Русия продължава съветската традиция на пълната профанизация на самата демокрация

Иво Инджев

Някогашният лаф, който дори не беше виц, а отражение на самата реалност, обобщаваше риторично “качеството” на всичко съветско: “филмът хубав ли е или е съветски?”, иронизираха българите. Георги Марков споменава това българско отношение към нашите победители в своите “Задочни репортажи от България”.

Днес в Русия продължават съветската традиция. Във връзка с измисления като подкрепа за властта референдум там поставиха въпроса така : “Това е ли демокрация или става дума за Руската Федерация”? https://hueviebin1.livejournal.com/474294.html

Снимките, разпространявани в руското виртуално пространство, говорят сами за себе си що за подигравка с висшата форма на демокрацията под формата референдум организираха в Русия. 

Дори не става дума за имитацията на демокрацията във федерацията, а за пълната безчувственост на голяма част от нацията, подложена на профанизация в името на властовата стабилизация. 

Колко трябва да си опериран от чувство за срамната реалност, за да лепнеш на фона на мизерията лозунг прокламиращ гордо “Това е нашата родина”!

Или безропотно да следваш указанията да организираш избирателни секции в храсталака на земята, на тротоара, нашарен с указания с тебешир как да се “влиза” и “излиза” от …светлата стаичка.

И що за “изобретателност” е да раздаваш като за бог да прости евтина храна на гласувалите в Тамбов?

Не случайно сред коментарите на зевзеците има и такъв, според който навлечените с предпазни облекла срещу вируса организатори на изборите приличат на санитари в лудница. При това някои от тях дежурят край символичната за случая въртележка на детска площадка сякаш за да подчертаят още повече инфантилизма на ситуацията.

А връх на “технологичния” принос в осъществяването на гласуването е превръщането на каросерията на праисторически раздрънкан камион в секция.

Всичко това не може да се измисли специално, освен ако не е “сделано в РФ”.
Налудно е като във веселата песничка за лудите жаби, но е факт!

Властта може да бъде удържана само по два начина. Болезнени за България.

Ситуацията е вече нетърпима. При тая пропаст, която е зейнала между реалност и фасадност, властта може да бъде удържана само по два начина. И двата ще имат много висока цена за България.

https://www.dw.com/bg/

default

Коментар на Даниел Смилов

През последните седмици властимащите от правителство и прокуратура се опитват да ни убедят, че са подели сериозна борба срещу корупцията и за възстановяването на правовата държава и справедливостта в страната. Но ситуацията е аналогична с тази на Алепу: колкото повече ни повтарят, че нещото е подпорна стена, толкова по-ясно става на всички, че то си е хотел.

Премиерът се кълне и кръсти, че не е вземал пари, главният прокурор под път и над път тръби, че не действа политически, а еднакво за всички. И колкото повече сервилните медии тиражират тези послания, толкова повече хората се убеждават, че става дума за някаква фалшива фасада, зад която се крие нещо друго.

Това друго се нарича “държавата на управляващите”, а се продава като “правова държава”. В правовата държава институциите бранят закона, а в държавата на управляващите бранят тези, които са близки до властта. У нас тази власт се държи от тандема ГЕРБ-ДПС, който през последните години овладя не само изпълнителните и законодателните, но и съдебните органи.

В държавата на управляващите формално всичко е както в правовата държава, само че реално е точно обратното.

  • “Борба с корупцията по високите етажи на властта” означава “борба с корупцията не по най-високите етажи”, а с тези, които са изпаднали от тях и най-вече с неудобните;
  • “Независима проверка на скандални записи и смс-и на властта” означава “тупане на топката и провеждане на показни акции, които да отклонят вниманието в друга посока”;
  • “Равенство пред закона” означава “строгост към позицията и неудобните и грижа и внимание към властимащите”;
  • “Свобода на словото” е “свобода да се хвали правителството и да се плюе опозицията”.
  • “Борба с олигархията” е “разчистване на пътя на едни за сметка на други, по-близки до властта”.

Контрастът в мерките спрямо власт-имащи и власт-нямащи

От тази гледна точка България вече живее в антиутопия, съчинена от екип между Оруел и проектант на подпорна стена. Контрастът между реалност и фасадност става толкова огромен обаче, че трудно ще бъде удържан без медикаментозна интервенция, халюцигени или преминаване към авторитарна власт.

Контрастът е най-видим там, където институциите трябва да прилагат закона спрямо власт-имащи и власт-нямащи. По отношение на записите и смс-ите на премиера прокуратурата е хрисима като калугерка: те са пратени на някакъв незнаен прокурор за проверка, а главният прокурор дори и не знае за какво става дума и очевидно не се интересува. (Е, веднъж се изтърва да каже, че става дума за атака срещу властта и прокуратурата, но после май се усети, че се издава.) 

По отношение на президентския секретар и Бобокови, прокуратурата е супер активна, сама публикува смс-и дори на хора, които не са обвиняеми, и се произнася не само по правната им страна, но и по моралната.

Кой в България може да създава ОПГ-та?

Дянков, Трайков и Прокопиев са обвинени в създаване на ОПГ заради това, че държавата е продала на публичен търг миноритарен пакет акции от предприятие. 

Те са заговорничели очевидно на публична конференция пред медии – нещо, което сигурно ще стане прецедент в световните конспирации. Същевременно Борисов и Горанов,които очевидно са се срещали и разговаряли с Васил Божков (лично или чрез пратеници) в далеч по-дискретни формати, не са създали ОПГ за източване на 700 млн. от хазната, което за съжаление е факт.

От тези факти безпристрастен наблюдател би могъл да заключи, че в България ОПГ-та могат да създават само тези, които не са на върха на властта. Властта е сакрална, свещена и всеки, който си мисли обратното, е размирник, който трябва да бъде осмян и изгорен.

Добре дошли в Средновековието! И далеч не е случайно, че в такава среда се появяват одиозни фигури, които твърдят, че първият либерал бил Луцифер, а последният щял да бъде Антихристът. А “консервативната” власт у нас защитава своя сакрален характер и продължава да ни убеждава, че е “правова държава”. Колкото е сакрална, толкова и правова.

Пропастта между фасадност и реалност

Та както стана дума, при тая пропаст, която се е отворила между реалност и фасадност, властта може да бъде удържана само по два начина. Първият е медийно да облъчват непрестанно хората с “информация” за подвизите на властта в “битката за справедливост”.

Промиването на мозъците има свои граници, обаче. Все повече гласове се надигат, че ситуацията става нетърпима. Вторият път е авторитарна концентрация на власт, която да запуши всяка възможност за критика и недоволство. И двата подхода за удържането на властта ще имат много висока цена за България и могат лесно да изтрият постигнатото дотук.

Послеслов: Оправданието на Дянков, Трайков и Прокопиев от съда е все пак сигнал, че не всичко е загубено по отношение на правовата държава у нас. Съдът (дори специализираният) все още изпълнява функцията си на контролен орган по едно доста произволно обвинение, което си позволява откровено абсурдни политически акции. 

Жената, тротоарите, рекламите. Колко пари може да усвои една фирма, носеща името на кметско куче


Павел Гуджеров, кмет на Раковски от 2015 г.
Павел Гуджеров, кмет на Раковски от 2015 г.

Човек никога не знае докъде може да го отведе името на едно куче. Особено ако кучето е на кмета, а историята засяга родата на градоначалника, стотици хиляди левове и една фирма, кръстена… на домашния любимец.

И ако ви се струва объркано, само почакайте – още нищо не сте разбрали за обвързаностите между Павел Гуджеров (ГЕРБ), втори мандат кмет на град Раковски, жена му Анелия Гуджерова, функционер на ГЕРБ в града, фирма „Сахара – 02“, кучето на кмета – Сахара, местната медия и един случаен служител в златарска фирма.

През 2015 г. Павел Гуджеров печели местните избори в един от т. нар. бастиони на ГЕРБ – община Раковски, Пловдивска област. Преди да заеме поста той е от така наречената „втора“ скамейка на управляваща партия, но кариерата му се развива бързо. Депутат е между 2013 и 2014 г. Впоследствие през 2014 г. е назначен за заместник-министър на околната среда. На местните избори през 2015 г. влиза в община Раковски.

В последните години сила набира безизвестна местна фирма, „Сахара – 02“ ЕООД. Тя е спечелила две обществени поръчки в Община Раковски за общо 432 750 лв. без ДДС. И двата проекта са били свързани с ремонт и изграждане на тротоари и полагане на бордюри в град Раковски.

Обществените поръчки

Първата обществена поръчка, спечелена от „Сахара – 02“, е от 2018 г. и е с предмет реконструкция на част от уличната мрежа. От описанието в обявата става ясно, че работата на изпълнителя ще бъде да ремонтира участък от 620 м. от улица „Цанко Церковски“ в гр. Раковски. Изпълнителят ще трябва да достави и положи бордюри, както и да положи 1879 кв. метра плочки на тротоар в този участък.

В процедурата за избор на изпълнител са участвали две фирми – „Сахара – 02“ ЕООД и „Трейс – пътно строителство“ АД, част от „Трейс груп холдинг“, която печели поръчки за инфраструктурни проекти в цялата страна. „Сахара – 02“ е предложила да завърши поръчката за 180 дни и при цена 163 750 лева без ДДС, а „Трейс – пътно строителство“ е предложила срок за ремонта 35 дни и цена 164 400 лева без ДДС. И двете фирми са получили максимални оценки за техническите параметри, които предлагат за изпълнението на проекта, но „Сахара – 02“ е избрана заради по-ниската предложена цена – разликата е под 1000 лева. Нищо, че е предложила срок за изпълнение от около половин година в сравнение с около месец, предложен от конкурента.

Втората обществена поръчка е от 2019 г. и е отново за изграждане и ремонт на тротоарни настилки и полагане на бордюри в Раковски. Тогава „Сахара – 02“ е избрана в конкуренция с „Пътища“ АД.

За ремонти на тротоари Община Раковски е предвидила 269 000 лева без ДДС. „Сахара – 02“ предлага по-високи цени на квадратен метър за доставка и монтаж на плочки и бордюри от „Пътища“ АД, както и гаранция от 24 месеца в сравнение с 36 месеца, предложени от „Пътища“. „Сахара – 02“ обаче получава максимална оценка за техническото предложение, докато конкурентът ѝ има значително по-ниска оценка. И макар цената да е с по-голяма тежест при избора на изпълнител, в крайна сметка е предпочетена „Сахара – 02“.

Договорът на фирмата с Община Раковски е подписан през август 2019 г. и е с прогнозна стойност 269 000 лв. без ДДС и срок на изпълнение една година или до изчерпване на финансовия ресурс. Общината се е договорила с фирмата периодично да ѝ възлага дейности в обхвата на поръчката и да плаща за изпълнението от предвидените 269 000 лева. 

За фирмата и кучето

Коя обаче е фирмата, предпочитана от община Раковски пред строителни фирми с повече опит, и то при положение, че част от параметрите, които предлага, не са конкурентни.

Според справка в бизнес регистрите „Сахара – 02“ ЕООД е регистрирана с капитал от 2 лева през февруари 2011 година. Едноличен неин собственик е Велислав Райков. Основната дейност на фирмата пък е реклама, това е видно и от фейсбук страницата й. Как се стига до момента, в който дружество, занимаващо се с отпечатване на щампи върху тениски, развива бизнес за стотици хиляди с общината остава неясно.

Източници на Свободна Европа от града твърдят, че Велислав Райков е подставено лице на Гуджеров. А фирмата носи името на кучето му – порода чау-чау. 

Че животното се казва Сахара, е лесно за установяване. Кметът публикува снимки на любимеца си в социалните мрежи. Съвпадение е също, че семейство Гуджерови се сдобива с кучето през януари 2011 година, месец преди да бъде регистрирана „Сахара – 02“.

Sahara the dog

Семейната връзка, една бижутерска фирма и местната медия

Не по-сложна за проследяване е семейната връзка на кмета с фирмата с кучешко име.

Според източници на Свободна Европа собственикът на „Сахара – 02“ не се занимава с дружеството, а е служител в местната бижутерска фирма „Сара трейд“. За да проверим автентичността на информацията се свързахме с ателието и потърсихме Велислав Райков.

Първоначално той беше в обедна почивка, а впоследствие ни свързаха с него. Зададохме на Велислав въпроси като потенциални купувачи на бижута. След като отговори, го попитахме дали украшенията ще имат общо със „Сахара – 02“. Собственикът на бизнес за стотици хиляди, оказал се обикновен служител на друга фирма, каза: „Аз на Сахара съм само управител, тук работя“.

Всъщност Райков не е просто управител, а собственик на въпросната фирма. Поне така е по документи.

В тази история няма как да бъде пропусната и местната медия: r-news.bg. Сайтът публикува новини от град Раковски и околността. В графата „Контакти“ на медията е посочена… фирма „Сахара – 02“.

R-news

При обаждане на телефона, посочен в сайта на медията, от другата страна се чува: „Сахара – 02, здравейте“. Казва го ​Анелия Гуджерова – съпруга на кмета.

На въпроси за публикуване на евентуална реклама в R-news.bg, тя обясни, че с „това се занимава Мартина Пенишева„. Пенишева се появява и на друго място в тази история – тя е посочена като лице за контакт от страна на „Сахара – 02“ в договора за възлагане на обществената поръчка за ремонт на тротоари от 2018 г.

Освен че е свързана с ремонтните дейности в града и отговаря за рекламата в местната медия, Пенишева работи и в офиса на ГЕРБ в Раковски. Тя е секретар на партийната организация. По време на кампанията за местните избори през октомври 2019 г., в които тя е кандидат за общински съветник, тя дава обширно похвално интервю за Гуджеров в същия информационен сайт.

Преглед на сайта на R-news показва, че в него няма реклами. Доскоро обаче до главата на медията можеше да се види банер единствено на земеделската фирма „Агридно“.

В началото на месец юни „Агриндо“ получава безвъзмездна финансова помощ в размер на 63 194,33 лв. Средствата са европейски и са предоставени по програма на Местната инициативна група – Раковски. 

Председател на Управителния съвет на Местната инициатива група е… кметът Павел Гуджеров.

И още една медия, този път национална

Всъщност, кметът на Раковски може да бъде свързан с фирма „Сахара – 02“ не само с името на кучето си и с това, че телефонът се вдига от жена му, но и с още нещо. В началото на 2019 г. Павел Гуджеров се появява на вътрешната корицата на авторитетното списание „Мениджър“. Публикацията е отбелязана дори на партийния сайт на ГЕРБ

Оказва се, че присъствието му в реномираното издание е платена реклама. Плащането е направено от фирма „Сахара-02“.

Потърсен за коментар, Гуджеров каза пред Свободна Европа, че дружеството е поискало да плати корицата по своя инициатива. „Потърсиха ме от фирмата и ми предложиха сами да платят“, каза той. Връзката, по думите му, не е била осъществена директно. „Стана през бившата ми пиарка“, допълни кметът.

На въпрос не смята ли, че това е вид благодарност за обществените поръчки, които „Сахара – 02“ е получила от общината, Гуджеров отговори, че качеството на строителните дейности е първокласно, а „всичко направено може да се види и до днес“. 

Гуджеров не успя да обясни защо съпругата му вдига служебен телефон на фирмата. „Не, не е отговаряла тя на телефона“, каза кметът. На аргумента, че разговорът е записан, той заяви: „Не знам как е станало това“.

На въпрос как Мартина Пенишева, която работи за ГЕРБ в града, се оказва хем в листата за общински съветници, хем в „Сахара – 02“, хем се занимава с рекламата в местния информационен сайт, кметът беше лаконичен: „Пенишева работи на 4 часа в ГЕРБ, а в останало време е в „Сахара – 02“.

Колкото до кучето, по думите на кмета „то си е добре и ме радва“. А това, че семейството се сдобива с любимеца си само месец преди да бъде регистрирана едноименната фирма, развиваща дейност за стотици хиляди и плащаща рекламни корици, на които е Гуджеров, е връзка, която той коментира просто така: „Няма как да знам“.

B България харесват „правилни“ въпроси и „нормални“ журналисти

Иво Инджов

Елитите в България харесват "правилни" въпроси и "нормални" журналисти

– Зададеният въпрос от този господин вдясно, който издава крайна некомпетентност, означава, че той не е чел закона Не ме гледайте, че като ви видя, и така малко се притеснявам.
– Чакайте сега, какво лично имате?
– Няма да ви отговарям на Вас.
– На кого ще отговаряте?
– Ще отговарям на другите, нормални журналисти.

Не, това не е диалог между Борисов и журналист, който по някакъв начин е ядосал премиера – състояние, което при него се забелязва все по-често.

Цитираният нелицеприятен разговор е между крупния бизнесмен Пламен Бобоков и репортера на БНТ Иво Никодимов. Той се проведе в деня, в който Апелативният специализиран наказателен съд остави на свобода Бобоков срещу вече платената от него гаранция от 1 млн. лв. Поводът за словесната престрелка са предлаганите от бизнесмена кандидатури за посланици в Алжир и Нигерия и лобирането му в тази посока. За тях се разбра от публикуваните от прокуратурата есемеси на Бобоков с президентски съветник, които държавното обвинение се опитва да представи като престъпление.

Бизнесмените братя Бобокови имат сериозни проблеми с правосъдието покрай аферата с италианския боклук. Двамата най-вероятно не са светци, но като че ли са нарочени за изкупителна жертва покрай познанството си с настоящия враг номер едно на властта – укриващия се в Дубай хазартен бос Васил Божков. Той е с 18 повдигнати обвинения и открито атакува в социалните медии „хунтата“, както нарича управлението в България.

Самият Бобоков демонстрира в ефир неприязън към репортера от БНТ Иво Никодимов, очевидно

считайки държавната телевизия за рупор на властта, която иска да го тикне в затвора.

С отразяването на целия случай БНТ прави всичко възможно да потвърди такова едно впечатление, но това, разбира се, не дава ни най-малко право на бизнесмена да се опитва да „отреже“ журналиста. Никодимов пробва да изясни „кое е манипулация?“, след като Бобоков казва пред обсадилите го репортери, че „всичко, което виждаме последните дни, е една груба манипулация, която цели моето дискредитиране, дискредитирането на Пламен Узунов и дискредитирането на президента Радев. Това е толкова грозно, толкова долно, моля ви, не позволявайте да бъдете част от това“.

Вместо обаче да отговори на Никодимов и да разсее съмненията около себе си, Бобоков реши да пренесе сблъсъка на полето на квалификациите, описани в началото на този текст. Така затвърди впечатлението, че за хората с власт или влияние в България, ценни са журналистите, които задават само „правилните“ въпроси.

Този модел на отношения между знакови публични фигури и медиите се наложи устойчиво през последните десетина години, когато почти цялата власт в държавата принадлежи на ГЕРБ и се консумира от партията и клиентелата й. Периодът съвпада с рязкото влошаване на представянето на България в може би най-авторитетната международна класация за свобода на медиите – тази на „Репортери без граници“. В нея страната ни е на компрометиращато 111 място, последна в ЕС.

Натискът върху журналисти и медиите от страна на управляващите, бизнеса и криминални структури

е един от индикаторите, с които се мери медийната свобода.

Не само Борисов, но и неговият антураж все по-често се държат непочтително към журналисти. Някои от глашатаите на ГЕРБ, както и нейните партньори даже си позволяват да сплашват в ефир журналисти, които дори не минават за неудобни за властта. Справка: поведението на бившия депутат от ГЕРБ Антон Тодоров и на националиста Валери Симеонов, бивш вицепремиер и сегашен зам.-председател на парламента, спрямо водещия на сутрешния блок на Нова ТВ Виктор Николаев през 2017 г.

Миналия месец пък премиерът нарече Би Ти Ви „Божков ТВ“ след серия въпроси на журналист от телевизията за опита на крупния бизнесмен да му прехвърли акциите на футболния клуб „Левски“. На фона на стартиралите тогава мултимедийни изяви на хазартния бос, които дават повод да говорим и за негова, „Божков ТВ“, Борисов отказа да се извини на частната телевизия и се оплака, че не е бил разбран правилно.

В други случаи обаче дава ясно да се разбере какво мисли за неудобните медии. В деня на местните избори той реагира троснато на въпрос на репортер от Би Ти Ви с думите „С вас не разговарям“. Същият ден пиарът на ГЕРБ Никола Николов написа във фейсбук страницата си „Телевизионен Костинброд по #bTV“ – заради критичните й репортажи за проблеми в областните градове, излъчени в деня на изборите. ГЕРБ атакува репортажите като непозволена агитация. Тогава Асоциацията на европейските журналисти – България категорично осъди поведението на Борисов, който освен партиен лидер е и премиер. Според експертите

отказът на прeмиeра дa гoвoри c дaдeнa мeдия би мoгъл дa ce приeмe кaтo явeн призив зa aвтoцeнзурa.

Неотдавна Борисов сравни журналистите, с които разговаря, с „мисирки“, дори си позволи да имитира крякането им; след това обаче се извини няколко пъти. Последва уж по-безобидното „Госпожо златна, кой те накара да питаш тея глупости?“. Така премиерът скастри кореспондентка на Би Ти Ви, задала въпрос за разцеплението в ГЕРБ в Плевен.

Тези и други казуси поставят резонно въпроса какво трябва да бъде публичното общуване между хората с власт и влияние и журналистите. Кое в тях е позволено, кое не е забранено, но е морално укоримо и кое – абсолютно забранено. Могат ли все още журналистите да задават неудобни и остри въпроси? Не само че могат, но и не трябва да спират да го правят. Защото въпреки че медиите отдавна не са „четвърта власт“ (ако въобще някога са изпълнявали тази роля), те продължават да бъдат един от центровете на влияние в демократичното общество по отношение на политическия процес. А

могат ли политиците и силните на деня да не отговарят на критични и дори провокативни въпроси

на журналистите? Могат, но не бива да го правят. Защото са постоянно под светлината на прожекторите – не само на приятелски настроените към тях медии, но и на критичната публичност. Макар в България тя все повече да се свива, и у нас важи един от основните закони на политическата комуникация, този за взаимния обмен на услуги между политиците, респективно хората с политическо влияние, и журналистите.

Първите осигуряват новини (плюс мнения и коментари) на медиите, за които тези неща все още са основна стока. Вторите пък дават на своите „клиенти“ публичност – най-ценния ресурс за гарантиране на легитимността на техните решения. За да протича този обмен нормално, в полза и на двете системи, и на демократичното общество като цяло, трябва да има свобода на словото и на медиите.

Мнозина представители на елитите – политически, бизнес и светски, обаче предпочитат ако не тишината на медиите, то поне „нормалните“ журналисти. Те започват да ценят силно свободата на словото, когато изпаднат в немилост. Случайно ли в момента най-големият бунтар срещу „хунтата“, боравещ активно с инструментариума на „свободното слово“ – след години на медийно мълчание, е Васил Божков?

Когато законите на алчността ca над законите на природата

Действията са важни, преди красивите пейзажите да останат само на картичка. После ще е вече късно.

Клара Цветкин

Действията са важни, преди красивите пейзажите да останат само на картичка. После ще е вече късно.Снимка: БГНЕС

Има едно нещо на този свят, което винаги ще остане по-голямо от човешката алчност, но за жалост и също толкова зависимо от нея – природата.

Същевременно не трябва да забравяме, че когато действаме срещу нея, седим на клон, който режем откъм стъблото. Лошото е, че с безразсъдните падат и всички останали.

Иде реч за миналите на първо четене промени в Закона за биологичното разнообразие, които бяха предложени още по време на мандата на Нено Димов (който, между другото, в момента е разследван за водната криза в Перник и условията на концесията на ски зоната в Банско) и допълнени от Валери Симеонов.

В част от тях се предвижда решенията, засягащи „Натура 2000“, да се взимат еднолично от министъра на околната среда и водите, който от своя страна няма задължението да се съобразява с научни данни.

С две думи – учените ще се превърнат в своего рода опозиция (ако не и безгласна нота) при определени решения на екоминистерството.

Няма нужда да споменаваме огромния риск част от тези решения да защитават нечии интереси – не и тези на самата природа и на гражданите. Но е хубаво да се помисли дали подобни промени в закона не елиминират и академичния морал, който пречи на добрите сделки. Макар той и досега рядко да е бил достатъчен, че да ги спре…

Нещо повече – по думите на коалицията от екологични и граждански организации „За да остане природа в България“, по този начин МОСВ няма да определи превантивни мерки срещу унищожаването на животни, растения и местообитания.

На фона на новини като тази за убийството на двойка застрашени египетски лешояди в Родопите или мъртвите делфини, изхвърлени на бреговете на нашето Черноморие, това не само е притеснително – то е предупреждение за всички. Нуждата от промени е налице вече 13 години, в които подобни превантивни мерки не съществуват.

Материализират се съвсем други неща – мръсен въздух, бетон и подпорни стени по Черноморието, фекални води и неадекватно управление на отпадъци, зад които отново стоят частни интереси, а не общите.

Проблемът, който е по-голям от целия този дебат, е, че всяко решение за околната среда, взето днес, утре просто може да се окаже непоправимо, а тогава няма да има никаква полза да сочим виновните. 

И ето защо обяснимо се стига до протести. Иронията обаче е, че учените, НПО-тата и хората, които са на улицата, защитават една екологична мрежа като „Натура 2000“ от институцията, която по принцип е отговорна за нейното опазване, докато самата тя сякаш любезничи пред нечии инвестиционни намерения.

За съжаление, историята очевидно ще продължава все така, а умората да я следим все повече ще расте. След това пейзажите просто ще останат по картички и снимки. 

БНТ: вместо култура – билки, диети и зодии

Критичната публичност все повече се оттегля в социалните мрежи, където е място за котенца и коктейли, а котенцата и коктейлите са се запътили към медиите, констатира Георги Лозанов.

https://www.dw.com/bg/

default

След като БНТ опита да използва мерките срещу коронавируса за алиби на програмни и кадрови трансформации, дойде ред на лятото. Колко удобно е да свалиш неудобни предавания и водещи уж за ваканцията, а пък есента, когато не ги върнеш, едва ли някой ще сети да протестира със стара дата. Както трябваше да стане с „Вяра и общество“. Подкрепата, която водещият Горан Благоев получава, едва ли ще го спаси в бъдеще. Сменят се сезоните, сменя се и дневният ред на обществените недоволства, а на Кошлуков едно не може да му се отрече – каквото си науми, го върши.

Така се случи и със сутрешния блок за култура, наречен по-късно „Култура.БГ“. Още с идването си на „Сан Стефано“ като програмен директор Кошлуков бе решен да се разправи с предаването. И бе избрал точно как – като го извади от културата и го вкара в лайфстайла. Започнаха какви ли не намеси и експерименти с подбора на гостите, с времетраенето, с водещите…

През април под претекста на мерките срещу коронавируса за малко да отпаднат и Александра Гюзелева, и Димитър Стоянович. В резултат на поредния скандал те останаха в ефир, но предаването вече го няма. Зад благовидното, но нищо неказващо наименование „Лято с БНТ“ то се сля със „Сто процента будни“ – сутрешното лайфстайл предаване на Канал 1. Получи се някакъв телевизионен кентавър, за който шопът с пълно основание ще каже „такова животно нема“.

В микса от разножанрови водещи – общо петима, екранните физиономии трудно могат да се запазят, а и зрителят става разноглед. Културните теми са свити и разположени между интервюта и репортажи за билки, диети, зодии и т.н., така че който иска да разбере нещо за новите сценични форми на открито, да речем, ще трябва да се образова и за рисковете от закъснялата бременност.

Ни най-малко не подценявам лайфстайл форматите, особено когато са реализирани артистично и с разбиране, както в „Сто процента будни“. Те не само държат висок рейтинг, но и реално помагат на градския човек да се справя във всекидневието си. Искам да кажа обаче, че не са съвместими с едно сериозно предаване за култура, освен ако целта не е то да бъде претопено и да загуби смисъл.

Лайфстайлната ориентация, която по същността си е развлекателна, включително и като начин на водене, „по съседство“ олекотява културната проблематика, отнема й дълбочината, аналитичността и дискусионността. Най-малкото защото лайфстайлът и културата предполагат различни нива на зрителска компетентност, а, както е известно, една аудитория е толкова компетентна, колкото е компетентен най-некомпетентният й член. Това значи предизвестен край на всеки по-сложен разговор за култура и постепенно насочване към общ информационно-развлекателен режим.

Бихме могли да се надяваме, че след ваканцията „Култура.БГ“ ще се върне в старите си граници, ако „каращисването“ й с лайфстайла не следваше първоначалния замисъл на Кошлуков. И ако не беше епизод от цялостна стратегия за ограничаване на критичната публичност. Тя съвсем не се отнася само до БНТ – няма да изреждам списъка на поразените от нея журналисти в другите медии, а ще спомена само, че като част от същата стратегия могат да се приемат непрестанните атаки срещу Иво Прокопиев, които в последна сметка трябва да доведат да закриване на медиите му, известни именно с критичната си насоченост към властта.

Критичната публичност все повече се оттегля в социалните мрежи, където е място за котенца и коктейли, а котенцата и коктейлите са се запътили към медиите. И те са склонни да забравят, че критикуването на властта е техен основен професионален дълг, който в общия случай не цели да я свали, а да повиши демократичните й качества. Това е валидно не само за властта в политическата сфера, а навсякъде. „Култура.БГ“ и „Вяра и обществено“ станаха жертва на критичното си говорене за културата и за църквата.

Критикуването на властта има оздравителна функция освен за самата власт, и за обществото. То престава да я чувства като неотменима и нетърпяща възражения, да развива Стокхолмски синдром към нея и да иска да й се прекланя. Обратният ефект – от бламирането на критичната публичност, в цифри може да се види в наскоро публикуването изследване на международната неправителствена организация „Глобсек“: 45 процента от българите искат по-авторитарно управление със „силен и решителен лидер, който да не трябва да се занимава с парламент или избори“. Да му мислим останалите…

За Горан Благоев и религията в една обществената телевизия

Юрий Александров, https://gledam.blogspot.com/

С риск да бъда охулен от „демократичната общност“ у нас, мисля, че религиозно предаване няма място в една обществена телевизия на една светска държава. Въпросът е принципен. Знам, че някои ще кажат, че понеже православните християни са уж мнозинство у нас и издържат БНТ със своите данъци, и заради това имат право на свое си религиозно предаване, с което да удовлетворят нуждите си от някакво Божество.


Не! Демокрацията не функционира така. Тя не работи с нелегитимни искания на мнозинството, рушещи основни свободи на гражданите, една от която е, че религията не трябва да има нищо общо с държавата -ренесансов извод направен след столетия кървава християнска история навред из Европа.


Помислете си, че утре мнозинството от лумпени, грамотни и неграмотни, ще поиска да предават сутрешните религиозни богослужения по обществената телевизия, както в теократичните Иран и Саудитска Арабия (опс, това май става и тук…) Представете си, че мнозинството някой ден поиска държава, в която избрания от Парламента министър председател целува ръцете на мазни владици, които нямат нищо общо с християнството (опс, и това се случва днес в България).


Едно време, по времето на император Константин, Римската империя приема християнството за валидна религия най-малкото, защото прастарата политеистична религия се е превърнала постепенно в една обикновена административна институция, която не успява да грабне сърцето на обикновения жител на Империята, така както младото, надъхано и нетолерантно християнство грабва първоначално неграмотните. Днес обаче Православните църкви се превръщат именно точно в това, което преди 20 века се превърна елино-гръцката религия -формална, държавна, почиваща на традиционни ритуали, а не на вяра.


Дотук с майтапа основан на истината… Но ако едно предмодерно мнозинство от избиратели утре реши на референдум например да изпрати всички роми и инакомислещи в концентрационни лагери, да забрани партиите, да премахне правото на сдружаване, на свободно слово или на пътуване, на свободното отглеждане на домати, картофи и прасета, то това естествено няма да се нарича демокрация, а шибан болшевизъм. Или в най-лошия случай охлокрация, която днес се опитва да ни раздели с миналото ни, понеже въобще не може да го осмисли и да направи някои изводи от това.


Но за какво говорех… Днес прегледах последните предавания на Горан Благоев, които съм изпуснал и това потвърди за мен едно: Човекът е брилянтен! Един от малкото, които аргументирано и от сърце критикува православната ни църква от страната на неговата си християнска вяра. Но това не му дава право да разпространява точно една религия по обществената телевизия, макар и уж традиционна.

Сега очаквам шефа на БНТ Емил Кошлуков да спретне едно фундаменталистко предаване в телевизията МУ, одобрено от Светия Синод, в което православните ни неприятни митрополити ще бъдат представяни, като новите православни светии… А помня, как в началото на 90-те се възхищавах на този човек…

Българите са за силна ръка? А бой?

Радио SBS, Мелбърн, Австралия, Фили Ладжмън и Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

35 на сто от българите искат демократичен модел с многопартийна система и парламентарни избори, но цели 45 на сто предпочитат авторитарен модел със силен лидер, който управлява с твърда ръка – сочи проучване на института Глобсек. Какво означава това и къде стои България сред 10-те държави от Централна и Източна Европа, обхванати от проучването – коментираме с Пламен Асенов.

– Пламен, сякаш за първи път от 30 години насам склонността на българите към авторитарно управление се заявява толкова категорично. Какво следва от това?

– Всъщност не мисля, че следва нещо, Фили, струва ми се, че в случая резултатът върви не пред, а след събитията. В България вече от доста години, почти три пълни мандата, хората избират точно онова, което, както се разбира от проучването на Глобсек, иска мнозинството – човек с твърда ръка в лицето на Бойко Борисов. Друг е въпросът, че Борисов не е точно човек с твърда ръка, ако съдим по постоянното му отмятане от едно или друго уж категорично решение, податливостта му на натиск, зависимостите – стари и нови – в които живее лично и които неизбежно се пренасят в самото управление. Но истината е, че Борисов изначално, още с появата си в общественото полезрение през 2001, започна да си изгражда публичен образ на „силен човек”. Той продължава да поддържа тази илюзия и досега – а мнозина продължават да му вярват.

– Да, но Борисов не е авторитарен лидер в същинския смисъл. Все пак в България има многопартийна система, функционира Парламентът, не всичко е в неговите ръце…..

– Това е доста относително. Например, в Русия официално също има многопартийна система и избираем Парламент, но Путин на практика управлява еднолично.

– Е, нещата в България не са стигнали чак толкова далече, нали?

– Не, по няколко причини – членове сме на ЕС и НАТО, законодателството ни до голяма степен е хармонизирано с европейското, а и в българското гражданско общество все пак има останали някакви съпротивителни сили, колкото и малки да са. Но това не означава, че демокрацията тук не е вече до голяма степен фасадна, а управлението ни е странна смес от политически популизъм, олигархически интереси и лични амбиции. И виждаме, че този модел води точно до очакваните поражения върху демокрацията.

Например пред очите ни многопартийната система се превръща в нещо дифузно, атомизира се и не може да роди никаква реална алтернатива на статуквото. Съответно, Парламентът е до голяма степен като куклен театър, в който мнозинството днес гласува каквото каже лидерът, а утре – пак каквото каже лидерът, макар то да е обратно на казаното днес. Опозицията пък е напълно безгласна буква, но не защото някой я стиска за гушата институционално и не ѝ дава да говори, а защото е напълно безсилна да роди нови идеи и да намери пътищата за промяна. Така че, Фили, изобщо не се учудвам на резултатите от проучването на Глобсек, които показват превес на тежненията към авторитаризъм в България и неглижирането на реалния демократичен модел.

– А виждат ли хората възможност за промяна?

– По-скоро не – и декларираното недоверие ми прилича на истинско отчаяние. Цели 59 на сто от анкетираните българи смятат, че който и да дойде на власт, промяна няма да има, че промяната е невъзможна. И това всъщност доста точно отразява актуалната политическа ситуация в страната.

– Пламен, а как стои България сред другите 10 страни, където е проведено проучването?

– Идеята за „силната ръка” е доста популярна поне в още 3 източно-европейски държави – Латвия, Словакия и Румъния. Никъде обаче процентът на онези, които предпочитат авторитарния пред демократичния модел, не преобладава, както е у нас. На другия полюс са Австрия, Унгария, Полша и Естония, където подкрепата за демокрацията е от 65 до над 90 на сто. Ние сме и най-недоверчиви по отношение на възможностите за евентуална промяна.

– А ясно ли е в името на какво хората са готови да се откажат от демократичния избор?

– 50 на сто биха се отказали от своите права и свободи заради финансова изгода, Фили. Това откровение ме изуми и дори не искам да го коментирам. Друго откровение – 54 процента от хората биха подкрепили авторитарен проект, за да запазят „традиционните ценности в страната”. Е, аз поне не знам какво означава това. Дали идеята е да запазим потурите и трънския фолклор, дали варенето на ракия и яденето на имамбаялдъ, дали пък традиционна ценност, която трябва да съхраним, не е онази соц. система от „връзки”, днес преобразена в „демократична” корупционна паяжина.

Не знам, не разбирам – но 54 на сто от българите явно знаят и разбират за какво иде реч. Третото основание за доброволен отказ от демократични права и свободи, изглежда малко по-разбираемо – постигането на повече сигурност. Готовност за това изразяват 57 на сто от анкетираните. За масовото съзнание, разбира се, няма никакво значение фактът, че права връзка между двете неща не съществува, обратно, че липсата на свобода сама по себе си е основна заплаха за човешкия живот и повод за огромна несигурност. Това обаче са сложни философии, върху които хората май не искат да се замислят.

А като гледам резултатите в останалите страни, Фили, по тези три основания отношението на българите е много сходно, практически съвпада, с това на чехите. Във всички други страни онези, които са готови да заменят свободата и демократичните си права срещу каквото и да било, са значително по-малко.

– Пламен, а как стои въпроса с отношението на българите към ЕС и НАТО?

– Тук отново сме шампиони, Фили. 31 на сто от българите смятат, че начинът ни на живот е застрашен и заплахата идва от…..Европейския съюз, а според 43 на сто – от Съединените щати. Това означава само едно – наличието на масова вяра в призраци и конспиративни теории. Казвам това неслучайно, темата присъства и в коментар от авторите на проучването. Както отбелязва Катарина Клингова, изследовател от Глобсек: „Словаците и българите са най-склонни да вярват на конспиративни теории и дезинформация. А хората, които вярват в това, са по-склонни да предпочитат лидер със силна ръка и да се откажат от свободите си в замяна на социални и финансови изгоди”.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Без псевдоистория и „вечна жертва на другите“. Какво ни казва новата декларация на балкански историци


Mиналата седмица, като финал на регионалния проект „Кой пръв започна?“, Центърът за културна деконтаминация в Белград излезе с декларация, озаглавена „В защита на историята“. Документът е подписан от над 470 историци, академични лица, писатели, личности от обществения, политически и културния живот на държавите, възникнали с разпадането на бивша Югославия.

Декларацията е резултат от тригодишен проект, развивал се между 2017 и 2020 г. от белградската неправителствена организация „К.Р.О.К.О.Д.И.Л.“ (Книжевно, регионално, собирање (окупљање на сръбски) кое ја отстранува досадата и летаргијата). 

В неговите рамки историци от Словения, Хърватия, Сърбия, Черна гора и Северна Македония обсъждаха злоупотребата с миналото за политически цели, както и ревизионистичното отношение към историята в отделните държави. Сред участниците личаха познати имена в професионалите среди на историците като Дубравка Стоянович, Божо Репе, Твърдко Яковина, Хусния Камберович, Аднан Прекич, Миливой Бешлин, Петър Тодоров (последният член от страна на Скопие и на смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси), Флориан Бибер, Александър Хемон, Иво Голдщайн и др.Самата историческа наука беше използвана психологически за обосновка на войните през 90-те


Инициаторите на проекта са си давали сметка, че всички държави имат свои политики на историята, но в югославския случай националистическите идеологии и войните при разпадането на федерацията доведоха до това злоупотребата с миналото в този случай да е особено изразена. Самата историческа наука беше използвана психологически за обосновка на войните през 90-те, а и след тях възникналите национални държави продължаваха да експлоатират националистическите страсти.

Различни годишнини и юбилеи се използваха с цел националистическа мобилизация и затвърждаване на авторитарните режими в региона. Липсва все още разбиране за „чуждите“ жертви, както и желание всяка държава от дистанцията на времето да застане лице в лице със собствените си приноси и отговорност за военните конфликти от 90-те. Отделните народи, в резултат от историческия наратив в училище и в медиите, се изживяват като вечна жертва на „другите“. 

Ето защо проектът си поставя за цел да създаде условия за исторически и междукултурен диалог, както и да изгради наднационална мрежа от историци, писатели, журналисти, студенти и представители на по-широката публика от отделните държави, която да работи за надмогване на историческите спорове и изграждане на разбиране към историческите разкази на Другия. В този смисъл, македонски участници в проекта изтъкнаха, че залегналите положения в документа са важни и с оглед на историческите спорове с България и Гърция. 

Десет принципа в отбрана на историята

В Декларацията са залегнали десет принципа. Според тях историята е наука, която е динамична дисциплина, с критично мислене, мултиперспективна, цялостна, наднационална, контекстуална, рационална, свободна и отговорна. И тъй като тези принципи звучат прекалено общо, всички те са и разтълкувани накратко в документа. С изтъкването, че историята е наука, подписалите декларацията подчертават, че тя не може да бъде плод на произволно мислене, а трябва да се основава единствено на исторически извори, на прецизни и проверени факти, на техния анализ и синтез.


Историята е динамична и се развива, достигайки непрекъснато до нови знания, извори, които могат да доведат в резултат от нови изследвеания и до преразглеждане на предишни възгледи. Авторите обаче държат да подчертаят разликата между тази ревизия и манипулирането на самите факти със задна дата поради политически съображения. Застъпва се и позицията, че историята е дисциплина, осигуряваща пространство за критично мислене, а не просто средство за засилване на националните чувства, за градене на идентичност чрез разпространяване на стереотипи и предразсъдъци.

Особено важен е принципът за мултиперспективност, който нормализира различните тълкувания на фактите, без да насърчава обаче произвола, релативизацията или криенето им, както става често. Принципът за цялостния характер на историята насърчава изследването на всички периоди, народи, обществени групи и движения, без тяхното скриване заради моментна политическа конюнктура. Историята е на практика наднационална и преобладаването на националните истории в отделните държави единствено скрива миналата реалност на преплетеност и взаимни контакти.

Тъй като историята е и контекстуална, затварянето в тесните рамки на малък проблем е манипулация с историческата наука. Принципът за рационалния характер на историята пък иска да я освободи от функциите, които изпълнява в отделните държави да бъде мит, догма, идеология или просто емоция. Отстоява се и свободата на историческото изследване и познание, като тя се противоспоставя на политическите, идеологически, верски и икономически натиски, на деленето на историците на „патриоти“ и „предатели“. И последно, принципът на отговорността е насочен срещу премълчаването на факти от миналото или дописване на онова, което не се е случило с цел създаване на фалшива представа за настоящето ни.

Факти, а не подпалване на националистически страсти

С Декларацията в защита на историята се настоява за откриване на нови исторически извори, ново тълкуване на вече познати извори, възприемане на нови методологии и парадигми в историческите изследвания, постоянно преразглеждане и реконтекстуализация на материала. Изисква се историците да се придържат към фактите и най-восоките стандарти в прилагането на научни историографски методи. Настоява се политическите елити в отделните държави да преустановят злоупотребите с миналото, както и да използват историци и интелектуалци, които единствено подпалват националистически страсти. Апелира се към парламентите да престанат да излизат с документи, с които налагат „историческа истина“.


От съдебната власт се изисква да се придържа към установените исторически факти и да не допринася за създаване на псевдоистория чрез реабилитация на колаборационисти от Втората световна война и участници във военни престъпления от 90-те.

Подписалите настояват министерствата, отговорни за науката, да финансират изследвания, включително и на неудобни теми от собствената история, както и съвместни проекти със съседни държави, които единствено биха дали живот на споменатия вече мултиперспективен подход. Заедно с това се апелира към министерствата на образованието да не превръщат преподаването на историята в училище единствено в средство за формиране на национална идентичност и разпространение на омраза, а да възпитават критично мислене сред младите, без теми табута, като насърчат и размяна на преподаватели в средното и висшето образование.

Настоява се министерствата на културата и институциите, които се занимават с паметта за миналото, да преустановят изграждането на паметници и музеи на лица и организации, които са разпространявали омраза и извършвали престъпления.

Когато се занимават с миналото, медиите да не използват параисторици или историци, които утвърждават нетолерантност към съседа, антагонистична политика, премълчаване на факти. Местните власти да преустановят именуването на обекти на личности, които през Втората световна война или през последните войни са ширели етническа омраза и антисемитизъм, извършвали са военни престъпления. Самите учители по история да следят новите методи за изучаване на миналото, да насърчават критично мислене у учениците си, с което да създават от тях антиавторотарни нагласи и да се борят с чувството за национална изключителност.

Първите коментари

След публичното огласяване на декларацията се появиха и първите коментари. В югозападната ни съседка режисьорът Наум Пановски обвини македонците, подписали декларацията, че са оставили в нея страната да присъства с името „Северна Македония“. Македонският историк и културолог Славчо Ковилоски пък смело обяви, че поставените въпроси в декларацията изобщо не се отнасят за Македония, а само за нейните съседи.

Особено остро реагира Ковилоски на понятието „наднационална“ история, защото както бил казал още Пърличев „ние прво треба да се осознаеме себе си.“ Не много добър пример, тъй като именно твърде изразеният на моменти охридски партикуларизъм на Пърличев, македонското му регионално чувство, но и многократно изразяванета му българска идентичност, по-скоро потвърждават именно позициите, изразени в декларацията.

Появиха се и мнения, че чрез софистицирана реторика декларацията се опитва – изтъквайки опасността от изтриване на ясните морални координати и загубата на границата между фашизма и антифашизма, – да затвърди на практика постановки на югославската комунистическа историография от миналото, след като им наметне някаква нова либерална и европейска дреха.

Подобна опасност, разбира се, съществува, ала само и единствено, ако позицията срещу „историческия ревизионизъм“ се вземе сама за себе си и изолирана от другите принципи, както и без задълбочените изследвания от последните десетилетия в световната историография върху фашизма и фашизмите. 

Разбира се, авангардният характер на документа е вън от съмнение. Той определено надмогва разбиранията и ценностната система на мнозина балкански историци. Четейки го дори се питах как ли би реагирал един школуван в българските институции за подоготовка на исторически кадри и извършване на исторически изследвания историк на постановките в него. Или пък служител на българското Министерство на образованието и науката.

Всъщност, много от залегналите положения биха били изключитено полезни ако се приложат в работата и на смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси. Но документът е вече факт и предизвикателството е отправено.

Защо България няма топ университети

Най-сериозният проблем пред висшето образование в България се изчерпва с този въпрос: има ли изобщо нужда от него? Пита ли работодателят какво си завършил, с какъв успех? Или се интересува само от английския ти? Анализ на Ивайло Дичев.

https://www.dw.com/bg/

Studenten Uni Sofia (BGNES)

Раздвоен съм от предложената Стратегия за развитие на висшето образование: от една страна виждам точни констатации, от друга – помня много добре колко дълго вече правим такива точни констатации. Проблемът е в това, че висшето образование е не само знание. То е и поминък за преподаващите, престиж за местните власти, успокоение за родителите.

Много ВУЗ-ове, все по-малко студенти

Да започнем с констатирания демографски проблем. В България студентите стават все по-малко. Първо – защото населението на страната се топи, тя се състезава по изчезване само с Латвия. И второ – защото най-добрите заминават да следват в чужбина. Обучението е първа стъпка към емиграцията.

Авторите на стратегията сравняват България с Австрия (по брой ВУЗ-ове: съответно 7,5 и 8,1 на милион население), но забравят една подробност: в Австрия учат огромно количество чуждестранни студенти, докато в българските университети чужденците се броят на пръсти (с изключения като медицината). Етническите българи от Бесарабия са идеологически компромис – добре са дошли, но няма да ни решат проблема. Къде е стратегията за привличане на младежи например от Турция, от Индия, от Виетнам, какъв ще е маркетингът, в коя сфера можем да сме конкурентоспособни?

Студентството има и материални измерения. Мястото трябва да предлага приятно, привлекателно прекарване на студентските години. Аз обаче никъде не видях да се споменава думата „кампус“; а да обяснявам ли, че Студентски град няма нищо общо с това понятие? Че в кампус „4-ти километър“, където преподавам, текат кални води и трябва да запретваме крачоли, за да стигнем до аудиториите? Кампусите са държавна работа, защото предполагат терени, урбанизация – все неща, непосилни за отделния ВУЗ. 

България няма топ университети

Чужденци не идват и поради друга причина: България няма топ университети; дори Софийският, който е начело на всички рейтинги, не влиза в първите 500 в света. Защо ли? Защото в България няма истинска йерархия между висшите учебни заведения. Стратегията отново повтаря едни заклинания като оценка на качество, не количество студенти. Но не си представям политическата легитимност на онзи, който успее да разбие модела „по малко на всеки, за да няма сърдити“.

Експертна оценка? Е да, но, както правилно е констатирано, акредитациите са формални, защото всички се оказват на първите места. Как в този топъл провинциален климат ще се диференцират университети от категория А (наречени „изследователски“) и категория Б (да кажем – с регионално значение)? Как на едните ще се дадат много повече пари (повтарям: много), за да могат да се конкурират със световните? Нали сте забелязали, че доста политици са професори, ако не те, то близките им. Ами ще лобират до дупка за този, който ги е уважил!

Добре е, че в стратегията се споменава необходимостта в една обективна акредитация да участват чуждестранни учени. Именно от тук трябваше да се тръгне. Не може да си се акредитираме по приятелски, нужна е европейска оценка, извършвана от университети, които са далеч по-напред от българските. 

Разбира се, можеш да бъдеш акредитиран от чуждестранен колега, ако курсовете ти са на разбираем за него език. Висшите училища – поне тези от категория А, които ще се борят на световната арена за престиж и за чуждестранни студенти, трябва да започнат да преподават на английски. Чудесно е, че чуждоезичното преподаване е споменато в стратегията, но трябва да се каже: освен в няколко хуманитарни дисциплини, българският няма шанс да стане световен научен език. Тоест няма смисъл да се прави математика, икономика, физика, медицина на него.

Подобна мисъл ще предизвиква вълни от патриотични възмущения, но почакайте – кое е по-добре, гордо да се хвалим помежду си на български или нашите статии да излизат в световни списания, колегите ни по света да знаят какво правим? Констатираното ни (трагично!) отсъствие от европейските академични мрежи е следствие на това – по-уютно ни е да сме си между нас си. Езиковият преход ще е болезнен, особено за по-старата генерация, но трябва да се измисли начин да бъде подкрепен. А патриотарските възгласи – отбити. Не забравяме и че българските учени нямат редовен ресурс за участие в международни конференции – ако предвидят нещо по проектче, толкоз. Върви после, че плети европейски мрежи!

Бакалаври и магистри

Добро е предложеното преосмисляне на бакалавърска и магистърска степени – първата да стане три вместо четири години, а втората да се придобива за две години. В момента магистратурите възникват хаотично според хрумването на един или друг преподавател, после изчезват поради отлив на кандидати. Добре е магистърската степен да надгражда бакалавърската, т.е. да не е въпрос на свободен избор и хрумване. Сега става така, че в магистратура се записват студенти от съвсем различни специалности и трябва да се почва от нулата, което води до абсурда бакалаврите да са по-подготвени от магистрите. Не е лошо да се кажат някои критики за т. нар. Болонски процес, който ни доведе дотук.

Към момента в СУ например драстично намалява приемът по държавна поръчка в магистърските програми, което на практика ще ликвидира повечето от тях. Защо, кой е взел това решение? Пропорцията, която се предлага сега – за всеки двама бакалаври една бройка за магистър – е разумна, но дали ще се спазва? Или просто се търси начин за икономия на пари като се намалява бакалавърската степен с години, а магистърската с бройки? Имайте предвид, че подобно съкращаване намалява хорариума на преподавателите и неминуемо ще трябва да се уволняват хора или пък да не се назначават млади. Това ще създаде напрежение и – както познаваме г-н Борисов – стратегията ще замре.

Виждам идеи за въвеждане на англосаксонските артес либералес – един вид обща култура, която съчетава различни науки и дава на студента време да се ориентира по-конкретно какво му се прави. Но защо тази степен да не бъде в 12-ти клас на средното образование, който и без това е леко безсмислен?

Може университетски преподаватели да ходят да четат на учениците, както се прави например в Класическата гимназия. Излизането извън университетските аудитории изобщо е полезно – както и каненето на изявени в някаква професия хора за лектори. Но трябва да се помисли под каква законова форма да става това – как например ще се заплати на един специалист в някаква област да изнесе лекция, при положение че няма академична титла? По какъв начин ще се стимулира общуването на академични лица с предприятия, общини, училища?

България и докторантите

Относно докторантите – чудесно е, че се готвят да вдигнат стипендиите на 150% от минималната заплата, но тогава заплатите им ще надхвърлят тези на главен асистент. Преди време така се провали една идея за пост-док стипендии, щяха да се окажат по-високи от професорските заплати, казахме абсурд и им намерихме цаката.

Дали обаче едни 900 лв. ще накарат докторантите да не отпадат? Проблемът е, че докторантурата не е перспектива за работа – с намаляващите студенти ще става и все по-трудно за младите хора да намират работа. С удивление разбрах, че за някои места – като учителските например – предпочитат младия кандидат да няма докторат, защото това принуждава училището да му плаща повече.

Тук впрочем е и най-сериозният проблем пред българското висше образование: има ли изобщо нужда от него? Пита ли работодателят какво си завършил, с какъв успех? Или се интересува само дали работиш на компютър и знаеш английски? Каква стратегия ще помогне тук – не си представям.