Власт, задкулисие и протести

Владимир Левчев

Дори да не постигнат веднага двете си основни искания, протестите разкъсват фасадата и показват грозното лице на задкулисието.
Дори да не постигнат веднага двете си основни искания, протестите разкъсват фасадата и показват грозното лице на задкулисието.

Преди 40 години бях на една студентска бригада в Силистра. Трябваше дa работим по строителството на някакъв завод – не помня какъв. Той беше далеч от завършен. По едно време се каза, че Тодор Живков щял да посещава „обекта“. В този момент ние, бригадирите, трябваше да се преориентираме от изкопна дейност към следната: да скубем тревата около паветата по пътя към завода, по който щяха да дойдат на инспекция отговорните другари. А недостроените части от завода бяха закрити с художествени пана (с изображения на щастливи труженици и лозунги „С БКП напред!“)

Тогава средствата на пропагандата бяха примитивни – нямаше виртуална реалност, нямаше социални медии, нито тролски институти. Скубането на тревата и плакатите, рисувани от художници, бяха опит за режисиране на обективната реалност. Тази реална случка за мен е и метафора: за

задкулисната реалност и фасадата, която трябва да бъде показвана на хората чрез медиите.

Страх ме е, че и сега по подобен начин, само че в далеч „по-съвършена“ форма, имаме само един фасаден демократичен правов ред – но ако някъде се прокъса декорът – зейва грозната реалност – властта на Задкулисието. И недостроената сграда на демокрацията, която трябва да бъде власт на закона.

След като получаваме толкова пари от Европейския съюз и икономиката ни преди пандемията имаше годишен ръст около 3 процента, след като има видими значителни промени (когато влязохме в ЕС през 2007 г. средната заплата беше 480 лева, а сега е над 1300, строят се магистрали, метро в София) – защо въпреки всичко това сме твърдо и неизменно на последно място в ЕС по всички показатели? Освен по ниво на корупция и бедност. Там сме на първо място.

Причината е именно властта на задкулисието. Корупцията спира развитието, отблъсква чуждите инвестиции, изяжда парите на хората. Още от 90-те години у нас, паралелно с новите демократични институции и медии, едно икономическото задкулисие, свързано и с руската олигархия и с политическата власт в Русия, се опитваше, и до голяма степен успяваше, да дърпа конците на прехода.

Мутрокрацията от 90-те, когато гангстерите се стреляха по улиците, прерасна в „цивилизована“ олигархия.

След приемането ни в НАТО и особено в Европейския съюз през 2007 г., смятахме че България най-сетне става част от демократична и обединена Европа. Много хора се на надяваха, че Европейския съюз ще ни спаси от корупцията и задкулисието.

Но задкулисието не изчезна. То се научи да работи и просперира в новите условия. У нас няма авторитарна власт както в путинова Русия. Има свободни избори, опозиционерите не ги убиват или вкарват в затвора по политически причини (макар че могат да се купуват гласове и могат да се тормозят опозиционери и собственици на свободни медии индиректно – чрез данъчните и прокуратурата). Властта не е в ръцете на една партия или един човек. Но нашето задкулисие изработи свой модел – който и да спечели изборите, то успешно се сраства с новата политическа власт.

Думата задкулисие е метафора. Говорим за „задкулисието на политическата сцена“. По-конкретна е думата олигархия. Понякога умишлено, дори от прокуратурата, се изопачава смисълът на думата „олигарх’. Олигарх не означава просто мафиот или богат бизнесмен. Олигарх означава богат бизнесмен и мафиот, който задкулисно дърпа конците на държавата и я ползва за свои цели.

Олигархът не може да бъде преследван от държавната властт, понеже я държи в ръцете си.

С помощта на изпълнителната и съдебната власт той може да дирижира преразпределение на богатствата в своя полза. Той може да се възползва и от европейските фондове.

Олигархът има врагове. Те често също като него са собственици на бизнеси и медии. Някои от тях е възможно също да са мафиоти. Но те не са олигарси. Олигархът, за разлика от тях, може да използва държавната машина и политическата власт за разправа с враговете си. И главният прокурор може да играе решаваща роля в тази разправа.

По нашата конституция главният прокурор е на практика несменяем и недосегаем за 7 години. Ако предположим, че зад него се е настанила олигархията (или че той е инсталиран от нея), той може да се справя с враговете й с брутална ефективност, както се действаше по тоталитарно време. Част от враговете на олигарха могат да бъдат обвинени в престъпна дейност. (Или да бъдат набедени от неговите медии.) Така прокуратурата би могла избирателно да повдига обвинения и под претекст, че се бори с корупцията и мафията, да громи враговете на олигарха. Това всъщност е най-висша форма на корупция.

Корупция, която се предствя пред обществото като борба с корупцията.

Такъв е путинският модел на управление. За да избягаме от него, трябва да има абсолютна прозрачност във властта, да няма недосегаеми за закона хора – нито президентът, нито премиерът, нито главният прокурор. Изпълнителната, съдебната и законодателната власт, както и медиите, трябва да бъдат независими и взаимно да се контролират. За да сме сигурни, че не ни управлява задкулисието.

Много важна за контрол на властта е ролята на активното гражданско общество. През 2013 година протестите бяха против Пеевски, главния прокурор и задкулисието. Тогава на власт беше БСП с ДПС. Сега, седем години по-късно, на власт е ГЕРБ с „Обединените патриоти“. Но задкулисието не се е променило. То се срасна успешно и с тази власт.

По време на първия и втория кабинет на Борисов вярвах, че първо ГЕРБ, а после и в коалиция с Реформаторския блок, ще може да промени нещата в България. Ще може да я направи една истинска европейска демокрация, без корупция и задкулисна власт. Впрочем Христо Иванов, министър на правосъдието във втория кабинет на Борисов, подаде оставка именно защото смяташе, че не се прави реална съдебна реформа. А такава реформа е абсолютно належаща, за да се елиминира задкулисието и корупцията.

Този път чашата на народното търпенние преля вследствие на акцията на Христо Иванов в „Росенец“, свързана с „морския сарай“ на Доган и последвалата силова акция на прокуратурата в президентството. С тази акция

главният прокурор постигна обединение на лявата и дясната опозиция срещу ГЕРБ.

(Макар че думите „ляво“ и „дясно“ вече са изгубили класическия си смисъл, и не само у нас. БСП у нас е далеч от лявото, а „Демократична България“ е на практика една либерална центриска коалиция.)

Прокуратурата направи опит да обвини хазарния бос Васил Божков, укрил се в Дубай, че е организатор на протестите. Но протестиращите, както видяхме, са главно млади хора, много от тях учили в Западна Европа, които нямат никакви политически предпочитания, нито могат да бъдат подкупени да протестират. Протестът не е партиен. Той е разнороден, но е против корупцията на целия политически елит.

Корнелия Нинова, опитвайки се да яхне протеста, довеждайки на жълтите павета бузлуджанска манифестация, в която видяхме портрети на Тодор Живков и руски знамена, всъщност помага на ГЕРБ да обяви протеста за партиен, организиран от опозицията.

През 2013 година едногодишните протести на така наречените от тогавашната власт „умнокрасиви“ и „соросоиди“ – десетки хиляди всеки ден – срещу правителството на Орешарски – бяха отприщени от опита на властта да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Протестите безспорно разклатиха властта, осветлиха задкулисието, попречиха му да се развихря безнаказано. Но реално правителството падна едва когато се скараха Делян Пеевски и Цветан Василев. Последва ограбването на КТБ. Но също така и падането на кабинета на Орешарски.

Сега пак имаме задкулисни олигархически войни. Те изглежда започнаха още преди протестите.

Бойко Борисов вече два пъти е подавал оставка под натиска на далеч по-незначителни протести. Последния път – без страх, че едно президентско правителство на Румен Радев ще попречи ГЕРБ да спечели пак изборите. И наистина ги спечели. Този път след изборите, незвисимо дали те ще са предсрочни или напролет, със сигурност ще имаме много „по-шарен“ парламент, в който вероятно ще присъстват „Демократична България“ и други нови сили. Едва ли ГЕРБ ще остане водеща сила. Но това ли е основната причина, поради която Борисов декларира, че този път няма да се поддаде на „уличния натиск“ и ще се опита да остане на власт до пролетта – „за доброто на България“? Смятам, че правителството бързо ще падне, ако задкулисието реши отново да се преориентира към БСП.

Протестиращите имат две основни искания: оставка на кабинета и оставка на Гешев. Второто ще е много по-трудно да се случи. Но тези искания не са самоцелни. След падането на правителството ще има избори и нов парламент. Надеждата е, че в него ще влязат нови лица. И че този в този парламент ще има воля да се промени статутът на главния прокурор и да се направят истински реформи, които да изчистят страната ни от корупцията , да я направят истинска просперираща европейска демокрация.

Но протестите вече водят до някои реални промени – като решението студеният резерв да се ползва само от държавната ТЕЦ „Марица Изток 2“. Важно е и решението на Конституционния съд, че всеки редовен прокурор може да разследва главния. Дано се намери достатъчно смел прокурор!

Дори да не постигнат веднага двете си основни искания, протестите разкъсват фасадата и показват грозното лице на задкулисието. Те са израз на отказа на една младо поколение да продължава да живее под властта му.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s