Журналисти от Свободна Европа протестираха срещу „унищожаването на независимостта“ на медията

• Свободна Европа

Централата на Радио Свободна Европа / Радио Свобода (RFERL) в Прага.

Журналистите, оглавяващи 23 езикови служби на Радио Свободна Европа / Радио Свобода (RFERL), изпратиха протестно писмо до ръководителя на агенцията, която наблюдава дейността на медията. Те го обвиняват в “безпрецедентно отклонение” от двупартийните стандарти и в “унищожаване на независимостта на самата новинарска организация, която [му] е поверена, за да я брани”.

Документът обвинява ръководителя на Американската агенция за глобални медии (USAGM) Майкъл Пак, който беше номиниран от президента на САЩ Доналд Тръмп и през юни беше одобрен за поста от контролирания от републиканците Сенат. В текста се казва, че “в 12 без 5 [той] е предприел действия, с които да осигури контрол над RFERL от страна на една политическа партия на САЩ” и че е направил това точно преди клетвата на избрания за президент демократ Джо Байдън.

Писмото е изпратено на 30 декември и е подписано от 7-членния редакционен съвет на RFERL, както и от мнозинството директори на езиковите служби на медията. Документът е изпратен до самия Майкъл Пак, както и до лидерите в Конгреса на САЩ, до депутати и от двете партии, и до ръководителя на екипа на Джо Байдън, завеждащ преминаването към ново управление на USAGM.

В коментар за CNBC Пак определи писмото като “пълно с неточности”.

“Не е имало опити да се “компрометира свободата [на медията] чрез политическо влияние”, каза ръководителят на USAGM. “Обратното, всички действия, които съм предприемал, са били основани на възложената ми от Конгреса отговорност и на ангажимента ми да изпълня мисията на USAGM”, каза още той.

В последните седмици Байдън и неговият екип за прехода към ново управление на USAGM, ръководен от Ричард Стенджъл, казаха, че изцяло ще преразгледат действията на Пак и дадоха индикации, че могат да го сменят. Засега остава неясно дали персоналните назначения или други действия, предприети от Пак, могат лесно да бъдат преобърнати.

През ноември федерален съд на САЩ реши, че Пак е действал неправилно по отношение на новинарско съдържание и редакционно ръководство в международните медии, наблюдавани от агенцията му. Съдебното решение го задължи да прекрати намесата в тези области.

Писмото от RFERL идва по-малко от две седмици след като Пак назначи бившия журналист от “Гласът на Америка” (VOA) Тед Липиен за президент на RFERL и извърши други назначения на ключови места в различни медии с държавно финансиране.

В текста се казва, че Пак е преразгледал договора с RFERL, като е включил в него клаузи, които “анулират” финансовата независимост на медията и “бетонират назначени от [него] хора както в RFERL, така и в борда на директорите за период от две години”.

Авторите твърдят, че подобни действия се разминават със законово установената процедура по назначенията и представляват “точно онзи вид политическо маневриране на властите, което RFERL редовно наблюдава в места като Русия, Унгария и Таджикистан”.

В писмото се напомня, че около 1000 журналисти на RFERL са подложени на тормоз в Русия покрай местното законодателство за “чуждестранните агенти” или са арестувани или преследвани на други места по света. Само през тази година загинаха петима журналисти на медията.

Действията на Майкъл Пак начело на USAGM започнаха преди шест месеца с уволнението на няколко медийни ръководители, в това число и на президента на RFERL Джейми Флай. По-късно Пак отказа да даде показания пред долната камара на Конгреса, която искаше да разбере причините за тези решения.

Демократите, както и някои републиканци, обвиниха Пак в това, че се опитва да превърне държавно финансираните американски медии в глашатаи на политиката на Тръмп. Американското законодателство задължава тези медии да следват принципите на обективността и да бъдат балансирани.

Писмото на RFERL обвинява Пак в това, че “не само не изпълнява задължението си да се грижи за RFERL”, но и в това, че е предприел “умишлени стъпки за атака срещу тази организация и за нейното отслабване”.

“В този критичен за нашата история момент ние искаме от Вас да използвате последните си дни на поста, за да подкрепите едно безпроблемно, професионално и прозрачно предаване на управлението на предстоящата администрация на USAGM”, пише още в писмото.

De Profundis: Газовите клещи от Север и Юг щракват

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg

Най-тъжната новина в задния двор на изтичащата и преддверието на следващата година е звукът от щракването на руските газови клещи от Север и Юг около Европа.

Да, някои казват, че това е насочено „само“ срещу Украйна и така – по някаква изкривена логика – успяват да успокоят съвестта си. Но дори и това не е вярно. И не е самозаблуда. Това е чиста заблуда, хвърлена в очите на широката публика с къса памет.

Защото иначе всички, особено европейските фактори, от които зависи строителството на руските газопроводи, прекрасно знаят, че „Северен поток 2“ и „Турско – Балканско – Български поток“ са многофункционален инструмент за прокарване на руската имперска политика. Знаят, че точно политическият капацитет на газопроводите е стратегическата цел на Кремъл. Знаят, че за същия този Кремъл икономиката в случая е само екстра, при която потърпевшите европейци си плащат предварително за натиска и изнудването, на които ще бъдат подложени малко по-късно.

И въпреки това нашите хора строят ли, строят, сами дърпат човките на клещите.

А още по-гадното в цялата история е фактът, че въпросните европейски фактори не просто са готови, а съзнателно, целенасочено и отдавна се конфронтират по темата с Вашингтон, единственият истински и многократно доказан европейски съюзник в тежки времена.

„Германия не смята да отстъпва пред САЩ в спора за построяването на „Северен поток 2“ – изцепи се онзи ден немският външен министър Хайко Маас, който в живота си е правил и доста по-смислени изказвания. „Не бива да ни се говори за европейски суверенитет, щом под това се подразбира, че занапред трябва да правим всичко така, както иска Вашингтон“ – добави още Маас, с единствената цел, според мен, да влоши нещата.

Защото друга логична цел в подобно изказване не може да бъде открита.

Първо, стилът на Вашингтон в такива случаи винаги е бил диалогичен, със сигурност поне спрямо най-близките си партньори американците не си позволяват да поставят условия, свързани с техния суверенитет.

Второ, ако под натиск Маас има предвид санкциите на САЩ срещу замесените в строителството на руските газови проекти филми, нека да поставим нещата на правилното място в правилното време – тези санкции започнаха да се налагат далеч, след като въпросът беше обсъждан, обсъждан и обсъждан, а фактическата му страна изяснена дори за слепите. И въпреки това заплахата Европа да попадне под още по-силно руско влияние се пренебрегва от самите европейци.

Трето, от историята и политиката е доказано, че, като не можеш да си напълно самостоятелен, а в съвременния свят никой не може да бъде, трябва да се радваш, ако можеш да избираш с кого да си сътрудничиш приоритетно, тоест, с кого да се „съобразяваш“ – дали с най-добрия си съюзник или с основния си враг. С други думи – дори да си икономически могъщата Германия, ермания, Гтрябва да прецениш добре – Вашингтон или Москва предпочиташ.

Това ако си Германия, а ако си България – още повече е валидно.

Четвърто, не можеш да опищяваш орталъка, че Вашингтон те притиска за „Северен поток 2“, а паралелно с това да опищяваш орталъка, че Вашингтон е лош, защото не иска да те защитава и изтегля ракетите си от твоя територия. Ракети, с които те закриля точно от вече спомената Москва, да не забравяме.

Пето, не можеш десетилетия наред да държиш военния си бюджет под двата процента минимум, общоприет в НАТО, да не изпълняваш почти никакви съюзнически задължения по света, и да ползваш свободните от това средства за собственото си благоденствие, за което другите плащат. Плюс да плащаш на основния враг на демокрацията – Русия, като стимулираш нейните антинатовски и антидемократични попълзновения.

Шесто, не можеш и не бива, особено когато си водеща европейска страна като Германия, да превръщаш своите – съмнителни – икономически изгоди в политически инструмент за смразяване на отношенията между целия ЕС и САЩ. Евро-атлантическата връзка, това е нещото, което е гръбнакът на целия демократичен свят, не Берлин, не и оста Берлин – Париж. Не и глупостите за това как Европа ще стане по-силна без Съединените щати – няма такъв филм и не е имало от над 100 години насам.

А-а-а, да, някои може би не помнят, а други дори не знаят, но в единствения голям европейски конфликт в по-новите времена, в който американците не се намесват – войната срещу Наполеон през 1814 – руснаците на бърза ръка стигнаха Париж. И императорът им безочливо заплаши – французите да се предадат или вечерта няма да личи къде е столицата им. Да, съвсем по руски – не ни стига кръвта от победата, ще сринем всичко, само за да покажем кой е истинският господар.

Но сещам се и за Берлин през 1945. Руснаците наистина го сринаха и разграбиха като плъхове, за тях дори неговите останки бяха богатство. А американците почти веднага започнаха да наливат пари и всякаква друга помощ, за да се възстанови този велик град, за да страдат възможно най-малко неговите жители, защитиха го и го нахраниха и после, когато Кремъл издигна Стената…..

Не, сегашна Германия, тази на Меркел, е далеч по-близо до Германия на евро-юдата Шрьодер, отколкото до тази на евро-титана Кол. Да не говорим за онази на Аденауер. Лошото е, че Великобритания си тръгва и оставя Европа наистина в орбитата на оста Берлин – Париж, две столици, които не се интересуват от стратегическите предимства на евро-атлантизма, а само от личните си тактическите си изгоди.

И правят това, въпреки все по-солидното натрупване на многобройни доказателства какво представлява имперска и кагебистка Русия на Путин, как води своята политика, какви методи използва и в каква разруха оставя всичко, до което се докосне по-отблизо.

Жалка работа!

Още по-жалко е, че, както вече става съвсем очевидно, точно Германия стои в основата и стимулира българската решимост да строи руския „Марсиански поток“, въпреки всички вреди за България от него и въпреки несъгласието на американците. От страна на Меркел това е подла постъпка – да набърка и някой друг. Защото иначе, ако беше Бойко Борисов сам, ако нямаше солидна – и то европейска – подкрепа зад гърба си, той нямаше как да покаже онези чудеса от героизъм и повратливост по темата, които демонстрира в момента. И нямаше да може да си прави оглушки за истинската истина, свързана с руската заплаха, която се съдържа в мнението на Вашингтон.

Писна ми да живея в интересни времена!

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

2020-та от А до Я

Драго СимеоновСнимка: БГНЕС Г като Генерал, Д като Джипка, И като Извънреден брифинг…

А като ангел. Същество със свръхестествени сили, което бди над някого по професионална линия. Д-р Ангел Кунчев инспектира държавното здраве; проф. Ангелов съблюдава за мерките и бройките по новините; министър Ангелкова се грижеше за туризма, а по-късно и за външния си вид.

Д-р Ангел Енчев е един от пионерите на ваксинацията и лицевото саниране у нас. Ангел Петричев е директно отговорен за изпълненията на Лудогорец.

Б като блокирам. Форма на противодействие чрез умишлено бездействие със спорен ефект. Противоепидемичният й вариант изисква да си останеш вкъщи. Проепидемичният е под формата на гражданско недоволство и се изразява в излизане и затваряне на транспортни възли.

Психологическите аспекти на процеса водят до страх, гняв, апатия и намалена френдлиста. При всички случаи е необходим запас от търпение и тоалетна хартия.

В като вирус. Единствено число; основна тема. Среща се и под определението „коронавирус“, „ковид 19“ или „SARS-CoV-2“. Микроскопичен патоген, който поразява с невиждана ярост физиологични и обществени структури.

Предизвиква широк диапазон от симптоми като суха кашлица, мускулни болки, апокалиптичен страх, стомашно разстройство, социална грубост, търсене на вина и конспиративни теории.

Г като генерал. Висш армейски главнокомандващ, който получава извънредно влияние по време бойни действия. Ген. Мутафчийски ръководи подразделенията във войната с пандемията и диванната армия; ген. Радев – в сблъсъка с мутрите и съветниците си; ген. Борисов – в борбата за асфалт и европейски помощи; ген. Гоцев – в битката със сенките на миналото.

Главен стратег на неслужилите е ген. Джамбазки.

Д като джипка. Да не се бърка с джипи, което е личен лекар по телефон. Джипката е значително по-важен инструмент за ръководене по време на активна епидемична ситуация поради естествената изолация на управляващия я.

С помощта на това механично пособие министър-председателят бе в състояние да се срещне с много обикновени граждани във време, когато срещите на обикновени граждани не бяха желателни.

Е като Европа. Континент в рискова група поради възрастта и здравословното си състояние. Дели се на Европейски съюз и други; ние постоянно сме на границата между двете, като понякога ни питат за мнение с помощта на преводач.

Структурата на управление включва тежка бюрократична машина с много сложно немско механично управление. И това не зависи от нас. За щастие веднъж набутани вътре, то си се върти.

Ж като журналист. Човек, който задава въпроси или държи микрофон. Родее се с зооморфизма „мисирка“, употребен за първи път от премиера по-рано през годината и многократно употребяван индиректно, както самите медии.

Формално журналист вече може да бъде всеки, стига да има необходимата мотивация. По-мотивираните се наричат топ-журналисти. Те откриват и излагат истината пред хора, които не им вярват и имат друга.

З като записи. Често четено грешно като „запаси“. Фонограма, на която глас като този на премиера употребява думи като тези на премиера и всички знаят, че това е същият премиер като премиера.

Освен прокуратурата, която не знае още знае ли. Под формата на снимков материал имаме съхранен и домашният бит и култура на човек като премиера, който има ужасяващ подбор на мебелировка и посетители.

И като извънреден брифинг. Степенувано на „брифинг“, което е кратък инструктаж.

Извънредният брифинг запазва формата на инструктажа, но я разширява по времетраене до ръба на физическата болка, не се подчинява на програмния континуитет и прибавя емоционални елементи в поднасявенто, като заплаха, раздразнение, заинтересованост, добрина, глупост, логорея. Възходяща форма: в очакване на извънреден брифинг.

Й като Йовчева къща. Да не се бърка с едноименната местна къща за гости в полите на Балкана на Елена. Тава е барселонска къща за гости в бикините на Борислава. Бикини е географски топоним на обекти в Тихия Океан.

След кратко вълнение по темата с имотни взаимоотношения от най-високо ниво, океанът отново утихна и тя естествено бе заменена от други, по-ключови за управлението теми. Актуалност към днешна дата – липсваща.

К като карантина. Задължителна изолация с цел контрол на заболяване. От френски: четиридесет. В съвременен вариант продължителността не е установена и варира между никаква, 3-5 дни, седмица, месец, тримесечие, бъдеще.

Срокът се определя след сложна калкулация на множество субективни фактори и накрая се тегли с чоп. Карантината е строго медицински термин, а политическият й метоним се нарича „локдаун“.

Л като лодка. Малък плавателен съд, с помощта на който бе щурмуван плажът на Росенец. Историята гласи, че Росенешкото въстание е част от плана за демократично освобождение на територията, според който с помощта на малки чети и техните фейсбук последователи се действа изненадващо в тила на врага.

По-късно се появява идеята за съвместна активност и се оформят още комитети, които заедно и поотделно участват в изданията на Велико народно въстание и последвалите междуособици.

М като мерки. Поредица от проекти за овладяване на пандемията, които са едновременно подранили, закъснели и съвсем навременни в зависимост от индивидуалните схващания.

Мерките се отнасят до всеки аспект на социалния и личен живот, като например посоката на движение, сядането на пейка, маски на открито и закрито, посещението на магазини и други места за масов отдих и култура, като кръчми, театри и zoom-срещи.

Н като Национална лотария. Хазартна игра, която носи огромни печалби, най-вече ако си й собственик. Бизнесменът Васил Божков бе обвинен в серия от грехове, които очевидно не е изкупил на адекватна цена пред властта.

Защитата му се изрази в серия от нестандартни правни ходове, като бягство в Дубай, джиросване на акции, създаването на фейсбук профил и движение „Българско лято“ с цел привличане на минувачи.

О като Оскар. Академична награда, която мнозина очакват най-после да бъде връчена на България благодарение на актрисата Мария Бакалова, която само допреди два месеца не знаехме, че съществува, но сега сме заслужено горди с работата й.

Номинации заслужават също така сценаристът на комедията „Нова Конституция“, и Калин Вельов за тъжно-смешната си поддържаща роля на депутат, който постоянно влиза и излиза.

П като прилеп. Летящ бозайник, който в началото на годината беше държан отговорен за пандемията, преди да стане ясно, че виновни са всички, независимо какво включва менюто им.

Да не се бърка с града в Северна Македония, който тепърва ще трябва да се изяснява пред ЕС част от чия история е, след като блокирахме преговорите им. Фактът, че не можем да се разберем цивилизовано, само доказва, че са типични българи.

Р като Ричард Алибегов. Шекспиров персонаж, който разменя кралство за отворени кръчми. Екзотиката в името и външният му вид допринасят да не бъде взиман сериозно, но да бъде канен често в телевизионни студия.

Уви, артистичният му талант не стига да извоюва на дискотеките статут на културни институции, така че да останат отворени дори при намален капацитет, както това постигнаха други заведения за масова културно хранене.

Webcafe Кофеин

Пир по време на чума

Междувременно вместо повече самодисциплина и ограничение, някои изпадат в инатене и инфантилност

С като СЗО. Митична международна организация, която действа като координиращ орган на международното здравеопазване и фондацията на Бил Гейтс. Задачата й е да ръководи едновременно всичко и нищо с помощта на постоянно променящи се препоръки.

Използването на името й гарантира разнопосочни реакции у рецепиента, както и всяка друга информация от медицински характер, предвид високото ниво на експертна специализация у обикновения гражданин.

Т като Тръмп. Доналд. Американски милиардер, предприемач, шоумен и социален инфлуенсър, по съвместителство 45-ти президент на САЩ, който така и не успя да посети България, въпреки доброто впечатление, което остави у него зеленият костюм на Беновска.

Основен противник на СЗО, Китай и демократите по света. Преболедува коронавируса в движение, но бе свален от власт с помощта на Мария Бакалова и гласуването по пощата.

Webcafe Оня, дето не го трият

В страната на силното любене и мразене

Можеш да не харесваш човека (без това да те прави долен хейтър), но можеш да уважаваш труда му

У като Уолтопия. Бизнес начинание за катерачи на инвеститора Ивайло Пенчев, който достигна върха на обществената неприязън след като стана един от пионерите на селективната благотворителност по време на криза.

По-късно постижението му бе засенчено от Хелпкарма, с което стана ясно, че помощта е стока, която има своите условия за ползване и цена за поддържка. Този извод е валиден и при нуждата на помощи от държавата.

Ф като фармакология. Дял от медицината, който изучава действието на лекарствата върху организма.

Поради липсата на единно научно становище спрямо определени лечебни субстанции, фармакологията включва в себе си всичко – от мурсалски чай и хороскопа на Алена до антибиотици с имена на герои от Властелина на пръстените (Ремдесивир, Азиотромицин, Гандалфор). Синоними: бизнес, чудо, надежда, наука, магия, отрова.

Х като Хоумофис. Работа, която се имитира от вкъщи. Ако се практикува успешно, означава, че и преди заниманията на лицето не са минавали за истински труд пред населението.

Хоумофисът при учителите се нарича „дистанционно обучение“ и представлява последователност от опити да се ангажира вниманието на подрастващи с помощта на задължителен материал – нещо, което беше трудно постижимо и в традиционна среда.

Ц като Цвета Караянчева. Български политик и по стенечие на обстоятелствата председател на 44-тото Народно събрание. Доби сериозна обществена популярност след споменаването й в запис (виж буква З), който обръща изрично внимание на физиологични и топографски елементи от биографията й.

Необходимо е да се спомене и мотивационната й реч пред елита на гр. Лом, посветена на неудобствата от ходенето пеш.

Webcafe Кофеин

Цвете за Цвета

Решението, че няма да е „оставка“, а „остава“, е взето още преди циркът да отвори врати

Ч като чип. 1. Интегрална схема, която според редица интернет учени би могла да се съдържа във ваксината, ако се стрие достатъчно фино. Осигурява контрол и наблюдение над обекта и пази всичките му изтрити файлове. В случай, че ваксината се транспортира в бус, може да действа и като GPS.

2. Форма на носа, придобита най-често след хирургическа интервенция или отстраняване от министерски пост.

Ш като шоу. Да не се бърка с диалектното произнасяне на думата „шол“ (пример: теуешки шоу). Шоуто е опит за развлечение, който постига резултат най-вече според участниците в него.

Включва наличието на артистични елементи като актьорски скечове, комуникативен бенд, комедийни монолози и разговор с гости, а може и да е под формата на Шоуто на Николаос Цитиридис и да не се придържа непременно към тях.

Щ като щат. 1. Работно място в зависимия сектор. Наличието на щат е свързано с финансово осигуряване. В областта на културното производство това е ключов елемент за оцеляването на артиста.

2. Американска административна единица. При избори за президент всеки щат води до промяна в резултата и претенции за грешно преброяване. Байдън спечели повечето и вече е новият президент на половин Америка.

Ъ като ъперкът. Удар в класическия бокс; нанася вертикално най-вече в главата на съперника. В мача за световната титла между Кубрат Пулев и Антъни Джошуа такъв беше неколкократно получен с успех от нашия състезател, което доведе и до оставането му на престижното второ място в срещата.

В политически и обществен план ъперкътът е вид коалиционна стратегия, но се използва по-рядко в сравнение с ритника в слабините.

Ь като Работа, но наопаки. Характеристика: малко. У нас е характерно нещата да се вършат наобратно, независимо дали става дума за транспортиране на хладилник, носене на маска или посока на развитие.

Възможно е буквата да бъде използвана като илюстративно указание за вицепремиера Каракачанов. Не толкова като физическа форма, колкото като функционалност в кабинета и тежест при взимането на решения.

Ю като юмрук. Характерно свиване на пръстите към дланта, с което се нанася удар (виж буква Ъ) или се призовава за изгонване на мутрите от властта.

Юмрукът може да се образува и по хигиенна линия: за поздрав в условията на пандемия, вместо ръкостискане или когато не желаете да докосвате по традиционния начин дръжки на врати. Символизира камъкът в играта „Камък, ножица хартия“, с която се правят министерски рокади.

Я като яд. Общо емоционално и физическо усещане от изминалата година поради невъзможност за изпълнение на конкретни планове и/или продължително общуване в социалните мрежи. Ядът притежава само възходящо степенуване: „най-много ме е яд“, но с него могат да се отчитат неограничен брой явления.

Действа като психологически отдушник, защото ако намериш на кого да те е яд, значи си свършил по-голямата част от справянето с личната отговорност.

Видео от джипа или туит от самолета? Как социалните мрежи промениха политиците

Николай Лавчиев

Премиерът Бойко Борисов редовно „обикаля с джипката“ страната, докато негов сътрудник излъчва срещите му на живо в социалните мрежи.

Екран с още 10 прозореца, от които те гледат десет души. Заради пандемията така изглеждаха дните на много хора през 2020. Медии и институции пък постоянно публикуваха информации относно разпространението на коронавируса, взетите мерки и инструкциите към хората.

Най-използвани се оказаха социалните мрежи, където милиони потърсиха отговори на въпросите си. Сред най-активните в отговарянето се оказаха политиците.

По данни на платформата twiplomacy само във Фейсбук над 700 от най-популярните лидери в света са регистрирали общо над 3.7 процента увеличение на последователите си за последните месеци.

Някои от държавните лидери като премиерката на Финландия Сана Марин отговаряха на въпроси за вируса на деца, а други като италианския министър-председател Джузепе Конте, даваха ежедневни брифинги в каналите в социалните мрежи.

Как обаче политиците ги използват, кои са най-популярни и опитват ли се да достигнат до по-младите?

Вместо пресконференция

Само след няколко месеца в България ще се проведат парламентарни избори. Още от март 2020 страната е в епидемична обстановка, а лятото донесе и най-големите протести в страната от 2013 г. насам. Въпреки всички тези факти, които би трябвало да предизвикат реакция и да доведат до срещи с медиите, последната пресконференция, на която Бойко Борисов се появи и отговаряше на въпроси, беше в средата на юни. За кратко той вземаше участие в брифингите, свързани с мерките срещу COVID-19, но и тези изяви бяха прекъснати.

Това обаче не попречи на Борисов да запази сериозното си медийно присъствие. То се прехвърли изцяло в профила му във фейсбук, където той най-често коментира актуални теми с видео включване от служебната кола на НСО или излъчва части от срещите си с бизнеса и представителите на кабинета. Пак там той обяви и “рестарт на държавата” със свикване на Велико Народно събрание, което в крайна сметка беше отхвърлено няколко месеца по-късно.

В тази ситуация единственото, което остава възможно за медиите е да цитират съдържанието, предоставяно от канала на министър-председателя, без обаче да задават въпроси.

Премиерът има и профили в Туитър и Инстаграм. Изглежда, че първият от месеци се използва само за комуникация по международни теми, а всички публикации от август насам, са само на английски. Това не пречи профилът на Борисов да е сред тези с най-бързо растяща популярност у нас по данни на специализираната платформа socialbakers.

Практиката да се избягват пресконференции и да се намалява достъпът до медиите не принадлежи само на българския министър-председател. Френски и европейски издания често обръщат внимание на подхода на президента на Франция Еманюел Макрон – той избягва контактите с журналисти, ограничава контактите на съветниците си с медиите и дава пресконференции възможно най-рядко.

Това не пречи той да е изключително активен в редица социални мрежи, където общуването е по-скоро еднопосочно. Сред публикациите му има както новини за политически инициативи, така и видеа, свързани с различни каузи. Едно от последните, които Макрон сподели, беше свързано с кампания за осиновяване на животни.

Разбира се, социалните мрежи не се използват само за избягване на срещите с журналисти. Според анализаторите основната цел на такава комуникация е създаването на впечатление за близост до гражданите. Канадският премиер Джъстин Трюдо преди седмици използва профила си, за да отговоря на въпроси, свързани с домашните работи на учениците, останали вкъщи заради пандемията.

Екипите зад профила

Важен елемент от присъствието на политиците в социалните мрежи са и екипите, които са отговорни за съдържанието, което се генерира на профилите им. През 2017 г. например пресаташето на ГЕРБ Никола Николов заяви във връзка с дело пред съда, че премиерът Борисов няма достъп до профила си във Фейсбук и че той е отговорен за поместването на материалите в него.

“В изключителни случаи и една колежка, която работи в Министерския съвет споделя в профила на премиера във Фейсбук”, казва тогава Николов.

Тази практика далеч не е изключение.

В последните четири години политиката на САЩ изглеждаше неизбежно свързвана основно с личността на Доналд Тръмп. Въпреки присъствието му в множество социални мрежи, честите брифинги и включвания в студиата на медиите, основното средство за комуникация на президента беше профилът му в Туитър.

Само от началото на годината до 14 декември в профила му са публикувани общо 5 699 туита. Публикация на Ню Йорк таймс от 2018 г. разкри, че освен президента единственият друг човек с достъп до профила му всъщност е непопулярният, но много активен в Белия дом Дан Скавино.

Британският премиер Борис Джонсън разчита на екип от двама австралийски специалисти, които, въпреки че са едва на 25 и 29 години, имат опит с работа за различни видове избори. Двамата активно подпомагаха настоящия премиер в кампанията на консерваторите за изборите, проведени през декември 2019 г.

Всъщност въпросът за това кой има достъп до профила на водещите политици може да се окаже сериозен проблем. След изборите в Аржентина например, загубилата президентската надпревара Кристина Фернандес де Киршнер отказва да предостави достъпа до президентския профил на наследника си на поста Маурисио Макри.

В САЩ представители на социалните мрежи упълномощават свои служители да извършат прехода от профила на напускащия поста, към този, който застъпва в Белия дом. Но досега това се е случило само веднъж – през 2016 г., когато Барак Обама предаде властта на Тръмп.

Кои са най-следените политици и кой гледа към младите

Въпреки че не е сред най-активните световни лидери във водещите социални мрежи – Фейсбук, Туитър и Инстаграм, Доналд Тръмп води по брой на последователите и по реакции на публикациите си. По популярност в социалните мрежи след него се нареждат колегите му Жаир Болсонаро от Бразилия, Нарендра Моди от Индия, Джоко Видодо от Индонезия, Реджеп Тайип Ердоган от Турция, Володимир Зеленски от Украйна и други.

Данните от специализираната платформа twiplomacy показват, че това са най-следените и ефективни профили на политици в света, ако се съди по данните за коментари и реакции на публиката.

Все по-често обаче световните лидери се опитват да достигнат и до млада аудитория, която използва други платформи като Snapchat, TikTok или каналите в YouTube.

В опит да комуникира с по-младите Еманюел Макрон например има свой канал в Snapchat, на който често отговаря на въпроси в кратки видеа. Той също така дава интервюта пред млади влогъри, които имат канали с множество последователи в големите видеоплатформи.

Въпреки че се позиционира като сериозен противник на TikTok, през лятото Доналд Тръмп си създаде профил в сходната американска мрежа Triller. Той беше активен в канала по време на кампанията преди изборите и публикуваше видеа от събитията, на които присъстваха хиляди негови привърженици.

2020 – видя се, че всичко е възможно, включително да се провалим

Бойко Пенчев

„Политическите активности в България най-често са били първосигнални“

„Дневник“ се обръща по традиция в края на всяка година към философи, политолози, социолози и наблюдатели да оценят политическата 2020 г. и да направят прогнози за 2021 г. Отиващата си година вече беше оценена от списание „Тайм“ като най-ужасната досега за съвременните хора. Беше ли възможна за прогнозиране преди 12 месеца? Успя ли някой да предвиди политическата криза? Четете равносметката за 2020 г. в дните до новата година, а очакванията за 2021 г. – след 1 януари. Днес ви предлагаме отговорите на Бойко Пенчев. Още обобщения четете тук.

Сбъдна ли се някое от очакванията ви за 2020 г.? В какво се излъгахте?

– Не съм имал някакви особени очаквания към 2020 г., не вярвам въобще някой да е имал. Преди година ние още живеехме в една ситуация на „край на историята“. Да, мрънкахме си ту за едно, ту за друго, искахме „нормализация“, но това беше някак пожелателно, ако стане – стане.

През 2020 г. изведнъж се разбра, че историята не е свършила, че трябва всеки ден да вземаме или приемаме болезнени решения и в крайна сметка още нищо не е ясно, сюжетът изглежда заплашително отворен Безпрецедентното благоденствие, на което се радваше по-голямата част от човечеството, изведнъж се разклати. И се видя, че не сме заслужили това благоденствие с някакъв особен разум. И че всичко е възможно, включително да се провалим.

Ако пандемията от коронавирус беше невъзможна за прогнозиране, така ли беше с политическата криза?

– Коя политическа криза? В криза е прагматичният, технократски център – по целия свят. Хит са идеолозите и циркаджиите. И то в условията на пандемия, когато би трябвало обществата да се доверят на експертите, на хората, които вършат работа.

Най-печелившата професия в момента е да създаваш разделения, да насъскваш срещу някого. Засега по-гласовити са десните популисти, тръмпоидите, но в Америка се вижда как и левият популизъм започва да става неконтролируем.

Имаха ли смисъл протестите и постигнаха ли нещо?

– Аз съм „соросоид“, който не подкрепя „протестите“. Поставям „протести“ в кавички напълно съзнателно заради опасния манипулативен потенциал на тази дума. „Протест“ обединява две доста различни значения.

От една страна, протестът е публично заявяване на политическа позиция – и това е напълно легитимно, демократично право. Никой не би могъл да възрази на този аспект на „протеста“, както не може да се възрази и на твърдението, че в България има много неща, от които трябва да сме недоволни и да искаме промяна. Дето викаше Тодор Живков, „сега има много материал за митингова демокрация“.

От друга страна обаче, „протестът“ често означава желание не просто да заявиш, а да наложиш виждането си по един извънпроцедурен начин. Голямата манипулация в летните „протести“ беше, че зад благовидното „изразяване на гражданска позиция“ се прокламираше нещо, което по същество не е толкова далеч от понятия като „преврат“ и „тероризъм“. Пропагандистите на „протеста“ упражняваха морален шантаж върху обществото, твърдейки, че ако не подкрепяш правото на изразяване на гражданска позиция и недоволство от управляващите, значи си лош, глупав или корумпиран човек.

Всъщност мнозинството се дръпна от „протестите“ именно защото инстинктивно осъзна дълбоката нередност на това говорене „от името на народа“, целящо да се свали на всяка цена правителството, за да се осигури предизборен бонус на парламентарната и извънпарламентарната опозиция.

Когато някакви хора грабват металния кол на огромна тента и тръгват с него срещу полицейския кордон, за да го пробият и да влязат в сградата на парламента, това какво е – демократично изразяване на гражданска позиция? Защо въобще по време на прочутите „въстания“ част от протестиращите искаха да влязат в Партийния дом или в старата сграда на Народното събрание, или в БНТ? Какво щяха да правят там, като влязат? Преврати и пучове е имало предостатъчно в човешката история, сигурно ще ги има и в бъдеще. Държа обаче да не ми ги пробутват в захаросана „гражданска“ обвивка.

Дали постигнаха целта си? Единствената рационална цел на „протестите“ беше дискредитирането на Бойко Борисов. Черен предизборен пиар. В този смисъл те постигнаха частично целта си – харизмата на Борисов вече е силно нащърбена. От друга страна, всяка радикализация поражда ответна реакция и засилва поляризацията. Както се вижда от социологическите проучвания, ГЕРБ си стои като първа политическа сила. Инженерите на „протеста“ знаят това, те не очакват ГЕРБ да изчезне, целта е да бъде стигматизиран и изолиран, за да се състави след изборите някакво шарено правителство под егидата на БСП. Вероятността за това е голяма, защото ВМРО е всеядно и може да се завърти към всеки. Тези, които пресмятат комбинации с участието на Слави Трифонов, ДБ, социалисти и тути кванти, да не изпускат от око и Каракачанов.

Какво ви изненада през 2020 (в политическата среда)?

– Почти нищо. Може би единствено това, че д-р Николай Михайлов, безспорно умен човек и изкусен стилист, във Вашата анкета употреби словосъчетанието „мрежите на Сорос“ в смисъла, в който то се употребява от всеки интернет трол.

Като изненада бихме отчели глупавото решение да се блокира започването на преговори със Северна Македония за присъединяване към ЕС. Но това щеше да е изненада, ако беше станало преди година. След „протестите“ в ситуация, когато Борисов е притиснат до стената, „ветото“ вече не изненадва. Бойко Борисов няма свои собствени политически възгледи, той действа инстинктивно, според обстоятелствата. Борисов и „народът“ са едно – ако правят глупости, виновни са „умните“, които би трябвало да ги насочват.

А какво не ви изненада?

– Лековерието на медийно представените елити, формиращи общественото мнение. Никой или почти никой не си зададе въпроса защо „протести“ избухнаха през 2020 г., а през 2019 г. или в предишните години такива нямаше. Как така изведнъж обществото „прогледна“? Какво подхрани тази „гражданска енергия“, за която иначе толкова се говори? Откъде дойде този гняв?

За мен източниците му са два. Първо, антиковид мерките с техния ефект върху икономическото и психологическото състояние на хората. Второ, изтеклите записи от спалнята на Борисов. Как стана така, че акцията на Христо Иванов срещу Доган и арестуването на президентски съветници от прокуратурата доведоха до искане за оставка на Бойко Борисов и на правителството? Де го чукаш, де се пука.

Не мога да коментирам автентичността на записите, но по същество те са една „анонимка“. Но може ли една революция да се гради върху основата на анонимен донос? „Анализаторите“ впоследствие изнамериха различни реални и изсмукани от пръстите „обективни“ предпоставки за недоволството, но отказват да признаят, че така наречената „гражданска енергия“ все пак беше детонирана от някой, който остана в сянка. Кой е той – това обществото не го интересува. Това е фрапиращо, но, колкото и да е тъжно, не е изненадващо. Политическите активности в България най-често са били първосигнални.

Коя е думата на 2020 според вас?

– Коронавирус.

Има ли позитивни ефекти от тази криза и какви са те?

– Кризата с коронавируса принуди институциите в публичния сектор да се раздвижат и да се адаптират. Така настъпиха промени, за които иначе трябваше да чакаме кой знае колко още години. Може би необходимостта от спазване на физическа дистанция най-накрая ще ни научи как да разредим опашките пред учреждения, лекарски кабинети и т.н.

Принудителната електронизация в сферата на образованието също имаше много позитивен ефект. Ясно, е че присъственото обучение е незаменимо, но дистанционната форма създаде капитал от инфраструктура и умения, който ще бъде много полезен в бъдеще.

Как оценявате състоянието на гражданското общество?

– Рано е да се каже. Корона кризата ясно показа степента, в която сме отговорни към другите и към себе си. Не е много радваща картината, но можеше да бъде и по-зле. Нека видим обаче какво ще се случи с ваксините.

Що за държава е това?

Що за държава е тази, в която карат ваксините с бус за кренвирши, премиерът се хвали, че „умно пуснал вируса да вилнее“, а министърката на туризма нахлузва качулката и тръгва на лов за нарушители на мерките срещу Ковид?

Министърката на туризма Марияна Николова

Министърката на туризма Марияна Николова инспектира „като таен клиент“ – дегизирана „със спортно яке, качулка и маска“, как заведенията спазват противоепидемичните мерки. Трудно е да отгатнем какво е вдъхновило инициативата ѝ. Но след като министър-председателят Бойко Борисов се хвали, че през лятото „умно пуснал вируса да вилнее“, а дългоочакваните скъпоценни ваксини бяха натоварени в бус за кренвирши и поверени на непретенциозен „съветски“ хладилник ЗИЛ, защо министърката да не запретне ръкави и да не тръгне да лови собственоръчно нарушителите на „карантината“?

Абсурдни идеи

Едно е повече от сигурно. Актът на старателното, решително и демонстративно нахлупване на качулката от министър Николова – след престъпния хаос, забъркан от противоречивите действия на правителството по отношение на заболяването – е стъписващо символичен. Този незабравим образ накратко обобщава клоунадата на това, което имаме като институции. 

Трябва да признаем: министър Николова, която в края на юли замени г-жа Ангелкова начело на министерството на туризма, определено иска да покаже, че се старае. И държи на това изкъсо да се спазва дисциплината. Дотук добре. Само че от ексцентричната идея на вицепремиерката няма особена полза на практика, нито пък става за политически пиар. Тя предизвиква по-скоро почуда и присмех, отколкото възхита.

Зле обмислена е и другата проява на „творческа самодейност“, лансирана от г-жа Николова: хотелските ресторанти да могат да работят поне до 12.30 след полунощ на Нова година. Целта била „да не се разнасят допълнително храни и напитки из стаите“ – така „било по-хигиенично“. Предложението раздели бранша. От Българската хотелска и ресторантьорска асоциация го приветстваха, но заведенията извън хотелите се почувстваха „дискриминирани“. В крайна сметка идеята отпадна, защото противоречи на заповедта на здравния министър Ангелов.

Ясно е, че ресторантьорството, заедно с туризма (изобщо), транспорта, хората на изкуството, развлекателната индустрия и др. е сред най-тежко засегнатите от пандемията. Но предложението на г-жа Николова звучи нелепо. Положението е толкова сериозно, а ние сме се разтревожили за трохите по пода на хотелските стаи на Нова година?! Това ли е най-важното?

Тези „идеи“ за спасяване на туризма у нас, са нещо като „втора глава“ на онези предложения на г-жа Ангелкова, които ни стъписаха през пролетта: наивни опити за „съблазняване“ на летовниците с евтини чадъри, субсидирани билети за чартърните полети на чуждите туристи и др.

Поредното парче от пъзела България

А какво да кажем за останалите мерки на кабинета за подпомагане на бизнеса? Министър Сачева например уверява, че ако схемата 60/40 не била въведена, безработицата щяла да бъде два пъти по-голяма – до момента по схемата са изплатени 627 млн. лв., като така се запазили 250 000 работни места.

Българското правителство обаче закъсня с прилагането на мерките, резултатите се забавиха, а и дългосрочният ефект остава под въпрос. Освен това, „извън борда“ у нас останаха самонаетите, особено хората със свободни професии; а самоосигурените, както припомни икономистът Г. Ангелов, не са никак малко – 246 000 души (данни на НОИ, 2019).

Но да се върнем към туризма. Като се тегли чертата, загубите за сектора ще бъдат огромни: близо 4.2 млрд. лв. за първите 9 месеца на 2020 (данни на НСИ). Според прогнозата на самата г-жа Николова, загубите вероятно ще надхвърлят дори 5 млрд. лв. Само от ниската посещаемост през коледните и новогодишните празници, се очаква секторът да загуби около 36 млн. лв.

На фона на тази мрачна статистика и перспектива, предложенията на министър Николова изглеждат изключително несериозно. Инициативите ѝ не са нищо повече от поредното парченце от пъзела, който в края на 2020 все по-категорично обрисува България като пародия на държава.

Там, където няма лекар, а хлябът не идва всеки ден. Яна Рупева и нейният Северозапад

Полина Паунова

Яна Рупева

Преди година и половина Яна Рупева се премества от София в село Лютиброд. Защото “няма как да се менажира подобно нещо дистанционно”, казва тя. “Подобното нещо” е нейният проект “Северозапад”. За него Рупева беше отличена със специалната награда за вдъхновение на годината от Българския хелзинкски комитет.

Яна помага на уязвими групи в община Мездра от 2016 г. Преди това в продължение на 15 години е полагала усилия да развива общности и да набира фондове за значими обществени каузи в България. Дълги години е била част от екипа на Фондация BCause като директор „Дарителски програми“.

През 2014 г. Рупева започва да прави проучване по искане на дарител за възможностите за развитие на социални проекти за възрастни хора в Северозападна България. В крайна сметка дарителят се оттегля, но Яна се запалва по идеята.

Това, което тя и екипът ентусиасти създават в отминалите години е работещ модел на социално предприятие, което може да доставя услуги за уязвими групи, да наема хора от уязвими групи и да се самоиздържа. “Най-важното е да успяваме да се издържаме сами. Защото дарителите, на които съм изключително благодарна, може да се оттеглят. Целта е обаче ние да останем и да сме от полза на бабите и дядовците в Северозапада”, разказва Яна.

Услугите, които Яна и колегите й предлагат са най-разнообразни. От сечене на дърва и “всякаква работа по къщата” на един възрастен човек, която той не може да свърши сам, до осигуряване на прегледи и други медицински грижи и попъляване на документи.

Здравните услуги са безплатни, а програмата за помощ в дома е финансирана 90% от дарители. “Много държим да има и самоучастие, тъй като възрастните хора трябва да оценяват какво се прави за тях и какво облекчение носи това, най-вече защото домашният помощник е човек от село, който също се нуждае от заплащане”, разказва Рупева. Доплащането за домашен помощник е около 15 лева за цял месец, което осигурява ежедневно едночасово присъствие при нуждаещия се.

По този начин Яна и осемте й колеги всъщност осигуряват не само помощ за нуждаещите се, но и работа за хора, които нямат препитание.

“Имаме и Патронажна кухня, обслужваща възрастни хора и хора с увреждания от няколко села”, допълва картината Рупева. Тя уточнява, че абонаментът за нея е 75 лева за три различни ястия дневно. Доставката се извършва веднъж на ден, но порционът ни е голям, казва тя.

“Менюто ни е вкусно, с продукти добро качество”, допълва Яна. И продължава през смях: “имахме проблем да научим хората от този край да ядат крем супи, защото те не са характерни за местното меню. Някои смятаха, че им вземаме парите, а не им слагаме месо, а само пасираме зелении”.

Рупева обяснява и защо избира Северозападна България, където дори се мести да живее, за да развива проекта си, пред родната й София. “И в големите градове възрастните хора имат проблеми”, започва тя. Но веднага след това изброява всичко, с което се сблъскват пенсионерите в селата: достъпът до лекар е веднъж седмично, когато го има; няма аптека; хлябът не идва всеки ден; няма транспорт и няма как да се свърши “елементарна документална работа, а такава понякога се налага”. Ето защо Рупева избира да помага в община Мездра.

Към проект “Севернозапад” работи и трудотерапевтична работилница за сувенири, в която работят лица с интелектуални затруднения, израснали в институции. “Опитваме се да развием услугите и към общността, за да можем да допълваме бюджета си, но към момента фокусът ни е към възрастните хора, защото те се нуждаят от нас”.

На въпрос дали дотолкова е развила проекта си, че да може и тя самата да се издържа от него, Яна се усмихва по телефона и казва твърдо: животът на село е по-евтин. После добавя, че да – би могла, но за щастие това не е единственият й доход.

Информация за ваксините? Грешен ви е подходът

Българинът може да го е страх от това какво има във ваксината, но ако гледаме народопсихологията, няма по-голям страх от това да останеш прецакан. Да има нещо безплатно и за теб да не стигне.

Доктор О’БолиСнимка: Стопкадър @ bTV

Министерството на здравеопазването изразявало надежда, че повече хора ще променят мнението си за ваксинирането.

И все пак поне до момента данните показват едно – онези заветни над 60% от населението, които да се имунизират срещу COVID-19, са просто далечен мираж. Това е сигурно.

Някои ще обвинят за това антиваксърите, други ще посочат, че много хора имат съвсем адекватни въпроси по самите ваксини и се притесняват. Трети директно ще кажат, че всичко, което включва игли и странни препарати е плашещо и потискащо. Четвърти…

В момента живеем в пандемията на социалните медии и всеки има мнение, позиция и възгледи, които трябва да бъдат вземани предвид. И най-силното оръжие на здравните власти трябва да бъде не друго, а комуникацията.

В това отношение нашето здравно министерство обаче изглежда върви с поне крачка назад. Не че тежките пресконференции и брифинги не дават своя ефект. Противното твърдение би означавало да пренебрегнем влиянието, което те имат върху създаването на паника и объркането на немалка част от населението.

Разбира се, след това идват последващите уточняващи брифинги и интервюта в сутрешни блокове, които трябва да разсеят внесеното объркване от предишни изказвания и така нататък.

Когато се стигне до обясняване на тотално неясни за широката общност теми и явления, обикновено трябва да се подхожда с търпение, а нещата да се обясняват с възможно най-много логически връзки, пояснения, примери и т.н. И макар в последно време да виждаме опити това да се случва вече и от официални лица, все още има какво да се желае тук.

С други думи, хората масово искат отговори – как така тези ваксини са разработени толкова бързо, при все че по принцип подобен процес отнема години; какви са потенциалнтие странични ефекти и колко често биха се проявявали; по какъв ред ще се слагат ваксините и ще има ли предварителни записвания… Въобще такива работи, които е добре да се изговорят и повторят стотина пъти.

Но докато чакаме това да се случи, първите доставки на ваксината се появяват в камион за разносване на кренвирши, а на всеослушание се казва, че ваксините, за които толкова време се е обяснявало колко податливи са на всякакви фактори от околната среда, се държали в хладилник марка ЗИЛ.

Не, че някой знае какво е техническото състояние и на хладилника, и на камиона за кренвирши. Може да работят перфектно, но фактът, че са това, което са, а именно – стар руски хладилник и камион, с който се превозва именно колбаса, в който българите имат пословично малко доверие – носи своя, ако щете, чисто символичен смисъл.

И така взетото работещо логистично решение, в комуникационен план може да е пълна греда.

Хората по принцип сме създания, свикали да мислят в метафори, особено по въпроси, които не са им съвсем ясни.

Така една от станалите популярни в социалните медии шеги е, че покрай кренвиршите сега хората още повече ще започнат да се съмняват какво точно има в тези ваксини. А колкото до съхраняването им в стар хладилник, това само ще повиши съмненията около това как точно се пази трайността на тези препрарати.

Затова и е нужна коренна промяна в стратегията на здравното министерство за това как комуникира въпроса с ваксините спрямо широката публика. Вместо навсякъде да се повтаря целта от поне 60% ваксинирани, но да се напомня, че имунизацията е доброволна и никой няма да бъде принуждаван, трябва да се смени коренно посоката.

Представете си вместо всичко това, здравният министър да излезе и да каже, че то може и да се е казвало, че за всички ще има ваксини, но на практика няма. И само който се дореди, ще получи безплатна. Останалите… да се оправят, който както може.

Самата идея, че нещо може и да не стигне до теб е силен мотиватор. Защото българина може и да го е страх от това какво има във ваксината и какви са страничните ѝ ефекти, но ако гледаме народопсихологията по нашите ширини, няма по-голям страх от това да останеш прецакан. Да има нещо безплатно и за теб да не стигне.

Да, паника ще има пак, шумни недоволни, които да искат отчет от правителството защо е оставило хората без възможност да се ваксинират, но едно е сигурно – далеч повече ще станат онези, които настояват да им се обърне внимание и да бъдат ваксинирани. А после ще се окаже, че доставки на ваксини има и всичко е наред.

Реално в един момент болшинството от населението така или иначе ще мине през имунизация, но двигател за това няма да са тежко-тежко звучащите думи на някой министър или здравен експерт, а табели с надпис „Обслужваме само ваксинирани клиенти“. Защото когато всеки усети върху себе си пряката нужда от тази ваксина, само тогава ще се събуди вътрешно желание.

Webcafe Оня, дето не го трият

Ооо, Пепи, докараха ваксините…

И, както обичат да казват някои, ваксините в буса за кренвирши буквално взривиха интернет

А когато обясненията са недостатъчни, а мненията са повече от знанията, най-сигурният начин да постигнеш това, което искаш, е да обърнеш обстоятелствата в своя полза и така да промениш перспективите на гражданите.

Дали е манипулативно – да. Дали ще сработи и ще даде резултат – също да.

„Мисирките“, властта и вихърът от медийни безсмислици по време на Ковид

Когато Мутафчийски се беше заселил във всеки дом, ясно се видя, че има два вида медии. Едните работят за хората и изпълняват професионалния си дълг, а другите произвеждат въздушно-капков вихър от безсмислици. 

Коментар от Александър Детев

Искам да кажа една добра дума за медиите. За истинските медии. И може би повече от една дума.

„Ей, тия само за коронавирус пишат!„

7:00 сутринта. Алармата на телефона писука. Протягам се, за да я изключа. “Я да проверя колко са новите случаи днес”. Отварям новинарски сайт. “Ей, тия само за коронавирус пишат. Как не ги е срам?”. Ядосвам се. Спирам за секунда, за да се успокоя. “А аз за какво влязох в този сайт? А, да, за да видя колко са новите случаи на коронавирус днес”.

Някъде през март, когато пандемията завладя и преобърна живота ни, към телевизията ние възстановихме едно отдавна превъзмогнато отношение, което дори вече ни се струваше архаично. Млади и стари, богати и бедни, заети и свободни си припомниха или пък за първи път научиха в колко часа са емисиите новини на основните телевизии. Нещо повече: всички те чинно се инсталираха пред телевизора, за да ги гледат ден подир ден.

И все пак, в начина, по който консумираме медии, се е променило нещо съществено: критичността. Днес тя е остра, безпощадна, понякога дори изключително груба. Да, критичността несъмнено е задължителна за едно демократично и прогресивно общество, но редом с това съвсем резонно на дневен ред излиза и един логичен въпрос: Дали сме критични към медиите, защото искаме по-добра и качествена информационна среда или защото вярваме, че вече изобщо няма нужда от медии и журналисти?

Нали се сещате за тези безцеремонни (и разгащени) възклицания: въпросите били „тъпи”, репортерите – „некомпетентни”, протестите се отразявали „манипулативно”, вирусът или заемал твърде централно място в новинарските емисии или пък пораждал главно некачествена и орязана или цензурирана информация. Но зададохме ли си въпроса как стигнахме дотук и какво можем да направим, за да подобрим положението?

Когато Мутафчийски се беше заселил вкъщи

Когато Националният оперативен щаб провеждаше своята пресконференция всеки ден, а професор Мутафчийски се беше заселил във всеки български дом, у всекиго от нас въпросите на медиите към НОЩ предизвикваха бурни емоции. На тези пресконференции присъстваха компетентни и добре подготвени журналисти, които задаваха напълно разумни въпроси – надявам, че никой не поставя под съмнение този факт. И въпреки това най-прилепчиво вниманието привличаха онези представители на медии, които успяваха да вземат думата първи.

С особена самоувереност и безпардонност те изливаха порой от безсмислени и меко казано смущаващи въпроси, в които конспиративните теории се преплитаха с философски рефлексии от типа на “коронавирусът коронавирус ли е всъщност?”, с излияния за фекални води и за зачевания в условията на пандемия.

И това безобразие се случва във времена, в които истинната и изчерпателна информация е целебна за психическото здраве на цяла една нация, изправена пред невидим и непознат враг. Да, такива маниакални и вредни същества е имало и винаги ще има, обществена тревога и възмущение обаче трябва да предизвика друго: фактът, че те имат нелепото, но нужно им самочувствие и съответните достъпи, за да се изстъпят най-отпред и да произведат този въздушно-капков вихър от безсмислици. А притежават самочувствието и достъпа, защото в рамките на един дългогодишен процес техните „медии“ бяха узаконени и легитимирани наравно със същинските медии. 

Тази легитимация им дадоха определени кръгове от политическия и бизнес елит, които специално си избраха изданията, склонни срещу няколко сребърника да им осигурят медиен комфорт. Жертва на тази цинична схема станаха онези журналисти и медии, които все още не са забравили основните си функции и главното си задължение към хората: да бъдат критични, да задават неудобни въпроси и да търсят отговорност от онези, на които сме делегирали правото да взимат решения вместо нас.

Не, „народът“ понякога изостава с материята

„Народът винаги е прав“ – гласи една съмнителна народна мъдрост. Защото в случая вина носи и „народът“, тоест – аудиторията, която, макар и несъзнателно, и до днес не е приела изцяло новината, че свободата на словото е велика ценност. Ценност, която струва скъпо, която има нужда от подкрепа и ежедневно отстояване.

Голяма част от българската публика не разбира и друго: че всяко зряло, демократично и свободно общество развива рефлекса да брани своите разследващи журналисти и своите критични гласове. Ето защо и как некомпетентните провокатори и манипулатори привлякоха цялото внимание на обществото,  докато в същото време онези другите, които се стараеха съвестно да практикуват професията си, бяха дамгосани като “мисирки”. Тъжно е, че точно тази простащина ще остане като крилатата фраза на премиера Бойко Борисов за годината 2020.

Кой е на първа линия? 

Ще бъде пресилено да кажем „Всяко зло за добро“, но пандемията може би породи и нещо хубаво: вниманието и уважението, които отдадохме на онези ключови професия, за които често забравяме, че са съпътствани от всекидневна саможертва в името на останалите.

Лекарите и сестрите получиха аплодисменти – и нека се надяваме, че тези аплодисменти им носят поне малко утеха във времена, когато те самите се оказаха жертва на всички дългогодишни проблеми, от които страда държавата България: корупция, съсипани институции, прогонени млади експерти и едва прохождаща дигитализация, която все още е изцяло несъвместима с изискванията към една модерна европейска държава през 21 век.

На първа линия са и други. Например полицаите, които изпълняват служебните си задължения, независимо от условията. В онази драматична нощ на 2 септември, когато провокатори се бяха внедрили в редиците на мирно протестиращите месеци наред граждани, видях с очите си полицаите, които трябваше да стоят безучастно, докато към тях летяха бомбички и различни предмети. Да, стояха безучастно, защото така им беше наредено. Стояха на първа линия.

Да те покажат по телевизора или да служиш на хората

А от другата страна бяха журналистите. Всеки от тях можеше сам да избере дали да е на първа линия или не. Дали да рискува здравето и физическата си неприкосновеност в името на работата и професионалния си дълг или да се отдръпне 2-3 метра назад. Някои избраха първото: репортери бяха пръскани със сълзотворен газ, журналист беше пребит от служители на МВР… Защо тези хора не се отдръпнаха?

Ами защото журналистиката, подобно на медицината и правото, е призвание. Повечето журналисти не разграничават работата от свободното си време. Историите са навсякъде около тях и те ги търсят постоянно. Разбира се, има и такива, които са избрали тази професия, защото – нека го кажем така – просто искат да се видят по телевизора. Само че тези, вторите, никога няма да бъдат на първа линия. Те ще изберат да се отдръпнат назад. А първите, онези на опасния предел, с микрофон и камера в ръка, доброволно са избрали да бъдат най-отпред.

Точно те са ни необходими и ценни. И ако изчезнат и последните представителите на тази порода, диктатурата и потисничеството без съпротива ще превземат обществото. През парадния вход, по червения килим. Пожелавам си през новата година да осъзнаем това и да обръщаме повече внимание на онези, които са избрали да не изневеряват на принципите и морала си и да бъдат на първа линия.

Нищо, че не са полагали клетва за това.

Проф. Каприев за македонския въпрос: България не бива да бъде стилизирана като враг

Петя Владимирова

Проф. Георги Каприев

През 2020 г. думата „история“ навлезе ударно в публичния речник във връзка с наложеното вето от българската страна на старта на преговорите за присъединяване на Република Северна Македония към Европейския съюз заради спор за общата ни история. По темата разговаряме с проф. Георги Каприев. Интервюто е направено с писмени въпроси и отговори.

Сред думите на 2020 г. година се откроиха ударно „история, българската история“. Вашият прочит на споровете на историците?

– Длъжен съм да започна с уговорка. Аз съм историк, но на философията. Философ, диалогизиращ с осъществено философско мислене. Когато българският публичен речник се оставя да бъде ударен от думата „история“, питам като философ, от кое нейно значение се удря? От самото протичане на събитията, от разказите за него или от науката история, която, напомням, се дефинира като методологично изследване на миналото въз основа на критично анализирани източници – възникнала през XIX век и преходила през множество парадигми? Боя се, от никое сред тях.

„Историята“, за която питате, е мито-публицистичен конструкт, идващ пак от XIX век и съзнателно поддържан в някои култури, сред които и българската. Той е векът, в който се генерират нациите,
под въздействие на тогавашния либерален и иновативен национализъм.

В нашия регион корен пуска „немската“ формула за нация: общата кръв и общата земя. Това тук означава разбиване на идеята за единия род, рода Христов, фиксирана в Османската империя чрез понятието рум миллет: общността на ромеите, православните християни. Национализмът инфектира източно-православното мислене. Домогва се сепариране от останалите ромеи, успоредно с придобиването на собствена държавно- политическа власт. Българските публицисти от това време успяват да внушат тъждество между „гърци“ и „фанариоти“, тоест Вселенската патриаршия, която обаче по това време е в конфликт с Гръцката държава и нейните претенции. Един изгоден за времето си ход.

За днешния масов българин това пропагандно отъждествяване е превърнато в исторически факт. Подмяната е налице даже в публикацията на учредяващия Българската екзархия ферман от 1860 г., излязла от печатницата на вестник „Македония“ през 1870 г. В „Образ на царскыӥ ферманъ за решеніето на Българскый въпросъ“ се забелязват симптоматични измествания в превода. Ако на гръцки и турски е написано за разногласие между Ромейската патриаршия и изповядващите Православието българи, на български четем за препирни между „Гръцката Патриаршия“ и „православните българи“. Впрочем, там, където е казано, че се учредява обособено църковно отделение (τμῆμα) или кръг (daire), на български пише „особен Духовен окръг“.

Все примери, потвърждаващи думите на Петко Славейков, „успокоил“ Гаврил Кръстевич, смутен от промените в проектоустава за Екзархията: „Кротко, бай Кръстевич, не правим църква, държава правим“. Конструирането на действителната държава става обаче по друг формат.

„Македонският въпрос“ стана описателно име на проблема. Защо възниква македонският въпрос – ако на Берлинския конгрес наистина над милион българи са оставени извън пределите на новоучредяващата се българска държава, надали е било защото лорд Дизраели или Горчаков са мразели българите или пък са спорели по научните тълкувания на историята?

– Македонският въпрос възниква именно около учредяването на Екзархията. За отделянето си от ромеите българите нямат друг критерий, освен езиковия. Неслучайно тогава се полагат неимоверни – и накрай успели – усилия по конструирането на литературния български език. Ферманът от 1860 г. скрупульозно – до отделни села и махали – описва границите на Екзархията. Не е трудно да се види, че това са тъкмо езикови граници. Сред тях попадат Нишката, Пиротската и Велеската епархии.

Член 10 от фермана постановява възможността да се добавят и неупоменати диоцези, но след допитване до населението и при поне 2/3 от „православните жители“, пожелали „в своите духовни работи да се подчиняват на Българския Екзархат“. По тази схема се добавят Скопската, Охридската и Битолската епархии.

Когато прелиминарният Санстефански договор от 3 март 1878 г. заявява: „България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско“, неговите автори нямат друг мерител за „българско“, освен екзархийските епархии. Било е ясно, че този предварителен документ ще бъде реално-политически коригиран. Което и става с Берлинския договор, подписан на 13 юли 1878 г., тоест четири месеца по-късно.

Дипломатите на тогавашните „Велики сили“ не мислят в етнически категории, не се водят от морални или емоционални подбуди, а прилагат геополитически критерии, следващи, разбира се, и от техните държавнически интереси.

Въведената от екзархийската идеология перспектива довежда до парадокса да се мисли за единен
етнос главно през некодифицирания език, от която перспектива се реконструира и историята на етноса, който именно, а не държавната граница, да дефинира обема на българската нация. Масовото съзнание продължава да припознава като нейни компоненти и Вардарска Македония, и т.нар. Западни покрайнини, услужливо забравяйки и събитията след 1878 г., и учредяването на Югославия през 1918 г. Затова се заговаря за „над милион българи, оставени извън пределите на новоучредяващата се българска държава“ и се настоява за обща история до 1944 г.

Защо е важно да не се употребява в официалните документи понятието македонски език?

– Тъкмо затова е важно. Защото главно по този начин може да се поддържа съзнанието за източно-православните граждани на Република Северна Македония като принадлежни към модерната българска нация. Независимо, че патриотите на тази идея, стига да могат да четат гладко български, не биха могли без речници да се ориентират в съвременния книжовен македонски език, както се е конституирал през последните 75 години. Споменатият парадокс е налице и тук: гледайки през език, мисли се територия, населявана не само от източно-православни, и култура, правена не само от тях.

„Историята се пише от победителите“ – твърдят, че тези думи са на Чърчил. Историята същевременно претендира да е наука, както и Вие отбелязахте. Как става това? Двустранната българо-македонска комисия от историци също се нарича научна…

– Думите са много по-стари от Чърчил и се появяват във времена, когато историята е просто селективен (и затова идеологизиран) разказ. Сега има историческа наука. Онези членове на комисията, които познавам, са добри професионалисти. Но са поставени в позиция, гротескна за академичния учен.

Кога се затяга възелът на македонския въпрос, кои са грешките на България и кои на международните фактори? Питам, тъй като чуждестранни дипломати доста смело посочват българските вини, оценявайки събития отпреди повече от век – от епохата на националните държави, от гледната точка съвременните европейски принципи и ценности?

– Затягането започва с учредяването на новата българска държава през 1879 г. Понеже питате за политика и дипломация, да кажа: не може да става дума за вини, а за адекватна или неадекватна перспектива и съответно позиция. Във всеки случай, официалните днешни български недоволства и изисквания са дефинирани по модел, неадекватен още през XX век.

Въпрос на професионална компетентност ли е, че гръцката дипломация успя да наложи своята визия, например за името на Република Северна Македония, а българската не?

– Че гръцките дипломати и политици са несравнимо по-подготвени от българските, е очевидно. Там поне от столетие се формира социален слой, образоващ и подготвящ се специално за такава кариера. Република Гърция има своите няколко ясно формулирани цели, от които не се отклонява никое правителство.

Какво направи Гръцката държава по отношение на македонския си въпрос? Формулира една политико-административна претенция: Μακεδονία, съответно западна, централна и източна, е административен регион, покриващ почти цяла северна Гърция. За всеки читав политик е ясно, че такова дублиране на името е неприемливо.

При въпроса за националния флаг, гръцките дипломати успяха да облекат днешния гръцки ретрогаден национализъм, който не е по-хрисим от днешния български, отново в приемлива дреха. Като всички, и гърците не бяха чували за Звездата от Вергина до 1978 г., когато бе разкрита гробница, евентуално на Филип II. Върху едно погребално ковчеже, щитове и няколко монети се разчита този знак, тълкуван като владетелски герб. От 1987 г. той – върху син фон – е флаг на гръцка Македония, малко след това – и официално. Днешните гърци слагат в своя трезор Филип и Александър, макар тъкмо те да разрушават онова, което произвежда историческия им ореол – полисна Елада.

Но те не представиха „заграбването“ като похищение на история, а отново най-вече като административен проблем. Гърците формулираха политически грамотно точно две изисквания, не отстъпваха, не променяха в движение и получиха, каквото търсеха.

Какво направи Българската държава? Унесе се в разнопосочни и сантиментални жалби за кражба на история и език. Те, във всеки случай през XXI век, не могат да бъдат преведени вменяемо. Включително на съвременен български, както виждаме.

Проф. Георги Каприев

Нищо рационално ли няма според Вас в българската позиция?

– Онова, което все още придава някаква убедителност на българската позиция, е наличният „език на омразата“ към България и българите. И тук се направи грешка. Не се прокара разлика между враждебността в частни излияния на разни кръчмарски бабаити и медийни кресльовци, от една страна, и – от друга – в официалните държавни и партийни документи, заедно с публичните изявления на съответните лидери, независимо дали в момента са на власт или не.

Ефективно би било да се настоява стилизирането на България като враг дефинитивно да отпадне от втората група: подобна установка е непоносима в политически съюз, какъвто е Европейският. Тогава би получила валидност и голяма част от исканията за ревизиране на учебниците в Република Северна Македония. Дилетантското говорене затлачи и тази, иначе съществена, тема.

Наистина е натрапчиво сатанизирането в Република Северна Македония на българите – това слово на омразата психологически феномен ли е за изграждане на своя идентичност чрез отделяне от другия, от лошия, или чисто политическо средство?

– Все пак между гръцкия национализъм и българския или македонския има разлика. Гръцкият формулира себе си ето как: „Ние сме по-добри от всички възможни други“. Нашият се заявява така: „Добри сме, защото другият е по-калпав“. Тук „другият“ трябва да бъде посочен.

По силата на конюнктурни мотиви, в политическата пропаганда на Северна Македония той засега се оказва България и българите. Тотална неистина е, че там българомразието е масово. Познавам интелектуалната ситуация и твърдя, че това е оптическа илюзия или просто лъжа. Плакатната доктрина за македонската национална идентичност се базира върху типа национализъм, на който се основава и производството на българската, ала през XIX век. Те го правят със закъснение от 120-150 години и затова изглежда неадекватно – защото е анахронистично. Но мигар реакцията на днешните български патриотари към македонската пропаганда не е от същия десен?

Две тези влизат в противоречие за решаване на „македонския въпрос“: да гледаме напред и да оставим историята на историците; и другата – гледането напред е продължение на историята. Какво трябва да направи българската дипломация, за да бъдат зачетени историческите факти и същевременно да се ускорят преговорите за членство в ЕС на РСМ, за което няма спор?

– Не искам да съм на мястото на българските дипломати, не знам как ще изплуват от кашата, в която сами се потопиха.

На първата част от въпроса ще се опитам да отговоря така: Родът на баща ми е от Анхиало (след 1930 г. – Поморие). В края на юли 1906 г. градът става жертва на вълната антигръцки погроми: жителите оказват съпротива, но лумва пожар, изгаря почти целият град, има стотина преки жертви, следват репресии, закрива се митрополията, емигрират десетки фамилии.

И сега какво? Трябва ли потомците им да се втренчат в тази трагедия, да се определят чрез нея, да искат да черпят символен капитал, авторитет или даже привилегии от там? Нищо подобно. Те са взрени в настоящето и бъдещето си и желаят да бъдат оценявани чрез онова, което правят и планират.

Българските и македонските национал-идеолози не са така. Защото са некадърни да творят достойно настояще и да градят мобилизиращи стратегии, те черпят ресурс единствено от историческото минало. Едно митологизирано и манипулирано минало, трябва да признаем. Ако бяха някакви други, нещата биха си отишли по местата. Историческата наука би вършила спокойно присъщата ѝ академична работа, политиката нямаше да има за централно измерение историята, а нейни сегменти биха залегнали като основа на перспективно насочена традиция или като коректив за тази традиция. Къде ти!

Но споровете за историята възпрепятстват ли днешното самоопределяне на населението на Република Северна Македония? Ако предците на днешното население на РСМ от времето на Берлинския конгрес и войните за национално обединение са се самоопределяли като българи, това пречи ли днешното население да се самоопределя както желае?

– Боя се, че принципно отговорих на тези въпроси, но пак ще поясня. Необходимо е да се прави разлика между етническа и национална причастност, при което никоя от тях няма характера на природен закон. Днешното идеологическо самоопределяне на славянското население в Република Северна Македония минава през исторически обосновавана национална идентичност при съзнателно сближаване на двете понятия.

Това не е само анахронистично, то е и непродуктивно. Същото трябва да се каже и за българското националистическо мислене. „Предците“, тоест предните три-четири поколения, сигурно са имали основания да се заявяват като принадлежни към дадена културна или държавно-политическа общност. Техният избор не е фаталистично предопределящ. Да не забравяме, че след II век провинциалните римски граждани са били десетки хиляди. Някои от тях са населявали и тези земи. Подобна смяна на перспективата може да ни подсети за скорошната структурираност на понятието „нация“ и неговите флуктуации.

Как прогнозирате, че ще се развие този болезнен и за двете държави проблем, за да може РСМ да започне преговорите за присъединяване към ЕС, за което няма спор?

– Отварянето на присъединителна процедура е съществено важно и за ЕС, и за региона, и за България. Желая да станем свидетели на неинфантилни, хладнокръвни и професионални действия от дипломатите и на двете страни по спешно изработване на формула и програма, решаващи действителния проблем.

Проф. д.ф.н. Георги Каприев (1960, Бургас) завършва философия в СУ и преподава там от 1992 г. Специализирал е в Кьолн и Париж. Основател на философската византинистика в България. Ръководил е (2002-2012) комисията „Византийска философия“ на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на 27 книги на български и немски. Носител на националната награда „Питагор“ в категория „Хуманитарни и социални науки“ за 2020 г.