога се гледа като на „упадъчно изкуство“, като езика и квалификациите, които например съвсем наскоро бившият министър на културата Вежди Рашидов си позволи по адрес на инсталацията на българската художничка Ода Жон в Националната художествена галерия в София, не си позволяваха дори бившите комунистически функционери по адрес на „невъзвращенци“ като Христо Явашев и Милчо Левиев. В българския театър вече цяло едно десетилетие се разиграва един колосален „мечкарски“ спектакъл, чиято крайна цел като че ли е да превърне българските актьори и режисьори в професионални проститутки, а българските театрални директори в професионални сутеньори.
В България правителството отделя 0.6% от годишния бюджет за култура, като културата си поделя тези средства със спорта, почивните дейности и религиозното дело. За мен лично е пълна мистерия как културните институции в България се управляват в чисто финансово отношение, след като през последните години се е превърнало в честа практика например преди концерт залата да е „продадена“, а по време на концерта тя да е полупразна. Не по-ужасяващи за мен са разказите от първа ръка за държавни театри в България, в които на граждани се продават по три детски билета, вместо един билет за възрастни, за да може на един купувач да се приберат по три делегирани държавни субсидии.
Това, както всички ние знаем, се нарича „източване на държавна пара“. Ето защо, по мое мнение, в България е крайно време да се извърши масово раздържавяване на културните институции, за да започнат те най-сетне сами да се опитват да се държат изправени на крака и сами да се хранят, без помощта на държавата-майка, която с безспирното си и лековерно финансиране отглежда напълно незаинтересовани институции без мисия по отношение на дейността си и без визия по отношение на бъдещето.
В България професионалните артистични гилдии са най-големият враг на самите изкуства, тъй като в болшинството си те са съставени от хора, чиято единствена грижа е трупането на титли и хонорари и безплатни почивки по съюзните станции. След вече няколко години на „неуморен труд“ по дигитализирането на творчеството на българските композитори в Съюза на българските композитори, в края на миналото лято оттам ми бе казано, че тази дигитализация е стигнала до буквата „Б“, което по мои изчисления показва, че пълното дигитализиране на композиторските фондове в Съюза на българските композитори би трябвало да приключи някъде през необозримата 2150 година, което може да съвпадне с физическото изчезване на България, ако се вярва на по-горните демографски прогнози на ООН.
През 2017 г. Съюзът на българските художници, Съюзът на архитектите в България, Камарата на архитектите в България, Института за икономически изследвания към Българската академия на науките и Министерството на културата не съумяха с общи усилия да предотвратят демонтирането на паметника „1300 години България“ в София, обявен за шедьовър от редица наши и международни културни институции. Първият въпрос, който възникна у мен след това варварско и напълно незаконно посегателство върху творческия продукт на един творец, бе какъв точно е смисълът от тези гилдии и организации, ако те не са в състояние да опазят дори произведенията на своите членове.
И какво е обяснението на средния българин на цялата тази покъртителна родна картина? Световен заговор за унищожаването на България. Норвежки влакови композиции, натоварени с български деца. Масова „джендъризация“ с цел промяна на половете. Подривна дейност на НПО-тата. Смъртоносна ваксина на Бил Гейтс. Еврейска мафия. Масонска мафия. Гей мафия. Българинът е затънал до гуша в конспиративни теории и суеверни разбирания на ниво 16 век. Предсказанията на баба Ванга и съветите на дядо Добри са много по-меродавни от заключението на който и да е научен експерт, а теории за прераждания, екстрасенси и чудодейни лечители продължават да процъфтяват дълго след като всеки един от нас отдавна вече има свободен достъп до интернет и до всякакъв род литература.
Но на тази конспиративна действителност е изключително трудно да се противодейства, защото наред с всичко останало, в България също така няма сериозна и независима журналистика, което и обяснява факта, че за поредна година България твърдо държи 111 място по независимост на медиите в целия свят. Български журналисти са убивани, малтретирани и уволнявани безпричинно и безпардонно. Вече и в най-авторитетните български медийни издания е повсеместна практиката вместо авторски текстове да се използват препечатки от чужди издания или откровено да се копират нечии обяви от социалните мрежи.
Вече и в най-авторитетните наши новинарски издания изкючително ниското ниво на грамотност в съчетание с откровено пошлия и циничен език директно отблъскват вниманието на всеки що-годе интелигентен читател. А огромен брой българи черпят сведения за новините в страната и в чужбина само и единствено от българските медии и когато казвам български медии, в по-голямата си част това обикновено са „тролски“ уебсайтове, които обслужват нечии конкретни (най-често проруски) политически или икономически интереси. И независимо че, както вече казах, огромен процент от българите в България не ползват свободно какъвто и да е чужд език, това съвсем не им пречи в същото време автоматично и яростно да заклеймяват оценки, изказани от най-авторитетните световни медии.
Но да насочим поглед към това странно двуного, наречено българин.
Като начало, българинът обожава да спори напълно неподготвен, като за него в разговора не е важно да достигне до истината, а единствено да докаже своята теза, която като по правило не е нито негова, нито пък е и истинска теза, а е нещо мъртвородено, на което той се опитва да вдъхне живот и движение с помощта на много надвикване и много неизслушване.
Всъщност повечето от „споровете“ ми в България се развиват по следния сценарий: някой от компанията подхвърля нещо напълно неочаквано и напълно лишено от смисъл, след което аз питам на базата на каква информация той/тя смята така, на което отговорът неизменно е, че „няма нужда човек да е запознат с всичката информация и с всичките книги на тоя свят, за да види очевидната истина“, което веднага ми дава да разбера, че човекът насреща ми не си дава ни най-малка сметка за огромната и изключително опасна разлика между „очевидно“ и „аргументирано“. Но аз отново се улавям, че се опитвам да разсъждавам логически, като забравям, че в този тип разговори логиката не само не е на почит, но в повечето случаи, точно обратното, е предмет на всеобщ присмех. В тези „спорове“ убедеността на говорещия е винаги правопропорционална на неговата неосведоменост.
Човек трябва да е живял известно време извън България, за да разбере ежегодния ми шок, когато със стъпването ми на родна земя вече не съм в състояние да изкажа ни едно изречение, без да бъда прекъснат. Всъщност в България няма разговори, а само монолози, които монолози не само са безсмислени и до болка отегчителни, но и са монолози, които не се променят с десетилетия. Едни и същи мои приятели от години разказват все едни и същи расистки вицове. Едни и същи мои приятели от години изливат все едни и същи псувни по адрес на комунистите.
Едни и същи мои приятели от години рецитират все едни и същи оплаквания против системата, против кмета, против шефа. Правил съм си експерименти да проверя колко дълго събеседникът ми може да говори, без да ми се наложи да се намеся, и много често ми се е струвало, че аз спокойно бих могъл да отскоча за половин час до пазара и да се върна и седна отново пред него, без това да се отрази на монолога му. И съвсем скоро разбирам, че човекът отсреща ми всъщност не говори на мен, а на себе си… Хора, които се събират на групи, за да говорят сами на себе си. Групови монолози.
Особено необяснима за мен лично е тази напоследък извратила се до краен предел напълно абстрактна българска омраза – омраза без причина и без конкретна цел. Българинът мрази всичко и е против всичко, без обаче да има каквото и да е обмислено и обосновано мнение или алтернатива. Той е против Европейския съюз, против Истанбулската конвенция, против Стратегията за детето, против бежанците, против малцинствата, против нехристиянските религии, против гейовете, против черните, жълтите и кафявите, против Джордж Сорос, против Бил Гейтс, против неправителствените организации, против съседните му народи и държави… списъкът е практически безкраен. Но попитайте българина ЗА какво е той и няма да получите никакъв (не и конкретен) отговор. Най-любопитното в това тотално отрицание е, че в по-голямата си част то е насочено срещу лица и събития, за които бедният българин си няма и най-бегло понятие.
Такъв бе случаят със злощастния „Проект за национална стратегия за детето 2019-2030“, който нашият скъп сънародник просто си постави за цел да не прочете, но пък успя да обругае и подиграе по най-дръзкия и вулгарен начин. Българинът дори е изобретил дума за създателите на подобни прогресивни инициативи, която дума той използва с демонстративна гордост и която дума за мен лично е най-грозната издънка на българския език – „либераст“. Уникалното в тази дума е, че тя всъщност обижда най-силно този, който я е изрекъл, но тъй като той като по правило е толкова неук и ограничен, така и никога не успява да проумее това свое собствено самообиждане. Човек не просто така прекарва цял живот прикован с вериги в дъното на пещера – за това се изискват наистина специални качества.
В България тревожен процент от хората, които познавам, имат сериозен проблем с алкохола, като под сериозен проблем имам пред вид няколко питиета на всяко сядане на маса без изключение в продължение на десетилетия. Повечето от разговорите ми в България след 19.00 ч. са осъдени на пълен провал поради простия факт, че повечето от участниците в тия разговори по това време на деня са вече сериозно подпийнали и всеки един опит за сериозен диалог много бързо се изражда в плиткоумно оригиналничене и патриотарско гърмене на чифтета на площада, така добре описани в ботевото стихотворение „В механата“.
Което ни довежда до една тема, която за мен лично е особено болезнена и особено гротескна, а именно – темата за прословутия, монументален, несравним български патриотизъм. В своето есе „От Витоша по-високо…“ Георги Марков пише: „Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм. На пръв поглед изглежда, като че необяснимо как нормални, разумни хора внезапно загубват чувството си за реалност, разсъдливостта си, чувството си за хумор и самокритицизъм, и стават плячка на истинско психо-патологично състояние, което ни отнема естествения контакт със себеподобните, за да им даде в замяна единодушието на стадото.“
Мен лично ме напушва неудържим смях всеки път, когато видя такъв един пламенен родолюбец да развява трибагреника и да играе хоро на площада, докато в същото време не е в състояние да каже или напише едно правилно изречение на български? Човек, който гордо скандира името на Левски, но който с гордост се хвали, че днес е „бутнал“ 50 лева в общината, за да му подпишат документите. Човек, който критикува политическата система, но в същото време на всеки четири години категорично отказва да гласува, гордо скандирайки думите „И едните, и другите са маскари“, без дори да подозира, че това са думи на Бай Ганьо.
Много би ми се искало да дам по-проникновено определение на патриотизма от големия германски философ Артур Шопенхауер, но не мисля, че това е възможно: „Най-евтиният вид гордост е националната гордост; защото ако човек е горд със своята нация, това показва, че той няма свои собствени качества, с които да се гордее; в противен случай не би му се наложило да прибягва до качествата, които споделя с всичките тези милиони свои събратя. Човекът, който е надарен с важни лични качества, би бил винаги в състояние да види ясно недостатъците на своята нация, защото тези нейни недостатъци ще са винаги пред очите му. Но всеки нещастен глупак, който не притежава нищо свое, с което да се гордее, неизбежно приема като последно възможно спасение гордостта от нацията, към която принадлежи; той е готов и доволен да защити нейните грешки и глупости със зъби и нокти, като по този начин оправдава самия себе си за своята собствена малоценност.“
Опитвал съм се да задам на мои небългарски приятели въпроса „Кое те прави горд като патриот?“ и почти винаги те не са сигурни какво точно ги питам и когато най-сетне разберат какво имам пред вид, изпитват едно такова неловко неудобство, че ги карам да се хвалят с някакви конкретни неща, за които те самите нямат никакви заслуги, точно както аз и моите български сънародници нямаме абсолютно никакви заслуги за Крумовата победата при Върбишкия проход или за построяването на моста на Кольо Фичето край Бяла. И въпреки това, ако попитате един българин същия по-горен въпрос, най-добре се пригответе за топовна канонада от самохвалебствени лозунги като: „Българката е най-красивата жена в света“, „Христо Ботев е най-великият поет“, „Българите са най-интелигентният народ (след евреите?!)“, „Българската държава е най-старата в света“, „Българското кисело мляко, сирене, зеленчуци, природа, кухня са най-добрите в света“, „Българската история е най-славната“, „Българският войн е най-храбрият“, „Българин е открил Америка“, „Българският фолклор е най-красивият в света“, „Баба Ванга е предсказала всичко, включително и Брекзит“. И този път, за нещастие, списъкът е практически безкраен.
В съзнанието на българина като че ли съществува една непрекъсната надпревара с останалата част от света, в която надпревара е много важно той да е най-добрият (но не по отношение на ценностната си система), най-бързият (но не в разобличаването на злото и несправедливостта) и най-силният (но не в силата на аргументите си). Българската ракия е по-добра от сръбската. Българското сирене е по-добро от гръцкото. Българските килими са по-добри от турските.
Отстрани всичко изглежда като че ли една цяла нация е погълнала огромно количество амфетамини и всичко наоколо е най-най. Всъщност, най-тъжното е, че българинът продължава да настоява на тази своя национална идентичност, без да съзнава, че в условията на свръхглобализиран свят, в който огромна част от хората израстват и умират на съвсем друго място от това, на което са родени, тази национална идентичност вече има много повече символично, отколкото реално значение.
За мен лично понятията „национално достойнство“ и „патриотизъм“ са равнозначни на понятието „апендицит“ – нещо, което някога е имало конкретна функция в човешкото тяло, но днес съществува в латентна форма, поради неизбежния ход на еволюцията. И мисля, че понятието „патриотизъм“ трябва да бъде отстранявано от съзнанието на човек в най-ранна възраст, точно както на много деца апендицита се отстранява превантивно в най-ранна възраст. Идеята и в двата случая е да се предотврати евентуална случайна инфекция, като например някоя съвсем случайна Балканска война или някое съвсем случайно нападение над Полша.
Българската патриотична фикс идея, естествено, съвсем логично и закономерно се комплектува с изключително силната българска ксенофобия. А може би и двата феномена са изражение на едно и също нещо. Начинът, по който обикновеният български гражданин се отнесе към близкоизточната бежанска вълна от преди няколко години, е може би най-срамният момент в живота ми именно като българин.
Почувствах се като че ли България никога не бе спасявала 48 000 евреи от холокоста и като че ли България никога не бе приемала хиляди арменци след геноцида от 1915 г. На фона на цялото европейско и световно недоумение пред откровения ни (и продължавам да настоявам – крайно нетипичен за българина) шовинизъм, проявен по време на близкоизточната бежанска вълна, в същото време по границите ни с Турция и Гърция гордо и самоотвержено шестваха самодейно сформирани въоръжени дружинки за борба с „чуждия агресор“, което мен лично ме накара сериозно да се замисля над хипотезите на наши и международни историци, според които нашето славно хайдутство най-вероятно не е било нищо друго, освен едно не дотам славно разбойничество. Така или иначе, повечето от хората, с които съм разговарял в България, са на мнение, че „бежанци“ е равнозначно на „безредици и терор“. Това са същите тези българи, които само допреди няколко години с вдъхновение и патос са рецитирали от ученическата скамейка стихотворението „Заточеници“ на Яворов.
Не по-различно е отношението на българина към малцинствените групи в собствената му родина. В моя град Пазарджик се намира едно от най-големите ромски гета в Европа, и начинът, по който мои съграждани се изказват за ромите като за едва ли не второ качество граждани, чиято единствена цел е „да се излежават на гърба на държавата и да безчинстват над мирните и трудолюбиви българи“, ме кара отново и отново да се убеждавам в думите на проф. Даниел Робинсън, който в своя лекционен курс „Големите идеи в психологията“, посочва, че повечето беди на тази планета започват с думите „Те не са като нас“. Но като оставим настрана факта, че подобен род обвинения не показват абсолютно нищо друго, освен един явен и примитивен расизъм, става ясно, че за не много хора в България е очевидно, че ромското население у нас е внимателно дресирано като кучето на Павлов, така че при светването на червената лампичка да гласува масово с определена бюлетина.
Именно за тази цел ромското малцинство напълно целенасочено е държано в мрак и духовна нищета в продължение на десетилетия на принципа „по-добре опасна, но лесно манипулируема тълпа, отколкото безопасни, но независими граждани“. Всъщност, колкото и невероятно да звучи, бъдещето на България може би зависи именно от развитието на ромското малцинство, защото ако то получи достъп до качествено образование и до адекватни социални програми за развитие и приобщаване към останалата част от населението ни, това може да се окаже краят на толкова лесно манипулируемия в момента политически вот.
Българинът е безнадежден сексист, за когото неравенството между половете е със статута на божа заповед. България категорично отказа да ратифицира Истанбулската конвенция (въпреки, че я подписа), като в същото време българинът в своя си типичен стил смело и безотговорно я обруга, като отново, както и със „Стратегията за детето“, дори не си направи труда да я прочете. Не по-малко срамно е отношението на българина към LGBTQ общността.
В България все още мои приятели се опасяват да споделят своите сексуални предпочитания дори пред семействата си, опасявайки се от унизително отношение, раздори или просто неприемане. И ако в столицата ситуацията е поне донякъде цивилизована заради по-големия брой чужденци, в провинцията общоприетата реакция към LGBTQ общността е не просто примитивна и подигравателна, но много често и агресивна. Подобни фобии са продукт на един закостенял провинциализъм и на едно родово-общинно разбиране за „естествените взаимоотношения“ между половете, което е много по-близко до азиатския шариат, отколкото до европейската идея за „свобода, братство и равенство“.
България и българите се намират в колосална самоизолация, при това доброволна, което и я прави толкова вредна и толкова трудно изкоренима. На нас, българите, просто ни харесва да сме приковани с вериги към дъното на пещерата на Платон. Което и обяснява защо се нахвърляме с такава стръв и с такава отмъстителност срещу всеки, който слезе при нас и ни каже: „Ей, хора, това, което виждате на стената отсреща, са само сенки.“
Аз дълго смятах, че може би тази враждебна реакция е продиктувана от някаква особена завист (подробно описана от такива проникновени изследователи на българската народопсихология като Алеко Константинов, Константин Иречек, Димитър Подвързачов и Иван Хаджийски), но с течение на времето ясно осъзнах, че тази реакция се дължи единствено и само на абсолютното отсъствие на каквато и да е база за сравнение у неосведомения, изолиран и погълнат от своите примитивни средновековни суеверия българин. И ако преди 30 години всички ние имахме удобното оправдание с Желязната завеса за своята изолираност и неинформираност, днес всеки един от нас има интернет, компютър, свръх-модерен телефон, кабелна телевизия и право да пътува навсякъде из Европа.
Мисля, че е крайно време ние българите да приемем простичкия факт, че сме просто един малък и напълно обикновен народ на фона на огромния и разнообразен свят, така както преди години великият Карл Сейгън се опита да ни помогне да приемем простичкия факт, че Земята е една малка и напълно обикновена планета на фона на огромния и разнообразен Космос. Няма нищо унизително в това да си малък и обикновен. Унизително е, както казва Димитър Подвързачов, да си „муха със самочувствието на аероплан“.
Какъв е изходът от тази на пръв поглед патова ситуация, при която съществува малка надежда болният да бъде излекуван, ако той положи неимоверни усилия, но пък той не желае да положи тези усилия, защото най-близките около него неспирно му повтарят до болка познатата на всички ни мантра: „Няма смисъл. Такава е системата“? Наистина ми е трудно да дам твърд и категоричен отговор. През 2016 г. предприех пътуване с кола от Ню Йорк до Сан Франциско и, разбира се, някъде към средата на континента реших вместо да следвам инструкциите на GPS-а, да следвам своята собствена навигационна интуиция.
Резултатът не закъсня и един час по-късно вече горко съжалявах за самонадеяното си решение. Идеше ми да заплача. Но някъде дълбоко в себе си, през псувни и упреци към неправилно подредените звезди, си дадох сметка, че в този момент имах само две възможности – да продължа да псувам и да упреквам звездите за тяхната злонамерена подредба или да си призная набързо, че не съм Христофор Колумб, да включа отново GPS-а и да се върна обратно на магистралата, за да продължа към крайната си цел. И мисля, че тук именно се крие големият препъни камък за българина, който по мое мнение не само не е способен да признае заблудите, грешките и твърдоглавието си, но и като по правило настоява на тях по един изключително безпардонен и в края на краищата пагубен за самия него начин. И за да допълня и завърша аналогията си с пещерата на Платон, мисля, че българинът вече е приел окончателно, че той ще бъде завинаги прикован с тези вериги за дъното на тази пещера и затова и не му остава нищо друго, освен сам на себе си да си внушава как в тези вериги го е оковал… Европейският съюз, еврейската мафия, подредбата на звездите и така нататък, и така нататък, и така нататък…
Но е напълно възможно и да няма изход от тази ситуация. Много по-велики нации и цивилизации са били претопявани и са изчезвали от лицето на земята и историята ни показва, че всички те са имали абсолютно същата убеденост в своята уникалност и превъзходство. През последните 1000 години България вече е изчезвала на два пъти от световната карта – веднъж за 167 години и втори път за 482. И ако по-горните статистически проучвания са поне малко достоверни, аз лично се опасявам, че третото ни изчезване може да се окаже последно.
Що се отнася до подвъпроса ми „кръвозагуба или свръх доза морфин“, моите лични наблюдения сочат, че огромното болшинство от българите в България подкрепят версията за кръвозагубата с мотива „всичко умно и кадърно се изнесе на Запад и тук остана единствено глупавото и некадърното“. Което аз намирам за толкова грозна форма на пиянско самосъжаление и самоунижение, че не ми остава нищо друго, освен да отвърна с престорена съпричастност: „Разбира се, че те уважавам! Наздраве!“ Литва например е с по-голям процент на заминаващи в емиграция от България, но това не пречи, според думите на мои литовски приятели, тя да осигурява в момента чудесни условия за развитие и реализация на всеки, който има желание за това. И тук е може би мястото да заявя, че аз лично, както и повечето мои български приятели зад граница никога не сме мислили за себе си като за „избягали“, а по-скоро като за „неиздържали“.
Неиздържали на дълбоката и лепкава тиня, която българинът ежедневно в продължение на десетилетия (ако не и столетия) създава около себе си и околните си с това превърнало се в наш национален спорт безконечно мрънкане, каквото не съм виждал никъде другаде по света и което убива в зародиш всяка една мисъл по подобие на известния хамлетов монолог: „И тъй, идеи святи, почини с размах, на нейде кривват и така си гаснат, нестанали дела.“ „Заплатата ми е малка“, „кметът ни е некадърен“, „политиците ни са калпави“, „системата е корумпирана“ са думи, които за мен лично са точно толкова убедителни, колкото и думите „гладен съм, но ме мързи да отида до кухнята, където майка ми е сготвила и сервирала и цялото семейство ме чака да се нацивря в детската ми стая, за да можем най-сетне да седнем да обядваме“. Нямам приятел в България, на когото да не съм се опитал по някакъв начин да подхвърля идея, която евентуално да му помогне в кариерата.
Тези идеи не са мои, а са идеи, които вече са реализирани успешно от други мои приятели от другата страна на океана. Тези идеи също така не са и новаторски, а се изучават отдавна във всеки един колеж или университет, включително и в България. Но моите предложения почти никога не биват изслушвани докрай, защото още в самото начало са пресечени от цялата компания на масата с тези две изречения, които според мен стоят в основата на голямата трагедия на съвременна България: „Не се занимавай! Нищо няма да стане!“ Защо няма да стане? Никой няма конкретно обяснение. Просто няма да стане. И тогава ме побиват тръпки, защото виждам пред себе си затворници в затвор, в който тъмничарите отдавна са си тръгнали, оставяйки зад себе си вратите на килиите широко отворени, но затворниците в тоя затвор се правят, че не забелязват и продължават със своите ежедневни рутинни оплаквачески монолози.
Теорията за морфинното предозиране също има своите не по-малко солидни аргументи, сред които най-силният е, че през годините на тоталитарна диктатура българинът е бил упоен и в момента и мозъкът, и тялото му са атрофирали до степен, при която като че ли вегетирането е единствена възможна форма на съществуване. Предполагам, възможно е в тази теория да се крие известна доза истина.
В края на краищата какъв е смисълът толкова дейци на авторитарната мисъл от Ленин до Тодор Живков да отдадат толкова време и енергия за създаването на най-мощната репресивна и пропагандна машина в историята на света, ако тази машина не е в състояние да постигне своята единствена задача, а именно – да превърне подвластните ѝ народи в послушно и лесно управляемо стадо? Но не съм сигурен, че тази теория обяснява защо цели 30 години след срутването на източноевропейските авторитарни режими българското население е все така послушно и все така лесно управляемо. Моят отговор отново е, че на българина така му харесва и тази моя теза много трудно би могла да бъде опровергана, след като на българина му се предоставя възможността на всеки четири години сам да реши какво бъдеще да има.
Също така си мисля, че българинът окончателно е загубил надежда, че той самият може да промени нещо, като вместо това е приел, че промените трябва непременно да бъдат подети и извършени от управляващите. (Тук обикновено ми се налага да обяснявам на много мои приятели очевидния смисъл на думата „управляващи“.) Но мисля, че най-точното обяснение на този затворнически инстинкт е даден от Морган Фрийман във филма „Изкуплението Шоушенк“: „Тези затворнически стени са много интересни. Първоначално ги мразиш, после свикваш с тях. Минава достатъчно време и така става, че вече имаш нужда от тях. Това се нарича да бъдеш институционализиран.“
В края на тази моя статия не възнамерявам да губя времето на когото и да било с морализаторски умозаключения и философски послеслови. Единствено бих искал сам на себе си да задам въпроса, който, сигурен съм, много от вас вече горят от нетърпение да ми зададат: „Мъртва България? Що за абсурд? Що за нелепа идея?“ Вижте, в края на краищата, да не забравяме, че това, което предлагам, е просто мнението на един обикновен средностатистически българин, който е напълно възможно да се заблуждава по абсолютно всички по-горни точки.
И ако се окаже, че действително съм се заблудил, повярвайте ми, скъпи мои български приятели, няма да има по-щастлив човек на тази земя от мен. Но ако се окаже, че Христо Ботев, Алеко Константинов, Константин Иречек, Иван Хаджийски, Димитър Подвързачов и Георги Марков са били прави, тогава мисля, че е време да си зададем изключително важния и крайно неотложен въпрос: Ще се борим ли или… евтаназия?
Герган Ценов e диригент, пианист и музикален педагог. От 20 години живее и работи в САЩ. В София e завършил Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, а в САЩ – Juilliard School в Ню Йорк и Montclair State University в Ню Джързи. В момента е диригент и музикален директор на основания от него в Ню Йорк Камерен ансамбъл „Ценов“, а в България се завръща всяка година за концерти с водещите български оркестри.
Един от големите парадокси у нас: патриотизмът и родолюбието са толкова на мода – в статуси, снимки с носии, клубове по народни танци, шевици и т.н., но същевременно нещото, с което се гордеем най-много – природата, систематично бива подлагано на отношение, което е дори повече от „дивашко“.
Близо 1500 незаконни сметища у нас. Още 440 локални замърсявания изскочиха след проверката на прокуратурата по темата. А извън това всяка разходка в планината ще ти предложи гледка на найлонови торбички, изхвърлени фасове, използвани салфетки, празни пластмасови бутилки и какво ли още не.
Цялата ситуацията с мръсотията и боклука у нас (когато не си го внасяме от Италия) може да се сведе до една много проста зависимост – т.нар. „Теория на счупените прозорци“. Само дето у нас би звучала по-скоро като „Теория на счупената държава“.
Основната идея тук е проста – ако една сграда има счупен прозорец и никой не си прави труда да го ремонтира, е много по-вероятно някой да счупи и другите прозорци на сградата, докато не остане нито един здрав.
С други думи всички тези дребни грозни актове – тарикатски изцепки, престъпност на дребно, хвърлянето на фасовете, където ти падне – не просто ще направят средата около теб по-грозна, ами ще накарат околните да приемат подобни неща за нещо нормално и обичайно.
На някои хора вече са им се протрили езиците да обясняват за рециклирането в Германия и в скандинавските държави, за нещата, които ще ти се случат, ако си хвърлиш боклука на улицата там, и т.н. Други пък продължават да контрират, че същите тези германци, скандинавци и пр., когато са в България, хвърлят хартийката от сандвича, който са си купили, където им падне.
И всичко това е въпрос на средата – както физическата, така и като общото състояние на обществото в момента.
Макар патриотично да обичаме страната си със славното ѝ минало, интересните традиции, богатия фолклор и прекрасната природа, всъщност недоверието и откритата неприязън към държавата са камъните, които в случая чупят метафоричните прозорци.
Това е вярата, че държавата ни е малка, смотана и бедна. Че политиците ни са поголовно корумпирани, некадърни или корумпирани и некадърни едновременно. Добавете и липсата на каквото и да е доверие в институциите, освен ако нямаш свой човек там, за когото знаеш, че ще ти свърши работа.
Всичко това води до очтуждение, до нежелание да се асоциираш със средата. Ти може и да си обичаш България, но това, което виждаш в държавата, заобикалящата те среда на сиви, неподдържани панелки, на счупени пейки и изкъртени кошчета, само ти дава оправдание да допълниш и ти с твоя дан – тук фас, там хартийка.
И се получава един затворен кръг, в който средата продължава да става все по-грозна, отблъскваща и опротивяваща.
За да дойдем вече до онези, които не си играят на дребно, а просто търсят къде да разтоварят едни боклуци, без да плащат пари. Отново на гърба на самата страна, която казват, че обичат.
Това е цената на цялото обезверяване – щом за някои няма последствия, защо аз да оставам по-назад.
По-лошото е, че макар подобно отношение да се лекува, то изисква не малко усилия. Изисква законите и правилата да започнат да се прилагат на практика – не да станат по-строги, а да се прилагат.
Изисква властите – на местно и на национално ниво, да прилагат повече усилия върху облагородяването на средата и то не само покрай избори. Изисква и самите ние да престанем да подхождаме към ситуацията като безгласни наблюдатели и да осъзнаем, че дори с бездействието си участваме в целия процес.
България се чисти не само за един ден. И ако наистина любовта към нея е толкова голяма, колкото показват снимките във Facebook и Instagram, този проблем малко по малко ще започне да се решава.
Всичко това обаче трябва да стане едновременно. Всичко друго ще е само отбиване на номера и замазване на очите, докато боклукът продължава да се трупа там, където не му е мястото.
Пак е 24 май, пак има скандали за азбуката. Този път – заради изложба на Руския културно-информационен център (РКИЦ) в София, където Кирил и Методий бяха представени като „реформатори на славянската азбука“, „създатели на църковнославянския език“, „първи разпространители на грамотността и просветата в Русия”.
Но това не е ново. През 2017 г. руският президент Владимир Путин каза на тогавашния си македонски колега Георге Иванов, че славянската писменост е дошла от „македонската земя“. След по-малко от месец при свое посещение в България, шахматистът Анатолий Карпов заяви: „В Русия знаем, че кирилицата идва от Византия.“
В отговор на несъмнената провокация на РКИЦ учени, представящи се като изразители на позиция от името на цялата БАН, отвърнаха, че изложбата подменя исторически факти и справедливо посочиха, че всички твърдения в изложбата са неверни.
Иван Илчев спомена в едно интервю тези дни, че „сериозните учени“ в България знаят какво твърдят, но той би трябвало да знае след толкова години, че в България изобщо не съществува система за отсяване на сериозните от несериозните учени.
През това време в руските медии България бе обвинена в опит да приватизира кирилицата или въобще да си приписва някакви заслуги за нея, както и за християнизацията на Киевска Рус. Твърдеше се как България е съвсем нещастна в Европейския съюз и видимо й е останала само едната кирилица. Напомняше се, че Кирил и Методий не са български поданици.
Има ли смисъл от тази словесна престрелка? Как стоят реално нещата исторически? Преди да обърнем внимание на споровете нека кажем, че става дума не за народите на средновековните България и Русия. Най-високите нива на грамотност във Византия са достигали в онези столетия, и то невинаги, не повече от 2%, а в останалия източнохристиянски свят са били и по-ниски. Следователно, целият спор е за един твърде изтънен слой от населението на тогавашните държави, който едва ли стига и единия процент.
Чии са Кирил и Методий?
Разбира се, братята Кирил и Методий не са българи, а солунчани, ромеи. Време е да кажем, че приписваното им наполовина славянство е несигурно. Те най-вероятно никога не са идвали в България, както и никога не са били в древна Рус.
Двамата са изпълнявали византийски християнизаторски мисии. Отиват и във Великоморавия, в днешна Централна Европа. Начинанието им няма нищо общо със средновековна България. То е част от програмата на византийския патриарх Фотий за мисионерстване сред други народи. През 867-868 г. папа Адриан II ще благослови в Рим книгите, преведени на славянски език и изписани с глаголица, като ще признае новото богослужение за равнопоставено с гръцкото и латинското.
На какъв език са превеждали и писали Кирил и Методий?
Солунските братя са измислили славянската азбука глаголица и са превели книгите на език, който в оригиналните извори се нарича тогава „славянски език“. От техните преводи в перспектива са се възползвали много славяни на различни места. Не е твърде ясно защо солунските говори българската наука нарича „български“, след като Солун никога не е бил част от територията на България, а тамошното славянско население видимо се състои от лоялни византийски поданици, които едва ли се идентифицират като „българи“.
Остава скрито днес за съвременниците ни, че става дума за един висок, изтънчен, църковен език, най-вероятно твърде различен от разговорния славянски.
В онази епоха – и докато Кирил и Методий са живи, и след кончината им – не се говори за „български“, а просто за „славянски език“. Днес по света огромното мнозинство експерти по славистика го наричат „старославянски“. Подочувам, и не съм изненадан, че и български учени, които държат на реномето си, също го наричат така, когато са на форуми в чужбина. Така е, дразним се на македонците, задето където пишело „български“ слагали „македонски“. А защо ние, където пише „славянски“ трябва зорлем да слагаме „български“?
Навремето, през 1997 г., когато специализирах в Амстердамския университет, изтъкнатият холандски славист и голям приятел на България Уилям Федър поддържаше тезата, че този език не е бил език на нито един от книжовниците, които са писали, превеждали или творили на него. Образно, а изглежда и не много точно казано – бил е латинският на Източна Европа. Споделял съм с някои български учени тази негова теза, с която те изглежда имат проблем. Така и не разбрах аргументите им срещу нея.
Учениците на Кирил и Методий в България. Кирилицата
Дошлите след смъртта на Методий в България ученици на Кирил и Методий донасят глаголически букви. Княз Борис оценява възможностите и потенциала на Кирилометодиевото дело и решава да предостави възможности на техните ученици и да го превърне в своя държавна политика. Парадоксално, глаголицата, както и тогавашният славянски език днес са понятни единствено на тесните специалисти от катедрите по славистика. Защото тази азбука отдавна е заменена от кирилицата. Самата глаголица е тромава, тежка, буквите са със сложна графика и всичко това превръща преписването на книги в една изнурителна дейност.
Противно на очакванията обаче, кирилицата изглежда няма ден и час на своето създаване. Тя възниква по исторически път и има за основа отдавна използваната в средновековна България гръцка азбука, с добавени към нея няколко букви за славянските звуци.
По същия начин и преди време самата гръцка азбука е заимствана от финикийската. Кирилицата се налага постепенно първо в Североизточна България. Това никак не е учудващо, тъй като не само гръцката азбука, но и самият гръцки език отдавна се използват в българската владетелска канцелария. Гръкоподобната кирилица е определено по-практична, тъй като е по-стегната, стройна, буквите са събрани, изписват се по-бързо в сравнение с иначе естетизираната глаголица.
С новата славянска азбука Кирил и Методий нямат нищо общо и никога не са я виждали.
Двете азбуки – старата и новата – се използват паралелно до към XIII в. Едва от XVI в. обаче възникналата първоначално в българския североизток втора славянска азбука започва да се нарича „кирилица“.
Българският пренос на християнска славянска култура
И тук стигаме до българо-руските кавги от последните дни.
Изложбата разказва историята, арогантно игнорирайки България в пътя на славянската култура. Провокаторите обаче прекрасно знаят, че тръгнат ли от София да им отговарят, оттам ще дойдат всички неприемливи в експертната славистика български клишета, които в крайна сметка ще злепоставят България, българската наука и научни институции, и то на фона на вихрещия се вече българо-македонски спор.
По този начин ще могат спокойно да кажат – ето, вижте българите какви са националисти, искат да скрият ролята на Византия, отричат ни правото да имаме своя литература и култура. Ще бъде поставено върху българския принос това, което изтъкнатият руски византинист и приятел на Бъллгария Генадий Литварин наричаше навремето „увеличително стъкло“.
А приносът на средновековна България е безспорен. Кирилицата наистина пристига в Московска Русия от България през Киевска Рус.
Но потокът върви и в двете посоки. Днес славянската книжнина на средновековна България е достигнала до нас благодарение на преписите, направени в Русия. А и да не забравяме, че днешната ни кирилска азбука се базира в най-голяма степен не на някоя от предишните средновековни славянски кирилици, а на т. нар. граждански шрифт на Петър Велики – изработен в холандска работилница и представляващ озападнена версия на кирилицата.
Движението на кирилицата между Преслав, Киев, Петербург и Амстердам и после обратно към Балканите е твърде причудливо и не може да се помести в рамките нито на националното тесногръдие на София, нито на имперската арогантност на Москва. То е част от европейската история. А европейци са и Кирил и Методий. И папа Адриан.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
„Едно наум“ е рубрика на „Дневник“, в която публикуваме прессъобщения, откъси от материали, изказвания и други текстове, които трябва да се четат с едно наум.
Пресцентърът на главния прокурор разпространи следната новина, придружена от снимки:
„Днес, 29.05.2020 г., на официална церемония в сградата на МВР главният прокурор Иван Гешев връчи грамоти, тематични плакети и предметни награди на ръководителите и служители на прокуратурата на Република България, Министерството на вътрешните работи, Държавна агенция „Национална сигурност“ и Държавна агенция „Технически операции“ за показан висок професионализъм и отлично взаимодействие по разкриване и разследване на дела с висок обществен интерес и значимост.
Сред наградените бяха: министърът на вътрешните работи – Младен Маринов, главният секретар на МВР – Ивайло Иванов, председателят на ДАНС – Димитър Георгиев, зам.-председателят на ДАНС – Николай Ненков, председателят на ДАТО, зам.- ръководителите на Специализирана прокуратура – Ангел Кънев и Валентина Маджарова, административният ръководител на Военноокръжна прокуратура – София – Петър Димов, както и директорът на дирекция „Вътрешна сигурност“ – МВР – Стефчо Банков. Отличия получиха още прокурори и следователи от Специализирана прокуратура, прокурори от Софийска градска прокуратура, разследващи от специализирано междуведомствено звено към Специализирана прокуратура, както и полицейски служители от СДВР и ГДНП.“
Постановлението на Маджарова за Цветанов.
Любопитното е, че сред наградените е прокурор Маджарова, за която вчера се разбра, че е отказала да образува досъдебно производство по сигнала на гражданското сдружение „Боец“ срещу бившия заместник на Бойко Борисов в ГЕРБ – Цветан Цветанов за „Апартаментгейт“, разкрит в публикациите на „Свободна Европа“ и „Биволъ“.
Според юридическия сайт „Де факто“ Маджарова е oтĸaзaла paзcлeдвaнe и cpeщy Ивaн Гeшeв пак пo cигнaл нa „Бoeц“ зa нapyшaвaнe нa зaĸoнa пpи cĸлючвaнитe cпopaзyмeния c oбвинeни в opгaнизиpaнa пpecтъпнocт.
Юристката е бивш paйoнeн пpoĸypop нa Cpeдeц. Тя стана известна през 2016 г., когато беше избрана за пpoĸypop нa гoдинaтa в ĸлacaциятa нa Acoциaциятa нa пpoĸypopитe. Пpeз 2018 г. е пoвишeнa в Oкръжната прокуратура в Шyмeн, a пocлe е пpeмecтeнa в cпeцпpoĸypaтypaтa пpeз юни 2019 г. Половин година по-късно беше избрана за неин зам.-шеф.
Поредна руска провокация се разигра около 24 май, денят на българската писменост и култура, със скандална изложба в София и изказване на руския патриарх Кирил в Москва, което фалшифицира историята. Каква е целта на подобни атаки и има ли смисъл да се реагира остро на тях – темата обсъждаме с Пламен Асенов.
– Пламен, покрай редовните скандали около 9 септември, 3 март или 8 май, сега Русия посегна и към най-знаковия символ на България – писмеността. Какво всъщност стана?
– Стана поредна руска провокация, Фили, както я определиха историци и наблюдатели. Тя бе организирана в три стъпки. Първата бе изложбата „Изворът на славянската култура” на Руския културно-информационен център в София. В нея братята Кирил и Методий са представени като „реформатори на славянската азбука”, „създатели на църковно-славянския език” и „първи разпространители на грамотността и просветата в Русия”. А скандалното, освен, че приносът на България за каквото и да било, изобщо не е споменат, е фактът, че и трите неща, казани за светите братя, не са верни, а са опит да се изкриви истината в руска полза.
– Кое от казаното не е вярно?
– Всичко. Кирил и Методий не са „реформатори на славянската азбука”, защото такава азбука тогава не съществува, та да бъде реформирана. Те създават глаголицата, с която Византия иска да приобщи западно-славянските племена в днешна Моравия, Словения и Хърватия. Кирилицата, на която и днес пишат в Русия, е дело на Климент и Наум, учениците на Кирил и Методий, дошли в България. Оттук пък техни ученици я носят в Киевска Рус, днешна Украйна, където първият митрополит е българинът Михаил. Московска Pус тогава няма, московското княжество се появява едва през 15 век. Второ, няма как Кирил и Методий да са създатели на църковно-славянския език, защото това е руска имперска измислица от 19 век.
Езикът, на който са преведени книгите, пренесени от България в Киев, а оттам – в Москва, е старобългарският. После той се порусначва, остава език на богослужебните книги и след няколко века през манастирите се връща в България – но вече е различен от актуалния български. Най-опашатата от трите руски лъжи за Кирил и Методий обаче е, че те са „първи разпространители на грамотността и просветата в Русия”. Е, братята доказано не са стъпвали там, а и да искат – не биха могли, както казахме, през 9 век време никаква Русия не съществува.
– А каква беше българската реакция спрямо тези неистини?
– Официално – никаква. Първата камбана удари проф. Минко Палангурски, зам.-ректор на Великотърновския университет, който заяви: „Българската държава, българските политици, българската наука, най-после трябва да кажат истината за наглата руска политическа провокация…..Това не е случайно, това е целенасочена политика, която от няколко години се развива, макар и с такива, малки на пръв поглед, ерозиращи елементи”.
Професорът добави също, че Русия не се съобразява с историческата истина и постоянно търси конфронтация на тази основа. „Няма да търпим Русия да ни отнема свещените букви” – каза пък друг историк, професор Пламен Павлов, и добави: „Това не е първият подобен случай, това вече се превръща в рецидив. Министерството на външните работи трябва да излезе с нота, това е чисто политическа провокация”.
– И излезе ли външно министерство с нота?
– Не, Фили. Вместо това, като втора стъпка на руската провокация, в медиите излезе някой си Константин Пеев от руския културно-информационен център в София. Той каза, че „не може да си обясни защо се е създало това напрежение около изложбата” и подхвърли още една лъжа, с която Русия иска да си присвои парче българска история. Според Пеев, първото честване на братята Кирил и Методий изобщо, е през 1863 в Русия, а в България е второто – 5 години по-късно.
Това отново предизвика тук вълна от възмущение, защото всъщност най-първото честване е през 1851, в Пловдив. Но лъжите от руска страна не спряха, продължиха с трета стъпка, като от Москва се включи и тежката артилерия – патриарх Кирил, със светското име Владимир Гундяев, по-известен като агент на КГБ с псевдонима „Михайлов”. В реч на самия 24 май той спомена светите равноапостоли Кирил и Методий, като ги нарече „словенски учители”.
– Пламен, може би патриархът използва думата „словенски” в смисъл на „славянски”?
– Не, в речта си той доста пъти използва думата „славянски”, без да бърка двете неща. Освен това патриархът, точно както и софийската изложба, изобщо не спомена кирилицата и българските просветители. Ако го слуша човек, който не знае за какво става дума, ще реши, че Кирил и Методий са руски просветители, а Русия и досега ползва създадената от тях азбука. Това, Фили, също не е случайност, а част от цялата провокация.
– Добре, но какво цели подобна провокация?
– Основната цел на руската политика в България, особено след промените през 89-та, е създаване и поддържане на висок градус на обществено напрежение. Москва го прави последователно, целенасочено и редовно бере плодове от това дърво. Провокациите са лакмус, който показва реакциите на българските политиците и обществото като цяло, така че Москва винаги знае къде да натисне още, къде да отстъпи и да замълчи.
– А в случая какво подсказа на Москва мълчанието на българските власти?
– Всъщност те не замълчаха съвсем, но проговориха неофициално. След речта на Кирил, зам.-министърът на външните работи Георг Георгиев каза: „Провокацията на Русия за 24 май не постигна своята цел”. С други думи, министерството не е сляпо и разбира за какво иде реч. В същото време обаче Георгиев добави, че официална нота няма да има. Според него историците ясно и категорично са изразили позициите на науката, а българската дипломация няма да се поддаде на провокацията.
Според мен тази позиция е напълно погрешна, Фили. Русия е доказала, че не уважава повече онези политици и народи, които мълчат и се огъват под натиск, напротив, уважава ги по-малко – затова засилва и зачестява натиска спрямо тях. А да трепери пред Русия е възможно най-нелепата и непродуктивна позиция, в която европейска и демократична България може сама да се постави през 21 век.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Снимка: iStock
кафенето 